Ърл Стенли Гарднър
Случаят с палтото от визон (1)

1

Пери Мейсън и секретарката му Дела Стрийт излязоха от съда, където прекараха тежък ден. Разпитаният под клетва свидетел се бе оказал хитър и уклончив, адвокатът му ги заливаше с процедурни възражения и само благодарение на огромното си умение Мейсън бе успял да измъкне важните факти.

Адвокатът и секретарката му влязоха в ресторанта на Морис Албърг и се уединиха в дъното, в преградено със завеса сепаре. Дела въздъхна с облекчение и вдигна поглед към мъжественото лице на шефа си.

— Чудя се как издържаш. Аз съм като изцеден лимон.

Морис Албърг нарочно отпрати келнера и дойде лично да обслужи видния си клиент.

— Уморен ли сте, мистър Мейсън? — запита той.

— Ужасно — призна адвокатът.

— Сигурно цял ден сте били в съда?

Мейсън кимна.

— Взимахме показания, Морис — обясни Дела и посочи стенографския си бележник. — Аз ги записвах.

— Две двойни бакарди — поръча Мейсън, — с повечко лимон.

Морис предаде поръчката на келнера, после предложи:

— Имаме чудесни печени пилета. А пържолите са просто мечта.

Той целуна красноречиво върховете на събраните си пръсти.

— Какво е това, Морис? — засмя се Дела Стрийт. — Откъде го измисли?

— Кое, пържолите ли?

— Не, жеста.

Собственикът на ресторанта грейна в усмивка.

— От киното. Трябваше да видите обаче какъв боклук сервира онзи от филма — от пръв поглед си личеше, че пържолите му са като подметки.

— Остави жестовете сега — посъветва го Мейсън. — Дай ни две дебели, сочни пържоли, много картофи по лионски, филийки с масло и…

Той погледна въпросително към Дела Стрийт. Тя кимна.

— Чесън — добави адвокатът.

— Чудесно! — възкликна Морис Албърг. — Идвам веднага. Най-хубавите!

— Крехки и сочни — напомни Мейсън.

— Най-хубавите — повтори Албърг и изчезна зад зелената завеса.

Мейсън поднесе табакерата си към Дела Стрийт, запали цигарата й, сетне сам дръпна дълбоко от своята, бавно изпусна дима и притвори очи.

— Ако онзи стар козел беше казал истината веднага, вместо да увърта — изсумтя той, — щяхме да свършим за петнайсет минути.

— Е, нали накрая успя да го накараш да си признае.

— Накрая — подчерта Мейсън. — Все едно, че се опитвах да хвана живак с голи ръце. Щом му задавах въпрос, той започваше да говори за какво ли не, усукваше, извърташе, измъкваше се, подмяташе лъжливи улики, мъчеше се да промени разговора.

— Забеляза ли, че му зададе един и същи въпрос точно дванайсет пъти?

— Не съм броил колко пъти, но тъкмо с това обърнах хода на нещата. Задавах му въпроса, той започваше да разтяга локуми, аз го изчаквах, докато свърши, и отново му задавах същия въпрос със съвсем същите думи. Той се опитваше да ме подведе с нещо друго. Кимах внимателно, като че ли приемах всичко, и го подтиквах към нови постижения на словесното извъртане. Накрая му зададох същия въпрос със съвсем същите думи.

Адвокатът се подсмихна, когато си спомни случилото се.

— В крайна сметка това го пречупи — отбеляза Дела Стрийт. — След като се предаде, вече беше лесен.

Морис Албърг донесе коктейлите, които искряха розови и студени във високите чаши.

Мейсън и Дела Стрийт се чукнаха и мълчаливо вдигнаха тост. Съдържателят на ресторанта, който ги наблюдаваше от входа, сви рамене.

— Как само си говорите с поглед!

— Мистър Мейсън се уморява да говори с думи — отвърна Дела Стрийт леко смутена.

— Разбира се, на адвокатите им идва до гуша от приказки — изломоти Морис Албърг, замазвайки не тактичната си забележка.

— Пържолите ще станат ли скоро? — попита Мейсън.

Съдържателят кимна.

— Хубави ли са?

— Най-хубавите! — С жест, който приличаше на благословия, Морис излезе заднишком от сепарето и завесата падна след него.

Мейсън и Дела Стрийт изпиха коктейлите си на спокойствие, след това Албърг се появи отново с табла, на която бяха натрупани чинии с цвъртящи пържоли, картофи по лионски и нарязани франзели, апетитно препечени до златистокафяво и блеснали от разтопеното масло и настъргания чесън.

— Кафе? — попита той. Мейсън вдигна два пръста.

Албърг кимна, оттегли се и след малко се върна с голяма кана кафе, две чаши с чинийки, сметана и захар.

После в течение на няколко минути си намираше работа около тях: наля вода в чашите, провери дали има достатъчно масло. Очевидно не му се тръгваше. Мейсън хвърли многозначителен поглед към секретарката си.

— Не те разбирам, Морис — поде той. — Направи чудесен жест на гостоприемство, като взе поръчката ни, но да ни сервираш самият ти е ненужно престараване.

— Имам неприятности — въздъхна собственикът на ресторанта. — Сигурно всички имаме. В наше време никой не ще да работи освен началството… Все едно. Вие, приятели, сте дошли тук, за да забравите неприятностите си. Хапнете си спокойно.

Зелената завеса се спусна отново. Щом Мейсън довърши пържолата си, Албърг пак се приближи.

— Морис очевидно има проблеми, шефе — заключи Дела Стрийт.

