Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (3)

2

От известно време насам губернаторът на Ставрополския край Николай Михайлович Колесниченко често сънуваше един сън: безкрайна зелена степ, тъмно небе, раздирано от светкавици и той, Николай Михайлович, тича из степта, облечен с бял погребален саван, но и сам не знае накъде. Счува му се усилващ се буреносен тътен, който сякаш идва изпод земята, и му се привиждат някакви огромни сенки, полетели хаотично в безкрайното пространство… В този момент губернаторът скачаше от леглото и дълго не можеше да разбере дали е сън, или всичко става наяве.

В нощта на отвличането на Супрун губернаторът пак сънува този сън. Отвори очи и дълго се взира във високия бял таван. Телефонът иззвъня.

— Слушам.

— Всичко мина благополучно, Николай Михайлович — чу се мъжки глас в слушалката.

— Добре — отвърна Колесниченко и затвори.

Стана, разходи се из стаята, върна се в спалнята и запали цигара. Беше сам в огромния апартамент, жената и дъщерята бяха на Бахамските острови. Когато се решаваше някой сериозен въпрос в живота му, обикновено ги изпращаше някъде по-надалеч. А въпросът, който губернаторът трябваше да реши, беше наистина много сериозен. Ставаше дума за живота и смъртта на Супрун. Депутатът от местния парламент Фьодор Степанович Супрун беше най-опасният му съперник в борбата за губернаторския пост. Супрун бе издигнат без никакви усилия от негова страна, както се казва — отдолу. Отишли при него агитаторите и сложили на масата списъците, а подписите били няколко пъти повече, отколкото на останалите претенденти. За губернатора беше опасен и сегашният кмет на града Павел Андреевич Головачов, но той се отказа от надпреварата, извини се с неотложните градски работи. Наистина злите езици твърдяха, че кметът се е уплашил след трите жестоки убийства на кандидатите за губернатор, които потресоха целия Ставрополски край. Може наистина да е било така, нали никой не иска да умира.

Главен съперник на Колесниченко си оставаше депутатът от местния парламент Супрун. Сега го караха по планинските пътища към посоченото от губернатора място, където утре ще отиде и той, Николай Михайлович. Там, в уютната и тиха вила, най-сетне ще се реши по-нататъшната съдба на депутата и кандидат за губернатор Фьодор Степанович Супрун.

Хората идват на власт по различни начини. Някои от тях, сякаш призвани от Всевишния, вървят към целта си, без да нарушават законите, самата съдба ги води към върха. А пътят на останалите — и те са мнозинство — е съмнителен, зигзагообразен и дори кървав, макар да е възможно те да не са го искали, но обстоятелствата са били по-силни от тях. Към тази категория хора се отнасяше и Николай Михайлович Колесниченко.

В съветско време, особено по застойното, тогава още младият Николай Михайлович бързо схвана, че не е нужно много, за да получиш власт над хората: трябва да се учиш добре, да влезеш в комсомола и после в партията. Добре е да завършиш висшата партийна школа и по-нататък да се издигаш по партийната стълбица в районния комитет или в производството. И той пое по този изпитан път. Завърши с отличие строителния институт, около година работи на строеж, откъдето добрите чичковци го преместиха в градския комитет на партията като инструктор. След две години го повишиха — направиха го завеждащ-отдел „Промишленост и строителство“ на градския комитет и нещата спряха дотам. Всички по-високи постове бяха заети и на Николай Михайлович не му мърдаха поне десет години чакане. И тогава той направи решителната крачка — напусна топлото местенце и отиде на изостанал строителен обект, който след известно време успя да направи първенец, Николай Михайлови умееше да работи, чувстваше се на мястото си и може би с времето от него щеше да стане голям стопански ръководител. Но дойде перестройката, а после започна масовата приватизация. Точно тогава на хоризонта се появи младеж с подпухнало лице и театрални маниери, облечен по последна мода. Това беше Миша Юсин, директор на частна фирма, занимаваща се с търговия на цветни и черни метали. Разбира се, тогава Николай Михайлович дори не можеше да предположи, че си има работа с мафиот, известен в криминалния свят с прякора Мусолини. Той посъветва Николай Михайлович да си купи бонове, които по-нататък, според неговите думи, ще изиграят огромна роля в стопанския живот на страната. Нещо повече, Миша си предложи услугите по закупуването на голямо количество бонове на дъмпингова цена.

