Стив Олтън
Пророчеството на маите (31)

20

9 декември 2012 г.

Чичен Ица, Мексико

13:40 часа

Самолетът за кратки полети подскочи два пъти по разбитата бетонна площадка, рулира за кратко, после спря точно преди пистата да свърши в едно обрасло поле.

Вълна от жега блъсна Доминик право в лицето, когато тя излезе от Чесната и залепи вече подгизналата си от пот тениска към гърдите. Момичето метна раницата си през едното рамо и последва останалите седем пътници през малкия терминал и после до главния път. На един знак, сочещ наляво, пишеше „Хотел Земята на маите“, а на този надясно — „Чичен Ица“.

— Такси, сеньорита?

Шофьорът, слабичък мъж на петдесет и малко години, се наведе към един очукан бял фолксваген Бийтъл. Доминик можеше да види майския му произход в тъмните му черти.

— Колко е пътят до Чичен Ица?

— Десет минути.

Той отвори вратата на мястото до шофьора. Доминик се качи. Оголената дунапренена възглавница на протритата винилова седалка поддаде под тежестта й.

— Били ли сте в Чичен Ица и преди, сеньорита?

— Не и откакто бях дете.

— Не се тревожете. През последните хиляда години не са се променили много неща.

Те пътуваха през бедно село, после по наскоро асфалтиран двулентов платен път. Минути по-късно таксито спря пред един модерен вход за посетители. Паркингът гъмжеше от коли под наем и туристически автобуси. Доминик плати на шофьора, купи си билет и влезе в парка.

Мина покрай редица магазини за подаръци, после последва няколко туристи по широк черен път, който минаваше през мексиканската джунгла. След петминутно ходене пътят се отвори в невероятно огромна зелена равнина, заобиколена от гъста растителност.

Очите на Доминик се разшириха, докато оглеждаше заобикалящото я. Беше се върнала във времето.

Пейзажът беше осеян с масивни сиво-бели варовикови руини. Отляво се намираше Великото игрище, най-голямото в цяла Мезоамерика. Построена под формата на гигантска буква „I“, арената беше дълга повече от 168 метра и широка 70, заградена от всички страни, като имаше включително две централни гранични стени, които се издигаха на височината на триетажна сграда. Право на север от структурата се намираше Цомпантли, голяма платформа, в която бяха врязани редици огромни черепи, а тела на змии завършваха структурата. В далечината вдясно от нея се намираше широк четириъгълник — Двореца на война — останките от онова, което е било дворец и пазар, като границите му бяха отчасти оградени от стотици свободно стоящи колони.

Спрямо основната атракция, обаче всичко изглеждаше нищожно. Тя улови вниманието на Доминик — невероятно прецизен, извисяващ се зикурат от варовик, разположен в центъра на древния град.

— Великолепно е, нали, сеньорита?

Доминик се обърна към дребния мъж, който носеше оранжева тениска с логото на парка, оцапана с петна от пот, и бейзболна шапка. Забеляза високото наклонено чело на водача и силно изразените му черти на член на племето на маите.

— Пирамидата Кукулкан е най-великолепната структура в цяла Централна Америка. Може би ще искате частна обиколка? Само тридесет и пет песо.

— Всъщност търся някого. Той е американец, висок, добре сложен, с кафява коса и много тъмни очи. Казва се Майкъл Гейбриъл.

Усмивката на водача изчезна.

— Познавате ли Мик?

— Съжалявам, не мога да ви помогна. Приятна обиколка.

Дребният мъж се обърна и се отдалечи.

— Почакайте — Доминик го настигна. — Знаете къде е той, нали? Заведете ме при него и ще ви се отплатя.

Тя набута една топка банкноти в ръката му.

— Съжалявам, сеньорита, не знам къде е този човек, когото търсите.

Той набута парите обратно в нейната длан.

Тя отдели няколко банкноти.

— Ето, вземете…

— Не, сеньорита…

— Моля ви. Ако случайно попаднете на него или ако познавате някого, който може да му предаде съобщение, кажете му, че Доминик трябва да го види. Кажете му, че е въпрос на живот и смърт.

Водачът от племето на маите видя отчаянието в очите й.

