Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (11)

Глава единадесета

Историята с облога и отровата бе потвърдена от Лен Бейтсън и Колин Макнаб, след като другите си бяха отишли.

— Не искам да ви причинявам повече болка, отколкото се налага, мистър Макнаб — каза той. — Мога да разбера какво значи за вас годеницата ви да бъде отровена в самото навечерие на годежа ви.

— Няма нужда да обсъждаме случилото се от тази гледна точка — отвърна Колин Макнаб с каменно лице. — Не е необходимо да се притеснявате за моите чувства. Просто ми задайте въпросите, които смятате, че могат да бъдат полезни…

— На вас ли принадлежи мнението, че поведението на Силия Остин е от психологическо естество?

— Няма съмнение в това — каза Колин Макнаб. — Ако искате да ви развия теорията за…

— Не, не — рече инспектор Шарп бързо. — Разчитам на думата ви като студент по психология.

— Детството й е било особено нещастно. Установих един емоционален блок.

— Точно така, точно така — инспектор Шарп отчаяно се опитваше да избегне изслушването на разказа за още едно нещастно детство. Този на Найджъл му стигаше.

— Значи сте я харесвали от известно време насам?

— Не бих казал точно това — отвърна Колин, обмисляйки внимателно въпроса. — Начинът, по който тези неща възникват, понякога е изненадващ — сякаш внезапно те озаряват. Подсъзнателно, разбира се, я харесвах, но не си давах сметка за това. Тъй като не възнамерявах да се женя млад, бях си изградил значителна съпротива към тази идея в съзнанието си.

— Да. Точно така. Силия Остин беше ли щастлива в годежа си с вас? Искам да кажа, не изразяваше ли съмнения? Неувереност? Нямаше ли нещо, което да смята, че трябва да ви каже?

— Тя направи пълно признание за всичко, което е вършила. В съзнанието й нямаше нищо друго, за което да се тревожи.

— И вие планирахте да се ожените… кога?

— Не и в близкото бъдеще. В момента не съм в състояние да издържам съпруга.

— Силия имаше ли врагове тук? Някой, който да не я обича?

— Не ми се вярва. Доста мислих върху тази гледна точка, инспекторе. Силия беше добре приета тук. Аз самият мисля, че смъртта й не е причинена от нещо лично.

— Какво разбирате под „нещо лично“?

— Не бих искал да уточнявам сега. Имам само смътна представа, която дори на мен самия не е съвсем ясна.

Инспекторът така и не успя да промени тази негова позиция. Последните двама студенти, които трябваше да бъдат разпитани, бяха Сали Финч и Елизабет Джонстън. Инспекторът извика Сали Финч първа.

Сали бе привлекателно момиче с рошава червена коса и светли, интелигентни очи. След обичайните въпроси Сали неочаквано пое инициативата.

— Знаете ли какво ми се иска да направя, инспекторе? Просто да ви кажа какво мисля. Лично аз. Има нещо нередно в тази къща, нещо наистина много нередно. Сигурна съм.

— Искате да кажете, че се страхувате от нещо, така ли, мис Финч? Сали кимна с глава.

— Да, страхувам се. Тук има нещо или някой, който е доста жесток. Цялото място е… как да кажа… не е това, което изглежда. Не, не, инспекторе, нямам предвид комунистите. Виждам, че това е на езика ви. Нямам предвид комунистите. Може би дори не е нещо престъпно. Не зная, обаче съм готова да се обзаложа, на каквото поискате, че тази ужасна старица знае всичко.

— Тази ужасна старица ли? Предполагам, че нямате предвид мисис Хабърд?

— Не. Не мама Хабърд. Тя е добра. Имам предвид старата Николетис! Тя е дърта вещица.

— Всичко това е много интересно, мис Финч. Можете ли да кажете нещо по-определено? За мисис Николетис, имам предвид.

— Не. Точно това не мога. Мога само да ви кажа, че ме побиват тръпки на ужас всеки път, когато минавам покрай нея. Нещо страшно става тук, инспекторе.

— Бих се радвал, ако бъдете малко по-ясна.

— Аз също. Ще си помислите, че съм фантазьорка. Е, може и да съм, но и другите усещат същото. Акибомбо го усеща. Той е изплашен. Сигурна съм, че и Черната Бес го усеща, но тя няма да каже. Мисля, инспекторе, че и Силия знаеше нещо.

— За какво е знаела нещо?

— Точно това е. За какво? Тя обаче каза някои неща. Каза ги в последния ден. За изясняването на всичко. Тя си призна за своето участие в това, което става, но имаше и други неща, за които намекваше и които също искаше да се изяснят. Мисля, че знаеше нещо, инспекторе, за някого. Струва ми се, че това е причината, поради която беше убита.

