Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бархатный губернатор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Богомил Райнов

Заглавие: Инспекторът и нощта

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1964

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30.VIII.1964 година

Редактор: Светозар Златарев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3808

История

  1. — Добавяне

5.

Строго секретно

До старши следователя

при Главна прокуратура на РФ

А. Б. Турецки

Съгласно писмената заповед за провеждане на следствени действия за установяване лицата, извършили умишлените убийства на доктора на техническите науки, кандидат за губернатор на Ставрополски край професор Г. Е. Василиев и на генералния директор на фирма „Восток“ И. Н. Скачко, стигнахме до следните заключения.

Установено бе, че автомобилът „Волга“, в който са се намирали П. Василиев, шофьорът О. Гризлов и бодигардът Г. Зуев е бил взривен в 14,45 московско време на петстотин метра от дома на Василиев. При взрива на място са загинали Василиев и шофьорът Гризлов, а бодигардът Зуев е бил закаран в тежко състояние в болница и впоследствие е починал на операционната маса. Бяхме включени в оперативната група едва през втората половина на следващия ден. Лекарят от „Бърза помощ“ А. Ткаченко даде показания, че в линейката, преди да изгуби съзнание, Зуев няколко пъти е повторил думата „Борсука“. Следователят от краевата прокуратура Ю. Синица разпита свидетеля Ткаченко в наше присъствие. Но след като се запознахме с протокола, разбрахме, че следователят не е вписал вътре неговите показания.

Майорът от запаса Генадий Сергеевич Зуев е уволнен от редовете на ФСС поради съкращение на щата през май 1996 година. Убедени сме, че главната причина за това е била безкомпромисната му позиция при разследване убийствата на четирима военнослужещи, охранявали вагон с оръжие и боеприпаси. Делото се смета за разкрито. Бяха арестувани 19 души, при акцията загиват двама. Началниците на отдели и началникът на Ставрополското управление на ФСС генерал-майор Н. И. Макеев получиха благодарности от директора на ФСС.

Г. С. Зуев смята, че разгромената група младежи от т.нар. „отцепници“ няма връзка с убийствата на военнослужещите и с обира на вагоните с оръжието. Според него това е обикновен сблъсък между отцепниците и група престъпници, начело с Признатия бандит по прякор Борсука. Славата за разкрития случай незаслужено се падна на служителите на ФСС, които, както може да се предположи, са свързани със закононарушителите.

Ю. Синица е опитен следовател и не може да не е познавал такъв Признат бандит като Борсука — един от основните помощници на мафиотския бос Кръстника. Нашата оперативна група попадна на следата на Борсука. В деня на убийството той е бил в хотел „Интурист“ в Ставропол, цяла нощ се забавлявал в нощния бар и по обед на другия ден отпътувал с охраната си за Кисловодск.

Ние бяхме отстранени от следствието две денонощия след извършване на престъплението, а след две седмици ни включиха в групата на полковник С. Таловиря, ръководител на групата по разследване убийството на И. Скачко. Чрез проведените оперативни мероприятия бе установено, че И. Скачко е бил убит в офиса на фирмата си между девет и десет часа вечерта. Двамата пазачи са били ударени и обезоръжени. От разпита им останахме, с впечатлението, че нападателите са им известни, но засега те не са ги посочили.

Задържахме пазачите, но сутринта по заповед на полковника ги пуснаха от следствения арест, тъй като представиха медицински свидетелства за влошено здравословно състояние. Заповедта ни обезкуражи, но след това започнахме да действаме по-предпазливо.

По агентурен път получихме информация, че от Кисловодск е отпътувала бойна група начело с Борсука. Успяхме да изясним, че са пристигнали в Железноводск около осем вечерта. Няколко свидетели дадоха показания, че след девет часа вечерта пред сградата на фирмата са спрели четири западни коли. Нашият агент, настанил се в къща срещу фирмата, е заснел пристигането им на видео.

Филмът и увеличените снимки на престъпниците, в това число на Борсука, бяха предадени лично от подполковник Г. В. Василиев на началника на Ставрополското управление на ФСС генерал-майор Н. И. Макеев. След това нашата група бе отзована от Ставропол.

Извод: в органите на Ставрополското краево управление на ФСС работи добре сплотена, корумпирана група старши офицери, ръководени от началника на краевото управление на ФСС генерал-майор Н. И. Макеев.

Следователите Ю. Синица и Б. Лесовой водиха разследването изключително небрежно, без да проверят по следствен път показанията на свидетелите, нито да включат в протоколите от разпитите показанията, разобличаващи длъжностни лица, което говори за връзки с престъпниците и че изпълняват незаконните нареждания на ръководителите в краевата прокуратура.

Заместник началник-отдел

при Ставрополското краево управление на ФСС

подполковник Г. Василиев.

Капитан А. Василиев

Старши следовател от Ставрополската краева прокуратура

Н. Рагозин

До старши следователя

при Главна прокуратура на РФ

А. Б. Турецки

Докладна записка

Съгласно изискването ви всекидневно да се съставя доклад за проведените мероприятия, съобщавам следното:

Първо. Разпитаният сержант Зимовец призна съучастие в убийството на прапорщик Л. С. Гришчук.

Второ. Подполковник М. Н. Сизов е напуснал дома си в нарушение на вашата заповед за домашен арест и сега местонахождението му е неизвестно.

Трето. Началникът на УВР на Ставрополския край генерал-майор Р. В. Маркуша се държа недостойно, когато се обърнах към него с молба да заповяда издирването на подполковник М. Н. Сизов. Генерал Маркуша беше в нетрезво състояние и ме напсува, което записах с помощта на подслушвателно устройство японско производство.

Стажант Г. Латишев

Като прочете последната точка от справката, Турецки се засмя:

— Записал го! Хитрец!

