Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (2)

II
УБИЙСТВА

Преди всичко да подчертаем, че обедът, който се състоя във вила „Клематитите“ дванадесет часа преди драмата, бе споделен от двете момичета и двамата младежи във весело и безгрижно настроение, сред любезности и нежни чувства. Не всяка буря има предвестници. А тая се разрази от съвсем ведро небе, без ни най-малко лошо предчувствие у тия, които щяха да бъдат ужасените й жертви.

Те се смееха и говореха весело за сегашните си и бъдещите проекти.

Двете сестри Гаварел от седем-осем години, след смъртта на родителите си, обитаваха „Клематитите“ заедно със старата си гувернантка Амели, която ги знаеше от рождение, и нейния мъж Едуар — прислужник.

По-голямата, Елизабет — високо, русо момиче с бледо, болнаво лице и с очарователна наивна усмивка, говореше най-вече със своя годеник Жером Елмас, хубавец с открито лице, в момента безработен. Той беше сирак и сред купчината къщички на Везине покрай шосето за Париж бе запазил малката къща, където някога живееше майка му. Приятел с Елизабет още преди да й бъде годеник, младежът от дете познаваше по-малката й сестра и беше с нея на „ти“.

Ролан, много по-млада, имаше по-изразително лице от Елизабет, повече истинска красота, а най-вече — пламенен и мистичен чар. Тя очевидно привличаше другия младеж, Фелисиен-Шарл, който не преставаше крадешком да я наблюдава, без да смее да я погледне право в лицето. Дали беше влюбен в нея? Дори и Ролан не би могла да отговори. Той бе от тия непроницаеми натури, чиято физиономия не показва скритата същност и които никога не изразяват това, което наистина чувстват и мислят.

След обяд четиримата влязоха в студиото — обширна стая, съвсем интимна по наредбата на мебелите, дреболиите и книгите. Прозорецът, широко отворен като в английските жилища, гледаше към тясна полянка, която делеше вилата от езерото. Неподвижната нетрепваща вода отразяваше кичестите дървета, чиито висящи клони докосваха отраженията си в огледалната повърхност. Навеждайки се, човек можеше да съзре вдясно, на шестдесетина крачки, другата вила — „Оранжерията“, където живееше чичо Филип. Много нисък плет разделяше двете градини, но ивицата зелена трева изцяло заобикаляше езерото.

Елизабет и Ролан се хванаха за ръце. Те, изглежда, безкрайно се обичаха. Ролан изразяваше безпокойство и бе готова да се жертва за сестра си, защото след боледуването здравето на Елизабет изискваше предпазливост.

Като я остави с годеника й, Ролан седна пред пианото и повика Фелисиен-Шарл, а той потърси начин да се изплъзне.

— Извинявам се, госпожице — каза той, — но днес обядвахме по-късно, пък работата ми винаги започва в един и същи час.

— Не ви ли остава никакво свободно време?

— Тъкмо защото съм свободен, трябва да бъда точен. Още повече че господин д’Аверни пристига утре рано сутринта. Цялата нощ ще пътува с автомобил.

— Колко се радвам, че отново ще го видим! — възкликна тя. — Той е толкова симпатичен, толкова интересен!

— Тогава разбирате желанието ми.

— Въпреки това седнете… За минутка само… Той я послуша и млъкна.

— Говорете — каза тя.

— Да говоря ли, или да ви слушам?

— И едното, и другото.

— Ще говоря само ако не свирите.

Тя не отвърна. Непринудено изсвири няколко фрази, нежни и всеотдайни като изповед. Дали правеше опит да му внуши някаква тайна, или искаше да го подтикне към по-голяма непринуденост и повече чувство? Ала той мълчеше.

— Хайде, идете си! — заповяда тя.

— Да си отида?… Защо?

— Достатъчно говорихме днес — пошегува се младото момиче.

Той се подвоуми учуден. И тъй като тя продължи да свири, започна да наблюдава Елизабет и Жером, които тихо си приказваха седнали един до друг. Те се гледаха и музиката още повече ги сближаваше.

Изтекоха двадесетина минути.

Накрая Елизабет стана и каза:

— Жером, дойде време за всекидневната ни разходка. Тъй хубаво е човек да се плъзга по водната повърхност между клоните.

— Благоразумно ли е, Елизабет? Вие още не сте съвсем добре.