— Човекът, когото търсите… той вашето гадже ли?

— Близък приятел.

Пазачът се взира в далечината няколко секунди, като размишляваше.

— Отделете един ден и се наслаждавайте на Чичен Ица. Подарете си горещо ястие, после чакайте да се стъмни. Паркът затваря в десет. Скрийте се в джунглата точно преди охраната да направи последната си обиколка. Когато последният човек си тръгне и вратите се затворят, качете се на пирамидата Кукулкан и чакайте.

— Мик ще бъде там?

— Възможно е.

Той й върна парите.

— На главния ход има туристически магазини. Купете си вълнено пончо, ще ви трябва за довечера.

— Искам да задържите парите.

— Не. Семейство Гейбриъл са били приятели на моето семейство от много дълго време — той се усмихна. — Когато Мик ви намери, кажете му, че Елиъс Форма казва, че сте прекалено красива, за да бъдете оставена сама в страната на зелените светкавици.

 

 

Непрестанното бръмчене на хиляди комари изпълваше ушите на Доминик. Тя дръпна качулката на пончото над главата си и се сгуши в покривалото от мрак, докато джунглата около нея се разбуждаше.

„Какво, по дяволите, правя тук?“

Доминик бръсна въображаемите насекоми, които пълзяха по ръцете й.

„Трябва да завършвам стажа си. Трябва да се подготвям за дипломиране“.

Гората около нея шумолеше. Пърхане на крила размърда навеса от листа над главата й. Някъде в далечината маймуна ревач изпищя в нощта. Тя погледна часовника си — 22:23 — после отново дръпна пончото над главата си и се размърда върху камъка.

„Дай му още десет минути“.

Тя затвори очи и остави джунглата да обвие ръцете си около нея, сякаш беше дете. Тежкият аромат на мъх, звукът от палмови листа, танцуващи на вятъра — и тя беше обратно в Гватемала, само на четири, стояща до гипсовата стена пред спалнята на майка си, слушайки как баба й плаче вътре. Чакаше, докато леля й не изведе старата жена, преди да влезе през прозореца.

Доминик погледна безжизнената фигура, която беше простряна на леглото. Пръстите, които бяха галили дългите й коси преди часове, бяха посинели при върховете. Устата беше отворена, кафявите очи — полузатворени, фиксирани в тавана. Тя докосна високите скули и усети студената влажна кожа.

Това не беше нейната мадре. Беше нещо друго, обвивка от нежива плът, която майка й беше носила, докато беше част от нейния свят.

Баба й влезе.

„Сега тя е с ангелите, Доминик…“

Нощното небе над главата й избухна в хаотични звуци от хиляди прилепи кръвопийци, които махаха с криле. Доминик скочи на крака. Сърцето й биеше, докато се опитваше да изчисти погледа си от комарите и спомените.

— Не! Това не е моят дом. Това не е моят живот!

Тя набута детството си обратно на тавана и затръшна вратата, после слезе от камъка и се промуши през гъсталака, докато не излезе при отвора на свещения сенот.

Взря се в отвесните стени на ямата, които се спускаха право надолу към повърхността на мастилените тинести води. Светлината от Луната в три четвърти осветяваше редовете вдлъбнатини, издълбани по вътрешността на тебеширенобялата варовикова яма. Доминик погледна нагоре, като се съсредоточи върху една оградена каменна структура, надвесена над южния край на сенота. Преди хиляда години маите, отчаяни след внезапното заминаване на техния бог — крал Кукулкан, се бяха обърнали към човешките жертвоприношения в опити да предотвратят края на човечеството. Девствени жени били затваряни в тази първа парна баня за пречистване, после били повеждани по платформата на покрива й от церемониални жреци. Те събличали младите девици голи, разпъвали ги на каменната структура и използвали обсидиановите си остриета, за да извадят сърцата им или да прережат гърлата им. След това телата на девиците, обкичени с бижута, били церемониално хвърляни в свещения кладенец.

Мисълта накара Доминик да потръпне. Тя заобиколи ямата и забърза по саче, широк издигнат път от пръст и камъни, който минаваше през гъстата джунгла, стигайки до северната граница на древния град.

