Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

23

14 декември 2012 г.

НОРАД, Колорадо

Сърцето на майор Джоузеф Ънсин щеше да изскочи, когато прозвучаха противоракетните аларми на НОРАД. Дузини техници гледаха в ужас как мониторите на пултовете им за управление започват да бълват данни.

Тревога! Тревога!
Засечено е изстрелване на многобройни балистични ракети

Място на изстрелване: Иран

Цел: Израел

Цел: Ракети: Време до удара:
Мин./сек.
Мегидо 2 4:12
Тел Авив 3 4:35
Хайфа 4 5:38
Голански възвишения 1 5:44

Данните незабавно се предаваха от центъра на НОРАД за бързо обработване на информация право към полевите командири на Съединените щати в Израел и Персийския залив. Секунди по-късно майор Ънсин се появи на монитора, за да говори с министъра на отбраната.

 

 

Зала за спешни ситуации в „Рейвън рок“. Мериленд

Свръхсекретният комплекс, известен само като „Рейвън Рок“, действаше като подземен Пентагон. В този контролен център се намираше „залата за спешни ситуации“, кръгла стая с лабиринт от интегрирани свръхмодерни гласови комуникации и системи за обработка на данни. Оттам президентът и съветниците му можеха да предават право към Центъра за стратегическо командване на Съединените щати (Стратком), друг подземен контролен център с директна връзка с всички стратегически спътници, самолети, подводници и ракетни установки по света. Подобно на НОРАД, бункерите на „Рейвън Рок“ и Стратком бяха изолирани, за да предпазват чувствителното високотехнологично оборудване от електромагнитните импулси, образувани при ядрена атака.

Президентът Малер седеше на един кожен диван в частния си кабинет. Крайниците му трепереха. Умът му се мъчеше да се откъсне от личното страдание, макар и само за няколко минути. Пред офиса му министърът на отбраната Дик Призтас и генерал Фекондо се сблъскаха с Пиер Борджия.

— Президентът е в шок — прошепна Призтас. — Пиер, като старши член на кабинета, протоколът изисква ти да поемеш нещата.

— НОРАД е засякла въздушен фланг от руски изтребители „стелт“, отиващи към Аляска. Нашите „Раптор“-и са на път да ги пресрещнат. Готов ли сте да издадете кодовете за изстрелване…

— Не! — Малер излезе от кабинета. — Все още аз командвам, г-н Призтас. Започнете „Глобален щит“. Секретар Борджия, искам да говоря с Виктор Грозни и генерал Ксилианг веднага. Не ме интересува дали лично ще трябва да летите до Москва, за да накарате Грозни да вдигне проклетия телефон, просто го направете!

— Да, сър.

 

 

Синайската пустиня, Израел

Товарният самолет 747-400F засече модел с формата на цифра 8 на 12 800 метра над Синайската пустиня. Въпреки външния вид, това не беше обикновен самолет. В неговия заоблен нос се намираше въздушния лазер (ВЛ) YAL-1 на военновъздушните сили, оръжие, създадено за пресичане на ракети земя-въздух, насочващи се и тактически балистични ракети.

Майор Дейвид Адашек се взираше в пулта си, докато лъчевият детектор на „Локхийд Мартин“ и Системата за инфрачервено търсене и проследяване (СИТП) сканираха североизточното небе.

На екрана се появиха десет цели.

— Започва се, хора. Десет балистични ракети с ядрени бойни глави идват в обсег. 300 километра и приближават бързо.

— Насочващият лазер е засякъл целите, сър. Хванати са на прицел.

— Включвайте химическия.

С искрящ блясък, мулти-мегаватовият химически лазер на „Боинг“-а изстреля светещ оранжев лъч от конуса на носа. Лъчът преряза нощното небе със скоростта на светлина и превърна първата иранска ракета в падаща огнена топка.

През следващите 30 секунди всичките останали девет ракети бяха унищожени.

 

 

В космоса

Гладкият черно-бял космически апарат се завъртя внимателно в новата си орбита, носейки се самотен над Земята насред тишина. За разлика от далечния си братовчед НАСА, „Венчърстар“ на „Локхийд Мартин“, космически апарат за многократна употреба, построен и изстрелян с много обществен шум, този апарат, известен просто като АДК (апарат за движение в космоса) сред своите северноамерикански създатели от „Боинг“, никога не беше виждал светлината на деня. Замислен през последните дни от Стратегическата инициатива за защита на президента Рейгън, АДК е бил финансиран тайно от Центъра за военни космически разработки на военновъздушните сили и по ирония е бил изстрелян от купена руска ракета „Протон“. Способен да остане в орбита една година, напълно автоматичният апарат без пилот не носеше комерсиален товар, нито пък някога беше служил на интересите на Международната космическа станция или на частния сектор. АДК е бил създаден с една-едничка цел — да преследва и да унищожава вражески сателити.

Скрити в 7.5 метровата структура на АДК, се намираха подпорна платформа, поддържаща водородно-флуоридния лазер „Алфа“ на „TRW“ и 4 метров лъчев телескоп.

Космическият апарат набеляза първата си жертва, руски сателит, един от осемнадесетте, разположени на геосинхронна орбита, на 35800 километра над Северна Америка. АДК пусна двигателите си, коригиращи траекторията, и стабилизира орбитата си. Като поддържаше темпото на руската машина, апаратът отвори вратите на носа си, приличащи на мидена черупка, и разкри свръхсекретния си товар.

Насочващата система „Локхийд Мартин“ прихвана целта.

Като стигна максимална мощност, лазерът се включи и пусна невидимия си лъч върху повърхността на 5.4 метровия руски сателит. Тънката външна защитна обвивка започна да се нагрява, карайки металния корпус да свети в искрящо оранжево-червено. Чувствителните електронни системи в машината дадоха на късо. Частите на сензорите зацвърчаха и се разтопиха, като оставиха овъглени табла със схеми.

Енергията на лазера достигна захранващите клетки на борда…

С мощен взрив сателитът за наблюдение избухна и се превърна в опожарени блестящи парчета космически останки.

Уловено от гравитационното поле на Земята, едно голямо парче руски метал се превърна в огнено кълбо, когато навлезе в атмосферата.

Малко момче, живеещо в Гренландия, ахна под северното нощно небе, развълнувано да види неочакваната светлинка. То затвори очи и си пожела нещо пред падащата звезда.

Носът на АДК се затвори. Насочващите му двигатели се запалиха, тласкайки сателита убиец към по-висока орбита, където той побърза да намери следващата си цел.

 

 

Комплекс за изпитания на високоенергийни лазерни системи (КИВЕЛС), Уайт Сендс, Ню Мексико

За обикновения минувач куполообразната обсерватория от бетон и стомана, разположена в строго охранявано съоръжение в южната пустиня на Ню Мексико, не изглеждаше нищо повече от поредния пост за астрономически наблюдения. Под отварящия се купол обаче нямаше телескоп, а бойна кула на ВВС, монтирана на бързо въртящата се на 360 градуса платформа.

Това беше средно инфрачервеният химичен лазер (СИХЛ), най-мощният лазер в света. Разработен от „TRW“ и израелската „RAFAEL“, деутерий-флуоридният химичен лазер беше способен да изпраща високо енергетични повтарящи се лъчи в космоса със скоростта на светлината.

Като работеше според същите принципи, които управляват двигателя на ракетите, лазерът използваше азотен трифлуорид като средство за снабдяване с кислород за горенето на етиленово гориво, което на свой ред произвеждаше флуоридни атоми. Докато в изходна тръба се вкарваха деутерий и хелий, се извличаше оптична енергия, образуваща лазерен лъч, широк 3 сантиметра и дълъг 21. После ключовият компонент на сателита убиец, лъчевият насочвател на „Hughes“, прихваща движещата се цел и предава мощния лазер през атмосферата и към космоса.

Полковник Барбара Есмедина, директор на проекта „Уайт Сендс“, гледаше нетърпеливо как техниците й приключваха с въвеждането на координатите на седем руски и четири севернокорейски сателита за глобално позициониране, които кръжаха някъде над Северна Америка. Есмедина, бивш ръководител, която беше работила върху прототипа Х-33 на „Венчърстар“ на НАСА, си беше спечелила репутацията на жизнен, често странно прям защитник на тактическите високо енергетични лазери (ТВЕЛ) със собствено мнение. Два пъти омъжвана и два пъти развеждана, тя отдавна се беше отказала от ходенето по срещи, за да търси финансиране за новия си любим проект — построяването на дузина брегови СИХЛ като тактически средства за защита срещу идващи ИКБР.

