Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (16)

6.

Губернаторът на Ставрополския край Николай Михайлович Колесниченко се връщаше със самолета от Москва. В столицата прекара малко повече от денонощие, но и за толкова време успя да научи много неща, да разбере и оцени собственото си положение.

Срещата със секретаря на Съвета за сигурност беше определена за два следобед, а Колесниченко кацна в столицата сутринта, така че имаше време да се срещне с нужните хора. Най-напред позвъни на Юрий Андреевич Потапов, който се оказа на вилата си. „Пристигай“ отсече Потапов, без да изслуша обясненията му защо се обажда толкова рано.

Преди да тръгне от Ставропол, Колесниченко предупреди за пристигането си директора на ССК Асатрян, който обикновено лично го чакаше с форда си на летището. Но сега тук бе само шофьорът на Гурген Акопович, който съобщи за ареста на Асатрян веднага щом фордът пое.

— Къде отиваме, Николай Михайлович? — попита шофьорът, взрял се в непроницаемото лице на пътника.

— В Барвиха.

На околовръстния шофьорът погледна в огледалото и се усмихна:

— Опашката не ни изпуска! Забелязахте ли, Николай Михайлович?

— Виждам.

— Искат да разберат накъде сте тръгнали…

— Нима не те предупредиха?

— Предупредиха ме и казаха да не обръщам внимание.

— Точно така, прави се, че не си ги забелязал.

Юрий Андреевич прие губернатора приветливо, поведе го към кабинета си.

— Искам да ти покажа новата си придобивка. „Жената до рояла“. От Зверев. Картината принадлежеше на вдовицата на един известен поет. Доста дълго се пазарих с нея… Между другото, на картината е изобразена самата тя.

— Добра е — равнодушно я похвали Колесниченко.

— Колко е тъжно да си имаш работа с дилетанти! Та това е една от най-хубавите картини на Зверев! Може би най-хубавата. Бил е влюбен в тази жена. Виж какви цветове, каква нежност в погледа… Сега погледни тази — кимна Потапов към съседната картина. — Също от Зверев. Усещаш ли разликата?

— Друго усещам — отговори след кратка пауза Колесниченко.

— Какво именно?

— Не вярвам, че не знаеш нищо.

— Тю! — Потапов плю. — Мислех, че за картината… Разбира се, знам за близкия ти приятел Асатрян и още много други неща, за които засега е раничко да се говори… Гладен ли си?

— Няма да ти откажа.

— За колко часа е определена срещата ти с Василий Алексеевич?

— В два часа трябва да бъда в кабинета му.

— Имаме повече от достатъчно време. Аз, разбира се, бих могъл да ти покажа още нещо…

— Дилетант съм! Ди-ле-тант! Извинявай, Юрий Андреевич!

— Добре. Да отидем в трапезарията.

Колесниченко беше виждал и по-богати вили от тази. Лично той имаше несравнимо по-хубава, ако се съдеше по удобствата и обстановката, но не можеше да не отбележи финия вкус на домакина, изисканата атмосфера и избора на цветовете в стаите, обзаведени с антикварни мебели, с майсторски направената камина в хола и единствената икона на стената, изобразяваща Богородица с младенеца.

— Шестнадесети век — поясни Потапов, като видя, че иконата привлече вниманието на госта.

— Мястото й е в храма, а не тук — изпусна се Колесниченко.

— От храмовете се краде. Но сигурно ще я даря на храма на Христа Спасител. Не си първият, с когото говоря за това.

— А кой беше първият?

— Кметът на Москва.

След закуската двамата отново се върнаха в кабинета и извадиха цигарите.

— Слушам те, Николай — рече Потапов.

— Бих искал да послушам теб.

— Асатрян е арестуван, представителството е запечатано, води се следствие.

— За това вече знам.

— Тогава какво искаш да чуеш от мен?

— Ако не друго, поне защо съм тук?

— Арестът на Гурген Акопович не е ли достатъчна причина? Той сигурно е дал показания.

— Но това е краят, Юрий Андреевич!

— До там е още далече. Дори много далече… По-добре ми разкажи какво прави там господин Турецки?

— Господин Турецки не дреме.

— Среща ли се с него?

— Само когато пристигна. Но ти знаеш за това.

— Значи господин Турецки няма желание да общува с теб?

— Излиза, че е така. И аз нямам особено желание да се срещам с него. Кажи ми, моля ти се, няма ли някаква възможност Турецки да бъде спрян?

— Засега няма.

— Какво значи „засега“?

— Ами — засега.

— Но може да се появи?

— На този свят няма нищо невъзможно.

— Юра, говориш със загадки.

— Нима някога съм крил нещо от теб?

— Беше много по-откровен.

— Изглежда, този път има важни причини.

— Добре. Нямам право да настоявам.

— Ще ти кажа само едно, машината, която сме задействали, вече не може да бъде спряна. Може да стане така, че след разговора да те свалят от поста, но може и да ти се размине. И все пак това е частен случай…

— Хубави частни случаи! Ако на теб ти кажат такова нещо?!

— Вчера ми го казаха точно такова, и то в по-груба форма.

— Кой?

— Пак питаш за неща, които не мога да ти кажа, и затова се връщам към предишната мисъл. Дали секретарят на Съвета за сигурност ще поиска да бъдеш свален, е най-малкият проблем. Дори и в най-лошия случай няма да пропаднеш. По-точно, няма да те оставят да пропаднеш. Вече си винтче от задействаната машина и да си призная, много важно винтче. В този момент дори най-важното. Главното, за което трябва да мислиш денем и нощем, са изборите. Нямаме право да ги загубим.

— Но ако секретарят ме свали…

— Секретарят нито може да назначава губернаторите, нито да ги сваля.

— Какво му коства да отвори вратата на президента? На теб ли да обяснявам какви са отношенията им.

— Какви?

Колесниченко погледна внимателно събеседника си и се усмихна…

— И защо не се обичат вече? — попита той.

— Живей си живота и не се притеснявай. Пази си здравето — посъветва го Потапов, без да отговаря на въпроса му. — Тези дни ще се реши всичко.

— Преди или след конгреса?

— За нас е необходимо това да стане преди конгреса. И с това спираме, драги Николай Михайлович…

— Как ще ме посъветваш да се държа със секретаря?

— Зависи как той ще се държи с теб.

— Естествено, ще бъде груб.

— Не мисля, дори съм убеден, че ще бъде сдържан и спокоен.

— Добре звучи, но не е за вярване — усмихна се Колесниченко.

— И запомни, поведението на секретаря няма никакво значение. Нито секретарят, нито правителството, нито президентът имат пари. Парите са у нас. В машината, която сме задействали, се въртят всички, от най-дребния чиновник до най-големия. Друг е въпросът, че не се досещат. Но това си е техен проблем.

— В това число и на президента ли?

— А какво щяхме да правим без него? — Потапов отговори на въпроса с въпрос. — Да минем на другите въпроси. Как е Кръстника?

— Според мен — отлично.

— С такъв помощник като Георгий Гагарински може да спи спокойно.

— Аз не ходя на срещите.

— Правилно постъпваш. Защо да се издаваш? Специалният отряд „Пантера“ не се шегува. В Москва ежедневно пристигат шифрограми.

— А къде…?

— ФСС. Но не мисли, че съдържанието на шифрограмите не е известно на секретаря. Той намери общ език с директора. Професионално ли пипат тия от „Пантера“?

— Мисля, че знаят достатъчно много, ако не и всичко. Особено подробно проверяват Изобилно и Прикумско.

— Много ясно. Там господстват бивши Признати бандити.

— Спомням си как Михаил Юсин с гордост заяви, че бивши Признати бандити няма…

— Левитан и Стареца могат да мислят за себе си каквото искат, но за нас си остават бивши.

— Ако Хвостов е събрал поне част от документите с моя подпис, ще се юрне към президента…

— Пак същата песен — свъси вежди Потапов. — Аз за какво те питам, ти какво ми отговаряш! Разбира се, ако имаше власт, Василий Алексеевич щеше да прати в затвора всички, които не харесва. Но уви. А часовничето прави тик-так, временцето лети… Какво се е случило в Татарка? — внезапно попита той.

— Обикновен сблъсък.

— Между кого?