Мейсън вдигна поглед.

— Ама че идиотщина! — не се сдържа Албърг.

— Кое? — попита Мейсън.

— Тази моя келнерка — направо е луда, абсолютно луда!

— Мисля, че проблемът е юридически, шефе — обади се Дела Стрийт закачливо. — По-добре внимавай.

— Точно така, по дяволите, юридически проблем е — избухна Морис Албърг. — Как бихте постъпили вие с момиче като това?

— Какво му е на момичето? — полюбопитства адвокатът.

— Работи при мен от пет дни. Днес е първо число от месеца — време за плащане. Казах й това. Приготвил съм й чека. Като я гледам, явно е зле с парите. А малко след като вие дойдохте, тя се изпари.

— Как така се „изпари“? — заинтересува се Мейсън.

— Излезе през задната врата и не се върна.

— Може Да е отишла до тоалетната — намеси се Дела Стрийт.

— Тогава какво ще търси на улицата?! — възрази Морис Албърг. — Измъкнала се през задната врата, хвърлила престилката си и дим да я няма. И при това без шапка, без палто, хем знаете какъв студ е.

— Може би не е имала палто — предположи Дела Стрийт.

— Разбира се, че има. Оставила го е в шкафа. Някога е било чудесно палто. Сега е проядено от молци.

— Проядено от молци? — учуди се Мейсън. — Какво е палтото?

— От най-хубавите.

— Би ли уточнил, Морис? — запита Дела.

— Визон — най-хубавият, прояден от молци.

— Продължаван, Морис — подкани го Мейсън, — нека да чуем какво още те гризе.

— Ами… не ми харесва тази работа. Обзалагам се, че полицията я търси.

— Защо мислиш така?

— Жената, която мие съдовете, я видяла през прозореца, който гледа към уличката. Хвърлила си престилката на земята и побягнала като луда. Заряза и мен, и чека с надницата си за пет дни, и коженото си палто, и ресторанта, пълен с разгневени клиенти. А аз не подозирах — мислех, че обслужва масите и всичко е наред. После звънецът зазвъня — ето, и сега продължава, чувате ли? Дела Стрийт кимна.

— Готвачът — продължи Албърг — го натиска, когато храната е готова за сервиране. Сега там са се натрупали поръчките на нашата Дикси. Мислех, че обслужва някоя маса, а тя се изпарила. И какво следва от това? Храната изстива, клиентите побесняват, а момичето се носи по улицата като антилопа. Що за идиотщина!

— Е, и какво направи ти? — попита Мейсън.

— Накарах другите момичета да поемат по още една маса и аз самият се хванах за работа. Ама какво чудо, умът ми не го побира! Работи пет дни и после побягва като заек.

Мейсън бутна чиниите настрана. Погледът му издаваше, че е заинтригуван.

— Тя знаеше, че ще й платиш, така ли?

— Да. Исках да й дам парите преди половин час. Беше заета. Каза, че ще си ги вземе по-късно.

— Значи не е имала намерение да напуска, поне тогава.

Албърг сви рамене.

— Следователно — продължи Мейсън, — щом е хукнала така внезапно, някой е влязъл и я е изплашил.

— Полицията — реши Албърг. — Търсят я. Моля ви да поемете моята защита.

— Идвали ли са детективи? — попита Мейсън.

— Май не… Чисто и просто тя се изпари.

— Бих искал да видя палтото й, Морис.

— Палтото — повтори Морис. — Точно то ме тревожи. Какво да правя с него? Парите са си нейни. Може да ги получи когато поиска. Но палтото — ами ако е ценно? Кой ще отговаря за него? Какво да го правя?

— Остави го някъде на съхранение — посъветва го Мейсън. — Дай да му хвърлим един поглед.

Албърг кимна и отново изчезна.

— Сигурно е видяла някой да влиза — я детектив, я някой друг… — предположи Дела Стрийт.

— Почакай — прекъсна я Мейсън. — Нека да не прибързваме с изводите, Дела. Първо да огледаме палтото.

Албърг го донесе. Дела Стрийт неволно възкликна:

— Жалко! Ах, колко жалко!

Дори от разстояние се забелязваше, че палтото е проядено от молци. По предницата му съвсем ясно личаха проскубаните дупки в гладката лъскава кожа. Щетите може би нямаше да бъдат толкова очебийни, ако беше някое по-евтино палто, но на тази разкошна кожа личаха съвсем ясно.

Дела Стрийт стана от масата, грабна палтото, намери бързо марката му и възкликна:

— Господи, шефе, та това е истински визон от „Колтън и Колфакс“!

— Навярно го е купила преоценено — намеси се Албърг.

— Едва ли — усъмни се Мейсън. — Струва ми се, че не би било трудно да се поправи. Има места, на които биха могли да се зашият нови парчета… Да, погледнете…

— Ами разбира се — съгласи се Дела Стрийт. — Проядено е само на два-три места по предниците. Биха могли да се вмъкнат кожички и ще заприлича на ново. Нито един търговец на стари вещи не би продал такова палто в това състояние. Би дал да го поправят и после ще му вземе хубава цена.

— И палтото е на келнерката, така ли? — попита Мейсън.

— Или е нейно, или го е откраднала — отговори Албърг. — Може би в началото е било опасно да го държи при себе си и от немай-къде го е тикнала за седмица-две в някой шкаф, където са го намерили молците.

— А може някой приятел да й го е подарил, след което е изчезнал, и тя е решила, че сигурно е откраднато — отбеляза Мейсън замислено. — Във всеки случай тук има загадка, а аз обичам загадките, Морис.