По-късно с боновете бе приватизиран строителният комбинат, който ръководеше Николай Михайлович. И сега той вече не беше директор с твърда месечна заплата, а собственик на предприятието, капиталист. Миша предложи да полеят събитието в Париж, в ресторант „Максим“. Колесниченко се съгласи, още повече че заплатата му нарасна стотици пъти. В Париж Миша и Николай Михайлович бяха посрещнати от двама джентълмени с „московска жилка“. Съдбата на Николай Михайлович Колесниченко бе решена в ресторант „Максим“ на полуприкритата под палмите маса, под звуците на казашки песни, обилно полети с коняк „Наполеон“. Джентълмените му предложиха да стане кмет на Пятигорск. Изглежда се задаваха предсрочни избори, тъй като здравето на сегашния кмет будело сериозни опасения — според клюката имал рак на стомаха. Николай Михайлович попита какво ще стане със строителния комбинат, но се оказа, че този въпрос вече е решен. Комбинатът минаваше под шапката на частната фирма на Миша Юсин заедно с цялото движимо и недвижимо имущество: камиони, кранове, леки коли, с двете хиляди хектара гора, върху които ще бъдат построени вили, барове, казина и други подобни увеселителни заведения. Освен това джентълмените му дадоха да разбере, че длъжността кмет на Пятигорск ще стане своеобразен преходен период в живота му, че го очакват по-мащабни дела, но той ще научи какви ще бъдат те по-късно.

След малко повече от месец кметът на Пятигорск умря на операционната маса под ножа на хирурга, а Колесниченко застана начело на града. Изборите минаха гладко, тъй като за съперник имаше съвсем невзрачен човек. Естествено, Николай Михайлович вече усещаше в чий хищни лапи е попаднал, но си държеше езика зад зъбите. Пък и новите му приятели избягваха тази тема. Но дойде време да вземе решение. Разговорът стана на вилата на Юсин в планината. Присъстваха тримата — Колесниченко, Юсин и депутатът от Държавната Дума Потапов, стегнат попрошарен мъж с ласкави тъмни очи.

— Е, Николай Михайлович — пристъпи към основния въпрос Потапов, щом пийнаха малко и замезиха, — с длъжността кмет се справихте повече от чудесно. Пътувах из Пятигорск и се дивих. Чистота, ред, хората облечени с вкус, в магазините пълно със стока, наоколо се строи — и то не някакви панели, а самостоятелни къщи и вили с всички удобства…

— Но излизат твърде скъпи — обади се Николай Михайлович. — Не са по джоба на много хора.

— За всеки влак си има пътници — възрази депутатът. — Не съм го измислил аз. Труди се, трепи се, търси начини — и ще имаш вила!

— Така е — подкрепи го Юсин.

— Знаете ли, че освен депутатските имам и други задължения?

— Да, в общи линии — отвърна предпазливо Николай Михайлович, като се стараеше да не натопи Миша, който му беше разказал подробно за основната дейност на Потапов.

— Аз съм вицепрезидент на компанията „Сибирско злато“, която се занимава не само със златни мини, но и с метали от типа на платината и скъпоценни камъни. Например ние изцяло контролираме добива на малахит — камък, който е на изчезване, на Запад курсът му непрекъснато расте. Та това между другото… А при вас съм дошъл с предложение да се кандидатирате за Държавната Дума. Какво ще кажете по въпроса?

— Честно казано, бих искал да поработя още една година като кмет…

— Ще станете кмет. Но не градски, а в мащабите на целия край.

— Не се ли изсилвате много? — попита Николай Михайлович след кратко мълчание.

— Не се изсилваме — усмихна се Потапов. — Помнете ми думата, точно след година ще станете кмет на Ставропол.

— Тогава защо да ходя в Думата?

— Най-малкото защото там ще скучая без вас — пошегува се Потапов, но веднага скри усмивката си. — А ако говорим сериозно, имаме нужда от хора като вас. Делови, с ясна цел, схватливи и волеви. Освен това е необходимо да си създадете връзки във висшите московски кръгове.