От осем години Барбара Есмедина водеше лична война с Министерството на отбраната, още от деня, в който правителството на Ким Чен Ир завърши проектирането на „Таеподонг-2“, двустепенна ракета с далечен обсег, способна да стигне до западните части на континенталните Съединени щати. Въпреки че беше много уважавана от шефовете си, тя беше заклеймена като прекалено умна, за да й е добре, и прекалено красива, за да притежава такъв гаден характер — последното беше непреодолима черна точка, която често пречеше на усилията й да се сдобие с финансиране. Въпреки големите лобистки усилия пет години по-рано, Министерството на отбраната беше решило да финансира новият CVN-78 на военноморските сили, самолетоносач „стелт“ за 6 милиарда долара.

Барбара поклати глава при спомена с отвращение.

„Точно от каквото имаме нужда, още един проклет бял слон за 6 милиарда долара!“

— Готови сме, полковник.

— Време беше. Отворете купола.

Отгоре се разнесе хидравличен вой, когато огромният бетонен купол се отвори и разкри осеяното със звезди пустинно небе.

— Куполът е отворен, полковник. Лазерът е насочен. Чисто е.

— Стреляйте с лазера!

За по-малко от секунда една искряща аленочервена светлина се възпламени и остави линия в небесата. Полковник Есмедина и дузина техници се съсредоточиха върху един монитор, който следеше позицията на вражеския сателит. Образът проблесна и после рязко изчезна.

— Първата цел е унищожена, полковник. Сега прихващаме втората.

Есмедина потисна една усмивка, докато бойната кула на лазера се завъртя и зае позиция.

— Това, другарю Грозни, е онова, което наричаме поздрави от открития космос.

 

 

Под пирамидата Кукулкан, Чичен Ица

Мик се носеше.

Гледаше надолу две безчувствени тела, които лежаха проснати върху странна решетка. Видя замръзнали болезнени изражения, изплашените лица бяха сини изпод маските.

Той разпозна телата и вече не усещаше угризения или тъга, само благословен комфорт, примесен със странно любопитство. Обърна се и видя как тунелът се отваря пред него. Искрящата светлина го насочваше навътре. Влезе, без да се колебае, като се носеше като птица без криле.

Усети присъствието на създанието и незабавен прилив на любов и топлина, нещо, което не беше изпитвал от ранното си детство.

„Майко?“

Светлината го прегърна и го обви с енергия.

„Времето ти не е дошло, Майкъл…“

Тътнещ рев изпълни ушите му, когато светлината се разнесе.

Надигащата се жлъчка избута регулатора от устата на Мик и го накара да изпадне в конвулсии. Той си пое въздух, после още веднъж. Махна рязко маската от лицето си и се претърколи по гръб. Гърдите му се повдигаха, докато се взираше в странния извит таван над него.

„Мамо?“

— Доминик…

Той се помъчи да се изправи на колене и допълзя до момичето. Бързо махна маската й за гмуркане. Регулаторът вече беше вън от устата й. Провери пулса й, облегна главата й назад и отвори дихателните й пътища. После издиша в устата й, за да издуе белите й дробове.

„Хайде…“

Устата й се напълни с вода. Той я обкрачи и притисна корема й с две ръце, като накара течността да излезе от стомаха й.

Избърса устата й и започна отначало.

Още дузина издишвания.

Лицето на Доминик стана розово. Тя се закашля и изплю вода. След това отвори очи.

 

 

Беринговият проток, до брега на Аляска

01:43 часа (време на Аляска)

Седемте „Раптор“-а F-22 на „Локхийд Мартин“, най-модерните изтребители в света, се стрелнаха през тъмното небе на Аляска със свръхзвукова скорост. Самолетите „стелт“ с размери горе-долу колкото на F-15 не само бяха невидими за радара, но можеха да летят по-високо и по-бързо от всички останали самолети.

Майор Даниъл Барбиър напрегна мускули, за да остане буден в тъмната пилотска кабина. Бяха минали осем дълги часа и пет въздушни презареждания, откакто екипът му напусна военновъздушна база „Добинс“ в Мариета, Джорджия, и водачът на формацията усещаше изтощението чак в костите си. Роденият в Канада пилот се пресегна към джоба на гърдите си и извади снимка на съпругата си, дъщеря им и четиригодишните момчета близнаци, целуна всеки един от тях за късмет и отново прехвърли вниманието си върху цветно осветеното табло пред него.

Тактическото табло на F-22 представляваше система за сензорен контрол, създадена да осигурява на пилота максимално количество информация, без да го претоварва. Конкретни цветове и символи разделят трите основни сензора на изтребителя. Бойният радар „Нортроп Груман“/„Рейтион“ беше толкова мощен, че позволяваше на пилота да открие, идентифицира и унищожи дадена цел дълго преди врагът да е разбрал, че е там. В допълнение към него F-22 беше снабден с два други сензора, и двата пасивни, неизлъчващи устройства, които помагаха да се запази режимът „стелт“.

Първото беше електронна бойна система (ЕБС) ALR-94 на „Локхийд Мартин“, сензор, който сканираше бойното поле и търсеше вражески сигнали. Когато бъдеше засечен враг, ЕБС незабавно определяше маршрута и обхвата на целта, после програмираше ракетите СВВСО на „Раптор“-а така, че да я прихванат. Втората пасивна система, наречена „канал за данни“, събираше информация от въздушни системи за наблюдение AWACS и осигуряваше на пилота по-добра навигация и данни за идентификация на целта.

Въпреки превъзхождащата технология на самолета, коремът на Барбиър беше свит от страх. Някъде напред имаше ескадрила от руски изтребители „стелт“, за които се вярваше, че носят ядрени оръжия. Докато корпусът на „Раптор“-а намаляваше частта, в която можеше да го засече радар чрез ъгловатия си дизайн, руският му другар образуваше облак плазма, която обгръщаше самолета и намаляваше отразените радарни сигнали. Откриването на врага нямаше да е лесно.

— Дърварят до Снежанка, обадете се Снежанка.

Барбиър нагласи слушалките си, за да говори с военновъздушна база „Елмендорф“.

— Казвай, Дървар.

— Злата вещица (НОРАД) е засякла джуджетата. Сега прехвърляме координатите.

— Разбрано.

Барбиър гледаше как средният тактически екран светна като коледна елха. Сигурен канал за данни, свързващ самолетите, снабдяваше всеки от седемте пилота едновременно с еднаква информация дори когато системата анализираше и координираше списъка с целите.

Седем сини кръга обозначаваха изтребителите F-22, които бяха във формация. Девет червени триъгълника приближаваха от северозапад, летящи във формация и ниско до водата.

Барбиър докосна една ръчка на дросела си. Всеки враг беше незабавно обозначен с бял кръг с номер, като обозначенията се появиха върху главните тактически и нападателни екрани на всеки „Раптор“.

Разположени в търбуха на изтребителя на Барбиър, се намираха две коремни оръжейни отделения и две странични. Всяко от коремните съдържаше четири ракети със среден обхват въздух-въздух „Have Dash 2“, оръжие, захранвано от правотоков реактивен двигател, развиващо скорост Max-6 и способно да пробие почти два метра бетон на разстояние 100 морски мили. Всяко от страничните отделения съдържаше по една „Сайдуайндър“ AIM-9X на „GM-Hughes“, ракета тип „сийкър“, способна да прихваща цели, намиращи се на цели 90 градуса встрани от следящото поле на изтребителя.

Думата „стрелба“ се появи едновременно на нападателния екран на Барбиър и на монтирания в шлема му дисплей. Пилотът напипа копчето за изстрелване, като гледаше тактическия си екран, докато F-22 мина от външния кръг към средния кръг на атаката. При това разстояние оръжията на „Раптор“-а можеха да улучат врага, докато той оставаше прекалено далеч, за да отвърне на огъня.

Барбиър прошепна:

— Приятно плуване, копелета.

С налягане от 40G, пневматично хидравличните пускови механизми под всеки от изтребителите изстреляха залп ракети от оръжейните си отделения. Ракетите станаха самостоятелни след секунди, докато се приближаваха към целите със скорост 2 км в секунда.

F-22 се гмурнаха и слязоха на по-малка височина.

 

 

Сърцето на водача на руската ескадрила се качи в гърлото му, когато предупредителната система за ракетно нападение светна и алармата на борда прозвуча в ушите му. Изпод летателния му костюм изби пот. Той трескаво изстреля примамките си и се отцепи от формацията, неспособен да разбере откъде може да е дошло нападението. Погледна радара, после се сви в ужас, когато самолетът на поддържащия му пилот избухна в светещо огнено кълбо.

