Стив Олтън
Пророчеството на маите (11)

6

25 септември 2012 г.

Вашингтон

Енис Чейни беше изморен.

Бяха минали две години, откакто републиканският сенатор от Пенсилвания бе погребал майка си, но тя все още му липсваше силно. Липсваше му да я посещава в старческия дом, където беше свикнал да й носи своя специалитет със свинско, липсваше му усмивката й. Липсваше му и сестра му, която бе починала единадесет месец след майка им, както и по-малкият брат, който беше станал жертва на рака едва миналия месец.

Той стисна здраво юмруци, докато най-малката му дъщеря разтриваше гърба му. Бяха изминали четири дълги дни, откакто беше получил обаждането посред нощ. Четири дни, откакто най-добрият му приятел Джим беше умрял от сърдечен удар.

От трапезарията Енис видя как лимузината и колата с охраната спряха на алеята и въздъхна.

„Няма почивка за уморените, няма почивка за скърбящите“.

Той прегърна съпругата и трите си дъщери, прегърна вдовицата на Джим още веднъж и напусна къщата, придружаван от двама бодигардове. Избърса една сълза от дълбоко разположените си очи. Тъмният пигмент обграждаше очните кухини, като създаваше сянка, напомняща маска на енот. Очите на Чейни бяха като огледала на душата му. Те разкриваха страстта му като мъж, мъдростта му като лидер. Ако човек го изиграеше, очите се превръщаха в немигащи ками.

Напоследък те се бяха зачервили от прекалено много плач.

Сенаторът неохотно се качи отзад в чакащата лимузина. Двамата бодигардове се качиха в другата кола.

Чейни мразеше лимузини. Всъщност мразеше всичко, което привличаше внимание към него и излъчваше специалното отношение, което се свързваше с политически привилегии. Той се взираше през прозореца и мислеше за живота си, чудейки се дали не е на път да направи голяма грешка.

Енис Чейни беше роден преди шестдесет и седем години в най-бедния черен квартал на Джаксънвил, Флорида. Беше отгледан от майка си, която издържаше семейството им като чистеше домовете на белите хора, и от леля си, на която често казваше „мама“. Никога не бе познавал истинския си баща, мъж, който беше напуснал дома им няколко месеца, след като се беше родил. Когато беше на две годинки, майка му се омъжи повторно. Новият му доведен баща премести семейството в Ню Джърси. Там младият Енис израсна. Там той усъвършенства качествата си на лидер.

Игрището беше единственото място, където Чейни се чувстваше у дома, единственото място, където цветът нямаше значение. По-малък от другарите си, той отказваше да бъде сплашван от когото и да било. След училище той си налагаше да прекарва хиляди часове в тренировки, за да насочва агресията си, развивайки атлетичните си качества, и за да се научи на дисциплина и самоконтрол по време на процеса. Като ученик последна година, той беше спечелил всички награди на града като куотърбек от втори отбор и всички щатски в баскетбола като част от първи отбор. За цялото време малко защитници предизвикаха бойния преден бранител, който по-скоро би счупил глезена на човек, отколкото да му позволи да открадне топката. Извън игрището обаче, не можеше да се намери по-топъл, по-сърдечен млад мъж.

Баскетболната му кариера свърши, след като скъса коленното си сухожилие през първата година в колежа. Въпреки че беше по-заинтересован от това да направи кариера като треньор, той позволи на майка си, жена, която беше израсла по времето на Джим Кроу, да го убеди да се заеме с политика. След като беше преживял достатъчно и имаше собствен опит с расизма, Енис знаеше, че политиката беше главна арена, на която трябваше да се направи промяна.

Доведеният му баща имаше връзки в републиканската партия във Филаделфия. Запален демократ, Чейни все пак вярваше, че ще може да направи повече промени като републикански кандидат. Като прилагаше същата етика в работата, страст и хъс, които му бяха позволили да преуспее на игрището, той бързо се издигна през постовете на политиците от работническата класа на града, като никога не се страхуваше да казва онова, което мисли, и винаги се отклоняваше от пътя си, за да помогне на онеправданите.