Петнадесет минути и пет-шест спъвания по-късно Доминик излезе в края на пътеката. Пред нея стоеше северната фасада на пирамидата Кукулкан. Назъбените и тъмни контури се издигаха на височина колкото девететажна сграда на фона на обсипаното със звезди небе. Тя се приближи към основата, която беше пазена от две страни от изваяните глави на две огромни змии.

Жената се огледа. Древният град беше тъмен и пуст. Студена тръпка премина по гръбнака й. Тя започна да се катери.

По средата на пътя нагоре започна да си поема дъх с усилия. Стъпалата на Кукулкан са доста тесни, изкачването — стръмно, и няма нищо, за което да се хване човек. Доминик се обърна и погледна надолу. Едно падане от тази височина щеше да й е последно.

— Мик?

Гласът й сякаш отекна през долината. Тя зачака отговор, после, като не чу нищо, продължи да се катери.

Трябваха й още пет минути да стигне до върха, плоска платформа, поддържаща квадратен двуетажен каменен храм. Чувстваше се замаяна. Облегна се на северната стена на структурата, за да си поеме дъх. Четириглавите й мускули още горяха от изкачването.

Гледката беше разкошна, без предпазни перила. Лунната светлина разкриваше сенчестите детайли на всяка структура в северната част на града. Покрай покрайнините покривалото на джунглата се простираше по хоризонта като тъмни очертания на платно.

Пътеката около структурата беше широка едва метър и половина. Като стоеше далеч от опасния ръб, Доминик избърса потта от лицето си и се изправи пред зеещия отвор на северния коридор на храма. Масивен портал, изграден от напречни камъни, оградени от две колони змии, извисяващи се над главата й.

Тя пристъпи вътре. Вътрешността беше катраненочерна.

— Мик, там ли си?

Гласът й звучеше глухо. Тя се пресегна към раницата си, намери фенерчето, което беше купила по-рано, и влезе във влажната варовикова зала.

Северният коридор представляваше оградена двойна стая, главно светилище, предшествано от преддверие. Вътрешността свършваше с голяма централна стена. Лъчът на фенерчето разкри сводест таван, после каменен под, чиято повърхност беше опърлена до черно от церемониални огньове. Тя напусна празната зала и последва платформата наляво, за да влезе в западния коридор, пуст проход, който вървеше на зигзаг, за да се свърже с южния и източния.

Храмът беше празен.

Доминик погледна часа — 23:20.

„Може би няма да дойде“.

Хладният нощен въздух я накара да потрепери. Като търсеше топлина, тя се сви обратно в северната зала и се облегна на централната стена. Тежките камъни я заобикаляха и я изолираха от вятъра, заглушавайки всякакви шумове.

Атмосферата вътре изглеждаше тежка, сякаш някой чакаше в сенките, за да се метне върху нея. Доминик огледа коридора с фенерчето, като успокояваше психиката си.

Изтощението взе превес. Тя легна на каменния под и се сви на кълбо. Затвори очи. Мислите й натрапваха в съня й картини на кръв и смърт.

Широтата, заобикаляща пирамидата, беше море от полюшващи се кафяви тела и изрисувани лица, осветени от оранжевото сияние на десет хиляди факли. От своето издигнато място в северния коридор тя можеше да види как кръвта се стичаше по стълбището като ален водопад, събирайки се около купчина смачкана плът, намираща се между двете змийски глави в основата на пирамидата.

В храма с нея има още дузина жени. Всички облечени в бяло. Те се държат една за друга като уплашени агнета и се взират в нея с празни очи.

Влизат двама жреци. Всеки носи церемониално украшение за глава от зелени пера и препаска на кръста от кожа на ягуар. Свещениците се приближават. Тъмните им очи се фокусират върху Доминик. Тя се дърпа назад, сърцето й бие лудо. Всеки от мъжете я хваща за една китка. Двамата я извличат насила навън до платформата на храма.

Нощният въздух е натежал от вонята на кръв, пот и пушек.

Обърнат към заглъхващата тълпа, стои огромен чакмул, каменна статуя на наведен полубог на маите. В скута на чакмула има церемониален поднос, от който преливат обезобразените останки на дузина посечени човешки сърца.

