Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (7)

6.

Пазачът, нокаутиран толкова професионално от Фьодор Степанович Супрун, бързо дойде на себе си и хванал се за главата, се изправи, олюлявайки се. Огледа се и веднага откри, че е останал без оръжие. Беше родом от близкото казашко село Татарка, известно из целия район като място, откъдето са произлезли дръзки хора, иначе казано — бандити. Казваше се Леонид Гришчук, но местните хора го наричаха по прякор — Ястреба.

След като откри липсата на автомата, Ястреба се разтревожи доста. Отлично разбираше, че ще се наложи да отговаря за бягството на Супрун и да плати сериозно, може би дори с главата си, и затова, без да се помайва, си плю на петите.

В този момент старши лейтенантът и Митя се сетиха за затворника.

— Нещо не го виждам — кимна към екрана по-възрастният. — Я тичай да видиш.

Митя се върна моментално.

— Избягал е, мръсникът! — изрече изплашено той от прага.

— Дмитрий, не се шегувай — рече пребледнелият милиционер. — Добре ли видя?

— Да не забележа такъв слон?! — изхриптя Митя. — Няма го! Празно е!

Старши лейтенантът излетя от стаята, след него и Митя. Двамата огледаха цялата сграда и не намериха никого. Излязоха навън.

— Ястреб! — изрева милиционерът. — Ястреб!

Последва пълно мълчание. Двамата хукнаха към будката на охраната.

— Така — започна по-възрастният, след като обхвана с поглед будката. — И къде е твоят земляк, Митя?

— Льоня! Гришчук! — завика на свой ред другият. — Ей, Льоняя!

— Кого си ми пробутал, а, Митя? — обърна се ласкаво към приятеля си милиционерът. — Ти си ми пробутал ченге.

— Ами ти какъв си?! — разяри се Митака. — Кука?!

Справедливият въпрос на Митя обезкуражи старши лейтенанта и той се овладя.

— Не са отишли далеч — рече той. — Трябва да ги хванем. Иначе е свършено с нас.

— Ти какво, старши? — попита учудено Митя. — Да не мислиш, че Ястреба е изчезнал заедно с този моралния?! За нищо на света!

— Добре — отсече той. — Да вървим.

— Това е Ястреба! — не можеше да се успокои Митя, като едва го догонваше. — В Татарка го познават и слепите кучета! Та той…

— Млъкни! — прекъсна го старши лейтенантът. — Къде може да е отишъл? Има два пътя: към гарата или в колибата на горския… Накъде да тръгнем?

— Май към гарата. Той трябва да бяга по-далеч оттук. А какво ще прави при горския?

— Към гарата, но през колибата на горския — реши другият и усили крачката.

Горският Гаврюша седеше на масата и пиеше чай, когато двамата нахлуха в колибата.

— Здрасти, Гаврюша!

— Здрасти, здрасти — отговори старецът. — Откъде идете? Момчета, от вас се вдига пара като от коне! Какво сте изгубили?

— Гаврюша, да е идвал при теб някой гостенин?

— Зависи кой…

Старши лейтенантът се смути, не искаше да издава тайната.

— Гаврюша, разбери — започна да обяснява, — понякога е невъзможно да се каже името. А за длъжността мълча. Идвал ли е някой?

— Ами аз не го попитах. Влезе, изпушихме по една цигара и се омете в сеновала. Да спи.

— Тук ли е? — попита милиционерът, като се боеше да повярва на такъв късмет.

— Тук. Сигурно хърка вече. Уморил се човекът. Не е за въпроси. Като се наспи, като си почине — ще поговорим, ще пием чай, пък може и нещо по-силно…

— Къде ти е сеновалът? — извика другият.

— Какво ми крещиш? — повиши глас горският. — Не е хубаво, момче. Влязъл си вкъщи, не къде да е.

— Извинявай — тихо рече той. — Къде е сеновалът?

