Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (5)

V
ФАУСТИН КОРТИН И СИМОН ЛОРИАН

Това бе казано с нападателен тон, сякаш Раул д’Аверни бе отговорен за нещастието, сполетяло Симон Лориан.

Раул добави:

— Предполагам, чели сте тази сутрин статията в „Еко дьо Франс“, в която упрекват моя гост Фелисиен-Шарл. Знаете къде ще го намерите, затова се хващате за мен, нали?

При първото стълкновение ядът на младата жена се изля отведнъж. Яд, примесен със сълзи и ужас, който откриваше буйна, а заедно с това и мрачна, неспособна да се контролира в момента натура.

— Три дни, откакто изчезна този, когото обичам. Три дни, откакто безполезно го търся и тичам навсякъде като луда. Едва тая сутрин внезапно в този вестник — със страх ги чета всичките, да не би да е станал жертва на някакво нещастие — прочетох името му… Бил е ранен, почти умиращ. В този момент може би е умрял?…

— Тогава защо идвате тук вместо в клиниката?

— Исках най-напред да ви видя.

— Защо?

Тя не отговори. Тръгна към Раул, разярена и великолепна, и каза:

— Защо ли? Защото вие сте виновникът за всичко. Да, вие! Цялата афера е ваше дело. Прочетете вестника. Фелисиен-Шарл е един фигурант. Шефът сте вие! Тоя, който е на дъното на тази авантюра, сте вие! Аз имам предчувствие, сигурна съм… Щом като прочетох статията, казах си: „Това е той!“

— Кой, аз? Вие не ме познавате!

— Как не, познавам ви.

— Вие ме познавате мен — Раул д’Аверни?

— Не!… Вас, Арсен Люпен!

Раул бе поразен. Не очакваше пряко нападение, нито пък да чуе истинското си име, произнесено като обида. Откъде можеше да знае тази жена?

Той грубо хвана ръката й.

— Какво казвате? Арсен Люпен?…

— О, не лъжете! И за какво? Отдавна го зная. Симон отдавна ми е говорил за вас и за това име — д’Аверни, под което се криете!… Даже идвах тук една вечер през последната седмица, когато ви нямаше, и без никой да знае… Той искаше да види къщата на Арсен Люпен. Ах, поне да не го бях предупредила! „Не се мъчи да го узнаеш! Това ще ти донесе нещастие. Какво очакваш от тоя авантюрист?…“

Тя показваше на Раул юмруците си. Оскърбяваше го с поглед и с вик, треперещ от презрение. А той слушаше безмълвен. Откъде идваше тая странна история? Бе ходил да види Симон Лориан в клиниката, но не го познаваше. С какви намерения момчето искаше да влезе във връзка с него? Как бе отгатнал, че Раул д’Аверни е Арсен Люпен? По каква случайност е узнал тайната му?

Раул доби впечатление, че младата жена не би могла да го осведоми по това или пък не желае — имаше твърдо чело и неумолими очи. Изправена неподвижно, изпълнена с жар, тя въпреки всичко не губеше нищо от своя чар. Тя знаеше — инстинктивно или по навик — да си служи с хубостта и да я подчертае. Гъвкавата коприна на блузата очертаваше формите й и хармоничната линия на раменете.

Очевидното удивление на Раул я накара да се изчерви. Тя се сви в един фотьойл и със скръстени ръце, бършейки страни, почти се скри. Неочаквано отпаднала, тя плачеше.

— Вие не знаете какво е той за мене… Животът ми… Ако умре, и аз ще умра… Никога не съм обичала друг човек… Бих коленичила пред него. Бих се убила, за да го избавя от каквато и да била мъка. А и той ме обичаше тъй дълбоко. Като забогатеехме, щяхме да се оженим и да заминем… Да, да заминем…

— Кой ви пречи?

— А ако умре?

Мисълта за смъртта отново я изправи. Така минавате от едната в другата крайност в продължение на няколко секунди, обзета от хаотични мисли и чувства. Нахвърли се върху Раул.