Старши следователят започна да разглежда материалите, събрани в голяма папка от полковник Генадий Попов. Попов и четирима следователи от оперативна група „Пантера“ работеха по ССК и свързаните с компанията фирми. Бяха се справили отлично. От икономическите термини, имена и цифри Турецки го заболя главата. Неосчетоводените приходи бяха изпирани чрез банка „Грот“ в Ставропол, свързана с московските търговски банки. Това бе достатъчно, за да започнат работа с банка „Грот“.

Турецки отмести папката с документите и запали цигара. Минаха осем дни от пристигането му в Ставропол, а началството на края, начело с губернатора продължаваше да си живее добре, както и преди. Началниците на краеви управления на ФСС, УВР и дори краевият прокурор започнаха да се отнасят към него малко сухо, бяха уверени в собственото си могъщество. При това наближаваше денят на откриването на конгреса на РПДР, а в Кисловодск вече пристигнаха десетки делегати. В курорта отдавна работеха сътрудници на „Пантера“, така че старши следователят имаше представа не само за пристигналите делегати, но и за далеч по-любопитни неща.

Александър получи шифрограма минутка преди Кръстника да излезе от вилата си. След няколко часа изчезнаха и краевите началници, в това число и самият губернатор. Естествено, всички места, където можеше да бъде насрочена срещата, бяха поставени под наблюдение. За целта се наложи да задействат множество хора, но Турецки отлично разбираше колко е необходимо това.

Беше установено, че колите на началниците на УВР и ФСС и на губернатора около шест часа вечерта са били във вилата на Колесниченко, близо до езерото Сенгилей. Няколко минутки по-късно там са пристигнали Кръстника и охраната му. Гостите се разотишли след два часа и петнайсет минути. Старши следователят бе приятно изненадан от помощта, която му оказаха майор Богданов и началникът му Холмец. Девет души от местното управление на вътрешните работи, за които майорът гарантираше с главата си, се съгласиха да се включат в разследването на убийствата. „Има добри момчета, има — повтаряше Богданов. — Не всички са станали изменници.“ Турецки говори с тях и разбра, че страшно много неща в техния трая не им харесват. Стига да бяха уверени, че семействата им няма да пострадат, те бяха готови на всичко. Постепенно се натрупваха факти, но за съжаление не бяха достатъчно, за да предявят обвинение. Александър вече можеше да подведе под наказателна отговорност за извършени злоупотреби всеки от краевите началници, но не бързаше, добре знаеше как ще свърши всичко. През цялата си следователска практика се беше учил да чака и сега търсеше сгоден случай, за да нанесе силен удар по структурите на организираната престъпност в района.

Турецки не забрави разговора с директора на ФСС, който му съобщи за агент, внедрен в местните криминални организации, но засега той не даваше признаци на живот. Понякога му се струваше, че някой от приятелите на майор Богданов спокойно може да се окаже агент на ФСС.

Старши следователят съзнаваше, че трябва да се цели нависоко, към губернатора, и упорито търсеше конкретни улики срещу Колесниченко по делото на Супрун. Дори отиде с Фьодор Степанович до вилата край минералните бани, откъдето той бе избягал. И ходенето не беше напразно. Горският Гришуня, при когото се отбиха, си спомни, че него ден на вилата на губернатора е кацал вертолет. Той уверяваше, че вертолетът бил на губернатора.

— Аз ли не знам? — горещеше се Гришуня. — Кажи му бе, Степанич! Аз ли не знам? Ще го позная по звука, да не говорим, като го видя! Губернаторският беше. Кацна и отлетя. А преди това дотичаха едни момчета. Търсеха някого.

— Мен — усмихна се Супрун.

— Теб? Че що пък?

— Имаш ли телевизор?

— Гледам. Само че няма какво. Само голи жени дават!

— Тях гледай — засмя се Турецки. — Пък казваш — няма какво!

Гришуня се изплю.

— Значи теб търсели — рече той замислено. — В моя сеновал имаше един човек. Загубил пътя. Те се юрнаха като луди нататък.

Горският веднага позна Сидорчук на снимката.

— Тоя беше. Точно. И вторият си прилича… А ти какво викаш за телевизора, Степанич?

— Довечера гледай на двадесети канал. Ще говоря по телевизията. Всичко ще разбереш. И аз бях тук същия ден — усмихна се Супрун.

— Ами?! — не повярва старецът.

— Копаеше в градината, а аз звънях по телефона.

— Не съм те забелязал… Кога ще дойдеш на лов? Яребицата излезе.

— Не ми е до яребици, Гришуня — въздъхна Супрун.

Но защо? — възрази Турецки. — Ще свършим някои неща и ще дойдем. Ще вземете ли и мен?

— Голямо началство, а? — погледна към Супрун горският.

— Не е малко.

— По-голям ли от нашите?

Вместо отговор Фьодор Степанович само разпери ръце.

— Питам, щото тук идват на лов само големи началници. Вземат бележка от губернатора!

— А без бележка? — попита Турецки. — Не си допаднахме с вашия човек.

— Може — отговори старецът. — Ако си със Степанич и си държиш езика зад зъбите.

И тъй, на вилата бе идвал вертолетът на губернатора. След разговора на сътрудниците от „Пантера“ с пилота той потвърди писмено кацането и датата. Това е отбелязано в протокола за разпита на свидетеля. Сътрудниците не са забравили да препишат от диспечерския дневник данните за излитането и връщането на летище Ставропол.

На вратата се почука и в стаята влезе Игор Падерин.

— Александър Борисович, търси ви някакъв господин.

— Нека влезе.

На прага застана Алексей Петрович Кротов.

— Добър ден, Александър Борисович — както винаги вежливо и сдържано поздрави той.

— Най-сетне! — възкликна Турецки. — Здравейте! Гърлото ми е пресъхнало!

— Нима от сутринта не сте пили? — усмихна се Кроткия.