Старецът мълчаливо посочи с пръст прозореца, през който се виждаше малка ниска постройка.

Двамата излетяха навън. Горският ги видя как дотичаха до сеновала, извадили оръжието си, и се скриха. Върнаха се след две-три минути и без да влизат в колибата, отминаха. От сеновала излезе дребничък мъж, запали цигара, загледан след неканените гости, после се изплю и се върна да си доспива.

— Слушай, старши, до най-близката гара оттук е не по-малко от десет километра. Какво, пеша ли ще вървим? — попита унило Митя.

Другарят му не отговори.

— Да се върнем, да вземем колата и напред — не отстъпваше Митя. — Трябва да се върнем.

— Ама аз защо те слушам?! — разлюти се милиционерът. — Казвах ти, да му теглим куршума и баста. Ама не! Не ви увират главите!

Като наближиха вилата, чуха някакъв шум и след малко видяха вертолет, който кацаше.

— Пристигат! — рече обречено по-възрастният. — Дръж се, Митя!

— Аз, старши, ще си вървя…

Милиционерът погледна другаря си и извади пистолета.

— Митя, хвърли оръжието — заповяда той.

— Старши, ама ти? Какво правиш? — замърмори Митя.

— Бързо!

Митя хвърли пистолета, а приятелят му го хвана във въздуха.

— Старши, какво си намислил? Ама ти ще ме арестуваш ли?

— Ще отговаряме и двамата, но твоята вина, Митя, е по-голяма.

— Да бягаме, старши! Знаеш, че при тях разговорът е кратък — подкани го младежът, като гледаше вертолета.

— Млък! — прекъсна го другият.

Вертолетът кацна на бетонната площадка близо до вилата.

— Ако е дошъл Мусолини, с нас е свършено, старши — мрънкаше Митя и вървеше след него. — Що не ми върнеш патлака!

— За чий ти е? — попита милиционерът, без да се обръща.

— Няма да се дам без бой!

— Не се страхувай, Митак! — усмихна се той. — Няма да е без бой!

Двигателят на вертолета замлъкна и стана тихо. От машината се спусна губернаторът Николай Михайлович Колесниченко. Щом ги погледна, веднага позна, че се е случило нещо.

— Добър ден!

— Здравейте — отвърна милиционерът и веднага изтърси: — Избяга! Вината е наша!

Реакцията на губернатора беше неочаквана. След кратко мълчание той облекчено се засмя:

— Браво! Довиждане, господа!

И тръгна към вертолета.

— Ами ние какво да правим?! — извика старши лейтенантът.

Колесниченко се обърна и ги огледа.

— Каквото искате. Запомнете: не съм ви виждал, вие също. Тук не е идвал никой. Довиждане!

Ревът на двигателя раздра тишината и вертолетът започна бавно да се издига. Тревата се огъна, листата на дърветата зашумоляха. Машината скоро се скри от погледите им.

— Дръж — мрачно рече милиционерът и хвърли оръжието на приятеля си. — Решавай какво ще правиш.

Те влязоха във вилата и седнаха на масата.

— Наливай! — заповяда по-възрастният.

Преди да изпият първата чаша телефонът иззвъня.

— Докладвай — чу се басов глас в слушалката.

— Заедно с госта е изчезнал и Ястреба.

— Сговор?

— Не знам. — Милиционерът погледна Митя и добави: — Не мисля.

— Намери Ястреба. За останалото после. Край.

— Кой беше? — попита Митя.

— Не е ли все едно? — измъкна се другият. — Къде може да е избягал Ястреба?

— У тях. В Татарка — отвърна уверено Митя. — Няма къде другаде да се скрие.

— Сигурен ли си, че не е избягал със Супрун?

— Не знам… — поколеба се Митя. — На Супрун му предлагали вила в чужбина, долари. Отказал. Значи си има всичко. От друга страна, като помислиш, не може Ястреба да се полакоми нито за вила, нито за долари. Животът е по-мил.