— Познавам някои хора. И то добре.

— Знаем кого познавате. Но те са дребни риби. Аз говоря за ръководителите на фракциите в Държавната Дума, министрите, хора от най-близкото обкръжение на президента, директорите на най-големите търговски банки, чужденци от висок ранг, да не продължавам по-нататък. Всички тези връзки ще ви трябват изключително много. Чакам отговора ви.

— В Думата не се отива току-така. Трябва да си някой, хората…

— Гледахте ли вчера новините по телевизията?

— Нощните. В дванайсет.

— Много работите — пак се усмихна Потапов. — Нали ви казах, вие сте идеалният кандидат…

— Наложи се да остана до по-късно.

— Обърнахте ли внимание на съобщението за убийството на депутата от Държавната Дума Веретенников?

— Да.

— Доколкото ми е известно, вие сте роден в Курска област?

— Детството ми мина там.

— Веретенников представляваше интересите точно на този край. И вие сте от Курск! Ето ви и район!

— Но там никой не ме познава!

— Ще ви опознаят. Главното е, че сте родом от Курска област. Ще мобилизираме печата, телевизията, радиото, на всеки уличен стълб ще виси ваша снимка с кратка, но трябва да признаем, много хубава биография, ще организираме митинги, събрания. И повярвайте, ще се намерят хора, ваши доверени лица, от които ще научите какъв прекрасен човек е Николай Колесниченко, какви светли идеали има и колко много ще направи за процъфтяването на родната област! И всичко това ще потвърдим с дела. Ще бъдат заделени жилища за крайно нуждаещи се, пенсиите и заплатите ще се изплащат навреме, дори премиите.

— За всичко това са нужни огромни средства…

— Миша — обърна се Потапов към Юсин, — съобщи ли на господин Колесниченко колко сме спечелили от строителния комбинат, докато той заемаше скромната длъжност кмет на града?

— Не е ставало дума — отвърна Юсин и отмести поглед.

— Николай Михайлович, та само от горския фонд, принадлежал по-рано на ръководеното от вас предприятие, спечелихме някъде към двайсет милиона долара. И няколко десетки от самия строителен комбинат. А ще премълча колко присвоихме, докато вие бяхте кмет. Ще има пари, и то много. Работата е печеливша. Слушам ви?

— Съгласен съм — престраши се Колесниченко.

— Въпросът е решен — заключи Потапов. — Сега да се върнем към другите, по-деликатни обстоятелства… Знаете ли какъв е господин Михаил Юсин?

— Известно ми е, че господин Юсин е генерален директор на частна търговска фирма — заяви Никола Михайлович, като гледаше Потапов право в очите.

— Стига де — Потапов се усмихна снизходително. — Много добре знаете, че Михаил Юсин е Признат бандит^[1], по прякор Мусолини. Наистина, погледнете го в профил. Прилича на Мусолини. Много прилича! Е, Николай Михайлович, не гледайте толкова учудено! Нали ви казвам, че ние всичко знаем. И ако искате, мога да ви съобщя къде, на кого и при какви обстоятелства, добре пийнали, сте изложили мислите си по адрес на господин Юсин…

— Няма смисъл — отвърна Колесниченко след кратко мълчание.

— Правилно, няма смисъл. А и няма на какво да се учудвате. Например в Грузия има двама генерали, които задкулисно управляват малката си държава — и те са Признати бандити! Само глупакът не го знае! Но какво от това, живеят, ръководят. Вземете Таджикистан… Онзи… как му беше името? Главнокомандващият… Сарафов! И той е Признат бандит.

— Вероятно са бивши… — промълви Колесниченко.

— При Признатите бандити няма бивши — обади се Миша Юсин. — Или си, или те няма. Като печат за цял живот.

В гласа на Миша се долавяше неподправена гордост.

— Ами вие, господин Потапов? — попита Николай Михайлович.

— За съжаление нямам честта да принадлежа към тази висша прослойка. Аз, скъпи ми Николай Михайлович, съм женен, имам двама големи синове и дъщеря на тринайсет години. А женените нямат достъп до подобно общество.

