Агата Кристи
Хикъри Дикъри Док (26)

II.

Джеронимо въртеше изплашените си тъмни очи от едно лице към друго, а по челото му се стичаха струйки пот.

— Нищо не видял. Нищо не чул, казва ви. Не знае нищо въобще. Аз с Мария в кухня. Аз слага супата, аз стърже сиренето…

Шарп прекъсна изброяването.

— Никой не те обвинява. Просто искаме да изясним някои неща във времето. Кой е влизал и излизал от къщата през последния час?

— Аз не знае. Откъде да знае?

— От прозореца на кухнята много ясно се вижда кой влиза и излиза, нали?

— Може би да.

— Тогава просто ни кажи.

— Те влизат и излизат непрекъснато през това време на ден.

— Кой беше в къщата от шест до шест и тридесет и пет, когато ние пристигнахме?

— Всички, освен мистър Найджъл и мисис Хабърд, и мис Хобхауз.

— Те кога излязоха?

— Мисис Хабърд, тя излиза преди чай, тя още не се върнала.

— Продължавай.

— Мистър Найджъл излиза преди половин час, точно преди шест… изглежда много разтревожен, той връща се с вас ей сега.

— Точно така, да.

— Мис Валъри, тя излиза точно в шест. Сигнал за време, бип-бип-бип. Облечена за коктейл, много елегантна. Тя още навън.

— Всички останали са тук, така ли?

— Да, сър. Всички тук.

Шарп погледна в бележника си. Часът на обаждането на Патриша бе отбелязан. Точно шест часа и осем минути.

— Значи всички са били тук, в къщата? И никой не се е връщал през това време, така ли?

— Само мис Сали. Тя била долу до поща с писмо и върнала се.

— Знаеш ли в колко часа се върна?

Джеронимо се намръщи.

— Тя се върнала, докато казвали новини.

— Значи след шест?

— Да, сър.

— Коя част на новините беше?

— Аз не си спомня, сър. Но било преди спорт, защото, кога спорт, ние гасим.

Шарп се усмихна мрачно. Не можеше да се залови за никого конкретно. Само Найджъл Чапмън, Валъри Хобхауз и мисис Хабърд можеха да се изключат. Това означаваше дълго и уморително разпитване. Кой е бил във всекидневната, кой я е напускал? И кога? Кой за кого ще свидетелства? А освен това една част от студентите, най-вече азиатците и африканците, по природа не бяха наясно с времето и задачата не беше за завиждане. Само че трябваше да се свърши.