Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

Пролог

Преди 65 милиона години

Галактика Млечен път

Една спирална галактика — един от 100 милиарда острови от звезди, движещи се през тъмното вещество на вселената. Въртяща се като светещ космически пумпал в празнотата на пространството, галактиката носи повече от 200 милиарда звезди и безбройни други тела в титаничния си вихър.

Нека да разгледаме центъра на тази галактика. Като наблюдаваме формацията в нашето тримерно ограничение, погледът ни първо се притегля от подутината на галактиката, съставена от милиарди червени и оранжеви звезди, въртящи се в облаци от галактически прах, с диаметър някакви си 15000 светлинни години (като една светлинна година е приблизително равна на 9,5 трилиона километра). Около лещовидния район се върти по-плоският, кръгов диск на галактиката, дебел 2000 светлинни години и с диаметър 120000 светлинни години, съдържащ по-голямата част от галактическата маса. Около този диск се носят спиралните ръкави на галактиката, дом на ярки звезди и светещи облаци от газ и прах — космически инкубатори, раждащи нови звезди. Над и отвъд тези спирални ръкави се простира галактическият ореол, рядко населен район, съдържащ кълбовидни звездни купове, които поддържат по-старшите членове на галактическото семейство.

Оттам се преместваме в самото сърце на галактиката — сложен регион, заобиколен от въртящи се облаци газ и прах. В това ядро е скрит истинският двигател на звездната формация — чудовищна черна дупка — плътен, въртящ се вихър от гравитационна енергия, три милиона пъти по-тежък от Слънцето. Тази лакома космическа машина поглъща всичко в бездънната си хватка — звезди, планети, вещество, даже светлина, докато разбърква небесните тела на спиралната галактика.

Сега нека да погледнем към спиралната галактика от по-високо измерение — четвърто измерение от време и пространство. През галактическото тяло се разклоняват като артерии, вени и капиляри невидими потоци от енергия, някои толкова големи, че могат да транспортират звезда, други деликатни, микроскопични нишки. Всички се захранват от невъобразимите гравитационни сили на черната дупка, разположени в Галактическия Център. Направете отвор в някой от тези потоци и ще получите достъп до магистрала от четвърто измерение, която пресича рамките на времето и пространството — като приемаме, разбира се, че транспортният ви съд може да преживее такова пътуване.

Както галактиката се върти около гигантската си централна точка, така се движат и тези змиевидни потоци от енергия, винаги въртящи се, продължаващи безкрайното си пътуване през галактическата равнина подобно на странните спици на вечно въртящо се космическо колело.

 

 

Подобно на пясъчно зрънце, хванато в мощното течение на гравитационния поток, един снаряд с размерите на астероид препуска през потока в четвъртото измерение, вход в пространството и времето, разположен в момента в ръкава Орион на спиралната галактика. Овалната маса, с диаметър почти единадесет километра, е защитена от смазващата прегръдка на цилиндъра от изумруденозелено антигравитационно силово поле.

Небесният пътник не е сам.

Прикрит в заредената магнитна следа на сферичния обект, окъпан в защитната среда на силовото поле, се намира друг съд — по-малък, гладък, с плосък, кинжаловиден корпус, съставен от блестящи златни слънчеви панели.

Пътуваща през размера на пространството и времето, космическата магистрала поставя пътниците си в район на галактиката, разположен по външния ръб на ръкава на Орион. Право пред тях е слънчева система, съдържаща девет планетарни тела, управлявани от единична жълто-бяла звезда.

Плувайки в гравитационното поле на звездата, огромният иридиев съд бързо се приближава към целта си — Венера — втората планета след Слънцето, свят на интензивна жега, обгърнат под покров от гъсти киселинни облаци и въглероден диоксид.

По-малкият съд бързо наближава отзад, разкривайки присъствието си на врага.

Незабавно иридиевият транспорт променя курса си, като увеличава скоростта си, включвайки се в гравитационното притегляне на третата планета на системата, воден, син свят, съдържащ отровна кислородна атмосфера.

С бляскаво присветване, по-малкият съд излъчва нагорещен до бяло лъч от енергия от разширена като плавник на риба антена, подаваща се над носа му. Зарядът си пробива път през йонния поток на електромагнитната опашка на сферата като светкавица, пътуваща по метален кабел.

Зарядът се възпламенява над иридиевия корпус като сияние, като електрическият удар дава на късо двигателната система на съда, и мощно отклонява гиганта от курса му. Веднага повредената маса е захваната от смъртоносната прегръдка на гравитационното поле на синия свят.

Снарядът с размер на астероид се носи безконтролно към Земята.

Със звуков бумтеж иридиевата сфера прониква във враждебната атмосфера. Външният огледален корпус се напуква и покрива с дупки, след това за кратко избухва в ослепителна огнена топка, преди да се гмурне в плитко тропическо море. Забавен едва-едва от хилядите метри вода, той удря дъното за част от секундата — като кара, за нереален момент, цилиндър от океана да отстъпи от морското дъно.