— Супрун няма нищо — отвърна сухо старши лейтенантът. — Нито в чужбина, нито тук. Дмитрий, заповядано ни е да доставим Ястреба. А по-нататък… Ще става, каквото ще става. Да вървим в Татарка.

— Може пък Супрун да го е… — Митака прекара ръка по гърлото си.

— Но няма труп!

— Че ние не сме търсили!

— Добре де. Да потърсим.

Претърсиха будката на пазача, шариха из храстите около оградата, минаха отстрани по пътя.

— Няма смисъл — заключи старши лейтенантът. — Минали са около пет минути, след като сме го изпуснали от поглед, не повече. През това време е успял да избяга и да ликвидира Ястреба…

— Може — обади се Митя. — Беше як като бик.

— Но няма труп! Да не го е завлякъл в реката? Но за какъв дявол му е? До реката е над километър! А че е як бик, тук, Митак, си прав. Як е, проклетникът… И като казваш, че Ястреба е наше момче…

— Наше е! Залагам си главата!

— Значи е станало така: Супрун го е зашеметил и е изчезнал! Като е дошъл на себе си, Ястреба е видял, че автоматът не е при него! А той е с номерче, което се води в дневника. И Ястреба се е изплашил.

— Ти, старши, трябва да се кандидатираш за следовател. Цял Шерлок Холмс си! Точно. Затреперили са му мартинките.

— Че аз съм следовател — усмихна се старши лейтенантът. — Да вървим в твоята Татарка! Там познават ли го?

— И още как! Вярно, сега нещата доста са се променили, Вовка Байбака командва, обаче ако Ястреба не беше дошъл при нас, Байбака щеше да види… Но не е в неговата банда.

— И къде може да отиде? При кого?

— Всеки ще приеме Ястреба.

— Идва някой — погледна към шосето по-възрастният.

По шосето хвърчеше с голяма скорост западна кола.

— Да не идват за нас, старши?

— В будката! Бързо! Но без номера! — заповяда той.

Едва успяха да затворят вратата зад себе си, когато изскърцаха спирачките, колата даде няколко сигнала, а после се разнесе весел глас:

— Ей, дяволи?! Оглушахте ли?!

— Льова Хайдук — рече Митака и се запъти към вратата.

— Стой! — спря го другият. — Нека влязат сами. И по правилата.

Льова, плещест червендалест младеж, побибка още малко, после слезе от колата и три пъти натисна копчето за повикване. След Льова слязоха още двама.

— Ако стане нещо, стреляй — заповяда старши лейтенантът.

Вратата на будката се отвори автоматично.

— Момчета, какво правите? — усмихна се Льова, като видя напрежението в очите им.

— Добре сме, вие за какво идвате?

— Пратиха ни да ви сменим. И ние дотичахме. Момчета, нещо сте навъсени… Не мога да разбера.

Влязоха и младежите, дошли с Льова.

— Кой ви командва? — попита милиционерът.

— Ами аз — обади се един от младежите.

— Парола?

— Стига — намръщи се другият.

— Отговори!

— „Комета“ — Младежът огледа старши лейтенанта, усмихна се. — Льова каза истината, дойдохме да ви сменим.

— Кой ви нареди? — продължаваше да се съмнява милиционерът.

— Момчета, да влезем в къщата — обърна се към подчинените си новодошлият. — Пригответе нещо за ядене. И за пиене, ако е останало. — Когато се отдалечиха на порядъчно разстояние, той извика с пръст двамата пазачи настрани и намигна хитро. — Оттук ли изчезна?

— Кой? — направи се, че не разбира по-възрастния.

— Шефовете се разтичаха. — И като видя, че другият няма намерение да разговаря, добави: — Те не знаят, на цел ми казаха на ухо.

