Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пери Мейсън (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Case of the Black-Eyed Blonde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Ърл Станли Гарднър

Пери Мейсън и русото момиче

Случаят с палтото от визон

Романи

 

Народна култура, София, 1990

Американска. Първо издание

 

Превод: Милена Венкова-Радева

Рецензент: Жечка Георгиева

Редактор: Стоянка Ангелова

Редактор на издателството: Мариана Китипова

Художник: Гриша Господинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

 

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557-150-90

Дадена за набор октомври 1989 г. Подписана за печат декември 1989 г. Излязла от печат януари 1990 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 24,50. Издателски коли 20,58. УИК 22,13. Цена 3,26 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

ПЕРИ МЕЙСЪН — адвокат, който сам си вади кестените от огъня

ДЕЛА СТРИИТ — безценната му секретарка, без която той не може не само в работата си

ДАЯНА РИДЖИС — русо момиче с насинено око

ДЖЕЙСЪН БАРТСЛЪР — който повече от всичко на света иска внук

КАРЛ ФРЕЧ — „светски мъж“ и „бияч“, раздаващ синини на момичетата

ФРАНК ГЛЕНМОР — компетентен съдружник на Бартслър

МИСИС БАРТСЛЪР — майка на Карл, убедена в неговата непогрешимост и бездушна като камък към останалите

МИЛДРЕД ДАНВИЛ — съквартирантка на Даяна, която взима твърде присърце новината за насиненото око

ЛЕЙТЕНАНТ ТРАГ — проницателен лейтенант от полицията

ХЕЛЪН БАРТСЛЪР — сърдита снаха, пазеща в тайна внука от дядо му

ЕЛА БРОКТЪН — според която Милдред Данвил „сама си е виновна“

СЕРЖАНТ ХОЛКЪМ — войнствен полицай, враг на Пери Мейсън, когото вечно гледа как да премаже

ПОЛ ДРЕЙК — детектив, приятел на Пери

КЛОД ДРЪМ — самодоволен прокурор

Д-Р ДЖОРДЖ З. ПЪРЛЪН — който поставя „фантастични“ граници за времето, в което е могло да бъде извършено убийството

ФИЛИП РЕЙМС — полицай, който за малко не глобява Милдред

СЪДИЯ УИНТЪРС — заинтригуван съдия

НИК МОДЕНА — боклукчия

МИСИС ДЖ. С. КЕНАРД — завеждаща бюро за загубени внуци

РОБЪРТ БАРТСЛЪР — който скоро ще стане на три годинки

1

Пери Мейсън дръпна секретарката си настрана.

— Русо момиче с насинено око ли, Дела?! Меко казано, това звучи твърде любопитно, освен ако не е някоя мъжкарана. Такава ли е?

— Определено не, но като че ли е изплашена до смърт от нещо. Не мога да отгатна каква е. Гласът й не е обикновен — изглежда школуван.

— И ти я остави в библиотеката?

— Да, там чака.

— Как е облечена?

— С черни обувки на бос крак, кожено палто и отдолу черен пеньоар или домашна рокля. Няма да се изненадам, ако няма друго облекло.

— И насинено око?

— Истинска прелест.

— Дясното или лявото?

— Дясното. Косата й е сламеноруса, има големи синьо-зелени очи и дълги мигли. С подходящ грим и без синината би могла да бъде много красива. Според мен е на около двайсет и шест години. Ти би й дал двайсет и една.

— Как се казва?

— Даяна Риджис.

— Прилича на измислено име.

— Тя твърди, че е истинско. Ужасно е притеснена и нервна. Струва ми се, че здравата се е разстроила.

— Плаче ли?

— Не. Седи като на тръни, но не плаче. Тя е от момичетата, които в критични моменти действат, а не хленчат.

— Това решава въпроса, ще я приемем — поне колкото да разберем за какво става дума. Доведи я, Дела.

Мейсън отвори вратата на библиотеката. Русото момиче, което скочи насреща му, беше високо към метър и шейсет и тежеше около петдесет килограма. С лявата си ръка стискаше палтото, в което плътно се беше загърнало. Тъмното петно около дясното око се подчертаваше от светлата коса, която падаше на вълни до раменете му. Не носеше шапка.

— Мис Риджис? — поде Мейсън радушно. — Меля, седнете. Дела, ти се настани там, а аз ще остана тук. Моята секретарка записва най-важното от разказите на клиентите ми, мис Риджис. Надявам се, че това няма да ви смущава. По какъв повод искате да ме видите?