— Аз пък не ги обичам — натърти съдържателят на ресторанта.

Мейсън огледа внимателно палтото, особено по страничните шевове.

— Смяташ, че марката е фалшива? — попита Албърг.

— Марката е истинска — отвърна МейсЪн. — Възможно е да е взета от друго палто и да е пришита тук… Стой, какво е това? Този шев е нов. Конците са малко по-различни на цвят.

Пръстите му опипаха хастара около новия шев.

— Тук има нещо, Морис.

Мейсън погледна собственика на ресторанта и след това се поколеба.

— Ти командваш — рече Албърг.

По лицето на адвоката се изписа напрежение.

— Има някои особени обстоятелства във връзка с този случай, Морис.

— На мен ли ще го обясняваш?

— Да предположим, че от самото начало палтото е било купено от тази млада жена — започна Мейсън. — Това означава, че тя някога е била доста добре материално. После навярно й се е наложило набързо да замине някъде и го е оставила. Не е могла сама, нито е имало на кого да възложи да се погрижи за него.

— Е, и? — попита Дела.

— След известно време — продължи Мейсън, — през което молците са нападнали палтото, тя се е върнала, вече изпаднала в твърде затруднено положение. Била е отчаяна. Отишла е да си вземе коженото палто. Облякла го е. Не е имала достатъчно пари да даде да й го преправят или изкърпят или както там се нарича поправката на кожено палто.

— Наистина беше закъсала — обади се Морис Албърг.

— Дошла е в ресторанта и е започнала работа. Трябва да е била твърде зле, за да се реши да стане келнерка. И когато чекът й е бил готов и тя е знаела, че трябва само да си го поиска от Морис, изведнъж я обхванала паника и побягнала, зарязвайки палтото и парите си.

Морис Албърг присви очи.

— Аха. Като те слуша човек, веднага му става ясно като две и две — четири. Лежала е в затвора. Възможно е да е застреляла приятеля си по време на скандал. Измъкнала се е незаподозряна, но се е страхувала да я видят с коженото палто.

— Тогава защо не го е оставила някъде на съхранение? — попита Дела Стрийт.

— Не е искала да се разбере, че е замесена в убийство. Извършила го, е, но не са я хванали… Чакайте, може да е карала пияна и да са я арестували. Дала е фалшиво име, за да не разбере никой коя е. Получила е присъда три месеца затвор и ги е излежала под фалшиво име. Ами да, на мен ми се представи като Дикси Дейтън. Веднага си личи, че е фалшиво име… Точно така, лежала е в затвора. Дела Стрийт се засмя:

— С въображение като твоето, Морис, би трябвало да пишеш романи.

— С въображение като моето — отвърна Морис унило — виждам как полицията вече влиза в ресторанта. В такава каша се забърках — престъпник да работи тук. Ако я търси полицията, ще излезе, че съм я укривал… Много важно, че имам приятели в Управлението. Каква полза от това?

— Давай, давай — засмя се Дела Стрийт. — Ех, как се навиваш, Морис. Още малко, и ще се изкараш осъден за убийство, вързан на електрическия стол, а газовата ка…

— Спри! — Морис я прекъсна така рязко, че гласът му прозвуча като изстрел от пистолет. — Дори на шега не го казвай.

За момент настъпи тишина, сетне Албърг се успокои и кимна енергично.

— Това е. Някога е била богата. Сетне се е забъркала в нещо. Може би — марихуана. Да, да. Отишла е на събиране на наркомани и са я хванали. Тикнали са я за шест месеца в затвора. А палтото е останало в шкафа и не е имало кой да се погрижи за него. Та докато излезе от затвора, са се завъдили молци…

— Та е влязла значи в затвора богата — усмихна се Мейсън, — а е излязла без пукната пара.

Албърг се замисли над казаното и се намръщи.

— Как така? — попита той.

— Не питай мен — отвърна Мейсън. — Това е твоята теория. Аз само ти показвам слабите й страни. Ако тя е била богата светска дама, хваната на наркоманско събиране, и е излежала шест месеца затвор, тогава защо, като е излязла от затвора, се е принудила да започне работа като келнерка?

— Е — промълви Албърг, — туй наистина е труден въпрос.

— Разкажи ни как тя избяга — подкани го Мейсън. — Какво точно се случи, Морис? Трябват ни факти, а не твоите свободни съчинения.

— Ами тя просто си излезе — заразправя Албърг, — както ви казах. Чух, че звънецът, който готвачът натиска, когато храната е свалена от печката и е готова за сервиране, иззвъня няколко пъти. Не обичам да го чувам, защото означава, че келнерките не успяват да се справят с работата.

— Колко келнерки имаш? — попита Мейсън.

— Пет и един мъж, който обслужва сепаретата в тази част на ресторанта. Работи при мен отдавна. Най-добре е да сервираш в сепаретата, защото там се получават най-големи бакшиши.

— Добре, продължавай, какво стана с келнерката?

— След като чух звънеца, няколко пъти ходих да проверя какво е положението. Храната в чиниите, натрупани на полицата до печката, изстиваше. Запътих се да се разправя с келнерките. Тогава един от клиентите ме спря с въпрос защо храната се бави толкова. Попитах го кой го обслужва и той ми я описа. Разбрах, че е Дикси. Потърсих я наоколо. Нямаше я. Всичката храна на полицата беше за масите на Дикси. Изпратих едно от момичетата в тоалетната. „Измъкни я оттам — рекох, — не ме интересува лошо ли й е, или не, измъкни я оттам.“ Но тя не беше там. Тогава жената, която мие съдовете, ми каза, че я видяла. Излязла през задната врата и избягала по уличката. Както обикновено, когато се случи нещо непредвидено, човек първо трябва да се погрижи за клиентите, така че накарах момичетата да разнесат храната по масите, всяка от тях да поеме по още една маса и… После дойдох при вас да ви се оплача.

