Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

5

23 септември 2012 г.

Маями, Флорида

03:30 часа

Сънят на Майкъл Гейбриъл премина в кошмар. По-лош от всички кошмари, това беше пълен с насилие повтарящ се сън, който се промъкваше в подсъзнанието му — шепот в мозъка, който го връщаше към един повратен момент от миналото му.

Той беше обратно в Перу. Отново беше малко момче, още нямаше и дванадесет. Гледаше през прозореца на спалнята си към спящото селце Ингенио и слушаше приглушените гласове, които долитаха от съседната стая. Чуваше как баща му говори с лекаря на испански. Чуваше как баща му ридае.

Вратата, свързваща стаите, се отвори.

— Майкъл, ела, моля те.

Мик можеше да помирише болестта. Беше мирис на гнило, мирис на потни чаршафи и интравенозни банки, на повръщано, на болка и човешко страдание.

Майка му лежеше на леглото. Лицето й беше прежълтяло. Тя го погледна с хлътналите си очи и стисна слабо ръката му.

— Майкъл, докторът ще те научи как да се разпореждаш с лекарствата на майка ти. Много е важно да внимаваш и да го правиш както трябва. Лекарят с посребрялата коса го огледа.

— Той е доста малък, сеньор…

— Покажи му.

Лекарят дръпна чаршафа, като откри катетър Port-A-Cath, който се подаваше от превързаното дясно рамо на жената.

Мик видя катетъра и се изплаши.

— Татко, моля те, не може ли сестрата…

— Вече не можем да си позволим медицинска сестра, а аз трябва да завърша работата си в Наска. Говорихме за това, синко. Можеш да се справиш. Всяка вечер ще си идвам у дома. Сега се съсредоточи, съсредоточи ума си върху онова, което ще ти покаже докторът.

Мик застана до леглото и започна да гледа лекаря отблизо, който пълнеше една спринцовка с морфин. Запомни дозата, после усети как стомахът му се преобърна, когато спринцовката бе инжектирана в Port-A-Cath-а и очите на майка му се забелиха нагоре…

— Не! Не! Не!

Писъците на Майкъл Гейбриъл разбудиха всички пациенти в отделението.

 

 

Дълбокият космос

Леката сонда „Плутон-Кайпер Експрес“ се носеше през космическото пространство. Осем години, десет месеца и тринадесет дни далеч от дома и едва на петдесет и осем дни и единадесет часа от целта й — Плутон и неговата луна Харон. Научната сонда, която приличаше на високотехнологична сателитна чиния, продължаваше да предава некодирания си сигнал обратно към Земята чрез своята 1.5 метрова антена с голямо усилване на сигнала.

Без предупреждение един огромен океан от радиоенергия избухна в космоса със скоростта на светлината. Долният край на пулсиращата хипервълна обгърна сателита в излъчванията си с високи децибели. За една наносекунда телекомуникационната подсистема на сондата и монолитните й микровълнови интегрални схеми (ММИС) бяха изгорени до неузнаваемост.

 

 

НАСА: Център за връзка с дълбокия космос

14:06 часа

Джонатан Лунин, ръководител на научния екип Плутон Експрес, се наведе над редица пултове за управление на мисията, като слушаше разсеяно д-р Джеръми Армънтраут, докато инженерът говореше на новите членове на наземния им екип.

— … антената с голямо усилване тип РКЕ постоянно предава един от три възможни тона. Те се превеждат общо взето така — всичко е наред, данните са готови за сваляне от сателита или има сериозен проблем, който изисква незабавно внимание. През последните осем години тези сигнали са били следени от…

Лунин потисна една прозявка. Тези последователни 18-часови смени започваха да си взимат своето и той беше повече от готов да започне уикенда.

„Още един час в заседателната зала, после у дома към следобедната дрямка. Утре играят «Редскинс» срещу «Ийгълс», играта ще е добра…“

— Джон, може ли да дойдеш при мен, моля! — един техник стоеше до контролния си пулт и махаше настоятелно.

