Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

17

Мексиканският залив: 2185 метра под повърхността

Непрестанното туптене в главата принуди Мик да отвори очи.

Тишина.

Той лежеше по гръб, краката му бяха вирнати във въздуха, а горната част на тялото му беше оплетена в една пращяща купчина изпотрошено оборудване. В кабината беше влажно и цареше пълен мрак, с изключение на слабото сияние от един оранжев пулт за управление, който премигваше някъде в далечината. Горе беше долу, ляво беше дясно, а топлата течност, която капеше надолу в гърлото му го даваше.

Той се претърколи болезнено, като плюеше кръв. Главата му още се въртеше. Проследи кръвта до течащите си ноздри и запуши потока с пръсти.

Един дълъг момент той просто седеше там, като едва крепеше равновесие върху острите парчета от разбитите компютърни монитори и навигационно оборудване. Опитваше да си спомни как се казва и къде се намира.

„Мини подводницата. Ямата… Доминик!“

— Дом?

Той изплю още кръв и се покатери върху една купчина техника, която блокираше пътя му към капитанския стол.

— Дом, чуваш ли ме?

Той я намери в безсъзнание, все още закопчана към капитанския стол. Брадичката й беше на гърдите. Сърцето му се разтуптя от страх, когато внимателно наклони стола докрай назад, като придържаше кървищата й глава с ръка, преди да й позволи да се отпусне отново на седалката. Провери дишането й и усети повърхностен дъх. Отпусна колана, после се наведе към дълбоката кървяща цепнатина на челото й.

Мик свали тениската си и накъса потния плат на дълги ленти. Върза импровизирана превръзка през раната, после започна да търси комплект за оказване на първа помощ из опустошената кабина.

Доминик изстена. Тя се изправи болезнено, завърти глава и й се догади.

Мик намери комплекта и едно шише с вода. Върна се при нея, превърза раната и извади студен компрес.

— Мик?

— Тук съм.

Той стисна компреса, проби веществата, които се съдържаха в него, и го притисна към челото й, като го закрепи с останките от тениската си.

— Имаш лоша рана на главата. Повечето от кръвотечението спря, но вероятно имаш сътресение.

— Мисля, че пукнах ребро. Трудно ми е да дишам.

Тя отвори очи и погледна към Мик с болка.

— Ти кървиш.

— Разбих си носа.

Той й подаде бутилираната вода.

Жената затвори очи и отпи.

— Къде сме? Какво се случи?

— Спускахме се през дупката и ударихме нещо. Мини подводницата не работи. Системите за поддържане на годна за живеене среда едва функционират.

— Все още ли сме в дупката?

— Не знам.

Мик отиде при предния люк и надникна навън.

Аварийните външни светлини на „Барникъл“ разкриха тъмна тясна зала, в която нямаше морска вода. Носът на подводницата изглежда беше заклещен между две тъмни вертикални бариери. Разстоянието между двете стени се стесняваше рязко, преди те да образуват задънен край, приличащ на извита метална ножница.

— Исусе, къде, по дяволите, се намираме?

— Какво е това?

— Не знам — някаква подземна зала. Подводницата се е заклещила между две стени, но отвън няма вода.

— Можем ли да излезем оттук?

— Не знам. Дори не съм сигурен какво е тук. Забеляза ли, че онези дълбоки вибрации са спрели?

— Прав си — тя го чу как тършува из останките. — Какво правиш?

— Търся принадлежностите за гмуркане.

Той намери костюма за гмуркане, маска и една бутилка кислород.

Доминик изстена, докато се изправяше в седнало положение. После отново отпусна глава назад. Болката и световъртежът бяха съкрушителни.

— Какво ще правиш?

— Където и да сме, сме заклещени. Отивам да видя дали мога да намеря път да се измъкнем.

— Мик, почакай. Трябва да сме на повече от километър и половина дълбочина. Налягането ще ни смаже в момента, в който отвориш люка.

— В залата няма вода, което означава, че в нея не трябва да има налягане. Мисля, че просто трябва да поемем риска. Ако просто седим тук, така или иначе ще умрем.

Той си събу маратонките и се напъха в тесния неопренов костюм.

— Прав си. Така и не трябваше да влизаме в ямата. Беше глупаво. Трябваше да те послушам.

Той спря да се облича и се наведе над нея.