— Келнерката дружеше ли с някое от момичетата?

— С нито едно. Все си мълчеше.

— Никакви приятелки ли нямаше?

— Държеше се настрана. Другите келнерки я смятаха за надута — заради това и заради палтото от визон.

— Аха, ясно… — промърмори Мейсън.

Един келнер дръпна зелената завеса и докосна Албърг по рамото.

— Извинявай, шефе, дошла е полицията.

— Ох — изпъшка Албърг и безпомощно погледна през рамо. — Настани ги в някое сепаре, Тони. Не искам хората в ресторанта да видят как полицията ме разпитва… Знаех си, че работата й не е чиста… — Всички сепарета са заети — прекъсна го келнерът.

Албърг изстена.

— Покани ги тук — предложи Мейсън.

Лицето на съдържателя на ресторанта просветна.

— Наистина ли нямате нищо против?

— Щом сме стигнали дотук, по-добре да караме докрай.

Албърг се обърна към келнера:

— Цивилни ли са или в униформа?

— Цивилни.

— Доведи ги — нареди той. — Донеси още няколко стола, Тони, кафе и пури, хубави пури — от най-хубавите.

Келнерът се оттегли. Албърг се обърна към Мейсън:

— Много мило от ваша страна, мистър Мейсън.

— Дреболия. Още повече, че умирам от любопитство. Как мислиш, какво търсят?

— Какво търсят? Какво търсят? — развълнува се Албърг. — Търсят момичето, разбира се, и палтото от визон. Дори и да не е било откраднато, ще го вземат като доказателство. След две седмици ще го носи приятелката на полицая. Какво да правя с него? Аз…

— Слушай — намеси се Дела Стрийт, — сложи го на облегалката на стола ми. Ще помислят, че е мое.

Албърг бързо метна палтото на облегалката на Дела Стрийт.

— Не бих искал да крия нищо от тях — измърмори той, — но не ми се ще да намерят тази дреха тук. Знаете как ще изглежда историята във вестниците: „Полицията намира откраднато визоново палто у една от келнерките в ресторанта на Албърг“ — и всички веднага ще си помислят, че е откраднато от някоя клиентка.

Завесата се вдигна и келнерът каза:

— Тук, моля.

Двама цивилни полицаи влязоха в сепарето. Единият от тях посочи Албърг.

— Този е.

— Здравейте — поздрави другият. — Сядайте, момчета, сядайте — разбъбри се Албърг. — Всички сепарета са заети, а ние с моя приятел точно разговаряхме, така че той предложи…

— Това е Мейсън, адвокатът — прекъсна го единият от полицаите.

— Точно така. Точно така. Пери Мейсън, адвокатът. Е, момчета, какво има? С какво мога да ви бъда полезен?

— Господа, мис Стрийт, моята секретарка — представи я Мейсън.

Полицаите изсумтяха в отговор. Никой от тях не каза името си. Говореше по-дребният от двамата. Келнерът донесе още два стола, кафе и пури.

— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита Албърг.

— Не е необходимо — отказа същият полицай. — Кажи му да донесе една голяма кана кафе. Аз го обичам с много сметана и захар. Колегата ми го пие чисто. Е, Албърг започвай по същество.

— За какво?

— За келнерката, знаеш.

— За коя келнерка?

— За тази, която избяга — отвърна полицаят. — Хайде да не губим време в празни приказки. Какво, по дяволите, те прихваща? Да не си замесен?

— Не разбирам — рече Албърг. — Защо питате мен? Тя работеше тук. Забелязали сте я и тя ви е забелязала и е избягала.

Полицаите размениха погледи. Този, който водеше разговора, попита:

— Какво искаш да кажеш с това, че ни е забелязала?

— Не ви ли е забелязала?

— Не, по дяволите!

— Тогава защо избяга? — учуди се Албърг.

— Точно това сме дошли да ни обясниш.

— А откъде знаете, че е избягала?

— Някой се опитал да я накара да се качи в една кола, която била паркирана на уличката. Тя се дърпала. Мъжът имал пистолет. Стрелял по нея два пъти. Тя побягнала, стигнала до улицата и една кола, която бързала да мине, преди да се смени светлината на светофара, я блъснала. Шофьорът в нея не е виновен. Светофарът на ъгъла давал зелено. Човекът в другата кола, онзи с пистолета, се измъкнал на заден ход от уличката и бързо избягал.

Морис Албърг прокара ръка по плешивото си теме.

— Ах, дявол да го вземе!

— Та затова искаме да научим какво има около нея, какво се е случило. Носила е чантата си. Така разбрахме, че се казва Дикси Дейтън и че работи тук. Свидетели заявиха, че е келнерка, която излязла тичешком от уличката. Пред задния вход намерихме келнерска престилка. Жената, която мие съдовете, твърди, че е хукнала с всичка сила. Грабнала чантата си и дори не спряла да свали престилката си, докато не излязла навън… А сега ни кажи какво знаеш за нея.

Морис Албърг поклати глава.

— Току-що разказах на мистър Мейсън всичко, което знам. Дойде да работи тук. Изглежда, се нуждаеше от пари. Бях приготвил чека да й платя.

