Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (17)

1.

Стажантът от следствения отдел на Главна прокуратура Глеб Латишов проведе разпита на подполковника професионално. Сизов даде собственоръчни показания за нощното обаждане по телефона и си призна, че е позвънил на старши лейтенант Коротков и му е съобщил за несъществуващо произшествие. Подполковникът се предаде след прослушването на лентата с разговора на Сизов с генералите Маркуша и Макеев за подробностите за убийството на Приходко. От записа ставаше ясно, че именно на него е било възложено да преговаря с убиеца по прякор Барса. Глеб се възползва от това, че Сизов видимо започна да нервничи. Най-накрая подполковникът потвърди писмено, че разговорът с Макеев и Маркуша наистина се е състоял, а той по-късно се е срещнал и преговарял с убиеца на Приходко.

 

 

Турецки получи от помощниците си последните доклади един час преди да излети за Кисловодск, но успя да ги разгледа внимателно. Нареди на майор Голованов да пристигне със своите подчинени в Кисловодск, като не забравят да вземат със себе си стажанта Латишов, а той тръгна за военното летище, където го очакваше губернаторът Колесниченко.

Вертолетът беше обзаведен с всички удобства. Килими, удобни седалки и масички, салонът беше разделен на две със завеси от кожи на северни елени. Отпред се настаниха Колесниченко и Турецки. На тяхната масичка имаше вино и плодове. Зад тях се разположиха сътрудниците на „Пантера“, начело с Игор Падерин, и охраната на губернатора.

— Радвам се, че най-после успяхме да се видим — започна разговора Колесниченко.

От последната им среща на вилата на Маркуша бе изминало доста време и Турецки забеляза, че губернаторът изглежда по-добре, торбичките под очите му бяха изчезнали и беше по-уверен. Пък и тонът, с който Колесниченко започна, никак не хареса на старши следователя и затова отговорът му прозвуча малко грубо.

— На какво толкова се радвате, Николай Михайлович?

— Пак намесихте работата — направи гримаса Колесниченко. — Сега разбирам с каква цел сте решили да се качите на моя вертолет…

— Мога и да помълча. Има вино, пълно е с мезета, а вие знаете, че обичам да си пийвам!

— И никога не се напивате — одобри губернатора.

— Да ви налея ли?

— Разбира се, не само вие обичате виното — засмя се Колесниченко.

След незначителните фрази разговорът все пак се прехвърли на темата, която интересуваше и двамата.

— Много неща открихте, Александър Борисович — рече Колесниченко.

— Какво имате предвид?

— Да речем ССК.

— Около ССК работиха сътрудниците на „Пантера“.

— Но под ваше ръководство!

— Под ръководството на полковник Попов. А аз работих по делата, които са ми възложени.

— И какъв е успехът?

— Разследването още не е приключило…

— А уверен ли сте, че ще да приключи?

— За вас, Николай Михайлович, командировката в Москва се е оказала полезна — намекна Турецки. — Личи си дори по външния ви вид.

— И се надявам да не е към по-лошо?

— Изглеждате по-отпочинал.

— Добре ви информират за работите в Москва — отбеляза губернаторът, след като помълча малко.

— Да, така е.

— То е ясно. Където и да отида, навсякъде ме следва опашка!

— Вероятно не без причина — усмихна се Турецки.

— Слушайте, нима сериозно мислите, че съм замесен в убийствата? — зададе директно въпроса си Колесниченко.

— Нали ви казах, разследването не е приключило.

— Бабини деветини! — обади се Колесниченко и изпи чашата вино на един дъх.

— Всичко е възможно — сви рамене Александър Борисович. — Убити са кандидатите, а не губернаторът.

— А защо да ме убият?

— Досещате се каква е причината за техните убийства?

— Нищо не се досещам! Виждам, че секретарят на Съвета за сигурност заплашва, вашият полковник Попов не излиза от кабинета ми, разпитва, души наоколо…

— Полковник Попов е идвал в кабинета ви само два пъти — уточни Турецки. — Как сте със съня, Николай Михайлович?

— Какво?

— Не ви ли измъчват лоши сънища?

Известно време губернаторът гледаше тъпо събеседника си, после попита:

— Александър Борисович, да не сте пророк?

— Хората с чиста съвест спят спокойно.

— Какво намеквате?

— Нищо. Просто казах, каквото казах.

— Спя нормално.

— Това е добре — усмихна се Турецки. — Да спрем този безсмислен разговор, а?

— Не е така безсмислен, щом Асатрян е арестуван и вече дава показания.

— Вие какво общо имате с Асатрян?

— Отлично знаете, че на някои документи стои моят подпис!

— Не знам какво сте правили с Асатрян. Но документите, минавали през търговска банка „Грот“ с вашия подпис, свидетелстват за сериозни злоупотреби и присвоявания на огромни суми. А по новия Наказателен кодекс това вече е престъпление.

Двигателите на вертолета изреваха.

— Сложете си слушалките! — извика Колесниченко. — Чувате ли?!

— Чувам отлично!

— Та какво казахте за новия Наказателен кодекс?

— От седем до дванайсет!

— Благодарим и за това! — засмя се губернаторът.

— Моля!

— Вземали ли сте някога подкуп, Александър Борисович?

— Да не искате да ми предложите?

— Бих ви предложил, но се боя — ще ме изпратите някъде…

— Не сте далеч от истината. А вие вземате ли?

— Нима не знаете за сметките ми в западни банки?

— Разбрахме и за тях — кимна Турецки.

— Откровено казано, очаквах идването ви, но така и не го дочаках — каза Колесниченко.

— Няма да чакате дълго.

— Ясно — усмихна се губернаторът.

— Помислете, какъв смисъл имаше да дойда при вас с празни ръце?

— А значи сега се е появила причина?

— Работим, господин губернатор, работим!

— И кога ще започнете да действате, ако не е тайна?

— Вече започнах.

— И кой ще е първата жертва?

— Старши прокурорът от следственото управление на Главна прокуратура Чирков. Добре се познавате с него. Той отговаряше за вашия край. Изпратен е в Москва.

— С белезници? — уж на шега попита Колесниченко.

— Тъй вярно, както се изразява младият ми стажант!

— И за какво?

— Следствена тайна.

Губернаторът замълча. Долу бавно плуваха полета, малки горички, езера, а в далечината се виждаше планината.

— Машук — поясни Колесниченко.

Турецки не отговори, само кимна в знак, че е разбрал.

— Не е лесен животът ви, Александър Борисович — пак заговори Колесниченко.

— В какъв смисъл?

— Вашата работа.