Лунин забеляза струйките пот по лицето на мъжа. Операторите от двете му страни изглеждаха така, сякаш работеха трескаво.

— Каква е ситуацията?

— Изгубихме контакт с РКЕ.

— Слънчев вятър?

— Не и този път. На моето табло излиза масивно енергийно претоварване, което влияе на цялата система на малкия космически транспондер и двата бордови компютъра. Сензори, електроника, двигателни ефектори — всичко отказа. Наредих да се проведе пълен анализ на системите, но бог знае какъв ефект оказва това върху траекторията на РКЕ.

Лунин направи знак на д-р Армънтраут да се присъедини към тях.

— От контрол на полета са изгубили контакт с РКЕ.

— Резервните системи?

— Всичко отказа.

— По дяволите! — Армънтраут разтри слепоочието си. — Първият приоритет, разбира се, е да възстановите връзката. Наложително е да я открием отново и да продължим да следим сондата, преди да изтече прекалено много време и да изгубим РКЕ в дълбокия космос.

— Имаш ли предложение?

— Спомняш ли си лятото на 98-а, когато изгубихме контакт със „СОХО“ за около месец? Преди да възстановим връзката, успяхме да я открием, като излъчвахме радиосигнали от голямата чиния на Аресибо към сателита и после прихващахме отразения сигнал, като използвахме чинията на НАСА в Калифорния.

— Ще се свържа с Аресибо.

 

 

Национален център по астрономия и изследване на йоносферата

Аресибо, Пуерто Рико

— Разбрано, Джон.

Робърт Паскал, директор експлоатация в Аресибо, затвори телефона, после издуха носа си за безброен път, преди да се обади на асистента си.

— Артър, ела, моля те.

Астрофизикът Артър Кравиц влезе в офиса на директора.

— Господи, Боб, изглеждаш ужасно!

— Проклетите ми синуси. Първият ден от есента и главата ми вече тупти. Онези руски астрономи приключиха ли вече с голямата чиния?

— Преди около десет минути. Какво има?

— Току-що получих спешно обаждане от НАСА. Изглежда, че са изгубили връзка с „Плутон-Кайпер“ и искат да им помогнем да го намерят отново. Докато говорим в момента, пращат последните известни координати на сондата на твоя компютър и питат дали могат да използват голямата чиния, за да изпратят радиосигнал в космоса. Ако извадим късмет, ще получим отразен сигнал, който НАСА ще успеят да засекат, като използват голямата им чиния в Голдстоун.

— Заемам се. О, ами SETI? Знаеш, че Кени Уонг ще иска да слуша, като използва приемниците на SERENDIP. Проблем ли ще е, ако…

— Господи, Артър, не ме интересува. Ако хлапето иска да си губи живота в чакане на обаждане от Извънземното, за мен не е проблем. Ако имаш нужда от мен, ще бъда в стаята си, като ще прекалявам с дозите „Судафед“.

 

 

Когато университетът по инженерство „Корнел“ за пръв път проучи идеята да построи най-мощния радиотелескоп на света, ръководителите му с години търсиха място, което да представлява естествена геоложка вдлъбнатина, притежаваща приблизителните характеристики на гигантски вдлъбнат рефлектор. Мястото трябваше да е под юрисдикцията на САЩ и тъй като чинията нямаше да се мести, то трябваше да е възможно най-близо до екватора, така че Луната и планетите да се падат почти директно отгоре. Търсенето им ги доведе до планинската верига от варовиков карст на северно Пуерто Рико. Тучен изолиран терен, включващ дълбоки долини, заобиколени от издигащи се хълмове, които да предпазват телескопа от външни радиосмущения.

