Артър Конан Дойл
Шерлок Холмс престъпник

Години изминаха от събитията, за които ще разкажа, и все пак го правя с известно колебание. За дълго време, дори да бях проявил крайно благоразумие и сдържаност, ми беше невъзможно да изнеса фактите. Но сега, главното заинтересувано лице е недосегаемо за човешките закони и за случката може да се разкаже по такъв начин, че никому да не навредим. Този разказ включва едно крайно забележително приключение в живота на Шерлок Холмс, както и в моя. Читателят ще ме извини, ако скрия датата или някой и друг факт, чрез който той би могъл да установи кога точно се е случило това. Ние с Холмс бяхме излезли на разходка. Завърнахме се в къщи към шест часа. Беше студена мразовита зимна вечер. Когато Холмс запали лампата и светлината падна върху масата, там лежеше някаква визитна картичка. Той хвърли поглед към нея и като възкликна с отвращение, я захвърли на пода. Вдигнах я и прочетох:

Чарлс Огъст Милвъртън

Айлдорф Тауърс

Хампстед

— Кой е той? — попитах аз.

— Най-лошият човек в Лондон! — отвърна Холмс, като седна и простря краката си пред огъня.

— Има ли нещо на гърба на картичката?

Аз я обърнах и прочетох:

„Ще ви посетя в 6.30 ч. сл. пл.“

— Хм! — каза Холмс. — Изпитваш ли някакво страхотно чувство на погнуса, Уотсън, когато стоиш пред змиите в зоологическата градина и гледаш тези плъзгави, огъващи се, отровни твари, с техните мъртвешки очи и злобни, сплескани глави? Ето какво впечатление ми прави Милвъртън. Занимавал съм се с пет убийства в своя живот, но дори и най-грозното от тях никога не ми е вдъхвало такова отвращение, каквото изпитвам към този човек. И все пак, не мога да се отърва от него — той е дошъл тук по моя покана.

— Но кой е той?

— Ще ти разправя, Уотсън. Това е царят на изнудваните. Небето му помага, а още повече жената, чиято тайна той знае и чиято репутация е в негова власт. С усмихнато лице и със сърце от мрамор Милвъртън стиска, стиска, докато те изцеди докрай. Той е гениален в своята област. Щеше да се прослави, ако се занимаваше с честен труд. Неговият метод е следния. Той разпространява слуха, че е готов да заплати значителни суми за писма, компрометиращи хора с голямо състояние или високо обществено положение. Стоката получава не само от предатели слуги и прислужнички, но често и от елегантно облечени негодници, спечелили доверието и предразположението на лековерни жени. И той не е скъперник. Случи ми се да науча, че е платил седемстотин лири стерлинги на някакъв лакей за една бележчица от два реда, която после довела до провалянето на благородна фамилия. Всичко, което е на пазара, отива в ръцете на Милвъртън. И в този град има стотици хора, които пребледняват като чуят неговото име. Никой не знае, къде може да попадне ръката му, защото той е достатъчно богат и крайно хитър, за да изкарва парите си с честен труд. Той би пазил една бележка с години, само за да я използва в момент, когато случаят е най-благоприятен за него. Той е най-лошият човек в Лондон.

Рядко бях чувал своя приятел да говори развълнувано.

— Но, разбира се — казах аз, — рано или късно този човек би трябвало да попадне в лапите на закона?

— Теоретически — без съмнение, но на практика — не! Какво ще спечели една жена, например, ако го вкара в затвора за няколко месеца, щом животът й ще бъде съсипан след това. Неговите жертви не смятат да си отмъщават. Ако някога той изнуди невинен човек, тогава наистина ще можем да го пипнем. Но той е хитър като дявола. Не, не! Трябва да открием други пътища за борба срещу него.

— А защо е идвал?

— Защото една високопоставена дама е поставила своята нещастна съдба в моите ръце. Това е лейди Ива Блакуел, най-красивата дебютантка през този сезон. След две седмици тя ще се венчае за граф Дейвънкорт. Онзи демон притежава няколко неблагоразумни писма — неблагоразумни, Уотсън, и нищо повече от това — писани до някакъв беден младеж от провинцията. Но те са достатъчни, за да направят брака невъзможен. Ако тя не му заплати една огромна сума, Милвъртън ще изпрати писмата на графа. Натоварен съм да се среща с него и да се споразумеем.