Алармата се превърна в оглушаваща смъртна камбана. Пилотът се взираше в радара си в абсолютен ужас и се мъчеше да разбере това, че някак си ловецът беше станал плячката.

Секунда по-късно ракетата въздух-въздух със среден обхват се вряза в корпуса и изпари живота му, запращайки го във вечността.

 

 

Под пирамидата Кукулкан, Чичен Ица

Мик и Доминик вървяха боси, хванати ръка за ръка, през извънземния съд. Горната част на неопреновите им водолазни костюми висеше разкопчана около кръста им.

Приличният на тунел коридор беше топъл, макар и доста тъмен. Единствената светлина идваше от луминесцентно синьо сияние някъде над главите им. Подът, стените и 9-метровият извит таван на прохода бяха голи и гладки, изградени от силно полиран прозрачен черен полимер.

Мик спря, за да притисне лице към тъмната, подобна на стъкло стена, като опита да надникне вътре.

— Мисля, че зад тези стени има нещо, но стъклото е толкова оцветено, че не виждам нищо — той се обърна към Доминик, която го погледна ужасено. — Добре ли си?

— Добре? — тя се ухили нервно, долната й устна трепереше. — Не, не мисля, че съм била добре, откакто те срещнах — усмихна се и започна да плаче. — Предполагам… предполагам, че добрата новина е, че не си луд. Това означава ли, че всички ще умрем?

Той взе ръката й.

— Не се страхувай. Този съд принадлежи на Кукулкан или там както се е наричал хуманоидът.

— Как ще се измъкнем оттук?

— Корабът трябва да е бил заровен точно под пирамидата Кукулкан. Вероятно има някакъв скрит проход, който да ни заведе до храма. Ще намерим изход, но първо трябва да разберем как да предотвратим пророчеството за гибелния ден.

Той я поведе към края на коридора, който се отваряше към голяма зала с форма на лук. Заоблените стени излъчваха слаба електриковосиня светлина. В самия център на куполообразния таван, приличащ на този в катедрала, имаше проход, широк 1.5 метра, който се издигаше право нагоре като комин и изчезваше в мрака над главите им.

Разположен точно под отвора, се намираше огромен обект с форма на вана.

Представляваше полиран правоъгълник от кафяв гранит, дълъг 2.25 метра, широк 1 метър и дълбок също толкова. Когато се приближиха, отстрани на гранитната вана се появи слаба алена светлинна и започна да става все по-ярка с идването им.

Очите на Мик се разшириха, когато се втренчи в редиците светещи червени йероглифи.

— Това е послание, написано на древен майски език на племето киче.

— Можеш ли да го преведеш?

— Така мисля — Мик опипа вътрешността, треперещ от адреналина. — Първата част посочва автора, същество, чието име се превежда като майския еквивалент на „пазител“.

— Просто го прочети — прошепна тя.

— Аз съм Пазителят, последният от исполините. Не съм от този свят, но ние все пак сме едно. Предците на човека бяха… нашите деца.

Той спря да чете.

— Какво? Продължавай…

— Ние… вашето семе.

— Не разбирам. Кои са исполините?

— Описани са в Библията. В „Битие“ се споменават за кратко като паднали ангели, хора с превъзхождащ интелект. Свитъците от Мъртво море загатват, че исполините може да са оплодили човешките жени преди Великия потоп, период, който съвпада с последната ледена епоха.

— Чакай, да не казваш, че тези извънземни са се кръстосали с хора? Това е извратено!

— Не казвам нищо, но ако се замислиш, има перфектна логика. Чувала си за липсващото звено в еволюцията, нали? Може би синтезът на ДНК-то на развита раса от хуманоиди е било това, което е помогнало на Homo sapiens да прескочи по еволюционната стълбица.

Доминик поклати озадачена глава.

— Не мога да осмисля всичко това… просто продължавай да четеш.

Мик се върна на посланието.

— Водачите на исполините научиха вашия вид да живее в общества, ръководеха труда за спасението ви, отваряха умовете ви за онова, което не можехте да видите. Два свята, един вид, свързани през пространството и времето от общ враг — враг, който поглъща душите на нашите предци. Враг, чието присъствие скоро ще затрие вашия вид от този свят.

— Хей, чакай — какъв враг? Това нещо в Залива? Какво иска да каже с това, че ни поглъща душите? Казва, че ще умрем ли?

— Остави ме да довърша, има един последен абзац.

Мик избърса струйките пот от очите си и се върна към сякаш нажежения кървавочервен текст.

— Аз съм Кукулкан, учителят на човека. Аз съм Пазителят, последният исполин. Близо до смъртта, моята душа е готова да тръгне на пътешествие в духовния свят. Посланието е написано, всички неща подготвят за пристигането на Първия Хунапу. Два свята, един народ, една съдба. Само Първият Хунапу може да затвори космическия портал, преди врагът да пристигне. Само Първият Хунапу може да извърши пътешествието до Шибалба и да спаси душите на нашите предци.

Мик спря да чете.

— Добре, Мик, какво трябва да значи всичко това? Мислех, че Първият Хунапу е човекът от мита за съзиданието, на когото са му отрязали главата. Как се предполага, че ще ни помогне? И какво иска да каже Пазителят с това, че космическият портал трябва да бъде запечатан? Мик? Хей, добре ли си? Изглеждаш блед.

Той рухна на пода и се облегна на гранитната вана.

— Какво не е наред? Какво има?

— Просто ми дай секунда.

Тя седна до него и започна да масажира тила му.

— Съжалявам. Добре ли си?

Той кимна, като си поемаше бавно и дълбоко дъх.

— Това ли беше краят на съобщението?

Мик кимна отново.

— Какво не е наред? Кажи ми…

— Според „Попол Вух“, Първият Хунапу е умрял много отдавна.

— Какво ще правим?

— Не знам. Мисля, че сме в голяма беда.

 

 

Северноамериканско военновъздушно — космическо командване (НОРАД), Колорадо

23:01 часа

Главнокомандващият генерал Андре Моро мина бавно покрай редиците високотехнологични пултове за управление на радари, комуникационни пултове и видеоекрани. Никой от неговите служители не вдигна поглед, докато той минаваше. Всички мъже и жени бяха изцяло съсредоточени върху своя пулт. Опънатите им до краен предел нерви се поддържаха със смес от кофеин и адреналин.

Моро усети, че коремът го свива, когато погледна към един монитор, на който премигваше ДЕФКОН-1. Състоянието на готовност за отбрана беше военно положение, обхващащо нещата от ежедневната подготвеност през мирно време ДЕФКОН-5 чак до ДЕФКОН-1, състояние, което означаваше ядрено нападение и отговор.

Моро затвори очи. Беше служил във военновъздушните сили и НОРАД тридесет и две години и беше получил своя дял вълнения. Спомни си за онези шест плашещи минути през ноември 1979 г., когато на часовника му беше обявено състояние ДЕФКОН-1. Незнайно за НОРАД как беше генерирана фалшива аларма от учебна компютърна симулация, което беше убедило неговите оператори, че от Съветския съюз са изстреляли голям брой ракети към Съединените щати. През напрегнатите моменти, които последваха, беше започната спешна подготовка за ответен ядрен удар, самолетите на военновъздушните сили бяха вдигнати във въздуха, преди радара за ранно предупреждение „Pave Paws“ на НОРАД да засече човешката грешка.

Генералът отново отвори очи. Въпреки че през годините бяха последвали още дузина обаждания, никое не можеше да се мери по тревога със 79-а.

Не и досега.

„Тревога“ прекъсна мислите на генерала. За един сюр реален миг той се почувства така, сякаш падаше от скала, когато на всеки екран в планината Шайен започна да премигва кошмарното съобщение.

Тревога! Тревога!
Засечени са множество изстреляни балистични ракети
Тревога! Тревога!
Засечени са множество изстреляни балистични ракети

„Мили боже!“

— Направете системен доклад!

Десетина техници с телефони, опрени до двете уши, трескаво започнаха да се свързват с базите по света, докато компютризираният женски глас продължи да обявява:

Тревога!

Генералът чакаше нетърпеливо, докато не се включи гласовата връзка между седемте функциониращи центрове на НОРАД.

— Генерале, системният доклад е готов!

— Генерале, сателитите на DSP са разпознали и потвърдили четири застрашени зони. Сега ще се появят на екрана, сър.