— В мазето, в килера вдясно има страхотно вино. Кримско. „Черни очи“ — отговори след кратко мълчание милиционерът. — Побързай, старши. Да не би твоите хора да изпият всичките бутилки.

— От виното получавам киселини — усмихна се новодошлият. — Предпочитам коняка.

— Пълно е и с тази благинка. Дмитрий! Пали колата!

Не се наложи да повтаря и след две минути волвото със стоманен цвят заби спирачки пред него.

— Довиждане, старши!

— На добър път!

— Чака. Гледа след нас — рече Митака, докато се отдалечаваха и той наблюдаваше в огледалото. — Към Татарка ли?

— Натисни педала — отвърна приятелят му, облегна се назад и запали цигара.

 

 

Началникът на краевото Управление на вътрешните работи Роман Валентинович Маркуша беше в кабинета си. Наближаваше десет вечерта. Естествено, генерал-майор Маркуша вече беше в течение на всички събития й предприе най-енергични мерки за издирването на Фьодор Степанович Супрун. Но той сякаш бе изчезнал вдън земята. Оперативните работници претърсиха и вилата му в Грачовка, но не намериха никого. Стана ясно, че е идвал братът на Фьодор Степанович — Иван, натоварил роднините си в колата и веднага заминал. Пристигнаха в Степное, но като забелязаха казаците, насядали в градинката пред дома на Иван, продължиха, без да спират.

А положението хич не беше розово. Ако не намерят Супрун и той се свърже със свои приятели и опише цялата история с отвличането, работата е загубена! Той ще разпознае похитителите съвсем лесно. Какво да правят по-нататък с тях? Да ги премахнат? Ще се вдигне голям шум. Къде се е дянал Ястреба? Ако наистина Супрун го е зашеметил и му е отнел оръжието, белята е в кърпа вързана. Писмените показания са важно нещо, но къде по-важно е безспорното веществено доказателство. А и изчезването на автомата пораждаше голям проблем. Майор Богданов, който отговаря за съхраняването на оръжието, няма да остави така нещата. Той е със стара закалка, неподкупен. След първото изчезване на пистолет ТТ въведе ред, говореше се, че носи със себе си дневник с описа на оръжието. И на него не може да се заповядва, той изпълнява заповеди от по-високите етажи, от Москва, от главното управление.

Генерал-майор Маркуша живееше двоен живот отдавна, още когато беше полковник, началник УВР в Пятигорск, по това време там беше кмет Колесниченко. Не се знае защо Маркуша привлече вниманието на кмета, скоро двамата се сближиха, а после дори станаха приятели. В тяхната компания честичко се появяваше Миша Мусолини, и то не сам, а с майора от ФСС Никита Макеев. Сега Никита Илич вече е генерал, началник на ФСС в Ставрополския край, а тогава беше просто Никитка, сервираше коняка и кафето. Обработваха Маркуша постепенно, в тесен кръг, по извънградските вили, отначало уж на смях подхващаха темата за парите на мафиотските структури, критикуваха смело властта, но постепенно разговорите ставаха все по-остри.

Маркуша се пречупи след срещата с Потапов, който долетя да си почине за една седмица заедно с вицепремиера по социалните въпроси и двама помощници на президента. Полковникът се досещаше за огромното богатство на сенчестия бизнес, но едно е да се досещаш, а друго — да го чуеш от устата на голямото началство. Те направо заявиха, че е безполезно да се воюва с купените чиновници, потънали в корупция. Вече било твърде късно да се борят с тях, по-правилно било в държавните структури да се привлекат както чиновниците, така и самите мафиоти, с неограничения им паричен потенциал, като по този начин големите пари бъдат заставени да работят за благото на народа. И макар Маркуша от студентските си години да знаеше, че бандитът трябва да лежи в затвора, си премълча. Той отлично разбираше, че не може да прати всички зад решетките или да ги изпозастреля. Пък и желанието за подобни действия от страна на правозащитните органи бе намаляло чувствително.