— Ако не беше ти, още щях да съм мекотелото на Фолета. Просто стой тук и опитай да не се движиш, докато ни измъкна оттук.

Тя премигна, за да попречи на сълзите си.

— Мик, не ме оставяй. Моля те, не искам да умра сама…

— Няма да умреш…

— Въздухът… колко въздух е останал?

Той намери контролния пулт и провери измервателния уред.

— Почти три часа. Опитай да стоиш спокойно…

— Чакай, не тръгвай още — тя го хвана за ръката. — Просто ме прегърни за минута. Моля те.

Мик коленичи и нежно допря дясната си буза до нейната. Усети как мускулите й потръпнаха, когато я прегърна и вдиша аромата й. Прошепна в ухото й:

— Ще ни измъкна оттук, обещавам.

Тя го стисна по-силно.

— Ако не можеш, ако няма изход, обещай ми, че ще се върнеш.

Той преглътна буцата в гърлото си.

— Обещавам.

Те се държаха в обятията си още няколко минути, докато стягането от водолазния костюм на Мик не стана непоносимо.

— Мик, почакай. Бръкни под седалката ми. Трябва да има малък комплект за спешни случаи.

Той извади едно метално куфарче и го отвори. Извади нож, няколко ракети и бутанова запалка.

— Под седалката има и малка бутилка кислород. Чист кислород. Вземи я.

Той извади бутилката, към която беше закачена пластмасова маска.

— Това са доста неща за носене. Би трябвало да ти я оставя на теб.

— Не, вземи я. Ако ти свърши въздухът, и двамата сме мъртви.

Той отново си обу маратонките, закрепи ножа при глезена си със залепваща лента, после отвори клапата на по-голямата бутилка, за да се увери, че регулаторът работи. Той вдигна жилетката за регулиране на плаваемостта и бутилката на гърба си, после закрепи по-малката бутилка с кислород на кръста си със залепваща се лента. Напъха ракетите и запалката в жилетката и после, като се чувстваше като натоварено муле, се изкачи по стълбата на мини подводницата, която сега беше наклонена под ъгъл от 30 градуса.

Мик отключи люка, пое си дълбоко дъх и се надигна, за да го отвори.

Нищо.

„Ако бъркам за налягането, и двамата ще умрем още тук“.

Той спря за малко, като преценяваше възможностите пред него, после опита отново, като този път подпря титановия капак с рамо. Люкът се повдигна със съскане от гуменото уплътнение.

Мик излезе от подводницата, като се изкачи на корпуса и остави люка да се затвори, когато се изправи…

Тряс!

Зъбите му се забиха в регулатора, когато главата му се удари болезнено в таван, твърд като скала.

Прегърбен и крепящ равновесие върху подводницата, той потри удареното място и се огледа. От позицията му върху „Барникъл“ той видя, че са в гигантски тор, зала с форма на поничка, осветена от аварийните светлини на подводницата. Носът на съда беше заклещен здраво между две извити плоскости, приличащи на перки и високи 2.1 метра. Лъчът от фенерчето му разкри горната част поне на още дузина обекти, приличащи на разделителите, като всички се подаваха от една обла средна част като множество перки върху хоризонтална мелница.

Мик се взря в структурата, като изследваше заобикалящото го. Регулаторът хъхреше в ушите му, докато дишаше.

„Знам какво е това — това е турбина, гигантска турбина. Трябва да сме били засмукани във входно отверстие. Удрящият звук изчезна. Мини подводницата е блокирала въртенето на перките, заклещила се е в турбината и е задръстила входния отвор“.

Мик слезе от „Барникъл“ и стъпи на гладка стара метална повърхност.

„Какво се е случило с морската вода?“

И после той започна да пада назад. Босите му крака се подхлъзнаха изпод него, десния му лакът и тазът му се удариха в твърдата лигава повърхност с глухо тупване. Мик изстена от болка и погледна нагоре.

Лъчът от фенерчето разкри поресто черно вещество, приличащо на гъба, което покриваше цялата средна част на тавана. Капки солена вода капеха по главата му.

Мъжът се надигна на крака и се протегна нагоре, като се изненада откри, че порестият материал е изключително трошлив, като стиропор, само че по-твърд. Той извади ножа си и го заби във веществото, като изряза няколко парчета от ронещия се тебеширен камък, напоен с морска вода.