— Свикнал съм. И не си представям друга.

— И кой е вашият кумир? Шерлок Холмс, Мегре, Поаро?

— Остап Бендер.

— Наистина ли?

— Според мен той е бил велико ченге. Историята с Корейко е просто христоматийна. Изучавай и действай.

— Значи, преди да се заемете с непосредственото разследване на делата, вие също изучавате биографиите на лицата, които ви интересуват?

— Че как иначе! Длъжен съм да знам всичко за тях.

— И аз ли съм в това число?

— Естествено. Интересен сте ми.

— И какво особено намерихте в биографията ми? — полюбопитства губернаторът.

— Щях да ви разкажа, но ще отнеме много време, и освен това вие по-добре от мен познавате живота си.

— Много интересно — повтори Колесниченко. — Започваме да се спускаме.

— Времето мина неусетно.

— Къде ще отседнете?

— Искате да ми предложите нещо ли?

— Ако пожелаете.

— Бих искал малка къщичка. С градина, кокошки, пуйки, с голям котарак и кученце. Омръзнаха ми хотелите.

— Ще уредим. Става ли в къщата на тъста?

— Ако има всичко, което изброих…

— Има. Без малкото кученце, затова пък има голямо.

— Вързано.

— Както е при добрите стопани.

— Става. Но не съм сам — кимна към охраната Турецки.

— Ще има място за всички.

Губернаторът бе посрещнат от цялата местна върхушка начело с кмета. Разприказваха се, заусмихваха се и ги поведоха към колите, чакащи на пистата.

— Александър Борисович! — извика Колесниченко. — Нали не сте се отказали?!

— Какво мислиш, Игор? — обърна се към Падерин Александър.

— Нямам нищо против. И на мен ми писна от хотели.

— Отиваме!

— Тогава след мен! — заповяда Колесниченко.

Един младеж отиде при Турецки.

— Здравейте, Александър Борисович — рече той и кимна на Падерин като на познат. — Колите са до гарата. Имате запазени стаи. Чакам по-нататъшни указания.

— Ще тръгнем след губернатора — каза Турецки.

Александър хареса тъста още от първите му думи. Той стоеше до портата на доста голяма тухлена къща, пушеше лула, но не някаква вносна, а саморъчно направен казашки чибук и неодобрително гледаше колоната от коли. Беше висок на ръст, с мустаци и светлосини очи.

— Микола, изгубил си си ума — рече той и посочи колите. — Защо е тази навалица?

— Водя ти квартиранти. Ще ги приемеш ли?

Старецът погледна внимателно Турецки, охраната, застанала скромно по-отстрани, и се усмихна, като оголи удивително бели и здрави зъби.

— Нека влизат.

И като махна за довиждане на зетя, отвори портата.

— А тези да продължават нататък. И ти, Микола, върви. Няма какво да плашиш хората.

— С моя тъст няма да скучаете — рече Колесниченко на Александър. — Такива работи ще чуете за мен… Остап Бендер ряпа да яде!

— Да се запознаем — затвори портата стопанинът. — Нараз Данилич.

Гостите се представиха един по един и домакинът на всеки повтаряше името си, докато се ръкуваше.

— А сега ме наричайте по народному — Данилич — усмихна се възрастният мъж. — Кой от вас е главният касапин?

— За какво става дума? — попита Падерин.

— Трябва да се заколи един овен…

— Не, Данилич, извинявай! — не го доизслуша подполковникът. — Нашата специалност е друга.

Останалите също отказаха.

— Ех, това ми били войници! — снизходително поклати глава старецът. — Няма начин, ще трябва сам… И петелът не мога да ви поверя. Таисия! Жена ми, Таисия Серафимовна — поясни пред гостите. — Таисия!

— Идаа! Идаа!

От лозето излезе жена, не млада, но червендалеста и без нито една бръчка на лицето.

— Имаме гости, Таисия.

— Гостите са винаги добре дошли.

— Заколи един петел, че виж и някоя пуйка!

— Тези до теб не са ли мъже, а?

— Ами, интелигенция!

Като гледаше старците и слушаше беззлобните им закачки, на Турецки изведнъж му стана леко и той дори почувства благодарност към губернатора Колесниченко.

— Хайде, момчета, да пием по едно вино! Добре дошли! Носи, Таисия!

 

 

Откриването на конгреса бе определено за десет сутринта в бившата партийна резиденция. Залата, където трябваше да заседават делегатите, не беше голяма, но побра всички поканени и дори журналистите. Те бяха доста по-малко от тези, които неизменно присъстваха на конгресите, провеждани в Москва, но представителите на основните медии все пак бяха налице. Делегатите и гостите на конгреса бяха известни хора. Начело на правителствената делегация бе първият вицепремиер, на президентската — шефът на президентската администрация, пристигнаха всички големи банкери без изключение, няколко военни с генералски чинове, директори на заводи и промишлени сдружения.

Откриването започна с руския химн, бе прочетено приветствието на президента, което се посрещна с бурни аплодисменти. Пръв взе думата Юрий Андреевич Потапов.

Турецки не откъсваше поглед от президиума на конгреса — хора, които до голяма степен решаваха съдбата на страната — и не можеше да си обясни защо те са тук, а не по затворническите нарове. Например Потапов. Умен и хладнокръвен мошеник, бандит, рушветчия, убиец, а на всичко отгоре дава съвети, учи те да живееш. Губернаторът на Ставрополския край Колесниченко, генералният директор на ССК Миша Мусолини, вицепремиерът, човек с бледо, ледено лице и непроницаем поглед, срещу когото Главна прокуратура бе завела дело за милиони долари, отклонени от държавната хазна. Наистина, делото бе преустановено, но един ден щеше да дойде и час за разплата. Турецки знаеше и за десетки подобни случаи с министри и финансисти… Но какво от това?

Речта на господин Потапов бе кратка, но внушителна. Поставените пред партията задачи бяха просто грандиозни. В противовес на другите партии РПДР не претендираше за власт, макар на всички да бе известно, че който плаща, той поръчва музиката. А партията възнамеряваше да плаща много. Само за тази година се предвиждаше да изплати всички задължения по закъснелите работни заплати, петкратно увеличение на пенсиите, отпускане на кредити за реформа на армията, разширяване на частните земеделски стопанства, като за целта бъдат закупени малогабаритни селскостопански машини и така нататък…

Не бе много трудно да се досети, че ако партията не претендира за власт, значи сегашните структури я удовлетворяват. Изглежда, с времето държавните предприятия щяха да се обединят с частните корпорации и търговските фирми, които в края на краищата щяха да ги глътнат, а хора като Мусолини ще бъдат пълновластни господари на икономиката на страната.

