Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (23)

V.

— Найджъл, това е бельото ми.

— Наистина, Пат, не можеш да проявяваш целомъдрие в този момент. Според теб идеалното скривалище за една бутилка е под пликчетата ти, не съм ли прав?

— Да, но съм сигурна, че…

— Не можем да сме сигурни в нищо, докато не сме погледнали навсякъде, което и смятам да направя.

Чу се небрежно почукване на вратата и влезе Сали Финч. Очите й се разшириха от изненада. Пат, с купчина чорапи на Найджъл в ръце, седеше на леглото, а той се ровеше като възбуден териер сред разпръснати пликчета, сутиени, чорапи и други съставни части на дамското облекло.

— За Бога — каза Сали, — какво става тук?

— Търсим сода бикарбонат — отвърна кратко Найджъл.

— Сода бикарбонат ли? Защо?

— Боли ме… — каза Найджъл ухилено. — Боли ме стомахът… и само содата може да го успокои.

— Мисля, че имам някъде малко.

— Не става, Сали, трябва ми тази на Пат. Само тази марка може да укроти моето заболяване.

— Ти си луд — каза Сали. — Какво му има, Пат?

Патриша отчаяно поклати глава.

— Ти не си виждала содата ми, нали, Сали? — попита тя. — Съвсем малко на дъното на шишето.

— Не — Сали я погледна с интерес. След това се намръщи. — Я да видя. Някой тук… не, не мога да си спомня… имаш ли марка, Пат? Искам да пусна едно писмо, а съм ги свършила.

— Ей там, в чекмеджето.

Сали отвори плиткото чекмедже на бюрото, извади един лист с марки, откъсна една, залепи я на писмото, което държеше в ръка, върна листа обратно в чекмеджето и сложи два пенса и половина на масата.

— Благодаря. Да пусна ли и твоето писмо?

— Да. Не. Не, то може да почака.

Сали кимна и напусна стаята.

Пат пусна чорапите, които държеше и сплете нервно пръсти.

— Найджъл?

— Да? — Найджъл бе насочил вниманието си към гардероба и преглеждаше джобовете на едно палто.

— Има още нещо, което трябва да ти призная.

— Боже милостиви, Пат, какво още си направила?

— Страхувам се, че ще се ядосаш.

— Вече не мога да се ядосвам. Просто съм уплашен. Ако Силия е отровена с морфина, който аз отмъкнах, сигурно ще отида в затвора за дълги години, ако не ме обесят.

— Няма нищо общо с това. Отнася се до баща ти.

— Какво? — Найджъл се обърна с изражение на неописуема изненада.

— Знаеш, че е много болен, нали?

— Не ме интересува колко е болен.

— Така казаха по радиото снощи. „Сър Артър Станли, известният химик, се намира в критично състояние.“

— Толкова е хубаво да си известен. Целият свят научава новината, че си болен.

— Найджъл, ако той умира, трябва да се сдобриш с него.

— Ще се сдобря на куково лято!

— Но ако той умира…

— Все същата свиня си е и когато умира, и когато беше в разцвета на силите си.

— Не трябва да си такъв, Найджъл? Толкова язвителен и безкомпромисен.

— Слушай, Пат… казах ти веднъж — той уби майка ми.

— Знам, че ми каза, и знам, че си я обожавал. Но мисля, Найджъл, че понякога преувеличаваш. Много съпрузи са нелюбезни и безчувствени и жените им негодуват срещу това и са много нещастни. Ала да казваш, че баща ти е убил майка ти, е прекалено и не е съвсем вярно.

— Ти все много знаеш!

— Знам, че един ден ще съжаляваш, че не си се помирил с баща си, преди да умре. Затова… — Пат млъкна, след това се съвзе: — Затова… писах на баща ти… и му казах.

— Писала си му? Това писмо ли искаше да пусне Сали? — Той се пресегна към масата. — Разбирам.

Той взе адресираното писмо със залепена марка и с бързите си нервни пръсти го разкъса на малки парченца, които хвърли в кошчето.

— Туйто! И повече не смей да правиш нищо подобно!

— Наистина, Найджъл, абсолютно дете си. Можеш да скъсаш писмото, но не можеш да ме спреш да напиша друго, както и ще направя.

— Непоправимо сантиментална си. Минавало ли ти е през ума, че когато казвам, че баща ми е убил майка ми, аз съобщавам просто сухия, неразкрасен факт. Майка, ми умря от свръхдоза мединал. На следствието казаха, че го е взела по погрешка. Само че тя не го взе по погрешка. Беше й даден умишлено от баща ми. Той искаше да се ожени за друга жена, разбираш ли, а майка ми нямаше да му даде развод. Това си е едно подло убийство. Какво би направила на мое място? Щеше да го предадеш на полицията ли? Майка ми не би искала това. Затова направих единственото нещо, което можех. Казах на свинята, че знам… и скъсахме… завинаги. Дори смених името си.

— Найджъл… съжалявам. Не съм си представяла…

— Е, сега знаеш. Уважаваният и известен Артър Станли, с неговите изследвания и антибиотици. Процъфтяващ като зелено лаврово дърво! Само че малката му кукличка не се омъжи за него в крайна сметка. Махна се. Мисля, че се досети какво е направил.

— Найджъл, скъпи, колко ужасно. Съжалявам.

— Добре, да не говорим за това. Да се върнем към тая гадна бикарбонатена история. Сега си помисли внимателно какво точно направи с морфина. Стисни си главата с ръце и мисли, Пат.