Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (22)

IV.

— Найджъл, трябва да ти кажа нещо.

— Какво е то, Пат? — Найджъл трескаво ровеше в шкафа си. — Не мога да си представя какво, по дяволите, направих с тези записки. Мисля, че ги пъхнах тук някъде.

— О, Найджъл, недей да ровиш така! Оставяш всичко ужасно разбъркано, а аз току-що подредих.

— Добре, дявол да го вземе, нали трябва да си намеря записките?!

— Найджъл, трябва да ме изслушаш!

— Окей, Пат, не се отчайвай. Какво има?

— Трябва да си призная нещо.

— Не убийство, надявам се? — попита Найджъл с обичайната си насмешка.

— Не, разбира се, че не!

— Добре. Значи някой по-малък грях?

— Един ден, когато ти изкърпих чорапите и ги донесох тук, в стаята ти, и започнах да ги прибирам в чекмеджето ти.

— Да?

— Там беше шишето с морфин. Онова, за което ми каза, че си го взел от болницата.

— Да, а ти вдигна толкова шум около него!

— Найджъл, то беше в чекмеджето ти, между чорапите, където всеки би могъл да го намери.

— Че кой ще го стори? Никой не се рови в чорапите ми. Освен теб.

— Е, на мен ми се стори ужасно да го оставяш така и знам, че каза как ще се отървеш от него, след като спечелиш баса. Но, междувременно, то си стоеше там.

— Разбира се. Още не бях набавил третото нещо.

— Е, помислих си, че е много лошо така, затова извадих шишето от чекмеджето, изсипах отровата и я замених с най-обикновена сода бикарбонат. Изглеждаше почти същото.

Найджъл спря да се ровичка в търсене на записките си.

— Боже милостиви! — възкликна той. — Наистина ли го направи? Искаш да кажеш, че когато се кълнях на Лен и на стария Колин, че прахът е морфинов сулфат или тартрат, или не знам какво си, то през цялото време е било сода бикарбонат?

— Да, разбираш ли.

Найджъл я прекъсна. Беше начумерен.

— Знаеш ли, не съм сигурен дали това не анулира баса. Разбира се, аз не съм знаел.

— Но, Найджъл, беше наистина опасно да го държиш там.

— За Бога, Пат, винаги ли трябва да вдигаш пара? Какво направи с истинското съдържание?

— Сложих го в шишето от сода и го скрих на дъното на моето чекмедже с носни кърпички.

Найджъл я погледна леко изненадан.

— Наистина, Пат, нямам думи за логическата ти мисъл! Каква беше целта на всичко това?

— Струваше ми се по-сигурно там.

— Мило момиче, морфинът трябваше да е под ключ, а щом не е, няма голямо значение дали е сред моите чорапи или сред твоите носни кърпички.

— Има значение. Най-малкото аз имам самостоятелна стая, а ти споделяш твоята с друг.

— Е, нали не мислиш, че бедният стар Лен ще ми задигне морфина?

— Въобще нямаше да ти го казвам, но сега трябва. Защото, разбираш ли, той изчезна.

— Искаш да кажеш, че го е прибрала полицията ли?

— Не. Изчезна преди това.

— Искаш да ми кажеш… — Найджъл я погледна смаяно. — Да го кажем направо. Някъде се търкаля бутилка с надпис „Сода бикарбонат“, съдържаща морфинов сулфат и по всяко време някой може да изпие една препълнена лъжица, ако го свие коремът? Всемогъщи Боже! Ти си го направила! Защо, по дяволите, не го изхвърли някъде, щом си била толкова загрижена?

— Защото мислех, че е ценно и че трябва да се върне в болницата, вместо да се изхвърля. Веднага щом спечелеше баса, щях да го дам на Силия и да я помоля да го върне.

— Сигурна ли си, че не си й го дала?

— Разбира се, че не съм й го давала. Искаш да кажеш, че съм й го дала, тя го е взела, самоубила се е и аз съм виновна за това?

— Успокой се. Кога изчезна?

— Не знам точно. Търсих го в деня, преди да умре Силия. Не можах да го намеря, но реших, че просто съм го сложила някъде другаде.

— Изчезна в деня, преди тя да умре, така ли?

— Сигурно — каза Патриша с побледняло лице — съм била много глупава.

— Меко казано — рече Найджъл. — Докъде могат да стигнат мътният ум и будната съвест!

— Найджъл, мислиш ли, че трябва да кажа на полицията?

— О, по дяволите! — възкликна Найджъл. — Предполагам, че да. И всичко ще бъде по моя вина.

— О, не, скъпи Найджъл, аз съм виновна. Аз…

— Най-напред аз свих проклетото нещо — каза Найджъл. — В началото изглеждаше много забавен номер. Но сега… вече почти чувам обвинението от подсъдимата скамейка.

— Съжалявам. Когато го взех, наистина исках…

— Желаела си ми доброто. Знам! Виж какво, Пат, просто не мога да повярвам, че това е изчезнало. Забравила си къде си го сложила. Сама знаеш, че понякога слагаш нещата къде ли не.

— Да, но…

Тя се поколеба и сянка на съмнение премина по намръщеното й лице. Найджъл скочи пъргаво.

— Хайде да отидем до стаята ти и да претърсим внимателно.