В този миг долу на улицата се чу шум. Погледнах през прозореца видях един разкошен автомобил. Лакей отвори вратата и от него слезе дребен пълен човек, с рошаво астраганено палто. Една минута по-късно той беше в стаята ни.

Чарлс Огъст Милвъртън бе петдесетгодишен, с голяма глава, обло, пълно голобрадо лице, вечно замръзнала усмивка и остри, сиви очи, светещи иззад широки очила със златна рамка. Гласът му беше толкова мазен и благ, колкото и физиономията му. Той изказа съжалението си, задето не ни намерил при първото си посещение.

Холмс не пое подадената му ръка. Той го гледаше строго. Усмивката на Милвъртън стана по-широка. Той повдигна рамене, свали палтото си, сгъна го много внимателно, постави го върху облегалото на един стол и тогава седна.

— Този джентълмен? — каза той, като махна небрежно към мен. — Благоразумно ли е? Добре ли е?

— Доктор Уотсън е мой приятел и съквартирант.

— Много добре, господин Холмс. Възражението ми е само в интерес на нашата клиентка. Работата е тъй деликатна…

— Тогава можем да започнем. Казвате, че действате от името на лейди Ива. Упълномощен ли сте от нея да приемате моите условия?

— Какви са вашите условия?

— Седем хиляди лири стерлинги.

— Или?

— Драги сър, болезнено е да говорим за това. Но ако парите не ми бъдат платени до 14-ти, безсъмнено на 18-и няма да има никаква сватба.

Неговата нетърпима усмивка беше безкрайно самодоволна.

Холмс помисли малко.

— Аз, разбира се, зная добре съдържанието на писмата. Моята клиентка ще направи това, което я посъветвам. Ще й предложа да разкаже цялата история на бъдещия си съпруг и да се надява на неговото великодушие.

Милвъртън се изкикоти.

— Вие очевидно не познавате графа! — каза той.

От смущението, което се изписа по лицето на Холмс, можах да заключа, че го познава достатъчно добре.

— Какво толкова има в тази писма?

— Те са жизнерадостни, много жизнерадостни — отговори Милвъртън. — Дамата е била очарователна кореспондентка, но уверявам ви, граф Дейвънкорт съвсем няма да ги оцени. Както и да е, тъй като вие сте на друго мнение, ще оставим нещата в това положение. Чисто търговска работа. Ако сега мислите, че ще е добре за клиентката ви тези писма да бъдат предадени в ръцете на графа, тогава вие наистина ще бъдете достатъчно глупави да откажете да платите една толкова голяма сума, за да си ги получите обратно.

Той стана и взе астраганеното си палто.

Холмс беше пребледнял от гняв и огорчение.

— Почакайте малко! — каза той. — Много бързо си отивате. Ние несъмнено ще се постараем да избегнем скандала, случаят е много деликатен.

Милвъртън отново седна.

— Бях уверен, че ще стигнете до това заключение — каза доволно той.

— Обаче, лейди Ива не е богата — продължи Холмс. — Уверявам ви, че две хиляди лири стерлинги са прекалено много и че сумата, която назовахте, съвсем не е по джоба й. Ето защо, аз моля да понамалите цената и да върнете писмата срещу споменатата от мене сума — повярвайте, това е най-многото, което бихте могли да получите.

Милвъртъновата усмивка стана по-широка, а очите му смешно запремигваха.

— Това, което говоря е вярно, — каза Холмс. — Не можем да намерим парите. Безспорно, за вас е по-добре да приемете доста голямата сума, отколкото да съсипете живота на тази жена, от което няма да спечелите нищо.

— Тук грешите, господин Холмс. Ако се разкрие работата, това ще ми донесе значителни облаги. Имам осем-девет подобни случая, които зреят. Ако се разчуе, че съм постъпил крайно строго с лейди Ива, тогава всички ще станат по-щедри.