— Онези… как ги наричаха? Отцепниците! Маркуша си има неприятности — сети се Колесниченко. — Удушили са един от онези, които са били на вилата.

— На твоята вила? — уточни Потапов. — Едва ли можем да го наречем неприятност. По-скоро е приятно събитие.

— Удушили го в управлението.

— И Турецки се е заел с това?

— Той. Маркуша здравата се е изплашил.

— Пие ли?

— Винаги е пиел, но никога не са го виждали пиян. А сега не спира.

— Стана богат — насмешливо изрече Юрий Андреевич. — Но богатството е непостоянно, днес го има, а утре — няма и следа от него! Да му беше поговорил бащински, като губернатор…

— Хората са казали: пий, но си гледай и работата. А при Маркуша нещата отиват от зле на по-зле. Във всички правозащитни органи е настанал хаос. Власенко съвсем се е умърлушил. Надяваше се на приятеля си, зоналния прокурор от Главна прокуратура, но той напълно е изключен от разследването.

— А Макеев как е?

— Оплаква се. Офицерите получават заповеди, козируват, а резултатите не се виждат.

— Те са на служба. Трябва да докладват.

— Докладват. Само че неща, които са отдавна известни.

— Турецки умее да работи — изрече замислено Потапов.

— С тия пълномощия, кой не би се справил?

— И от правата си трябва да се ползваш умно — назидателно отговори Юрий Андреевич. — Казват, че Супрун обикаля от митинг на митинг?

— Из целия край. Казаците го пазят.

— Чух, че по площадите било пълно с народ.

— Достатъчно.

— Разбира се, за случилото се мълчи?

— Засега мълчи.

— Значи чака нещо. Може би подходящия момент. Няма да пропусне шанса да натрупа точки.

— Печатът? Телевизията?

— Когато му дойде времето, ще използва и едното, и другото. Но ти не се притеснявай много — успокои Потапов събеседника си и го погледна. — Историята не може да се върне назад.

Така и завърши деловият разговор с домакина.

Колесниченко очакваше от срещата със секретаря на Съвета за сигурност най-лошото, но Потапов се оказа прав. Хвостов бе сдържан и спокоен, макар да му наговори доста неприятни неща.

— Извиках ви по повод следствието срещу местната акционерна компания на стокопроизводителите — започна секретарят веднага след поздрава.

— Слушам ви, Василий Алексеевич — вежливо каза Колесниченко.

— Някъде около осемдесет процента от доходите от дейността на вашата компания отиват неизвестно къде.

— Компанията, както благоволихте да се изразите, не е моя и освен това нямам данни за доходите на ССК.

— Нали вие сте губернатор? — погледна го Хвостов навъсено.

— Ставрополският стокопроизводителен комбинат е търговска организация…

— Частна и сенчеста — прекъснато секретарят.

— С първото мога да се съглася, а за второто — не съм убеден. Да, предприятието е най-голямото в нашия край, регистрирано е по всички закони, изпълнява си задълженията към местните власти…

— А именно?

— Плаща за арендата на земите и водоемите, редовно си внася местните данъци и такси и освен това, и то никак не е маловажно, осигурява работа на хиляди и хиляди граждани.

— Парите, които ССК плаща в държавната хазна, са нищо в сравнение със средствата, потънали в чужбина.

— С подобни въпроси се занимават правовите органи.

— Тогава, пак повтарям, какво прави губернаторът?

— Не бих искал да разговаряме с такъв тон — отговори след кратка пауза Колесниченко.

— Генералният директор е Признат бандит, част от предприятията се ръководят от Старци, Левитановци, бивши партийни босове — пак бандити, московското представителство — от някой си Асатрян, мошеник и картоиграч! Това известно ли ви е?

— Да.

— И сте мълчали при назначаването им?

— Назначаването на ръководителите на частните предприятия не влиза в моята компетентност. При това, Василий Алексеевич, нима в столицата няма осъждани ръководители, при това с по-висок ранг от директорите на предприятия?

— Можете ли да кажете имена?

— Уверен съм, че ги знаете.

— Явно са ви подковали добре — отбеляза след малко Хвостов. — Не знам как е със задълженията, но много ясно си знаете правата. Смятам, че няма смисъл да продължаваме с разговора. Предавам материалите за ССК на главния прокурор.

— Довиждане, Василий Алексеевич — сбогува се Колесниченко. Секретарят на Съвета за сигурност измърмори нещо неясно в отговор и запали цигара.

Разположил се удобно в креслото в самолета, Николай Михайлович размишляваше за собствената си съдба.

Както се казва, има хора на тоя свят, които уж меко постилат, пък постелята твърда. Към тях се отнасяше и Колесниченко, и народът неслучайно го наричаше „кадифения губернатор“. Той не се скъпеше на обещания, стараеше се да ги изпълнява, но много от обещаното оставаше на книга. И все пак по икономически показатели в сравнение с други региони неговият край изглеждаше много по-добре. Кой каквото ще да казва, но в ССК плащаха, не бавеха парите и народът не тънеше в беднотия, както в съседните области. Друг въпрос, че разривът между богатите и бедните достигна такива размери, че сериозно изплаши губернатора. Само едно нещо го успокояваше: в цяла Русия е още по-зле. Нищо не можеш да скриеш от хората, всички разбираха чудесно, че пълнят джоба на „новите руснаци“, но както каза по телевизията един нагладувал се миньор от Воркута, по-добре да работя за негрите, стига да ми плащат, отколкото да си стоя вкъщи гладен.

Колесниченко много добре съзнаваше последствията от разследването на укриване на доходи в ССК. Делото го засяга лично, ако „особено важният“ Турецки хване поне един случай с негово участие в престъпленията, извършвани от фирмата, тогава с него е свършено. Утешаваше го само това, че като научи съдържанието на разговора му със секретаря на Съвета за сигурност, Потапов весело се засмя: „Аз какво ти казвах? Не се тревожи. Живей си спокойно.“

На летището в Ставропол губернаторът бе посрещнат от началника на местната ФСС Макеев. Той му съобщи за заповедта на вътрешния министър за отстраняването на Маркуша от заеманата длъжност. „И кой ще изпълнява неговите задължения?“ — „Полковник Холмец.“ Колесниченко замълча. „Току-виж стигнал и до мене“ — рече Макеев. Губернаторът нищо не отговори.

 

 

Майорът от милицията Голованов, хванал сина си за ръка, стоеше на верандата и гледаше към задаващия се Глеб.

— Привет! Какъв вятър те довя насам? — усмихна се той и стисна ръката на младежа.

— Попътен. Здравейте.

Глеб извади заповедта на Турецки и я подаде на майора.

— Максимка, ще се наложи да постоиш с дядо си — обърна се към сина си Голованов. — Върви в колата, Глеб.

— В Татарка ли е Грязнов?

— Замина си. Но и без него ще се справим!

— Сам ли тръгна?

— С когото дойде, с него си отиде. Върви. Аз ей сега ще се приготвя.

За издирването на Сизов взеха две коли и по пътя към Татарската гора Глеб разказа накратко на Голованов защо Турецки се нуждае толкова от полковника.

— Не ми обяснявай. Заповедта е получена, ще я изпълним. Ако е жив, ще го хванем. Правилно ли се движим?

— Има към триста метра до кръстопътя. Там ще спрем.

— И накъде води пътечката? — попита Глеб, когато стигнаха кръстопътя и спряха колата.

— Към къщата на горския.

— Иванич, ти познаваш ли го? — поинтересува се майорът.

— Как да не го познавам? Аз познавам всички и те ме познават… Тръгвам, момчета.

— Идвам с вас — обади се Глеб.

— Михеич не уважава непознатите. Сам ще отида.

— Върви, Алексей Иванич — разреши Голованов и намигна на Глеб. Богданов се скри от погледа им, а майорът изразително погледна Демидич и Филя и те моментално изчезнаха в храстите.

— А ние, Глеб, ще поседим с теб, ще изпушим по една — каза майорът. — Или не пушиш?

— Не пуша.

— Не пиеш, не пушиш… жените харесват такива като теб. Аз също не пиех и не пушех до осемнадесет години. И никога не съм мислил, че някога ще се наложи да пуша и друго.

— Хашиш ли?

— И хашиш… Много ли знае подполковник Сизов?