Доминик изпищява. Опитва да избяга, но още двама жреци се протягат и я сграбчват за глезените, като я повдигат от земята. Тълпата започва да реве, когато се появява главният жрец. Мускулест червенокос мъж, чието лице е скрито под маска на главата на перната змия. Дяволита жълта усмивка се появява в отворената уста с дълги зъби на змията от маската.

— Здрасти, слънчице.

Доминик изпищява, когато Реймънд разкъсва бялата дреха от голото й тяло. После вдига черно обсидианово острие над тълпата. Изпълнени с похот викове се надигат от жадната за кръв група хора.

— Кукулкан! Кукулкан!

Когато Реймънд кимва, четиримата жреци я спускат на земята и я приковават на каменната платформа.

— Кукулкан! Кукулкан!

Доминик изпищява отново, когато Реймънд замахва с обсидиановото си острие. Тя се мъчи да си поеме дъх, като не може да повярва, когато той го вдига над главата си и после го забива мощно в лявата й гърда.

— Кукулкан! Кукулкан!

Тя пищи в агония, мята и извива разпънатото си тяло…

— Дом, събуди се…

… а Реймънд пъха ръка в раната, изтръгва все още биещото й сърце и го вдига така, че да го видят целите небеса.

— Доминик!

Доминик нададе смразяващ кръвта писък. Риташе и удряше в ужасяващия мрак, като уцели една сянка право в лицето. Дезориентирана, все още във власт на кошмара, тя се претърколи настрани и скочи на крака. После изскочи сляпо от залата и затича към 30 метровата бездна.

Една ръка се протегна и я хвана за глезена. Тя се тръшна на платформата по гърди. Болката я разбуди отведнъж.

— Господи, Доминик, предполага се, че аз съм лудият!

— Мик?

Тя се изправи и седна, като разтриваше насинените си ребра и си поемаше дъх.

Мик се настани до нея.

— Добре ли си?

— Адски ме изплаши!

— И ти мен също. Трябва да е бил страшен кошмар. Почти се метна от пирамидата.

Тя погледна към пропастта. После се обърна и го прегърна. Крайниците й още трепереха.

— Господи, мразя това място. Тези стени са претъпкани с призраци от времето на маите — тя се дръпна и го погледна в лицето. — Тече ти кръв от носа. Аз ли го направих?

— Уцели ме с десен прав.

Той извади една цветна носна кърпа от задния си джоб и затисна течението.

— Това нещо никога няма да зарасне.

— Заслужи си го. Защо, по дяволите, трябва да се срещнем тук от всички места на света и то посред нощ?

— Аз съм беглец, помниш ли? Като говорим за това, как успя да се измъкнеш от военноморските?

Доминик се извърна.

— Ти си беглецът, не аз. Казах на капитана, че съм ти помогнала, защото съм била объркана за смъртта на Ис. Предполагам, че ме съжали, защо то ме пусна да си вървя. Хайде, може да говорим за това по-късно. Точно сега искам да сляза от тази пирамида.

— Още не мога да си тръгна. Имам работа за вършене.

— Работа? Каква работа? Посред нощ…

— Търся проход към вътрешността на пирамидата. Жизненоважно е да го открием…

— Мик…

— Баща ми беше прав за Кукулкан. Аз открих нещо, нещо наистина невероятно. Нека ти покажа.

Той се пресегна към чантата си и извади малко електронно устройство.

— Този инструмент се нарича ултразвуков инспектроскоп. Той излъчва звукови вълни с ниска амплитуда, за да определи неравномерните части у твърди обекти.

Мик включи фенерчето си. После я хвана за китката и я поведе обратно навътре към храма до централната стена. Пусна инспектроскопа и насочи звуковите вълни към едно място, където се съединяваха камъни.

— Погледни. Виждаш ли тези дължини на вълните? Зад тази централна стена определено има скрита друга структура. Каквото и да е, то е метално и се издига право нагоре като пирамида, чак до тавана на храма.

— Добре, вярвам ти. Сега може ли да си тръгваме?

Мик я погледна невярващо.