Той презираше мързела и липсата на самоконтрол сред другарите му и се превърна в глътка свеж въздух и в нещо като народен герой във Филаделфия. Заместник-кмет Чейни скоро стана кмет Чейни. Години по-късно той се кандидатира за сенатор от Пенсилвания и спечели с убедително мнозинство.

Сега, когато оставаха по-малко от два месеца до изборите през ноември 2012 г., президентът на Съединените щати му се беше обадил и го беше накарал да се присъедини към него като вицепрезидент. Енис Чейни — мизерстващото хлапе от Джаксънвил, Флорида — на една крачка от най-могъщия кабинет в света.

 

 

Той се взираше през прозореца на лимузината, докато тя зави по „Капитал Белтуей“. Смъртта плашеше Енис Чейни. Човек не можеше да се скрие от нея и не можеше да преговаря с нея. Тя не даваше отговори, само въпроси и объркване, сълзи и почетни слова — прекалено много почетни слова. Как може някой да събере живота на обичен човек в двадесет минути? Как може да очакват от него да преведе един човешки живот на прости думи?

Вицепрезидент. Чейни поклати глава, като остави ума си да се насочи към бъдещето му.

Не бъдещето го тревожеше, колкото товарът, който кандидатурата щеше да стовари върху жена му и семейството му. Ако Малер спечелеше повторно изборите, Чейни щеше да е фаворитът, който да се кандидатира през 2016 г. Като Пауъл, той знаеше, че популярността му пресичаше политически и расови граници, но винаги имаше малка част от населението, с която, подобно на смъртта, човек не можеше да се разбере.

А той вече бе подложил семейството си на толкова много.

Чейни знаеше и че Пиер Борджия желае кандидатурата за вицепрезидент и се чудеше колко далеч ще стигне държавният секретар, за да получи онова, което иска. Борджия беше всичко, което Чейни не беше — нагъл, користен, политически мотивиран, егоист, ерген, агресивен, войнстващ и бял.

Мислите на Чейни се върнаха към най-добрия му приятел и неговото семейство. Той заплака открито, като нито за секунда не се притесни дали шофьорът ще забележи.

Енис показваше емоциите си пред всички, нещо, което беше научил отдавна от майка си. Вътрешната сила и способностите на лидер не са от полза, освен ако човек не си позволи да чувства, а той чувстваше всичко. Пиер Борджия не чувстваше нищо. Отгледан сред богати хора, държавният секретар гледаше на живота с капаци на очите, като никога не спираше, за да помисли какво може да изпитват от отсрещната страна. Този последен факт тежеше много на сенатора. Светът ставаше все по-объркано и опасно място с всеки изминал ден. Ядрената параноя в Азия се разрастваше. Борджия беше последният човек, когото искаше да види да управлява страната по време на кризисна ситуация.

— Добре ли сте, сенаторе?

— Не, по дяволите! Що за тъп въпрос е това?

Гласът на Чейни беше малко дрезгав, освен ако не крещеше, нещо, което правеше доста често.

— Извинете, сър.

— Млъквай и карай проклетата кола.

Шофьорът се усмихна. Дийн Дисангро работеше за сенатора от шестнадесет години и го обичаше като баща.

— Дийн, какво, по дяволите, е толкова важно, че от НАСА да ме искат в „Годард“ в неделя?

— Нямам представа. Вие сте сенаторът, аз съм просто нископлатен служител…

— Млъквай. Разбираш нещата по-добре от повечето глупаци в Конгреса.

— Вие сте сътрудник на НАСА, сенаторе. Очевидно нещо важно им се е случило, за да съберат кураж да ви извикат през уикенда.

— Благодаря, Шерлок. Имаш ли таблет там?

Шофьорът му подаде едно устройство с размерите на папка, което вече беше настроено на „Вашингтон Поуст“. Чейни прегледа заглавията, които се отнасяха за подготовката на тестване на ядрени оръжия в Азия.