От изказванията на първия вицепремиер, министри и финансисти Турецки разбра, че въпросът за създаването на партията е бил одобрен най-горе. Той стигна до малко утешителния извод: разбрало, че няма изход от задънената улица, в която само се напъха, правителството е започнало да се кланя на търговския и частния капитал, създаден по криминален път.

Делегатите преминаха към издигане на кандидатурите за председател на партията, а тъй като Турецки знаеше кой ще получи поста, стана и напусна залата.

Както става обикновено на подобни събития, във фоайето се разхождаха всякакви хора, облечени по последна мода, сред тях имаше и млади и възрастни, жени и мъже. Но всички ги обединяваше едно — печатът на някаква тайнственост и самоувереност. Преди време опитни колеги обясниха на Турецки, че това са приближени на големите хора, с особен статус на едно или друго събрание и напълно официално проникват навсякъде, дори в Кремъл.

— Къде тук има нещо за пиене? — попита Турецки една дама.

Тя не отговори веднага, първо огледа мъжа от главата до петите и едва тогава благоволи да произнесе:

— Барът е долу.

— Благодаря, рожбо — леко я потупа по рамото Турецки.

В бара не беше празно. И тук имаше хора, които седяха, пиеха, хапваха.

— Чаша минерална вода и един коняк — поръча Александър, когато отиде на бара.

— Заповядайте.

Турецки извади портфейла си, но барманът го предупреди:

— Платено е.

— Благодаря…

Докато търсеше свободна маса, Александър видя позната побеляла грива на седнал с гръб към него мъж.

— Костя — позна го Турецки.

Константин Дмитриевич Меркулов чу гласа на приятеля си или почувства погледа му, но се обърна, видя Турецки и на лицето му цъфна добродушна усмивка. Меркулов не беше сам на масата, до него в строги черни костюми седяха Серьога Прошин-Левитан и Филимон Старчук-Стареца, Признати бандити, сега генерални директори на фирми.

— Костя — повтори Александър и седна на масата.

— Добре, добре… Ръкувай се с директорите.

— Привет, господа! — церемониално се поклони Турецки и когато чу отговора, погледна учудено Левитан. — Серьога, гласът ти се е възвърнал! И дори бас!

— Шаляпин — изкиска са Стареца.

— Оперираха ли те?

— В Щатите — уточни Левитан.

— Оплакват се от тебе — рече Меркулов.

— Защо? Нали уж нямат нищо общо…

— Пийни, Саша — посъветва го Меркулов.

Турецки моментално изпълни съвета и се обърна към останалите двама:

— Слушам ви, господа.

— Така няма да стане — рече Стареца и си наля коняк.

— За какво става дума, Филимон?

— Ние сме свои хора — намигна Стареца. — За някого, разбира се, съм господин, но за вас съм Признат бандит. Или не съм прав?

— Прав си — отговори Турецки.

— В затвора не си ме пращал, но Константин Дмитриевич го е правил преди доста време, и то неведнъж. Занимавал ли съм се някога с наркотици или оръжие?

— Не си. Което е вярно, вярно е — съгласи се Меркулов.

— А ми лепват и работи, за които не съм виновен!

— Нима лично на теб? — поинтересува се Турецки.

— Е, на фирмата. Не е ли едно и също?

— Фирмата е виновна и за други, по-значими неща, за които се полагат по-дълги присъди…

— Ти първо го докажи!

— Вече е доказано! А по въпроса за наркотиците и оръжието, твоите хора пропяха!

— Че при теб всеки ще пропее! Арестувани са незаконно!

— Левитан например не е закачан — кимна към Серьога Прошин Турецки. — Защото в неговия район няма подобни работи.

— Защо само в моя? — обиди се Левитан. — При нас всичко е ажур.

— Е, стига де — почука по масата Меркулов. — Александър Борисович, да отидем да се разтъпчем. — Да — поклати глава Меркулов, когато излязоха от бара. — Или нервите ти не са в ред, или караш открито, право в очите…

— Карам открито. И от самото начало… Костя, как се озова тук?

— Доскуча ми. — Меркулов се огледа, понижи глас: — Да се махнем по-далеч от греха. Не ми харесва тук, Саша.

— Ела да отидем в кръчмата. Такава кръчмичка съм намерил… Чудо!

— Да вървим.

Както винаги, охраната се показа незабелязано, а Падерин учтиво отвори вратата на колата.

— Добре дошли, Константин Дмитриевич!

— Благодаря, Игор.

— Към кръчмата ли?

— Ще се пропиеш с него, Игор — въздъхна Меркулов и кимна към Турецки.

— Може — отговори сериозно Падерин. — След тази командировка ще си взема отпуска. Да се оправя.

Мазето наистина се оказа уютно, чисто и съвсем празно, ако не се брои собственикът.

— И кога успя да намериш това прекрасно място? — смая се Меркулов. — Ако не се лъжа, за втори ден си в този град?

— Колко му е — весело се обади Турецки. — Федя! Кана вино и домашно сирене!

Меркулов също изпи чаша от гъстото червено вино.

— Не вино, а амброзия — похвали го той. — Значи си минал в настъпление?

— Няма друг начин.

— Преди да тръгна, бях при секретаря на Съвета за сигурност.

— Мрачен и сериозен ли беше?

— Сериозен — да, мрачен — не. Държи се много уверено. Нещо повече, поиска оставката на вътрешния министър.

— От президента ли?

— Няма от кого друг. Но той не обича такива номера.

— Чух, че секретарят няма да се задържи много в кабинета си?

— Ти само си чул, а аз знам със сигурност. Не повече от два-три дни. А може и още днес да изхвърчи. Не се знае с кой крак ще стане президентът…

— По-точно какво ще му изпеят рано сутринта…

— Предупредили са го.

— Кой?

— Приятели.

— И какво?

— Вярва на президента.

— Да предположим, че оставката вече е факт. Аз какво да правя?

— Това, което си правеше. Изпълнявай задълженията си. Имаш достатъчно време, Саша. Докато дойде друг секретар, докато се ориентира в делата… Има време.

— Не съм сигурен. Новият секретар ще отмени пълномощията ми още първия ден.

И Александър разказа на Меркулов за речта на Потапов и за подозренията, които се породиха у него.

