Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (11)

I
ГОДЕЖ

Така в продължение на шест седмици положението се бе изменило постепенно в посока, която даваше съвършено друг обрат на нещата.

Както Раул д’Аверни беше предусетил още в началото, две съвсем различни драми се бяха преплели. Два пътя бяха се пресекли в една точка и това се дължеше само на случайността. Един ден Раул д’Аверни пристига във Везине по следите на някой си, който носи пачките банкноти, купува там някакво имение, разчитайки да покрие разноските си по покупката и настаняването си там с откраднатите пари. Тази поредица от действия довежда на същото място Бартелми и сина му, които, готвейки шантаж против Раул, се избиват, като открадват преди това пачките банкноти, скрити в „Оранжерията“.

В тоя ден и там именно е пресечната точка на пътищата. Друга драма, вече задвижена, съвсем независеща от първата, довела Елизабет Гаварел пред същата тая „Оранжерия“ в момента, когато Бартелми е свършил работата си. И изведнъж всичко се преплита, така тайнствено се усложнява, че съдебната власт се оказва сред гора от сенки.

„Днес — казваше си Раул — всичко това е ясно и очертано от мен. Двете афери подчертано се различават. С втората (шантажа на Бартелми) е приключено чрез смъртта на Бартелми и Симон, чрез арестуването на Тома Льобук и чрез изповедта на Фаустин. Аферата на сестрите Гаварел, която ме интересува само косвено, е следяна, без да може да се предвиди развръзката й. Остава Фелисиен, чието неопределено положение сякаш се вмества и в едната, и в другата.“

И д’Аверни повтаряше замислено:

„Остава Фелисиен, предметът и главното условие за един шантаж, чиито организатори изчезнаха… Неясна личност с хладна и безлична външност, будеща безпокойство, в която перипетиите на аферата Бартелми са оставили цялата си тайна. Тази тайна няма да бъде разбулена, ако не разгадая драмата на двете сестри. С какво е намесен в нея? И кой е той? Хората така безпричинно не се избиват. Съществува значи нещо много мощно, нещо, което го е смутило и го е довело до границата на смъртта. Кое е то? И какво иска той от мен?“

С какъв остър поглед го наблюдаваше сега при всяко от посещенията, които Раул правеше в павилиона! И как искаше да му говори! Треската беше минала, Фаустин вече не превързваше раната. Но Фелисиен беше отпаднал, потиснат, като че ли причината за страшното посегателство продължаваше да го измъчва.

Един ден Фаустин, която спеше в ателието, извика Раул.

— Тая нощ някой идва при него.

— Кой?

— Не зная. Когато чух шум, поисках да вляза. Беше заключено. Дълго шушнаха, с интервали от мълчание. И после неизвестният посетител си отиде, без нищо да мога да доловя.

— Значи нямате никакви данни?

— Никакви.

Във всеки случай през следващите дни Раул забеляза резултата от тая нощна визита: Фелисиен вече не беше същият. Лицето му изведнъж засия за нов живот. Той се усмихваше. Приказваше с Фаустин. Искаше даже да рисува портрета й и проектираше пак да се залови за работа.

Раул не се поколеба — след три дни седна при момъка в павилиона, където той почиваше. И подхвана:

— Доволен съм, че оздравяхте, Фелисиен. И се надявам, че отношенията ни ще останат както преди. Но, за да бъдат тия отношения още по-сърдечни, трябва да поговорим откровено. Ето, решението на господин Руслен ви оправда по отношение на фактите, посочени в следствието. Но има и други, отнасящи се по-специално до вас и до мен.

И той запита с приятелска нежност:

— Защо не сте ми казали, Фелисиен, че сте били отгледан в един чифлик в Поату от някаква добра селянка?

Младежът се изчерви и промълви:

— Човек не може лесно да признае, че е подхвърлено дете.

— Но преди това?

— Нищо не помня от преди. Майка ми, която ме осинови и всъщност беше истинска майка за мен, умря, без нищо да ми каже. Едничкото нещо, дето направи, е, че ми даде парична сума, предадена от някаква дама… Но тя също не ми е била майка.