Старши следователят сложи на масата бутилка вино, чаши и цяла купчина плодове.

— Яж! Тук, братче, не ти е столицата! Тези диви круши лично аз съм ги брал в гората!

— Благодаря. Вече хапнах. Не съм за първи път по тези места.

— Интересно… И къде си отседнал?

— В Кисловодск.

— Не може да бъде!

— Защо?

— Нашите момчета щяха да те засекат.

— Значи не могат да се мерят с разузнаването на вътрешния министър.

— За твое здраве, Алексей Петрович.

— Наздраве, Александър Борисович — отговори Кроткия и едва отпи от чашата. — Канен сте на обяд. Така че не се увличайте — добави той, като забеляза, че Александър изпи на един дъх чашата си.

— От кого?

— Бъдещият председател на Руската партия на демокрацията и реда господин Станислав Станиславович Акимов.

— И къде?

— В ресторанта „Далеч от съпругите“, извън града.

— Нещо не ми хареса там — намръщи се Турецки.

— Втория етаж. Отделна зала.

— И какво иска от мен?

— Той — нищо. Макар че познанството с човек като вас винаги е приятно.

— Зависи на кого…

— Станислав Станиславович не знаеше, че сте тук, в Ставропол.

— И ти ли го осветли?

Турецки никак не можеше да свикне да говори на „вие“ с Алексей Петрович, често смесваше с „ти“ и най-накрая окончателно преминаваше на неофициалната форма. Но Кроткия не си го позволяваше, строго следваше привичката си.

— Щях да го направя, ако с него нямаше дама.

— И хубава ли беше?

— Очарователна.

— Щом ще е в отделна зала и с очарователна дама, трябва да отидем — реши Турецки. — Жена му?

— Акимов е заклет ерген.

— Значи дамата го е информирала за моето пристигане?

— Правилно се досетихте.

— А очарователната госпожица откъде знае, че се намирам в Ставропол? — попита след кратко мълчание Турецки.

— Именно очарователните дами знаят някои подробности от живота на хора като вас — усмихна се Кроткия.

— И за кого работи?

— Това не знам — отговори Алексей Петрович. — Чакат ни в два часа. Ще имате време да погледнете едно кратко послание.

С тези думи Кроткия извади от джоба на сакото си плик, на който бе написано: „За А. Б. Турецки. Да се връчи лично“.

Александър отвори плика, извади няколко снимки и навита на руло лента. На снимките бе губернаторът Колесниченко, застанал на стъпалото на вертолета си, сниман в различни ракурси. На една от снимките бе запечатана вилата и на две — Супрун, седнал в кресло.

— Благодаря, Алексей Петрович — рече Турецки. — Дали този подарък не ми го е направила очарователната дама?

— Не зная — отвърна Кроткия и по очите му Александър разбра, че не крие нищо. — Бях на прием у Кръстника, имаше страшно много хора, и Соня бе там. Така се казва дамата. Чак като излязох навън, намерих пакета в джоба на сакото си. Беше направено професионално, не само че са ми го пъхнали незабелязано, а са го направили точно преди да си тръгна.

— Защо говорите в множествено число? Сигурно е бил един човек.

— Казах, че гостите бяха много. Нямам представа за кого работи.

Турецки извади снимките на масата.

— Извънградската вила на губернатора… Фьодор Степанович Супрун. А ето и самият губернатор… Какво пък, ледът се пука, господа съдебни заседатели, както е казал безсмъртният Остап Бендер!

— Вижте лентата, Александър Борисович — с усмивка каза Кроткия.

Той бе поласкан, че Турецки не крие от него съдържанието на пакета, макар да не бе очаквал друго. Дреболия, а ти става приятно!

Лентата се оказа къса, но впечатляваща. В близък план вертолет, от него слизаше Колесниченко.

— Добър ден!

— Здравейте. Избяга. Вината е наша.

Весел смях на губернатора. Колесниченко се качва във вертолета.

— Ами ние какво да правим?!

Твърдото изражение на губернатора и отговорът му:

— Каквото искате. Запомнете, не съм ви виждал, вие мен също. Тук не е идвал никой. Довиждане!

— Мисля, че знам кой е пъхнал лентата в джоба ви — каза Турецки, стана от мястото си, отвори шкафа, където висяха дрехите му, и извади от джобчето на сакото снимката на старши лейтенант Сидорчук. — Не видяхте ли този човек сред поканените у Кръстника?

Кроткия се вгледа в снимката, запали цигара и се обви в дим.

— Не съм го виждал — отговори кратко той.

Този път нещо в гласа му накара Турецки да застане нащрек и той не повярва на думите му.

— Дори да не си го видял там, то го познаваш — уверено рече старши следователят.

— Може би. Познати много, не можеш да запомниш всичките… А дали не е поработил още някой?

— Не ме разсмивай, Алексей Петрович! Нали не знаеше какво има на лентата?

— Току-що я видях за първи път — отговори спокойно Кроткия.

— Във вилата са останали само двама души. Старши лейтенантът от милицията Виктор Сидорчук и Митя Саврасов…

— В това никой не може да бъде сигурен.

— В кое? — не разбра Турецки.

— Че са останали само двама души.

— Пак задавам предишния въпрос. Разгледа ли внимателно лентата?

— Много внимателно.

— И не забеляза, че старши лейтенантът липсва?

— Но и Митя го няма — възрази Кроткия.

— Митя може изобщо да не е жив, а Сидорчук е жив и здрав.

— А вие сигурен ли сте?

— Щом не е на екрана, значи е бил зад камерата. От онези, специалните. Личи си по силно увеличените снимки. Голяма бленда.

— Много бих искал да дам положителен отговор на въпроса ви за този човек — почука по снимките на Сидорчук Кроткия, — но за съжаление не мога. Не беше сред гостите или не съм го забелязал.