Завършен през 1963 г., с подобрения през 1974, 1997 и 2010 г., телескопът Аресибо напомня за огромна извънземна структура от бетон и метал на посетителите, които идват за пръв път. Чинията с диаметър 305 метра, изградена от почти 40000 перфорирани алуминиеви панели, виси с вдлъбнатата страна надолу, като изпълва цялата вдлъбнатина на карста, приличаща на кратер, като една гигантска купа за салата, дълбока 51 метра. Висяща на 130 метра над центъра на чинията се намира азимутната монтировка, грегорианският купол и вторичните и третични чинии. Тази 600 тонна мрежа от стомана се държи във въздуха от дванадесет кабела, закачени към три гигантски подпорни кули с форма на обелиск и многобройни спирачни котви, разположени из долината.

Построена в планинските възвишения от варовик, гледайки към телескопа отгоре, се намира лабораторията на Аресибо. Многоетажна бетонна структура, в която се съхраняват компютрите и техническото оборудване, нужно за управлението на съоръжението. Близо до лабораторията се намира четириетажно общежитие, в което има столова и библиотека, както и топъл басейн и тенис игрище.

Огромният телескоп на Аресибо е бил създаден, за да се използва от учени от четири различни области. Радиоастрономите използват чинията, за да анализират естествената радиоенергия, излъчвана от галактиките, пулсарите и другите небесни тела, които могат да са на разстояние дори десет милиона светлинни години. Радиолокационните астрономи идват в Аресибо, за да отразяват мощни лъчи радиоенергия от различни обекти в нашата слънчева система и после да записват и изучават ехото. Учените, занимаващи се с атмосферата, и астрономите използват телескопа, за да изучават йоносферата на Земята, да анализират атмосферата и динамичната й връзка с нашата планета.

Последното поле на изследвания включва програмата SETI или търсенето за извънземен разум. Целта на SETI е да открие интелигентния живот в космоса, като използва подход в две части. Първата е да изпрати радиопредаване в дълбокия космос с надеждата, че някой ден интелигентен вид ще получи това мирно послание. При втория подход се използва грегорианският купол и неговите две по-малки чинии, за да се получават входящи радиовълни от дълбокия космос в опити да се различи смислен модел, който да докаже, че не сме сами във вселената.

Астрономите наричат търсенето на радиосигнали от необятния космос търсене на игла в купа сено. За да опрости издирването, професор Франк Дрейк и колегите му от проекта „Озма“, основателите на SETI, заключили, че всяка интелигентна форма, която съществува в космоса, би трябвало (логически) да се свързва с вода. От всички радиочестоти, от които може да се избира, астрономите предположили, че извънземният разум ще излъчва сигналите си на 1.42 гигахерца, точката в електромагнитния спектър, при която от водорода се освобождава енергия. Дрейк обявил този интервал за най-надеждния и оттогава той е мястото за ловене на всички междузвездни радиосигнали.

Допълнение към проекта SETI е SERENDIP, или търсенето за извънземни радиопредавания от интелигентни популации, развити наблизо. Тъй като времето на телескопа е скъпо и трудно за добиване, SERENDIP просто свързва приемниците си към голямата чиния по време на всичките й наблюдения. Основното ограничение за тези учени от SETI е, че те нямат думата какво да се слуша, целта им се избира от техния домакин.

 

 

Кени Уонг застана на тераската от бетон и стомана, който се намираше точно пред огромните еркерни прозорци на лабораторията. Намусеният възпитаник на „Принстън“ се облегна на предпазния перваз и се взря в плетеницата от метал и кабели, които бяха окачени над сърцето на голямата чиния.

„Шибаните НАСА! Не е достатъчно, че ни отрязаха спонсорирането, а сега трябва да превземат времето на телескопа, за да открият проклетата си сонда…“

— Хей, Кени…

„Закачането на приемници към чинията си е чиста загуба на време, ако дори не сме настроени на надеждния интервал. Може да отида на плажа, тук няма какво да правя…“

— Кени, по дяволите, ела тук! От оборудването ти получавам главоболие!