— Да тръгваме? Не разбираш ли? То е тук — в тези стени. Всичко, което трябва да направим, е да намерим начин да стигнем до него.

— Кое е тук? Парче метал?

— Парче метал, което може да се окаже инструментът за спасение на човечеството. Онзи, който ни е оставен от Кукулкан. Трябва да… хей, почакай, къде отиваш?

Тя продължи да върви към платформата.

— Все още не ми вярваш, нали?

— Да вярвам на какво? Че всеки мъж, жена и дете на тази планета ще умре през следващите две седмици? Не… съжалявам Мик, все още се мъча с това.

Мик я хвана за ръката.

— Как може все още да се съмняваш в мен? Видя какво е заровено в Залива. Двамата бяхме там долу заедно. Сама го видя.

— Какво видях? Вътрешността на един тунел, пълен с лава?

— Тунел с лава?

— Точно така. Геолозите на борда на „Буун“ ми обясниха всичко. Дори ми показаха инфрачервени снимки на целия кратер Чиксулуб. Онова, което ни е изглеждало като зелено сияние, е било просто подземен поток лава, минаващ под тази дупка в дъното. Дупката се е отворила, когато през септември се е активирал подземен вулкан.

— Вулкан? Доминик, за какво, по дяволите, говориш?

— Мик, нашата мини подводница е била засмукана в един от тунелите с лава, когато част от подземната инфраструктура се е срутила. Трябва да сме се носили, когато налягането е намаляло — тя поклати глава. — Наистина ме изигра, нали? Предполагам, че си чул за вулкана от репортаж на CNN или нещо такова. Това е звукът, който Ис е чул по СПЗН.

Тя го удари в гърдите.

— Баща ми е умрял, докато е изследвал проклет подземен вулкан…

— Не…

— Изигра ме, нали? Всичко, което си искал, е било да избягаш…

— Доминик, чуй ме…

— Не! Слушах те и това уби баща ми. Сега ти ще ме чуеш. Помогнах ти, защото знаех, че си бил насилван и защото се нуждаех от помощ да разбера какво се е случило с Ис. Сега знам истината. Ти си ми устроил капан!

— Глупости! Всичко, с което са те захранили военноморските, е проклета лъжа. Този тунел не беше с лава, беше изкуствено създадена входна шахта. Онова, което баща ти е чул, са били звуци, идващи от серия гигантски турбини. Нашата мини подводница беше засмукана във входната шахта. Тя се заклещи в роторите на турбината. Не си ли спомняш нищо от това? Знам, че беше ранена, но все още беше в съзнание, когато излязох от подводницата.

— Какво говориш? — тя го погледна, внезапно объркана, притеснена от далечен спомен. — Почакай… аз дадох ли ти бутилка кислород?

— Да! Тя ми спаси живота.

— Наистина си излязъл навън?

Тя седна накрая на върха.

„От военноморските сили лъжеха ли?“

— Мик, не може да си излизал от подводницата. Бяхме под водата…

— Залата беше херметизирана. Мини подводницата запуши входа.

Тя поклати глава.

„Спри. Той лъже. Това са глупости!“

— Аз ти превързах главата. Беше уплашена. Помоли ме да те гушна, преди да изляза. Накара ме да обещая, че ще се върна.

Смътен спомен се завъртя из ума й.

Мик седна в основата на върха.

— Все още не вярваш и на дума от онова, което казвам, нали?

— Опитвам се да си спомня — тя седна до него. — Мик… съжалявам, че те ударих.

— Предупредих те да не оставяш Ис да проучва Залива.

— Знам.

— Никога не бих те предал. Никога.

— Мик, да речем, че ти вярвам. Какво видя, когато излезе от подводницата? Докъде водеше тази твоя турбина?

— Намерих някаква дренажна тръба и успях да се покатеря нагоре по нея. Проходът водеше до огромна зала. Атмосферата вътре беше изгаряща. Червени пламъци облизваха стените.

Мик погледна към звездите.

— Високо над главата ми се въртеше този… този великолепен смарагдов водовъртеж от енергия. Движеше се като миниатюрна спираловидна галактика. Беше толкова красиво.