Някой умник добре си е направил сметката, като е разпръснал из различни ведомства силовите организации към службите за сигурност. По боеспособност, организираност и подготовка те нямат аналог в нито една страна, в това число и в Щатите. След откровения разговор с Потапов Маркуша окончателно се предаде. Постепенно стигна до мисълта, че дори се занимава с полезна за държавата и народа работа. Сетне си спомни прочутата фраза на Сталин от трийсетте години „гората секат — трески хвърчат“ и напълно се успокои. Щом Колесниченко стана губернатор на Ставрополския край, Маркуша получи длъжността началник на УВР и сложи генералски пагони: скоро след това бе поканен във вилата на губернатора, където го чакаха стари познати — Юрий Андреевич Потапов, генерал-лейтенантът от вътрешни войски от Москва Кадарчук, Никита Макеев, с нови пагони на полковник, собственикът на вилата и прокурорът на края Григорий Анисимович Власенко. Маркуша му се зарадва доста, изобщо не предполагаше, че може да го срещне тук. По-късно с черен линкълн дойдоха още двама, придружавани от две коли с охрана. Единият от тях — слаб, костелив, с пронизващ поглед — за цялата вечер произнесе само две-три незначителни фрази, а през останалото време стоя мълчаливо. Вторият, плешив, доста закръглен, с голяма глава, говореше много и по същество. Същата вечер бе решено да се създаде ССК — първият опит за полулегално изземане на властта от ръководителите на мафиотските структури. Маркуша добре разбра това, макар присъстващите да не споменаха нито веднъж думата „мафия“. Пък и как да не разбере, като за генерален директор на ССК бе назначен Признатият бандит Миша Мусолини.

„Кой е този слабият?“ — попита той прокурора на път за вкъщи. „Кръстника“ — усмихна се Власенко.

Маркуша никога не беше виждал най-важното лице в престъпния свят — Кръстника, но беше слушал доста за него. „Чудни са делата ти, Господи“ — помисли си тогава той.

Така в Ставрополския край възникна нова престъпна организация, главна роля в която играеше върхушката на местната власт: губернаторът, прокурорът и началниците на ФСС и УВР. Като гъби след дъжд край града се вдигнаха вили, записани на жените и децата им. Появиха се скъпи автомобили и постепенно към швейцарските банки в закрити сметки потекоха долари. Разбира се, в миналото и четиримата щяха да ги пипнат за яката и да ги пратят зад решетките, но бяха настанали други времена, техните времена. Те бяха царе само в своя собствен край, а в действителност бяха пешки в голямата игра — на московските босове къщите бяха по-големи, а сметките по-тлъсти. Сметките на някои хора в чужди банки надминаваха деветте нули. А щом в столицата грабят — значи е нещо естествено. Точно те, московските бандити от различен калибър, заместници, помощници, министри и генерали от армията бяха най-надеждната защита за хора от по-нисък ранг, които внасяха своя немалък дял в разграбването на страната.

В кабинета влезе помощникът му.

— От Татарка се обади старши лейтенант Сидорчук — доложи той.

— И какво?

— По всички признаци Байбака крие Ястреба.

— За това можеш да се сетиш и без да излизаш от кабинета! — навъси се генералът.

— Разбрах, че Сидорчук опипва почвата. Котката знае чие мляко е изпила!

— Ако пак се обади, предай да не трепери за кожата си. Байбака няма да крие никого. Нито Ястреба, нито когото и да било. Искам да знам какво се е случило с Ястреба и дали оръжието е у него. Краен срок — утре. Ти ще пренощуваш тук. Аз излизам.

Но Маркуша не можа да тръгне веднага. Телефонът зазвъня.

— Чакаш ли? — чу познатия глас на началника на ФСС Макеев. — И аз чакам.

— И какво?

— Вчера на гара Кангла са видели човек, който прилича на Супрун.

— В колко часа?