— Ние наистина сме свободни хора — обади се Миша. — Особена каста. Неприкосновена.

— И все пак? — настоя Колесниченко, без да отмества поглед от депутата.

— Искаме да ме питате дали съм лежал в затвора? Два пъти.

— И за много ли?

— За много. Два пъти по десет.

— Лежали сте двайсет години?

— Като цяло изкарах по затворническите нарове четири години три месеца и девет дни.

— И за какво, ако не е тайна?

— По-рано това се наричаше валутни афери. Сега го наричат едър бизнес. Аз от дете обожавам златото и камъчетата, скъпи ми Николай Михайлович.

— Признат бандит, валутен аферист и червен директор — обобщи Николай Михайлович.

— Точно така — съгласи се Потапов и вдигна бутилката, за да сипе коняк. — Но искам да направя едно уточнение по въпроса за червените директори… Сега всички те са солидни хора, не ядат тайно черен хайвер, както правеха някога, а пред хората, в ресторантите, и то не в какви да е областни кръчми, а да речем в Монако, Рим, Ню Йорк… Сега те са наши хора, наша опора и надежда. Но вие, уважаеми Николай Михайлович, ще бъдете над червените директори, те ще ви се подчиняват. Дори смея да се обзаложа, че те ще си понапълнят малко гушките, но след време ще изчезнат…

— И кой ще остане?

— Ние. Вие, аз, той. — Потапов бутна с пръст Миша. — И такива като вас, мене и него.

— С други думи, Станислав-Говорухин^[2] е прав като казва, че в Русия се е извършила криминална революция.

— Не, не е прав. Сега се извършва. Трябват ни още около седем-осем години, за да стигне логическия си завършек. Друг път няма.

— Ами ако народът въстане?

— Народът ли? — Потапов прихна. — Къде го виждате този народ? Веднъж и аз намекнах за руския народ пред един чуждестранен предприемач и знаете ли какво ми отговори?

— Любопитно ми е да чуя…

— Каза, че в Русия не живее народ, а паплач, стадо. Ако в най-изостаналата, най-загубената африканска страна не се изплатят заплатите и цените се повишат хиляди пъти, ще въстанат не само хората, ами и животните! А у нас търпят. Знаете ли защо?

— Мисля, че да, но бих искал да науча вашето мнение.

— И за какво се досещате?

— Преди съм живял доста добре. Но не бих се върнал в онези години за нищо на света! Вероятно хората, които са живели в застойните времена, дълбоко в душите се все пак разбират, че трябва да се върви напред, само напред. Хората се надяват.

— Вярно, но непълно. Сега хората виждат от съседите си — на някого му е провървяло, намерил е начин, претрепал се от работа и в крайна сметка има мерцедес и строи къща в кварталите, където по-рано живееше само партийната върхушка. Разбират, че може да се живее и в наше време, и то не лошо. Надеждата и завистта движат хората.

— Не, господа — намеси се в разговора Миша Юсин. — Вярно, че до някое време руският народ си е стадо, но ако се надигне… Майчице, не искам да мисля! Страх ме е от руския мужик! Ако зависеше от мен, бих направил всичко, за да му осигуря хляб, зрелища и жени! Само тогава ще има пълен ред.

— Миша, ти удари в десетката — рече Потапов. — Точно това искаме да дадем на нашия многострадален народ. Хляб, зрелища и жени… — Потапов си погледна часовника. — Заминавам с вечерния полет. Предполагам, Николай Михайлович, че се уговорихме с вас за всичко?

— Уговорихме се да се кандидатирам за Думата — уточни Колесниченко.

— За което и пристигнах тук — усмихна се Потапов. — След ден-два очаквайте телеграма да се явите в Москва, а във вашата родна Курска област още днес започва събирането на необходимите подписи за издигане на кандидатурата ви.

— Още днес? — смая се Колесниченко.

— Точно така. Впрочем работата вече е започнала.

— Без моето съгласие?

— Бях убеден, че ще се съгласите — отвърна Потапов след кратко мълчание и в ласкавите му очи се появи сурово изражение, което мигновено изчезна.