— Как е истинското й име?

— Дикси Дейтън — това е името, което ми каза.

— Прилича на фалшиво.

— И на мен ми се стори така — призна Албърг, — но това име ми даде и аз го написах на чека.

— Има ли номер на социална осигуровка?

— Разбира се.

— Кой е?

— Не мога да си спомня. Написан е на гърба на чека.

— Ще го видим, Какво я накара да избяга?

— Нямам представа.

Изглежда, полицаите смятаха, че по-важно е да допият кафето си, вместо да направят оглед.

— Някой видял ли е от какво се е уплашила?

— Май че не.

— Върви да провериш.

Морис стана и отиде в ресторанта. Дела Стрийт се усмихна любопитно.

— Господи, как успяхте да се появите толкова бързо?!

— Извикаха ни по радиото — обясни един от полицаите. — А вие какво общо имате с тази история?

— Нищо — отвърна Мейсън. — Точно привършвахме вечерята и си говорехме с Морис. Той ни разказа за келнерката, която избягала.

— А той откъде е разбрал?

— Поръчките се натрупали, храната изстивала, а клиентите започнали да се оплакват от обслужването.

В този момент Албърг се върна.

— Не можах да разбера какво я е уплашило, освен…

— Коя маса е обслужвала?

— Някоя от четирите, които й бях определил. Тръгнала с таблата, на която имало три чаши с вода и тон чинийки с масло. Само това знаем със сигурност и нищо повече.

— Три чаши? — натърти Мейсън.

— Точно така.

— Ето ти и ключа към загадката — рече полицаят. — Обикновено хората вечерят сами, на двойки или четворки. Група от трима души е нещо необичайно. Това обяснява нещата. На една от масите й е имало трима души? Тръгнала е да занесе поръчката и ги е познала. Или те са я познали.

Албърг кимна.

— Къде са тримата?

— Все още тук. Но не бих искал да ги разпитвате.

— Защо?

— Защото са ядосани, задето трябваше да чакат.

— Няма значение — отсече полицаят, — ще ги разпитаме.

— Не може ли да стане по-незабелязано?

— По дяволите с тези глупости! — кипна полицаят. — Някой се е опитал да убие момичето. Тя се е изплашила от хората на онази маса. Какво ще им цепим басма! Ще бъдат страшни късметлии, ако не ги закараме в Управлението. Хайде, Бил, да вървим.

Полицаите допиха кафето и дръпнаха столовете си назад. Албърг ги последва, като протестираше нерешително. Мейсън погледна към Дела Стрийт.

— Горкото момиче — промълви тя.

— Хайде да хвърлим един поглед — предложи Мейсън.

— На какво?

— На тримата.

Той тръгна напред и избра място, откъдето можеха Да наблюдават масата, до която Морис Албърг заведе полицаите. Те не си дадоха никакъв труд да прикрият намеренията си. Всеки трябваше да разбере, че не се шегуват.

Компанията се състоеше от двама мъже и една млада жена. Мъжете бяха прехвърлили средната възраст, а жената беше към трийсетте.

Полицаите дори не сметнаха за нужно да седнат и да се престорят, че са техни приятели. Те застанаха до масата и проведоха разпита. Проведоха го основно. Поискаха им шофьорските книжки, карти и всякакви други документи за установяване на самоличността.

Останалите клиенти обръщаха любопитно глави Разговорите в ресторанта заглъхнаха, докато накрая всички открито наблюдаваха малката драма, която се разиграваше на масата. Мейсън докосна ръката на Дела Стрийт.

— Забележи самотния мъж, който яде пържолата си — прошепна той. — Добре го разгледай.

— Не разбирам, кого?

— Онзи, набития, с решителното изражение. Седи на маса съвсем сам. Има доста гъсти вежди, остра черна коса и…

— Да, да, виждам го. Е?

— Забеляза ли как яде?

— Какво толкова има?

— Яде пържолата си като автомат — отбеляза Мейсън, — преглъща храната колкото е възможно по-бързо. Челюстите му дъвчат припряно, но ножът и вилицата му работят с отмерен ритъм. Иска да приключи с вечерята. Забележи, че той е един от малкото хора, които не обръщат абсолютно никакво внимание какво става на масата, където полицаите разпитват онези тримата.

Дела Стрийт кимна.

— При това седи на около три метра от нея. Би могъл да чуе какво се говори, ако иска, ала той просто си седи и яде. Виж как се движат челюстите му. Забележи как яде с постоянно темпо. Старае се да не стане ясно, че бърза, но не му се ще да си остави храната и да излезе, а съм сигурен, че изгаря от нетърпение да се махне.

— Наистина лапа като хала — съгласи се Дела Стрийт.

Те наблюдаваха мъжа в продължение на няколко секунди.

— Неговото присъствие означава ли нещо? — попита Дела Стрийт.

— Да.

— Какво?

— Деветдесет процента съм сигурен, че полицията действа прибързано — каза Мейсън.

— Не разбирам.

— Ами помисли си. Келнерката напълва три чаши със студена вода, взема три порции масло, стига до помощната маса близо до кухнята и хуква да бяга.

Дела Стрийт кимна.

— Значи — продължи Мейсън, — когато е излязла от кухнята, тя е знаела, че трябва да обслужи трима души на масата.

— Естествено — засмя се Дела Стрийт. — Три чаши вода и три порции масло означават, че на масата има трима души.

— И какво става? — попита Мейсън.