— Да смятаме, че не си го забелязал — усмихна се Турецки и прибра снимките в плика. — Само едно не разбирам — защо тези документи са се оказали именно в твоя джоб?

— И аз се чудя…

— Е, хайде — засмя се Александър. — Помисли… Как те прие Кръстника? Пак ли пихте на брудершафт?

— Този път ми се размина.

— Много ли делегати пристигнаха вече за конгреса?

— Прилично. Около половината.

— Грязнов също ще дойде скоро. Делегат!

— Между другото, той къде е?

— Настани се в Татарка. Заедно със своите момчета. Наеха там къща и си живеят царски, всяка вечер пият вино у тъста на Голованов.

— Майорът е успял да се ожени?

— И не само това. Вече си направи син, и то направо тригодишен!

Турецки разказа накратко историята на майор Голованов.

— Все пак интересно нещо е животът — рече Кроткия, след като изслуша Александър. — А от Грязнов се интересуват много сериозно. Разговарях с доктора на науките Гагарински. Те са готови изцяло да финансират агенция „Глория“, доколкото знам, сега директор там е племенникът на Грязнов.

— Те — това Кръстника и останалите с него ли са?

— Точно така — потвърди Кроткия. — На мястото на Грязнов щях да си помисля. Като шеф на МУР би могъл да внедри свои агенти в криминалните структури.

— Предложи го лично на Грязнов.

— Така и ще направя. И ако вие ме подкрепите…

— В никакъв случай! — прекъсна го Турецки.

— Не бързайте. В тяхното предложение има доста смисъл.

— Едно е да си делегат на конгреса, не си задължен никому нищо, а съвсем друго — да получаваш пари от Признати бандити. Добре знаеш, че…

— Който плаща, той поръчва музиката — този път Кроткия го прекъсна. — Поговорката е вярна, но не се отнася за дейността на агенцията. Според мен „Глория“ обслужва ако не чисто престъпни структури, то богати хора, „нови руснаци“. Откъде един обикновен човек ще има картина на Ел Греко или скъпоценности, принадлежали на царското семейство? И кой може да каже, че потърпевшите не са от подземния свят? Заслужава си да се помисли. Племенникът на Грязнов ще има възможност да събира информация отвътре. Работата е рискована, разбира се, но ние сме свикнали с риска.

— Добре, ще поговоря с Грязнов и племенника му — съгласи се най-накрая Турецки.

— Докторът на науките Гагарински ви праща поздрави.

— Да… Дясната ръка на Кръстника, злият гений на престъпния свят… Как изглежда?

— Дребен на ръст, плешив, малко пълен, сиви умни очи, прав нос, тънки сурови устни… Той е разговарял с вас на правителствения прием.

— Да ме убиеш, не помня — въздъхна Александър. — Човекът, когато описахте, прилича на мъжа от погребението на професор Василиев. И ако това е един и същи човек, възниква въпросът, какво е търсел на гробището?

— На гробището се ходи за прощаване.

— В такъв случай защо не е пристигнал самият Кръстник?

— Смятате, че Доктора е замесен в убийствата? — отговори на въпроса с въпрос Кроткия.

— Щом той е измислил цялата операция…

— А имате ли някакви доказателства за връзка между хората на Кръстника в убийствата?

— Тук съм повече от седмица и някои неща вече ми се проясниха — измърмори Турецки. — Но честно казано, този въпрос ме учудва.

— Винаги съм се старал да не задавам глупави въпроси.

Едно е да измислиш гениална схема за пране на пари и съвсем друго — да бъдеш замесен в убийство. Аз също не съм стоял напразно в славния град Кисловодск, Александър Борисович.

— Сигурен съм, че не е било напразно — усмихна се следователят. — Задоволявам се и с малко, но хубаво доказателство!

— Снимките и лентата не са ли доказателство? — напомни Кроткия. — Обещах ви пропуск като гост на конгреса. Ето, заповядайте.

— А струва ли си да ходя? — попита Турецки, докато въртеше в ръце красиво оформения пропуск.

— Просто е необходимо — отговори Кроткия. — За това ще поговорим пак, а сега е време за ресторанта „Далеч от съпругите“. Познавате ли господин Акимов?

— Когато са го пращали по затворите, аз съм бил студент — усмихна се Турецки.

— Той е интересен и посвоему честен човек.

— Тогава ще дойда с удоволствие.

— Прекалено сте любезен за старши следовател — усмихна се хитро Кроткия.

— Това не ми пречи — отговори също с усмивка Александър.

— За малко да забравя за Татарка. Не ви ли се струва, че е време Грязнов и другарите му да поспрат виното?

— Какво ви тревожи? Да не се сетихте за песента „Какво ли още има да става!“ Според мен засега там ще е тихо и спокойно.

— На Кръстника никак не му харесват „руските вълци“…

— Мнозина не ги харесват.

— Нали не са там само за да пият вино?

— Чакат.

— Ако Мака и Байбака намерят общ език, а нещата отиват натам, хората на Грязнов ще имат големи проблеми.

— Не само те.

— Отцепниците също са нечии деца — отговори бавно Кроткия.

— Нямам сведения някой от тях да е загинал от ръцете на наши служители — малко сухо отговори Турецки.

— Не е там работата — намръщи се Кроткия. — Днес се сблъскват с организираната престъпност, утре с отцепниците, а не се знае кои са по-опасните.

— Ще мислим какво да правим, когато се появят. Но те се справят с престъпниците. И нашата работа е да не им пречим…

— Разбирам какво те тревожи — изпревари отговора на Алексей Петрович Александър. — С удоволствие щях да арестувам цялата върхушка, но ми пречат нашите идиотски закони. Не мога. Дори министърът на вътрешните работи е с вързани ръце. Докъде стигнахме — да се оплаква по телевизията! Заместникът му има пет апартамента, няколко западни коли, три вили, а никой не може да го хване. Нещо повече, по-скоро ще арестуват министъра, отколкото купения от бандитите генерал!