Входяща противоракетна тревога:
Интерконтинентални балистични ракети: 2754
Подводно изстреляни балистични ракети: 86
Засечени четири застрашени зони
Цели: Аляска         [17]
Хаваи [23]
Континентални Съединени щати [2800]
Арктическа траектория
17 ИКБР
Време до първия удар: 18 мин. 08 секунди
[Военновъздушна база]
Траектория в Тихия океан
23 ИКБР
Време до първия удар: 28 мин. 47 секунди
[Пърл Харбър]
Северозападна траектория в Тихия океан
1167 ИКБР 35 БРИП
Време до първия удар: 29 мин. 13 секунди
[Сиатъл]
Атлантическа траектория
1547 ИКБР 50 БРИП
Време до първия удар: 29 мин. 17 секунди
[Вашингтон]

Генералът се взира в монитора за един спиращ сърцето момент. После грабна горещия телефон до „Рейвън Рок“ и Стратегическото командване на САЩ.

 

 

Подземен команден център „Рейвън Рок“, Мериленд

02:04 часа

Президентът Марк Малер, който беше с навити ръкави, се потеше обилно въпреки силните климатици. По стената на звукоизолирания му кабинет бяха наредени видео комуникатори, които свързваха командния център директно с командването Стратком. Малер вдигна очи от образа на генерал Доръшоу, като завърши изреждането на ядрените кодове за изстрелване на командира и отстъпи екрана си към министъра на отбраната.

Президентът отиде зад бюрото си и рухна на кожения диван. Взираше се в монитора над главата му и безпомощно гледаше как компютърното изображение премигваше и отброяваше последните исторически минути на Съединените американски щати.

„Това не се случва. Това не може да се случва. Господи, нека се събудя в леглото до жена ми…“

Малер натисна копчето за интеркома за девети път през изминалите шест минути.

— Борджия?

— Сър, все още се опитвам. Помощниците на Грозни се кълнат, че са предали обаждането, но президентът отказва да говори с вас.

— Продължавай да се опитваш.

Дик Призтас извърна бялото си като пепел лице от монитора.

— Ами, сър, нашите птици са във въздуха. Може би това ще докара Грозни до телефона.

— Колко скоро?

— Нашите БРИП ще ударят Москва и Пекин две минути, след като ударят ракетите на коалицията.

— Искаш да кажеш, че две минути, след като всеки голям град по източните и западни брегова на Съединените щати е изтрит от картата — Малер се наведе напред, горната част на тялото му трепереше. — Всичката ни подготовка, всичките ни договори, всичката ни технология… какво се случи, по дяволите? Къде сбъркахме?

— Марк, не ние натиснахме бутона, те го направиха.

— Чейни беше прав, това е лудост! — Малер се изправи, язвата му гореше. — Дявол да го вземе, Борджия, къде, по дяволите, е Грозни?

Генерал Джоузеф Фекондо се присъедини към тях. Загорилата му кожа сега беше с неприятен маслинов оттенък.

— Главнокомандващите докладват за всякакви видове ракети. Извинете ме, г-н Президент. Ще остана в командния център. Най-големият ми син е на служба в „Елмендорф“. Те… те казаха, че ще го докарат пред видео комуникатора.

Една жена от екипа мина покрай Фекондо и подаде факс на президента.

— Сър, англичаните и французите се съгласиха да не изстрелват никакви свои ракети.

Очите на Дик Призтас се разшириха.

— Французите! Може би са по-амбициозни, отколкото си мислим. Тайно са разработили чистото сливане, детонирали са устройствата в Русия и Китай и после ще завземат каквото е останало от света, след като тримата големи се унищожат взаимно.

Борджия погледна към Малер.

— Възможно е.

— Кучи синове!

Малер ритна бюрото.

— Г-н Президент, вицепрезидентът е на ВК-4. Казва, че е спешно.

Малер включи монитора.

— Казвай бързо, Енис.

— Г-н Президент, трите детонации със сливане… можем да докажем, че идват от извънземен кораб.

— Исусе, Енис, нямам време за това…

Образът на капитан Луус се появи на екрана.

— Г-н Президент, вярно е. Пращаме кадри, заснети по-рано от един от нашите „Предитър“-и.

Картината се смени и се появи вихрещ се смарагдовозелен водовъртеж. Всички служители в командния център спряха и се загледаха в трите тъмни обекта, които се издигнаха от фунията.

— Мили боже — прошепна Малер в удивлението си. — Истина е.

Борджия се изстреля от своя комуникационен пулт.

— Сър, ВК-8, 9 и 10. Имаме Грозни, генерал Ксилианг и генералния секретар на ООН!

Президентът Малер погледна към министъра на отбраната.

— Те никога няма да го повярват. Исусе, аз не го вярвам.

— Тогава ги накарайте да повярват. Два милиарда души ще загинат след по-малко от седемнадесет минути и вие и тези две копелета сте единствените хора на земята, които могат да го спрат.

 

 

Под пирамидата Кукулкан, Чичен Ица

Мик оглеждаше страните на масивната гранитна вана, която сега беше тъмна, с изключение на един ред алени точки и тирета.

— Какви са тези? — попита Доминик.

— Числа. Майски числа, от нула до десет.

— Може би е някаква ключалка с код. Имаше ли някакви цифрови кодове, гравирани в руините? Очите на Мик светнаха.

— Още по-добре, имаше цифров код, вграден в дизайна на Великата пирамида, Ангкор Ват и град Теотихуакан. Кодът на прецесията — 4320.

Мик докосна символа с четири точки.

Майската цифра четири се промени от пламенно червено до дълбоко електриковосиньо.

Той докосна последователно числата три и две, после символа с форма на око, който отговаряше на нула. Всяко изображение се промени в искрящо светещо синьо.

И тогава вътрешността на ваната пламна в блестящо лазурносиньо сияние. Появи се един обект, разположен в нейните очертания.

Светлината потъмня и позволи на хората да надникнат в отворения контейнер.

Доминик потисна един писък.

Оттам ги гледаше огромен хуманоид, покрит с дрипава бяла туника, старец, който имаше лицевите черти на столетник. Оголената плът беше призрачно бяла, дългата бяла коса и брада бяха меки като коприна. Главата, идеално запазена, беше издължена, тялото — дълго почти два метра и десет. Отворените очи, втренчени в смъртта, имаха неземен морскосин поглед.

Пред очите им хуманоидът започна да се разпада. Бледата кожа покафеня, после посивя и след това стана на ситен прах. Обезводнените органи се смачкаха под мощния скелет. Оголените кокали станаха въгленовочерни, после се разпаднаха. Целият скелет се изпари и стана на пепел.

Мик гледаше покритата с пепел дреха. Тя беше всичко, което бе останало в гранитната вана.

— Дявол да го вземе, това беше странно — прошепна Доминик. — Това ли беше Първият Хунапу?

— Не, мисля… мисля, че беше Кукулкан, искам да кажа Пазителят.

Мъжът се наведе напред, като оглеждаше вътрешността на гранитната кутия.

— Черепът му — беше огромен.

— Издължен.

Мик се покатери вътре.

— Мик, луд ли си? Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Всичко е наред…

— Не е наред. Ами ако това сияние се появи пак?

— Очаквам да го направи.

— Мамка му, Мик, не прави това, плашиш ме…

Тя сграбчи ръката му и опита да го издърпа от ваната.

— Дом, спри — той махна ръката й от китката си и после я целуна. — Ще бъда добре…

— Не знам това…

— Дом, Първият Хунапу е мъртъв. Ако Пазителят ни е оставил някакво средство да се спасим, то трябва да го намеря.

— Добре, значи ще огледаме из кораба. Това да се изпържиш в този ковчег няма да реши нищо.

— Това тук не е радиация. Знам, че звучи странно, но мисля, че е портал.

— Портал? Портал към какво?

— Не знам, но трябва да разбера. Обичам те…

— Мик, излизай оттам веднага!

Той легна. Когато главата му докосна дъното, една неоновосиня светлина пламна отвътре и го обви в енергия. Преди Доминик да успее да протестира, невидимо магнитно силово поле я хвърли назад, надалеч от гробницата.

Тя се приземи тежко по гръб. Изправи се на крака и погледна в гранитната вана, като закри очи от бляскавото топло сияние.

Тялото на Мик беше изчезнало в светлината.

 

 

Подземен команден център „Рейвън Рок“, Мериленд

02:19 часа

Президентът Малер и неговите старши военни съветници се взираха в образа на Виктор Грозни със стиснати юмруци. Бледият руски президент носеше черен пуловер, а от врата му висеше голям викториански кръст.