Холмс скочи от стола си.

— Застани зад него, Уотсън! Не го оставяй да излезе! А сега, сър, нека да видим, какво има в този бележник!

Бърз, като плъх, Милвъртън се беше изплъзнал до стената и стоеше прилепил гръб до нея.

— Господин Холмс, Господин Холмс! — каза той, като разтвори палтото си и показа дулото на голям пистолет, който се подаваше от вътрешния му джоб. — Очаквах да направите нещо оригинално. Уверявам ви, че съм въоръжен до зъби и съм напълно готов да използвам своето оръжие, знаейки, че законът ще ме подкрепи. При това вашето предположение, че аз ще донеса писмата със себе си, е съвършено погрешно. Не бих направил подобна глупост. А сега, господа, имам една-две срещи тази вечер, а пътят до Хампстед е дълъг.

Той пристъпи напред, сложи ръка на пистолета си и се обърна към вратата. Вдигнах един стол, но Холмс поклати глава и аз го оставих.

С поклон и с усмивка Милвъртън излезе от стаята. Няколко минути по-късно чухме шума на отдалечаващ се автомобил.

Холмс седеше неподвижно край огъня, мушнал ръце в джобовете на панталоните си, оборил глава, втренчил поглед в жаравата. Половин час той изглеждаше тих и спокоен. После, с жест на човек, който е взел своето решение, скочи на крака и отиде в спалнята си. Малко след това, един разпуснат, млад работник с козя брадичка запали глинената си лула от камината, преди да излезе на улицата.

— Ще се върна, Уотсън, — каза той и изчезна в нощта.

Разбрах, че Холмс започваше борбата си срещу Чарлс Огъст Милвъртън.

Няколко дни идваше и излизаше по всяко време на денонощието, все с това облекло. Но след като загатна, че е прекарал времето си в Хампстед и че то не е било изгубено на вятъра, нищо друго не каза.

Най-сетне в една бурна нощ, когато вятърът виеше навън и блъскаше в прозорците, Холмс се завърна от последната си експедиция и като свали дегизировката си, седна край огъня и се засмя от сърце.

— Ти нали знаеш, че съм ерген, Уотсън?

— Да!

— Ще се зачудиш, ако ти кажа, че вече съм сгоден.

— Мой, скъпи приятелю! Аз не…

— За слугинята на Милвъртън.

— За бога, Холмс!

— Трябваха ми сведения, Уотсън.

— Отишъл си твърде далече, а?

— Това беше една необходима стъпка. Аз съм механик и се казвам Ескот. Излизах с нея всяка вечер и разговаряхме. Господи, тези разговори! Както и да е, получих всичко, което желаех. Познавам къщата на Милвъртън, като дланта си.

— А момичето, Холмс?

Той сви рамене.

— Какво да правя, драги приятелю. Трябва добре да се пипа, когато ти предстои едно такова рисковано действие. Както и да е, драго ми е да кажа, че имам един съперник, който ме мрази и непременно ще ми види сметката, щом обърна гърба си. Каква великолепна нощ!

— Ти харесваш това време?

— То подхожда на моите намерения, Уотсън. Тази нощ смятам да извърша кражба в къщата на Милвъртън.

При тия думи, изречени бавно, но решително, аз притаих дъх и изстинах. Тъй както светкавицата в миг открива всяка подробност на нощния пейзаж, тъй и аз с един поглед, като че видях всички възможни последствия от едно подобно действие — откриването, залавянето, краят на една почтена и уважавана кариера и позора, моят приятел в ръцете на гнусния Милвъртън.

— За Бога, Холмс, мисли какво правиш! — извиках аз.

— Драги приятелю, всичко съм обмислил. Не обичам прибързаните действия, нито пък бих избрал един толкова опасен начин на действие, ако имах други възможности. Нека да преценим случая ясно и справедливо. Предполагам ще приемеш, че действието може да бъде оправдано, от морална гледна точка, макар че технически погледнато това е престъпление. Да ограбя неговия дом е толкова престъпно, колкото да му отнема бележника — акт, в който ти беше готов да ми помогнеш.

