Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (2)

1.

Кандидатът за губернатор на Ставрополския край Фьодор Степанович Супрун беше чувал за доста случаи на убийства, побоища и отвличания на хора от неговия ранг. Но не предполагаше, че нещо подобно може да се случи и с него. Подобна идея просто не се побираше в главата му! Никому не желаеше злото и не беше направил нищо лошо, напротив, винаги се стараеше да помогне. Така беше на младини, когато работеше като агроном, така продължи и по-късно, когато вече заемаше ръководни длъжности. Строеше къщи, вили, изнамираше кредити, даваше жилища на обикновени хора, а не на чиновници и не срещу рушвети. И изплащаше заплатите винаги навреме. Фьодор Степанович обичаше и уважаваше хората и те, оценявайки това, му оказаха доверие и го предложиха за губернатор.

И ето че кандидатът за губернатор Супрун изчезна от собственото си жилище около дванайсет през нощта в събота срещу неделя. Случи се така:

— Пристигнахме, Фьодор Степанович — каза шофьорът и спря пред входа.

— Благодаря.

— Да ви изпратя ли? — попита бодигардът му, докато отваряше вратата на колата.

— Не си струва.

— У вас не свети — кимна той към прозорците на сградата.

— Жената и децата са на вилата. До утре, момчета!

— Ще изчакаме.

— Добре.

— Фьодор Степанович, да не забравите да светнете, да изгасите и пак да светнете лампата.

Супрун махна с ръка и влезе във входа.

След около три-четири минути прозорецът на кухнята се озари от светлина, после пак стана тъмно и отново светна.

— Всичко е наред — каза шофьорът.

— Да тръгваме — предложи след малко бодигардът.

Естествено, нито шофьорът, нито охраната можеха да знаят, че в кухнята изобщо не светва Фьодор Супрун, а младеж с милиционерска униформа. Той посрещна Фьодор Степанович на вратата на асансьора и се усмихна приветливо:

— Добър вечер.

— Добър…

При Фьодор Степанович веднага дотърчаха двама цивилни младежи и сръчно опипаха дрехите му.

— Няма нищо — каза единият.

— Чудесно — отвърна младият човек и покани Супрун в собствения му дом, край отворената врата на който чакаше жена: — Заповядайте!

— Бравата е белгийска — ни в клин, ни в ръкав заяви Фьодор Степанович.

— Да — съгласи се младежът. — Много хубава брава. Влизайте, Фьодор Степанович.

Щом влезе в антрето, Супрун по навик се събу, намери домашните си пантофи и се насочи към кухнята, но младежът го спря.

— Не се притеснявайте. Сами ще се справим. Ами ако изведнъж натиснете три пъти?

— Ловко — обади се Фьодор Степанович. — Не очаквах.

— Какво не сте очаквали?

— Не очаквах — повтори Супрун, като спря погледа си на жената. — Хайде… Вие сте мъже. Ами защо влачите момичето?

— За да придава уют — усмихна се милиционерът. — Сигурно сте гладен, Фьодор Степанович?

— Гладен съм.

— Тогава тя ще приготви нещо. Разрешавате ли да отворим хладилника?

— Отворете го.

— Тук има не само за хапване, но и за пийване — каза милиционерът, след като отвори хладилника. — Какво ще пиете? Вино, водка?

— Водка.

Младежът извади бутилка водка, две чаши.

— Ами те телеграфни стълбове ли са? — Супрун кимна към момчетата.

— Те не пият на работа.

— А ти защо пиеш?

— На мен ми е позволено.

— Напълни ми чашата.

Супрун я изпи и разтърка лицето си с длани.

— Вземайте си мезе, Фьодор Степанович, вземайте! Саламче, рибка, хайверец… Добре си живеят кандидатите за губернатор!

— Нека твоята уютна мадама да стопли второто — нареди Фьодор Степанович.

— Нямаме много време за размотаване, но ще можем да хапнем от второто. Маша, стопли го!

— Нямаме време за размотаване — повтори Супрун. — Хайде, разказвайте, за какво сте дошли? На кого дължа тази чест?

— Не се ли досещате?

— Не само се досещам… Знам със сигурност.

— Тогава защо задавате излишни въпроси?

— Искам да го чуя от твоята уста.

— Според мен, Фьодор Степанович, изобщо не разбирате положението си…

— Разбирам го, драги, разбирам. Заповядано ти е да ме доставиш жив. Иначе изобщо нямаше да се церемониш с мен. Един куршум в челото и толкоз! Заповедта те спира.

— Точно го каза. Спира ме.

— И знаеш ли защо?

— Бих искал да чуя.

— Сегашният губернатор, Николай Михайлович Колесниченко, се страхува от мен.

— Губернаторът май не е от страхливите…

— Вярно. Но все пак не е посмял да ме премахне. Хората няма да му простят.

— Да ви налея ли? — смени темата милиционерът.

— Пълна чаша. — Супрун погледна пагоните на младежа и се усмихна. — Поне да беше сложил майорски… Ами то само старши лейтенант! Несериозна работа…

— Вие, Фьодор Степанович, май също не сте от страхливите.

— На когото му е писано да бъде обесен, няма да умре от куршум.

— За ваше здраве!

— Наздраве! И главното — да не кашляш!

— Той бил от нашите — усмихна се едно от момчетата. — Веселяк!

— Унинието е един от смъртните грехове.

— Гледай ти, вярващ! Нали сте комунист, Фьодор Степанович!

— Нали знаете, сега няма комунисти.

— Че къде са се дянали? Цял живот са били комунисти, а сега се изпарили значи?!

— Вие, ако не сте били комунисти, със сигурност сте били комсомолци. И също сте изчезнали някъде!

— Сменихме вярата.

— И от коя си сега?

— От нашата.

— Ясно — кимна Супрун. — Говори се, че за вашата вяра плащат добре, а?

— Достатъчно.

— И не се ли страхувате, момчета?

— От кого да ни е страх, Фьодор Степанович?

— Поне от властта.

— От коя?

— Властта е една. Държавната.

— Вие наистина ли смятате, че има държавна власт?

— Ти, естествено, не мислиш така?

— И краставите кучета разбраха, че в Русия държавна власт няма.

— Кучетата може и да са разбрали, ама аз не.

— Значи сте се оказали по-тъп и от кучетата, Фьодор Степанович.

От улицата се чу приглушен шум от двигател на лека кола. Младежът погледна часовника си.

— Философското дрънкане свърши, уважаеми другарю Супрун. Време е да тръгваме. И ще ви моля, Фьодор Степанович, без номера. Прав сте, заповядано ни е да ви доставим жив и невредим. Но това ще стане само ако се държите като джентълмен.

Супрун огледа четиримата един по един, като погледът му най-дълго се спря върху жената, и стана.

— Да вървим.

Пред входа на кооперацията чакаха две западни коли. Настаниха Супрун на задната седалка в едната, с младежите от двете му страни, в другата се качиха жената и младият мъж с милиционерската униформа.

— Слушай какво, кандидате — предупреди го единият от младежите, — поприказва си — и край. Ако ни спрат, да мълчиш като риба. Не съм старши лейтенантът. Моята заповед е друга.

При тези думи младежът щракна белезниците и закопча ръката на Фьодор Степанович за своята. Двете коли тръгнаха.