— Късно вечерта. Не се е качил на мотрисата, макар да е била последната. Излязъл от перона и тръгнал по линията към товарния влак. Той тръгнал, а човекът не се върнал на гарата.

— И кой го е видял?

— Местен бездомник. Денем и нощем е на гарата. Хубаво е разгледал човека, защото ходил в бюфета, където Супрун си купувал нещо.

— Ама че новина ми сервира — кисело се усмихна Маркуша.

— Смяташ ли, че е заминал с товарния?

— Ами с какво?

— Накъде е тръгнал товарният влак?

— За Ростов.

— Ако този човек наистина е Супрун, тогава, Никита, нашето положение е по-лошо, отколкото на губернатора… Ако научиш още нещо, звънни, ще си бъда у дома.

— Всичко ще се изясни след ден-два.

— Така ли смяташ?

— Супрун ще се появи. В Ростов, тук или в столицата. Не е лошо да звъннеш на шефа.

— И какво да му кажа? Не, скъпи, като искаш, ти му звънни. Зарадвай го. Дочуване.

Макеев се оказа прав. След два дни от Москва дойде вестта, че Фьодор Степанович Супрун е в столицата, срещнал се е със заместник главния прокурор на Русия Меркулов, настанил се е в писателския блок на „Лаврушински переулок“. А на третия ден съобщиха малко по-тревожна новина: Главна прокуратура ще изземе всички следствени дела по политическите убийства, а с извънредни пълномощия в Ставропол пристига старши следователят Александър Турецки.

Володя Байбаков, по прякор Байбака, не беше нито Признат бандит, нито обикновен бандит, нещо повече — дори не беше лежал в затвора, но в Татарка се ползваше с неоспорим авторитет. И за това си имаше причини. Беше професионален спортист, участвал бе в националния отбор по карате, имаше разряди по бокс и по самбо. Веднъж, завърнал се от поредните състезания, научи, че е убит неговият приятел Жора Захарян. Володя започна да разплита историята и скоро стигна до Женя Френския, който заедно с бандата си държеше Татарка в железните си лапи. Може би Володя щеше да си затрае, но преди да тръгне за състезанията, даде всичките си налични пари (четирийсет и пет хиляди долара) на Захарян, с когото бе решил да започне бизнес. Една вечер Володя се появи при Френския в богатата му къща в покрайнините на селото. „Няма да върнеш приятеля ми — започна още от вратата. — Но ми върни парите, Френски, петдесет хилядарки“ „А още нещо не щеш ли?!“ — развесели се Френския. „Не се шегувам. И ще ми върнеш не четирийсет и пет, а половин стотак. Останалите ще отидат за паметник.“ Женя се разсмя на глас, след него се захили и бодигардът, як бабанко със златни зъби. Но не се смяха дълго. След няколко мига Френския — страшилището и негласен господар на Татарка — и бабанкото със златните зъби лежаха един до друг на мечешката кожа. А оръжието им — ТТ и автоматичен пистолет — беше в ръцете на Володя. Пръв се окопити Френския, подпря се на ръката си, за да се надигне, и веднага падна с вик. „Изкълчена е. Потрай“ — рече Володя и дръпна рязко ръката на Френския. Изчака го да дойде на себе си и отсече строго: „Е?“ Френския стана, седна на масата, отвори чекмеджето и мълчаливо хвърли пачка долари. „Какво му е?“ — кимна към пазача. „Ще го лекуват. И то много дълго“ — отвърна Володя и отброи полагащата му се сума. Вероятно всичко щеше да завърши тихо и кротко, ако в този момент в стаята не беше нахлула охраната, извикана от Френския чрез сигналното устройство, скрито в чекмеджето на масата. Новодошлият веднага вдигна автомата. Но и Байбака не дремеше. С неуловимо котешко движение дръпна Френския и куршумите, изстреляни от охраната, се впиха в тялото на господаря. Ответното действие на Володя бе само един изстрел с пистолет в главата на охраната.