— Това трябваше да се очаква — не се учуди Меркулов. — Парите са в криминалните структури и те работят, трупат лихви както в нашите банки, така и в чужбина. Правителството също има доста средства, но те отиват за пенсии, стипендии, заплати, за армията и така нататък, може дълго да се изброява. Нищо чудно, че са решили да вземат парите от криминалните структури на всяка цена. Друг е въпросът дали ще стане…

— Няма да стане. Повечето от чиновниците вече са хващани на местопрестъплението, корупцията е достигнала небивали размери, а народът мълчи. Хората вече на никого и на нищо не вярват.

— Там е тя — усмихна се Меркулов. — Ако правителството угоди на армията, ако се вярва на думите на господин Потапов, че още през тази година народът ще бъде нахранен, то има шанс да се спаси Русия, но само в случай че се обединят държавните и криминалните средства. После ще започнат сблъсъци между Кръстника и правителството и ще спечели този, след когото ще тръгне армията.

— Прекалено е сложно — усмихна се Турецки. — Аз съм на друго мнение.

— И какво е то?

— Страната вече е криминализирана, властта е в ръцете на хора, които не знаят какво правят и се страхуват от едно — от нов Стенка Разин.

— Ами ако знаят?

— Ако знаят, ще трябва пак да се връщам в редовете на комунистите. Те поне заявяват открито, че Америка и Западът заедно с нашето собствено правителство правят от Русия своя суровинна база, а хората роби.

— Народът не е равнодушен, Саша. Той чака. Познавам не малко честни хора в правителството и в президентското обкръжение. Пък и самият президент не може да бъде упрекнат в корупция. А народът чака, защото не иска да получава водка с купони и да виси с часове на опашка за месо… Помниш ли времето, когато хората се биеха пред магазините и разграбваха всичко! Освен това именно комунистите научиха народа да бездейства, научиха го на мързел и пълна безотговорност. Престъпниците не се появиха от нищото, те бяха подготвени от десетките години безправие и страх.

— Аз нямам време за чакане — отговори сухо Турецки. — Трябва да залавям убийците.

— Ако има доказателства — залавяй ги. Никой не ти пречи.

— Ще ги хвана — рече Турецки.

— Това вече е мъжка приказка — усмихна се Меркулов. — Другото беше просто така, побъбрихме си, но политиката не е наша работа.

— Казваш, че имам достатъчно време?

— Напълно.

— Добре тогава — успокои се Турецки. — Ще работим.

— Обади се министърът на вътрешните работи…

— За Маркуша ли?

— Махнал го.

— Костя, на кого възложи да се заеме с Чирков?

— На старши следовател Федотова.

— Добре. Лиля няма да ни подведе.

— Защо реши да изпратиш Чирков в Москва?

— Чирков е престъпник и рушветчия.

— Има ли доказателства, че Чирков злоупотребява със служебното си положение и взема подкупи?

— Има. Според мен те просто решиха да го предадат. Щом лично краевият прокурор започна да го топи… Даде показания срещу него. А и подполковник Сизов потвърди. Чирков е вземал подкупи, за да си мълчи.

— Какво представлява този Сизов?

— За неговите показания ще ти докладвам малко по-късно. Да кажем, в моето ранчо.

— Вече и с ранчо ли се сдоби?

— Костя, ще видиш и ще разбереш!

— Как я карат Грязнов и неговите луди глави? — поинтересува се Меркулов.

— Хванаха Гришчук, той вече е на оня свят, доставиха Сизов, а вчера ми доложиха за пет трупа в Татарка.

— Тяхна работа ли са?

— Засега не знам.

— А кои са убитите?

— Бандити.

— Да, май ще дойда в ранчото ти — реши Меркулов след кратък размисъл.

— Най-добре днес вечерта.

— Саша, криеш нещо от мен…

— В никакъв случай! — усмихна се Турецки. — Ще видиш и ще разбереш — почуди се малко и допълни: — Разбира се, ако някоя черна котка не ти мине път…

Следобед работата на конгреса продължи само два часа — от четири до шест. Изказаха се няколко директори на предприятия и единият от тях, от Самара, едва не развали всичко. Той каза, че конгресът и създаването на партията може да имат огромно значение за излизане от задънената улица, но лично той изобщо не разбирал по какъв начин и при какви условия неговото предприятие ще влезе в корпорация „Волга“, за чиито връзки с криминалните структури знае целият град. Нали правителството дължи на предприятието му стотици милиони рубли, а са произвели продукция за няколко милиарда. Излиза, че секретното предприятие от отбранителната промишленост е попаднало под влияние на хора от престъпния свят.

В залата се разнесе лек ропот. Господин Потапов спаси положението, като заяви, че влизането на предприятия от отбранителния комплекс ще се обсъжда на правителствено равнище, а за връзките на корпорация „Волга“ с криминалните структури не бил чувал нищо. Накрая строго предупреди, че човек трябва добре да си помисли, преди да направи подобно заявление.

На трибуната се качи друг оратор, според когото новата партия единствена може да реши наболелите проблеми. Не го слушаха внимателно. Думите на самарския директор за участието в конгреса на криминални структури живо засегна мнозина от присъстващите. И като се вглеждаше в лицата на делегатите и слушаше доброжелателните изказвания по адрес на директора, Турецки си спомни как Алексей Петрович Кротов му казваше, че не във всички фирми са се намърдали бандити.

След края на заседанието делегатите излязоха навън, където в огромни шатри бе приготвена вечеря. Дългите маси, покрити с белоснежни покривки, се огъваха под тежестта на разнообразни ястия — плодове на Ставрополския край. Турецки сложи в чинията си есетра, зелена салата и наля голяма чаша вино.

Заобиколен от журналисти, в шатрата влезе председателят на партията Станислав Станиславович Акимов. Той се усмихваше сдържано отговаряше кратко на въпросите. Като видя застаналия встрани Турецки, му махна с ръка.

— Достатъчно, господа — обърна се той към кореспондентите. — Гладен съм. И вас каня, не се притеснявайте, черпете се.

— Честито, Станислав Станиславович — поздрави го Турецки, когато Акимов дойде при него.

— Благодаря, Александър Борисович. Какви са впечатленията ви от конгреса?

— Още не е завършил — уклончиво отговори Александър.

— Утре ще разделим делегатите по работни групи, да подготвят заключителните решения и всеки да си ходи. Да се захваща с работа. Присъствахте ли на заседанието?

— Имах честта.

— И какво ще кажете за думите на самарския директор?

— Хубава реч.

— Според мен малко попрекали с „Волга“.

— Значи са прекалили и всички жители на Самара — усмихна се Турецки.

— Да беше само Самара… Целият народ говори за корупцията и криминализацията!

— Значи трябва да се вслушате в гласа на народа… Докато не е станало късно.

