Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (19)

3.

„Що се отнася до старши следователя Турецки, тук нещата са по-лоши… В Кисловодск, Барсуче, има не само униформени и цивилни ченгета. В града е пълно с хора на полковник Грязнов и «руски вълци». Само да посмееш да го пипнеш и ще те разпилеят на парчета! За тях няма закони… Така че мислете.“ — „Какво иска Турецки? Наказание. Да му помогнем ли?“ — „Това вече е по-интересно. Значи така. Първо. Партията да се смята за създадена. Второ. Засега следователят да не се закача. Трето. Да му помогнем да накаже виновниците за убийствата.“ — „И кого ще очистим най-напред?“ — „Този, който е в лапите му.“

Турецки изключи касетофона, извади миниатюрната касета и внимателно я пъхна в сребърните обеци.

— Последното дело на София Андреевна Полонска — пророни той.

В стаята му, освен него се намираха Меркулов и Грязнов.

— С кого смяташ, че ще започнат? — обърна се към Александър заместник главният прокурор.

— С когото да започнат, няма да сгрешат.

— Прослушах записите, прочетох показанията на подполковник Сизов, протоколите от разпитите и стигнах до извода, че най-много са загазили Макеев и Маркуша.

— Изглежда, и двамата са усетили нещо. Усилили са охраната си — обади се Грязнов.

— Усетили са — потвърди Турецки. — Отказали са среща с Кръстника. — И в отговор на въпросителния поглед на Меркулов, добави: — Търсиха ги от вилата му.

— Е, да теглим чертата — предложи заместник главният прокурор. — Пред нас стояха три основни задачи: кой е поръчал убийствата, какви са мотивите, кой е конкретният им изпълнител. От разследването става ясно, че организатори на убийствата са генерал-майорът от ФСС Макеев и генерал-майорът от МВР Маркуша. Краевият прокурор Власенко ги е прикривал, като тласкал следствието в задънена улица… Саша, защо се намръщи?

— На първо място бих посочил господин Потапов.

— И аз бих искал — усмихна се Меркулов. — Но за подобно твърдение, уви, засега няма основания. Да, както твърди в писмения си доклад полковник Седих, господин Потапов се е срещал с Колесниченко, но не е известно за какво са разговаряли… Между другото, задържан ли е Миша Юсин-Мусолини?

— В ареста е.

— От показанията на Сизов се вижда, че той е присъствал на една от срещите на Потапов с Колесниченко. Сега мълчи ли?

— Поиска да дойде неговият адвокат. Тъй като се е кандидатирал на изборите за губернатор, не можем да го задържаме дълго.

— Той е директор на ССК — една престъпна организация. Нека адвокатът му се запознае с обвиненията, които сме му предявили.

— Много работа ще му се отвори — усмихна се Слава Грязнов.

— Колкото по-дълго работи, толкова по-добре за нас… Няма нужда да обсъждаме надълго мотивите на убийствата. Разбираеми са. Губернаторът Колесниченко напълно удовлетворява както криминалните структури, така и корумпирания чиновнически апарат. Нямат нужда от друг губернатор… И последното. От показанията на Сизов става ясно, че полковникът от ФСС Приходко е застрелян от Барса. Убийствата на професор Василиев и бизнесмена Скачко са дело на Признатия бандит Борсука…

Телефонът иззвъня.

— Слушам — вдигна слушалката Турецки. След няколко секунди затвори и се обърна към останалите: — Убит е краевият прокурор Власенко.

Решението да се премахне на първо място краевият прокурор Власенко бе на Кръстника. Трябва да признаем, че разузнаването на престъпните структури действаше добре. Разговорът между Турецки и краевия прокурор бе записан на лента и от него Кръстника разбра, че прокурорът е бил отбой, решил е да си запази отворена вратичка в случай на масови арести. Особено го възмути изказването на прокурора по негов адрес. „Козел такъв! Сякаш той не е купен! Гадина недна! А откъде са вилата, мерцедесът, аудито и сметката в чужбина?! Барсуче, викай Барса!“

Кръстника и помощниците му предварително бяха обмисляли как да ликвидират Маркуша, Макеев и Власенко. Този въпрос вече бе решен, дори бяха наели апартамент, от който се виждаше входът откъдето влизаха краевите началници. Само че липсваше повод за подобни крайни мерки. Напротив, Кръстника беше сигурен, че те са потънали до ушите, но не бързаха да освобождават жилището, пазеха го за всеки случай.