— Спомняте ли си, че през последните години един човек е отсядал в чифлика?

— Да, приятел… роднина… мисля!…

— Как се казваше?

— Не знаех точно, или не си спомням.

— Казвал се е Бартелми — добави със сигурност Раул. Фелисиен скочи.

— Бартелми?… Крадецът?… Престъпникът?…

— Да, бащата на Симон Лориан. Оттогава този човек не ви е изпускал от очи. Бил е в течение на всичко, което сте вършили в Париж, знаел е всичките ви адреси. И в края на краищата той ви препоръча на мен чрез мой приятел.

Фелисиен изглеждаше изумен. Раул не снемаше поглед от него, наблюдаваше всичките му жестове, промените по лицето му, които биха издали искреността или фалша.

— Защо? — попита младежът. — Каква е била целта му?

— Не зная. Сигурно е, че Бартелми ви е изпратил при мен с някакво намерение и че синът му Симон е дошъл тук, за да му помогнете да изпълни проекти, замислени против мен. Но какво е било намерението им? Какъв е бил проектът, не можах да открия. Симон Лориан не ви ли е загатвал някога?

— Не… Нищо не разбирам от това.

— Следователно вашето намерение е било само да работите в тая къща?

— Какво друго бих правил? — попита Фелисиен.

Раул се зарадва. Момъкът казваше истината. Той не беше замесен в шантажа, но ако знаеше нещо, нямаше никакви претенции за нищо.

— Друго нещо, Фелисиен: Тома Льобук се обвинява сам, нали? Твърди, че той е човекът, дето е бил видян в лодката през нощта на обира и убийството. Това самообвинение не ви ли учуди?

— Защо да ме учуди? — на свой ред попита Фелисиен. — Не се учудих, тъй като аз не съм. В тоя час аз спях.

Ала този път интонацията не беше същата. Погледът гузно бягаше. Скулите се червяха.

„Лъже — помисли Раул. — А ако лъже за това, лъже и за всичко останало.“

Той се разхождаше из стаята, като удряше с крак. Неискреността на младежа ставаше очевидна. Той беше някакъв лъжец и измамник. Скоро можеше да влезе в правата си на син и можеше да го заплашва както съучастниците му. Неспособен да сдържи яда си, Раул тръгна към вратата. Но Фелисиен се противопостави с плах глас:

— Не ми вярвате, господине — каза той. — Не… не… чувствам го… За вас аз съм тоя, който е дошъл през нощта, за да задигне торбичката с банкнотите, и който може би е стрелял и убил съучастника на Симон Лориан. При тези обстоятелства е по-добре да си отида.

— Не — отвърна Раул грубо. — Искам да останете тук, докато неоспоримата истина бъде установена между нас… В един или друг смисъл.

— Тя наистина съществува в смисъла, в който я установи следователят.

Раул разпалено се провикна:

— Решението на господин Руслен не показва нищо. То беше предизвикано от фалшивите изявления на Тома Льобук, когото аз открих и подкупих, за да го направи. Вашата роля обаче от самото начало е необяснима. Нито веднъж не почувствах да проблясва у вас тоя порив на искреност или на негодувание, който отваря скритите кътчета на една душа. Вие държите в мрак най-сериозните и най-буйните си дела. Ето например опита ви за самоубийство. Идвате тук, за да си вземете сбогом, нали, и за да се обясните с мен. А ви намирам почти в агония, с револвер в ръка. Защо?

Фелисиен не отговори и това раздразни д’Аверни.

— Мълчание… винаги мълчание… Или пък заобикалки, хитрини като при следователя. Но отговаряйте, дявол да го вземе! Това, което ни дели, е тая стена на мълчанието между вас и мен. Оставете всичко това, ако искате да имате моето доверие. Ако ли не, какво? Аз търся, не вярвам, предполагам, въобразявам си, способен съм да се мамя и да ви обвинявам без право. Това ли искате?

Той го хвана за ръката.

