Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (9)

8

Въпросът за създаване на партия бе разискван дълго сред представителите на престъпния свят, но оставаше само на думи, работата не напредваше. За всяко решение си има време, а времето на РДПР дойде точно преди изборите за местна изпълнителна власт. Преди това необходимите условия не бяха налице. Но сега криминалните групировки вече разполагаха с много пари. Започнаха да излизат вестници, списвани от хора, получаващи заплата от мафиотските структури. Бяха купени няколко радиостанции и се появи собствена телевизия — Свободен телевизионен канал. Босовете на местните престъпни организации привлякоха на своя страна най-талантливите журналисти, но повечето от тях не се и досещаха на кого служат. Политическите дейци от ОНД започнаха публично да поддържат идеите, пропагандирани от СТК, споделяни и от твърде уважавани хора. И едва сега настана време за създаването на партия.

Странни хора живеят в Русия! Президентът издава един през друг все по-хубави укази. Да се намери, да се накаже, да се плати, да се построи, да се дадат жилища и така нататък… Но по правило всички остават неизпълнени. Убийците остават неоткрити, не се изплащат заплатите на работниците, инженерите, лекарите, учителите, да не говорим за славните ни офицери. И всички те някак си продължават да живеят. Излязоха на мода самоубийствата, гладните стачки, седенето в шахтите. И стана като в онзи виц: „Ваня, решили са да те бесят!“ — „А ще ми дадат ли въже, или трябва сам да си нося?“ И най-чудното е, че всички знаят истината, хората не са слепи. Попитай някой от тях кой управлява страната и отговорът ще бъде един — мафията.

В Русия има шестстотин Признати бандити, страната е разделена на региони, във всеки има главен „отговорник“, който дава отчет пред боса, избран със съгласие измежду всички. На последната сбирка за главатар бе избран бандитът с прякор Кръстника. Точно с неговия мандат съвпадна създаването на партията. И трябва да признаем, че той се справи с възложената задача къде по-добре, отколкото държавните чиновници. А те как могат да направят нещо свястно, след като ги е купил с парцалите им?

Преди близо половин година на вилата на Кръстника в Кисловодск се събраха ръководителите на най-големите престъпни организации в Русия — от Москва, Санкт Петербург, Нижни Новгород, Ростов на Дон, Иркутск, Хабаровск, Владивосток и Воронеж. Фирмите и асоциациите, влизащи в тях, бяха добре известни с легалната си дейност. На този малък конгрес бе взето решение да се създаде собствена партия. Всички дружно гласуваха „за“ и се разотидоха по регионите си.

Кръстника помоли да останат петимата, на които вярваше като на себе си. На вилата се събраха Признатите бандити Борсука, Майстора, Гарвана, Фараона и Шамана. След вечеря домакинът произнесе кратка, но много проникновена реч, с която смая приятелите си. Ако по-рано се беше изразявал само на жаргон, то сега почти не чуха такива думички от него. Кръстника имаше добър учител, доктор на науките.

— Братя, навсякъде крещят, че Русия загива — започна Кръстника. — Не. Русия се възражда. И точно ние ще я възродим. Комунистите, демократите, националистите, монархистите и прочие „исти“ са бъбривци и страхливци, почти всички са затънали до шия в корупция. Казвам почти, защото и сред тях има порядъчни хора, които ние истински уважаваме и някой ден те ще бъдат в нашите редици. Не казвам, че Русия е само за нас, но винаги съм твърдял, че ние, русите, сме основата на страната. Ние не говорим, а действаме. Не само в Русия, но и в други страни, в това число и в гадната Америка. Партията ще бъде създадена. Нейните истински ръководители ще бъдете вие, петимата ми братя. Това беше, братлета. Аз свърших.

Известно време сътрапезниците му го гледаха смаяно, сякаш не вярваха на очите си. Да не би да са подменили Гриша Кръстника, този да не е някой двойник. Говореше се, че с тях било пълно както при генералните секретари, така и при сегашния президент? Така се е изучил, говори, сякаш чете. Четиримата приятели бързо се съвзеха, бяха грамотни хора — Шамана и Фараона дори с висше образование. Но Борсука, който, както и самият Кръстник, имаше зад гърба си само начално образование, дълго и мълчаливо осмисля казаното.

— Борсук, не ми ли разбра нещо — погледна към него домакинът.