— Как не, как не! Напротив, това ще бъде почивка, която ще ми подейства благоприятно.

— Обаче…

— Обаче аз ще намеря лодката и ще я докарам пред полянката. Не мърдайте, Жером!

Тя се качи в стаята си както всеки ден, отвори бюрото и по навик написа няколко реда в една тетрадка, в която си водеше дневник и където по-късно се намериха последните й думи:

Жером ми се видя малко разсеян, занесен. Попитах го за причината, а той ми отговори, че се лъжа. След като отново настоях, ми даде същия отговор, ала все пак по-боязливо:

— Не, Елизабет, нищо ми няма. Какво бих желал повече от това? Нали ще се оженим и почти едногодишният ми блян ще се осъществи. Но…

— Но?

— Понякога се страхувам от бъдещето. Знаете, че не съм богат и че съм близо тридесетгодишен, а нямам никакво положение.

Поставих ръка на устните му, като се смеех.

— Но пък аз съм богата… Разбира се, не и(е можем да си позволяваме луди работи. Но защо сте толкова амбициозен?

— Амбициозен съм за вас, Елизабет, не за себе си. Нямам належащи нужди.

— Но и аз също, Жером. Задоволявам се с малко, например да бъда щастлива. Друго не искам — казах аз, смеейки се. — Ето, не е ли решено, че ще живеем тук съвсем просто, докато някоя добра фея не ни донесе съкровището, което ни се пада?…

— А аз не вярвам в съкровища — каза той.

— Как? Но нашето съществува, Жером… припомнете си какво ви разказвах!… Този стар приятел на родителите ни, далечният братовчед, когото не сме виждали от години и който не ни се е обадил, но който много ни обичаше… Колко пъти старата гувернантка Амели ми е казвала: „Госпожице Елизабет, вие ще бъдете много богата. Старият ви братовчед Жорж Дюгривал ще ви остави цялото си състояние. Както изглежда, и той е болен…“ Виждате ли, Жером?

Жером потръпна.

— Пари… Добре. Но аз бих искал работа. Това, което желая на вас, Елизабет — каза той, — то е съпруг, който би ви правил чест…

Той не каза нищо повече. Аз се смеех. Жером… Мили Жером, мисли ли се за бъдещето, когато тъй нежно се обичаме?…

Елизабет остави перото. Тайната й бе доверена. Тя се приготви, напудри се, оживи лицето си с малко червило, провери дали закопчалката на хубавата бисерна огърлица, която имаше от майка си и която винаги носеше, е здрава, и слезе, за да отиде в градината на чичо си Филип при трите дървени стъпала, където беше завързана лодката.

След излизането на Елизабет Жером не беше се отместил от дивана. Той невнимателно слушаше импровизациите на Ролан.

Като спря, тя му каза:

— Много съм доволна, Жером. А вие?

— Аз също — каза той.

— Нали? Елизабет е чудо. Ако вие познавахте добрината и благородството на бъдещата си жена!… Но ще видите, Жером.

Тя се обърна към пианото и започна някакъв тържествен марш, като че израз на свръхчовешко щастие. Ала пак внезапно спря.

— Някой извика!… Чухте ли, Жером?

Ослушаха се. Отвън денят навяваше мълчание — откъм спокойната ливада и мълчаливото езерце. Сигурно Ролан се бе излъгала. И тя отново продължи със силни удари акордите на победа и радост. И изведнъж стана.

Някой пак извика — сигурна беше.

— Елизабет!… — промълви тя, като се спусна към прозореца. Изрече със задъхан глас: „Помощ!“

Жером вече бе при нея. Като се наведе, той видя ниско на склона, близо до дървените стъпала, един човек, който, изглежда, държеше Елизабет за шията. Тя бе просната с крака във водата. Сега и Жером извика от ужас и поиска да скочи, за да настигне Ролан, вече тичаща по тревата.

Там долу човекът се бе обърнал към тях. Незабавно пусна жертвата си, прибра нещо и избяга през оградата на „Оранжерията“.

Тогава на Жером му дойде друга мисъл. Влезе в съседната стая и откачи карабината, с която сестрите се упражняваха да стрелят. Знаеше, че тя е пълна, и спря на терасата, откъдето се виждаха градините.