Когато съобщиха на Миша Мусолини за убийствата, той побесня. За малко да се разкрещи в слушалката, но като погледна седналия под палмата гост, уловил погледа му, си прехапа езика. Гостът не беше кой да е, а Кръстника. Той дори не си направи труда да попита, само погледна въпросително и Мусолини веднага докладва, че в Татарка са намерили два трупа — на Френския и бодигарда. Другият човек от охраната е със счупен гръбнак. Точно той, като дошъл на себе си, разказал, че в къщата на Френския дошъл майсторът на спорта каратистът Володя Байбаков.

— Причината? — попита кратко Кръстника, погледна Мусолини и заповяда: — Звънни.

След няколко минути Кръстника, хванал слушалката на втория телефон, вече имаше кратка представа защо Байбака се е появил в дома на Френския.

— За сина на Ашот Захарян ли става дума? — попита той, след като затвори телефона.

— Да.

— Познавах Ашот. Беше честен човек. Мисля, че и синът му е бил такъв. — Кръстника помълча и добави: — Утре в десет сутринта каратистът да бъде тук. Ще го докараш с моя линкълн.

В десет Володя пристигна с белоснежния линкълн във вилата на Мусолини, на масата в хола седеше слаб човек с пронизващ поглед. Той махна с ръка и Мусолини моментално изчезна. Разговорът беше дълъг, не по-малко от два часа. Мусолини няколко пъти отиваше до вратата, надаваше ухо, но не се решаваше да влезе. Най-накрая Кръстника благоволи да го извика по телефона.

— Поръчай два самолетни билета за Москва. Ще заминем днес — нареди Кръстника.

— За кого е вторият? — поинтересува се Мусолини.

— Дайте му паспорта си, Владимир Алексеевич — обърна се Кръстника към Байбака.

Володя се върна в Татарка след повече от два месеца. Беше ходил не само в столицата, но и в чужбина, пообиколил бе западните страни. Не стана ясно как Кръстника приобщи Володя Байбаков към своята вяра, но той се върна в Татарка съвършено друг човек. Сега беше уверен, че само хора като Кръстника могат да спасят Русия от окончателното разоряване и унищожение. На летището го посрещна цяла делегация, начело с Миша Мусолини, и с почести го закараха в същата къща, която някога заемаше Женя Френския.

Байбака измени много неща в Татарка. На пазара се появиха търговци руснаци, докато по време на Френския навред търгуваха „лица от кавказки произход“. Веднъж завинаги бе решен въпросът с изнудването на частниците, неговите хора вземаха рекет, и то доста, но вече не преследваха за дългове.

Нещо повече, като виждаха затрудненото положение на някой бизнесмен, му помагаха материално, ако си заслужаваше. За целта бе създадена комисия от грамотни икономисти и юристи. Байбака не можеше да понася насилниците и извратените типове и се отнасяше строго към тях. Правеха ги или инвалиди за цял живот, или ги убиваха. Парите от пазарите и търговските обекти пристигаха в общата каса точно и в срок. Но това беше мъничко ручейче в сравнение с милионите в джобовете на босовете на мафията, изкарани от търговия с наркотици, а от началото на чеченската война — и от търговия с оръжие, танкове и ракети. Татарка се превърна в отделен регион със свои правила, закони и ред. На някои това положение не се харесваше, но допадаше на Кръстника и затова засега всички мълчаха.

Старши лейтенантът от милицията Сидорчук попадна на вярна следа. Ястреба наистина бе пристигнал в Татарка и не отишъл в дома си, при майка си и баща си, а право в къщата на Байбака. Владимир го приел, как да не го приеме, нали бяха израсли на една улица — трима верни приятели — Байбака, Льоня Гришчук и Жора Захарян. Убиха Жора, остана само Ястреба, на когото Владимир можеше да разчита като на себе си. Той и в милицията го пусна след дълъг размисъл, но му трябваше свой човек в органите. След като изслуша разказа на приятеля си, Байбака отсече направо:

— Загазил си, приятелю. И то много лошо.