— Бе ти хубаво го рече, ама по-хубаво да беше по нашенски — отвърна приятелят му. — Щях да зацепя на мига! А сега трябва да му разсъждавам.

Кръстника не беше избрал петимата случайно, всеки от тях разполагаше с огромна власт, която се простираше не само на територията на Русия, но и извън пределите й. Фараона уреждаше взаимоотношенията на руските групировки на изток с чеченците, с Турция, Йордания, Щатите, да не говорим за Азербайджан, Грузия, Армения и Дагестан. Шамана работеше със западните страни, Гарвана държеше под контрол Изтока, виетнамците, китайците, корейците. Майстора беше Признат бандит, контролираше Москва и Санкт Петербург. Кръстника взе Борсука, защото умееше като никой друг да се оправя в сложните отношения между групировките с единственото изпитано средство — куршума. Вярно, не му достигаше образование, но в неговата черна работа то май бе излишно. Затова беше спокоен: щом е дал задача на Борсука, значи ще бъде изпълнена.

— Размърдай си мозъка — усмихна се Кръстника и огледа въпросително останалите.

— Речта беше един път — рече Шамана. — Направо за „Правда“.

— Няма да я вземат — възрази Гарвана. — Не се изказа добре за комунистите. Ще се обидят.

— Всичко разбрах, едно не ми е ясно — обади се Шамана. — Защо Америка е гадна?

— Ял ли си от техните пилешки бутчета? — попита усмихнат Кръстника.

— Не ми е омръзнал животът! В Щатите с тях хранят кучетата!

— А народът ги яде и дори ги хвали. Нашият народ, руският. А знаеш ли какво ядат американците на пуйката, от която за нас остават краката?

— Е, всички го знаем!

— Кажи го тогава.

— Бялото месо.

— А така — каза удовлетворено Кръстника. — Бялото месо. Шамане, аз искам нашият народ също да яде бялото месо.

— Как ще се казва партията? — смени темата Майстора.

— Консултантите и съветниците ще измислят. А между нас ще я наричаме по-просто: Партията на шестстотинте. А?

— Бива — съгласи се Майстора.

— Да пием за Партията на шестстотинте!

Незабелязано мина половин година, учредителният конгрес вече наближаваше. През това време бе свършена огромна работа, бяха включени хора с високо положение както от правителството, така и от президентското обкръжение. Губернаторите и кметовете на множество големи градове се отнесоха към идеята за създаване на партия с голям интерес, а бизнесмените и „новите руснаци“, от които вече започнаха да се интересуват органите на правораздаването, се хванаха за нея като удавник за сламка.

Кръстника никога не съжаляваше за станалото, смяташе, че миналото вече не може да се върне. Не одобряваше убийствата на политическите противници, от опит знаеше, че след време това ще рикошира в тях. Но след разговорите с Миша Мусолини, който ясно доказваше необходимостта от твърди действия, се съгласи. За всеки случай се съветваше с помощника си Георгий Гагарински, професор, доктор на икономическите науки, с доста печатни трудове. Наричаха го просто Доктора или свойски — Гоша. А че нямаше как да се избягнат убийствата, бе ясно — според предварителните проучвания Колесниченко напълно губеше пред Василиев и Скачко. Изключение правеше първият заместник на Макеев, началникът на краевата ФСС полковник Приходко, който не застрашаваше никого, тъй като губеше дори пред Колесниченко. Него го убиха за всеки случай, когато Кръстника почиваше далече-далече, чак на австралийското крайбрежие. След завръщането му стана ясно, че Приходко е ликвидиран по заповед на Макеев, според когото е знаел твърде много. Мафиотския бос не се впусна в подробности, приел, че причината е повече от основателна.

Сега Кръстника се разхождаше бавно из приемната в очакване на Миша Мусолини. Доктор Гоша седеше в дълбокия фотьойл, разгърнал вестник, като си водеше бележки в един тефтер, за да доложи на шефа за най-интересните събития. Домакинът погледна часовника и се намръщи. Мусолини закъсняваше с две-три минути, а главатарят на подземния свят не позволяваше на подчинените си подобни волности.

— Моля да ме извините — чу гласа на Мусолини. — Нещо се заби в гумата ми. Смених я. След десетина километра гръмна и резервната!

— Гумите на колата ти не могат да се пробият — обади се строго Кръстника.

— Дойдох с лада осмица!