Спря. Звук от въздух, преминаващ по шахта, се разнасяше някъде вдясно от него. Той се протегна и се хвана за горната част на металния разделител отдясно, като освети металния таван с фенера си.

Звукът идваше от куха шахта, широка 1.2 метра, разположена в тавана над следващата перка. Като се издигаше под почти вертикален ъгъл, тъмният отвор изглежда водеше през тавана като някаква странна пързалка за пране.

Мик се изкачи над металната стена, после застана под отвора, като усещаше как горещият полъх обгръщаше лицето му.

„Шахта, водеща навън?“

Като се премести към следващата перка на турбината, той се издърпа по бариерата и възседна 5 сантиметровия й ръб, като опипваше за шахтата. Ръцете му попаднаха на стръмен, но възможен за преодоляване наклон.

Мик внимателно проучи тавана и се изправи, като внимателно крепеше равновесие върху перката. Издърпа се нагоре в тъмната дупка, като пропълзя в шахтата по корем. Превъртя се настрана и протегна крака към отсрещната страна на 1.2 метровия цилиндър. Бутилката му с кислород и лактите бяха облегнати на стената зад гърба му. Той погледна нагоре. Горещият вятър духаше в лицето му. Светлината му разкри широк проход, който се издигаше в мрака под стръмен ъгъл от 75 градуса.

„Това ще бъде трудно…“

Като държеше гърба и краката си здраво притиснати към вътрешността, той започна да пълзи нагоре по стената на шахтата, сантиметър по сантиметър, като алпинист, който се изкачва по отвесен тесен проход. При всеки 1.5 метра, които изкачваше, той се плъзгаше надолу с 30 сантиметра. Падаше и пъшкаше, докато потта не се избършеше от дланите и ожулената му плът и той не си възвърнеше захвата върху хлъзгавата метална повърхност.

Трябваха му двадесет минути, за да изкачи 26-те метра до върха. Там го чакаше потънала в непроницаем мрак горна част — задънен край.

Мик удари глава назад в стената и изстена в регулатора си от отчаяние. Мускулите на краката му, изморени от изкачването, започнаха да треперят, като заплашиха да го изпуснат и той да се плъзне надолу от мястото, където беше застанал. Усети, че започва да се хлъзга и разпери и двете си ръце, като изпусна фенерчето.

„Мамка му…“

Заобиколен от мрак, той чу как то изтрака по шахтата и се пръсна, когато се удари в повърхността отдолу.

„Ти си следващият, ако не внимаваш“.

С болезнено бавни движени той извади бутановата запалка и една от ракетите, затъкнати във водолазния му костюм. Докато от него капеше пот, той изгуби следващите пет минути в безплодни опити да запали ракетата.

Мик се втренчи в запалката, която беше пълна с гориво, но отказваше да се запали.

„Глупако, не можеш да запалиш огън без кислород“.

Като си пое дълбок дъх, той махна регулатора от устата си и натисна копчето за изпускане, като насочи струя въздух към запалката. Появи се оранжев пламък, който му позволи да запали ракетата.

Пращящата розова светлина разкри нещо, което приличаше на два малки маркуча, свързани към хидравлична панта. Той сряза и двата маркуча, като използва ножа си. От тях по костюма му потече гореща тъмносиня течност. Върна регулатора в устата си и опря глава в капака.

Люкът помръдна със сантиметър.

Като се премести възможно най-близо до капака, доколкото се осмеляваше, Мик отвори извънземния люк малко и пъхна пръсти в процепа. С едно движение той се превъртя, като увисна в мрака, преди да успее да се набере нагоре към онова, което приличаше на метална мрежа. Рухна на колене и ръце. Тялото му трепереше от изтощението. Изпепеляващата горещина от новата обстановка накара маската на лицето му да се замъгли и да го ослепи.

Мик свали маската, но видя, че устата му е прекалена суха, за да плюе[1]. Той избърса сълзите от почервенялото си от жега лице и погледна нагоре.

„О, Исусе…“

Изправи се в седнало положение, замаян. Треперещите му крайници вече не бяха под негов контрол. Очите му се разшириха, умът му препускаше толкова бързо, че не можеше да образува нито една свързана мисъл. От лицето и тялото му се лееше пот заради жегата, напомняща на пещ, и караше в костюма му да се образуват локви. Сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше така, сякаш го натискаше надолу, натискаше го към изгарящия метал, който стържеше под водолазния костюм.