— Не виждам нищо неправилно в теорията на полицията — намръщи се Дела Стрийт. — Когато е огледала по-добре хората на масата, тя познала един от тях или и тримата и нещо я е изпълнило с такъв ужас, че веднага е побягнала.

— А как е разбрала, че на масата има трима души, които трябва да бъдат обслужени?

— Сигурно ги е видяла, когато е отивала за чашите с вода.

— Откъде ги е видяла?

— Ами… Вероятно… Вероятно ги е видяла да влизат.

— Точно така. Не е могла да ги види от кухнята.

— Но е могла да ги види, когато е излязла от кухнята, носейки поръчката на някоя друга маса.

— Всичките й маси са наблизо — посочи Мейсън. — Ето там са — и четирите една до друга. Значи, ако за първи път е видяла тримата, докато е обслужвала някоя от другите маси, това означава, че е била близо До тях.

— А, ясно — рече Дела. — Значи смяташ, че не е избягала, защото е видяла тримата отблизо, когато е излизала от кухнята.

— Така е според полицията, но фактите не подкрепят теорията й.

Дела Стрийт кимна.

— Следователно — продължи Мейсън — защо да не предположим, че онези тримата изобщо не са й направили впечатление, че ги е видяла на входа, когато е носила поръчката на друга маса, че когато се е върнала в кухнята, е взела таблата, сложила е върху нея три чаши с вода и три порции масло и е тръгнала към масата. И едва тогава е забелязала някой, който току що се е появил и който наистина е означавал нещо за нея.

— Имаш предвид мъжа, който яде пържола?

— Много възможно да е бил мъжът, който яде пържола. При положение, че едно момиче побягва в ужас през задната врата на ресторанта, по-близко до ума е, че се е изплашило от един човек, който я е наблюдавал, отколкото от компания, погълната от собствените си проблеми и разговори. Ето защо — продължи Мейсън — в такъв случай този, който изведнъж стане от масата, без да дояде храната си, ще предизвика подозрение у полицията.

Дела Стрийт кимна.

— От друга страна, ако този човек набързо изгълта храната си, то полицията пак може да го заподозре.

Дела отново кимна.

— Следователно — заяви Мейсън, — ако човекът, който е причината за бягството на Дикси Дейтън, е видял, че полицията води разпит в ресторанта, той би направил опит да се измъкне колкото е възможно по-бързо, без по някакъв начин да предизвика подозрения. Ето защо, Дела, трябва да обърнем внимание на този човек, който се храни с такава отмерена бързина. Нека да видим дали ще си поръча десерт, или ще изпие втора чаша кафе. Ако погледне часовника си и се държи така, като че ли има среща, ако небрежно повика келнерката, плати сметката си и не дочака рестото…

— Боже господи, шефе, точно това прави в момента! — възкликна Дела Стрийт, а в същото време набитият мъж отмести чинията си, погледна часовника си, взе чашата с кафе, допи го, после вдигна пръст да привлече вниманието на келнерката.

— Бързам за среща — каза той с ясен глас. — Моля, сметката. Не желая десерт, благодаря.

— Смяташ ли — обърна се Мейсън към Дела Стрийт, — че можеш да изиграеш ролята на детектив? Бягай навън, Дела, и виж какво ще направи нашият човек, когато излезе. Може би ще успееш да вземеш номера на колата му. Проследи го, ако е възможно, но не рискувай. Може да стане опасно, ако той разбере, че го следиш. Веднага би заподозрял мъж, но една хубава жена би могла и да успее. Ще ми се да науча нещо повече за това приятелче… По-добре би било, ако и двамата отидем, но полицаите ще искат да говорят с мен, преди да си тръгнат. Малко мнителни са. Моето присъствие тук беше прекалено своевременно.

— Ще се опитам — обеща Дела Стрийт и добави: — Предполагаш, че тук се крие нещо много повече от онова, което Морис ни каза, нали?

— Да. — Мейсън й подаде ключовете от колата си.

— А палтото от визон?

Адвокатът се поколеба.

— Ако полицаите започнат да задават въпроси — продължи Дела, — ще чуят за коженото палто и ще го поискат.

— Е, нека го вземат — реши Мейсън. — В края на краищата те правят каквото могат, за да изяснят случая.

— Помислих си за Морис Албърг. Той разчита на нас, а явно беше много против полицията да разбере за палтото.

— Добре, Дела — отсече Мейсън. — Облечи го.

Секретарката си сложи палтото и застана като на тръни до изхода на сепарето.

— Надявам се, че не те е забелязал, нали, Дела?

— Кой го знае. Уж не се оглежда и не се интересува от нищо наоколо, а прави впечатление на човек, който не пропуска и най-малкото движение.

— Вече е готов да тръгне. Не поемай никакви рискове, Дела — повтори предупреждението си Мейсън. — Дръж се като момиче, нахранило се вкусно след работа и тръгнало да се прибира.

— Момиче, което работи с такова палто?

— Точно такова момиче го е носило преди теб — напомни й Мейсън.

— По дяволите, така е — съгласи се Дела Стрийт. — И виж какво й се случи. Е, шефе, тръгвам.

— И внимавай, не се престаравай. Просто вземи номера на колата и никакво следене. Възможно е да пострадаш. Все още не знаем какво стои зад всичко това.

Дела Стрийт се сгуши в разкошната кожена яка и после с вирната брадичка и поглед, вперен право пред себе си, излезе спокойно от ресторанта.

От ъгъла на сепарето Мейсън наблюдаваше края на полицейския разпит и набития човек, който подаде номера на гардероба, получи дебело връхно палто и тъмна мека шапка и излезе в нощта.