— Но ако е било нещо сериозно като…

Сали го прекъсна:

— Според мен тя нямаше представа колко е сериозно. Тя не беше особено умна. Беше доста тъпа. Тя знаеше нещо, но не си даваше сметка колко опасно е това, което знае. Както и да е, това е всичко, което успях да надуша.

— Разбирам. Благодаря ви. Последният път, когато видяхте Силия Остин, беше във всекидневната, снощи след вечеря, така ли?

— Точно така. Всъщност видях я и след това.

— Видели сте я след това ли? Къде? В стаята й ли?

— Не. Когато си лягах, тя излизаше през входната врата в момента, в който аз излизах от всекидневната.

— Излизала е през входната врата ли? Имате предвид — извън къщата?

— Да.

— Това е доста озадачаващо. Никой не го беше споменавал.

— Според мен другите не са знаели. Тя със сигурност беше пожелала лека нощ и каза, че отива да си ляга и ако не я бях видяла, щях да си мисля, че е отишла да си легне.

— А тя всъщност се е качила горе, облякла се е и е напуснала къщата, така ли?

Сали кимна.

— Мисля, че отиваше на среща с някого.

— Разбирам. Външен човек. А може би някой от студентите?

— Е, според мен може да е бил някой от студентите. Разбирате ли, ако е искала да говори с някого насаме, то в къщата няма много места, където да го стори. Този някой може да е предложил да излязат и да се видят някъде навън.

— Имате ли представа кога се е върнала?

— Не, никаква.

— Джеронимо, прислужникът, би ли могъл да знае?

— Той би могъл да знае, ако тя се е върнала след единадесет, защото той тогава заключва вратата и слага веригата. Преди това всеки може да влезе със собствения си ключ.

— Знаете ли колко беше часът, когато я видяхте да излиза от къщата?

— Някъде около десет. Може би малко след десет, но не много.

— Разбирам. Благодаря ви, мис Финч, за това, което ми разказахте.

Най-накрая инспекторът разговаря с Елизабет Джонстън. Той веднага бе поразен от скритите способности на момичето. Тя отговаряше на въпросите му интелигентно, след което го изчакваше да продължи.

— Силия Остин — рече той, — яростно протестираше срещу обвинението, че е унищожила записките ви, мис Джонстън. Вярвате ли й?

— Не мисля, че Силия го е направила, не.

— А не знаете ли кой го е направил?

— Очевидният отговор е: Найджъл Чапмън. Само че ми изглежда прекалено очевиден. Найджъл е умен. Той не би използвал собствено мастило.

— Ако не е Найджъл, тогава кой?

— Труден въпрос. Мисля, че Силия знаеше кой е или поне се досещаше.

— Тя ли ви го каза?

— Не бе особено многословна, но вечерта, когато умря, тя дойде в стаята ми, преди да слезе за вечеря. Дойде да ми каже, че макар и отговорна за кражбите, тя не е унищожила работата ми. Казах й, че й вярвам. Попитах я дали знае кой го е направил.

— И какво ви каза тя?

— Тя каза — Елизабет спря за момент, сякаш за да се увери в точността на това, което щеше да изрече, — тя каза: „Не мога да съм сигурна, защото наистина не виждам причина. Може да е било грешка или случайност. Уверена съм, че този, който го е направил, страда много и иска да си признае.“ И после още: „Не разбирам някои неща — като електрическите крушки в деня, когато дойде полицията.“

Шарп я прекъсна:

— Какво е това за полицията и електрическите крушки?

— Не зная. Силия каза само: „Не съм ги взела аз.“ После добави: „Чудя се дали има нещо общо с паспорта?“ Попитах я: „За какъв паспорт говориш?“ Тя отговори: „Мисля, че някой може да има фалшив паспорт.“

Инспекторът помълча минута-две. Най-после започваше да се очертава бледа следа. Паспорт.

Той запита:

— Какво още каза тя?

— Нищо друго. Просто каза: „Както и да е, ще знам повече утре.“

— Така ли каза? Ще знам повече утре? Това е много важна забележка, мис Джонстън.

— Да.

Инспекторът отново замълча, докато разсъждаваше.

Нещо за някакъв паспорт… И посещение от полицията. Преди да дойде на Хикъри Роуд, прегледа внимателно архивите. Пансионите, които приютяваха чужди студенти, се следяха доста отблизо. За Хикъри Роуд 26 имаше, в общи линии, добри сведения. Подробностите бяха неясни и не предполагаха нищо особено. Студент от Западна Африка бе търсен от полицията в Шефилд, защото живеел от доходите на някаква жена; издирван студент живял няколко дни на Хикъри Роуд, след което изчезнал, скоро обаче бил заловен и депортиран. Имаше и една рутинна проверка на всички общежития и пансиони заради някакъв азиатец, издирван, за да „помогне“ в разследването по убийството на жената на един кръчмар край Кеймбридж. Всичко се изяснило, когато търсеният младеж влязъл в полицейския участък в Хъл и си признал за престъплението. Имаше и едно разследване за разпространяване на подривни памфлети сред студентите. Всички тези събития се бяха случили отдавна и най-вероятно нямаха нищо общо със смъртта на Силия Остин.