— Да вървим, Александър Борисович — предложи Кроткия.

 

 

Акимов беше в стихията си. Произнесе реч за бъдещата работа на партията, рецитира устава и Турецки реши да се възползва от случая.

— Станислав Станиславович, вие ли написахте устава на РПДР? — попита много сериозно той.

— А вие познавате ли го?

— Наложи се да се запозная.

— Не съм работил по него, но изложените вътре мисли са ми много близки. Това беше главната причина да се съглася да се кандидатирам за председателското място — отговори спокойно Акимов.

Соня, която седеше срещу следователя, се усмихна.

— Постът председател на РПДР е пряк път към голямата политика.

— Да изчакаме изборите — усмихна се Станислав Станиславович.

— Убеден съм, че победата ще бъде ваша!

— Защо сте толкова сигурна?

— Най-малкото, защото сте единственият кандидат.

— Кандидати могат да бъдат издигани и на конгреса — възрази Акимов.

— Едва ли някой от тях притежава толкова славна биография като вас — открито го поласка Турецки. В този момент усети лекичко побутване по крака, погледна Кроткия, но не забеляза нищо подозрително.

— Но те могат да се окажат с други достойнства.

— Например?

— Пари.

— Мисля, че за хората, които са ви предложили високия пост, парите нямат значение.

— А знаете ли кой точно е говорил с мен?

— Преди малко сам споменахте!

— Така ли? — учуди се Станислав Станиславович. — Соня, казал ли съм подобно нещо?

— Естествено. И то неведнъж — потвърди жената.

— Е, в това няма нищо тайно.

— Зависи за кого — загадъчно изрече Соня. — Забравяш, че пред теб е следовател от Главна прокуратура!

— Навремето пред мен стоеше главният прокурор! — усмихна се Акимов. — И все тая.

— Как? — учуди се Соня. — Седем години зад решетките — и все тая?!

— Пропуснахте един важен детайл, София Андреевна — намеси се в разговора Кроткия. — Станислав Станиславович каза „Навремето“.

— Точно така — оживи се Акимов. — Сега времената са други. Мисля — обърна се той към Турецки, — че сте тук да разследвате няколко убийства?

— Отдавна ли сте в Ставропол? — попита Александър, без да отговаря на въпроса.

— Доста отдавна. Защо?

— Мисля, че няма нито един човек в Ставрополския край, който да не знае защо съм пристигнал.

— Ако застана начело на партията, може да разчитате на помощта ми — искрено заяви Станислав Станиславович. — Демократите претърпяха поражение, защото при тяхното управление властта бе завзета от престъпни елементи. Ние трябва да оправим положението и изглежда ще се наложи да прибегнем към доста сурови мерки.

„Или е глупак, или ме взема за пълен идиот“ — помисли си Турецки, като разглеждаше с видим интерес бъдещия председател на новата партия, но на глас каза вежливо:

— И какво ще направите, ако дойдете на власт?

— Ще предприемем сурови мерки.

— А смъртното наказание?

— В западноевропейските страни отдавна е заменено с доживотен затвор.

— Но мине се не мине месец и в Щатите току пратят някого на електрическия стол — усмихна се Турецки.

— В Русия ще се постараем да минем без него. У нас няма такава варварска традиция — с патос произнесе Акимов.

— Искам да ви напомня, Александър Борисович, че на власт ще дойде най-богатата партия в страната — подкрепи го Кроткия. — Ако се съди по централните и регионални организации, представени на конгреса, то за тях не е никакъв проблем да открият нови модерни затвори за осъдените на „до живот“.

— Благодаря ви, Алексей Петрович — кимна Акимов. — Изпреварихте ме. Бих искал да допълня, че изграждането на затворите е само нищожна част от замисленото…

Станислав Станиславович отново заговори за грандиозните планове на партията, за лицата, заемащи големи длъжности в правителството и президентския апарат, които изцяло и напълно подкрепяли начинанията на организаторите на конгреса. Той дори спомена някои имена, които Турецки не пропусна. „Господи, какви ги дрънка тоя?! — помисли си следователят, загледан в одухотвореното лице на бившия дисидент. — Нима след седем години по лагери не е разбрал как стоят нещата и на нищо не се е научил? Или е откачил напълно, след като е получил предложението на Потапов? Не, май е искрен. Гледай как се е разгорещил, удря с юмрук…“

— Алексей Петрович — наведе се към Кроткия Турецки. — Разкарай го някъде, а? Писна ми.

Кроткия се усмихна с разбиране, но търпеливо изчака Акимов да спре, дори изръкопляска леко и предложи тост за успехите на партията, а после някак между другото предложи:

— Станислав Станиславович, тук има прекрасна билярдна зала…

— Така ли? — неопределено попита Акимов и погледна Соня. — Искаш ли да видиш как господин Кротов ще ме бие?

Жената не отговори, взе си цигара, а Турецки мигновено реагира и й предложи огънче.

— Как да ви бия — усмихна се Кроткия. — Вие сте блестящ играч.

— Ако не ви бях сърбал попарата, можеше и да повярвам — въздъхна Акимов. — Но учителят ми във Франция не беше лош.

— Кой е той?

— Господин Брак.

— Навремето беше в петорката най-добри играчи в света. Прекрасен учител, а ако сте овладели коронния му номер, ще се наложи да искам реванш.

— Да ги нямаме такива! — възпротиви се Станислав Станиславович. — Никакви реванши!

— Съгласен съм.

— Идваш ли с нас? — погледна Соня бъдещият председател на РДПР.

— По-добре да остана с Александър Борисович — отвърна жената. — Не всеки ден можеш да общуваш със следовател от Главна прокуратура.