Морис Албърг доведе полицаите отново в сепарето.

— Какво стана с момичето, което беше с теб? — попита единият от тях.

— Отиде си вкъщи — отговори Мейсън. — И аз си тръгвам, Морис. Изчаках само за да си платя.

— Няма какво да плащаш — каза Албърг. — За сметка на ресторанта е.

— Моля ти се… — запротестира Мейсън. — Това…

— За сметка на ресторанта е — повтори Албърг твърдо.

Очите му многозначително стрелнаха Мейсън.

— Какво открихте там? — попита адвокатът.

— По дяволите — изруга единият от полицаите, — страхотна бъркотия! Момичето просто е избягало, и точка. Тези тримата положително нямат нищо общо с това.

— Кои са те?

— Не са от града, тоест двама от тях не са. Жената е оттук. Познатата стара история. Тя работи като секретарка в търговския отдел на една тукашна фирма. Мъжете са клиенти от друг град. Опитват се да се развличат в компания, тоест опитваха се. Вече им се е отщяло от страх.

— Как така да се развличат в компания? — заинтересува се Мейсън.

— Попитали жената дали има някоя приятелка. Тя се обадила на съквартирантката си. Тримата вечеряли и убивали времето, докато дойде, за да отидат някъде да се забавляват. Така наплашихме мъжете, че сега горят от желание да се върнат в хотела и да си напишат отчетите. Толкова силно треперят, че се чудя как обувките още не са паднали от краката им.

— А жената? — попита Мейсън.

— Всичко е наред. Не познава келнерката — това е абсолютно сигурно. Видяла я, когато оставила таблата с трите чаши вода… Приятна жена, но явно доста си е походила. Секретарка е в търговския отдел. Ако е необходимо, утре ще проверим в службата й.

— А какво е изплашило келнерката? — намеси се Албърг.

— Откъде, по дяволите, да знаем? — отвърна полицаят с раздразнение. — Може би е видяла някой приятел отвън, а може да си е помислила, че го е видяла, яли може би някой й е телефонирал. Следствието ще покаже. Утре ще проверим в болницата как е и ако е в съзнание, ще я разпитаме. Няма какво повече да правим тук.

По лицето на Морис Албърг се изписа облекчение.

— И аз съм на това мнение. Тук няма нищо, което да я изплаши. Сигурно е било телефонно обаждане… На хората не им е приятно, когато полицията дойде и започне да ги разпитва кого са поканили на вечеря. Току-що загубих трима клиенти.

— И на нас не ни е приятно — оправда се полицаят, — но при тези обстоятелства се налагаше. Добре, Албърг, пак ще се видим.

Полицаите излязоха. Албърг се обърна към Мейсън и избърса челото си.

— Какво ли не се случва на човек — изпъшка той.

— Дела излезе да събере някои сведения — обясни Мейсън. — Взе коженото палто със себе си. Предположих, че не искаш полицаите да го видят.

— Разбира се, че не искам. Забелязах, когато мис Стрийт излезе. Беше облякла палтото. Безкрайно съм доволен. Умирах от нетърпение полицаите да се махнат. Но се пазех да не се издам. Тогава щяха да си помислят, че се опитвам да скрия нещо, и щяха да се бавят тук до безкрай. Вие ще ми бъдете адвокат, мистър Мейсън.

— Какво очакваш от мен? — попита Мейсън. — Като те гледам, май ти си наумил нещо…

— Задръжте коженото палто — прекъсна го Албърг. — Ако някой се появи да търси келнерката, да пита за нея, за парите й, за каквото и да е, ще го изпратя при вас. Вие ще ме представлявате докрай. Съгласен ли сте?

— Какво искаш да кажеш с „докрай“?

— Ами — докрай.

— За теб не може да има никакви последствия — изтъкна Мейсън. — Щом не си я познавал…

— Знам, знам. В такъв случай няма да са необходими никакви действия. Няма да правите нищо и ще ми изпратите сметката. Ще бъде добре и за вас, и за мен, мистър Мейсън. Но ако нещо се случи, вие ще ми бъдете адвокат.

— Добре — прие Мейсън. — Щом не искаш, не си длъжен да ми казваш.

— Какво не съм длъжен да казвам?

— Оново, което премълчаваш.

— Значи мислите, че има нещо, което премълчавам?

— Защото още не съм го чул.

Морис вдигна ръце.

— Ах вие, адвокатите! Нищо не приемате на доверие. Детективите са нещо по-различно. От адвокатите се страхувам. Преди известно време наех детективи. И добре си свършиха работата.

— За какво ти бяха те, Морис?

— Имах неприятности. На всеки може да се случи. Тогава ми трябваха детективи. Сега ми трябва адвокат. Най-добрият!

— Чудесно! — Мейсън се засмя на вълнението на Албърг. — А сега, Морис, щом е за сметка на ресторанта, ще седна отново и ще си хапна от твоя ябълков пай, докато чакам Дела Стрийт.

— Тя ще се върне ли? — попита Албърг.

— Разбира се — увери го Мейсън. — Излезе просто за да изнесе коженото палто, без полицаите да задават въпроси.

— Радвам се, че си отидоха. Можеха да не действат така, че да загубя клиентите си. Само как ги разпитваха, всички говорят за това. Сега трябва да вървя. Ще обиколя масите да успокоя хората.

— Какво ще им кажеш? — полюбопитства Мейсън.