Щом влезе в апартамента, Барса най-напред извади куфарчето, в което носеше плоската метална кутия, отвори я и започна да сглобява снайпера. Отиде до прозореца и погледна към входа. Лъчът на лазерния мерник съвпадна с червеното петънце на предполагаемата цел. Барса знаеше, че Власенко трябва да се прибере вкъщи за обяд около два часа, прокурорът никога не изневеряваше на навика си да обядва у дома.

Към два часа до входа спря кола, от нея изскочи охраната, огледаха се, единият от тях отвори задната врата. Власенко понечи да излезе, но не беше успял да се изправи, когато безшумно се строполи на земята, облян в кръв.

Барса видя през прозореца, че пред сградата спря волга, от която изскочиха неколцина милиционери. За убиеца имаше два варианта: или да изчака в апартамента да премине суматохата, или незабавно да се качи в колата в двора на блока и да изчезне. Барса избра втория вариант. Бързо сглоби снайпера, грабна си куфарчето и излезе. Вратата на асансьора се отвори веднага, щом Барса натисна копчето, но след два етажа спря и вътре нахълта огромна овчарка, водена от едно момиче.

— Не се бойте. Не хапе — усмихна се то.

На следващия етаж асансьорът пак спря, влезе як младеж, поздрави момичето и се загледа в Барса. На първия етаж убиецът вежливо ги пропусна да излязат първи. Отвън младежът попита момичето:

— Людмила, виждала ли си някога този тип?

— Не.

— И аз не съм…

Като едвам се удържаше да не побегне, Барса наближи аудито, отвори вратата, седна, запали мотора, погледна в страничното огледало и видя към блока да тичат четирима цивилни младежи. Единият от тях хлътна в най-близкия вход, втория се скри в съседния, а двамата се насочиха към младежа от асансьора. Убиецът натисна педала на газта и рязко потегли.

— Познавате ли човека с аудито? — обърна се към младежа единият от цивилните.

— За първи път го видях.

— Къде?

— Слезе с нас с асансьора. Нещо не ми се стори…

— Този ли е? — оперативният работник извади снимката на Барса.

— Той — уверено отговори младежът.

— Благодаря.

Оперативният работник се отмести настрани и извади мобилния телефон.

— Капитан Горбунов! Барса излезе от блока, който е от другата страна на улицата. Качи се в бяла кола, ауди. Тъй вярно! — Милиционерът пак отиде при младежа и момичето. — Бихте ли ми казали от кой етаж слезе мъжът?

— Май от последния, от десетия. Аз живея на седмия и когато влязох в асансьора, той вече беше там…

Оперативните работници забързаха към входа.

След като отмина два квартала, Барса слезе от колата, мина през дворчетата и излезе на спирката, където бяха спрели частни автобуси. Убиецът възнамеряваше да се качи, но времето вървеше, а те не отваряха вратите, въпреки че двигателите им боботеха.

— Защо чакат толкова дълго? — обърна се той към една жена.

— Движат се по разписание, затова не бързат.

— И кога ще тръгне първият?

— След десетина минути.

— Благодаря — рече Барса и пое към такситата.

— Накъде, шефе? — попита шофьорът на най-близката кола.

— Към Сенгилеевско.

— Петдесет гущера.

— Става — отвърна Барса и седна в колата.

Милиционерите бързо откриха изоставеното от Барса ауди.