Помислих малко.

— Да — казах, — то е морално оправдано, дотолкова, доколкото нашата цел е да вземем само нещата, които използва, за да изнудва хората.

— Точно така. Понеже е морално оправдано, остава ми само личният риск. Несъмнено, един джентълмен не трябва да мисли за него, когато една дама отчаяно се нуждае от неговата помощ. Няма друг начин да върнем тези писма. Нещастната дама не притежава толкова много пари. И няма друг близък човек, който да й помогне. Утре е последният срок и ако ние не се сдобием с писмата тази нощ, онзи злодей ще изпълни заплахата си и ще съсипе нейното бъдеще. Аз трябва или да оставя моята клиентка на съдбата й, или да опитам това последно средство.

— Не ми харесва, но мисля, че нямаме друг изход — казах аз. — Кога тръгваме?

— Ти няма да дойдеш!

— Тогава и ти няма да отиваш! Давам ти честната си дума — а никога през живота си не съм я нарушавал, че ако не ме оставиш да взема и аз участие в това приключение, то веднага ще повикам едно такси и ще отида право в полицейския участък да те издам.

— Ти не можеш да ми помогнеш.

— Откъде знаеш това? Може да се случи какво ли не. Както и да е, моето решение е взето.

Холмс изглеждаше загрижен, но скоро челото му се проясни и той ме потупа по рамото.

— Добре, добре, драги приятелю, нека бъде така! Години наред живяхме заедно и ще бъде забавно, ако завършим кариерата си пак заедно в една и съща затворническа килия.

Той извади от едно чекмедже красива кожена чантичка и като я разтвори, показа ми множество лъскави инструменти.

— Това е първокласен комплект апашки инструменти: никелиран железен лост, резец за стъкло с диамантено острие, разни ключове, шперцове, всички усъвършенствания, които развитието на цивилизацията изисква. Ето и фенерчето ми, с прикрита светлина. Всичко е наред. Имаш ли безшумни обувки?

— Обувки за тенис с гумени подметки.

— Отлично! А маска?

— Мога да си направя от парче черна коприна.

— Виждам, че имаш природен усет за подобни неща. Много добре! Приготви маските! Сега е девет и половина. В единайсет ще пристигнем на Чърг Роу. От там до Айлдорф Тауърс има четвърт час пеш. Ще се захванем за работа преди полунощ. Ако имаме щастие, трябва да се завърнем тук до 2 часа с писмата на лейди Ива в джоба.

Двамата се облякохме като за театър. На Оксфорд Стрийт наехме такси, което ни откара до един измислен адрес в Хампстед. Тук освободихме колата и след като закопчахме добре балтоните си, понеже беше ужасно студено, тръгнахме напред.

— Трябва да пипаме много деликатно — каза Холмс. — Документите на нашия приятел се намират в една каса в кабинета му, който е до спалнята му. От друга страна, както всички дебели, дребни хора, които обичат много да си угаждат, той е голям сънливец. Агата, моята годеница, ми разправи, че слугите се шегували помежду си, защото никой не можел да разбуди господаря им. Ето къщата! Тази голямата!… През вратата!… Сега в дясно… при храстите! Мисля, че тук бихме могли да сложим маските си. Прозорците са тъмни. Всичко върви отлично.

С маските от черна коприна върху лицата ние се промъкнахме до тихата мрачна къща. Нещо прилично на покрита веранда се простираше по едната й стена имаше няколко прозореца и две врати.

— Това е спалнята му — прошепна Холмс. — Тази врата води право в кабинета му. Би ни послужила, но тя е много здраво затворена и ще вдигнем твърде много шум, ако се опитаме да минем през нея. Обиколи насам!… Тук има цветарник, който води в приемната!