Посетителката заговори преди още Дела да успее да отвори стенографския си бележник. Думите й валяха една през друга, гласът й трептеше от вълнение. И все пак от начина, по който изговаряше думите, личеше, че не е момиче, способно да предизвика побой.

— Мистър Мейсън, имам големи неприятности, направо ми е причерняло пред очите. От часове премислям положението, всъщност от полунощ, и реших, че не бива да преглъщам това. — Тя леко докосна синината.

— Тогава защо не дойдохте по-рано? — учуди се адвокатът.

— Нямах какво да облека. Мейсън повдигна вежди.

Тя се изсмя пресилено — явно не й беше до смях.

— Ако сте готов да ме изслушате, бих искала да ви разкажа всичко отначало.

— Навярно — предположи Мейсън, сдържайки любопитството си в рамките на вежливостта — сте се скарали със съпруга си и той е взел дрехите ви. Обвинил ви е незаслужено в изневяра и…

— Не, мистър Мейсън. Не познахте. Аз съм разведена и повече от три години живея сама.

— В радиото ли работите?

— Как разбрахте?

— По гласа.

— Ах, да, естествено.

— Къде са дрехите ви?

— При работодателя ми.

— Така ли? Колко странно!

— Цялата история е странна.

— В такъв случай — Мейсън хвърли бърз поглед към Дела Стрийт, за да се увери, че е готова да записва — искам да я чуя от началото. Кажете ми първо нещо за себе си.

— Ще се огранича само с най-важното — обеща Даяна Риджис. — Не съм виждала баща си. Майка ми умря, когато бях дванайсетгодишна. Дадох си сметка, че макар и бедно сираче, бих могла да си пробия път и живота, ако се образовам. Не жалих сили. Бях завършила само прогимназия, но използвах всяка възможност да уча — продължих във вечерно училище, в задочни курсове, а в събота и неделя редовно четях в обществената библиотека. Овладях стенография и машинопис, станах секретарка, а после радиоактриса. Имах обаче неприятности с един режисьор и щяха да ме уволнят. Тогава пристигна писмо от мой почитател. Някой си Джейсън Бартслър. Харесал гласа ми и искаше да знае дали се интересувам от лека и доходна работа.

— И как реагирахте вие? — попита Мейсън. Тя се понамръщи.

— Ние получаваме купища такива писма и въпреки че авторите се изразяват различно, смисълът им винаги се свежда до едно. Не му обърнах никакво внимание.

— Какво стана след това?

— Получих Още едно писмо. После мистър Бартслър ми се обади по телефона в студиото. Говореше доста приятно. Оплака се, че очите му не са добре, а е запален читател и сега има нужда от някой, който да му чете. Добави, че ме е слушал по радиото и но само харесвал гласа ми, но бил убеден, че съм много интелигентна. С една дума, започнах работа при него и той се оказа изключително любезен и изискан джентълмен.

— С какво се занимава?

— С разработване на мини. На около петдесет и пет-шест години е, обича хубавите неща в живота, но всичко е с вкус и мярка. Мистър Бартслър е… един определено интересен човек.

Мейсън само кимна.

— Той твърди, че най-голямата беда на американците е прекалената им доверчивост. Било наша национална черта да приемаме безкритично всичко, което ни се поднася, и когато лустрото падне и видим нещата в истинската им светлина — да обвиняваме всички освен себе си. Не мога да си представя някой да е правил по-странен подбор на четивата си от мистър Бартслър.

— Моля, пояснете.

— Кара ме да му чета най-хубаво написаните статии от най-реномираните списания.

— Какво странно има в това?

— Всички са от преди четири до преди двайсет години.

— Не разбирам.

— Няма да разберете, освен ако не прочетете статиите. Сред тях например има някои от преди войната, в които ни убеждават, че можем да се справим с японската флота, когато си поискаме. По времето пък на сухия режим се кълнат, че независимо от последствията той вече никога няма да бъде отменен. Намират се и икономически, и финансови прогнози, които вещаят, че с национален дълг от трийсет милиарда САЩ ще стигне до банкрут, а с петдесет милиарда — до катастрофа. Всички те — майсторски написани и подкрепени с логика, която навремето е изглеждала абсолютно неопровержима — са дело на най-именитите автори в страната.

Мейсън хвърли въпросителен поглед към Дела Стрийт и пак се обърна към Даяна Риджис:

— Какъв е смисълът? Защо човек трябва да си губи времето да чете остарели, отминали неща? В края на краищата авторът на статиите не е пророк. Той просто събира факти и ги тълкува логично.