— Мик…

— Почакай, има още. Простряно пред мен имаше езеро от разтопена енергия, вълнуващо се като море от живак, само че повърхността му беше отразяваща като огледало. И тогава чух гласа на баща ми, който ми говореше от далечината.

— Баща ти?

— Да, само че не беше баща ми, беше някаква извънземна форма на живот. Не можех да я видя, намираше се в някаква високотехнологична зала, която се носеше над разтопеното езеро като огромна капсула. Гледаше ме през онези искрящи червени демонични очи. Бях уплашен до смърт…

Доминик въздъхна.

„Ето я. Класическа деменция. Исусе, Фолета беше прав. Била е там през цялото време и аз просто отказвах да я видя“.

Тя гледаше как той се втренчи в някаква далечна точка.

— Мик, хайде да поговорим за това. Тези образи, които си видял, те са доста символични, нали знаеш. Да започнем с гласа на баща ти…

— Почакай! — той се обърна към нея, очите му се бяха разширили като черни тигани. — Току-що осъзнах нещо. Знам коя беше формата на живот.

— Продължавай — тя чу умората в собствения си глас. — Какво мислиш, че си видял?

— Беше Тецкатлипока.

— Кой?

— Тецкатлипока. Злото божество, за което ти разказвах на лодката. Това е име на ацтеките, което се превежда като „Димящото огледало“, описание на оръжието на божеството. Според мезоамериканската легенда, Димящото огледало давало на Тецкатлипока способност да вижда в душите на хората.

— Да, помня.

— Съществото погледна в моята душа. Говори ми от името на баща ми, познаваше ме. Опитваше се да ме измами.

Тя постави ръка на рамото му, като завъртя около пръстите си дългите кичури коса по врата му.

— Мик, знаеш ли какво мисля? Мисля, че катастрофата с подводницата ни е замаяла и двама ни и…

Той отблъсна ръката й.

— Не прави това! Не се отнасяй снизходително с мен! Не сънувах. Не страдам и от шизофренични заблуждения. Всяка легенда притежава своя реалност. Не си ли запозната с легендите на собствените ти предци?

— Те не са мои предци.

— Глупости — Мик я сграбчи за китката. — Без значение дали ти харесва или не, в тези вени тече кръв на член на маите киче.

Тя дръпна ръката си.

— Отгледана съм в Щатите. Не вярвам на нищо от тези глупости в „Попол Бух“.

— Просто ме изслушай…

— Не! — тя го хвана за раменете. — Мик, спри за секунда и ме слушай — моля те! Грижа ме е за теб, знаеш това, нали? Мисля, че си интелигентен, чувствителен и изключително надарен човек. Ако ми позволиш, ако ми се довериш, мога да ти помогна да преодолееш това.

Лицето му светна.

— Наистина ли? Това е страхотно, защото наистина имам нужда от помощта ти. Нали знаеш, имаме само единадесет дни до…

— Не, не ме разбра.

„Дръж се майчински“.

— Мик, ще ти е много трудно да чуеш това, но трябва да го кажа. Проявяваш всички признаци, че страдаш от тежка форма на параноидна шизофрения. Заради нея си толкова объркан, че не можеш да видиш гората от дърветата. Може да е вродена или може просто да е резултат от единадесет години изолация. Какъвто и да е случаят, ти се нуждаеш от помощ.

— Дом, онова, което видях, не е въображаемо. Онова, което видях, беше вътрешността на високотехнологичен чисто извънземен космически кораб.

— Космически кораб?

„О, Боже, това е извън моите възможности“.

— Събуди се, Доминик. Правителството също знае, че той е там долу…

„Класически параноидни делюзии“.

— Тези глупости, с които са те захранили на борда на „Буун“, са били просто история прикритие.

Горещи сълзи от отчаяние започнаха да се стичат по бузите й, когато тя осъзна опустошителна грешка на нейния начин на действие. Д-р Оуен беше права през цялото време. Като беше отворила сърцето си за пациента, тя беше унищожила обективността си. Всичко, което се беше случило, беше по нейна вина. Ис беше мъртъв, Еди беше арестувана, а мъжът, когото беше достигнала, мъжът, за когото беше жертвала всичко, не беше нищо друго, освен параноиден шизофреник, чийто ум най-накрая беше отказал напълно.