Всичко мина така, както го предсказа депутатът Потапов. По улиците на районните центрове в Курска област и из селата се появиха майсторски направени плакати, призоваващи хората да гласуват за Колесниченко, вестниците се изпълниха с негови интервюта, местната телевизия непрекъснато въртеше предизборния му клип, а и самият кандидат не дремеше. Обикаляше из заводите и фабриките, говореше по градските площади — у него неочаквано се откри ораторски талант. Говореше с хората просто, достъпно и уверено. Спечелила първия тур с огромна преднина пред съперниците си. Дадоха на Николай Михайлович апартамент в Москва, и то не някъде в покрайнините, а в центъра, близо до спирката на метрото „Улица 1905“. Той прекрасно разбираше, че завърза връзки благодарение на огромните суми, които пристигаха от общата бандитска каса. Чисто и просто купи десетина чиновници, заемащи отговорни постове в апарата на президента и на министър-председателя. Към Курска област потекоха пари, бяха започнати няколко многоетажни кооперации за трудещите се, отвориха се нови работни места. В същото време бяха отделени десетки хектари земя в най-красивите места, близо до областния център, за строителство на къщи за „новите руснаци“. Набързо се приватизираха старинни сгради, които се превърнаха в кафенета, скъпи хотели и ресторанти.

Разбира се, Николай Михайлович се досещаше, че едрите чиновници не живеят само от заплатите си, но не можеше и да предположи, че вземат подкупи по десетки и стотици хиляди в зелено. Разпродадоха страната, напълниха си джобовете, рядко някой успяваше да устои на изкушението. Николай Михайлович познаваше част от тях, разговаряше надълго и дълбоко в душата си ги уважаваше, но и ги съжаляваше. Те говореха пламенно, правилно и умно, но това бяха само думи, а самите хора бяха бедни. В Русия бе дошъл Негово Величество доларът, който вече командваше парада. А доларите се намираха в съвсем други джобове, у бившата партийна номенклатура, криминалните структури и новите руски богаташи.

Колесниченко изкара в Думата около година. В един прекрасен летен ден Потапов го покани на вилата си. Беше топла августовска вечер, седяха на верандата, обградена със силно избуяла поветица.

— Ето че дойде време, скъпи Николай Михайлович, да станете губернатор — започна с усмивка Потапов.

— И накъде да поемам? Към Чукотка ли?

— Защо към Чукотка? Там е студено.

— Доколкото знам, след смъртта на чукотския губернатор там току-що са насрочени избори…

— Не само в Чукотка умират губернатори — отвърна загадъчно Потапов. — Не, ще бъдете губернатор на вашия любим южен край.

— Значи издигат моя адаш Николай Погаляев? В столицата ли?

— Да. Местят го. И то много високо — усмихна се Потапов.

Известно време те се гледаха в очите, после Колесниченко отмести погледа си и изрече глухо:

— Не бих искал да се окажа в любимия си южен град по време на… — И замълча, без да е намерил думите.

— Ами никой не ви предлага да ходите някъде — притече се на помощ Потапов. — Достатъчно е, че не започнахте да мънкате и да дрънкате глупости. Доволен съм, че отлично разбирате — делото е над всичко… Мисля, че двамата с Погаляев сте били в приятелски отношения?

— Не е имало особена дружба, но често сме се срещали по работа…

След две седмици в средствата за масова информация се появи съобщение, че безработния Соколов, неуравновесен човек, регистриран в психиатричната клиника, хвърлил по Погаляев бойна граната и направил губернатора на парчета. Престъпникът изчезнал безследно, органите на реда го издирват.

Колесниченко излетя за Ставропол с група депутати и партийни дейци. На траурната церемония произнесе прочувствена реч, която, изглежда, направи голямо впечатление на отговорните длъжностни лица. При него дойдоха прокурорът на Ставрополския край, началникът на управлението на вътрешните работи и на ФСС — и всеки му стисна силно ръката. Народът стоеше безмълвен, макар след пищното погребение из града да се заговори, че без съмнение убийството е свързано с предизборната борба за губернаторския пост.

След няколко дни трупът на Соколов беше намерен в реката и делото бе прекратено на законно основание поради смъртта на убиеца.

