Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (10)

X
ФАУСТИН

— Аз, графиня Дьо Калиостро, заповядвам…

През един тежък неделен ден Раул спря пред малка вила на една от улиците на Шату, която бе в съседство с Везине. Къщата беше на два етажа, построена между улиците и зеленчуковата градина, разположена покрай Сена. Там се даваха под наем мебелирани стаи.

Той мина пред кафенето, което собственичката й държеше, качи се на втория етаж и тръгна по един доста тъмен коридор, докато стигна стая номер пет. Ключът беше на вратата. Почука, ала не получи отговор и влезе безшумно.

Фаустин спеше, седнала на бедно желязно легло — със скрин, два стола и една маса то съставляваше цялата мебелировка на скромната мансардна стая.

Младата жена не беше напуснала Везине, защото неумолимата й жажда за мъст още я задържаше около мястото, където бе умрял Симон Лориан. В клиниката я бяха оставили като помощник-сестра, но тъй като не достигаха помещения, тя си бе наела стая навън. Всяка вечер идваше за преспиване, а в неделите оставаше през целия ден.

Тоя ден тя беше заспала, както зашивала нещо на блузата си — раменете й бяха разголени, блузата й стоеше върху коленете, на ръката й още стоеше напръстникът.

През прозореца се виждаха дърветата в градината и спокойният речен пейзаж.

Около жената — на пода, по леглото и по масата — бяха разпръснати много разгънати вестници, факт, свидетелстващ за интереса, с който тя следеше събитията през последните дни. Раул отдалеч можа да прочете едно заглавие: „Арестуването на бра та на Симон Лориан. Първият разпит — двамата братя, изглежда, са синове на стария Бартелми.“

Отново загледа Фаустин. В съня си тя му се стори толкова хубава, колкото и когато е будна. По-хубава може би, защото в покоя фините й черти се открояваха още по-ясно. И той си спомни великолепната „Фрина“ на скулптора Алвар.

В това време един слънчев лъч се промъкна между два облака и влезе през прозореца. Без да я изпуска от очи, Раул тихичко се приближи и почака лъчът да достигне до заспалото лице и до затворените очи. Тогава тя го усети и повдигна тежките си мигли.

Още не се беше събудила, когато Раул я хвана за раменете. Простря я на кревата и я уви с покривката, за да обезвреди ръцете и краката й.

— Без вик и нито дума! — просъска той.

— Подлец!… Подлец!… — изстена тя отчаяна, мъчейки се да се освободи.

Той запуши с длан устата й.

— Мълчи!… Не съм дошъл като неприятел. Слушай ме и не се бой!

Тя се бореше яростно, като продължаваше да го обижда въпреки яката ръка, затваряща устата й. Ала малко по малко съпротивата отслабна. Наведен над нея, той повтори:

— Не съм дошъл като неприятел… Да те нападам. Но искам да ме изслушаш и да ми отговаряш. Ако не, толкова по-зле за теб.

Той я бе хванал за раменете и я държеше легнала. Надвесен над нея, каза с тих глас:

— Видях брата на Симон, Тома Льобук. Дълго разговаряхме с него. Той ми откри всичко, каквото знае по истината за Фелисиен. Останалото ще ми кажеш ти. Познаваш ме, Фаустин, няма да отстъпя. Или ще говориш, и то веднага, чуваш ли, веднага… или… или…

Лицето му се навеждаше към свирепото й уплашено лице. Устните на жената избягваха устните, които се приближаваха.

— Говори, Фаустин! — каза той с променен глас.

Тя видя съвсем близо до очите си неумолимите очи на Раул и се ужаси.

— Остави ме! — промълви победена.

— Ще говориш ли?

— Да.

— Сега?… И без заобикалки… Безрезервно?

— Да.

— Закълни се в паметта на Симон Лориан!

— Заклевам се.

Той веднага я остави и се отдалечи към прозореца, като се обърна с гръб.

След като младата жена се облече, той отиде при нея, изгледа я с жал, както би погледнал хубав лов, който му избягва, и започна разпита — бърз и ясен.

— Тома Льобук настоява, че Фелисиен ми е син.

— Не познавам Тома Льобук.

— Но чрез Симон Лориан познаваш баща му, стария Бартелми. Той имаше ли доверие в тебе?

— Да.

— Какво знаеш за потайния му живот?

— Нищо.

— А за живота на Симон Лориан? За неговите проекти?

— Нищо.

— Даже не знаеш и за интригата против мене?

— Не.

— Но те са ти казали, че Фелисиен ми е син.

— Казаха ми.

— Без да ти дадат доказателства?

— Не съм им искала. За какво са ми?