— Предполагам, че доста. Навсякъде е придружавал генерал Маркуша.

— Сбъркахме ние с Гришчук…

— Защо ние?

— Трябваше веднага да се разправим с него, а го откарахме.

— Кой да предположи, че ще стане така?

— Събрала се тук една банда — поклати глава майорът, но като погледна младежа, смени темата. — Глеб, очите ти са зачервени. Не си ли доспиваш?

— Днес съм дремнал час-два.

— Тогава спи — нареди Голованов.

А в това време Богданов разговаряше с горския Михеич, мъж на шейсетина години, набит и як.

— Иванич, нещо не ми казваш истината — рече горският. — Дивеч, гъби, плодове… Казвай направо кого си загубил.

— Подполковник Сизов — не скри Богданов. — А повече не мога да ти кажа. Сам разбираш.

— Видях го — отговори горският. — Днес го видях. Броди из гората с пушка.

— Кога?

— Рано беше. Към шест часа. Спах у Сьома Захаров, събудих се и си тръгнах по пряката пътека.

— Поприказвахте ли?

— Като с теб. За дивеча… Какво става, а, Иванич?

— С кое?

— Не си ли чул за стрелбата в Татарка?

— Чух.

— И още ще чуеш!

— Откъде знаеш?

— При мен идват на лов не само подполковници!

— Зная. И генералите не се свенят.

— Вярно. Не се свенят. Генералите ги има различни…

— От големите началници, а?

— От тях. Като си сръбнат, какви работи може да чуеш! Надойдоха тука едни големци заедно с Мака…

— Зная — отговори майорът на въпросителния поглед на горския.

— Заканваха се на Байбака и благославяха Кръстника! Отчаяни момчета, няма да мирясат. Така че чакайте събития, повече нищо няма да ти кажа.

— Те един друг не се щадят, че ние ли да ги щадим — равнодушно отговори Богданов. — Довиждане, Михеич!

— Бъди жив и здрав.

Първи от гората излязоха Демидич и Филя, а след тях се появи и майор Богданов.

— Да вървим — заповяда той и се качи в колата.

— Показвай пътя. И говори по-тихо — кимна Голованов към задната седалка, където спеше Глеб.

— Работохолик — зашепна Богданов. — По цели дни следствие, разпити, свидетели, а вечер заминава някъде.

— И не казва ли къде?

— Мълчи.

— Значи по работа. Иванич, разбра ли нещо?

— Малко. Но Сизов е тук, видели са го.

— И накъде отиваме?

— При горския Сьома Захаров. Дали ще се намери при теб водка?

— Коняк има.

— Сьома е пияница. Когато е трезвен, дума не ще изкопчиш от устата му. А като пийне — не можеш свари да запомниш!

— Ще запишем. Апаратурата е японска.

— Жал ми е за Сьома — усмихна се Богданов. — Пияница е, но е хубав човек.

— У Сьома ли е подполковникът?

— Ще отидем и ще разберем.

Повечето хора си мислят, че горските живеят в някакви неугледни къщички, със саморъчно направени маса, столчета, печка, дървена широка пейка. И нищо друго. На север може и да е така, макар че там някои имат сауни, басейни и подово отопление, по-точно не самите горски, а тези, които те обслужват. На юг такива приказни палати няма. Къщичките на горските не са много високи, но не са и ниски, а вътре има телефони, цветни телевизори и съвременни мебели. Тук идват на лов само богати мераклии. Плащаш и стреляш ако щеш глиган, сърна, някое рядко животно, дори тигър. За такъв големец ще докарат животно от зоологическата градина, стига да си плати!

На шосето се показа човек.

— Мисля, че това е Сьома… Точно така — той е. Спри. Здрасти, Семьон! — извика Богданов и отвори вратата.

— Здрасти…

— Не ме ли познаваш?!

— Иванич, ти ли си? Отдавна не си идвал…

— Накъде си тръгнал?

— Абе… такова… Цепи ме главата!

— Сядай. Ще ти оправим махмурлука.

Събудилият се Глеб се отмести и направи място на горския.

Голованов се обърна към Филя, щракна с пръсти и той бързо дотича с бутилка коняк в ръка.

— Ами чаша? — поиска си Сьомка. — Я потърси, Иванич, в жабката!

Намери се и чаша.

— Да я пълня ли? — Голованов погледна към горския.

— Аз да не съм половин човек — сякаш се обиди той.

— Браво! — похвали го Филя, щом видя празната чаша.

— Вчера ме почерпиха — обърна се Сьома към Иванич. — Ама тъй, че нищо не помня!

— Голямо ли пиене е било. С кого?

— Със Сизов, ти го познаваш.

— И той ли нищо не помни?

— Той е тип-топ.

— Ами къде е?

— Как къде? Сигурно си лежи и гледа телевизия.

— Да идем да оправим и неговата глава — подсмихна се Голованов и посегна към педала.

— Не, момчета, тая няма да я бъде! Не мога да приемам други хора! — възпротиви се Сьома и се опита да излезе от колата.

— Стой мирно — заповяда спокойно Голованов, но усмири горския. — Сам ли е вкъщи?

— Сам…

— Сьома, дръж бутилката! — рече Голованов и спря колата. — И поемай. Не сме те виждали, ти нас — също.

— Изигра ме ти, Иванич…

— Нали чу, Семьоне — отговори Богданов. — Изобщо не сме те виждали. Върви си по пътя.

Спряха пред къщичката на горския, която сякаш наистина бе изскочила от приказките.

Голованов даде знак на Демидич и Филя да останат в колата, а на Глеб и Богданов заповяда:

— Да вървим.

Приближиха се незабелязано, отвориха вратата и се ослушаха. Отнякъде се чуваше музика.

— Иванич, стой тука. Глеб, след мен…

В стаята, от която се чуваше музика, седнал в креслото, похъркваше дебел мъж. Това бе подполковник Сизов, облечен в анцуг. Голованов отиде до телевизора, натисна копчето и музиката стихна. И кой знае защо подполковникът веднага отвори очи.

— Привет — усмихна се Голованов.

— Кои сте вие? — попита Сизов, като в просъница не позна Глеб, после се взря в младежа и скочи: — Ти?!

— Позна те — подсмихна се Голованов. — Всичко ли разбра, приятелю важен? Как ще тръгнеш, по анцуг или ще облечеш униформата?

Всичко се разви от хубаво по-хубаво, без излишен шум, без викове и стрелба.

Но навън, където ги чакаха Демидич и Филя, нещата се промениха.

— Бръмчи мотор — рече Филя, допрял длан до ухото си.

— Нищо не чувам…

— Скоро ще видиш.

Колите, с които пристигнаха, бяха предвидливо скрити в гъсталака, така че от пътя бе невъзможно да се видят. От гората изскочи джип и бързо спря пред вратата. От колата слязоха четирима, тръгнаха към портичката, но веднага спряха, стреснати от звънката заповед на Демидич.

— Стой! Ръцете зад главата!

Тримата вдигнаха ръце, но четвъртият, след като се хвърли професионално на земята, успя да пусне автоматичен откос. В отговор се чу сух единичен изстрел и младежът изпусна оръжието с див писък.

— Иванич! — извика Голованов, като чу стрелбата. — Дръж! — кимна към подполковника. — Бързо, Глеб!

— Стойте, гадове! — изрева Демидич, като излезе от храстите с готов за стрелба автомат.

Може би бандитите нямаше да се подчинят на Демидич, но от портата стремително изтичаха Голованов и Глеб. На Голованов не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава смаяно как престъпниците падат като подкосени от ръцете и краката на каратиста с черен пояс.

— Е, морски пехотинецо — въздъхна Голованов. — Върви вътре и поговори със задържания. Ако мълчи, свирни ми.

Дойде Филя, надвеси се над ранения.

— Какво скимтиш, драги? Боли ли? — обърна се той ласкаво към младежа.

— Къде го удари? — попита Демидич.

— В ръката.

— А той защо се държи за корема?

— Сигурно го е закачило… Какво ти е на стомахчето, драги?

— Я се… — изсъска младежът и погледна злобно непознатите. — Скапани ченгета!

Дойде Голованов:

— Превържи го. Кърви като недоклан овен.