На екрана отляво беше генерал Ксилианг, по-възрастният мъж изглеждаше доста блед. Главният секретар на ООН беше отдясно.

— Генерале, президент Грозни, моля, изслушайте ме — замоли се Малер. — Съединените щати не са отговорни за тези детонации със сливане. Никоя от нашите нации не е! Нека ви го докажа, преди да унищожим половината свят!

— Покажи ни — рече главният секретар.

Виктор Грозни остана безпристрастен.

Малер се обърна към Призтас.

— Направи го. Качи образа.

Министърът на отбраната предаде видеото от „Буун“.

В другия край на командния център генерал Джоузеф Фекондо се бореше да запази самообладание, докато се молеше със сина си Адам и двамата командири на базите на военновъздушните сили „Елмендорф“ и „Айелсон“ в Аляска.

Броячът „Време до сблъсъка: Аляска“, насложен на всеки видео комуникатор, навлезе в последните пет секунди.

Адам Фекондо и двамата полковници от военновъздушните сили козируваха на командващия си офицер.

Генерал Фекондо отвърна на козируването. По лицето му се стичаха сълзи, докато образите на сина му и двамата командващи офицери изчезнаха в проблясък от искряща бяла светлина.

Малер гледаше главните екрани, когато лицата на руския и китайския лидер замениха видеото от извънземния водовъртеж.

— Що за глупости са това? — извика генерал Ксилианг, лицето му беше разкривено от гняв.

Президентът Малер обърса потта от очите си.

— Преди два месеца нашите учени откриха извънземен кораб в Мексиканския залив. Качихме точните координати. Използвайте вашите инфрачервени шпионски сателити, за да потвърдите. Моля, разберете, само преди минути научихме, че тези обекти, които се издигнаха от останките на извънземния съд, са причинили детонациите със сливане.

Брътвеж на китайски.

— Очаквате да приемем този холивудски специален ефект?

— Генерале, използвайте сателитите си! Потвърдете съществуването на съда…

Грозни поклати глава с отвращение.

— Разбира се, че ви вярваме, г-н Президент. Ето защо 2500 от вашите ядрени ракети летят към градовете ни, докато говорим.

— Виктор, не знаехме, кълна се! Послушайте ме — все още разполагаме с осем минути, за да спрем това безумие…

Лидерът на ООН се потеше обилно.

— Господа, разполагате с по-малко от десет минути. Унищожете ракетите си — веднага!

— Давайте, г-н Президент — каза рязко Грозни. — Демонстрирайте искреността си на руския и китайския народ, като пръв унищожите собствените си ракети.

— Не! — Фекондо скочи през стаята. — Не вярвайте на този кучи син убиец…

Малер се обърна, очите му блестяха.

— Свободен сте, генерале…

— Не го правете! Не…

— Изведете го оттук!

Един смутен военен полицай издърпа генерала от залата.

Малер пак се обърна към монитора. На екрана пишеше, че до сблъсъка остават 9 минути и 33 секунди.

— Преди по-малко от час термоядрено устройство е било детонирано в един от собствените ни командни центрове. Загинали са триста души, включително съпругата ми и — гласът на Малер секна — и синовете ми. За да сложим край на тази лудост, Грозни, първият ход ще е мой. Ще дам заповед нашите бомбардировачи да се оттеглят, но заедно ще деактивираме балистичните ракети.

Грозни поклати глава, като се усмихваше мрачно.

— Да не ни вземате за глупаци? Вашите оръжия с чисто сливане убиха два милиона от нашите хора и вие очаквате да повярваме, че не сте били вие, че е било какво… извънземни?

Лидерът на ООН се втренчи в Малер.

— Съединените щати трябва да направят първата крачка към мира.

Малер се обърна към министъра на отбраната.

— Министър Призтас, наредете всички бомбардировачи да се върнат в базата. Инструктирайте всички подводници и ракетни командни центрове да започнат самоунищожителен процес Алфа-Омега-Три. Унищожете всички ИКБР и БРИП, които са във въздуха при пет минути до сблъсъка.

Президентът се обърна обратно към Грозни и генерал Ксилианг.

— Съединените щати направиха първата крачка към приключването на тази лудост. Следващият ход трябва да е ваш. Отстъпете. Унищожете ракетите си сега. Дайте на хората си шанс да живеят.

Стаята беше изпълнена с напрежение. Повече от двадесет човека стояха зад Малер и се взираха безпомощно в образите на руския и китайския лидер, чакайки ги да отговорят.

Грозни погледна нагоре. Пронизващите му сини очи контрастираха с ангелските му черти.

— Да дадем на нашите хора шанс да живеят? Всеки ден още хиляда руснаци умират от глад в домовете си…

На екрана присветна: Седем минути до сблъсъка.

— Прекратете атаката и ще седнем и ще поговорим за решения…

— Решения? — Грозни дойде по-близо до камерата. — От каква полза са икономическите решения, когато вашата страна продължава да води военна политика?

— Съединените щати подкрепят Руската федерация от две десетилетия — извика в отговор Борджия. — Причината, поради която хората ви умират от глад, има повече общо с корупцията в собственото ви правителство, отколкото, с каквато и да е политика…

Президентът преглътна киселата течност, която се надигаше в гърлото му.

„Така няма да стигнем никъде“.

Той даде знак на един дежурен военен полицай.

— Пистолетът ви, сержант. Дайте ми го.

Малер избута Борджия и застана сам пред видео комуникатора. Лицето му беше тебеширенобяло.

— Президент Грозни, генерал Ксилианг, слушайте ме. След по-малко от една минута нашите ИКБР и БРИП ще се самоунищожат. Това ще ви даде по-малко от две минути да последвате примера. Ако не го направите, моят държавен секретар ще нареди да се извърши ядрен удар по вашите две страни с всички останали ракети в арсенала ни. Ще изтрием страните ви от картата, както и вие нашата. Господа, в името на света, умолявам ви, нека да си възвърнем здравия разум в този момент на безумие. Точно както скърбя за смъртта на собственото ми семейство, така скърбя и за вашите загуби, но както казах по-рано, Съединените щати не са отговорни за тези детонации със сливане. Покажете на света, че имате куража да спрете лудостта. Дайте ни шанс да разкрием истинския враг.

Президентът си пое дълбоко дъх.

— Знам, че това, което ви казах, е трудно за вярване. Затова, за да знаете, че нямам никакви странични мотиви, ви предлагам това.

Президентът Марк Ричард Малер вдигна 45 калибровото оръжие до слепоочието си и стреля.

 

 

Под пирамидата Кукулкан, Чичен Ица

Съзнанието на Майкъл Гейбриъл се издигаше…

Издигайки се право над квадратния покрив на пирамидата Кукулкан, скачайки по-високо, докато тучната зеленина на джунгла на Юкатан целуваше сините води на Залива…

Плавен скок в стратосферата и целият полуостров можеше да се види. Още един скок и Западното полукълбо пропадна надолу и в ума му се появи сферата на Земята.

Пълната тишина на космоса…

Сега се отдалечаваше по-бързо. Земята се превърна в синьо топче, когато Луната се стрелна отстрани. Квантов скок и Земята изчезна, заменена от яркостта на жълта звезда. Вече можеше да се види цялата слънчева система.

Времето и пространството се стрелкаха с невероятна скорост. Мик мерна деветте планети, които летяха шахматно около Слънцето по своите орбити…

Още един квантов скок и Слънцето се превърна в точица от светлина, едничка звезда сред океан от звезди.

Скоростта на светлината — звездите се носеха отстрани, като вече изчезваха все по-бързо и по-бързо, докато в ума му не се появиха искрящи облаци междузвездни газове и прах.

Последен скок и той забави скоростта. Съзнанието му се взираше в един спираловиден водовъртеж от въртящи се звезди, толкова величествен, че спиращият дъха му блясък, мащабът и мощта му бяха почти прекалено завладяващи, за да бъдат понесени.

Мик усети, че душата му тръпне, докато гледаше Млечния път в неговата цялост, умът му се даваше от осъзнаването на крайната му незначителност.

„Господи… толкова е красиво…“

Милиарди звезди, трилиони светове, всички част от жив космически организъм — бушуващ остров насред просторен океан от космос.

Мик се носеше над галактическата издутина, издигаше се по-високо, докато не погледна надолу към черното сърце на Млечния път, вихрещ се водовъртеж от неизмерима гравитация, отворът задвижваше галактиката, докато вдишваше междузвезден газ и прах през чудовищната си уста.