Бе заключено, но Холмс отмести едно стъкло и като мушна ръката си, завъртя ключа отвътре. След миг затвори вратата зад нас и в очите на закона ние вече бяхме престъпници. Гъстият, топъл въздух на оранжерията и изобилният, тежък аромат на екзотични растения ни задушаваха. Той сграбчи ръката ми в тъмнината и бързо ме поведе покрай някакви клонести растения, които драскаха лицата ни. Холмс притежаваше забележителна способност да вижда в тъмнината. Държейки още ръката ми в своята, той отвори една врата и аз смътно схванах, че сме влезли в някаква голяма стая, където неотдавна е било пушено. Той напипваше пътя си покрай мебелите, отвори друга врата и я затвори след нас. Прострях ръка и напипах няколко палта, които висяха на стената. Разбрах, че се намираме в коридор. Тръгнахме по него и Холмс много полека отвори една врата вдясно. Нещо се шмугна в краката ни… Изтръпнах… Но щях да се изсмея, когато разбрах, че това беше котката. В тази стая гореше огън. Холмс влезе на пръсти почака ме да го последвам и тогава извънредно тихо затвори вратата. Ние се намирахме в кабинета на Милвъртън, а зад завесите в дъното бе вратата на неговата спалня.

Огънят в камината гореше силно и осветяваше стаята. От едната страна на камината се спускаше тежка завеса, закриваща еркерния прозорец, който видяхме отвън. От другата страна бе вратата, която водеше към верандата. В средата на стаята имаше писалище и въртящ се стол, тапициран с лъскава, червена кожа. Срещу него се намираше голяма етажерка, върху която бе поставен мраморен бюст на Атина. В ъгъла между етажерката и стената се издигаше висок зелен сейф. Светлината на огъня се отразяваше в излъсканите му медни топчести дръжки. Холмс се промъкна до него и започна да го разглежда. После пропълзя до вратата на спалнята и се ослуша напрегнато. Никакъв звук не се чуваше от вътре. Междувременно ми хрумна, че ще бъде разумно да си осигурим път за отстъпление през външната врата, откъм верандата, затова се опитах да я отворя. За мое учудване тя не беше заключена. Бутнах Холмс по рамото и той обърна маскираното си лице. Видях го, че трепна. Очевидно, остана толкова учуден, колкото и аз.

— Не ми харесва това! — прошепна той, почти допрял устните си до ухото ми. — Както и да е, нямаме време за губене.

— Мога ли да направя нещо?

— Да! Стой на вратата! Ако чуеш, че идва някой, заключи я веднага с вътрешното резе и ще избягаме по пътя, по който дойдохме. Дойдат ли пък през другата врата, ако сме си свършили работата, можем да се измъкнем през тази, иначе ще трябва да се скрием зад тези пердета. Разбра ли?

Кимнах утвърдително и застанах до вратата. Първото ми чувство на страх бе изчезнало и сега треперех от възбуда. С възхищение наблюдавах как Холмс разтвори кожената си чантичка с инструментите и избра каквото му трябваше със спокойната точност на хирург, който извършва някаква деликатна операция. Знаех, че отварянето на сейфове е особено любимо удоволствие за него и разбрах радостта, която изпитваше, когато се изправи пред това зелено и златно чудовище, драконът, в чийто търбух се пазеше репутацията на много откровени жени.

Като запретна ръкави, Холмс извади два свредела, един лост и няколко шперца. Аз стоях до средната врата и държах под око другите две врати, готов за всяка изненада, макар всъщност да ми беше съвсем неясно, какво би трябвало да сторя, в случай че ни изненадат. В продължение на половин час Холмс работи енергично, оставяйки един инструмент, вземайки друг. Най-после чух щракане, широката зелена врата се разтвори и вътре съгледах множество пакети, всеки вързан, запечатан и подписан. Холмс извади един, но беше трудно да се прочете написаното при неспокойната, трепкаща светлина на огъня. Тогава той измъкна малкото си фенерче, защото беше крайно опасно да запалим електричеството, когато Милвъртън се намираше в съседната стая.

Внезапно той спря, ослуша се напрегнато, моментално затвори вратата на сейфа, грабна балтона си и, като натъпка инструментите в джобовете си, се шмугна зад пердето, правейки ми знак да сторя същото.

