Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (5)

4.

В живота на литератора Станислав Станиславович Акимов удари звездният час. Поне така му се струваше. Знаеше, че рано или късно този час ще дойде, ненапразно седем години търка затворническите нарове в Мордова, неслучайно си дра гърлото по митингите и се мъчи над романа си.

Станислав Акимов караше петдесет и втората си година. Беше висок на ръст, слабоват, ходеше с коса до раменете, брада и мустаци, имаше представителен вид. Явно притежаваше ораторски талант — умееше да говори и с простолюдието, и с хората от по-висок ранг, с журналисти, бохемите актьори, художници и писатели, сред които имаше доста приятели. Навремето Акимов беше близък с дисидентите Синявски и Даниел. Беше самолюбив, тщеславен, гласът му гърмеше на митингите, говореше и пишеше много за правата на човека и затова с благословията на КГБ попадна в лагер за цели седем години. Времето, прекарано в горското стопанство и по затворническите килии, не мина безследно. Стана по-сериозен, не повишаваше глас, говореше тихо, но с тежест. Появиха се и добри учители, например същият този писател Даниел. Именно той посъветва Станислав да записва лагерните си впечатления. И до изтичане то на присъдата Акимов бе готов с обемист роман, който излезе на руски във франкфуртското издателство „Посев“. След като го освободиха от лагера, Станислав успя да отиде в чужбина, но след няколко години се върна в Русия, на Запад не му вървеше много. Малкото пари, които получи за романа, издаден вече на шест езика, бяха изхарчени, а издателствата отхвърлиха второто му творение, слабо повторение на първото. В родината нещата тръгнаха по-весело, първите крачки на демокрацията даваха надежда… Станислав хукна по митинги, гласът му зазвуча по площадите, побелялата му грива започна да се мярка пред очите на протестиращите, отново беше сред хората. И успя, беше избран за депутат в Държавната Дума, но на следващите избори изгърмя. Акимов си имаше слабост — сръбваше си човекът! Разбира се, много хора си сръбват — голяма работа, живеят си добре и охолно, но Станислав не просто си сръбваше, а се напиваше и не можеше да спре. Пет дни в месеца посвещаваше на пиянството: от двайсет и трети до двайсет и осми. След това два дни идваше на себе си, излежаваше се, боледуваше и стенеше, кълнеше се, че ще спре, но не успяваше. Лекуваше се по различни начини — като се почне от зашиване на „таблетка“, което причинява непоносимост към алкохола, и се свърши с метода на Довженко. Нищо не помагаше. И тогава Акимов стигна до извода, че влиза в ония пет процента от обитателите на планетата, които не се поддават на лечение. След този извод напълно се успокои. Но все пак трябваше от нещо да живее и пие. Забравил дисидентската си гордост, Станислав неочаквано ни в клин, ни в ръкав започна да рисува картини, ако, разбира се, произведенията му могат да се нарекат така. На чашка се беше запознал с известен художник-модернист, разказа му съня си, дето сънува през нощта след големия запой, и художникът го посъветва да предаде видяното на платното.

— Та там има бели преспи, Христос е гол в снега, край него зелена палма, а на нея — дявол! На кого е притрябвала тази глупост?! — възпротиви се Станислав.

— Ти я нарисувай, пък после ще видим — отвърна загадъчно модернистът.

И Акимов нарисува съня си на платно. До този момент не беше държал четка в ръката си и като видя завършената картина, чак потръпна, щеше да я изгори, но като поразмисли, все пак я занесе на художника. Той огледа бегло платното и рече кратко:

— Ти си гений.

— Може ли да се продаде? — попита неуверено Станислав.

— Може, ако искаш, аз ще я купя. Хиляда долара. Плащам веднага.

Акимов моментално се съгласи. Изминаха няколко месеца и той видя драсканиците си в дома на известен адвокат.

— Колко платихте за нея? — поинтересува се Станислав.

— Десет хиляди долара — гордо отвърна адвокатът. Акимов спешно надраска още няколко картини, но успя да пласира само едната, и то два пъти по-евтино от първата.

— Защо? — попита Акимов художника модернист.

— Защото не струва по-скъпо.

— Съмнявам се — възрази Станислав.

— Или вземай петстотин, или прибирай картината — заинати се художникът.

— Но ти каза, че съм гений.

— Гений си на една картина. А всичко останало е повторение.

Изглежда, на Станислав Акимов му бе писано да се повтаря и в литературата, и в изобразителното изкуство. Потъгува малко, взе предложената сума и излезе.

И все пак неговият звезден час настъпи. Веднъж в комуналната квартира в района на Остоженка, където държеше стая, звънна телефонът.

— Акимов на телефона — представи се старомодно Станислав.

— Здравейте, Станислав Станиславович!

— Здравейте…

— Безпокои ви господин Потапов.

— Ти ли си, Саня?

— Казвам се Юрий Андреевич.

— Един момент — смути се Акимов. — Онзи същия Юрий Андреевич ли?

— Не мога да знам кого имате предвид, но се казвам Юрий Андреевич — отвърна ласкаво събеседникът му.

— Имам предвид човека от президентството…

— Същият. Бих искал да си поговорим.

— Кога?

— След един час.

— Къде?

— За мен ще е удоволствие да дойда във вашето жилище.

— Добре. Запишете си адреса.

— Адресът ми е известен. След час съм там.

През този час, който му оставаше, Станислав разтреби както можа в стаята и дори приготви някаква почерпка на масата. Потапов пристигна точно след шестдесет минути.

— Моля — покани го Акимов. — Да ви налея ли?

— Ще пия с голямо удоволствие! Още повече че конякът е хубав.

Станислав напълни чашата на Потапов с коняк, а на себе си наля сок.