— Ако наистина е така, трябва да вземем мерки, нали затова е създадена партията.

— Когато се борехте за демокрация, представяхте ли си, че в Русия тя ще приеме толкова уродливи форми? — попита Турецки.

— Не — призна си Акимов. — Но това вече е минало и сега ще положа всички усилия, за да създам истинско демократично общество.

— По пътя ви ще възникнат големи трудности.

— Ще се постарая да се справя.

— Искрено ви желая успех, Станислав Станиславович. Не виждам с вас София Андреевна — смени темата Турецки.

— Трябва да е тук някъде. А вие май сте хвърлили око на Соня, уважаеми господин Турецки!

— Твърде опасно е да се сближиш повече с жена като София Андреевна.

— Защо?

— Ще попаднеш веднъж завинаги в мрежата! — разсмя се Турецки.

— Искате ли да се запознаете по-отблизо с първия вицепремиер?

— Не.

— Странен човек сте, Александър Борисович — замислено рече Акимов.

— Късно е да се променям.

Турецки се раздели с председателя на новата партия, поразходите наоколо, като се надяваше да срещне Соня, но не я намери, затова пък видя Кротов и Слава Грязнов в компанията на важни на вид мъже. Той се направи, че не вижда приятелите си, искаше да ги отмине незабелязано, но Грязнов го спря:

— Александър Борисович, заповядай при нас!

С някои от присъстващите — повечето от които банкери — Турецки се познаваше не само по име, затова поздрави всички заедно.

— Кандърдисват ме — кимна към банкерите Слава. — Обещават ми много.

— За какво? — попита Турецки.

— Да работя при тях.

— Ако ти обещават много, защо не се съгласиш?

— Жал ми е за свободата.

— Тогава мисли!

— Александър Борисович, не искате ли да прекарате вечерта с нас? — обърна се към Турецки един от мъжете.

— Къде?

— На много интересно място. Особено за вас.

— Като е особено интересно за мен, тогава се досещам що за място е. Мисля, че домакините няма да са много очаровани да ме видят, затова ще откажа. Благодаря.

Турецки махна с ръка и продължи нататък.

Преди да излезе от шатрата, към него тръгна подполковник Падерин.

— Константин Дмитриевич ви търсеше.

— Къде е той?

— В бара. Скоро ще излезе. Обещали сте да му покажете ранчото си, правилно ли съм разбрал?

— Време е да тръгваме — погледна часовника си Александър. — Ще ви чакам в колата.

Домът на Назар Данилич се намираше в покрайнините на Кисловодск и като гледаше тесните улички, Меркулов мърмореше:

— Къде си се скрил! Тук като нищо могат да те гръмнат. На кого е къщата?

— На губернаторския тъст.

— Виждаш ли…

— Човекът е страхотен! Не е като зетя. Благославя го на лягане и на ставане!

— За разлика от теб губернаторът мисли — все още сърдито, но вече не толкова разгорещено отвърна Меркулов. — Как се казва?

— Данилич. Чист казак!

След като пристигнаха, Турецки побърза да отиде в хола, като нареди предварително на охраната да донесе програмата за телевизията. Имаше някакво развлекателно предаване и мъжете се спогледаха с недоумение. Меркулов чакаше търпеливо, защото знаеше, че Турецки няма да го покани просто така да гледа телевизия.

Появи се емблемата на местната телевизионна станция и на екрана се показаха кметът на града Головачов и Супрун, седнали на кръгла маса. Водещият на програмата обяви, че е настъпил часът на кмета, както всеки четвъртък, но днес гостът в студиото е Фьодор Степанович Супрун. Журналистът обеща на зрителите интересен разговор и изрази надежда, че Фьодор Степанович ще разкаже откровено за отвличането си, което отдавна тревожи целия край.

Фьодор Степанович не се изложи. Цялата история със задържането и временното пребиваване във вилата на губернатора край Минералните бани получи гласност. Водещият се оказа разтропано и умно момче.

— Не мислите ли, Фьодор Степанович, че отвличането ви е свързано с губернатора?

— Мога само да повторя това, което вече казах. Закараха ме на вилата извън града, като преди това ми биха приспивателно.

— Не смятате ли, че отвличането ви е дело на хората, извършили убийствата на кандидатите за поста губернатор?

— Умният и сам ще се досети, а за глупците е безполезно да казвам — усмихна се Супрун.

— Павел Андреевич — обърна се към Голованов водещият, — противопоставянето между вас и губернатора Колесниченко продължава вече две години. Това не са ли брънки от една верига?

— Без съмнение — отвърна кметът. — В ход е добре обмислена операция за физическото унищожаване на хора, способни да отстояват идеи, противоречащи на възгледите на губернатора за развитието на края. Очевидна е и бавна, но упорита дейност към опорочаване на местните ръководители. Впрочем аз се интересувам не толкова от личността на губернатора, колкото от силите, стоящи зад него.

— И що за сили са това?

— Вече неведнъж съм говорил за корумпираността на нашите правозащитни органи. Вижте, не е разкрито нито едно убийство. Нещо повече, прави се всичко възможно, за да се скрият следите. Безследно изчезват свидетели. Наскоро в предварителния арест на милицията бе удушен прапоршчик Гришчук, участвал в отвличането на Фьодор Степанович Супрун. А като става дума за непосредствените изпълнители на убийствата, то те са свързани с престъпните организации.

— Излиза, че правозащитните органи са свързани с криминалния свят?

— Никога не съм крил това. Но и никога не съм го твърдял за всички служители без изключение. Повечето от работещите в милицията и прокуратурата са честни хора. Доказва го работата им.

— „Имате предвид разследването, с което се занимава старши следователят по особено важни дела Александър Турецки?

— «Имам предвид десетките служители на правозащитните органи, които работят за разкриване на убийствата и по разследване на икономическите престъпления в нашия край. Турецки дори да е гений, нищо няма да направи, ако е сам.

— Имаме още няколко минути до края на предаването. Чуйте краткото интервю, което успяхме да вземем от старши следователя от Главна прокуратура Александър Борисович Турецки.»

На екрана се появи хотелът и застаналият на мраморните стъпала Турецки, заобиколен от охраната. Към него тича журналист, когото Игор Падерин ловко пресреща.

— Пусни го, Игор — казва Турецки. — Слушам ви.

— Телевизионна програма «Часът на кмета». Аз съм водещият Нилов. Александър Борисович, как върви разследването на политическите убийства?

— Малко по малко.

— Подполковник Сизов арестуван ли е?

