Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (12)

I.

Еркюл Поаро, зает с кореспонденцията си, спря по средата на изречението, което диктуваше. Мис Лемън погледна въпросително:

— Да, мосю Поаро?

— Не мога да се съсредоточа! — Поаро махна с ръка. — В края на краищата, това писмо не е толкова важно. Бъдете така любезна, мис Лемън, да извикате сестра си на телефона.

— Да, мосю Поаро.

След миг Шарп прекоси стаята и пое слушалката от ръката на секретарката си.

— Ало — каза той.

— Да, мосю Поаро? — мисис Хабърд беше доста запъхтяна.

— Надявам се, че не ви безпокоя, мисис Хабърд.

— Вече нищо не може да ме обезпокои — отговори мисис Хабърд.

— Някакви тревоги ли имате? — попита деликатно Поаро.

— Много любезно от ваша страна да го наречете така, мосю Поаро, но, за съжаление, сте съвсем прав. Инспектор Шарп, приключи с разпита на студентите вчера, а днес се върна със заповед за обиск; освен това и мисис Николетис ми е на главата в дива истерия.

Поаро цъкна съчувствено с език. После добави:

— Искам да ви задам само един малък въпрос. Изпратихте ми списък на изчезналите неща и на другите странни случки. Интересува ме следното — в хронологичен ред ли изготвихте този списък?

— Имате предвид…?

— Имам предвид дали нещата са били записвани по реда на тяхното изчезване.

— Не, не са. Съжалявам. Просто ги записах, както се сещах за тях. Много съжалявам, ако съм ви подвела.

— Трябваше да ви попитам по-рано — каза Поаро. — Но тогава това не ми се стори важно. Списъкът ви е пред мен. Вечерна обувка, гривна, диамантен пръстен, пудриера, червило, стетоскоп и тъй нататък. Но вие казвате, че това не е редът на изчезването, така ли?

— Да.

— Можете ли да си спомните сега или ще ви бъде много трудно, какъв беше точният ред?

— Ами не съм сигурна, че ще мога, мосю Поаро. Виждате ли, беше доста отдавна. Ще трябва да помисля. Всъщност направих списъка, след като говорих със сестра си и разбрах, че ще ме приемете; трябва да ви кажа, че писах нещата по реда, в който си ги спомнях. Вечерната обувка беше нещо странно, затова е най-напред; след това гривната, пудриерата, запалката и диамантеният пръстен — все важни неща, които ме накараха да мисля, че действа истински крадец; после си спомних разни други незначителни работи и ги добавих. Имам предвид боровата киселина, електрическите крушки и раницата. Те съвсем не бяха от значение и наистина се сетих за тях по-късно.

— Разбирам — каза Поаро. — Да, разбирам. Иска ми се да ви помоля, мадам, да седнете, когато имате възможност и да.

— Това ще стане чак когато сложа мисис Николетис да си легне с едно успокоително и когато укротя Джеронимо и Мария, за да мога да си събера мислите. Какво искате да направя?

— Да седнете и да се опитате да напишете, доколкото точно можете да си спомните, различните случки в хронологичен ред.

— Разбира се, мосю Поаро. Раницата, разбира се, беше първа, и електрическите крушки, за които наистина не мисля, че са свързани с другите неща, после гривната, пудриерата… не, вечерната обувка. Само че няма смисъл да говоря сега. Ще седна и ще го напиша точно, доколкото мога.

— Благодаря ви, мадам, ще ви бъда много задължен.

Поаро затвори телефона.

— Яд ме е на себе си — рече той на мис Лемън. — Съвсем загърбих принципите на реда и методичността. Трябваше още от самото начало да установя точния ред на тези кражби.

— Божичко — каза мис Лемън механично. — Ще довършите ли тези писма сега, мосю Поаро?

Поаро обаче още веднъж махна негодуващо с ръка.