Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (16)

I.

Мисис Николетис изкачи стъпалата на мазето, където току-що бе успяла напълно да вбеси и Джеронимо, и темпераментната Мария.

— Лъжци и крадци — каза мисис Николетис с висок и тържествуващ глас. — Всички италианци са лъжци и крадци!

Мисис Хабърд, която в момента слизаше по стълбите, въздъхна раздразнено.

— Не бива — рече тя — да ги притеснявате точно когато приготвят вечерята.

Мисис Хабърд потисна язвителния отговор, който беше на езика й.

— Ще дойда, както обикновено, в понеделник — каза мисис Николетис.

— Да, мисис Николетис.

— И, ако обичате, първата ви работа в понеделник сутринта е да намерите някой, който да оправи вратичката на шкафа ми. Сметката за поправката изпратете на полицията, нали разбирате? На полицията.

Мисис Хабърд изглежда се двоумеше.

— Освен това искам нови електрически крушки да се сложат в тъмните коридори… и да бъдат по-силни. Коридорите са прекалено тъмни.

— Вие казахте, че специално за коридорите искате по-слаби крушки… за икономия.

— Това беше миналата седмица — отсече мисис Николетис. — Сега е различно. Сега гледам през рамо и се питам: „Кой върви след мен?“

Драматизираше ли работодателката й, питаше се мисис Хабърд, или наистина се страхуваше от нещо или някого? Мисис Николетис имаше навика да преувеличава всичко, затова никога не можеше да се определи доколко може да се разчита на твърденията й.

Мисис Хабърд попита със съмнение:

— Сигурна ли сте, че трябва да се приберете сама? Искате ли да ви придружа?

— Мога да ви кажа, че там ще бъда в безопасност, за разлика оттук!

— Но от какво се страхувате? Ако знаех, може би…

— Не е ваша работа. Нищо няма да ви кажа. Смятам за неприемливо непрекъснато да ми задавате въпроси.

— Съжалявам. Сигурна съм, че…

— Сега пък се обидихте! — Мисис Николетис я дари с лъчезарна усмивка. — Лоша съм и груба, да, само че имам твърде много грижи. И помнете, че ви вярвам и разчитам на вас. Какво щях да правя без вас, скъпа мисис Хабърд, наистина не знам. Ето, пращам ви въздушна целувка. Приятна събота и неделя. Лека нощ.

Мисис Хабърд я гледаше, докато тя мина през входната врата и я затвори след себе си. Давайки воля на чувствата си с доста неуместното „Да, действително!“, мисис Хабърд се запъти към кухненските стълби.

Мисис Николетис слезе по предните стъпала, излезе през портала и сви наляво. Хикъри Роуд беше доста широка улица. Къщите по нея бяха изтеглени назад в градините. В края на улицата, на няколко минути път пеша от номер 26, се намираше една от главните лондонски артерии, по която бучаха автобуси. В края на улицата се виждаха светлините на колите и една кръчма на ъгъла, „Дъ Куинс Неклъс“. Като хвърли още един бегъл поглед, тя малко гузно се шмугна в пивницата.

След като изпи двойното бренди, което си поръча, настроението й се възвърна. Вече не приличаше на изплашената и притеснена жена отпреди малко. Неприязънта й към полицията обаче не намаля. Тя си мърмореше под носа: „Гестаповци! Ще ги накарам да ми платят. Да, ще ми платят!“ и допиваше питието си. Поръча си още едно и потъна в мисли за последните събития. За нещастие, за голямо нещастие полицията беше така нетактична да открие тайните й запаси и въобще беше излишно да се надява, че вестта за това няма да се разнесе сред студентите. Мисис Хабърд може би щеше да прояви дискретност, а може би — не, защото, в действителност, може ли човек да вярва на всички? Тези неща винаги се разчуват. Джеронимо знаеше. Той сигурно вече е казал на жена си, тя ще каже на чистачките и така ще продължи до…

Тя рязко подскочи, когато един глас зад нея каза:

— Я виж, мисис Ник, не знаех, че наобикаляте насам.

— А, ти ли си това — рече тя. — Помислих, че…

— За кого ме взехте? За големия и страшен вълк ли? Какво пиете? Ще ви поръчам още едно.

— О, имам много проблеми — обясни мисис Николетис с достойнство. — Полицаите претърсват къщата ми, подплашиха всички. Бедното ми сърце. Трябва да внимавам със сърцето. Не си падам по пиенето, но отвън се почувствах малко изтощена и реших, че малко бренди.

— Няма по-добро нещо от брендито. Заповядайте.

* * *

Мисис Николетис напусна „Дъ Куинс Неклъс“ малко по-късно, ободрена и напълно щастлива. Реши, че няма да вземе автобус. Толкова приятна вечер, а и въздухът щеше да й подейства добре. Походката й не беше нестабилна, само малко несигурна. Едно бренди по-малко може би щеше да е по-разумно, но въздухът скоро ще прочисти главата й. В края на краищата, защо една дама да не си пийва кротко в стаята си от време на време? Какво лошо има в това? Не е като да се е оставяла някой да я види пияна. Пияна ли? Разбира се, че никога не се е напивала. Все едно, ако не им харесва; а ако продължават да я тормозят, тя бързо ще им покаже къде им е мястото! Тя знае това-онова, нали? Стига да иска да се разприказва! Мисис Николетис вирна войнствено глава и рязко свърна, за да избегне един стълб, който заплашително се бе приближил към нея. Без съмнение, леко й се виеше свят. Дали да не се облегне на стената за малко? Да затвори очи за минута-две…

* * *

Полицаят Бот беше спрян от мрачен на вид чиновник, докато обхождаше величествено своя участък.

— Тук има една жена, господин полицай. Наистина… изглежда й е прилошало… или нещо такова. Лежи неподвижно.

Полицаят Бог насочи енергичната си крачка в тази посока и се спря над отпуснатото тяло. Силна миризма на бренди потвърди подозренията му.

— Припаднала е — рече той. — Пияна. Добре, не се притеснявайте, сър, ние ще се погрижим.