И тогава — за един миг — галактиката се преобрази и се появи в перспектива, изцяло чужда на неговия вид, четвърто измерение от време и пространство.

Черната дупка се превърна в искряща смарагдова фуния. Устата й падна под галактиката, смалявайки се, докато най-накрая не се отдели от простиращата се паяжина гравитационни връзки — мрежа от четириизмерни магистрали, които се простираха из Млечния път като бавно въртяща се мрежа, без никога да докосват другите небесни тела — и като все пак някак си ги докосваха.

Информацията стана прекалено натоварваща, за да може да я разбира неговият мозък.

Мик припадна.

Когато отново отвори очи, гледаше един от ръкавите на спираловидната галактика. Един модел, съзвездие, се материализираше, докато той се приближаваше. Още един скок напред и се появиха три звезди — те бяха подредени по познат начин.

„Алнитак, Алнилам, Минтака… трите звезди от колана на Орион“.

Като се носеше напред, той се озова на място, откъдето гледаше планета с грамадни размери. Повърхността й беше оцветена от смесица дълбоки зелени и лазурно сини цветове.

„Шибалба“.

Сякаш мисълта беше прошепната в съзнанието му. Самотна луна обикаляше около извънземния свят. Когато съзнанието му мина над лунната повърхност, той видя как един транспортен кораб се издигна от малък аванпост и тръгна към планетата.

Умът му си намери превоз.

Корабът се потопи под гъстите слоеве атмосферни облаци и разкри разтопен океан от чиста енергия. Сребристата, приличаща на огледало повърхност отразяваше величественото яркочервено небе. Напред на южния хоризонт имаше троен залез, синьо-бялата двойна звезда Алнитак беше първата, която изчезна. Изчезването й накара морето да се смеси в искрящи нюанси на лавандулово и тъмно пурпурно.

Заля го чувство на въодушевление, докато транспортният кораб се носеше покрай пурпурното море. Тогава го видя — гигантски континент с невероятна красота — успокояващи плажове, заобиколени от тучна джунгла, обсипани с чудни водопади, планини, потоци…

Той се приближи и видя мегалитна кристална сграда със замайващата красота. Искрящата бяла структура с форма на пирамида изпъкваше на пейзажа, обкръжена от виещи се пътища, които се плетяха през футуристично извънземно небе. Отдолу гъсти тропически градини, които можеха да засрамят и Райската градина, растяха между реки и спускащи се водопади от разтопена сребърна енергия.

Нямаше превозни средства, нямаше движение и все пак градът кипеше от живот. Десетки хиляди хора — Homo sapiens, с изключение на издължените им черепи, се движеха из кошера на извънземното човечество с чувство за цел и радост.

За един прекрасен момент съзнанието на Мик беше окъпано в любов.

И после се случи нещо чудовищно.

Когато далечното огнено кълбо Минтака залезе, спокойният океан започна да бушува. Злокобни маслинови и кървавочервени облаци запрепускаха по стъмненото небе, а отдолу се образува водовъртеж с неописуеми размери.

Мик гледаше как оловносива тиня започна да се излива от центъра на водовъртежа. Заразната течност заля брега. Приливът ставаше все по-висок и по-висок, докато не навлезе в града на исполините.

Съзнанието му почувства демонично присъствие.

Над града се спусна мрак и се разпростря като сянката на велика змия върху райския свят. Ужасени хуманоиди рухнаха на земята и се хванаха за гърлата. Очите им се превърнаха в празни черни езерца без зеници.

Образът го претовари. Още веднъж съзнанието му изключи.

Мик отново отвори очи.

Онова, което преди беше великолепна и красива цивилизация, сега се беше превърнало в чудовищна извънземна корабостроителница. Зомбита исполини, лицата им сиви като пепел и без изражения, очите им празни черни дупки, се носеха сковано във въздуха, докато поробените им умове придвижваха огромни иридиеви плочи с невидими ръце към един безбожен сферичен корпус с диаметър 11 километра. В средата на съда се намираше централната зала — команден център с диаметър 1600 метра, снабден с 23 тръбоподобни крайника.

В сферата имаше и 90 метрова животоподдържаща капсула, захваната насред многобройни извънземни тръби. Мик се съсредоточи върху отвратителния обект и го разпозна незабавно.

„Залата на Тецкатлипока…“

После дълбоки тръпки преминаха по съзнанието му, докато той се мъчеше да осмисли извънземното създание, което се появи от водовъртежа сред все още вихрещата се енергия.

Беше змия, но като никоя, която беше виждал преди. Злото й лице беше по-скоро на дявол, отколкото на звяр. Зениците й бяха вертикални златни резки, заобиколени от искрящи алени роговици, повече кибернетични, отколкото органични. Черепът беше голям колкото бъркачката на бетоновоз. Туловището му беше дълго колкото четири градски автобуса, наредени броня до броня.

Гледката пред Мик се измени, когато змията се приближи към комплекса на исполините. Челюстите на огромния звяр се разтвориха и разкриха редици абаносови зъби, остри като скалпели.

Измежду челюстите на змията излезе един хуманоид.

Сянката на смъртта сякаш мина над душата на Мик. Той не виждаше лицето на мъжа, главата и тялото му бяха загърнати в черно наметало, но знаеше, че гледа чисто зло. Хуманоидът отиде към животоподдържащата камера и протегна ръка, сочейки. В ръката на мъжа светеше нефритен обект с размерите на футболна топка.

Яркочервените очи на змията проблеснаха, златните зеници изчезнаха. Ослепеното създание, хипнотизирано от малкия обект, последва съществото с наметалото, сякаш беше омагьосано.

Звярът влезе в огромната животоподдържаща камера.

Съзнанието на Мик отиде отвъд извънземната сфера и се доближи към повърхността на планетата. Нямаше следи от тропическите джунгли, нямаше водопади, нямаше райска градина. Вместо това имаше тела — детски тела, затрупани от плътен слой от оловносива гъста мазна течност. Дълбок стон се надигна от душата му. Малките на исполините бяха живи и все пак някак си не живи.

Съзнанието му се приближи. Погледна лицето на малко момче.

Пожълтелите очи се отвориха и се взряха в него с агония, която щеше да го преследва.

Умът на Мик изключи.

Още веднъж той се събуди, обикаляйки Шибалба. Душата му трепереше, докато наблюдаваше един обект, който се издигаше от повърхността на планетата.

„Сферата…“

От лунната база се появи друг кораб, гладък златен междузвезден кораб.

Оцелелите исполини тръгнаха след врага си и изчезнаха в опашката, която оставаше след сферата.

 

 

Подземен команден център „Рейвън Рок“, Мериленд

02:27 часа

Пиер Борджия стоеше в локва кръв. Парчета от мозъка и черепа на президента Малер бяха пръснали по ръкава му. Лицето на генерал Ксилианг беше станало мъртвешки бледо. Китайският лидер се обърна към втория в командването:

— Започнете самоунищожение.

Борджия се обърна към Виктор Грозни.

— Американските ракети се самоунищожиха. Генерал Ксилианг отстъпва. Остават ви само четири минути…

Лицето на Грозни беше спокойно.

— По-добре да загинем в битка, отколкото да страдаме в мизерия. Какво ще спечелим, ако прекратим атаката? Опасността от ядрено унищожения става по-силна, когато страната ни става по-слаба. Окончателността на войната има прочистваш ефект, а и двете ни страни имат нужда от прочистване.

Екранът изгасна.

Видимо разтърсеният Дик Призтас влезе в залата за военни операции.

— Китайските ракети се самоунищожиха.

— Ами ракетите на Грозни?

— Нито една, а и не можем да се свържем с вицепрезидента — отвърна Призтас на Борджия. — Което означава, че вие сте начело. Имате три минути и половина, преди няколкостотин ядрени бойни глави да достигнат бреговете ни.

— Дявол да го вземе това руско копеле!

Борджия крачеше. Думите на Пийт Мейбъс отекваха в ушите му:

„Това, от което се нуждае тази страна сега, е силно лидерство, не още един миролюбец като Чейни като втори в командването“.

— Свържете се със Стратегическото командване. Наредете силите ни да изстрелят и последната ИКБР, БРИП и ракета „Томахок“ за наземно нападение с ядрен връх в арсенала ни. Искам да взривите този кучи син и да го изпратите в ада!

