Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

Дневникът на Джулиъс Гейбриъл.

24 август, 2000 г.

Името ми е професор Джулиъс Гейбриъл.

Аз съм археолог, учен, който изследва реликвите от миналото, за да разбере древните култури. Използвам доказателствата, оставени ни от нашите предшественици, за да изградя хипотези и да формулирам теории. Преглеждам хиляди години митове, за да открия една жила от истина.

През вековете учени като мен са разбрали по трудния начин, че страховете на хората често потискат истината. Наричана ерес, тя е задушавана от църквата и държавата. Съдещите са приемали страховете си за реалност.

Аз съм учен. Не съм политик. Не се интересувам от представянето на години от подкрепени с доказателства теории в лекционни зали пред самопровъзгласили се учени, така че те да гласуват що е приемлива истина за съдбата на човечеството. Природата на истината няма нищо общо с демократичните процеси. Подобно на разследващ журналист, се интересувам само от това, което наистина се е случило, и това, което може наистина да се случи. И ако истината се окаже толкова невероятна, че да бъда наречен еретик, така да е.

Тогава ще съм в добра компания: Дарвин беше еретик, а преди него Галилей; преди 400 години Джордано Бруно беше изгорен на клада, защото твърдеше, че съществуват и други светове, освен нашия.

Подобно на Бруно, ще бъда мъртъв много преди настъпването на горчивия край на човечеството. Тук лежи Джулиъс Гейбриъл, жертва на болното си сърце. Лекарят ми ме кара да се грижа за него, като ме предупреждава, че този орган е цъкаща бомба с часовников механизъм, която може да избухне всеки момент. Нека да избухне, казвам аз. Този ненужен орган ми е причинявал само мъки, след като се счупи преди единадесет години след заминаването на моята любима.

 

 

Това са моите спомени, отчет за пътуване, започнало преди 32 години. Целите, ми при обобщаването на тази информация са две. Първо, природата на изследването е толкова противоречива и нейните разклонения са толкова ужасяващи, че сега разбирам, че научната общност ще направи всичко по силите си да задуши, потъпче и отрече истината за съдбата на човека. Все пак знам, че между населението има и хора, които, подобно на собствения ми син, биха предпочели да се борят, вместо да седят бездейни, докато краят наближава. На вас, мои „бойци за спасение“, оставям този дневник, като по този начин предавам щафетата на надеждата. В тези страници са скрити десетилетия на труд и страдания — тази част от историята на човека, извлечена от еоните на варовика. Съдбата на нашия вид сега лежи в ръцете на сина ми — и може би вашите. Поне няма да бъдете част от болшинството, което Майкъл нарича „невинни невежи“. Молете се хора като сина ми да успеят да разгадаят древната загадка на маите.

А след това се молете за вас самите.

Казва се, че страхът от смъртта е по-лош от самата смърт. Вярвам, че да бъдеш свидетел на смъртта на любим човек е нещо още по-лошо. Да наблюдавам как животът на моята любима изтича пред очите ми, да усещам как тялото й изстива в ръцете ми — това отчаяние е по-голямо, отколкото сърцето може да понесе. Понякога съм наистина благодарен, че умирам, защото не мога и да си представя ужаса да бъда свидетел на страданията на цялото човечество в предстоящия планетарен холокост.

За тези от вас, които се присмиват на думите ми, предупредени сте: денят на разплатата наближава бързо и незнанието за събитието няма да промени крайния му резултат.

 

 

Днес седя зад кулисите в Харвард, като подреждам тези извадки, докато очаквам реда си зад катедрата. От речта ми зависят толкова много неща, толкова много животи. Най-силната ми тревога е, че егото на моите колеги може би е прекалено голямо, за да им позволи да вникнат в откритията ми с отворен разум. Ако ми бъде дадена възможност да им представя фактите, знам, че мога да апелирам към тях като към учени. Ако ме осмеят, се страхувам, че всичко ще бъде изгубено.

Страх. Не се съмнявам за мотивиращия ефект, който тази емоция оказва върху мен, но не страхът ме насочи в това пътуване в съдбовния майски ден през 1969 г., а желанието за търсене на слава и богатство. Тогава бях млад и безсмъртен, пълен с жлъч и ярост. Тъкмо бях получил докторската си степен с почести от Университета в Кеймбридж. Докато останалите от връстниците ми бяха заети в протести срещу войната във Виетнам, правеха любов и се бореха за равенство, аз, след като получих наследството от баща си, потеглих, придружен от двама колеги и другари, моя (бивш) най-добър приятел, Пиер Борджия, и пленителната Мария Розен. Целта ни беше да разкрием великата тайна, заобикаляща календара на маите и неговото съдбовно пророчество, старо цели 2500 години.

Никога не сте чували за пророчеството на календара на маите? Не се изненадвам. В наши дни кой има време да се занимава с пророчества за смърт, произлизащи от древните цивилизации от Централна Америка?

След единадесет години, когато вие и вашите любими се гърчите на земята, опитвате се да поемете последна глътка въздух и животът ви преминава пред очите ви — може би ще поискате да сте отделили време.

Даже ще ви съобщя датата на смъртта ви — 21 декември 2012 година.

Така — бяхте предупредени официално. Сега можете да действате или да заровите глави в пясъка на незнанието, подобно на останалите ми учени колеги.