„Аз съм в ада…“

Беше влязъл в огромна тъмна яйцевидна зала. Размерите й можеха да се мерят със Суперкупола в Ню Орлиънс, ако арената беше празна отвътре. Слой изгарящи яркочервени пламъци облизваха повърхността на заобикалящите стени, като се издигаха на вълнички като обърнат водопад покрай съскащия периметър и изчезваха в мрака отгоре.

Но не мрак! Въртящ се на стотици метри над главата му и осветяващ самия център на гигантската бездна, имаше един искрящ смарагдовозелен водовъртеж от кръжаща енергия. Миниатюрна спираловидна галактика, въртяща се бавно и всемогъщо обратно на часовниковата стрелка като космически вентилатор на тавана, пулсиращ от енергия.

Мик се взря в неземното сияние на галактиката, хипнотизиран от красотата й, смирен от величествеността й и абсолютно ужасен от значението, стоящо зад нея. Той насили клепачите си да се затворят над горящите му зеници, като отчаяно се опитваше да проясни главата си.

„Доминик…“

Той се помъчи да се изправи на крака, отново отвори очи и огледа останалата част от нереалната обстановка.

Стоеше на една издатина, метална решетка, на която се държеше люкът, който беше запечатил цилиндричната шахта. На 1.2 метра под него се издигаше на вълни сребриста течност, приличаща на живак, която изпълваше цялата зала като езеро в чудовищно голям кратер. Искрящата й огледална повърхност отразяваше танцуващите алени пламъци. Абаносови талази дим се издигаха над развълнуваното море от разтопен метал, като пара, излизаща от кипящ котел.

Мик се обърна и погледна светещата стена с нажежената до червено жарава. Точно под пламъците имаше фасада, наподобяваща скара, която ограждаше цялата вътрешност на помещението. Изкривяването на въздуха разкри невидими газове, изпускани от малки пори във фасадата, точно както разкриваше как жегата се издига над пустинен път, покрит със смес от чакъл и катран.

„Входът… вентилационна шахта?“

Мик се взря в сюр реалната стена от пламъци, която нито гореше, нито поглъщаше, а се издигаше право нагоре във вертикалното заграждение като бушуващата река от кръв. Трескави мисли се завъртяха в ума му.

„Мъртъв ли съм? Може би умрях в мини подводницата? Може би съм в ада?“

Той рухна на задните си части, като полуседеше, полулежеше покрай ръба на платформата, прекалено слаб и замаян, за да помръдне. Успя да се изплюе в маската на лицето си и я върна на мястото й. После си спомни за по-малката бутилка. Отвърза я и вдиша няколко пъти чист кислород, като успя да проясни главата си.

Тогава забеляза разкъсването във водолазния костюм. Кожата на дясното му коляно беше оголена и раната кървеше силно. Той объркано докосна горещата кръв, като я изследваше така внимателно, сякаш беше някакъв извънземен бульон.

Кръвта му беше синя.

„Къде съм? Какво се случва с мен?“

Сякаш в отговор, един лилав изблик на енергия присветна като светкавица някъде през морето. Той се наведе напред, като се мъчеше да вижда през маската си, която отново се беше замъглила въпреки пресния слой слюнка.

И тогава се случи друго странно нещо. Когато махна маската, мощна вълна от невидима енергия се издигна като порив от повърхността на езерото и остана да кръжи на 90 сантиметра над главата му.

Мик се изправи. Когато се протегна, за да го стигне, усети интензивно поле от електромагнитна енергия, която резонираше с мозъка му като камертон.

Дезориентиран, той се пресегна сляпо към кислородната маска, докато яркочервените пламъци танцуваха пред замъгленото му зрение. Предаде се и падна назад към метала. Вдиша още кислород и затвори очи заради световъртежа.

— Майкъл…

Мик отвори очи и затаи дъх.

— Майкъл…

Той се взря в езерото.

„Халюцинирам ли?“

— Ела при мен, синко мой.

Кислородната маска падна от устата му.

— Кой е там?

— Липсваше ми.

— Кой си ти? Къде съм? Какво е това място?