— А?

Възпитаникът нахлу в лабораторията. Пулсът му се ускори, когато чу звук, който не беше чувал никога преди.

— Проклетият ти компютър бибитка така от пет минути — Артър Кравитц свали бифокалните си очила и го стрелна с гаден поглед. — Изключи проклетото нещо, става ли. Подлудява ме!

Кени го бутна и мина покрай него. Забързано започна да пише команди, за да активира програмата за търсене и идентифициране на компютъра. Програмата SERENDIP-IV можеше да изследва едновременно 168 милиона честотни канала на всеки 1.7 секунди.

След секунди на монитора проблесна отговор, който спря дъха му.

Потенциален сигнал: засечен

— О, мили боже…

Кени се втурна към спектралния анализатор. Сърцето му туптеше в ушите. Той се увери, че аналоговият сигнал се записва и се форматира цифрово.

Потенциален сигнал: неслучаен

— Исусе Христе — истински шибан сигнал! О, мамка му, Артър, трябва да се обадя на някого, трябва да потвърдя, преди да го изгубим!

Артър се смееше неудържимо.

— Кени, това просто е сондата „Плутон“. НАСА трябва да са я върнали на линия.

— Какво? О, мамка му — Кени рухна на стола, останал без дъх. — Господи, за секунда…

— За секунда гледаше като Кърли от „Тримата глупаци“. Просто седни и се успокой, докато се свържа с НАСА и потвърдя, става ли?

— Добре.

Физикът натисна един предварително запомнен клавиш на видео комуникатора, който го свързваше директно с НАСА. Лицето на д-р Армънтраут се появи на монитора му.

— Артър, радвам се да те видя. Хей, благодаря, че ни помогнахте.

— Благодаря за какво? Виждам, че вече сте се свързали отново с РКЕ.

— Не, все още нямаме никаква връзка. Защо мислиш така?

Кени дотича:

— НАСА, тук е Кени Уонг със SETI. Улавяме някакви радиопредавания от дълбокия космос. Мислехме, че е РКЕ.

— Не идва от нас, но помнете, че сондата „Плутон“ използва некодирани радиовълни. Има много шегаджии, SETI. Каква е честотата на сигнала?

— Изчакайте — Кени се върна на компютъра си и написа серия команди. — О, Господи, ние сме на 4320 MHz. Дявол да го вземе, Артър, този микровълнов обхват е прекалено висок, за която и да е телекомуникация на Земята или дори за геосинхронен сателит. Чакайте, ще пусна сигнала през говорител, за да може да слушаме.

— Кени, почакай…

Един пронизителен високочестотен тон пропищя през говорителите. Мъчителен звуков взрив, който пръсна бифокалните очила на Артър и накара еркерните прозорци да се разтресат в рамките си.

Кени извади щепсела, като разтри звънтящи си уши.

Артър се взираше в парчетата стъкло в ръцете му.

— Невероятно. Колко силен е сигналът? Откъде идва?

— Все още изчисляваме източника, но силата е извън моята мъничка скала. Наблюдаваме ясно радиоизлъчване, което е около хиляда пъти по-силно от всичко, което можем да излъчим от Аресибо — тръпки полазиха по гръбнака на Кени. — Дявол да го вземе, Артър, това е — това е истинското нещо!

— Само се успокой за секунда. Преди да започнем да изглеждаме като „глупаците“ на новото хилядолетие, влез на линия и започни да потвърждаваш сигнала. Започни с VLA в Ню Мексико. Аз ще се свържа с Охайо с Щатската…

— Артър…

Кравитц се обърна към видеовръзката.

— Казвай, Джеръми.

Пет-шест техници се бяха струпали около пребледнелия д-р Армънтраут.

— Артър, току-що потвърдихме сигнала.

— Вие сте потвърдили — Кравитц беше замаян, сякаш живееше в някакъв измислен свят. — Установихте ли източника?