Историята се повтори. Наистина, сега бяха изразходвани много повече средства, но работата си заслужаваше. На втория тур излязоха Колесниченко и представителят на предприемаческите структури Семьончук, но гласовете за Николай Михайлович се оказаха два пъти повече, отколкото на предприемача. И Семьончук се отказа от по-нататъшна борба. Думата на Ставрополския край утвърди Колесниченко за губернатор…

— Е, работете, Николай Михайлович — каза Потапов, когато му се обади да го поздрави. — Действайте спокойно. Няма да ви пречим. Чувствайте се пълновластен господар.

— Благодаря — усмихна се Колесниченко.

— Само ще определим задачата, а след това ще я осъществяваме във всички региони на Русия. Вашият край ще е първата лястовичка.

— И каква е задачата?

— В Русия има три дойни крави, притежаващи огромни средства: криминалните структури, бившите и сегашните чиновници и „новите руснаци“. Нашата задача е да обединим трите дойни крави.

— И да сложим начело криминалните структури — прекъсна го Колесниченко.

— Приятно е да работиш със схватлив човек — усмихна се Потапов. — С една малка поправка. Не бих искал да чувам повече израза „криминални структури“. Съгласете се, че дразни ухото.

— А как да ги наричам?

— Например Партия на реда. Как звучи?

— Искате да създадете партия?

— Въпрос на недалечно бъдеще.

С това завърши и разговорът. — Николай Михайлович Колесниченко зае губернаторското кресло. Бързо разбра, че Потапов предварително е обработил прокурора, началниците на УВР^[3] и ФСС и директора на краевото Управление на търговията, и затова, по съвета на Миша, не започна да се задълбочава в дейността им. След известно време през чеченската граница към Русия потекоха наркотици, а към Чечня — оръжие, пари, злато и скъпи западни коли.

Избухна чеченската война, появиха се други грижи. Вярно е казал народът: за едни война, за други — родна майчица. По релсите на Ставрополския край задрънчаха ешелони с екипировка, храни, горивно-смазочни материали, танкове, оръдия и бронетранспортьори. Една трета от товара изчезваше неизвестно къде. Естествено, някои знаеха, в това число и губернаторът. И към общата бандитска каса потекоха не само милиони долари, но и оръжие за престъпните групировки, разпръснати из цялата страна. Пълноправен и единствен господар на въоръжилите се банди стана криминалният свят.

С помощта на Колесниченко мафията създаде акционерно дружество на стокопроизводителите от Ставрополския край — ССК. Най-голямото икономическо предприятие в областта стисна в юмрук цялата местна икономика. В съвета на директорите влязоха Признати бандити, бивши партийни дейци и „нови руснаци“. Колесниченко изпълни първостепенната задача, като обедини трите дойни крави, а начело на обединението, както беше замислено, застана представителят на криминалния свят Михаил Юсин-Мусолини.

Незабелязано отлетяха трите години и девет месеца на губернаторския пост, наближаваха нови избори. Колесниченко познаваше съперниците си за новия мандат като петте си пръста. Те бяха седмина, четирима бяха сложени за примамка, работеха за Колесниченко, но останалите — Приходко, Скачко и Василиев — го безпокояха доста, особено първият заместник-началник на ФСС Приходко. Говориха с него като с човек, но той се направи, че не разбира за какво става въпрос, и затова си плати: беше разстрелян от собствения си бодигард, докато се къпел в басейна на вилата си. Професор Василиев и бизнесменът Скачко не мирясаха. Нещо повече, развиха бурна дейност. Но колата на Василиев хвръкна във въздуха заедно със собственика й, а наскоро след това в околностите на Железноводск бе намерен и трупът на третия кандидат — Скачко.

В Ставропол долетя Потапов. Сега той заемаше много висока длъжност в апарата на президента — отговаряше за връзката със средствата за масова информация. Нито една що-годе сериозна информация не стигаше нито до радиото, нито до телевизията без неговото съгласие.

— Ето, скъпи Николай Михайлович, ние изпълнихме първия етап от нашата задача — отбеляза с удовлетворение Потапов. — Настъпи времето на следващия, много по-сериозен от този.

— Партията на реда ли?

— Сега тя ще се нарича малко по иначе. Руска партия на демокрацията и реда. Как ви звучи?

— Не обичам демократите.