— Подполковник Сизов е арестуван и дава показания.“ — „За убийството на Гришчук ли?

— Откъде черпите информация?

— Имаме свои канали. Но моля ви, Александър Борисович, отговорете на въпроса ми.

— Не само за убийството на Гришчук.

— В Ставрополски край са арестувани няколко от големите местни ръководители и президентът на банка «Грот». Какво може да ни кажете за това?

— Нищо. А за ареста на директора на банката научавам от вас.

— Благодаря ви.“

На екрана отново се появиха водещият, Головачов и Супрун.

— В днешния ни разговор участваха кметът на града Павел Андреевич Головачов и кандидатът за губернатор Фьодор Степанович Супрун. Водещ Владимир Нилов.

Предаването завърши с кадри от митинга на площада на някакво градче. На трибуната стоеше усмихнатият Супрун. Като фон звучеше песента „Вставай, страна огромная“.

— Смело момче е този Нилов — одобри Турецки. — Какво ще кажеш, Костя?

Меркулов не отговори.

— Сега я загази зетят! Ще види едно губернаторстване! — раздаде се възмутеният глас на домакина. — Ще стяга торбата със сухарите, да го вземат мътните!

— Домакинът — прошепна на Меркулов Турецки. — Назар Данилич.

— А пък аз, момчета, ви напалих банята. Както поръчахте… Охо, ние имаме нови гости! — видя Меркулов старецът. — Назар Данилич.

— Константин Дмитриевич.

— Изглежда си голям началник. По-горе от Саша! Коя година караш?

— Отивам към шестдесетте…

— Млад си… Аз навърших седемдесет, че и ги минавам. Ще се понапарим след младите…

— Аз не съм за баня — усмихна се Меркулов и поглади гърдите си отляво.

Но никой не успя да се напари. Пристигна кола, изпратена от шефа на президентската администрация и куриерът връчи на Турецки писмена молба да отиде във вилата, където бе отседнал човекът на президента. Саша погледна въпросително заместник-прокурора на Русия.

— Заминавай — рече Меркулов. — Тъкмо и мен ще оставиш в хотела. Извинете — обърна се той към куриера и дръпна Александър настрани. — Ти май каза, че имаш някакви документи?

— Момчетата ги подготвиха. Сбито, кратко и ясно.

— След разговора със Сергей Владимирович се отбий при мен. Ще имам ли време да ги прочета?

— Зависи колко ще разговаряме.

— Документите в един екземпляр ли са?

— В три.

— Дай един екземпляр на Сергей. А аз ще му звънна.

— Да не мислиш, че ще ги даде на президента?

— Ако не той, друг ще го направи. Ако президентът научи, че е скрил информация от него, мястото му бързо ще изстине.

— Добре — съгласи се Турецки.

Началникът на президентската администрация посрещна Турецки със сдържана усмивка.

— Гледах предаването — веднага започна той. — Сега искам да чуя вас. Надявам се да бъдете откровен.

— Не ви обещавам пълна откровеност, Сергей Владимирович — отговори Турецки и като забеляза недоумението върху лицето на събеседника си, добави: — И не защото не ви вярвам, а само защото липсват доказателства, че в убийствата са замесени високи длъжностни лица. Но се надявам скоро да се появят.

— Доказателства ли? — вдигна вежди Сергей Владимирович. — Значи имате налице някаква предварителна информация?

— И то не каква да е, а доста сериозна, но засега недостатъчна за привличане под наказателна отговорност и за арест.

— За арест — повтори шефът на администрацията. — Толкова далеч ли сте стигнали?

— В течение ли сте на събитията в Ставрополския край?

— Зависи на кои събития. Както виждате, пристигнах на конгреса — пак някак учудено вдигна вежди събеседникът, явно не очакваше такава смелост от следователя.

— Говоря за следствените дела — уточни Турецки.

— Ако става дума за тях, от предаването ми се изясниха малко неща, но симптомите са много сериозни. Точно затова ви обезпокоих. Моля да ме извините.

— Какви извинения — викна Александър. — Готов съм да стоя с вас цяла нощ, само и само да има полза.

— Слушам ви, Александър Борисович — рече Сергей Владимирович и взе горещото кафе. — Сигурно искате нещо по-силно?

— И вие ли знаете? — усмихна се Турецки. — Не, няма нужда от по-силно. Но кафето ще го изпия с удоволствие… И тъй, имаме четири убийства. Преди повече от три години с граната е взривен губернаторът Погаляев. Делото беше прекратено, но аз възобнових следствието. За по-малко от два месеца са убити кандидатите за губернатор Василиев, Скачко и Приходко. Разследването е вървяло вяло, нещо повече, насочено е в грешна посока. Изпратих в Москва старши прокурора от нашето следствено управление, който отговаря за Ставрополския край. Срещу него се води следствие. От думите на кмета Головачов знаете за изчезването на свидетелите и убийството на прапоршчик Гришчук…

— Не разбрах какви са тези свидетели?

— Хората, отвлекли Фьодор Степанович Супрун. Той би могъл лесно да ги разпознае. Благодарение на следствените действия разполагам и със запис от разговорите на висши длъжностни лица с Признати бандити…

— Тогава защо се бавите с ареста им?

— Първо, както ви казах, събирам липсващите доказателства. Второ, Признатите бандити вече са почтени господа. И трето, вече неведнъж съм арестувал отговорни длъжностни лица, но те отново са на свобода и заемат не по-маловажни постове.

— Нима аудиозаписът и видеозаписът не са доказателство?

— Най-неопровержимото доказателство е залавянето на местопрестъплението.

— Като говорите за отговорни длъжностни лица, ръководството на Ставрополския край ли имате предвид? — попита Сергей Владимирович.

— Засега записите свидетелстват само за вината на някои от тях.

— Какво означава „засега“?

— Разбирайте го в прекия смисъл — отговори Турецки.

— Защо сте посетили преди отпътуването си Юрий Андреевич?

— Заради статията в един вестник.

— Журналистите сега пишат каквото им падне! Ако и за мен се появи подобна статия, също ли ще дойдете?

— Но вие не сте лежали в затвора, Сергей Владимирович! — усмихна се широко Турецки. — И между другото, за първи път посещавате благодатния Ставрополски край, а Юрий Андреевич е идвал тук безброй пъти!

— Всички старши следователи ли са толкова нахакани? — на свой ред се усмихна шефът на администрацията.

— За съжаление, не всички.

— Да се върнем на Признатите бандити… И много ли са тук?

— Мога да ги изброя.

— Ако обичате.