— Сядай. Гоша, ела и ти — покани домакинът на масата приятелите си.

— Ще ви слушам оттук — обади се Доктора. — Имам много работа — кимна към малката масичка, отрупана с вестници.

— Целият съм в слух — рече Кръстника, като погледна въпросително Мусолини.

— Турецки тръгва вдругиден от Москва. Сигурно със сутрешния. С големи пълномощия. Не само от Главна прокуратура, но и от секретаря на Съвета за сигурност. Ще пристигне голяма група оперативни работници и барети от ФСС. Заедно с Турецки ще пътува и Супрун.

— Какво правеше Супрун в Москва?

— Още на втория ден след пристигането си напусна апартамента на „Лаврушинска“.

— Къде отиде?

— Един дявол знае! — разлюти се Мусолини.

— Кой изплаши птичката?

— Никой не я е плашил, Кръстник! Влязъл човекът в прокуратурата и се изгубил!

— Нима нямаш свои хора в прокуратурата? — Кръстника изчака да чуе отговора. — Вървял, вървял и се загубил…

— Казаха, че пътувал с метрото.

— Какво ще кажеш, Докторе? — Кръстника се обърна към помощника си.

— Лъжа!

— Чу ли? Доктора никога не греши.

— Каквото са ми казали, това предавам!

— Защо Супрун пътува с метрото, след като има на разположение колите на „Машук“ и служебната на заместник главния прокурор на Русия Меркулов? — обади се Доктора.

— Какво ще отговориш, Миша? — усмихна се Кръстника.

— Нима Сивия лъже? — обади се Мусолини. — Не е такъв човек…

— Нека проверят Сивия — реши Кръстника. — Как я карат началниците? Не им ли треперят мартинките?

— Засега не личи — ухили се Мусолини. — Действат грамотно. Синовете на Василиев, онзи…

— Помня — прекъсна го Кръстника.

— Изпратиха ги в служебна командировка. Почистиха следствените документи.

— Чувал съм, че Турецки не обичал да се застоява в кабинета, но моментално ще забележи чистката. Чистачи…

— Да пречукаме тази гад!

— Кого?

— Турецки!

— А ще можеш ли?

— Заповядай — ще видиш.

— Живее ли ти се? — поинтересува се Кръстника.

— А на теб омръзна ли ти?

— Теб питам, Миша.

— Живее ми се.

— И на мен. Можеш да премахнеш всеки друг, дори президента. Ще кажа нещо повече. За президента могат и да те похвалят, а че няма да ти търсят отговорност, е сигурно! А за старши следовател като Турецки ще ни одерат кожите и на двамата. При това, забележи, живи ще ни одерат! Не, Миша, тая няма да я бъде. Имам много важни задачи. Трябва да спасявам страната.

— Всеки човек си има слабости — обади се Доктора.

— Слушай какво казва умният човек, Миша.

— Чувал съм, че Александър Борисович обичал мацките — рече Мусолини.

— Всички мъже ги обичат, особено издръжливите — подсмихна се Кръстника.

— Александър Борисович има такава слабост — подкрепи Миша Доктора. — И добре си пийва.

— Какви ги обича? — попита Мусолини. — Жени всякакви.

— Този въпрос трябва да се обсъди. И то много внимателно — пак се намеси в разговора Доктора. — Но съм чувал, че предпочита стройните блондинки. Не се отказвал и от брюнетките.

— Да се върнем на Супрун — прекъсна го Кръстника. — Миша, какво предлагаш?

— Ако имах власт, щях да го изпратя при другите четирима!

Кръстника дълго и навъсено гледа Мусолини:

— Миша, станал си прекалено кръвожаден. Не е ли време да си починеш?

Мусолини познаваше добре шефа си и по тона му разбра, че може и да го изпрати там, откъдето не се връщат. Случвали са се такива неща, например с Амбала. Уж Амбала не беше казал нищо обидно, но на Кръстника не му хареса и след няколко дни Амбала го погребаха.

— Извинявай — усмихна се накриво Мусолини.

Кръстника се позамисли, наля си вино, изпи го, вдигна очи към Мусолини, но не успя да каже нищо, привлечен от гръмогласния вик на Доктора.

— Господа, моля за внимание!