Човекът бягаше. Беше пред къщата и явно искаше да стигне зеленчуковата градина на „Оранжерията“, която имаше изход към околовръстния път.

Жером се прицели и гръмна: непознатият скочи с главата напред и се търколи в гъстите цветя, където след няколко потръпвалия остана неподвижен. Жером се спусна.

— Жива ли е? — извика той, настигайки с плач Ролан.

— Не, не, невъзможно е!… Може да я съживим… — отново подзе Жером с ужас.

Той се хвърли върху неподвижното тяло, ала веднага, без дори да се увери дали е още жива, уплашено помисли: „О!… Огърлицата… Няма я… Човекът я е стиснал за гърлото, за да й отнеме бисерите… О, ужас!… Тя е мъртва…“

Почна да тича като луд, придружен от стария слуга Едуар, а Ролан и гувернантката Амели стояха пред жертвата. Той намери човека, легнал по корем сред гъстите цветя. Куршумът, който го бе ударил между плешките, го бе улучил в сърцето.

Обърна го с помощта на Едуар. Беше човек на петдесет-петдесет и пет години, бедно облечен, с мръсен каскет, с мъртвешки бледо лице, обкръжено със сива брада. Жером го претърси. Мазен портфейл съдържаше няколко хартии, между които два картона с ръкописно изписано име: „Бартелми“.

В един от джобовете на сакото му слугата откри огърлицата, открадната от Елизабет — фини, едри бисери.

Виковете и стрелбата бяха чути наоколо. Веднага надойдоха хора, за да се осведомят, други гледаха над стените, отваряха изходите и звъняха на портата на „Клематитите“. Телефонираха в полицията на Шату и в жандармерията. Пристигнаха полицаи и отстраниха любопитните. Започнаха разследването.

Жером Елмас се бе строполил до мъртвата си годеница и затваряше очи със стиснати юмруци. Когато я отнесоха вкъщи, той не се помръдна от мястото си. Повикаха го по поръка на Ролан, която, изпълнена с дива скръб и превъзмогвайки мъката си, обличаше Елизабет, ала той не отиде. Не искаше да има друго впечатление освен онова, което му оставяше блестящият образ на миналото.

Фелисиен-Шарл, който се завърна в „Клематитите“ веднага след като му известиха за станалото, но не бе приет от Ролан, се опита да намеси Жером в проучването. Той го заведе при трупа на убиеца, проснат върху някаква носилка, за да го разпита дали някога е виждал тоя човек. Интересуваха се от обстоятелствата около развитието на драмата. Ала нищо не можеше да го заинтересува или да го извади от вцепенението. Накрая, тъй като полицаите го уморяваха с разпитите си, той се оттегли в студиото, където за последен път бе видял Елизабет, и не излезе оттам.

Вечерта, тъй като Ролан не напускаше стаята с мъртвата, той хапна някаква храна, която Едуар му сервира. После, капнал, заспа тежък сън. По-късно излезе в градината, разхожда се на луна, накрая се просна върху тревата и пак заспа сред цветята и влажната зеленина.

Закапа дъжд и той се прибра вкъщи. В подножието на стълбата срещна Ролан, която, отчаяна, слизаше и се олюляваше. Стиснаха си ръцете, без дума да промълвят — изглежда, за тях освен скръбта им нищо друго не съществуваше. Отиде си към един часа сутринта.

Ролан се качи в стаята, където беше Елизабет, и продължи скръбното си бдение заедно с гувернантката. Свещите пламтяха, хладният ветрец откъм езерото олюляваше пламъците им.

Заваля силно. После, на развиделяване, небето стана бледосиньо. Няколко звездици още трепкаха и белите облачета започнаха да се позлатяват от изгряващото слънце.

Точно в този момент на стръмнината, на напречния път, водещ към Шату, един кантонер намери годеника Жером Елмас — полумъртъв, стенещ и измокрен от дъжда. Яката му беше окървавена.

Миг по-късно на друг път, където още никой не бе минал в тоя ранен час, някакъв млекар откри друг ранен. Навярно ударен с нож в гърдите. Той беше млад човек, прилично облечен с черни кадифени панталони, с жакетче от същия цвят и с широка връзка на бели точки. Имаше вид на художник и изглеждаше едър и силен.

Той бе по-тежко ударен. Не помръдваше, но още дишаше и сърцето му биеше слабо.