— Къде си служил? — попита Филя и извади от джоба си бинт и шишенце с йод.

— Ти не си ходил там! — злобно, но вече по-спокойно отвърна младежа.

— Реагираш професионално и не стреляш лошо. Удари дънера. Жалко за дървото, ако загине.

— Жалко, че този, който беше зад дървото, не пукна — изскърца със зъби младежът.

— Тогава нямаше да стрелям в ръката ти — усмихна се Филя. — Гледай ти, наистина е закачило и корема! Ама работа… Я съблечи ризата.

— С какво? Ръката ми е неподвижна!

Филя съблече ризата на младежа и видя на рамото му позната татуировка, каквато можеше да носи само от Афганистан. Филя мълчаливо оголи и своето рамо.

— „Вълците“… — каза младежът и попита: — От разузнавателната рота на Саргач?

— Куршумът не е на дълбоко. Мърда. Ще потраеш ли?

— Да имаш водка…

Филя свали от колана си плоска сребърна манерка, подаде я на ранения, извади от калъфа двуострия нож.

— С тоя ли лост ще човъркаш из мен, докторе? — подсмихна се раненият.

— Как се казваш?

— Степан.

— Потрай, Стьопа…

— Давай, само по-бързо!

Болката беше ужасна, но раненият не изохка, не изплака, само скърцаше със зъби.

— Готово — усмихна се широко Филя, като подхвърляше в дланта си куршума. — Вземи си го за спомен. А сега ще превържем ръката ти!

В това време Демидич се занимаваше с останалите трима, които постепенно дойдоха на себе си и сега бяха седнали на земята, здраво хванати с белезници.

— Момчета, много яко сте се въоръжили — мърмореше Демидич, като сваляше от коланите им пистолети, автомати и гранати. — Сякаш срещу самия райхстаг сте тръгнали!

— Ей, чичка, голям си шегаджия — събра смелост единият от тях.

Демидич мълчаливо мушна с пръст момчето в корема. То само изкрещя и падна назад.

— По-внимателно — предупреди го Голованов. — Тепърва ще си поговорим с тях.

— Засега само го погладих — усмихна се Демидич.

Майорът отиде при Филя и ранения.

— Как е?

— Не се налага да свиква, наше момче е — усмихна се Филя.

— Така ли е, Стьопа?

— Бях ваш.

— А сега чий си?

— Мамин — леко се усмихна момчето.

— Разбра ли? — Филя погледна командира. — Казах ти, че е от нашите. Бил е на Харбар.

— Познаваш ли капитан Сазонов? — попита Голованов.

— Бях в неговата рота.

— Прякор?

— Сакатия. Не ме разпитвай, командире…

— Ще говориш ли?

— Зависи какво.

— Кой си, откъде си, с каква цел?

— Засега не съм готов… Но ще ви посъветвам — на връщане не минавайте през Татарка.

— И за това ти благодарим — отговори Голованов.

— И аз искам да живея — прозрачно намекна Стьопа.

— Разбирам, че не се стараеш заради нашите кожи. Ей сега идвам — обърна се той към Филя.

— Командире, трябва да тръгваме…

— След десет минути…

На прага на къщата на горския Голованов чу как възмутеният бас на Сизов мята гръм и мълнии по адрес на стажанта. Майорът послуша малко, отвори вратата на стаята и мълчаливо погледна задържания.

— Какво ме зяпаш?! — закрещя Сизов. — Като си ме арестувал, карай ме в управлението. Там ще се оправяме!

— Никъде няма да те карам — отговори спокойно Голованов. — Гостите не са дошли за нас. А за теб. По-точно за душата ти.

Сизов запали цигара, дръпна няколко пъти дълбоко.

— Кои са? — попита дрезгаво.

— Ще те запозная. Мога да направя и повече. Да ги освободя. Само реши, подполковник, и аз ще изпълня заповедта ти. Пред теб има лист и писалка. Пиши.

— И защо?

— За да има документ, че доброволно си тръгнал към оня свят. Че иначе току-виж стоварят вината върху нас.

Сизов нервно забарабани с пръсти по масата.

— Нямам много време — рече Голованов. — Аз, разбира се, мога да направя така, че точно след две минути да изпееш всичко, което интересува служителя от прокуратурата Латишов, но не бих искал да… Мисли, подполковник.

— Карайте ме в града — отговори Сизов след кратък размисъл.

— Какво ще кажеш, Глеб? — погледна към Латишов Голованов.

— Да го закараме.

— Щом трябва — трябва — съгласи се Голованов. — Да тръгваме.

На кормилото на джипа седна Демидич, до него се настани Филя, бандитите и раненият Стьопа, закопчани с белезници, седяха на задната седалка.

Във волгата се качиха Голованов, Алексей Иванович, Глеб и Сизов.

— Знаеш ли пътя, който заобикаля Татарка? — погледна Богданов майорът.

— Ще го намерим.

— Тръгвай.

— Добре ще е да предупредим момчетата — рече Богданов.

— Действай, Глеб!

Латишов извади мобилния телефон и избра номер.

— Подполковник Падерин слуша!

— Латишов.

— Здравей, Глеб Глебич! Откъде се обаждаш?

— От Татарската гора. Няма да е зле да ни посрещнете.

— Къде?

— Един момент! Алексей Иванич, на кое място ще излезем?

— Село Светлое. Ще чакаме в тополовата горичка. Тя е само една, ще ни видят — отговори Богданов.

— Село Светлое, тополовата горичка, другарю подполковник!

— Тръгваме.

— Чу ли? — обърна се към Сизов Голованов и като не получи отговор, се усмихна. — Карай го в управлението… Направо при генерал Маркуша!

— Да, аз настоявам да ме закарате в управлението — заяви твърдо Сизов.

— При Маркуша ли?

— Той е моят началник.

— Ще го направим ли, Глеб?

— Не е възможно.

— Защо? — застана нащрек Сизов.

— Казах ти вече, значи не е възможно.

— Какво се е случило с генерала? — попита тревожно Сизов.

— Разстреляха го! — изкиска се Голованов.

— Стига с тия идиотски шегички! Не знам как се казвате…

— За теб е по-добре да не знаеш — отвърна глухо Голованов. — Благодари на сътрудника на Турецки, защото при мен отдавна нямаше да плямпаш.

— Генерал Маркуша е жив и здрав — намеси се Глеб. — Надявам се, че ще се срещнете.

Те пристигнаха бързо в селцето и забелязаха западна кола, спряла до тополовата горичка.

— Нашата ли е? — попита Голованов.

— Кой я знае — сви рамене Богданов.

— Свои — рече Глеб, като позна слезлия от колата Падерин.

Падерин надникна във волгата, после в джипа и се усмихна.

— Момчета, голям улов… А на този какво му е? Жив ли е? — кимна към Стьопа.

— Изгуби съзнание. Изтече много кръв — поясни Филя.

— Кой е припаднал? — помръдна посинелите си устни младежът, а после тегли една засукана псувня.

— Жив е — заключи по отговора Падерин.

Закараха задържаните в зданието на местната Федерална служба за сигурност, а „афганистанеца“ Стьопа бе пратен директно в болницата. А малко след това във ФСС пристигна и Турецки. Вероятно носеше лоши новини, защото веднага, дори без да поздрави, се обърна към Голованов:

— Още ли си тук?

Голованов пребледня.

— Успокой се, майоре — усмихна се Турецки. — Твоят тъст, Николай Василиевич, се оказа добър войник, но трябва да отидеш там. И по-живо. Милицията се размърда. Съветвам те да изпратиш жената и сина в Москва!

— Всички ли са вкъщи?

— Да, всички са живи и здрави. Грязнов е вече там с момчетата.

— Благодаря ти, Саша — усмихна се Голованов, кимна на Демидич и Филя и бързо тръгна към колата.

— Какво се е случило, командире? — попита Филя, след като автомобилът се скри от погледа им.

— Май че тъстът на майора е повоювал малко.

— Спокойно ли е в къщата?

— Турецки каза, че всички са живи и здрави…

— Кой ги е нападнал? — обади се басово Демидич.

— Ще разберем.

— И после ще го накажем — добави Филя. — Дай газ, командире!

Турецки изпрати с поглед колата, махна с ръка на Глеб и го повика при себе си.