Той въздъхна и вдигна поглед, за да види как тъмните, интелигентни очи на Елизабет Джонстън го следят. Тласнат от някакъв импулс, той каза:

— Кажете ми, мис Джонстън, имали ли сте някога чувството… усещането… за нещо нередно тук?

Тя го погледна изненадано.

— В какъв смисъл нередно?

— Не мога да ви кажа точно. Мисля си за нещо, което спомена мис Сали Финч.

— А, Сали Финч — в гласа й имаше нотка, която трудно можеше да се определи.

Заинтригуван, инспекторът продължи:

— Мис Финч ми се стори доста наблюдателна, същевременно проницателна и практична. Тя много настояваше, че тук има нещо… странно, въпреки че й беше трудно да определи какво точно.

Елизабет каза рязко:

— Това е заради американския й начин на мислене. Всичките са еднакви, тези американци. Нервни, угрижени, подозрителни към всяко глупаво нещо! Погледнете само на какви глупаци се правят с техния лов на вещици, истеричната им шпиономания, паниката им от комунизма. Сали Финч е типичен пример.

Интересът на инспектора се засили. Значи Елизабет не обичаше Сали Финч. Защо? Само защото Сали бе американка ли? Или Елизабет не обичаше американците, защото Сали Финч бе американка, а тя имаше някакви мотиви да не харесва привлекателната червенокоса? Може би бе обикновена женска ревност.

Той реши да опита един подход, който понякога се бе оказвал полезен. Меко рече:

— Както можете да прецените, мис Джонстън, в среда като тази нивото на интелигентност варира много. Някои хора… повечето хора ние просто питаме за фактите. Но когато попаднем на някого с висока степен на интелигентност…

Той млъкна. Подмятането му бе ласкателно. Щеше ли тя да реагира?

След кратка пауза тя отговори.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид, инспекторе. Интелектуалното ниво тук не е много високо, както се изразихте. Найджъл Чапмън има известна пъргавина на мисълта, но умът му е плитък. Ленърд Бейтсън е зубрач и нищо повече. Валери Хобхауз е умна, но мирогледът й е меркантилен и е твърде мързелива, за да използва мозъка си за нещо, което си струва. Това, което търсите, е безпристрастен и квалифициран ум.

— Като вашия, мис Джонстън.

Тя прие дължимото без възражения. С известен интерес той осъзна, че зад скромните и приятни маниери се крие една млада жена, която определено бе арогантна в оценката за собствените си способности.

— Склонен съм да се съглася с преценката за колегите ви, мис Джонстън. Чапмън е умен, но е дете. Валери Хобхауз има мозък, но отношението й към живота е лекомислено. Вие, както казахте, имате квалифициран ум. Ето защо ценя възгледите ви — възгледите на един силен и безпристрастен интелект.

За момент си помисли, че е преиграл, но нямаше защо да се страхува.

— Нищо лошо няма в това място, инспекторе. Не обръщайте внимание на Сали Финч. Общежитието е прилично и добре ръководено място. Сигурна съм, че тук няма да намерите следи от каквато и да било подривна дейност.

Инспектор Шарп бе леко изненадан.

— Нямах предвид точно подривна дейност.

— Така ли? Разбирам. — Тя като че ли се слиса за миг. — Просто го свързах с това, което Силия каза за паспорта; но като го разгледам безпристрастно и претегля всички доказателства, изглежда ми доста вероятно причината за смъртта на Силия да се окаже нещо напълно лично — сексуално усложнение, например. Сигурна съм, че няма нищо общо с общежитието като такова или пък с нещо, което „става“ тук. Уверена съм, че нищо не става тук. Щях да зная, ако имаше нещо такова. Възприятията ми са доста изострени.

— Разбирам. Е, благодаря ви, мис Джонстън. Бяхте много любезна и доста ми помогнахте.

Елизабет Джонстън излезе. Инспектор Шарп продължи да седи, втренчен в затворената врата и сержант Коб трябваше да го повика два пъти, преди да реагира.

— А?

— Казах, че това е всичко, сър.

— Да, и какво имаме? Твърде малко. Ще ти кажа едно нещо, Коб. Утре се връщам тук със заповед за обиск. Сега ще си тръгнем съвсем любезно и те ще си мислят, че всичко е приключило. Но тук става нещо нередно. Утре ще го обърна с главата надолу. Не е толкова лесно, когато не знаеш какво търсиш, но има вероятност да открия нещо, което ще ми подскаже. Момичето, което току-що излезе, е много интересно. Притежава самочувствието на Наполеон и имам силни подозрения, че знае нещо.