Даяна Риджис се изсмя нервно:

— Страхувам се, че се изразявам лошо, но по този начин мистър Бартслър смята, че поддържа разума си в достатъчно трезво състояние, за да вижда нещата в истинската им светлина. Според него най-сигурният начин да не се подведем по чуждите внушения днес, колкото и неопровержимо логични да изглеждат, е да четем заблудите от вчера, поднесени със същата неопровержима логика.

— Има нещо вярно в това — призна Мейсън с усмивка, — но нужно ли е толкова да се престараваме в името на скептицизма?

— На него му е нужно. Той сравнява нацията ни о малки деца, ненаситни в желанието си да бъдат водени за носа. Стига някой да рече: „Искате такава и такава утопия, нали? Единственият начин да я постигнете е да направите това и това“ — и без да задават въпроси, всички тръгват подире му като омагьосани. Лицето на Мейсън все повече се оживяваше.

— Заслужава да се поговори с този Бартслър! — възкликна той. — А сега бих искал да разбера какво по-точно ви е сполетяло.

— Започна с Карл Фреч и…

— Почакайте — прекъсна я Мейсън. — Нека да чуем всичко поред. Кой е Карл Фреч?

— Синът на мисис Бартслър от предишния й брак, ужасен лигльо, макар че не можеш да го разбереш, докато не свали маската си. Смята, че е роден за велик артист, учи актьорско майсторство и само за това говори и мисли. Имал е всички условия и е получил такава чудесна шлифовка, че отначало те заслепява с привидната си изтънченост и изискани обноски. Всъщност е разглезен, противен егоист, безскрупулен и безмилостен като дявол.

— А мисис Бартслър?

— Кучка! — рече с отвращение Даяна Риджис. Мейсън се засмя.

— Рязка съм, знам, но като си помисля как постъпиха с мен, те…

— Хайде да видим кои са останалите „те“. Кой още живее в къщата?

— Франк Гленмор, Карл Фреч, мистър и мисис Бартслър и старата домашна прислужница, която работи там от години. Те я съсипват от работа. Тя е глуха и…

— Кой е Гленмор?

— Управител, който разработва чужди мини срещу определена сума на тон изкопана и изпратена в завода руда. Откакто мистър Бартслър е зле с очите, Гленмор му е нещо като помощник. Мисля, че притежава половината от капитала в някои от предприятията. Той е човек, който неминуемо печели симпатии — изключително справедлив, винаги готов да изслуша мнението на другите. На мен ми харесва.

— На колко години е?

— На трийсет и осем.

— Живеехте ли в къщата, или ходехте само през Деня?

— Трябваше да живея там, защото мистър Бартслър искаше да му чета точно преди лягане. Запазих обаче квартирата си в града. Живея с едно момиче, с което сме много близки. Не исках да напусна апартамента, преди да съм сигурна, че работата ще е постоянна.

— Къде се намира квартирата ви?

— В жилищната сграда Палм Виста.

— Добре, разкажете ми сега за Карл Фреч и как пострада окото ви.

— Ами Карл ме преследваше всеки път, когато имах свободна вечер, предлагаше ми да отидем на кино или някъде другаде, а аз винаги си намирах извинения — ту че ме боли главата, ту че трябва да си правя маникюра или да пиша писма. Държах се мило към него, но и малко настрана.

— И защо променихте отношението си снощи?

— Усетих, че майка му се дразни, че ме взема за доста надута или нещо подобно. Пък и се чувствах доста самотна и не виждах нищо лошо в поканата му да излезем на вечеря или на кино, затова реших да я приема.

— Е, и?

— Щом излезе от къщата, това момче сякаш стана друг човек. В началото ми беше забавно. Той очевидно играеше някаква роля, стремеше се да се представи за светски човек, за какъвто се има. Отидохме на ресторант. Карл поръча специални отлежали вина и взе да разиграва келнера. Поиска да му донесат отделно подправките за салатата, за да си ги сложи сам. Изобщо си придаваше такава важност, че…

— На колко години е?

— На двайсет и две.

— Военна служба?

— Негоден и никой не знае защо. Неудобно е да се пита. Предполагам, че някой познат лекар го е прегледал най-обстойно. Заявил е, че психически не е съвсем в ред и поради това са го освободили.

— Как се развиха събитията след ресторанта?

— И очаквано, и неочаквано.

— Младежът започна много да си позволява, така ли?

— Опитах се най-внимателно да го вразумя, но изведнъж маската падна от лицето му и аз видях какво долно същество е.

— Как постъпихте тогава?

— Зашлевих го по лицето, слязох от колата и тръгнах пеша.