Едва когато се скрих и аз, успях да доловя онова, което беше разтревожило неговия остър слух. Някъде из къщата се вдигаше шум. Тръшна се врата. Сетне някакъв тропот се разнесе и изведнъж се превърна в отмерено потропване на тежки бързо приближаващи се стъпки. Чуха се в коридора отвън. Спряха пред вратата… Вратата се отвори. Остро щракане и електричеството светна. Вратата се затвори отново и до нашите ноздри достигна парливия дим на силна пура. После стъпките отново се чуха — напред и назад, само няколко метра от нас. Най-сетне скръцна стол и стъпките спряха. Тогава се чу щракването на ключ в някаква ключалка. Долових шумоленето на хартия.

До този момент не бях посмял да погледна, но сега полекичка разтворих краищата на пердето и надзърнах през процепа. Усетих рамото на Холмс до моето, и разбрах, че и той наблюдава.

Точно пред нас беше широкият заоблен гръб на Милвъртън. Ние напълно погрешно бяхме пресметнали неговите движения; той съвсем не е бил в своята спалня, а в пушалнята или в билярдната зала в по-отдалеченото крило на къщата, прозорецът на което не бяхме видели. Той седеше облегнат назад, почти се беше излегнал в креслото от червена кожа, с прострени напред крака. Дълга, черна пура висеше от единия ъгъл на устата му. Облечен бе с тъмночервен жакет, с черна, кадифена яка. В ръката си държеше някакъв продълговат документ, който четеше лениво, пускайки облачета тютюнев дим.

Нищо в неговото спокойно поведение и удобна поза не предсказваше, че скоро ще си тръгне оттук.

Усетих как ръката на Холмс успокоително потупа моята ръка, сякаш искаше да каже, че положението е под контрола му и знае какво трябва да се прави. Не бях уверен само, дали е видял това, което от моето място беше много явно — вратата на сейфа не бе добре затворена и Милвъртън можеше всеки момент да я забележи. За себе си бях решил, че ако я види, веднага ще изскоча. Ще хвърля балтона си върху него, ще го стисна и ще оставя останалото на Холмс. Но Милвъртън нито веднъж не вдигна погледа си. Той беше погълнат от листовете в ръцете си и обръщаше страница след страница.

Поне когато свърши четенето на документа и изпуши пурата си, мислех си аз, той ще си иде в спалнята. Но неочаквано настъпиха непредвидени събития, които дадоха друг обрат на всичко.

Няколко пъти бях забелязал, че Милвъртън поглежда часовника си и веднъж даже се надигна от стола си и седна отново с жест на нетърпение. Мисълта, че може да има някаква среща в този странен час, съвсем не беше ми се мярнала в главата, докато слаб шум откъм верандата не достигна до ушите ми. Шумът се повтори и тогава на вратата се потропа леко. Милвъртън стана и отвори.

— Закъсняхте близо половин час! — каза той.

Това беше обяснението за заключената врата и нощното бдение на Милвъртън. Женска рокля изшумоля.

Милвъртън се бе обърнал с лице към нас и аз бях затворил процепа между пердетата, но сега се осмелих да надзърна отново. Пред него, под обилния блясък на електрическата лампа, стоеше една висока стройна жена, с воал върху лицето. Тя дишаше често и бързо. Всяка частица от нейното тяло трепереше от силна възбуда.

— Е — каза Милвъртън, — накарахте ме да се лиша от една хубава нощна почивка, моя мила. Надявам се, че ще си струва. Не можехте ли да дойдете по друго време?

Жената поклати отрицателно глава.

— Е, нищо. Ако графинята е лоша господарка, вие имате случай да си разчистите сметките с нея. Но защо треперите? Съвземете се! Да минем към работата.

Той извади от чекмеджето на писалището си някаква бележка.

— Казвате, че разполагате с пет писма, компрометиращи графиня де Алберт. Искате да ги продадете. Аз желая да ги купя. До тук добре! Остава само да определим цената. Бих искал, разбира се, първо да прегледам писмата. Ако те наистина са достатъчно добри… За Бога!… Това сте вие?…

Жената безмълвно бе повдигнала своя воал. Едно мрачно, красиво лице с правилни черти се появи пред Милвъртън. Едно лице с деликатно извит нос, внушителни, тъмни вежди, които засенчваха ясни, блестящи очи, с прави, тънки устни, по които се беше разстлала опасна усмивка.