„Грозни е насрочил събитието за седмицата преди Коледа“. Умно. Без съмнение, за да потисне празничния дух.

Чейни хвърли таблета настрана.

— Как е жена ти? Скоро ще ражда, нали?

— След две седмици.

— Чудесно — сенаторът се усмихна, като избърса още една сълза от кървясалите си очи.

 

 

НАСА: Център за космически полети „Годард“

Грийнбелт, Мериленд

Сенатор Чейни усещаше тревожните погледи на НАСА, SETI, Аресибо и бог знае още кого върху него. Той приключи с преглеждането на доклада от двадесет страници, после прочисти гърлото си и заседателната зала утихна.

— Напълно ли сте сигурни, че радиосигналът е изпратен от дълбокия космос?

— Да, сенаторе — Браян Додс, изпълнителният директор на НАСА, изглеждаше почти така, сякаш се извиняваше.

— Но не сте успели да засечете точно откъде?

— Не, сър, още не. Доста сме сигурни, че източникът се намира в ръкава на Орион, нашия собствен спираловиден ръкав в галактиката. Сигналът е минал през мъглявината Орион, източник на огромни смущения, като е станало трудно да определим колко път може да е изминал той. Ако се приеме, че идва от планета от колана на Орион, значи става въпрос за минимално разстояние от хиляда и петстотин до хиляда и осемстотин светлинни години от Земята.

— И този сигнал е продължил три часа?

— Три часа и двадесет и две минути, за да сме точни, сенаторе — избърбори неясно Кени Уонг, като привлече вниманието върху себе си.

Чейни му направи знак да седне.

— И е нямало никакви други сигнали, г-н Додс?

— Не, сър, но ние ще продължим да следим честотата и посоката на сигнала 24 часа в денонощието.

— Добре, ако приемем, че сигналът е истински, какви са изводите?

— Ами, сър, най-очевидният извод е, че сега имаме доказателства, че не сме сами, че поне още една интелигентна форма на живот съществува някъде в нашата галактика. Следващата ни стъпка е да определим дали нейните специфични модели или алгоритми са скрити в самия сигнал.

— Мислите, че сигналът може да съдържа някакъв вид съобщение?

— Мислим, че е много възможно. Сенаторе, това не беше просто някакъв сигнал, предаден през галактиката. Този лъч беше нарочно насочен към нашата слънчева система. Там има друг разум, който знае, че съществуваме. Като са насочили фара си към Земята, те ни уведомяват, че и те съществуват.

— Един вид съседски поздрав, така ли?

Директорът на НАСА се усмихна:

— Да, сър.

— И кога хората ти ще приключат с анализа си?

— Трудно е да се каже. Ако съществува извънземен алгоритъм, съм сигурен, че нашите компютри и екип математици и разбивачите на криптирани кодове ще го намерят. Все пак обаче това може да отнеме месеци, години — или да не се случи никога. Как човек да мисли като извънземно? Това е вълнуващо, но всичко е много ново за нас.

— Това не е изцяло вярно, нали, г-н Додс? — очите на енот се взряха в директора. — И вие, и аз знаем, че SETI използва голямата чиния на Аресибо, за да предава съобщения към дълбокия космос от доста време насам.

— Точно както телевизиите излъчват телевизионни сигнали в пространството със скоростта на светлината още откакто „Аз обичам Луси“ беше излъчен за пръв път.

— Не играйте игрички, г-н Додс. Аз не съм астроном, но съм чел достатъчно, за да знам, че нашите телевизионни сигнали са прекалено слаби, за да са стигнали до Орион. Когато това откритие бъде обявено, ще има много страшно разгневени, много уплашени хора, които ще твърдят, че SETI е стоварила този неизвестен ужас на главите ни.

Додс изшътка на асистентите си, които тръгнаха да възразяват.