— Но на мен ми трябват — каза Раул с изопнато лице. — Трябва да зная дали той наистина ми е син, или не е. Дали не ми изиграха комедия, служейки си с някои сведения, събрани случайно? Или пък използваха истина, за да ме изнудят, като ме заплашат, за да не говоря? Не мога да живея в такова съмнение… Не мога…

Тя се учуди на сдържаното вълнение, което издаваше гласът му. Обаче каза повторно и по-натъртено:

— Нищо не зная.

— Може би. Но ти можеш да узнаеш или поне да ми помогнеш да узная.

— Как?

— Тома Льобук твърди, че Бартелми ти е предал пликче, което съдържало документи по тоя въпрос.

— Да, но…

— Но?…

— Един ден, след като ги препрочете, той пред мен ги изгори, без да каже защо. Остави само един, пъхна го в плик, запечата плика и ми го повери.

— С поръка?

— Само ми каза: „Сложете това настрана. По-късно ще видим.“

— Можете ли да ми съобщите съдържанието му? Тя се подвоуми.

— Защо не? — настоя той. — Бартелми е умрял. Симон Лориан също. А Льобук ми откри всичко.

Тя дълго размисля със сбърчено чело и разсеян поглед. После извади купчина пликове от едно чекмедже на скрина. Между тях намери един плик, разпечата го, без много да мисли, и измъкна от него къс хартия, сгънат на две.

Тя искаше най-напред да разбере какво гласяха няколкото реда и дали трябваше да ги съобщи.

Както четеше, трепна, обаче предаде листа на Раул, без да каже нито дума.

Почеркът беше едър, тежък, зацапан, навсякъде еднакво надебелен. Можеше ли Раул да не познае още от пръв поглед почерка на тая, която той едно време наричаше пъклено създание? Как да не различи и грубия презрителен начин, по който тя винаги даваше своите заповеди?…

Три пъти прочете страшните редове:

Да се направи от детето по възможност един крадец, един престъпник. По-късно да го противопоставят на баща му.

И под подписа — надраскани инициали с двойна сабя.

Бледността на Раул учуди младата жена. Тя бе следствие от неизразимото страдание, от възкръсналите ужасни възпоминания, от цялата тежест на едно минало, което не преставаше да се намесва и в настоящето със заплашителни закани. С какво любопитство, почти с чувство на симпатия, тя наблюдаваше в тоя момент измъченото лице на младия мъж и видимо огромното усилие, което той правеше, за да се владее.

— Образът… Мъст… — просрича той. — Разбираш ли това, Фаустин?… Тая жена беше нещо по-друго от омразата и мъстта… Тя имаше нужда да върши злини, у нея имаше страст към злото… Какво чудовище, изтъкано от гордост и злина! И днес виждам делото й. Това дете, което възпитават против мен и противно на разбиранията ми, за да създадат един престъпник… Нищо не ме плаши в живота, но за нея не мога да мисля без страх. И мисълта, че ще трябва пак да се почне ужасната борба…

Фаустин приближи до него и след малко колебание заяви глухо:

— Миналото няма да се повтори. Графиня Дьо Калиостро е мъртва.

Раул се спусна към нея задъхан.

— Какво казваш?… Мъртва?… Откъде знаеш?

— Тя умря.

— Не е достатъчно да потвърждаваш. Видяла ли си я? Познаваш ли я?

— Да.

Той възкликна:

— Ти я познаваш! Възможно ли е?… Колко странно! Няколко пъти съм се питал дали не си нейно оръдие. Дали ти не продължаваш срещу мен нейното разрушително дело.

Тя поклати глава.

— Не, тя никога нищо не ми е казвала.

— Говори!

— Бях малко дете. Преди петнадесет години… Хора я бяха довели в моето село в Корейка и я бяха приютили в една къщица. Тя беше полулуда, но със спокойна, тиха лудост… Канеше ме ласкаво при себе си. Никога не говореше… Много плачеше със сълзи, които не изтриваше. Беше още хубава, но някаква болест я разяждаше, и то много бързо… Аз бях принудена да бдя над смъртното й легло.

— Сигурна ли си? — каза той, смутен от вълнение. — Кой ти откри името й?

— Знаеха го в селото. И освен това…

— Освен това?…

— Узнах го от стария Бартелми и от Симон Лориан, които навсякъде я търсеха и които я бяха намерили там малко преди смъртта й. Тогава, през тия няколко седмици, Симон и аз се влюбихме. И той ме доведе в Париж…

— Те също ли я търсеха?

След малко колебание младата жена поясни:

— Казах ви вече: нищо не знаех за потайния живот на Симон и баща му… Днес разбирам, че са вършили злодеяния, но криеха от мен. Малко по малко аз отгатнах историята на Фелисиен… Не всичко, защото и те не знаеха всичко.