— На вашите години хората се самоубиват от любов. Аз направих разследване на дейността ви в деня на вашия злополучен опит. Вие отдалече сте наблюдавали Ролан Гаварел и Жером Елмас, които излезли и се отправили за езерото. Седнали на една пейка на острова. И вие сте видели… това, което аз видях, че между тях имаше интимност, която предварително не можеше да се предвиди. Разпитвали сте градинаря ми и сте узнали, че те се срещат всеки ден. След час сте взели револвера. Вярно ли е?

Фелисиен слушаше с каменно лице.

— Продължавам — каза Раул. — Ролан Гаварел не знам как е узнала за вашия опит за самоубийство. И затова е дошла през нощта преди три дни: да ви види, да ви моли да живеете и да ви увери, че подозренията ви са погрешни. Нейните обяснения ви убедиха по такъв начин, че след тая нощ вие сте щастлив и излекуван? Вярно ли е?

Този път изглежда, че младият човек не можеше и не искаше да отбегне въпросите. Той се поколеба само за начина, по който трябваше да отговори. Най-после каза:

— Господине, аз не съм виждал Ролан Гаварел от деня на събитието и лицето, което идва миналата нощ, не е тя. Моите приятелски отношения с Ролан не биха й позволили подобна постъпка. Още повече при решението, което тя е взела и което ми съобщи по слугата си с едно писмо, връчено ми току-що…

Фелисиен подаде писмото на Раул, който го прочете с растяща изненада:

Фелисиен,

Нещастието ни свързва, Жером Елмас и мен. Оплаквайки заедно съдбата на нашата бедна Елизабет, ние почувствахме, че нямаме по-добра утеха от тази заедно да останем верни на спомена за нея. Аз съм дълбоко убедена, че тя ни сближава и иска от нас да създадем огнище на самото място, където тя беше тъй щастлива, като мечтаеше за още по-голямо щастие.

Не мога да определя датата на сватбата ни. Трябва ли да Ви кажа, че много неща ме въздържат, че ме е страх да не се излъжа и че до последния момент тоя страх ще ме разколебава? Но тогава как да живея? Нямам повече сили да се боря сама със себе си.

Вие, който ме познавате, Фелисиен, искам да дойдете утре в „Клематитите“, за да ми кажете дали бихте одобрили постъпката ми.

Ролан.

Раул полугласно препрочете писмото и бавно каза:

— Странна авантюра! Това младо момиче е намерило начин да бъде вярно на спомена на своята сестра! Идете да я видите, Фелисиен, дайте й вашата подкрепа. Работата тук не е належаща, пък и вие имате нужда от почивка.

След минутка размишления той се наведе над младежа.

— Не мога да скрия от вас една мисъл, която често ми минава през ума: мисълта за едно споразумение между двамата годеници.

— Разбира се — каза Фелисиен учудено. — Разбира се, че има споразумение помежду им, тъй като са сгодени.

— Да, но то не датира ли от по-рано?

— От по-рано? От кога?

Сричка по сричка Раул изговори следната ужасна фраза:

— От времето, когато Елизабет Гаварел е била още жива.

— А това значи?

— Значи, че клопката, устроена на Елизабет Гаварел два месеца преди сватбата й, е твърде странна.

Фелисиен направи жест на възмущение и извика:

— А, господине, вашето предположение е невъзможно! Аз познавам и двамата, познавам обичта на Ролан към сестра й… Не… не, нямате право да им приписвате такава подлост.

— Аз не обвинявам. Задавам си въпрос, който човек не може да не си постави.

— Защо да не може?

— Именно поради това, Фелисиен. В тия редове има толкова недобросъвестност!…

— Ролан е създание, изпълнено с честност и благородство.

— Ролан е жена… Една жена, която вече забравя.

— Мен ли забравя?

— Не. Построява огнището си върху обстоятелства… които, изглежда, не са й много неприятни — пошегува се Раул.

Фелисиен се изправи и каза важно:

— Не говорете повече, моля ви, господине!… Ролан е извън всякакви съмнения.