— Да пийнем по нещо? — предложи Турецки, като проследи с поглед отдалечаващите се Акимов и Кроткия.

— С удоволствие!

— Вино, водка?

— Предпочитам силните напитки.

— По този въпрос, София Андреевна, напълно съм съгласен с вас! — отвърна Александър, като откровено се взираше в жената.

— А вие сте женкар, Александър Борисович — рече жената и вдигна чашата си.

— Много ли ми личи?

— И то не просто женкар, а страхотен женкар! — Соня показа белите си зъбки. — За какво се замислихте?

— Сетих се, че една много добра моя позната говореше точно като вас…

— Е, всяка опитна жена ще ви каже същото.

— За такава ли се смятате?

— Не задавайте глупави въпроси, та вие ме разконспирирахте от пръв поглед.

— От пръв поглед разбрах, че сте самото очарование!

— Не говоря за това — отговори усмихната Соня, но в очите й се появи насмешка.

— Нищо друго не ми е минало през ума.

— Дали? — не повярва тя. — Та вие сте следовател!

— Старши при това! — вдигна показалец нагоре Александър. — Както благоволихте да забележите.

— Именно. Не може да не сте си помислили нещо за мен.

— Помислих си. И то моментално.

— Самото очарование? — въпросително се усмихна Соня.

— Тъй вярно, както казва младият ми помощник, бивш сержант от морската пехота.

— Вярвам ви — съгласи се жената. — Мъжете си падат по мен. Но едва ли сте мислили единствено за това.

Турецки въздъхна тежко:

— Досещам се, скъпа София Андреевна, какво се опитвате да изкопчите от мен. И щом толкова много настоявате, ще ви го кажа.

— Слушам ви внимателно…

— Опитвате се да докажете, че докато хапвахме, съм се опитвал да гадая що за човек сте, за кого работите, на кого докладвате… Бог ми е свидетел, че нямаше нищо подобно! И откровено казано, никак не ме интересува. Отлично разбирам, че жена като вас не може просто ей така да седи с човек, на когото са заложили най-важните хора в страната. Друго ме учуди…

— Какво?

— Акимов винаги ли е така приказлив?

— Не, понякога се увлича.

— И вие всеки път слушате глупостите му?

— Да не искате да му запуша устата. — Соня погледна сериозно Турецки. — Но мисля, че по отношение на глупостите грешите.

— Може — съгласи се Александър. — Вие знаете по-добре от мен.

— Всички старши следователи в Главна прокуратура ли са такива сухари? — усмихна се Соня. — Говореха ви изключително важни неща, а вие — „дрънка глупости“…

— Просто не чух нищо ново. Прочетете устава на партията и ще се убедите. Бърборковци.

— Уважавате ли мнението на Алексей Петрович?

— Разбира се!

— Ако се съди по думите му, той се отнася много сериозно към речта на бъдещия председател на партията…

— Е, той е по-умен от мен — усмихна се Турецки.

— Защото е бивш полковник от КГБ — поясни Соня.

— Нима? — попита Александър. — За първи път чувам. Познавах майор Кротов…

— Каква е разликата? Майор, полковник…

— Голяма — стана сериозен Александър. — Особено в редовете на славните ни чекисти… А вие откъде знаете, че Алексей Петрович е майор от КГБ?

— Чували ли сте за режисьора Татаринцев?

— Не само съм чувал, но и го познавам добре. Навремето често идваше в Главна прокуратура, отбиваше се и в моя кабинет.

— Щом погледна господин Кротов, и веднага го разкри.

— „Старши следовател“, „разкри“… Да не сте от подземния свят, София Андреевна? — усмихна се тъжно Турецки.

— Приличам ли?

— Сонечка, ти трябва да раждаш, да възпитаваш дечица, а не да висиш по кръчмите с разни дърти пръчове — изведнъж се озлоби Саша.

Жената премига смаяно и се засмя високо.

— Себе си ли имате предвид?

— Ако приличам…

— Успокойте се — прекъсна го Соня. — Не приличате. Вече ви казах какъв сте. И затова бих ви гостувала с удоволствие.

— Кога?

— По-късничко.

— Защо да чакаме толкова дълго? — попита нетърпеливо Турецки, като оглеждаше помещението.

— Искате сега?! Направо тук?!

— А защо не? Отделна зала, английска брава — кимна към вратата Александър, — плътни завеси…

Той прегърна жената, устните му се впиха в нейните, опитните му ръце започнаха да галят податливото тяло.

— Чуват ни, следователю — прошепна Соня.

— Но не ни виждат — също шепнешком отговори Александър.

— Не се знае…

Соня се изтръгна от обятията му и поклати глава.

— Ти си мъж на риска, скъпи следователю!

Саша махна с ръка и напълни чашите.

Соня дълго гледаше Турецки и въртеше чашата в ръцете си, а после каза:

— Предай на охраната си да не стрелят веднага. Ще дойда.

Загледан в дълбоките сини очи на момичето, Турецки повярва.

— Няма да има охрана. Или поне няма да ги забележиш.

— „Пантера“?

— Ей, всичко знаеш! — усмихна се Александър. — Откъде?

— Ако съм сложена за примамка…

— Не съм казвал подобно нещо.

— Човекът, който настоя да дойдеш в тази зала, съм аз.

— Нима?

— Не ме разсмивай — усмихна се жената. — Ти знаеш всичко. Разговорът беше в присъствието на Алексей Петрович.

— Откъде имаш тази информация?

Соня мълчаливо показа, че в залата може да има подслушвателни устройства, после рече игриво:

— Който много знае, бързо остарява! Работа ли имаш? — попита тя, щом забеляза, че Александър погледна часовника си.

— Да отидем да видим кой кого бие! — предложи Турецки. Когато влязоха в билярдната, и един поглед бе достатъчен, за да разберат кой пада: Станислав Станиславович тъжно отброяваше стотарки.