— Имаш подарък от братя Василиеви — рече той и подаде видеокасета. — Не знам по какъв начин са намерили касетата, но смятай, че подполковник Сизов ти е в кърпа вързан. Протоколът от разпита на жена му е в кабинета ти, в сейфа. Погрижих се задържаните да бъдат охранявани от нашите хора.

— Вие ли ще ги разпитате?

— Бих искал, но не мога. Ти ще се заемеш и с разпита на Сизов. Смятай, че това ще ти е атестацията за истински следовател. Разбра ли всичко?

— Тъй вярно, Александър Борисович.

Турецки бързо тръгна към хотела, където вероятно го чакаше Алексей Петрович Кротов, беше му звъннал да го предупреди, че иска да се срещнат. Вече закъсняваше, а добре познаваше педантичността на Кроткия.

 

 

След заминаването на Голованов в Татарка наистина имаше стрелба. Вярно, Николай Василиевич стреля във въздуха, а разтревожените съседи веднага извикаха милиция. Всичко мина благополучно благодарение на съседското момче Веня, което дотича в дома на Николай Василиевич.

— Чичо Коля! Искам нещо да ви кажа! — развика се то, като едва си поемаше дъх.

— Не говориш, а викаш.

— Чичо Коля, крийте се по-бързо! Вземете леля Настя и Максим! — зашепна трескаво Веня.

— Сядай и разказвай какво си видял — заповяда стопанинът.

Момчето разказа как си седяло на брега на реката, ловяло риба, когато пристигнали две коли с мъже, пили вино, псували и през цялото време споменавали някакъв чичко, майор…

— Малко ли майори има по света — не се стърпя Николай Василиевич.

— Аз съм виждал единия с Байбаков! И казваха вашия адрес!

— Забелязаха ли те?

— Бях се скрил под стръмния бряг. Под един храст, не ме видяха.

— Познаваш ли ги?

— Единия не съм го виждал никога. А другите са наши, от Татарка.

— И знаеш ли кои са?

— А, не.

— Ама казваш, че са от Татарка…

— Карат западни коли, видях ги. — Момчето помисли и добави: — Ама и да ги познавах, нямаше да кажа.

— Защо?

— Ще ме убият.

— Какво доживяхме — поклати глава Николай Василиевич след дълго мълчание. — Благодаря ти, Вениаминчо.

— Може ли да тръгвам вече?

— Бягай, моето момче…

Голованов беше предупредил тъста си за възможни неприятности, обясни му как стоят работите и дори предложи на Настя и Максим да заминат за Москва, но Настя не се съгласи, макар да напусна работа. Николай Василиевич пък убеждаваше майора, че никой няма да посмее да нападне Настя, защото всички знаеха, че той е бивш капитан от милицията. Местните бандити — Байбака, Мака, Ястреба, без отцепниците, за които капитанът изобщо не бе чувал по време на службата си, се бяха родили и порасли пред очите му. Те и сега се отнасяха с уважение към него, дори го поздравяваха от кадилаците си.

— Твоето време е минало, татко. Хора като Мака няма да пожалят родната си майка, ако им се изпречи на пътя — възразяваше Голованов, а тъстът се смееше на думите му.

Разбира се, ако бившият капитан знаеше за ролята на Голованов за арестуването на Ястреба, щеше да се позамисли, но майорът си мълчеше. Николай Василиевич донякъде имаше право, хиените на Байбака едва ли щяха да нападнат без сериозна причина бившия капитан от милицията, те наистина изпитваха своеобразно уважение към него. Ето защо Николай Василиевич се усъмни в историята на момчето. Но народът казва, че предпазливия и Бог го пази, така че тръгна към къщи. Оръжието на капитана от запаса не беше обикновено — личен подарък от бившия шеф на МВР Шчолоков — макаров със сребърен надпис. Но посвоему бе играчка, регистрирана където трябва. Имаше и нерегистрирано, което се пазеше на тайно място за всеки случай. И то далеч не бе играчка, с него можеше да се отбранява.

Най-напред Николай Василиевич заповяда на дъщеря си и внучето да се скрият в килера, а той слезе в мазето, порови малко и излезе с „Калашников“ и две гранати, настани се на верандата и запали цигара. Не се наложи да чака дълго. Мъжете пристигнаха с две коли. Слязоха трима. За малкия Веня бяха мъже, а за него — сополанковци!

— Влизайте, момчета! — извика Николай Василиевич.

Младежите уверено тръгнаха към къщата.

— А сега стой на място! — заповяда капитанът и те застинаха като истукани. — Оръжието на земята и три крачки назад! — изкомандва по навик Николай Василиевич.

Младежите внезапно отскочиха встрани. Автоматичен откос прониза тишината. Капитанът бързо скочи от верандата, затича по младежки към портичката, но видя само високите багажници на стремително отдалечаващите се коли. За всеки случай стреля с пистолета още един-два пъти. И добре, че стреля.

Милицията пристигна подозрително бързо, Николай Василиевич едва скри автомата и гранатите на предишното им тайно място.

— Чичо Коля, каква беше тая стрелба? — попита младичък лейтенант.

— Разгоних някакви хлапетии — извади от кобура своя макаров Николай Василиевич.

— Не съм знаел — рече с уважение лейтенантът, разчел надписа върху пистолета. — Имаш ли документ?

— Какво, това не е ли достатъчно? — почука по надписа бившият капитан от милицията.

Лейтенантът изхъмка неопределено и върна оръжието.

— С него ли стреля?

— Помириши — пъхна под носа му оръжието си. — Не се бой. Вече го изпразних.

— Чичо Коля, стреляше се с автомат…

— Кой?

— И аз това питам: кой?

— Аз стрелях с пистолета.

— Бяхме наблизо. Чухме автоматична стрелба — упорстваше лейтенантът.

Всички жители на Татарка знаеха, че местната милиция е купена, външните хора бързо го научаваха. Ако нямаха връзки с Байбака, излизаха от селото с празни джобове, а в противен случай, работата моментално се оправяше в полза на пострадалия. Николай Василиевич знаеше много повече, отколкото редовите жители на Татарка, на собствен гръб беше изпитал всички „закони“ на местното правосъдие.

В двора влезе съседът Митроха, неговата жена веднага щом чула изстрелите се обадила в милицията. Митроха не беше от словоохотливите, но думите му винаги тежаха на място си.

— И Митрофан Игнатич ще потвърди — обърна се лейтенантът към Митроха.

Казакът се загледа мълчаливо в милиционера.

— Митрофан Игнатич, ти чу ли автоматичен откос?

Съседът не отговори.

— Трябва да направим обиск, Николай Василиевич — милиционерът обърна гръб на Митроха и погледна домакина.

— На кого?

Лейтенантът се изкашля, разбрал, че е казал голяма глупост.

— Да поговорим, чичо Коля — притече се на помощ на командира си сержантът.

— Чичо Коля, може би ще разкажеш какво се е случило? — стана по-любезен лейтенантът.

— Видя ли западните коли? — попита на свой ред домакинът.

— Не разбрах…

— Излязоха оттук.

— Минаха някакви…

— Видя. Но не ги спря — отговори вместо лейтенанта Митроха.

Лейтенантът погледна под вежди казака, но нищо не му каза.

— Излиза, че са идвали при теб? — отново попита той Николай Василиевич.

Така излиза.

— Слязоха ли от колите?

— Че как!

— И кои бяха?

— Намери ги и питай.

— Чичо Коля, че ти познаваш всички!

— Познавам ги, но няма да кажа.

— Те ли стреляха?

— Нали ти казах, питай ги, като ги намериш.

— Как ще ги намеря, като не искаш да говориш?

— Ами поразмърдай си мозъка. Бяло БМВ и синьо ауди. Не познаваш ли собствениците на тези коли?

— Бяло БМВ… — позамисли се лейтенантът.

— И той има бяла западна кола! — избоботи Митроха. — И може да е БМВ.

— На лейтенанта, Митрофан Игнатич, колата е японска, хонда — поправи съседа си Николай Василиевич — Сигурно струва двайсет хиляди долара!

— Добра заплата имаш, момче — засмя се казакът.

— Работи и ще имаш — отговори лейтенантът и направи втора грешка.