— Прав сте, сенаторе. Излъчванията на SETI са по-силни, но телевизионните сигнали са неимоверно по-широки, те се разпространяват в космоса във всички посоки. От двете далеч по-вероятно е телевизионните сигнали да са достигнали до случаен предавател, а не тесният лъч от Аресибо. Помнете, че силата на радиосигнала, който засякохме, е произведена от извънземен предавател, който далеч превъзхожда нашите. Трябва да приемем, че разумът, който стои зад него, разполага и с радиоприемници, които са в състояние да уловят нашите по-слаби сигнали.

— Независимо от това, г-н Додс, реалността в тази ситуация е, че милиони невежи хора утре ще се събудят изплашени до смърт, чакайки малките зелени човечета да нахлуят в домовете им, да изнасилят жените им и да откраднат бебетата им. Тази ситуация трябва да се овладее с финес или ще ни избухне в лицата.

Директорът кимна.

— Ето защо ви повикахме, сенаторе.

Дълбоко разположените очи изгубиха част от остротата си.

— Добре, хайде да поговорим за този нов телескоп, който предлагате — Чейни прелисти своето копие от доклада. — Тук пише, че чинията трябва да е 48 километра в диаметър и трябва да е построена на тъмната страна на Луната. Това ще струва доста парички. Защо, по дяволите, трябва да я строите на Луната?

— По същите причини, поради които изстреляхме космическия телескоп „Хъбъл“. От Земята излизат прекалено много радиосмущения. Тъмната страна на Луната винаги е обърната надалеч от Земята, като ни осигурява естествена зона, свободна от радиоизлъчвания. Идеята е да построим чиния в основата на голям кратер, подобен по дизайн на голямата чиния на Аресибо, само че няколко хиляди пъти по-голяма. Вече избрахме място — кратера Саха — само на три градуса в тъмната страна, близо до лунния екватор. Един лунен телескоп ще ни даде възможност да комуникираме с разума, който се свърза с нас.

— И защо ще искаме да правим това? — гласът на Чейни прогърмя в заседателната зала, като изгуби дрезгавината си, когато се повиши. — Г-н Додс, този радиосигнал може да е най-важното откритие в историята на човечеството, но онова, което предлага НАСА, ще изплаши населението. Ами ако американският народ каже „не“? Ами ако не иска да похарчи няколко милиарда долара, за да се свърже с Извънземното? Това е доста голямо финансово хапче, което искате Конгресът да преглътне.

Браян Додс познаваше Енис Чейни, знаеше, че той тества твърдостта му.

— Сенаторе, прав сте. Това откритие ще изплаши много хора. Но нека ви кажа кое плаши много от нас още повече. Плашим се, когато ежедневно вземаме таблета и четем истории за ядрени оръжия в Иран. Плашим се, когато четем за увеличаващите се проблеми с глада в Русия или за стратегическите оръжейни площадки в Китай, още една страна, която е в състояние да унищожи света. Изглежда, че всяка нация, която страда от политически или икономически затруднения, е въоръжена до зъби, сенатор Чейни, и тази реалност е много по-плашеща от всеки радиосигнал, идващ от разстояние хиляда и осемстотин светлинни години.

Додс се изправи. Висок малко под 1.85 метра и твърди 100 килограма, той приличаше повече на борец, отколкото на учен.

— Онова, което хората трябва да разберат, е, че си имаме работа с интелигентен вид, който далеч превъзхожда човечеството и който е успял да осъществи първия контакт. Каквото и да са те, където и да са те, те са прекалено далеч, за да се отбият на посещение. Като построим този радиотелескоп, ще си дадем възможност да комуникираме с друг вид. Най-накрая може би ще можем да се учим от тях, да споделяме техните технологии и да добием по-добро разбиране за вселената и може би дори собствения ни произход. Откритието може да обедини човечеството — този проект може да е катализаторът, който да спаси хората от ядрено унищожение.

Додс погледна Чейни право в очите.

— Сенаторе, Извънземното се обади и е жизненоважно за бъдещето на човечеството да му се обадим обратно.