 

 

В саркофага на Пазителя

Мик отвори очи, стреснат да се озове стоящ на един склон, гледайки величествена тропическа растителност и спускащия се сребрист водопад, образуващ дъга в далечината.

До него се появи присъствие. Той не се страхуваше.

Погледна към лицето на големия белокож хуманоид. Дългите коса и брада на мъжа бяха копринено бели, очите омайващи, неземно тъмносини и проницателни и все пак някак си мили.

— Пазителю… мъртъв ли съм?

— Няма смърт, има само различни състояния на съзнанието. Твоят ум гледа през прозорец към по-високо измерение.

— Онези хуманоиди…

— Исполините. Като собствения ви вид, ние започнахме като деца на третото измерения, космически пътешественици, чиито пътувания ни доведоха до Шибалба. Опияненията на тази планета обаче бяха уловка, светът — четириизмерно чистилище за покварени души, намеренията на обитателите му — да използват исполините като средства да избягат.

— Не разбирам. Исполините, онези деца. Те…

— Умовете на исполините се държат в стазис, телата им са обладани от душите на прокълнатите, за да завършат задачата си — да изпратят Тецкатлипока през четириизмерен проход към вашата слънчева система, да отворят портал, водещ към друг триизмерен свят.

— Портал право към Земята?

— Първоначално не. Условията на вашия свят не бяха подходящи. След като са били прокудени в Шибалба, прокълнатите вече не могат да съществуват в кислородна среда. Първата им цел беше Венера. Братството на Пазителя последва Тецкатлипока през четириизмерния коридор и накара кораба му да се разбие на Земята. Животоподдържащата капсула оцеля, Тецкатлипока беше държан в защитен стазис. Пазителят остана там, за да допринесе за въздигането на вашия вид и да уреди пристигането на Хунапу.

— Кои са Хунапу?

— Хунапу са месии, генетично вкарани сред вашия вид от Пазителя. Само един Хунапу може да влезе в космическия портал и да попречи на злите да заразят вашия свят. Само Първият Хунапу притежава силата да осъществи пътешествието през времето и пространството и да освободи душите на нашите предци.

— Коридорът, усещам, че се отваря.

— Коридорът се появява веднъж на всеки прецесионен цикъл. Само един Хунапу може да усети пристигането.

— Чакай, да не казваш, че съм Хунапу?

— Само един Хунапу можеше да влезе в космическия кораб на Пазителя.

— Мили боже…

Мик се втренчи в буйната тропическа растителност, която го заобикаляше. Изтощеният му ум се мъчеше да разбере информацията, която съществото беше прошепнало в съзнанието му.

— Пазителю, пристигането на Тецкатлипока… онзи сблъсък се е състоял преди повече от 65 милиона години. Как е възможно…

— Времето не е постоянно, нито пък има значение във всички измерения. Братството на Пазителя бяха оцелелите водачи на исполините — Озирис и Мерлин, Виракоча и Вишну, Кукулкан и Кветцалкоатъл — всички останаха в стазис. Този космически кораб остана в орбита над вашия свят. Антенната му мрежа беше програмирана да заглуши сигнала на врага. Едва през последния цикъл еволюцията на вашия вид беше достатъчна, за да приемете семето ни. Така, ние изключихме мрежата и позволихме на радиосигнала от Шибалба да събуди Тецкатлипока.

— Позволили сте да събуди Тецкатлипока? Защо? Защо сте оставили това… това нещо…

— Тецкатлипока обитава портала към четириизмерния коридор. Веднъж отворен, коридорът може да се използва като средство да се отиде в миналото на исполините. Само Първият Хунапу притежава силата да осъществи това пътуване и да спаси душите на предците ни.

— Някой Хунапу някога опитвал ли е да направи това пътуване?

— Само един. Беше по времето на последния прецесионен цикъл, преди Великия потоп. Братята на Пазителя се събудиха от стазиса си и подготвиха един от твоите прадеди да влезе в космическия портал. Когато порталът се отвори, двама от подземните владетели на Бога на смъртта влязоха в коридора от Шибалба. Те използваха трикове и измама, за да победят първия Хунапу, но неговата смелост позволи на Пазителя да добие транспортния кораб, който прокълнатите бяха използвали, за да минат по Черния път, четириизмерният коридор от време и пространство, в който си хванат в момента.

— Този саркофаг е кораб?

— Да.

— Каза, че първият Хунапу е бил победен. Какво се е случило с двамата подземни владетели, които са избягали от Шибалба?

— Пазителят успя да запечати портала отново, преди богът на смъртта и неговият легион да успеят да минат през Шибалба Би, но щетата за вашия свят беше нанесена. Злото пусна корени във вашата градина.

— Какво означава това?

— Двамата подземни владетели останаха на Земята, като се криеха в кораба на Тецкатлипока. Въпреки че останаха в четвъртото измерение, те продължиха да проявяват влиянието си върху умовете на слабите, силата им се увеличава, докато четири Ахау, три Канкин наближава.

— Мили боже… Вие сте довели дявола при човечеството…

— Беше необходимо. Има повече заложени неща, отколкото можеш да разбереш. Първият Хунапу трябва да пътува по Черния път, за да оправи вредата, която е била сторена. По-велика съдба очаква всички ни.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Виждал си Тецкатлипока и той те е видял. Няма как да избягаш. Той трябва да бъде унищожен.

— Как? Кога ще пристигне този Първи Хунапу?

— Може би скоро. Може би никога. Съдбата му още не е избрана.

— Какво, по дяволите, означава това? Къде е този твой месия? Какво ще стане, ако не се появи? Ами героите близнаци, Хунапу и Иксбаланк? Ако митът за съзиданието е верен, може би те са Първите. Според „Попол Вух“…

— Не! Легендата за близнаците е пророчеството на исполините, което може да не се сбъдне никога. Раждането и съдбата на близнаците зависят изцяло от това дали Първият Хунапу ще направи пътешествието си до Шибалба.

— И ако така и не се появи?

— Тогава твоят народ ще загине, както и нашият.

— Не разбирам.

— Не ти е дадено да разбираш. Съдбата на твоя вид все още се пише. Порталът се отваря. Богът на смъртта и неговият легион се приготвят да пропътуват през времето и пространството. Тецкатлипока продължава да се нагажда към света ви, докато двамата зли, скрити в неговия кораб, упражняват влиянието си върху твоя народ. Те трябва да бъдат спрени. Дори сега, върху вашия свят са пуснати оръжия за масово унищожение, братът заплашва брата си.

— Какво мога да направя?

— Ти си Хунапу. Имаш способността да влизаш в антената на Пазителя. Това ще предотврати края, но само унищожението на Тецкатлипока и Черния път — Шибалба Би — може да попречи на прокълнатите да стигнат до вашия свят.

— Черният път, къде ще се появи входът към него?

— Порталът към Шибалба Би ще се издигне на четири Ахау, три Канкин. Само един Хунапу може да влезе. Само един Хунапу може да изгони злото от вашата градина и да спаси вида ви от унищожение.

— Говориш с гатанки. Къде е този портал? Да не е на борда на онзи кораб в Залива? Предполага се, че трябва отново да вляза вътре ли? И как се очаква, че трябва да го унищожа?

— Порталът ще дойде при теб. Използвай мрежата, за да унищожиш Тецкатлипока, после влез в портала. Двамата зли ще излязат напред, за да те предизвикат. Ще опитат да ти попречат да запечатиш портала, преди да пристигне Той.

— И ако запечатя портала?

— Тогава двамата подземни владетели ще бъдат прокудени от вашия свят и ще позволят на вида ви да еволюира. Успей и те очакват две съдби. Провали се — и двата ни народа ще загинат.

— Какво искаш да кажеш с това, че ме очакват две съдби?

— Ако настъпи времето, ще разбереш.

— Ами Доминик? Тя Хунапу ли е?

— Тя е част от по-велика съдба, но не е Хунапу. Не й позволявай да влезе в Шибалба Би или тя ще ви унищожи и двама ви.

 

 

Доминик седеше на пода на залата. Гърбът й беше облегнат на извънземната мраморна вана и беше обхванала главата си с ръце.

Беше уплашена и сама, изтощеният й ум беше непрестанно зает в мятане между реалността и отрицанието.

„Това не е истина. Нищо от това не се случва. Всичко е част от някаква шизофренична делюзия…“

— Млъкни! Млъкни, млъкни, млъкни!

Тя скочи на крака.

— Приеми факта, че си тук, и направи нещо по въпроса. Намери изход — тя излезе от залата, после трескаво се върна. — Не, Мик се нуждае от мен. Трябва да чакам тук.