Жените, които бяха дотичали отдавна в двора, но до този момент мълчаха, сега си зашушукаха. Отпред излезе жената на Митроха, мощно създание, лика-прилика със своя мъж, и подпря ръце на широките си хълбоци.

— Че моят Митрофан не работи ли?! Чухте ли?! Моят Митрофан не работел?! Ах ти, сукалче, мустаците ти още ненаболи и лицето ти гладко!

— Толкова гладко, че въшка не може да се задържи!

— Бандити!

— Всичките са от един дол дренки! — развикаха се в един глас женорята.

— Да си вървим, лейтенант — дръпна шефа си за ръкава сержантът.

Лейтенантът се повъртя малко, демонстрира характер, но като се сблъска с разярените жени, които викаха вече какво ли не, махна с ръка и твърдо закрачи към колата.

— Кучки! — вече в колата пророни той.

— Жените се опасни — казачки! — Сержантът погледна лейтенанта. — Не можеш да разбереш. Не си казак.

— Какво ще правим?

— Размърдай си мозъка — напомни думите на Николай Василиевич сержантът.

— Ще мълчим ли?

— Така е най-добре.

Но не успяха да скрият станалото. По радиостанцията извикаха лейтенанта в милицията, посрещна го началникът и заповяда да отиде на „Нагорна“ седемнайсет, като му връчи заповед за обиск на дома на Н. В. Сараев, подписана от районния прокурор. Наложи се да разкаже как са ги посрещнали и изпратили от двора на Н. В. Началникът се оказа в затруднено положение. Не му се щеше да вдига шум на „Нагорна“, където живееха кореняци казаци, които никому не цепеха басма, а бившият капитан от милицията Сараев му беше нещо като учител. Но от друга страна, беше трудно и дори опасно да откаже категорично на хората, настояли за обиск. Началникът помоли лейтенанта да излезе от кабинета и позвъни на прокурора, който ясно му даде да разбере, че вятърът духа от страната на Мака, а не на Байбака.

Появи се възможност да печелят време, може би и да забравят за случая напълно. Началникът позвъни и на Владимир Байбаков, който моментално оцени обстановката и настоятелно подкрепи исканията на Мака. Байбака знаеше какво прави, с един куршум убиваше два заека. Отцепниците, начело с Мака, можеха да получат такъв отпор от „руските вълци“, че скоро нямаше да дойдат на себе си, но пък при благоприятни обстоятелства и двете страни щяха да пострадат. След дълги колебания началникът все пак нареди да се направи обиск, като подсили групата на лейтенанта с още двама служители. Телефонните разговори и размишленията отнеха не по-малко от един час и от това се възползва бившият капитан от милицията Сараев.

Майор Голованов му беше дал телефонния номер на дежурния от московската ФСС и на Грязнов. Обади се самият Грязнов и като чу за стрелба, веднага реши „Тръгваме. Не пускай в къщата никой!“

Грязнов не успя да открие Турецки и предаде информацията на дежурния. Но той явно бе преувеличил нещата в доклада си до старши следователя и така новината стигна до майора, който се изплаши не на шега. Пък и имаше защо. Не всичко знаеше старши следователят, далеч не всичко.

Слава Грязнов пристигна с „вълците“ си преди местната милиция, изслуша внимателно Николай Василиевич и се усмихна.

— Значи можеш да се отбраняваш?

— И не само аз — лукаво отбеляза възрастният мъж.

— Нима във всяка къща има картечници?

— Не съм сигурен за всяка, но в казашките ще се намерят.

— И за какво са им?

— Миличък — проточи глас Николай Василиевич. — Ние сме казаци. И това казва всичко. Не ни закачай и ние няма да те закачаме, а опиташ ли се — няма връщане назад!

— Чечня?

— С чеченците няма какво да делим. Ако не бяха вашите московски управници и генералите, отдавна да сме се разбрали!

— Значи врагът е един — Байбаковци, Маковци, Мусолини и прочие Кръстници?

— Какви ги дрънкаш, Вячеслав. Надникни по-надълбоко.

— Онези от Кремъл ли?

— Москва е ваша грижа. Нашите ни стигат… Виж, пристигнаха!

Заобиколен от милиционери, по пътечката към портичката строго и решително вървеше лейтенантът.

— Прочетете — рече той и подаде лист хартия на домакина.

Николай Василиевич прочете, промърмори нещо и погледна Грязнов.

— Дошли са да правят обиск.

— Позволи ми, Василич — рече Слава и взе заповедта за обиска. — Наистина… — Погледна спокойно лейтенанта и сложи листа в малкото си джобче. — Запали една, лейтенанте.

— Какво си позволявате?!

— Не си сляп… И не бързай да даваш заповеди — каза той, като видя, че лейтенантът се обръща към колегите си. — Първо се огледай.

Край портичката стояха Саша Дяконов и Льоня Удачин, а в беседката се беше разположил Николай Орлов.

— След няколко минути тук ще дойдат прокурорът и твоят началник. И всичко ще се уреди.

— Вашите документи — обади се след кратка пауза лейтенантът.

— Моля!

— Чувал съм за вас — рече лейтенантът, като погледна удостоверението на началника на МУР.

— И сигурно нещо лошо?

— Защо? Хубаво.

— И от кого сте го чували?

— Все пак съм пета година в милицията…

— А аз пък двайсет и пет! Има ли разлика, а? Пуши… — Грязнов запали и със съжаление погледна младежа. — Загазил си, момче.

— Защо да съм загазил?

— Мога да ти обясня, но и ти си знаеш. Трябва да бягаш. И по-добре по-надалеч. Повярвай какво ти казвам. Тук момчетата са опасни, но и за тях ще се намери майсторът. Обидил си не кой да е, а тъста на майор Голованов. Аз си приказвам с теб, но той не умее да дрънка. Лейтенанте, оказал си се между два огъня. И моят съвет е да бягаш, докато не е късно.

В очите на лейтенанта се мярна искрен страх.

— А аз какво общо имам?!

— Нищо — съгласи се Грязнов. — Стрелочниците също нямат нищо общо, но кой знае защо от тях търсят отговорност.

— Прокурорът и началникът няма да дойдат — въздъхна лейтенантът.

— Значи ще се обадят — отговори уверено Слава.

— Аз действах съгласно правилника — взе да се оправдава лейтенантът, сякаш искаше да се успокои. — Чухме автоматична стрелба, после два единични изстрела — и пристигнахме!

— И право в дома на Николай Василиевич… Много интересно защо.

Младежът видимо се смути, но все пак възрази:

— Не веднага. Разпитвахме.

— Лъжеш — рязко го прекъсна Грязнов. — Не трябваше да забравяш хубавата поговорка.

— Коя?

— Лакомо дупе…

— Лейтенант! — чуха гласа на Николай Василиевич, — на телефона!

— А, ето — усмихна се Грязнов. — Върви.

Лейтенантът не се бави вътре, излезе навъсен, кимна мълчаливо на колегите си и тръгна.

— Сега не е зле да ударим по едно вино. Какво ще кажеш, Николай Василиевич?

— С удоволствие! — отзова се весело домакинът.

— А къде са Настя и Максим?

— В килера!

— Време е да ги пуснеш…

Когато Голованов, Демидич и Филя влязоха в двора, видяха идилична картина: под звуците на китарата на Льоня Удачин Слава Грязнов и Николай Василиевич пееха прегърнати за смелия Хазбулат.

— Веселят се — подсмихна се Демидич.

— Някои се веселят, а други страдат — чуха изведнъж гласа на Саша Дяконов и моментално от храстите се показа и самият той.

Настя седеше край леглото, в което малкият Максим спеше с разперени ръчички. В стаята тихо влезе Голованов, погледа известно време Настя, после тихо се изкашля. Жената се обърна, стана и протегна ръце.

— Не се страхувай — прошепна Голованов и прегърна жената.

— Паша, нали си с мен…

— И винаги ще бъда. Вярвай ми, Настенка.

— Вярвам ти.

Сутринта Вячеслав Грязнов си замина. На тръгване разговаря откровено с Павел Голованов.

— Конгресът е след две денонощия! — намигна му той. — А за Настя и Максим съм съгласен с Турецки напълно. Изпрати ги в Москва.

— А бащата?

— Разговаряхте ли?

— Безполезно е.