— Милион — навъсено се обади той.

— По принцип предпочитам в долари — обади се Кроткия.

— Ще ме разориш — измърмори Акимов. — Той използва удара на Барк!

— Вие също се опитахте да го приложите — парира Алексей Петрович.

— Една последна? — предложи Станислав, Станиславович.

— Не мога — почука по часовника си Кроткия.

На раздяла Турецки галантно целуна ръката на Соня, а тя прошепна:

— Чакайте ме.

В колата Александър попита Алексей Петрович:

— Известно ли ти е нещо за София Андреевна?

— Много малко.

— Поне фамилията й не знаеш ли?

— Полонска.

— Чувства се дворянската кръв…

— Баща й е циганин, пеел в хор „Ромен“, а майката е рускиня.

— Циганин… А тя толкова бяла!

— Изглежда, прилича на майка си. Но очите й са цигански. — Какви ти цигански? — възрази Турецки. — Сини като езера! Всички знаят, че циганските са черни!

— Специално проверих. Очите на истинските цигани по наследство са яркосини.

— И се поинтересува, след като режисьорът Татаринцев те разкри? — усмихна се Турецки.

— Вие какво, нямахте си друга работа, че говорехте само за мен ли? — недоволно измърмори Кроткия.

— София Андреевна ми разказа…

— Госпожа Полонска честичко посещава бар „На върха“ и казино „Максим“.

— Играе ли?

— Рядко, но страхотно. И най-често печели.

— Ако можеше и да ми кажеш за кого работи…

— А вие се поинтересувайте при следващата си среща — посъветва го сериозно Кроткия, като погледна приятеля си и добави: — И не гледайте толкова учудено. Не ви прилича… Къде отиваме?

— Аз — при генерал Маркуша. Искам да чуя защо е напсувал моя стажант.

— Спрете, ако обичате.

— Ще ви закарам, Алексей Петрович. Кажете адреса.

— Спрете. Ще взема такси.

— И къде да ви търся? — попита Турецки, като спря.

— Ако е нужно, ще ви намеря. Довиждане.

Кроткия излезе от колата и бързо се изгуби сред минувачите.

 

 

Макар Кръстника да се срещна с ръководителите на Ставрополския край във вилата на губернатора, самият домакин отсъстваше, беше го извикал в Москва секретарят на Съвета за сигурност Хвостов. Както обикновено, разговорите ръководеше Георги Гагарински, по-точно той предаваше решенията на Кръстника, взети след обсъждането с долетелия от Кисловодск сътрудник на Юрий Андреевич Потапов. В началото Кръстника поиска да чуе мнението на местните ръководители за създалото се положение след пристигането на Турецки и предложенията им за неутрализиране действията на „Пантера“, тъй като сериозно се страхуваше от московската група. От името на всички отговори прокурорът Власенко. Според него главната причина за безпокойство бе разделението на служителите от прокуратурата, ФСС и УВР. Те като че ли се бяха групирали в два лагера, едните се подчиняваха на заповедите на началниците си, а другите на Турецки. Засега не се говореше открито за това, но с времето неминуемо щеше да излезе наяве.

С извънредните пълномощия от Главна прокуратура Турецки почти напълно изключи местните агенти от разследването на политическите убийства. Членовете на група „Пантера“, начело с полковник Попов, намериха доказателства за злоупотреби и пране на пари в търговска банка „Грот“, свързана директно със ССК. Ако следователите тръгнеха по тази следа, не след дълго можеха да предявят обвинения на краевите ръководители за престъпления в особено големи размери. Изводът не бе утешителен: старши следователят от Главна прокуратура и хората му се готвеха за решителни действия срещу организираната престъпност и мафиотските босове, корумпираните чиновници и незаконно забогателите „нови руснаци“.

След това думата взе Доктора. Речта му не само успокои краевите началници, но дори ги въодушеви. Гагарински подчерта, че в настоящата ситуация в Русия ще оцелеят само енергичните, волевите, умните хора, които не отстъпват назад. Той ги успокои, че всички въпроси, свързани със сенчестите икономически структури в областта и преди всичко ССК, ще бъдат уредени в Москва. „Пантера“, разбира се, разполагаше с огромни пълномощия, но и тя действаше по заповед отгоре. А по нейния ръководител вече се вършеше много работа. При последните думи върху лицето на началника на ФСС се появи кисело изражение.

От какво сте недоволен, господин Макеев? — навъси се Доктора.

— „Пантера“ е на подчинение на секретаря на Съвета за сигурност — отбеляза унило генералът. — Вие не знаете ли що за човек е той?

— Секретарят се назначава и сваля от президента — отговори Доктора.

Останалите се спогледаха неуверено.

— А що се отнася до Турецки — обади се Кръстника, — ви съветвам повече да не му обръщате внимание. Юсин клин избива.

Доктора говори още десетина минути за предстоящия конгрес, който, ако минеше както бе заплануван, щеше да има огромно значение за цялата страна.

— Какво може да се случи? — попита с основание Маркуша. — Нашите ведомства — кимна той на Макеев — гарантират за реда.

— Щом гарантирате, значи няма за какво да се безпокоим — отговори Доктора след кратко мълчание. — Ще добавите ли нещо, Георгий Василиевич?

— Само едно. Ако се стигне до открит сблъсък като в Татарка, използвайте оръжие — каза Кръстника, огледа хората си един по един и добави: — Да се стреля и по едните, и по другите.

След срещата началниците се окопитиха, разбраха, че песента им още не е изпята съвсем, нещо повече, отново придобиха увереност в своята непогрешимост и в правилността на избрания път, ясно съзнаваха, че зад тях стои сила, способна да укроти не само някакъв старши следовател, а и самия секретар на Съвета за сигурност.