— И вие го убихте!… Не зная как… Но сте вие… И ще си отмъстя, както знаят да отмъщават само в моето отечество, в Корейка. Той не трябва да умре, преди да е сигурен, че е отмъстено за него. Ударът, който получи, е от Арсен Люпен. Навсякъде ще разтръбя името ви. Ще ви предам на полицията. Без да се бавя! Трябва да знаят кой сте. Арсен Люпен, злодеят, престъпникът. Арсен Люпен!

Тя отвори вратата и се опита да избяга, крещейки като луда. Той запуши устата й с ръка и я накара отново да влезе в стаята. Борбата бе жестока. Тя диво се бранеше. Трябваше да я хване с две ръце, да я повали в едно кресло и да я държи неподвижна. Но когато я почувства до себе си, трепереща, победена, но тръпнеща от негодувание и омраза, главата му се замая и той се помъчи да я целуне.

Изведнъж се изправи, разярен от тоя глупав порив. Тогава тя избухна, смеейки се, силно изненадана.

— А, и вие ли! И вие като другите! Жена… Отървават се от нея, като я сграбчват… Като уличница… Дявол го взел, някакво си нищожество Люпен — и той си представя, че му е позволено! Всички жени му принадлежат… Ах, комедиант такъв, само ако бяхте се допрели до устните ми, бих ви убила като куче.

Раул бе отчаяно раздразнен.

— Стига глупости! Вие не сте дошли нито да ме предавате, нито да ме убивате, нали? Говорете, дявол го взел! Какво искате? Но говорете най-после!

Той хвана двете й ръце и държейки я срещу себе си, произнесе дума по дума с треперещ глас:

— Аз не съм замесен с нищо в тази афера… Не съм ударил Симон Лориан… Кълна ви се, че не съм. Говорете… Какво искате?

— Избавянето на Симон — прошепна тя, като се овладя.

— Съгласен съм. Щом се пооправи, ще направя така, че да изчезне. Не се страхувайте. Но ще отиде в затвора.

Тя изтръпна.

— В затвора!… Но той нищо не е сторил, за да отиде в затвора. Той е честен човек. За неговото избавление само аз мога да съдействам. Само аз мога да го спася, като се грижа за него.

— Тогава?

— Тогава искам да бъда приета в клиниката и да не го оставям, денонощно да бдя над него. Бях милосърдна сестра в продължение на четири години. Никой освен мен не може да го гледа. Но трябва да стане днес… Веднага. Той вдигна рамене.

— Защо не ми казахте още отначало, вместо да си губите времето в обвинения без причини?…

— Значи прието? — каза тя сухо.

— Да.

— Веднага, нали? Той помисли и обеща:

— Да, ще говоря с директора на клиниката. Той няма да откаже. Ще уредя така, че да не може да ми откаже, и ще го попитам за тайната. Само трябва да ме оставите да действам свободно. Името ви?

— Фаустин… Фаустин Кортин.

— В клиниката ще кажете друго име. И нито дума за отношенията ви със Симон Лориан.

Още не й се вярваше.

— А ако ни издадете?

— Бягайте! — каза нетърпеливо, блъскайки я към малката градина.

Оградата беше в съседство с гаража, а шофьорът го нямаше там. Раул отвори вратата на една кола и заповяда:

— Махнете червеното шалче, за да не ви забележат. И се качете.

Тя се качи.

Той излезе от друг изход и се отправи към Сена, като мина през градчето Пек. Автомобилът бързо се изкачи по склона.

— Къде отиваме? — попита тя. — Ако това е клопка, толкова по-зле за вас!

Не й отговори. Спря в Сен Жермен пред един от големите магазини за готови дрехи и купи блуза и покривало за глава за медицинска сестра. След час тя постъпи като сестра в клиниката и я натовариха специално да се грижи за ранения. Симон Лориан, изгарящ от треска, отпаднал от раната си, не я позна.

Бледа, с опънати мускули на лицето, владееща се напълно, тя слушаше наставленията, които й даваха, и прошепна:

— Ще те спася, мили… Ще те спася…

* * *

След като излезе от клиниката, Раул срещна Ролан Гаварел, която току-що бе занесла в стаята на Жером Елмас цветя, откъснати от гроба на покойната. Той плака заедно с младото момиче. Здравето му се подобряваше. Температурата беше спаднала. На другия ден трябваше да го разпитват.