Доктора беше спокоен човек, дори студен, и най-неприятните новини ги изричаше с отчужден, равнодушен тон, сякаш ставаше дума за нищожна дреболия, а не за загуба на милиони долари или за смъртта на близки приятели на Кръстника. Но сега бе видимо развълнуван.

— Моля за внимание — повтори той, като размахваше вестника.

— Кого са пречукали този път? — попита безстрастно Кръстника.

— Усложнения с господин Потапов. И то много сериозни, Григорий Василиевич.

Доктора беше единственият човек, който наричаше Кръстника с двете му имена. Нещо повече, упорито внушаваше на боса, че е време всички да се откажат от недостойните прякори, не се отразявали добре на отношението на руския народ към тях; дошло било времето на цивилизацията, вече нямало Признати бандити, а само делови хора, които се занимават с едър бизнес. Отначало Кръстника трудно понасяше наставленията на Доктора, но постепенно свикна с мисълта, че в думите му има смисъл.

— Жив ли е? — погледна въпросително Кръстника.

— Жив и здрав. И надявам се, засега е на поста си.

— Голям ли е доносът?

— Около пет минути.

— Чети.

Статията за господин Потапов бе отпечатана в известен московски вестник, който вдигаше тиража си благодарение точно на такива разобличителни истории. Материалът, разтревожил Доктора, не може да се нарече статия в традиционния смисъл, това беше пестелива биографична справка за Юрий Андреевич Потапов от годината на раждане до ден-днешен. Като че ли отпечатаното във вестника беше малко по-сериозно, отколкото обикновените измислени скандали. Едно е за двете присъди на Потапов да знаят на „Петровка“ и в прокуратурата, и съвсем друго, когато за това заговорят милиони хора. В края на доноса, а без съмнение това си беше донос, авторът задаваше само един въпрос: колко души, подобни на господин Потапов, се намират в президентското обкръжение? Най-отдолу имаше малка бележка, че вестникът е готов да публикува опровержение от засегнатото лице.

Кръстника взе вестника, мълча дълго, после замислено заяви:

— Турецки е започнал да действа. Не очаквах…

— Какво не сте очаквали, Григорий Василиевич? — попита Доктора.

— Че ще започне от главата, от Москва. Много е опасен господин Турецки — завърши мисълта си Кръстника и погледна Мусолини в очите.

— Аз какво казах? — поде той. — Нали точно това твърдя!

— Много е опасен — повтори босът.

— Потапов няма да опровергае написаното — резюмира Доктора. — Дори няма да се опитва, безполезно е. Друго ми е любопитно. Как тази статия е могла да попадне за печат? По думите на господин Потапов излизаше, че държи в ръцете си цялата преса.

— А колко нови вестника се наизлюпиха? Не можеш да следиш всички — възрази Кръстника.

— Това не е провинциално вестниче, а столичен всекидневник с милионен тираж. Грешката е непростима.

— Тези, които са издигнали Потапов, сигурно са изучили досието му. Или не са?

— Ако нещата се разплетат, няма да се отърват от неприятности и хората, които са го издигнали — отбеляза Доктора.

— Турецки ще ги разнищи — рече уверено Мусолини. — Точно такъв звяр и да не ги разнищи?!

— Значи сбогом, господин Потапов… — пророни замислено Кръстника.

— Не си струва да се избързва, но трябва да се направят съответните промени. И по-бързо. Господин Потапов е главната фигура в създаването на партията и провеждането на конгреса.

— Какъв конгрес ще прави сега?! — повиши тон Кръстника.

— Нека кротува вкъщи и да не се обажда!

— Има и друг изход…

— Какъв?

— Всичко да мине незабелязано. Съдейки по списъка, делегатите на конгреса, да кажем повечето от тях, могат да сложат господин Потапов в джоба си със своите биографии…

— Точно така! — разсмя се Мусолини, но като видя изражението на Кръстника, веднага спря.

— Как мислиш, там горе може ли да се направят на слепи? — обърна се към Доктора домакинът.

— Не могат да не забележат, но е напълно вероятно да не обърнат особено внимание. Още повече че е от полза на много по-важни личности от господин Потапов.

— Ще потулят ли работата?

— Или в същия вестник ще се появи статия за големите заслуги на господин Потапов пред държавата. Не само той е бил в лагер. Членовете, по които е съден, отдавна са отишли в миналото. Сега за подобни неща награждават.

— Ето, Докторе, ти ще я напишеш — реши Кръстника.