Протокол от разпита на В. П. Зимовец

Град Ставропол

Г. Г. Латишов, член на следствената група от Главна прокуратура на Руската федерация, разпита заподозрения Василий Прокофиевич Зимовец, роден 1970 година, украинец, завършено средно образование.

Въпрос: Следствието разполага с данни за съучастието ви в умишленото убийство на прапорщик Гришчук. Какво можете да ни кажете по същината на делото?

Отговор: Лично аз не съм го убил, но ако действията ми се определят като съучастие, нямам нищо против.

Въпрос: В какво конкретно се изразиха вашите действия?

Отговор: Най-напред искам да заявя, че нито старши лейтенант Коротков, нито сержант Канюка са виновни, и ви моля да отмените постановлението за тяхното задържане.

Въпрос: Вашите конкретни действия?

Отговор: Както вече сигурно знаете, някъде около четирийсет минути преди да се обади полковник Сизов, арестантите от дванайсета килия зашумяха, искаха да отидат до тоалетната. Ключовете от килията бяха у мен. Извеждах ги аз, както е прието, по един. Единият от тях настоя да поговорим…

Въпрос: Какво ви съобщи задържаният от дванайсета килия?

Отговор: Изнасилили сестра ми… Били са четирима. Единият от тях, по-точно първият, е бил Гришчук.

Въпрос: Какво направихте по-нататък?

Отговор: Не заключих вратата на дванайсета килия и на един от задържаните предадох ключа от килия тринайсет, където се намираше Гришчук.

Въпрос: Не мислите ли, че арестуваният е можел да наклевети Гришчук?

Отговор: Не, показаха ми снимка. Не мога…

Въпрос: Какво имаше на нея? Познахте ли някого?

Отговор: Сестра си и Гришчук. Но запомних физиономиите и на останалите трима!

Въпрос: Защо не докладвахте на командира, старши лейтенант Коротков?

Отговор: Първо се сетих за това, но после се отказах.

Въпрос: Защо?

Отговор: Ако бях доложил на началството, нямаше да удушат Гришчук.

Въпрос: Желаехте ли смъртта на Гришчук?

Отговор: Да, бях бесен, исках да го убият.

Въпрос: Откъде знаехте, че арестантите от дванайсета килия възнамеряват да го убият?

Отговор: Един от тях ми каза.

Въпрос: Познавате ли го?

Отговор: Да. По-рано той живееше в нашия блок, Иван Цигикало. Не знам къде живее сега, но според слуховете, някъде около Кисловодск.

Въпрос: Разбирате ли, че сте извършили длъжностно престъпление?

Отговор: Тогава не ми беше до това. Сега, естествено, го разбирам и осъзнавам вината си.

Въпрос: По какъв начин вратата на дванайсета килия се оказа отново заключена?

Отговор: След пристигането Коротков и Канюка аз взех ключовете и я заключих. Но първо надникнах в тринадесета килия.

Въпрос: И какво видяхте там?

Отговор: Трупа на Гришчук. Беше удушен.

Въпрос: Кога доложихте за случилото се и на кого?

Отговор: Веднага след като открих трупа. Докладвах на старши лейтенант Коротков.

Въпрос: По чия заповед бяха пуснати задържаните?

Отговор: По заповед на подполковник Сизов, който пристигна в управлението, след като Коротков му се обади по телефона.

Въпрос: В колко часа стана това?

Отговор: Не знам. В това време ние се намирахме в кабинета на прокурора от следственото управление на Главна прокуратура Чирков.

Показанията са записани правилно и впоследствие са прочетени от мен.

В. Зимовец

Разпита води следовател Латишов

Турецки отмести листовете с протокола от разпита и погледна въпросително Глеб.

— Сестрата на Зимовец разпозна Гришчук по снимката от служебното му досие — каза Глеб.

— Тя разпитана ли е?

— Заповядайте — подаде протокола от разпита Глеб.

— Зверове — изскърца със зъби Турецки, като прехвърли показанията на момичето. — Явно сержантът си е признал, след като го е прочел?

— Тъй вярно.

— Какво предлагаш?

— Сержант Зимовец да бъде освободен срещу подписка да не напуска града.

— Зимовец е запомнил добре останалите трима…

— Аз все пак бих го освободил.

— Съгласен — отговори Турецки, след като помисли малко. — Промени мярката за задържане с подписка да не напуска града. Какво ще кажеш за изчезването на подполковник Сизов?

— Майор Богданов твърди, че Сизов е в Татарската гора.

— За гъби ли?

— Най-вероятно в мазето на горския или на някоя вила.

— А къде е сега Алексей Иванович?

— Чака да завършим разговора си.

— Покани го.

— Тъй вярно. Между другото, той има предложение.

— Старата кримка е решил да си припомни оперативното минало? — усмихна с Турецки.

— Сам ще ви го каже.

След приятелската размяна на поздрави Турецки мина на деловата част.

— Докладвай, Алексей Иванич. Какво си намислил.

— Видях Сизов в района на Татарската гора.

— Защо се нарича Татарска?

— Защото е близо до село Татарка!

— Това е достатъчно — със задоволство отбеляза Александър. — Двамата ли ще тръгнете?

— Да — кимна към Глеб Богданов.

— Заминавайте — съгласи се Александър. — В Татарка на „Нагорна“ седемнайсет живее майор Голованов…

— Седемнайсет ли? Та това е къщата на Николай Василиевич Сараев! Наскоро овдовя. Жените ни се имаха. Майор Голованов… Чакай, чакай, не е ли оня, дето наду корема на Настенка и изчезна?

— Същият.

— Така… — намръщи се Богданов. — Завърнал се ясният сокол…

— Нищо няма да обяснявам — рече Турецки, — но искам да те предупредя: майорът е от МУР и е момче на място. Вие му предайте заповедта, той знае какво да прави.

— Разрешавате ли да тръгнем? — попита Глеб.

— Защо да се бавим повече? Заминавайте.