— Серьога Прошин, Левитан, директор на фирма „Аист“, която влиза в орбитата на всеизвестната ССК, Филимон Старчук, по прякор Стареца, ръководи търговско-промишлена корпорация в Изобилное, генералният директор на ССК Михаил Юсин, известен като Мусолини, той е и кандидат за губернатор, и най-сетне вашият съсед Григорий Василиевич Архипов, Кръстника — главата на всички мафиотски структури в Русия.

— Моят съсед? — ококори се Сергей Владимирович.

— Вилата му е на сто метра от вашата.

— Вашето отношение към конгреса на РПДР?

— Отрицателно.

— Ако може по-подробно…

— За по-подробно и нощта няма да ни стигне — усмихна се Турецки. — В Ставрополския край работи следствено-оперативна група „Пантера“…

— Един от нейните ръководители сте вие — вметна Сергей Владимирович.

— … която е установила следното: Ставрополският край е избран да стане полигон за по-нататъшно разгръщане на криминалните структури във всички региони на страната. Точно затова е създадено акционерно дружество „Ставрополски стокопроизводителен комбинат“ с филиали във всички големи градове, в това число и в Москва. Второ. Под прикритието на ССК се извършват престъпления, свързани с търговия на оръжие, идващо от Чечня и складовете на армията, с разпространяването на наркотици на територията на Русия. Трето. През търговска банка „Грог“ и не без съдействието на московски търговски банки са изпрани и прехвърлени в чужбина стотици милиони щатски долари. Четвърто. Корумпираността на местните чиновници е достигнала застрашителни размери, което заплашва устоите на държавата.

— И всичко това е подкрепено с доказателства? — попита Сергей Владимирович след продължително мълчание.

— В следственото дело са събрани доста доказателства. Докладът за резултатите от следствието, подписан от мен и полковник Попов, е изпратен на главния прокурор.

— Ето защо е пристигнал Константин Дмитриевич!

— Вероятно — повдигна рамене Турецки.

— Документите са си документи, но аз се интересувам от личностите.

— Кой по-конкретно?

— Например този… Как му беше името? Мусолини!

— Той беше в президиума заедно с вас.

— Браво! — учуди се Сергей Владимирович. — Доколкото си спомням, кметът говореше за честните служители на правозащитните органи. И според него повечето били такива.

— Без местните сътрудници „Пантера“ нямаше да се справи така бързо с поставените задачи.

— А Мусолини седи в президиума!

— Ако не се лъжа, вие сте били икономически директор?

— Да, навремето ръководех област…

— Помните ли стария Фунт от „Златният телец“?

— Спомням си го…

— Ние сме арестували десетки души, но това са все хора като Фунт, които доброволно излежават присъдата вместо Мусолини, Фараона, Левитан и другите босове на престъпния свят. И повярвайте, в затвора си живеят доста добре. Естествено, не в отделна килия, с компютър, телефон, ресторантско меню, както е бил Кръстника, но не ходят да секат дърва, не ядат затворническите буламачи, а най-главното — излизат на свобода след две-три години, макар да са получили максимална присъда. Системата е съвършена, а освен това е пълно с желаещи, защото след това със „заплатата“, отпусната от бандитската каса, могат да си живеят царски.

— Значи зад гърба ми ще продължава да има хора като Мусолини? — пошегува се Сергей Владимирович.

Турецки искаше да подхвърли, че те отдавна са, но каза друго:

— Да, докато се издават укази за борба с престъпността, които на практика не действат.

— Какви мерки можете да предложите? Разстрел ли? Вече го пробвахме, И ето къде сме сега!

— При Сталин, през петдесет и първа ги разстрелваха. И оттогава чак до осемдесетте години не сме и чували за бандитски групировки.

— Живеем в друго време.

— Разбира се — усмихна се Турецки.

— И все пак бих искал да чуя защо се отнасяте така отрицателно към създаването на партията. Аз разговарях с някои от ръководителите на предприятия и те ми направиха добро впечатление. Нима всички са корумпирани, крадци и престъпници?

— Не съм казвал нищо подобно — възрази Турецки. — Убеден съм, че сте говорили с наистина честни ръководители, защото крадците и престъпниците няма да започнат да обсъждат с вас проблемите на страната. Те отдавна са обсъдили всичко с доктор Гоша.

— Кой е той?

— Известният учен и специалист, докторът на икономическите науки Георгий Гагарински.

— Чел съм статиите му в икономическите списания и лично го познавам.

— И какво мислите за него?

— Той е един от най-добрите умове в областта на икономиката. Това е не само мое мнение, но и на много специалисти в сферата на икономиката.

— Георгий Гагарински е мозъкът на всички престъпни синдикати в Русия и живее в съседната вила, заедно с Кръстника. Мога да изброя десетки не по-малко известни икономисти от Георгий Гагарински, които никой не иска да слуша. Наистина те не живеят с Кръстника.

Сергей Владимирович помълча.

— Картинката хич не ми харесва — каза той тихо.

— Старах се да бъда откровен с вас, Сергей Владимирович — рече Турецки. — Естествено, според възможностите си.

— Благодаря…

— Ще разрешите ли един въпрос?

— Питайте.

— Имате много помощници, експерти по различни въпроси… Нима са по-глупави от директора на военния завод в Самара?

— Директорът от Самара бе един от първите, които дойдоха при мен — отговори началникът на президентската администрация. И като помълча, добави: — А моите помощници и тези на президента не са по-глупави от онзи директор, повярвайте.

— Благодаря ви — подаде ръка на събеседника си Турецки и извади от куфарчето папка с грифа на Главна прокуратура. — Тук са само пет страници. В доклада много сбито, но с всички необходими цифри, е изложена същността на работата, извършена от група „Пантера“. Моля да я предадете на президента.

— Президентът ще я прочете — отговори Сергей Владимирович и пое документите. — Обещавам ви твърдо.

— В такъв случай лека нощ — усмихна се Александър.

— Надявам се, че тук се намират и материалите за убийствата? — попита Сергей Владимирович.

— Не. Само документите по ССК и филиалите му.

— Добре, останалото ще предам устно.

— Няма смисъл — отговори Турецки.

Сергей Владимирович дълго гледа в очите събеседника си, после му подаде ръка.

— Желая ви успех, Александър Борисович.

Когато Турецки влезе в хотелската стая, Меркулов се надигна от дивана и кимна към бутилката „Абсолют“ на масата.

— Наливай!

— И на теб ли? — учуди се Александър.

— И на мен!

— Виждам някогашния Костя! Същия, при когото отидох на стаж — каза весело Турецки и отвори бутилката.