Раул му върна писмото и направи няколко крачки по тревата. Той остана с впечатление, че при постоянство ще може да проникне в тая тъмна, потайна душа, в която съзираше негодувание и бунт. И щеше да продължи, ако не бе чул отварянето на входната врата.

— По дяволите! — промърмори. — Това е инспектор Русо. Какво ли ни носи тая зловеща птица?

Инспекторът приближи до купчината дърва, където стояха двамата, и стисна ръка на Раул, който го посрещна, смеейки се:

— Как тъй! Не сме ли свършили с вас, господин инспектор?

— Как не, как не — отговори Русо с необичаен за него шеговит глас. — Само че когато съдът има да дели нещо с някого, той все си запазва правото…

— На надзор?

— Не, правото на сърдечно внимание. Така, продължавайки моето разследване, дойдох да наобиколя вашия болен.

— Фелисиен-Шарл е много добре, нали, Фелисиен?

— Толкова по-добре! Толкова по-добре! — каза Русо. — Из околността се чува, че имало гърмеж, самоубийство и прочие. По тоя повод ние даже получихме едно анонимно писмо, написано на пишеща машина! Накъсо сума ти глупости, на които аз никак не повярвах. Невинен човек, чиято невинност е доказана, не се самоубива.

— Разбира се.

— Освен ако не е невинен — подчерта Раул.

— Това е въпрос, който вече никой не повдига.

— Как не?

— Хайде де!

— Точно така. Ето, аз узнах — извинете за средствата на полицията, — че на излизане от затвора вашият млад приятел е телефонирал…

— На мене, наистина…

— И после на госпожица Гаварел, за да я моли да го приеме още същия ден.

— И тогава?

— Тогава споменатата госпожица отказала да го приеме.

— Което означава?

— Че тя не вярва в невинността му… Раул се изсмя.

— Това ли е всичко, което сте извлекли от проклетото си разследване, господин инспектор?

— Вярвам, че да.

— В такъв случай!…

Той му показа пътя към изхода. Русо се завъртя на пети, но като се обърна отново с лице към събеседника си, каза:

— Ах, забравих. На една гара в Париж полицията е намерила куфар, който е принадлежал на Симон Лориан, и в джоба на една от дрехите в куфара открих тая визитна картичка. Виждате, на опаката страна е нарисуван планът на един етаж с кръст от червено мастило. Това е етажът, където бащата на Симон Лориан, приятел на Фелисиен-Шарл, е откраднал банкнотите на господин Гаварел.

— Чие е името на картичката?

— На Фелисиен-Шарл.

Инспекторът поздрави Раул и Фелисиен и нехайно, с присмех си тръгна, добавяйки:

— Второстепенен документ, който ще остане само за мен. Но нали може би ще има последствие…

Раул се впусна подире му и го догони при изхода.

— Слушайте, господин инспектор!

— С какво мога да ви услужа, господин д’Аверни?

— С нищо. Виждате ли там двете греди на оная ограда?

— Да!

— Съветвам ви вече да не преминавате идеалната линия, която ги съединява.

— Но моето полицейско право…

— Вашето полицейско право не може да се прилага, освен ако се държите като вежлив и възпитан полицай, както вашите колеги, а не като арестантски надзирател, злъчен и отмъстителен. Дочуване и поклон.

Раул се върна при Фелисиен, който през цялото време не бе помръднал, нито бе продумал. Д’Аверни каза:

— Вие твърдите, че не сте виждали Ролан?

— Тя отказа да ме приеме.

— И продължавате ли да отричате, че сте направили опит да се самоубиете заради нея?

Младежът не отговори.

— Друго нещо — продължи Раул. — Тази визитна картичка?

— Симон Лориан я е взел някой ден преди пристигането ви.

— А този план на „Оранжерията“?

— Той сам го е начертал. Аз не съм замесен.

— А всичко това, което показва, че все още сте заподозрян от полицията, не ви ли вълнува?

— Не, господине. Срещу мен опитаха всичко и нищо не намериха. Тъй като не съм сторил нищо престъпно, не се безпокоя.