Разбира се, за рационално мислещите човешки същества е лесно да отрекат пророчеството за съдбовния ден на календара на маите като някаква суеверна безсмислица. Още си спомням реакцията на моя професор, когато разбра каква е темата на изследването ми: „Губиш си времето, Джулиъс. Маите са били езичници, някакви живеещи в джунглата диваци, които са вярвали в човешки жертвоприношения. За бога, даже не са открили колелото…“

Професорът ми беше и прав, и крив, и в това се корени парадоксът, защото въпреки че е вярно, че древните маи едва са се докоснали до значението на колелото, те всъщност са успели да получат развити познания по астрономия, архитектура и математика, които в много отношения съперничат или даже надминават нашите собствени. Обяснено с прости думи, маите са били еквивалент на четиригодишно дете, което виртуозно изпълнява „Лунната соната“ на Бетовен, но същевременно не може да изсвири котешкия марш.

Сигурен съм, че за вас ще е трудно да повярвате, но така е и с повечето от самопровъзгласилите се „образовани“ хора. Но доказателствата са смазващи. И това ме накара да поема по моя път, защото простото игнориране на богатството от познания в календара поради невъобразимото пророчество за съдбовния ден е също такова престъпление, както и отричането на теорията на относителността поради това, че Айнщайн някога е бил младши чиновник.

И така, какво представлява календарът на маите?

Кратко обяснение:

Ако поискам от вас да обясните функцията на един календар, първоначалният ви отговор вероятно би било да опишете устройството като средство за записване на седмичните или месечни срещи. Продължаването отвъд този донякъде ограничен обем ни позволява да видим календара като нещо, което е в действителност — инструмент, проектиран за определяне (възможно най-точно) на годишната орбита на Земята около Слънцето.

Нашият модерен западен календар е въведен първоначално в Европа през 1582 г. Той е основан на Грегорианския календар, който е изчислил орбитата на Земята около Слънцето като продължаваща 365.25 дни. Това включва много малка положителна грешка от 0.0003 от деня за година, което е впечатляващ резултат за учените от 16 век.

Маите са наследили календара си от своите предшественици, олмеките, тайнствен народ, чиито корени могат да бъдат проследени 3000 години назад във времето. Представете си за момент с какво сме разполагали преди хиляди години. Не е имало телевизия или радио, телефони или часовници, и работата ви е била да проследите звездите, за да определите периода от време, равен на една орбита на планетата. По някакъв начин олмеките, без да разполагат с точни инструменти, са изчислили слънчевата година като равна на 365.2420 дни, което включва още по-малка минус грешка от 0.0002 от деня.

Нека да повторя, за да можете да възприемете твърдението: старият 3000 години календар на маите е с една десетохилядна от деня по-точен от календара, използван от света днес!

Има и друго. Слънчевият календар на маите е просто една част от система от три календара. Вторият календар, така нареченият церемониален календар, работи едновременно, като се състои от 20 месеца с по 13 дни. Третата част, или венерианският календар или дългият календар, е основан на орбитата на планетата Венера. Като комбинират тези три календара в един, маите са можели да предскажат небесни събития в течение на продължителни периоди от време, не само хиляди, но и милиони години. (На един от паметниците в Мезоамерика има надпис, отнасящ се за период от време преди 400 милиона години.)

Още ли не сте впечатлени?

Маите са вярвали във Велики цикли, периоди от време, които са регистрирали записаните създавания и разрушавания на света. Календарът е записал пет Велики цикъла, или слънца на Земята. Текущият и последен цикъл е започнал на 4 Ахау 8 Кумку, дата, отговаряща на 13 август 3114 пр.Хр., която се разглежда от маите като рождена дата на планетата Венера. Пророчеството твърди, че последният Велик цикъл ще завърши с разрушаването на човечеството на 4 Ахау 3 Канкин, дата, определена като 21 декември 2012 — денят на зимното слънцестоене.

Денят на смъртта.

Доколко убедени са били маите, че пророчеството им е било вярно? След заминаването на великия им учител, Кукулкан, маите са започнали да прилагат варварски ритуали, включващи човешки жертвоприношения, и са извадили сърцата на десетки хиляди мъже, жени и деца.

Върховното жертвоприношение — за да се предотврати краят на човечеството.

Не искам от вас да търсите такива екзотични лекарства, а просто да разкриете разума си. Това, което не знаете, може да ви окаже влияние, това, което отказвате да видите, може да ви убие. Има заобикалящи ни тайни, чийто произход не можем да проумеем — но трябва! Пирамидите в Гиза и Теотиуакан, храмовете Ангкор в Камбоджа, Стоунхендж, невероятното съобщение, изписано в пустинята Наска, и най-важното, пирамидата на Кукулкан в Чичен Ица, всички тези древни места, всички тези забележителни, необясними чудеса не са проектирани като туристически атракции, а са части от един и същи сложен пъзел, който може да предотврати унищожаването на нашия вид.

 

 

Моето житейско пътешествие е почти в края си. Оставям тези спомени, бележки за съкрушителни доказателства, които съм събирал повече от три десетилетия, на сина си, Майкъл, и на всички тези, които биха довели работата ми ad finem — до края й. Докато представям указанията така, както се сблъсках с тях, ще се осмеля също така да ви обрисувам исторически отчет на събитията във времевата линия, в която в действителност са се случили в историята на човечеството.

И за протокола, не съм удовлетворен от това, че съм прав. За протокола, се моля на Бога да бъркам.

Но не бъркам.

Извадка от дневника на професор Джулиъс Гейбриъл.

Каталог на Дж. Г. 1969–70 г., стр. 12–28