— Как е твоят стажант, моето протеже?

— Нямам думи. Морска пехота, черен пояс, латински и характер, не ти е работа! Отказа да дойде тук…

— Значи ми е направил услуга… — усмихна се доволно Меркулов.

— Освен това е от Степное!

— Не съм знаел, че е учил латински, но прочетох, че е роден казак. Затова го изпратих… Докладвай.

Турецки разказа много кратко за срещата с началника на президентската администрация и отбеляза, че Сергей Владимирович му е направил нелошо впечатление.

— Щом е обещал, президентът ще я прочете. Сергей Владимирович си държи на думата… — Меркулов потупа книжата. — Утре сутринта заминавам за Ставропол. Позвъни на когото трябва, нека да приготвят материалите.

— Глеб Глебович ще свърши всичко. Той е в моята стая.

— А сега върви в двеста и девета. Алексей Петрович те чака…

Александър Борисович очакваше от Кроткия какво ли не, всякаква откачена постъпка, но това, което видя, го смая. На масата в стаята седеше самият старши лейтенант Сидорчук.

— Здравейте, Александър Борисович. Полковник Николай Седих — представи се „Сидорчук“ и се надигна от мястото си.

— Добър вечер… — не можа да отговори веднага Турецки, огледа масата и се усмихна. — Добре сте се наредили.

— Почиваме си след работа — обясни Кроткия.

— И каква беше тя?

— Такава, че е грехота да не се полее — намигна Кроткия. — Имаш още една неочаквана среща…

— Аз, разбира се, ще пия и само за първата изненада, но имам желание да науча и втората.

— Не го измъчвай, Альоша — помоли Николай. — А и времето лети…

— Доктор Гоша е на ваше разположение, Александър Борисович — поклони се Кроткия.

— Не вярвам, момчета… — пророни Турецки, оглеждайки събеседниците си. — И къде е сега?

— На сигурно място.

— При момчетата на Грязнов — смили над Турецки Николай.

— Е… сега вече съм спокоен.

— Предаването изигра своята важна роля — рече Кроткия. — Не говоря за твоето италианско интервю.

— Защо пък италианско? — учуди се Турецки.

— Само италианските детективи дават интервюта или пред хотел, или на излизане от съдебната зала. Във всеки трилър го има.

— Може би ще ми разкажете…

— Давай, Николай — каза Кроткия.

— Няма смисъл да обяснявам кой съм, нали? — попита Седих.

— Очаквах да ми дадете знак, а когато получих касетата, всичко ми стана ясно. И освен това никога не съм забравял думите на директора на ФСС за секретния агент.

— Не сте ли използвали касетата?

— Чаках.

— Ето че дочакахте. — Полковникът извади от джоба на сакото си малък целофанов пакет. — Тук ще намерите липсващия материал.

От разказа на Николай Седих излизаше, че всичко е станало много просто. Грязнов и Кроткия неслучайно са били в компанията на банкерите. По-късно се преместили във вилата на Кръстника, където гледали телевизионното предаване. Кръстника възприел предаването спокойно, дори прекалено, но изопнатите лица на банкерите представлявали доста любопитна гледка, особено след интервюто със старши следователя. Не се развълнували особено от въпросите, свързани със ССК. Били свикнали с подобни истории и знаели как да осигурят безопасността си, но за мокрите си сделки е можело да изгърмят. Най-неочаквано поведението на доктора на икономическите науки Георгий Гагарински се променило. Видимо пребледнял, станал и излязъл.

— Останалото бе въпрос на техника — усмихна се полковникът.

— Кротов, Грязнов… Та те са се издали! — развълнува се Турецки.

— Не, стояха, пиеха и хапваха заедно с Кръстника.

— Значи всичко е било предварително замислено?

— Решението да арестуваме Доктора дойде внезапно. Но все пак успяхме да се споразумеем.

— Значи и вие си стояхте там и си пийвахте?

— За мен добрата компания е много важна — усмихна се полковникът. — Да кажем, че имахме възможност да се видим. И двамата много добре разбирахме как стоят нещата. Нали някога съм бил подчинен на Алексей Петрович.

— Не ми се вярва, че Доктора се е предал само с уговорки — каза уверено Турецки.

— Нямаше избор.

— Това вече е нещо друго!

— Не се съпротивлява дълго. Учените са странни хора… Вероятно неочаквано разбра къде е попаднал. Кой знае? Всичко е възможно. Не е ли така?

— Може би — съгласи се Турецки.

— Сигурно. Кръстника има добра охрана. Би ми било невъзможно да изляза от вилата. Доктора ме изведе.

— Значи охраната знае за изчезването ви?

— Какво говорите! Доктора съумя да направи така, че никой нищо да не забележи.

— Много сте рискували, когато сте участвали в отвличането на Супрун — отбеляза Александър след кратко мълчание.

— В противен случай щеше да има четвърти труп.

— Можете и да не ми отговаряте, но бихте ли ми обяснили защо Кръстника ви покани?

— С удоволствие — отговори спокойно Седих. — Но не ми се обяснява.

— Тогава недей.

— Мога само да подскажа. Всички хора са смъртни, в това число и вие, Александър Борисович.

— Отлично обяснение!

— След четирийсет минути излитаме за Москва — обяви полковникът, като погледна часовника си.

— Кои? — Турецки застана нащрек.

— Аз и Георгий Гагарински.

— Искаше ми се да поговоря с него…

— Ще имате такава възможност, когато се върнете в Москва. И после това, с което разполагате — той удари по пакета, — няма да го чуете. Най-вероятно изобщо няма да го чуете. Доктора е умен човек, но и неговата глава се пообърка. — Полковникът пак удари по касетите. — Време е да се сбогуваме.

— Колата ми е пред входа.

— Благодаря — отвърна полковникът с едва доловима ирония. — Няма смисъл да ни изпращате.

— М-да — рече Турецки, когато останаха двамата. — Умно момче имаш за помощник, Алексей Петрович…

— На вилата на Кръстника беше София Андреевна — каза Кроткия.

— С господин Акимов…

— Не го видях.

Като разбра, че Кроткия няма настроение да продължи разговора, Турецки му пожела лека нощ и излезе от стаята.

Щом се върна в къщата на тъста, Турецки се затвори в стаята си и до два часа през нощта гледа и слуша записите на касетите. Да, полковник Седих здравата е поработил. Старши следователят по особено важни дела Турецки получи солидни основания, за да подведе под отговорност ръководителите на правозащитните органи и губернатора на Ставрополския край. Имаше улики и срещу лицата, директно замесени в убийствата.