След наносекунда небесният удар детонира в блестяща бяла светкавица, отделяйки 100 милиона мегатона енергия.

Гръмотевичната експлозия разтърсва цялата планета, като генерира температури над 17700 градуса, по-горещи от повърхността на слънцето. Веднага се запалват две газообразни огнени топки. Първата, прашен облак от гореща, разпратена скала и иридий, идващ от разрушения външен корпус на кораба, следвана от издигащи се облаци пара и въглероден диоксид под високо налягане, газове, отделени от изпаряването на морето и варовиковото му дъно.

Парчетата и свръхнагретите газове се издигат в съсипаната атмосфера, дърпани нагоре през вакуума, създаден от слизането на обекта. Огромни ударни вълни набръчкват морето, като създават чудовищни цунами, пречупващи се на височина над деветдесет метра, когато достигат плитчините и се насочват към сушата.

 

 

Южното крайбрежие на Северна Америка

В мъртвата тишина глутницата велоцираптори се доближава до жертвата си, десет метров женски коритозавър. Усещайки опасност, паткоклюното влечуго вдига величествения си ветрилообразен гребен, души влажния въздух и открива миризмата на глутницата. Изсвирвайки предупреждаващ вик към останалата част от стадото, тя се втурва през гората, като галопира към морето.

Без предупреждение блестяща светкавица зашеметява бягащия паткоклюн. Влечугото залита, тръскайки голямата си глава, опитвайки се да възстанови зрението си. Зрението й се прояснява, но два грабливи гущера скачат от листата и започват да пищят към едрия звяр, като блокират бягството й, докато останалата част от глутницата скача по гърба на коритозавъра, разкъсвайки плътта му със смъртоносни сърповидни крака. Един от първите ловци достига гърлото на паткоклюна, прехапва хранопровода на животното и забива крака и нокти сърпове в меката плът под гръдната кост. Нараненото влечуго издава слаб вик, давейки се в собствената си кръв, докато друг хищник захапва плоската му муцунка, забивайки предни нокти в очите на коритозавъра, и поваля по-тежкия противник на земята.

За мигове всичко приключва. Хищниците ръмжат, заканващи се един на друг, докато откъсват хапки плът от все още мърдащата жертва. Заети с убийството, велоцирапторите игнорират треперещата почва под краката си и приближаващия гръм.

Над главите им преминава тъмна сянка. Птицевидните динозаври едновременно поглеждат нагоре, като от челюстите им капе кръв, а те ръмжат срещу високата като планина водна стена.

Високата двадесет и два етажа вълна се пречупва — и след това пада — като удря изненаданите ловци, втечнявайки костите им в пясъка с гръмотевичен плясък. Вълната връхлита на север, като кинетичната й енергия унищожава всичко по пътя й.

Цунамито наводнява терена, помитайки растителност, остатъци и земни създания в тътнещия си прилив, докато потопява тропическия бряг на стотици километри във всички посоки. Малкото останала извън пътя й гора се подпалва, когато изгарящите взривни вълни превръщат въздуха в огнена пещ. Два птеранодона се опитват да избягат от този холокост. Издигнати над дърветата, крилете на влечугите се запалват, изпепелени от горещия вятър.

Високо горе парчетата иридий и камъни, изхвърлени към небето, започват да навлизат в атмосферата като горящи метеорити. За часове цялата планета е обгърната от гъст облак прах, дим и пепел.

Гората ще гори с месеци. За почти година никаква слънчева светлина не прониква през черното небе, за да достигне повърхността на някога тропическия свят. Временното прекъсване на фотосинтезата ще унищожи хиляди видове растения и животни на Земята и в морето, а евентуалното връщане на слънцето е последвано от години ядрена зима.

За един катастрофален миг продължилото 140 милиона години господство на динозаврите достига до рязък край.

С дни гладкият златист кораб остава в орбита високо над разрушения свят, като сензорите му непрекъснато сканират зоната на удара. Магистралата в четвъртото измерение към вкъщи отдавна е изчезнала, защото въртенето на галактиката вече е преместило точката за достъп до потока с няколко светлинни години.

На седмия ден под разчупеното морско дъно започва да блести изумруденозелена светлина. След секунди започва мощен подпространствен радиосигнал, зов за помощ, насочен към външната част на галактиката.

Формите на живот в намиращия се в орбита съд заглушават сигнала — но твърде късно.

Злото е пуснало корени в още една небесна градина. Събуждането му е просто въпрос на време.

Златният звезден кораб се премества на геосинхронна орбита точно над врага си. Включва се автоматичен хипервълнов радиосигнал със слънчево захранване, който заглушава всички изходящи или входящи предавания. След това корабът се изключва и захранването му се насочва към пашкулите за поддържане на живота.

За обитателите на звездния кораб времето спира.

За планетата Земя часовникът започва да цъка…