— Това съм аз! — каза тя. — Жената, чийто живот вие разрушихте!

Милвъртън се изсмя, но в гласа му прозвуча страх.

— Вие бяхте тъй упорита! — каза той. — Защо ме докарахте до крайности? Уверявам ви, че по собствена воля не бих навредил даже на една муха, но всеки човек има своя занаят, а какво трябваше да правя аз? Цената ми беше по вашите възможности. Но вие отказахте да платите.

— Затова ли изпратихте писмата на моя съпруг и той, най-благородният джентълмен на света, човек, на когото не съм била достойна дори да завържа обувките, той… бе съкрушен от това и… почина. Спомняте ли си онази нощ, когато аз влязох през тази врата и ви молех за милост, а вие се изсмяхте в лицето ми, както се опитвате да се изсмеете и сега, но вашето сърце е страхливо и устните ви треперят. Да! Никога не сте си помисляли, че ще ме видите тук отново, но онази нощ ме научи как мога да ви срещна лице в лице. Е, Чарлс Милвъртън, какво имате да ми кажете?

— Не си въобразявайте, че можете да ме сплашите! — каза той, ставайки от стола си. — Трябва само да повиша глас си и ще дойдат слугите да ви хванат. Напуснете веднага стаята! Нищо повече няма да кажа!

Жената стоеше, мушнала ръка в пазвата си, със същата безпощадна усмивка върху тънките си устни.

— Ти повече няма да разрушаваш чужди съдби, както разруши моята! Ти не ще измъчваш повече сърца, както измъчи моето! Аз ще освободя света от една отровна твар! На ти куче… и това… и това… и това… и това!!!

Тя беше извадила един малък лъскав пистолет и изпразваше куршум след куршум в тялото на Милвъртън. Дулото на пистолета бе само на две стъпки от гърдите му. Милвъртън отскочи назад и после се строполи напред върху писалището, като се давеше и драскаше конвулсивно с нокти по листовете. После се изправи колебливо, но нов изстрел го повали на пода.

— Край! — изрева и млъкна завинаги.

Тя го погледна внимателно и стисна зъби. Отново го погледна, но не последва никакъв звук, никакво движение.

Чух рязък шум, нощният въздух нахлу в задушната стая и — отмъстителката изчезна.

Никаква намеса от наша страна не би могла да спаси този човек от неговата участ. Когато жената изпращаше куршум след куршум в тялото на Милвъртън, аз едва не изскочих навън, ала Холмс ме хвана за китката с твърдата си и здрава ръка. Разбрах какво значеше това — не беше наша работа, възмездието бе застигнало един злодей, ние имахме своите собствени задължения и цели, които не трябваше да забравяме. Едва жената избяга от стаята, когато Холмс с бързи, безшумни стъпки се отзова пред вратата. Завъртя ключа. В същия миг чухме гласове и шум от тичащи крака. Изстрелите бяха събудили цялата къща. Със съвършено хладнокръвие Холмс се спусна към сейфа, награби от пакетите с писмата и ги захвърли всичките в огъня. Няколко пъти повтори същото, докато сейфът остана празен. Някой отново натисна бравата на вратата и започна да тропа. Холмс бързо се извърна. Писмото, куриерът на смъртта, лежеше върху писалището, цялото опръскано с червени петна от кръв. Холмс го хвърли сред горящите листове. После извади ключа от външната врата, излязохме през нея и той заключи вратата отвън.

— Насам, Уотсън, — каза Холмс — можем да прескочим градинския зид ей тук!