Оперативните работници стигнаха до извода, че е избрал най-сигурния начин да се измъкне от преследването — да вземе автобус. Отидоха на автобусната спирка и се обърнаха за помощ към частните таксиметрови шофьори. Те веднага съобщиха, че мъжът, когото разпознаха на снимката, се е качил в колата на Коля Уваров — червена жигула. После ухилени до уши добавиха, че до Сенгилеевско оня е дал петдесет долара. „Жигулата на Коля — подсмихна се един от частниците — всички катаджии я знаят. — Само да свирнете и моментално ще го спрат. Ама какво, много ли е опасен?“ — „По-добре не питай.“ — „Ама и Коля не е вчерашен! Оня има ли патлак?“ — „Може би“ — отговори уклончиво оперативният работник. „Момчета, смятайте, че вече сте хванали вашия човек — засмя се шофьорът. — Ако не жив, то мъртъв със сигурност! Не е знаел в коя кола да седне вашичкият!“

В това време жигулата на Коля отмина катаджийския пост на изхода на града, при това Коля приветливо махна с ръка на познатия капитан и той му отвърна.

— Познават те — усмихна се Барса.

— Уважаваме се — намигна Коля и натисна газта.

В небето се показа вертолет.

— Ей и братовчедът цъфна! — рече Коля.

— Какъв братовчед?

— Дето кара вертолета!

Вертолетът увисна над колата, после рязко се издигна нагоре и пак увисна над тях.

— Поздравява ни — усмихна се Коля.

Вертолетът пак набра височина.

— Преди Татарка ще завиеш надясно — каза Барса.

— Май говорихме за Сенгилеевско…

— Пазарихме се за петдесетак, а аз ще ти дам сто — усмихна се Барса.

— Клиентът винаги има право! — рече Коля и натисна педала на газта.

Стрелката на километража прескочи чертичката на стоте километра.

— Какво си се разбързал? — попита недоволно убиецът. — Ето го и завоят!

— Може и да спрем — отвърна Коля и натисна рязко спирачката.

Страничното стъкло, избито от главата на Барса, стана на парчета, а следващият удар с щангата го зашемети окончателно. Когато дойде на себе си, бе заобиколен от служители на реда. На полето стоеше вертолетът, а до него — Коля и „братовчед“ му. Като гледаше как спокойно разговарят, Барса разбра защо вертолетът ту се спускаше, ту се вдигаше нагоре…

Веднага след убийството на прокурора на Ставрополския край с постановление, подписано от заместник главния прокурор на Русия Меркулов, бяха арестувани началникът на краевото управление на МВР Маркуша и началникът на управлението на краевата ФСС Макеев. Генералите още не бяха закарани в следствения арест, а на Кръстника вече му бяха съобщили за случилото се. Борсука и хората му — убийците на професор Василиев и бизнесмена Скачко — пристигнаха в Ставропол, за да ликвидират Маркуша и Макеев. Кръстника отлично разбираме, че Борсука няма да стигне до генералите, охранявани постоянно от членовете на „Пантера“, и с огромно нежелание заповяда да бъдат унищожени.

Същата вечер телата на Борсука и четиримата му другари бяха намерени в горичката край града.

Генералите Маркуша и Макеев решиха да сътрудничат на следствието. Подобно на подполковник Сизов, който стоварваше вината на непосредствените си началници, те сочеха за главен виновник помощника на президента по въпросите на медиите Юрий Андреевич Потапов. Те мислеха, че поради близостта си с президента той ще успее да се измъкне. Генералите не скриха, че при всички обсъждания, свързани с политическите убийства, е присъствал и губернаторът на Ставрополския край Колесниченко. Показанията им дадоха повод на Турецки да го посети.

— Здравейте, Николай Михайлович — усмихна се Александър, щом влезе в кабинета.

— Здравейте…

— Ето че дочакахте. Дойдох.

— С белезниците ли? — усмихна се кисело Колесниченко.

— С удоволствие щях да го направя, но законът не позволява. Все пак сте сенатор! Приготвяйте се, Николай Михайлович.

— За предварителния арест ли?

— Казах, че законът не позволява. За Москва.