Тя отново удари по страната на отворения саркофаг, несигурна дали Мик беше жив или неоновосинята светлина го беше изпарила.

— Мик, чуваш ли ме? Мамка му, Мик, отговори ми!

Сълзите й потекоха, сърцето я болеше.

„Егоистична кучка, така и не му каза, че го обичаш. Можеше да му дадеш това. Само защото отричаше пред себе си, не означава, че…“

— Мили боже…

Тя се облегна на гранитната гробница при внезапното разкритие.

„Аз го обичам. Наистина го обичам“.

Отново ритна страната на ваната.

— Мик! Чуваш ли ме…

Внезапното избухване на невидимо силово поле я събори настрани. Искряща синя светлина освети цялата луковидна зала.

От ваната се надигна тъмен силует. Той се изправи, излезе от отворения саркофаг сякаш летеше. Чертите му се разкриха на извънземната светлина. Беше Мик.

 

 

Мик се издигаше в морето от енергия и се движеше към източника на светлината. Можеше да усети как всяко мускулче, всяка клетка в тялото му тръпнеха от електрически заряд, докато го дърпаха нагоре. Душата му беше окъпана във вълни топлота и любов.

Образът на ръката на Пазителя се протегна към него.

Мик протегна своята ръка и стисна предложената му длан.

 

 

Доминик закри очите си и се насили да гледа към светлината. Видя очертанията на ръката на Мик, вдигната нагоре, сякаш се протягаше към него.

Тряс!

Невидима стена от енергия я повали като приливна вълна, вдигна я от земята и изпрати електрически вълнички, пращящи в мозъка й. Тя падна на пода. Очите й се разшириха в опити да фокусират върху ангелската фигура.

Сега Мик се носеше над пода. Дясната му ръка беше протегната.

Разнесе се хидравличен вой, когато безчетните високотехнологични машини се разкриха навсякъде около нея. Стените и таванът жужаха и светеха ярко, докато генераторите на кораба се включваха. Под краката си тя усети лабиринт от компютърни схеми, които блестяха изпод тъмния подобен на стъкло под.

Дълбоките тупкащи звуци започнаха да се засилват. Вибрациите гъделичкаха ушите й. После от стените се разнесе райска вълна от синя енергия и отиде към куполообразния таван и после право нагоре в централното отверстие, подобно на комин.

 

 

Колосалната електромагнитна вълна пулсираше нагоре по централната стена на пирамидата Кукулкан и продължи през покрива на храма чрез една извънземна антена, преди да се пръсне настрани във всяка посока със скоростта на светлината.

Отивайки на запад, вълната потопи древния град Теотихуакан и задейства извънземната предавателна станция, заровена на 800 метра под огромната Пирамида на слънцето. Тя продължи пътя си през Тихия океан й достигна Камбоджа, включвайки предаващо устройство, скрито дълбоко под храма Ангкор Ват.

На изток енергията стигна до Андите. Мина през земята и се отрази в антена, която не беше работила отдавна, заровена под древната астрономическа обсерватория, известна като Каласасая, и се отклони на юг, за да отиде към покрития с лед континент Антарктида. Погребана под тонове сняг, се намираше друга извънземна предавателна антена, инструмент, издигнат по времето, когато на полярния терен е нямало лед.

Междувременно североизточната част от електромагнитното цунами прекоси Атлантика и стигна до Англия. Силата на сигнала накара огромните сарсени на Стоунхендж да затреперят. Скрита дълбоко в спускащия се склон на Салисбъри, имаше още една извънземна антена.

След като беше обиколило планетата за секунди високо енергетичното поле се сля от всички посоки върху най-старата предавателна станция на Пазителя — Великата пирамида в Гиза.

Вълни от енергия проникнаха през варовиковите камъни, минаха през Залата на краля и издълбания кафяв гранитен блок, идентичен на саркофага в пирамидата Кукулкан. Вълната отиде по-надълбоко и активира извънземен апарат, скрит много под египетската суперструктура, място, на което не беше стъпвал никой човек.

За части от секундата глобалното привеждане в ред беше завършено, атмосферата на Земята обхваната напълно, запечатана от мощна извънземна енергийна мрежа.

Мик рухна в безсъзнание на земята.

 

 

Северноамериканското военновъздушно — космическо командване (НОРАД), Колорадо

Сто и седем уплашени техници се взираха в голямата компютърна карта на Северна Америка над главите им, на която в реално време се показваха траекториите на повече от 1500 руски ядрени и биологични ракети. Повечето от служителите плачеха открито, докато се прегръщаха групово за молитва и държаха снимки на любимите си хора, които не знаеха, че са само на минути от смъртта. Други, прекалено вцепенени, за да стоят изправени, лежаха на пода под работните си пултове и чакаха да се случи невъобразимото.

Главнокомандващият генерал Андрю Моро избърса сълзите си, като се мъчеше да се въздържи от това да се обади на сина си и дъщеря си, който живееха в Лос Анджелис.

„Какво ще им кажа? Какво мога да кажа? Че ги обичам? Че съжалявам…?“

Деветдесет секунди до сблъсъка…

В командния център се надигна вопъл. Компютризираният женски глас накара краката на генерал Моро да откажат. Той се срина на стола си.

Ракетите унищожени — ракетите унищожени…

Крясъци и ликуващи викове. Моро вдигна поглед. Зашеметени техници сочеха, викаха, прегръщаха се и хлипаха, докато едва вълна от еуфория се разпростираше из комплекса.

Моро се помъчи да се изправи на крака. От очите му течаха сълзи. Когато нареди да направят системен анализ, гласът му беше напрегнат и дрезгав.

Двама въодушевени оператори и един старши командир изпълниха заповедта.

— Всички системи са включени!

— Какво се случи с ракетите?

— Според нашите данни, просто са се самоунищожили.

— Искам потвърждение.

— Опитваме се да потвърдим с базите ни във Флорида и Сан Диего, но плътна вълна електромагнитни смущения заглушава всички комуникации.

— ЕМП? — страх сви вътрешностите на командир Моро. — Не трябва да има никакви електромагнитни смущения, майоре, освен ако не е имало ядрен взрив.

— Не, сър, нямало е взрив. Нашите противоракетни наземни бази потвърждават, че е нямало никакви детонации. Каквото и да е причинява тези смущения, има друг източник.

— Къде? Искам да знам…

— Сър, опитваме да определим произхода на смущението, но ще отнеме известно време. Изглежда, че сателитите ни не работят добре.

— Генерале! — един техник вдигна поглед с объркано изражение. — Сър, и нашите ракети са били унищожени.

— Искаш да кажеш, че са се самоунищожили.

— Не, сър. Искам да кажа, че са били унищожени.

 

 

Подземен команден център „Рейвън Рок“, Мериленд

02:31 часа

Служителите в подземния команден център тихичко се прегръщаха и хлипаха. Буйните им емоции се потискаха от скръбта, която се разпространи из комплекса при новината за смъртта на президента и за загубите в Аляска и Хаваи.

Пиер Борджия, генерал Фекондо и Дик Призтас се струпаха в частния кабинет на президента и слушаха напрегнато генерал Доръшоу от командването на Стратком.

— Онова, което ви казвам, господа, е, че ракетите на Грозни не са се самоунищожили. Някакво електромагнитно силово поле унищожи руските ИКБР, както и нашите собствени.

— Кой е източникът на смущението? — попита Борджия.

— Все още е неизвестен, но каквото и да е, изключило е всички сателити, които имаме в орбита. Сякаш Бог се ядоса и метна покривало върху цялата планета.

 

 

Под пирамидата Кукулкан, Чичен Ица

— Мик, чуваш ли ме?

Доминик милваше главата му в скута си и галеше косата му. Усети, че се размърдва.

— Мик?

Той отвори очи.

— Дом?

Тя придърпа лицето му към своето, като го целуваше и прегръщаше.

— Дявол да го вземе, Мик, изплаши ме до смърт!

— Какво стана?

— Не си ли спомняш? Издигна се от онзи саркофаг като някакъв майски призрак и активира този кораб.

Мик седна и се огледа. Извънземни табла със схеми и контролни табла пулсираха от енергия зад тъмните стъклени стени и под. На всеки няколко секунди нагоре по стените и куполообразния таван минаваха вълни от електриковосиня енергия и изчезваха през отвора отгоре, приличащ на комин. — Аз ли направих това?

Доминик прекъсна въпроса му с устни.

— Обичам те.

Той се усмихна.

— Обичам те.