Раул запита:

— Нали Бартелми го е намерил в един чифлик в Поату?

— Да.

— Оставен там от Калиостро?

— Не е много сигурен… Симон мислеше, че баща му може би е подправил писмото, намерено от механика.

— Ами заповедта, която ти притежаваш?… Откъде е дошла тая заповед, написана безспорно от Калиостро?

— Симон не знаеше.

— Но заповедта се отнасяше за детето, отгледано от чифликчийката, за Фелисиен-Шарл, нали?

— И там има съмнение. Бартелми нищо не е изяснил по тоя въпрос. Симон и той бяха намерили следите на Калиостро и дойдоха в Корсика, но беше безполезно.

— А целта им?…

— Целта на Бартелми е била, днес го проумявам, да ви представи документи, от които да се уверите, че Фелисиен е ваш син.

— И чрез това да изтръгнат от мен пари? Дали с негово знание, както твърди Тома Льобук, момчето е било доведено при мен? Дали то е станало това, което е искала Калиостро: разбойник, престъпник?

— Не зная — каза тя с искрен глас. — Това беше тяхна тайна, а аз никога не съм говорила с Фелисиен-Шарл.

— Значи само той може да ме осведоми — каза Раул. — И ще трябва да питам него, за да разбера цялата авантюра.

След известно мълчание той довърши:

— Аз подготвих арестуването на Тома Льобук с негово съгласие, разбира се. Той ще обори всички обвинения против Фелисиен. Но ако той наистина се избави, не рискува ли да се натъкне на твоето отмъщение, Фаустин?

— Не — ясно каза тя. — Не, ако не е причина за смъртта на Симон Лориан: тая смърт направлява всички мои дела. Невъзможно ми е да живея без мисълта за отмъщение. Струва ми се, Симон ще бъде спокоен в задгробния мир само ако престъплението бъде наказано.

Разговорът свърши. Раул й подаде ръка, но тя отказа да подаде своята.

— Нищо — каза той. — Зная, че вие не ми давате нито приятелството, нито доверието си. Но дори и да не бъдем приятели, Фаустин, аз ви благодаря, задето говорихте…

След като се прибра в „Клер Ложи“, Раул излизаше вече само наблизо — във Везине или в съседните места. Много пъти виждаше Жером Елмас, който изглеждаше, че се е отказал от пътуването си. Видя го даже с Ролан Гаварел. Двамата вървяха по една алея.

Поздрави ги отдалече и остана с впечатление, че девойката не желае да говори с него.

Един ден Раул бе повикан от следователя. Той беше много затруднен, защото Тома Льобук се бе ограничил в извънредно тесния кръг, очертан от Раул. Не беше допуснал никаква грешка. Твърденията му не се променяха, сръчността на господин Руслен никога не го изненадваше. „Направих това… и това… за останалото нищо не знам.“

— Всичко зависи от техните признания — признанията на Льобук и на Фелисиен-Шарл — каза господин Руслен, признавайки затруднението си. — Обмислени фрази, все едни и същи, или пък умишлено мълчание. Нито една пукнатина, от която да може да дойде малко светлина. Би казал човек: научени уроци. Знаете ли какво е впечатлението ми, господин д’Аверни? Всичко става тъй, сякаш някаква висша воля иска да замени Фелисиен-Шарл с Льобук.

Господин Руслен гледаше Раул, а той помисли: „Човекът не е съвсем глупав“.

Следователят продължи:

— Не е ли чудно? Почвам да мисля, че Фелисиен е невинен.

Но още не мога да допусна, че Льобук, който се обвинява, е бил тоя, дето е скитал през нощта по езерото. Повиках стопанина на лодката. Направихме очна ставка с Льобук и с Фелисиен. Той е по-несигурен в твърдението си. Тогава?

Господин Руслен не изпускаше Раул от погледа си, той пък клатеше глава, като че одобряваше думите му. Накрая съдията, променяйки внезапно темата на разговора, каза:

— Ви сте много ценен във висшите среди, господин д’Аверни. Знаете ли?

— А! — каза Раул. — Имало е случаи да правя услуги на тия господа.

— Казаха ми това… впрочем без подробности.

— След някой и друг ден, когато ще имаме време, ще ви дам подробности. Животът ми не е бил лишен от известен чар.

С една дума, видимо всичко отиваше на добре, а и известни проблеми вече бяха уяснени. Така ролята на Фаустин не изглеждаше вече тайнствена. Връзката й с Калиостро беше съвсем далечна. Случаят я беше довел във Франция само поради любовта й към Симон Лориан и без да знае, я беше забъркал в интригите на стария Бартелми и сина му. Беше просто влюбена жена, която нямаше друга цел, освен да отмъсти за човека, когото бе обичала.