— Майоре, него няма да го закачат — рече уверено Грязнов.

— Разбира се — усмихна се Голованов.

— Гледай да не направиш някоя глупост, майоре!

Грязнов си тръгна сам, но нареди на майора, щом му се обади, веднага да отиде, където трябва.

— Чудя ти се, Павеле — каза Николай Василиевич, като изпращаше с поглед колата. — Такива работи стават, а ти не питаш!

— Всичко, което ме интересуваше, вече го чух от Грязнов.

— Май нищо не съм споменал за нашите мутри… — неуверено отбеляза Николай Василиевич.

— Вчера си прекалил — усмихна се майорът.

— Не съм — твърдо заяви бившият казак.

— Виж, ако забравиш, че си стрелял — дори с подарения пистолет, — всичко ще е наред!

— А трябва ли?

— Иначе щях ли да те моля?

— Ами хората?

— Хората са чули само изстрели. Нищо повече.

— Може и да си прав — изрече замислено Николай Василиевич.

Алексей Петрович Кротов посрещна Турецки пред входа на хотела. Александър го покани да се качат горе в стаята, но той отказа.

— Да отидем в градинката — предложи Кроткия. — Но нека охраната ти не се навърта наблизо.

Седнаха на една пейка, извадиха цигарите.

— Мисля, че след някой друг ден секретарят на Съвета за сигурност ще подаде оставка.

Съобщението на Кроткия смая Турецки.

— Не е ли прекалено бързо?

— Той направи много грешки, разчиташе на доброто отношение на президента.

— А какво друго можеше да направи? Аз не бих се решил да нарека грешки стореното от секретаря.

— Политиката е битка — заяви Кроткия. — Но на това поле се воюва не само с танкове.

— До определено време.

— Тъкмо него не дочака Хвостов и затова загуби. Но това трябваше да се очаква. Последната постъпка няма да му простят.

— Коя?

— Ти изобщо гледаш ли телевизия?

— Нощния блок на новините.

— Секретарят открито подкрепи бившия началник на охраната на президента в борбата за депутатско място в Държавната Дума. С други думи, обяви война на цялото президентско обкръжение. Както ти е известно, бившият шеф на охраната разполага с доста сериозни компромати ако не за всички, то за много от ръководните служители. А го подкрепи секретарят на Съвета за сигурност, човекът, който отговаря за сигурността на страната по всички направления. И сега президентът трябва да даде ход на компроматите или да жертва секретаря. И аз съм сигурен, че ще направи второто.

— Не му остава нищо друго. Много по-лесно е — съгласи се Турецки.

— Още повече че не му е за първи път да предава своите хора — добави Кроткия. — Но да оставим секретаря! Трябва да мислим за нашите неща, Александър Борисович.

— Ще се наложи да си обираме крушите, Алексей Петрович, да си тръгнем с празни ръце — усмихна се Турецки.

— Можем да си отидем тихо, а може и да затръшнем силно вратата…

— Ще хлопнем вратата, но каква полза…

— А трябва не само да хлопнем, но и да притиснем някого с нея…

— Какво предлагаш, Алексей Петрович?

— Да провалим конгреса.

— Ще успеем ли? — хвана се за предложението Турецки.

— Бих искал да науча с какви материали разполагате по делото на Колесниченко.

— Какво точно те интересува? Икономическите престъпления или убийствата?

— Второто.

— Ето как стоят нещата. Не можем да арестуваме Колесниченко, нямаме доказателства, макар всички следствени материали да говорят, че е замесен. Имаме показанията на Супрун, снимките на вилата, където е държан Супрун, записан е разговорът му. Мисля, че днес, ако моят стажант се постарае, ще се изясни и въпросът за подполковник Сизов, дясната ръка на генерал Маркуша. Неговите показания, безспорно, ще хвърлят светлина върху политическите убийства… Можем да предявим обвинение на губернатора за злоупотреба с властта. Подписът му стои върху доста документи, свързани с прането на пари през търговската банка „Грот“.

— Дълга история — въздъхна Кроткия. — Хванаха някои да изнасят валута от Кремъл и пак нищо, всичко си е постарому, живеят си живота, а това… — махна с ръка Кроткия, после внимателно погледна Турецки. — Намираме се в твърде затруднено положение, Александър Борисович, макар че си вярваме, в това не се съмнявам. Но работата е там, че нямаме право да говорим открито…

— Досещам се какво искаш да кажеш, Алексей Петрович — стана сериозен Турецки.

— Ще ви кажа само едно нещо: имате право, че човекът, който е снимал на вилата, не може да попадне в кадър.

— Разбрах.

Турецки помълча, размишляваше какъв въпрос да зададе на Кроткия, за да не попадне в небрано лозе, но така и нищо не измисли и си призна откровено:

— Довечера при мен трябва да дойде София Андреевна.

— Вече ви казах, че не знам за кого работи. Със сигурност не съм имал връзка с нея — усмихна се Кроткия.

— Въпросът е изчерпан — каза Турецки. — Но мисля, че това не е всичко, за което искаше да поговорим.

— Ако нямаме достатъчно основания да арестуваме са мия губернатор, може да арестуваме друго ръководно лице. Но ще се наложи да поработите, Александър Борисович.

— Винаги съм готов, като пионерите!

— Веднъж споменахте, че се предвижда участие на Фьодор Степанович в телевизионно предаване, нали?

— Ще стане.

— Кога?

— В деня на откриване на конгреса.

— Отлично! Надявам се, че изказването ще е откровено?

— Супрун ще разкаже всичко, както е било.

— Ето и първата задача. Да се осигури присъствието на делегатите.

— Може да стане така, че в този момент в цял Кисловодск да изгорят бушоните — усмихна се Турецки.

— Няма да мине.

— Повече ме интересува личността на губернатора — Турецки прехвърли разговора на друго.

— Ами помислете, Александър Борисович…

— Доста ръководни лица са по-важни от губернатора — въздъхна Александър.

— Но не всички имат отношение към убийствата.

— Гоша Гагарински, Доктора — рече Турецки.

— Нямам думи, господин Турецки! — разпери ръце Кроткия. — Ето какво означава да говориш със схватлив човек!

— За какво да го арестуваме, Алексей Петрович? Какво престъпление е извършил?

— По-добре кажете как, а за какво… Времето ще покаже. Вие трябва да присъствате непременно на откриването на конгреса. Разбирам, че имате строг график на работа, но както се казва, трябва, приятелю, трябва!

— Ще дойда, разбира се — съгласи се неохотно Турецки.

— Ще долетите — поправи го Кроткия. — Осмелих се, Александър Борисович, казах на губернатора, че с голямо удоволствие ще прекарате заедно трийсет-четирийсет минути в неговия вертолет.

— Така — обади се Турецки. — Пак сте поели ангажименти в мое отсъствие… И за какво разговаряхте с губернатора?

— За възможността за сътрудничеството с фирма „Север“, която аз представлявам според официалната легенда.

— Вероятно разговорът е бил интересен — рече язвително Турецки.

— Да, срещата беше полезна не само за фирмата, но и лично за мен. Нали нямате нищо против, Александър Борисович?

— Та той няма да е сам във вертолета!

— Нали ви казах, с вас.

— А къде ще се дянат прокурорът, Макеев, помощниците, заместниците?

— Те не са делегати на конгреса. Във вертолета ще бъдете вие, той и охраната, вашата и на губернатора.

— Добре — съгласи се Турецки. — Все едно някога трябва да разговарям с него.

— Време е да тръгвам. — Кроткия стана.

— И къде сега?

— На гарата.

— Мога да ви дам кола до Кисловодск.

— Обичам влака. Особено нощния. Довиждане, Александър Борисович.

— Довиждане…

София Андреевна не го излъга и наистина дойде. Турецки като опитен мъж не се размотава много, пийнаха, хапнаха от мезетата и… на работа. Желанието беше взаимно и Соня се оказа не по-малко опитна в любовните утехи, отколкото Турецки.

После, докато си почиваха, лежаха един до друг и гледаха високия таван, без да мислят за нищо.

— Хубава ли съм? — попита жената.

— Прекрасна!

— Ако не беше женен, следователю, щях да се омъжа за теб! Дай една цигара.

Турецки подаде на жената цигара, щракна със запалката, запуши и той.