— Все още работим върху това. Попадаме на много смущение заради…

— Артър, имам предварителна траектория! — Кени беше станал на крака, много развълнуван. — Сигналът тръгва от съзвездието Орион, някъде в близост до колана на Орион.

 

 

Чичен Ица, полуостров Юкатан

16:00 часа

Древният град на маите Чичен Ица, разположен в равнините на полуостров Юкатан, е едно от великите археологични чудеса на света. Няколкостотин сгради се намират в това обградено от джунгла място на 1200 години, включително някои от най-сложно гравираните храмове и светилища в цяла Мезоамерика.

Известно е, че самият град, познат като Чичен, датира от 435 г. сл.Хр. След известен период на изоставеност градът е бил преоткрит от ицтаите, племе, говорещо майски, което населявало района до късния осми век, когато толтеките мигрирали на изток от Теотихуакан. Под наставленията и водачеството на великия учител Кукулкан двете култури се слели. Градът процъфтял и започнал да доминира в района като религиозен, церемониален и културен център. Заминаването на Кукулкан през единадесети век довело до падането на града, хората били изгубени, покварата ги тласнала към диаболичните форми на човешките жертвоприношения. До шестнадесети век малкото, което било останало от културата, бързо паднало под владение на испанците.

В Чичен Ица доминира може би най-величествената структура в цяла Мезоамерика — пирамидата Кукулкан. Кръстен „Ел Кастийо“ от испанците, този извисяващ се девететажен зикурат се издига почти на трийсет метра над отворената шир на тревистата поляна.

Кукулкан е далеч повече от просто пирамида — това е календар от камък. Всяка от четирите й страни има по 91 стъпала. С платформата крайната бройка става 365, колкото са дните в годината.

За археолозите и учените кървавочервената пирамида остава загадка, тъй като дизайнът й разкрива познания по астрономия и математика, които могат да се мерят с тези на съвременния човек. Структурата е била геологично съобразена по такъв начин, че два пъти всяка година, при пролетното и есенното равноденствие, по северната балюстрада да започват да се вият странни сенки. Когато слънцето на късния следобед се скрие, огромната сянка на тялото на змия започва да се плъзга надолу по стълбите, докато не се срещне с издяланата от камък глава, която се намира в основата на структурата. (През пролетта змията слиза по балюстрадата, през есента илюзията е обърната.)

Отгоре на пирамидата се намира четиристенен храм, който първоначално се е използвал за отдаване на почит на боговете и чак по-късно, след заминаването на Кукулкан, за човешки жертвоприношения. Вярва се, че Кукулкан е издигната през 830 г. сл.Хр. и първоначално е била изградена върху много по-стара структура, в останките, от която може да се влезе само през вход с порта, разположен при северната основа. Тунел, причиняващ клаустрофобия, води до тясно стълбище, чиито варовикови стъпала са хлъзгави от влагата. Когато човек се изкачи нагоре, може да намери две теснички вътрешни стаи. В първата се намира наведената фигура на Чак Муул, статуя на маите, поддържаща церемониалния поднос, направен за сърцата на жертваните хора. Зад оградата на втората стая се намира трон с червен ягуар, чиито очи са направени от блестящ зелен ахат.

 

 

Брент Накамура натисна копчето за стабилизиране на камерата, после направи панорамен кадър на морето от изнемогващи от жега тела със своята камера SONY.

„Исусе, тук трябва да има сто хиляди души. Ще стоя в задръстването с часове“.

Роденият в Сан Франциско мъж насочи камерата назад към северната балюстрада, като увеличи сянката на опашката на змията, докато тя продължаваше своето 202-минутно пътешествие нагоре по облицовката от варовик на 1200-годишната пирамида.

Острата миризма на човешка пот висеше тежко във влажния следобеден въздух. Накамура засне една канадска двойка, която спореше с двама полицаи от парка, после изключи камерата, докато германски турист и семейството му си пробиваха с лакти път покрай него.