— А той?

— Остави ме да вървя, дявол да го вземе.

— Докъде?

— Имах чувството, че до края на света. Най-сетне една кола ме качи и ме закара до място, където имаше такси, и така се прибрах. Чак пред къщата открих, че съм забравила чантата си в колата на Карл и нямам нито цент. Обикновено за всеки случай си слагам в обувката банкнота от пет долара. Тъкмо обяснявах на шофьора, че трябва да се кача горе, за да взема пари, и забелязах пред нас да потегля друго такси. По стълбите към входа настигнах пътничката му — една възпълна жена към петдесетте, която леко накуцваше и имаше майчински благи очи. Тя беше чула разговора ми с шофьора и настоя да ми даде пари да си платя. И преди още да успея да попитам за името й, вече бе позвънила на вратата. Отвори й Франк Гленмор. Жената заяви, че идва във връзка с уговорката по телефона. Мистър Гленмор възкликна: „А, да, за онази мина“ — и я покани да влезе. Така и не узнах коя е. Срам ме е, че не останах да й благодаря, но бях твърде разстроена. Помолих мистър Гленмор да й върне парите, изтичах направо към стаята си, отворих вратата и пред мен се изправи Карл Фреч в цялото си величие. Направо ми причерня пред очите. Заповядах му да излезе, ала той само се усмихна студено и презрително и рече: „Не, смятам да постоя. Ако не по един, то по друг начин ще постигна своето. Отвори си ушите и слушай какво ще ти кажа.“

— Тогава?

— Тогава допуснах голяма грешка. Сграбчих го за палтото и започнах да го бутам.

— И той се разяри?

— Отскубна се и се извъртя към мен. Никога няма Да забравя израза на лицето му — студен, злонамерен, пресметлив. Нямах никаква представа какво ще направи, но в погледа му имаше нещо, което ме изплаши — безпощадна жестокост, добре обмислена подлост. Той процеди през зъби: „Добре, щом искаш с лошо — на!“ И ме удари много хладнокръвно и много резултатно.

— Повали ли ви?

— Да. Появиха ми се звезди пред очите, коленете ми се огънаха и изведнъж се озовах на пода. Около мен всичко се въртеше. Карл Фреч ми се поклони от вратата с подигравателна, язвителна усмивка и каза: „Следващия път по-малко се надувай!“ — след което затвори и си отиде.

— Така, и?

— Бях ядосана и потресена. Има нещо в този дявол, от което те побиват тръпки. А и за една жена е голямо унижение, когато я удари мъж. Влязох в банята и си сложих студен компрес на окото, сетне усетих, че съм намокрила дрехите си, върнах се в стаята, заключих вратата, съблякох се и легнах във ваната. Исках да се отпусна и да облекча болките от дългото ходене, а и постоянно сменях студения компрес на окото. След половин час се почувствах по-добре. Станах, избърсах се, облякох си пеньоара и тъй като бях забравила да си взема пантофите, наложи се пак да обуя обувките си. В този момент се сетих, че още не съм прибрала чантата си. Вече окончателно кипнах.

— Предприехте ли нещо?

— Отидох до стаята на мисис Бартслър и почуках на вратата.

— Тя спеше ли?

— Не. Разговаряше с Карл. Дойде до вратата, погледна ме така, сякаш съм гъсеница, допълзяла някак си на масата по време на вечеря, и ми се закани: „Тъкмо обсъждахме с Карл какво да правим с вас.“ А аз отвърнах: „И аз самата разсъждавам какво да правя с Карл. Мислех, че синът ви е поне малко джентълмен, но под бляскавата шлифовка, която сигурно е струвала скъпо, той е само един долнопробен хулиган.“

— Как прие тя тези думи?

— Погледна ме отвисоко и изсъска: „Какво по-точно искате да кажете?“ Заявих й, че синът й се е държал неприлично с мен и ме е ударил, а тя ме нарече лъжкиня. Истината била, че Карл ме хванал да крада и аз съм се опитала да измъкна насила доказателствата от него.

— Да крадете? — изуми се Мейсън.

— Точно така. Знаете ли какво беше направил? Беше занесъл чантата ми при майка си, а в нея имало едно бижу, което тя била търсила целия ден. Убедена съм, че той така беше скроил нещата — да ме обвини в кражба, ако не изпълня желанието му.

— Няма що, изглежда, че е прекрасен човек! Тя се изсмя с горчивина:

— Бях така съсипана, че не можах дори да гъкна. Затова пък Карл изчурулика с прекрасно отработена интонация: „Мамо, мисля, че ще е добре да претърсим стаята й, преди да я пуснем да си върви.“

— И тя послуша ли го?