Внезапна мисъл прекоси ума й.

„Колкото повече наближава зимното слънцестоене, толкова по-опасен ще става той“.

— Мик, нуждаеш се от помощ. Изгубил си връзка с реалността.

Мик се взря в перфектно изрязания блок варовик под краката му.

— Защо си тук, Доминик?

Тя взе ръката му.

— Тук съм, защото ме е грижа. Тук съм, защото мога да ти помогна.

— Още една лъжа — той я погледна, тъмните му очи блещукаха на лунната светлина. — Борджия е стигнал до теб, нали? Той е обзет от омраза към семейството ми. Този човек ще каже и ще направи всичко, за да ме върне обратно. Как те заплаши?

Тя отвърна поглед.

— Какво ти обеща? Кажи ми какво каза.

— Искаш да знаеш какво е казал? — тя се обърна и го погледна, гневът се надигаше в гласа й. — Арестува Еди. Каза, че двете ще изкараме дълго време в затвора за това, че ти помогнахме да избягаш.

— Мамка му! Съжалявам…

— Борджия обеща, че ще оттегли обвинения и срещу двете ни, ако те открия. Даде ми една седмица. Ако се проваля, с Еди отиваме в затвора.

— Копеле!

— Мик, нещата не са толкова лоши. Д-р Фолета се съгласи да ме сложи начело на екипа, който ще се грижи за теб.

— И Фолета ли? О, Исусе…

— Ще бъдеш закаран в новия комплекс в Тампа. Без повече изолация. Отсега нататък за теб ще работи екип от психиатри и санитари, одобрени от комисия. Те ще ти осигурят грижите, от които имаш нужда. Преди да се усетиш, ще си в програма за терапия с лекарства, която ще ти върне контрола върху собствените ти мисли. Без повече приюти и без повече живеене в мексиканските джунгли като беглец. Най-накрая ще можеш да водиш нормален продуктивен живот.

— Господи, правиш го да звучи толкова чудесно — каза той саркастично. — А и Тампа е близо до остров Санибел. Фолета направи ли ти и пълен преглед? А даде ли ти собствено място за паркиране?

— Не правя това за себе си, Мик, правя го за теб. Това може да се окаже най-хубавото нещо, което можеше да се случи.

Той тъжно поклати глава.

— Дом, ти си тази, която не може да види гората от дърветата — пресегна се и я изправи на крака, като посочи към небето. — Виждаш ли онази тъмна линия, успоредна с Великото игрище? Това е тъмният процеп на Млечния път, еквивалент на нашия галактически екватор. Веднъж на всеки 25800 години Слънцето се изравнява с централната му точка. Точната дата на това прецизно изравняване ще настъпи след единадесет дни. Единадесет дни, Доминик. На този ден, деня на зимното слънцестоене, ще се отвори космически портал и ще позволи на зла сила да навлезе в нашия свят. До края на деня ти, аз, Еди, Борджия и всяка жива душа на планетата ще бъдем мъртви — освен ако не успея да намеря скрития вход към тази пирамида.

Мик я погледна в очите. Сърцето го болеше.

— Аз… аз те обичам, Доминик. Обичам те от деня, в който се срещнахме, от деня, в който ми демонстрира прост жест на любезност. Освен това съм задължен на теб и Еди. Точно сега обаче трябва да довърша нещата, дори това да означава да те изгубя. Може би ти си права. Може би всичко това е някаква грандиозна шизофренична делюзия, предадена ми от двама луди родители. Може би съм потънал толкова надълбоко, че дори не мога да видя земята. Но не виждаш ли — без значение дали е реално или е просто плод на въображението ми, не мога да спра сега, трябва да доведа нещата до край.

Той взе ултразвуковия инспектроскоп. Очите му блестяха от сълзи.

— Кълна ти се, в душата на майка ми, че ако греша, ще се върна в Маями на 22 декември и ще се предам на властите. Дотогава, ако искаш ми да ми помогнеш, ако наистина те е грижа, ще спреш да бъдеш мой психиатър. Бъди мой приятел.