— За ваше здраве! — вдигна чашата Потапов.

— Наздраве!

Потапов съвсем не се учуди, че домакинът е на безалкохолно, и това малко озадачи Акимов.

— Не ви ли се струва странно, че пия само сок? — обърна се той към госта си.

— Моля ви се, всеки пие това, което иска.

— Вярно, но обикновено хората настояват да пия, обиждат се…

— Ние добре познаваме вашите навици. Днес е едва десети — усмихна се Потапов.

— Ясно — кимна Акимов и погледна въпросително госта си.

— Нямам много време за разговори, затова ще започна с най-важното — заговори Потапов. — Знаете, естествено, че в Русия се създават различни по характер партии. Национал-патриотични, либералнодемократични, комунистически, бирена партия и така нататък. Сега е най-подходящото време да се създаде партия на ръководителите на крупните предприятия, фирми, банки, промишлени синдикати. В нея могат да влязат кметове, губернатори и други отговорни лица, които заемат високи длъжности както в обкръжението на президента, така и в апарата на министър-председателя… Конякът е хубав. Сипете ми, ако обичате.

— В какво ще се състои моята роля? — веднага попита Станислав.

— Предлага ви се да оглавите бъдещата партия.

— Аз?! Как така?!

— Много просто. Да застанете начело на партията. Не си мислете, че нямаме други кандидатури. Имаме достатъчно. Но на съвещанието мнозинството се изказа за вас.

— Аз, разбира се, съм поласкан, но не е ли прекалено много за мен?

— Очаквах друг отговор — призна Потапов. — Жалко. Стори ми се, че…

— Но аз не отказвам! — почти извика Акимов. — Просто не очаквах такова… как да се изразя… такова доверие.

— Много сте представителен, притежавате художествен талант…

— Какво имате предвид? — Станислав застана нащрек.

— Вашите романи, статии, есета, речи. Между другото, ще бъде хубаво да съберете на едно място статиите и речите си, в една книга, а ние ще се постараем да я издадем.

— Ще се опитам да ги събера. Вярно, че много неща са отпечатани в чужбина. Сега май не могат да се намерят.

— Ще се намерят. И ще бъдат преведени на руски, ако, разбира се, са излизали на други езици. Владеете ли чужди езици?

— Английски и френски на битово равнище.

— Езиците на страните, в които ви се е налагало да живеете — уточни Потапов.

— Английския го знам слабо, но с френския, мога да се похваля, съм по-добре. Французите дори хвалеха произношението ми.

Потапов извади на масата кожена папка.

— В тази папка е уставът, основните цели и задачи на партията. Съветвам ви да ги прочетете по-внимателно.

— Подобни документи не се четат, а се изучават. Бих искал само да ви задам един въпрос.

— Заповядайте.

— Как мислите, партия ли е „Нашият дом Русия“?

— Не.

— Ако се съди по имената на хората, които са в нея, по длъжностите им, би могла да стане огромна сила.

— Би могла, но не стана.

— И вие знаете причината, естествено.

— Причината е една — парите. „Нашият дом Русия“ е рожба на правителството. А какво да очакваш от него, щом не може да изплати заплатите на народа? Детето „Нашият дом Русия“ е слабо недоносче, хранят го лошо и затова е обречено. Замисълът не беше лош, но не успя.

— Да, парите са нещо много важно — съгласи се Акимов. — Вие разполагате ли с пари?

— Разполагаме. Вие, Станислав Станиславович, дори не можете да си представите каква е финансовата мощ на новата партия. По принцип партията вече е създадена. Трябва само да се узакони официално.

— Бих искал да си представя, Юрий Андреевич…

— Тук ще намерите отговорите на някои въпроси. — Потапов потупа с ръка по папката. — А на четири очи мога да ви кажа следното. Ние разполагаме с няколко популярни радиостанции, свой телевизионен канал, известен ви като СТК, тоест „Свободен телевизионен канал“, имаме капитал зад граница, който многократно превишава годишния бюджет на Русия.

— Както вече ви казах, в документите ще намерите най-големите регионални синдикати в страната, заинтересувани от създаването на партията. Това стига ли ви?

— Дело от световен мащаб — замислено изрече Акимов.

— Само така, не може по друг начин! — отвърна весело Потапов, огледа стаята и предложи: — А няма ли да смените жилището си, Станислав Станиславович?

— Тук съм роден и израсъл — отвърна Станислав и също огледа стаята. — Ще ми е мъчно…

— Поговорете със съседите. Може би ще се съгласят да се преместят, а докато вие отсъствате, жилището ще бъде приватизирано и прехвърлено на ваше име.

— Какво отсъствие?

— Предвижда се конгресът да се състои в Кисловодск. Ще отидете там две седмици по-рано. Мнозина имат желание да поговорят с вас и да се запознаят по-отблизо.

— Ще говоря със съседите.

— Така ще е чудесно! Благодаря ви за коняка. Изучавайте документацията и до скоро виждане!

Акимов беше прочел доста устави и дори беше съчинил няколко. Уставът на РПДР не се отличаваше принципно от другите, в него се срещаха същите сухи редове и благородни задачи за спасението на Родината, ако не се брои едно важно обстоятелство. Под суховатите редове на устава стояха печатите и подписите на ръководителите на най-големите предприятия в страната, известни политически дейци и най-главното — на генералните директори на най-богатите частни фирми. В параграфите нямаше нищо за основната цел на партията, но Акимов веднага разбра, че целта на РПДР е да завземе всички разклонения на властта, да създаде държава на твърдия ред, в която ще командват разумът, сметката и парите.

— Ето че удари твоят час, Станиславе — изрече на глас Акимов, наля си пълна чаша коняк и я изпи на един дъх.