— Много жалко — въздъхна искрено Соня. — Обичаш ли жена си?

— Обичам я.

— Как няма да я обичаш!

— Всичко знаеш ти, София Андреевна!

Жената мълча дълго и неочаквано каза:

— Аз скоро ще умра, Турецки.

И така изрече думите, че Турецки повярва, но реши да се пошегува.

— Циганка ли ти гледа?

— Аз съм циганка — усмихна се Соня. — Познаваш ли барон Алеко?

— Имаше при нас едно дело, води го следствената част на Главна прокуратура.

— Имаше, но не го хванаха.

И Соня пак замълча за дълго.

— Защо си спомни за него?

— Той е мой баща.

Турецки едва не се изпусна, че бащата на Соня май пееше в циганския театър „Ромен“, но навреме се въздържа.

— Излиза, че си богата жена.

— Баща ми е богат. А аз през целия си живот съм се издържала сама.

— И не ти е предлагал помощ?

— Нито веднъж. Но от него няма да взема и копейка.

— Защо?

— Той уби майка ми.

Сега вече си спомни и барона, и делото, заради което получи прякора Алеко. Сети се, че заявлението до Московска градска прокуратура за убийството бе написано от момиченце на десетина години. Друг следовател води разследването, но Турецки почувства вина, че не разкриха делото. Припомни си как неговият колега му даде да прочете детското послание и как то го развълнува.

— Преди около петнайсет години прочетох писмото на едно момиче… Ти ли си била?

— Да.

— И от какво живееш?

— От теб например можех да изкарам двайсет хиляди долара. Не се получи. Но не съжалявам за това.

— Защо реши, че не се е получило?

— Държа се прекалено смело — призна Соня. — Пък и най-големите идиоти от обкръжението на губернатора се досетиха, че с „Пантера“ шега не бива.

— Смяташ, че апаратурата за наблюдение е поставена от хората на губернатора?

— Значи от твоите приятели от ФСС!

— Соня, за кого работиш?

— За тези, които плащат повече.

— В това число и за ФСС?

— За МВР.

— Доколкото знам, там плащат жълти стотинки.

— От тях нищо не взех.

— По идейни съображения ли?

— Не съм чак толкова глупава. Плюя на комунистите, демократите, капиталистите и всичките им лидери!

— Защо работеше тогава?

— Познаваш ли делото на Казимир?

— Изнасилване и убийство на малолетни… Соня, ти ли си била?

— Да, работех под псевдонима Французойката. Може да си старши следовател, но има тайни и от тебе.

— Жалко, че сътрудниците на МВР изгубиха такъв агент…

— Не са го изгубили.

— Тогава нищо не разбирам…

— Всички мъже са глупави, но всеки посвоему.

— В опасност ли си? — попита Турецки след кратка пауза.

— А ти не си ли?

— Но аз не възнамерявам да умирам.

— Никой няма да те пита. Всеки може да бъде убит. А освен това страшно си омръзнал на някои хора.

— Умни хора ми казват, че няма да посмеят.

— Кой няма да посмее?

— Тези, които ти плащат добре!

— Дори да не посмеят сега, но след време ще те пречукат като нищо! Може и да се смилят над теб като талантлив професионалист, но с едно условие — да работиш за тях.

— Сигурна ли си, че ме чака точно това?

— Огледай се наоколо — каза с насмешка Соня. — Ще видиш какво ще стане година-две след създаването на Руската партия на демокрацията и реда!

— Ти също си професионалист, София Андреевна.

— Защо да ме убиват, щом работя за тях? Аз, скъпи следователю, ако поискам, мога да стана първата дама!

— Като се омъжиш за Станислав Станиславович — уточни Турецки.

— Станислав Станиславович е нещастен човек. Жал ми е за него. Вярва искрено в справедливото дело на бъдещата партия.

— На мен също ми се стори добър…

— От него ще изцедят всичко, което е необходимо за дадения момент, и ще го изхвърлят. И той или ще се пропие, или ще се самоубие. — Жената помълча и добави: — Което ме чака и мен.

— Искаш да се самоубиеш? — смая се Турецки.

— Някакъв мъдрец беше казал, че човек, който е посрещнал изгрева, наслаждавал се е на слънцето, деня, вечерта и залеза, е видял всичко и няма повече работа на този свят…

— А самият той сигурно е живял сто години!

— Има ли значение? — намръщи се Соня.

— Омръзнало ли ти е да живееш?

— А какво ново мога да науча?

— Бих те посъветвал друго — рече Турецки.

— Какво?

— Да отидеш в манастир.

— Мислила съм за това. И то много сериозно. Знаеш ли, дадох на един манастир прилична сума.

— А порочно?

— Какво искаш да разбереш, сумата или манастира?

— И едното, и другото.

— Манастирът е в Ярославския край, навремето е бил разрушен. Монахините го възстановяват. А сумата… Не можеш спечели толкова през целия си живот.

— Но защо? — възрази Турецки. — Ако се постарая… Каква е сумата, ако не е тайна?

— Сто хиляди.

— Сега ще взема слушалката, ще кажа само една дума и моментално ще ми донесат милион, два, десет, и то не от нашите хартийки.

— Можеш — отговори Соня. — И ще получиш. Дори ще ти открият сметка в швейцарска банка, ще ти купят вила или цял остров, само да се махнеш от очите им! Но за съжаление никога няма да го направиш и цял живот ще живееш с тристата си рубли!

— Триста и петдесет — поправи я Турецки.

— Обикновено залагам толкова в казиното — усмихна се жената.

— Права си. Никога няма да позвъня.

— Жалко! Съвест, чест, закон… Всички тези понятия са отживели. Може би е божие наказание за нашия народ заради убийството на царя и семейството му, за разрушаването на храмовете, заради разпъваните на кръст божи служители… Не знам. Но съм убедена, че Сатаната ще дойде и ще управлява.

— Ти наистина трябва да станеш монахиня!

— Бих отишла, но е късно.

— Пак си знаеш твоята! — разсърди се Турецки и се обърна да я прегърне.

Той надникна в огромните очи на Соня и видя в тях такава непоносима печал, че нещо в него потръпна.

— Сонечка… Соня — зашепна той. — Миличката ми…

— Не се влюбвай в мен, Сашенка. Аз съм циганка. Ние обичаме до смърт. Ще те погубя, скъпи… Ще оставиш всичко! Жена, дъщеря… Ще ви разделя!

Когато Турецки се събуди, Соня вече не беше до него. На масата намери лист, затиснат с големите й сребърни обеци. Обеците бяха продълговати, кухи и едната от тях бе разтворена. Турецки разбра каква тайна са криели те. Листът също не беше обикновен, това беше завещанието на София Андреевна Полонска в случай на внезапната й смърт, напълно законно. Цялото си движимо и недвижимо имущество и голяма сума в долари оставяше на женския манастир в Ярославския край. В края на документа тя молеше да бъде погребана до Богоявленския храм в същия манастир.

Турецки извади с пинцета миниатюрното подслушвателно устройство, още веднъж прочете завещанието и внезапно разбра, че Соня е говорела сериозно. По-точно той й вярваше още през нощта, но именно сега разбра.

Не му беше в характера да изпада в мрачни мисли и започна да разсъждава по какъв начин да премахне надвисналата над Соня опасност, за която тя явно премълча.

 

 

А в Татарка отново стана стълкновение, след което милицията намери трупа на Мака и четиримата от неговите хора, натъркаляни край бялото БМВ и синьото ауди. Според многобройните показания застреляни били с автоматично оръжие от джипа на Байбака. Той пак стана пълновластен господар на Татарка.

Когато се срещнаха, Грязнов попита Голованов дали „вълците“ нямат някакво участие в сблъсъка. Майорът отрече, но добави, че е доволен, поне тъст му може да спи спокойно. Голованов изпрати Настя и сина си със самолет в Москва. Там ги посрещна капитан Шчербак, заместник-директорът на „Глория“, откара ги в жилището на майора, веднага позвъни в Ставропол, доложи за изпълненото поръчение и подаде слушалката на Настя. „Това не е жилище, а кочина!“ — бяха първите думи на Настя. „Кочина, но голяма! — прихна Голованов — Разполагай се! И се грижи за Максим! Москва не ти е Татарка!“