— Наричахме Наска нашето лично чистилище, спомняш ли си, Майкъл? Или този твой гениален ум най-накрая е отказал да работи след толкова много самотни години в приюта?

Мик усети как сърцето му потрепва. Изгарящи сълзи потекоха по червените му като цвекло бузи.

— Татко? Татко, наистина ли си ти? Мъртъв ли съм? Татко, къде си? Не те виждам. Как може да си тук? Къде е тук?

— Ела при мен, Майкъл и ще ти покажа.

Сякаш насън, той стъпи извън решетката и падна в езерото.

— О, мамка му, о, Господи!

Мик погледна надолу. Умът му беше претоварен от онова, което долавяха сетивата му. Той беше в безтегловност, побеждаваше гравитацията, носейки се над сребристата повърхност върху смарагдовозелена възглавничка от енергия, която течеше през всяка фибра на тялото му и го упойваше. Възбуждащи усещания се надигаха в костите му и излизаха през скалпа, карайки всеки косъм на главата му да щръкне. Адреналинът и страхът се бореха за контрола над пикочния му мехур. Като усещаше как кислородната бутилка левитираше и тръгна да се отдалечава от гърба му, той забързано затегна залепващата се лента около кръста си, после върна регулатора в устата си.

— Ела при мен, Майкъл.

Една-единствена крачка го тласна напред покрай енергийното поле като отвързан балетист. Окуражен, той направи още шест крачки и се озова носещ се през просторното езеро, приличащо на огледало, ангел без крила, насочван от невидима сила.

— Татко?

— Още малко по-далеч…

— Татко, къде си?

Когато се приближи до далечната страна на залата, видя огромна катраненочерна платформа, която се извисяваше на 9 метра над блестящата повърхност като шлеп от ада. Вълна от ужас обхвана душата му, когато осъзна, че не може да спре, че инерцията му в този безтегловен свят го караше към обекта пряко волята му.

— Хванах те.

Мик се паникьоса и се обърна, за да бяга, само за да установи, че краката му ритаха на едно място, докато биваше придърпван нагоре и надалеч от повърхността на езерото. Той се гмурна по корем във въздуха, като безпомощно се опитваше да се захване за енергийното поле, докато тялото му се изви назад и беше закарано на платформата от мощно, леденостудено зло присъствие.

Мик се приземи твърдо на колене. Падна напред така, сякаш щеше да се моли. Дишаше учестено и умът му беше обхванат от страх. Той погледна нагоре към онова, което го държеше.

Беше капсула, висока и широка колкото локомотив и дълга колкото футболно игрище. Многобройни опърлени изводи, приличащи на пипала и идващи изпод платформата, влизаха в този затворен обект с опушени стъкла като хиляди извънземни интравенозни тръби.

— Защо се страхуваш от мен, Майкъл?

Една вълна от енергия се запали във вътрешността на цилиндъра. Блясъкът за момент разкри сенчестото присъствие на едно огромно създание.

Мик беше парализиран. Лицето му представляваше замръзнала маска на ужас, крайниците вече не можеха да поддържат тежестта му.

— Погледни ме, Майкъл. Погледни лицето, което има твоята плът и кръв!

Мислите на Майкъл се разхвърчаха, когато той беше натиснат с главата напред към стъклоподобната повърхност от невидима сила. Можеше да усети присъствието в изпълнената с дим зала — присъствие на чистото зло, която караше сярна жлъчка да се надига в гърлото му и да го дави. Той стисна очи. Умът му не беше в състояние да осмисли ужаса, който може да стоеше пред него.

Вълна от енергия насили клепачите му и ги отвори, като ги затисна назад.

Той видя как едно лице се появи през жълтата мъгла в капсулата. Сърцето му биеше в гърдите.

— Не…

Беше Джулиъс. Снежнобялата коса на баща му, разчорлена като на Айнщайн, тенът, набръчканото лице, изглеждащо като стара кожена дреха. Меките познати кафяви очи го погледнаха.

— Майкъл, как може да се страхуваш от собствения си баща?

— Ти не си баща ми…

— Разбира се, че съм. Сети се за миналото, Майкъл. Не си ли спомняш как майка ти умря? Беше ми толкова ядосан. Мразеше ме за онова, което бях сторил. Погледна ме в очите точно както ме гледаш сега — И МЕ ОБРЕЧЕ ДА ОТИДА В АДА!