— Лично аз също ги ненавиждам, но трябва да потраем. Всички тези жириновци, гайдаровци, бурбулисовци и жени от сорта на Старовойтова, Памфилова и Хакамада за съжаление имат някакво влияние и трябва да се съобразяваме с него. Тези хора са обречени, сами си надяват примката на шията и навярно изобщо не го разбират, но пак повтарям, необходимо е да се съобразяваме с тях.

— Предполагам, че конгресът на новата партия ще бъде проведен тук? — попита Колесниченко.

Потапов не очакваше подобен въпрос. За бъдещия конгрес знаеха само шестима от най-влиятелните босове на мафията, най-големият банкер в страната и той, Потапов. Значи някой от тези седмината е съобщил на губернатора за предстоящия конгрес. Дали не е самият Кръстник?

— Доволен съм, че получавате информация не само от мен — отвърна Потапов след кратък размисъл. — И много се радвам за новите ви запознанства.

— Никаква информация не съм получавал.

— А защо тогава заговорихте за конгреса?

— Та това е очевидно: създава се партия, трябва да се състои и конгрес — усмихна се Колесниченко. — В противен случай как ще бъде създадена?

— Имате право — отвърна Потапов, но по лицето му се виждаше, че не е повярвал на събеседника си. — Да. Конгресът ще се проведе във вашия край. Мястото ще определим малко по-късно.

— Може би в Кисловодск? Все пак там е бившата резиденция на генералните секретари.

Потапов пак застана нащрек. Много отдавна бе решено конгресът да се проведе именно в двореца на бившите генерални секретари, който после стана резиденция на първия и последен президент на СССР Михаил Горбачов. В обстоятелството, че конгресът на новата партия ще се състои именно там, се влагаше особен смисъл.

— Мястото е удобно — усмихна се Потапов. — Непременно ще предам вашите предложения.

— Ще ви бъда признателен. За кой ден е насрочено откриването?

— Ще ви съобщят. Научих, че пак имате проблем с един от кандидатите… Забравих името му…

— Супрун — усмихна се Колесниченко.

— Ах, да, Супрун! Фьодор Степанович Супрун…

— Не желая смъртта му — заяви твърдо губернаторът.

— Николай Михайлович, не съм казвал нищо подобно…

— Аз казах. И мога да повторя. Не желая.

— Тогава ще изгубите изборите, уважаеми губернаторе — отбеляза Потапов след кратка пауза.

— Това вече си е моя работа! — кипна Колесниченко.

— Грешите. Това е наша обща работа. Няма да ви позволим да изгубите изборите. Супрун е отказал предложената му вила в Италия, огромна сума пари, апартамент в Москва и хубава длъжност. И какво да правим в такъв случай? — Поталов продължи, без да дочака отговор. — Какво става, Николай Михайлович? Само не ми казвайте, че ви е жал за Супрун. Не сте от жалостивите. При това вече ви се е налагало да се сбогувате навеки с бивши приятели, намерили смъртта си с наша помощ.

— Жалостта няма нищо общо — отвърна малко грубо Колесниченко. — Супрун е добър икономист. А аз трябва и да работя с някого!

— А пък Юсин е точно на противоположното мнение относно ръководителските способности на Супрун.

— Какво разбира от икономика вашият Юсин! — пак изпусна нервите си Колесниченко.

— Нашият Юсин — поправи го Потапов.

— Трябва да поговоря със Супрун на четири очи.

— Че кой може да ви забрани? Поговорете.

— Отлично знам правата си, Юрий Андреевич — малко сухо отвърна губернаторът.

— Разбрах ви. Искате да поговорите със съперника си в условия, при които той ще е принуден да даде конкретен отговор.

— Правилно сте разбрали.

— Условията ще бъдат създадени.

— Благодаря.

— Вижте какво, Николай Михайлович — започна меко Потапов. — Виждам, че сте изморен. Но потърпете. Остана съвсем малко.

— Щом веднъж сме започнали… — усмихна се Колесниченко. — А за мен не се безпокойте. При мен всичко е наред.

Николай Михайлович допуши цигарата си и се отмести от прозореца.

— В леглото! — заповяда си той, легна и затвори очи.