От друга страна, сигурната смърт на Калиостро радваше Раул и нищо не даваше повод да се мисли, че отвратителната заповед, подписана едно време от нея, се отнасяше за Фелисиен. Заклинанието против Раул би успяло само ако беше ръководено от Калиостро, ала вече не можеше да даде положителен резултат, понеже бе водено от незначителни личности като Бартелми и сина му. Фактически Раул изведнъж се намери пред един младеж, който може би беше негов син, но може би и не беше, а той вече не притежаваше никакво средство, за да стигне до истината, тъй като съдбата беше заличила Бартелми и Симон Лориан. Най-вероятно никой на тоя свят не знаеше истината.

Така изминаха три седмици.

Една утрин Раул научи, че Фелисиен е освободен.

В единадесет часа момчето позвъни и поиска позволение да дойде, за да си прибере вещите.

След обяд Раул, скитайки около голямото езеро, съгледа Ролан и Жером на една пейка на острова. Беше хубаво августовско време, с освежителен северен ветрец, който дори не поклащаше клоните на дърветата.

За пръв път Раул видя двамата да разговарят. Особено Жером говореше с оживление. Ролан слушаше, отговаряше кратко, после пак слушаше с очи, впити в цветята, които държеше в ръка.

Те млъкнаха. След минута Жером се обърна към момичето и каза още нещо. Тя поклати глава, погледна го и леко се засмя.

Раул се завърна в „Клер Ложи“, без да бърза, но развълнуван от мисълта, че ще намери там онзи непознат, който тъй бързо бе заел толкова голямо място в живота му и към когото не чувстваше никакво влечение. Симпатията му към Фелисиен никога не е била голяма, а още по-малко сега, когато младежът можеше да пожелае правото си на нежност.

Във всеки случай нямаше да допусне Фелисиен само да си прибере вещите и да му стисне ръка. Не, искаше най-напред да се обяснят, а по-късно да заживее с него, за да има време да го изучава. Нямаше значение дали Фелисиен му беше син или не — той искаше да знае дали момчето ще се стреми да му се представи като негов син. И дали беше съучастник на Бартелми и Симон Лориан? Дали и той беше посветен в заговора? Досега всички данни потвърждаваха това. Но най-силното доказателство щеше да му даде сам момъкът чрез делата и думите си.

— Дойде ли господин Фелисиен? — попита той градинаря.

— Преди четвърт час, господине.

— Здрав?

— Изглеждаше разтревожен. Веднага се затвори в павилиона.

— Чудно… — промърмори д’Аверни. Той се завтече натам.

Вратата беше заключена.

Неспокоен, Раул заобиколи, бутна прозореца на стаята му и като не можа да го отвори, се ослуша.

Отвътре дочу стенания.

Той счупи едно от стъклата и завъртя дръжката. После скочи вътре, като разтвори пердетата със същия замах.

Фелисиен, клекнал до един стол, с клюмнала глава, държеше на врата си окървавена кърпа. На земята до него имаше револвер. „Ранен“ — помисли си Раул. Младежът се опита да каже нещо, но припадна.

д’Аверни коленичи бързо, прислуша сърцето, огледа раната, опита револвера. „Искал е да се самоубие, но ръката му е трепнала и раната едва ли е много сериозна.“

Докато му даваше помощ, той гледаше бледото лице на момчето и куп въпроси напираха на устата му: „Дали ти си моят син и синът на Клер д’Етижу? Дали си крадец и престъпник, съучастник на двамата умрели бандити?… И защо поиска да се самоубиеш, нещастнико?“

Пет минути по-късно слугите заобиколиха ранения.

— Мълчание по станалото! — заповяда Раул. Той написа няколко реда на един лист за писмо:

Фаустин,

Фелисиен направи опит да се самоубие. Никому нищо не казвайте и елате да се грижите за него. Не искам лекар. В клиниката кажете, че някой има нужда от болнична сестра.

д’Аверни.

Запечата писмото и го изпрати в клиниката по шофьора си. Когато автомобилът доведе Фаустин, Раул я чакаше пред вратата на павилиона.

— Никога ли не сте се срещали с него?

— Не.

— Симон Лориан не му ли е говорил за вас?

— Не.

— Не е ли идвал в клиниката, докато Симон се бореше със смъртта?

— Той не ми обърна по-голямо внимание, отколкото на коя да е друга сестра.

— Добре. Не му откривайте коя сте и кой съм аз. Тя влезе.