Чудовищният глас стана по-дълбок и отекна в ушите му. Мик изпищя в регулатора, като усети как умът му се прекърши, когато лицето на Джулиъс се превърна в чифт кървавочервени демонични очи като на влечуго, приличащи на фарове на кола. Зениците — златни, диаболични процепи, които прогаряха душата му и изпепеляваха самата му разумност.

Мик нададе смразяващ кръвта вик, докато ледените пръсти на смъртта галеха изтерзания му ум. С едно диктувано от адреналина движение той скочи от платформата само за да бъде сграбчен във въздуха и задържан там.

— Ти си моята плът, ти си моята кръв. Чаках те, чаках да дойде този ден. Знам, че си усещал присъствието ми. Скоро ще бъдем заедно. Обединени… баща и син.

През замаяността си той погледна нагоре и видя, че спираловидната галактика над главата му се въртеше по-бързо. Докато скоростта й се увеличаваше, един огромен кух цилиндър от смарагдова енергия се оформи в средата на разтопеното езеро и се заиздига към тавана като искрящо зелено торнадо. Фунията от енергия се сля с вихрушката. Двете се завихриха в унисон, все по-бързо и по-бързо.

Умът на Мик пищеше. Очите му бяха изпъкнали от главата. През лудостта той видя как една самотна вълничка се оформи в средата на езерото, причинена от нещо, което се издигаше изпод разтопената повърхност.

Сега можеше да го види — надигащо се през смарагдовата фуния от енергия — същество, черно като нощта, хищна форма на живот с размах на крилете, приличащи на криле на влечуго, 9 метра. Три назъбени нокътя висяха под тялото му. Един череп без лице с форма на наковалня преминаваше в извит израстък, напомнящ на рог. Опашката, оформена като клюн, беше с размери наполовина колкото крилете. Нажежено кълбо с цвят на кехлибар светеше ярко до врата като око без зеница.

Мик гледаше, останал без думи. Таванът на въртящата се галактика от енергия започна да изчезва, разкривайки вертикална шахта от скала, издялана в морското дъно. Водата в шахтата също се въртеше и образуваше основата на чудовищен водовъртеж.

Мик здраво притисна малката кислородна бутилка към гърдите си. Махна маската, като насочи запечатаната клапа надалеч от тялото си.

Със звучно свистене средата на тавана се дръпна, като изпълни цялата зала с ужасен рев. Мъжът усети, че ушите му изпукаха, когато морето нахлу вътре. Течението беше насочено покрай страните на полето на цилиндричната вертикална сила като водопада Ниагара.

Мик отчаяно огледа залата. Погледът му се фокусира върху двадесет и трите еднакви шахти, от които всички, освен една, се отвориха, за да поемат надигащото се течение.

Бумтежът се засили, когато гигантските турбини на извънземния съд започнаха да въртят назад, за да източат морската вода.

Мик взе бутановата запалка, после отвори клапата на по-малката кислородна бутилка и допря пламъка до невидимата възпалима струя от чист кислород. Компресираният газ пламна като ракета и заби основата на бутилката в корема му, като го закара назад към въздуха и далеч от капсулата.

Мик се понесе над разтопеното езеро от метал, после се гмурна в бушуващата река солена вода, която се отцеждаше над повърхността на езерото.

Той пусна изпразнената бутилка, когато течението го погълна. Страхът и адреналинът направляваха ръцете и краката му, докато той си проправяше път към неработещата шахта, през която беше дошъл. Хвана се за решетката и се набра, докато надигащото се течение бушуваше отзад.

Той отвори люка и погледна в тъмната дупка.

„Не спирай, не мисли, просто скачай!“

Той скочи с краката напред в тунела, наклонен под ъгъл от 75 градуса, в пълен мрак. Бутилката стържеше зад гърба му. Ревът над главата му моментално намаля. Той притисна долните части на ръцете си към гладката метална повърхност, като отчаяно опита да забави спускането си, използвайки неопреновия водолазен костюм като спирачка.

Мик се изстреля от отвора на шахтата и се строполи с главата напред във вертикалната перка на ротора. Замаян, той се изправи на крака и усети мощни вибрации, сякаш гигантската турбина оживяваше под краката му.