Тя тръгна с Раул. Той попита:

— Размислихте ли?…

— Само за това мисля. Искам да зная кой ме поддържа.

— А за преди?

— За преди — нищо. Търся в спомените си. Търся и в спомените на Елизабет. Нищо.

Когато стигнаха в „Клематитите“, тя му показа дневника на сестра си. В продължение на месеци в него бе изразявано постепенното и бавно проникване на лъчиста любов, понякога смесвана с меланхолията на една болна, за да се прояви накрая в пълния си разцвет у оздравялата щастлива годеница.

— Прочетете последната страница! — каза Ролан. — Колко спокойна и безгрижна беше тя! Между тях и близкото им щастие нямаше никаква пречка.

Вън господин Руслен привършваше следствието на местопроизшествието. Той направи знак на Раул да се приближи: „Лошо става за младия Фелисиен.“

— Защо, господин следовател?

— Очертават се улики. Ето последната, предоставена ми от слугата Едуар и от вашия градинар, които се срещнаха тук. Преди петнадесет дни Едуар дошъл да побъбри със своя приятел. Говорили до плета, който дели градината ви от парчето земя, определено за градинарите. Разговорът се въртял около чичото на госпожиците. Едуар сбъркал и започнал да клюкарства по адрес на господин Гаварел:

— Тип, който трупа, трупа!… Цял скъперник! Навремето си е имал истории с държавната хазна. И оттогава зная, че в къщата си крие пари… Ще има да си пати.

Ала след малко видели през плета пламъче, после почувствали миризма на тютюн. Имало хора, които си палели цигари, седейки от другата страна… Фелисиен-Шарл и Симон Лориан.

Те чули всичко. Раул попита:

— Откъде знаете?

— Аз току-що говорих с господин Фелисиен-Шарл, който не отрече.

— И вие заключавате?

— О, заключенията на сьдия-следователя не са така прибързани. Преди заключението има етапи. Най-много може да се приеме, че на един от двамата е хрумнало да предприемат нещо и че престъплението е извършено от стария Бартелми, подчинен съучастник, свикнал с подобно занятие.

— След това?

— След това, през следващата нощ, сивата торбичка е била задигната. После загубена, после пак намерена от единия от тях. Двамата приятели се скарали с ками в ръце.

— А ролята на Жером Елмас във всичко това?

— Роля на минувач, който безпокои един от участниците и от когото се отървават.

Един ден по-късно Раул научи, че Симон Лориан е много зле. Той се завтече към клиниката.

Господин Руслен беше вече там, както и инспектор Русо. Встрани гърбом стоеше Фаустин. Раул забеляза лицето й, изразяващо твърдост и безнадеждност.

Симон Лориан хъркаше. За момент той седна в леглото си и изгледа подред всички с ядовит поглед. Като видя любовницата си, се усмихна. Помрачението на агонията го обзе отново и той простена тихо като дете. После заговори несвързано. Чу се: „Съкровището… Старият е намерил торбичката… И после… Аз търсих… и не зная повече… Фелисиен…“

— Повтори няколко пъти: „Фелисиен… Фелисиен… Хубаво устроена игра… Фелисиен…“

После падна в безсъзнание на възглавницата.

Дълго мълчание.

Раул срещна злия поглед на Фаустин. Човекът, убил нейния любовник — не беше ли този, чието име току-що бе произнесено от искрения глас на един умиращ?

Господин Руслен, последван от Русо, завлече навън Раул д’Аверни и му каза:

— Съжалявам, господин д’Аверни, Фелисиен-Шарл беше ваш гост. Вие го покровителствахте. Но подозренията наистина са големи…

Той обаче се поколеба. Раул, преследван от мисълта за отчаянието на Фаустин, сметна, че затворът ще запази Фелисиен, виновен или не, от опитите за отмъщение, и не оспори тези думи.

— Не бива да ви противореча, господин следовател. Фелисиен е сигурно в павилиона си.

Авторитетът на Раул подпомогна решението на господин Руслен. Той каза:

— Ще го заведете в затвора, инспектор Русо. Да го държат на мое разположение.