— Какво ли? Всичко друго, но не и истината… Цял куп лъжи ще трябва да наговоря. Ще им кажа, че онези тримата паркирали колата си пред ресторанта и някакъв пиян шофьор връхлетял отгоре й. Блъснал я отзад. Полицията издирвала собствениците, за да разбере дали ще съдят пияния. Затова и проверявала шофьорските им книжки.

Мейсън се засмя.

— Много късокрака ти е лъжата, Морис. Съмнявам се, че ще убедиш клиентите си.

— Няма да млъкна, докато не ги накарам да повярват.

Мейсън се върна в сепарето, прекара в тревожно очакване десетина минути, сетне завесата се дръпна и Дела Стрийт, плътно загърната в коженото палто и с почервеняло от студа лице, заяви:

— Ударих на камък.

— Сядай и разказвай — подкани я Мейсън!

— Ех — въздъхна секретарката унило, — и аз съм един детектив…

— Какво се случи, Дела?

— Той излезе на улицата, тръгна по тротоара й изведнъж спря едно минаващо такси и скочи в него. Аз се престорих, че това не ме интересува, докато се отдалечи, но взех номера му. Сетне започнах отчаяно да се оглеждам за такси.

— Не ти ли провървя?

— Никак. Разбираш ли, той не беше стигнал до първата пресечка, когато хвана колата. Късметът беше на негова страна. Естествено, беше си направил добре сметката.

Мейсън кимна.

— За разлика от мен. Някакви хора излязоха от ресторанта, поръчаха такси и портиерът изтича със свирката си. Естествено, следващото такси ме подмина, за да услужи на портиера.

— Изтърва ли нашия човек? — попита Мейсън.

— Търпение, още нищо не си чул. Изтичах до ъгъла, защото там такситата минаваха и в двете посоки, и зачаках, докато накрая едно се зададе по пряката. Спрях го и скочих в него. Казах на шофьора: „Искам да догоня едно такси, което току-що мина по Осма улица и на ъгъла зави надясно. Не знам накъде е тръгнало след завоя, но натиснете газта докрай и да се надяваме, че ще го настигнем.“ Шофьорът на таксито подкара с бясна скорост. Профучахме по улицата, завихме надясно на ъгъла, тръгнахме по пряката и той попита: „Ще познаете ли таксито, като го видите?“ А аз отвърнах: „Видях номера му — осемстотин шейсет и три.“

— И какво стана после?

Секретарката направи жест на отвращение.

— Аз бях в такси осемстотин шейсет и три.

— Какво? — учуди се Мейсън.

— Точно така. Мъжът беше взел таксито, завил на ъгъла, изминал две трети от пресечката, платил на шофьора и се качил в собствената си кола, която през цялото време била паркирана до тротоара.

— Охо — възкликна Мейсън, — значи е разбрал, че го следиш.

— Мисля, че не, шефе. Струва ми се, че просто е взел предпазна мярка, за да се убеди, че никой не го следи. Разбира се, като се е качил в таксито, е могъл да наблюдава улицата зад себе си. Ето защо първо се е движил в обратна посока. По този начин се е подсигурил, че който реши да го следи, ще трябва да го стори с кола.

Мейсън се подсмихна.

— Поне трябва да му признаем, че е умен, а фактът, че ти си се опитала да проследиш таксито, в което си седяла, придава на цялата история нещо интересно, артистично.

— Много ми е неприятно, че ме направи на маймуна — призна Дела Стрийт.

— Не теб — успокои я Мейсън. — По-скоро себе си направи на маймуна.

— Как така?

— Келнерката е избягала, защото се е изплашила или е била изплашена от някого — обясни Мейсън. — Нямахме начин да разберем какво или кой е причината. Сега знаем.

— Искаш да кажеш, че той се издаде?

— Разбира се. Фактът, че прибягна до всички тези хитрини, доказва, че е човекът, когото търсим.

Мейсън застана на входа на сепарето и направи знак на Морис Албърг.

— Колко от клиентите ти са редовни, Морис? Какъв процент?

— Повечето са редовни.

— Както разбирам, мъж и жена или четирима души могат да попаднат тук съвсем случайно. Възможно е или ресторантът да им е бил препоръчан, или просто да са търсили къде да хапнат и да са се отбили тук.

— Точно така.

— От друга страна — продължи Мейсън, — твърде вероятно е човек, който идва тук и вечеря сам, да е редовен посетител.

— Да, така е.

— Дали би могъл да ми кажеш името на онзи набит посетител с гъстите вежди, който седеше на онази маса?

— А, онзи ли? Забелязах го — отвърна Албърг припряно. — Не го познавам. Не е идвал тук преди.

— Добре ли го видя?

— Не много добре. Не видях лицето му. Гледах го как се държи. Човек трябва да внимава с мъжете, които идват сами, такъв може да се опита да досажда на някоя жена и тогава загазва. Ако не ни създава неприятности, ние не правим нищо, ако пие, ако закача жените, тогава предприемаме нещо. Ето защо наблюдаваме мъжете, които идват сами. Следях този — той си гледаше работата. Бих искал и полицията да си гледа своята.

Мейсън кимна.

— Защо питаш? — неочаквано се заинтересува Албърг.

— Просто се чудех — отвърна Мейсън, — исках да разбера кой е.

— Защо?

— Помислих си, че съм го виждал някъде.

В продължение на няколко секунди Морис Албърг, се взираше в лицето на Мейсън.

— Дяволски лошо е — заяви той тържествено, — че се опитваме да се заблудим един друг. Никой не иска да направи първата стъпка. И двамата знаем твърде много за човешката природа. И нищо не печелим от това… Лека нощ.