„Изкачи се от другата страна — връщай се в подводницата!“

Мик се набра и се прехвърли през двуметровата перка, когато една река от морска вода нахлу от тавана. Приземи се на крака, паникьосан, заради перките на турбината, които започваха да се въртят на обратно, опитвайки се да избутат „Барникъл“.

„Не оставяй мини подводницата да тръгне без теб!“

Мик се препъна през водата, която му стигаше до коляно, и си пое дълбоко дъх, преди да махне тежката бутилка от гърба си. Свободен от тежестта, той скочи върху титановия корпус, когато бушуващата стена от морска вода го плесна отзад, като почти го събори от подводницата.

Залата с форма на поничка се пълнеше бързо с вода. Налягането се трупаше и заплашваше да изстреля „Барникъл“ всеки момент. Мик се покачи върху съда. Усещаше как напрежението в главата му се усилва, докато отваряше люка и влизаше с мъка в отвора. Затвори го след себе си, като го запечата със завъртане.

Мощен прилив на вода обърна подводницата настрани.

Мик се стовари надолу по стълбата, като се приземи тежко върху парчетата изпотрошено оборудване, когато „Барникъл“ беше освободена.

Разнесе се стържещ оглушителен вой, когато турбината набра скорост до сто завъртания за секунда, изстрелвайки мини съда обратно назад през входната шахта като куршум.

 

 

На борда на „Сцила“

20:40 часа

Това е водовъртеж!

Капитан Фърман беше хвърлен върху контролния пулт. Подът се огъна под него, когато 12 тона метални сондажни тръби се разпиляха по долната палуба.

Звуци от стържещ метал изпълниха въздуха. С агонизиращо скърцане горната палуба на 7 етажната платформа се люшна срещу чудовищното течение и „Сцила“ се наклони под ъгъл от 60 градуса, когато шест подводни захващащи въжета, закачени към един понтон, отказаха да поддадат пред нарастващия водовъртеж.

Техници и оборудване се плъзгаха по отворената палуба и падаха безпомощно в бушуващото смарагдово море.

Останалите захващащи въжета се скъсаха и откачиха платформата от морското дъно. Плаващата структура се изправи, после се завъртя, люлеейки се във вихрещата се уста на светещия водовъртеж.

В нощта зави аларма. Объркани членове на екипажа заизлизаха от каютите си само за да бъдат отнесени от летящи останки. Докато светът им се въртеше замайващо около тях, те се препъваха по алуминиевите стълбища, отивайки към долната палуба, където дузина спасителни лодки висяха на лебедките си.

Браян Додс сграбчи въжетата на една от лодките. Ушите му бяха изпълнени с виещия рев от водовъртежа. Сега лодката беше пусната на 2 метра отдолу, но „Сцила“ се мяташе толкова жестоко, че стигането до нея вече не беше вариант.

Нефтодобивната платформа се наклони настрани, уловена в центробежната сила на водовъртежа, която я закова към стената на фунията. Директорът на НАСА отвори очи, като се насили да погледне към замайващия източник на енергия, която струеше нагоре от центъра на турбулентната зона. Додс се хвана, като отчаяно си поемаше дъх, когато една 12-метрова вълна го обля и удари долната палуба, като помете последната спасителна лодка в яростта си.

Стомахът на Додс се обърна, очите му се разшириха от неверие, когато центърът на водовъртежа изведнъж падна до морското дъно. Платформата се въртеше несигурно на върха на една 600 метрова водна яма. Той видя нещо в ослепителната смарагдова лудост — черно крилато създание, което се издигаше стабилно през водовъртежа като демон от ада.

Крилатият звяр мина покрай него и изчезна в нощта. „Сцила“ се обърна настрана, като падна свободно към забвение.

 

 

Неживото създание се стрелна над повърхността на Залива със свръхзвукова скорост, като се плъзгаше с лекота върху плътна възглавница от антигравитация. Като се движеше на югозапад, то се изкачи на по-голяма височина. Енергията му разтресе планинските върхове над Мексико, докато то бързаше към Тихия океан.

Когато стигна океана, предварително програмираните му сензори измениха курса към по-точен западен маршрут. Съществото забави ход, така че да остане на тъмната страна на планетата по време на цялото си предопределено пътуване.

Бележки

[1] Когато маската се замъгли, се намазва със слюнка и се оправя. — Бел.прев.