Не бих повярвал, че тревогата може да се разпространи тъй бързо. Погледнах назад и видях, че цялата къща блести от светлина. Главната врата беше разтворена и някакви фигури бързо се движеха по алеята. Някакъв тип ни видя от верандата, нададе вик и се втурна по петите ни. Изглеждаше, че Холмс познава мястото много добре. Той бързо мина покрай едни малки дървета. Аз тичах подир него. А първият ни преследвач бе тъй близо, че чухме запъхтяното му дишане. Зидът, който препречваше пътя ни, бе около два метра висок. Но ние бързо се покачихме и се прехвърлихме оттатък. Тъкмо когато бях горе, ръката на преследвача ни ме сграбчи за глезена. Със силен ритник успях да се освободя и се спуснах оттатък. Паднах по лице сред храсталаците, но Холмс ме вдигна и ние заедно се спуснахме по широкия булевард. Тичахме, струва ми се, поне две мили. Най-сетне Холмс спря. Ослуша се внимателно. Зад нас цареше пълна тишина. Бяхме се отървали от нашите преследвачи и се намирахме в безопасност.

На другата сутрин след това забележително приключение, когато пушехме след закуска, господин Лестрейд от Скотланд Ярд, беше въведен в нашата скромна трапезария.

— Добро утро, господин Холмс — каза той, — добро утро! Много ли сте зает?

— Не много. Мога да ви изслушам!

— Помислих, че може би, ако нямате нищо против, бихте ни помогнали да разкрием забележителен случай, станал тази нощ в Хампстед.

— За Бога! — възкликна Холмс. — Какво се е случило?

— Убийство, едно извънредно драматично и забележително убийство. Познавам вещината ви в подобни работи и бихте ми направили голяма услуга, ако прескочите до Айлдорф Тауърс и ни помогнете с вашия съвет. Това не е обикновено престъпление. От известно време ние бяхме насочили вниманието си към господин Милвъртън и, между нас казано, той бе донякъде негодник. Известно е, че притежава писма, с които изнудва много хора. Всички тези писма са били изгорени от убийците. Никакви ценни предмети не са взети и вероятно престъпниците са хора с добро положение. Единствената им цел е била да му попречат да ги изложи пред обществото.

— Престъпниците! — каза Холмс. — Много ли са?

— Да, двама. Хванати са били почти на самото местопрестъпление. Имаме отпечатъците от стъпките им и техните външни белези. Деветдесет на сто е сигурно, че сме по следите им. Първият приятел е бил по-подвижен, но градинарят е успял да хване втория и той се измъкнал с борба. Бил човек със среден ръст и здраво телосложение — добре облечен, с дебел врат, мустаци и маска на лицето.

— Това е едно доста неясно описание! — каза Холмс. — О, та това може да бъде и описанието на Уотсън!

— Наистина! — отговори инспекторът. — Това може да бъде описанието на Уотсън.

— Боя се, Лестрейд, че не мога да ви помогна, — каза Холмс. — Истината е, че аз познавах този Милвъртън и го смятах за един от най-опасните хора в Лондон. И мисля, че има известни престъпления, до които законът не бива да се докосва и поради тази причина, оправдавам личното отмъщение. Не, няма смисъл да спорим! Аз съм взел своето решение. Моите симпатии в случая са на страната на престъпниците. Аз няма да взема участие в разкриването на този случай.

Холмс не ми каза нито една дума за трагедията, на която ние бяхме станали свидетели, но цялата сутрин беше много замислен. По средата на обяда ни той внезапно скочи.

— За Бога, Уотсън! Открих! Вземи си шапката! Ела с мен!

Забърза с всички сили по Бейкър Стрийт, после по Оксфорд Стрийт, докато почти стигнахме до Риджънт Съркъс. Тук, от лявата страна се намираше една витрина, изпълнена с фотографски снимки на знаменитостите и на красавиците на деня. Очите на Холмс се спряха върху една от тях и, проследявайки погледа му, видях фотографията на царствена и благородна дама в аристократично облекло. Гледах този деликатно извит нос, изключителните вежди, правата уста и енергичната малка брадичка под нея и дъхът ми спря, когато прочетох титлата на знатния благородник и държавен мъж, чиято жената е била. Моите очи срещнаха погледа на Холмс и отдалечавайки се от витрината, той сложи пръст върху устните си.