Погледна часовника си и реши, че е най-добре да заснеме малко от свещения сенот, преди да изгуби светлината. След като мина през безброй хора, правещи си пикник, той стигна на север до древния сакбе — издигнат пясъчен път, който се намираше в близост до северната страна на Кукулкан. Сакбе беше единственият начин да пресече гъстата джунгла, за да стигне до второто най-свещено място в Чичен Ица — дупка, пълна със сладка вода, известна като сенот, или кладенецът за жертвоприношения на маите.

След пет минути вървене той стигна до отвора на ямата, широка 58 метра, място, на което едно време хиляди девици са били жертвани. Накамура погледна надолу. На осемнадесет метра под него тъмните тинести води воняха на застояло.

Далечен звук от гръмотевица го накара да прехвърли вниманието си към небето.

„Това е странно, по небето няма нито един облак. Може би беше самолет?“

Звукът стана по-силен. Неколкостотин от туристите се спогледаха тревожно. Една жена изпищя.

Накамура усети, че тялото му трепери. Погледна надолу към ямата. По преди спокойната повърхност се разширяваха кръгове.

„Мамка му, земетресение!“

Като се хилеше от вълнение, мъжът насочи камерата си надолу към отвора на сенота. Той беше оцелял през голямото земетресение от 2005 г. и щеше да трябва нещо повече от няколко друсания, за да се разстрои психиката му на човек от Сан Франциско.

Тълпата се дръпна, когато трусовете се засилиха. Много от хората затичаха надолу по сакбето към изхода на парка. Други пищяха, докато Земята под краката им подскачаше като трамплин.

Накамура престана да се усмихва.

„Какво става, по дяволите?“

Водата в ямата се въртеше като във въртоп.

После, така внезапно, както бяха започнали, трусовете спряха.

 

 

Холивуд Бийч, Флорида

Синагогата беше пълна над капацитета си на този Йом Кипур, най-свещения ден от еврейския календар.

Доминик седеше между родителите си, които я бяха осиновили. Еди и Ис Екслер. Щайнберг стоеше на амвона, слушайки ангелския глас на своята солистка, която пееше натрапчива молитва на неговите богомолци.

Доминик беше гладна, тъй като беше постила почти двадесет и четири часа, откакто Денят на умилостивението беше започнал. Освен това цикълът щеше да й дойде скоро. Може би затова беше толкова емоционална, неспособна да се съсредоточи. Може би затова мислите й продължаваха да отиват към Майкъл Гейбриъл.

Равинът отново започна да чете:

— На Рош а-Шана ние мислим. На Йом Кипур ние размишляваме. Кой ще живее в името на другите? Кой, умирайки, ще остави наследството на живота? Кой ще изгори в огъня на алчността? Кой ще се удави във водите на отчаянието? Чий глад ще бъде за добро? Чия жажда ще бъде за справедливост и правда? Кой ще бъде поразен от страх от света? Кой ще се задушава от липсата на приятели? Кой ще почива в края на деня? Кой ще лежи безсънен на легло от болка?

Емоциите й се завихриха, когато си представи как Мик лежеше в стаята си.

„Спри…“

— Чий език ще бъде пронизващ меч? Чии думи ще подканят към мир? Кой ще тръгне напред в търсене на истината? Кой ще бъде заключен в затвора от самия себе си?

В ума си тя можеше да види как Мик крачи по двора, докато равноденственото слънце започва да залязва зад бетонната стена.

— … ангелите, обхванати от страх и треперещи, обявиха възхитено — това е Денят на страшния съд! Дори обитателите на небесата ще бъдат съдени, а всички онези, които обитават земята, ще бъдат наредени пред Теб.

Емоционалният язовир се проби. Горещи сълзи накараха очната й линия да се разтече по лицето й. Объркана, тя се промуши покрай Ис и забързано мина по пътеката и излезе от храма.