— Двамата нахълтаха в стаята ми и когато се опитах да ги последвам, мисис Бартслър ме избута и затръшна вратата пред носа ми.

— И после?

— После изтичах на долния етаж, за да видя мистър Бартслър, но той все още беше зает. Коженото ми палто висеше в дрешника. Облякох го и тръгнах към библиотеката, където смятах да почакам мистър Бартслър, когато вратата неочаквано се отвори и се появи същата жена. Срам ме беше от подутото око, затова се мушнах в дрешника. Сигурно съм постояла пет-десет минути, но щом се измъкнах от скривалището си, вратата пак се отвори — мистър Бартслър и мистър Гленмор изпращаха жената. Бях ги изпреварила, така че те можеха да ме видят само в гръб, стига да продължех да вървя към външната врата. И аз продължих, слязох по стълбите пред входа и тръгнах по улицата. Реших да се обадя на Милдред Данвил — момичето, с което живеем в един апартамент — и да я повикам да ме прибере с колата ми — и, разбира се, нямах пари дори за телефон. По това време вече беше започнала да ме обхваща истерия и окото ми ужасно се беше подуло. Така че реших да отида пеша до апартамента и да позвъня на Милдред — като че ли не бях ходила достатъчно! Трябва да съм извървяла към три километра, но в крайна сметка стигнах — а Милдред я нямаше вкъщи! Боже, каква нощ!

— И сетне? — подкани я Мейсън.

— Разбира се, можех да събудя домоуправителката и да я помоля да ми отвори с нейния ключ, но тя е твърде строга, а и с това облекло и око нямах сили да й се покажа. Самочувствието ми беше под нулата. Така че отидох до автогарата и проседяу там цялата ужасна нощ. Изпросих от един любезен човек монета за телефон и звънях в апартамента на всеки час. Никой не отговаряше. Все още никой не отговаря. Не зная къде да се дяна. Имам чувството, че всички ме гледат… Бях чувала за вас. Трябваше ми много време, за да събера смелост да дойда тук в това състояние, но усетих, че започва да ме хваща истерия, и его ме… Май дори и да исках, не бих могла да забъркам по-голяма каша. Обвинена съм в кражба, има основания да ме смятат за избягала и… и…

— Дела — попита Мейсън, — можеш ли да помогнеш на тази млада жена?

— Разбира се — усмихна се секретарката ободрително. — Мога да ви дам някои дрехи, които ще ви свършат работа, докато получите своите. Искате ли нещо за хапване?

— Вие… — заекна Даяна Риджис. — Вие и двамата сте много мили. Но няма нужда…

Изведнъж тя се свлече безчувствена на пода. С два скока Мейсън се намери до нея. Заедно с Дела Стрийт я вдигнаха и я поставиха в мекото кожено кресло. Адвокатът улови изпълнения с упрек поглед на секретарката си.

— В края на краищата — поде той извинително — това не е по моята специалност, Дела. Както знаеш, аз съм по убийствата и особено заплетените случаи, но щом настояваш.

— Не съм казала нито дума — усмихна се тя.

— Не, наистина не си казала нищо — съгласи се иронично Мейсън.

Даяна Риджис се размърда в креслото, отвори очи и промърмори замаяно:

— Ох, извинявайте… Май припаднах.

— Няма нищо — успокои я Мейсън. — Едно хубаво кафе ще ви оправи, а междувременно пийнете една глътка да се подкрепите.

Мейсън отиде до лавицата с книги, извади оттам голям том и зад него бутилка бренди. Наля половин чашка и я подаде на Даяна Риджис. Тя му благодари с поглед и я изпи. Мейсън взе празната чашка, изплакна я на чешмата и заедно с бутилката и книгата я върна обратно на лавицата.

— По-добре ли сте? — попита той.

— И още как! Не съм яла нищо и съм ужасно разстроена. Този удар съвсем разклати чувството ми за сигурност и увереността, че мога да се справя с всичко. Съжалявам, че припаднах, мистър Мейсън. Ще вя бъда много благодарна, ако ми помогнете да си взема дрехите и да не ме обвинят в кражба… Не мога да приема мълчаливо такова обвинение, въпреки че съзнавам как изглеждат нещата сега.

Мейсън се обърна към Дела Стрийт:

— Дела, погрижи се за храна, дрехи и гореща вана за мис Риджис. След това я остави да поспи няколко часа. Аз излизам.

Мейсън тайно намигна на секретарката си.