— Значи няма как да ми помогнеш? — попита след кратка пауза Ястреба.

— Не съм казал такова нещо.

— Може би трябва да отида при Кръстника. И да му разкажа всичко, да му се изповядам като на поп? — оживи се Ястреба.

— Не знаем какво ще предприеме Супрун. Най-вероятно ще отиде в прокуратурата… Какво мигаш? Не в нашата. Той не е глупав. Молих те да стоиш по-настрани от такива работи.

— Нали съм на служба! Старшия заповяда — и тръгнах!

— Що за човек е старши лейтенант Сидорчук? — попита Байбака след малка пауза.

— Как да ти кажа… — позамисли се Ястреба. — Бил е в Афганистан, говори се, че преди да дойде при нас в милицията, бил в Африка, служил в специални войски…

— А по характер какъв е?

— Не му подавай ръка — ще я отхапе! Какво така се заинтересува от него?

— Той е бил главният, от него ще търсят отговорност. А в такъв случай къде може да отиде? Знае ли, че си от Татарка?

— Аз не съм дрънкал много, но сигурно е разгръщал досието ми.

— А дали знае, че сме приятели?

— Не е ставало дума за теб. Ще дотърчи той в Татарка, няма начин. Заедно с Дима. Може и спецотряда да прати. Откъде да зная…

— Засега ще живееш тук — реши Байбака. — А после ще видим.

— Трябва при Кръстника — повтори Ястреба.

— От Кръстника вече няма да излезеш — отвърна сухо Владимир. — Ако автоматът ти попадне където трябва, оперативните работници ще обърнат цялото управление.

— Сякаш по-рано на никого нищо не се е губило! — възрази Ястреба.

— Изчезвали са цели вагони, но това, което е било вътре, не се е водело на никого. Схващаш ли разликата?

— Да бягам в Чечня?

— Един вече избяга. Петро Ворончук. Докараха го с куршум в корема… Чакай, Льоня! Откъде го измисли, че Сидорчук е убил заместника на ФСС?

— Момчетата говореха…

— Нали изпратиха Ворончук в Чечня?

— Изглежда, някой се е оплакал от старшия. Той е несговорчив, свадлив.

— Ти си ясен — усмихна се Байбака. — Завъртял ти затворникът един и си изгубил съзнание, а виж, с началника ти е по-сложно. Да кажем, седим си, пред очите ни е мониторът, човекът се вижда. И изведнъж изчезва.

— Не сме забелязали. Случва се.

— Всичко се случва — кимна Байбака. — Макар че не трябва да е така. Цветята в лехата били измачкани, така ли?

— Да, виждаха се следите! Вървял е към оградата.

— Сигурен ли си, че към оградата? Да не е към будката на охраната?

— Сигурен съм.

— И колко време не са поглеждали към монитора? Три, четири, пет минути?

— Някъде там…

— Супрун не е скочил през оградата, явно е знаел за сигнализацията. Тръгнал е към будката, към теб, драги… Далече ли е будката от вилата?

— Към петдесет метра.

— Нали ти казвам, не по-малко от пет минути са били нужни на Супрун, добави времето за шамара… Ами ти, Льоня, как се зазяпа?

— Бях се загледал в един орел — призна си Ястреба. — Рееше се сам-самичък из небето… Красота!

— Да не би още да пишеш стихове, а? — учуди се Байбака.

— Стига. Достатъчно приказки — неизвестно защо се разсърди Ястреба. — Виновен съм — ще отговарям.

— И тримата ще отговаряте. Но аз не искам да изгубя и втория си приятел, затова те разпитвам.

— Да става каквото ще, а ще стане това, което е рекъл Господ! Уморих се. Да дремна поне два часа…

— Лягай — кимна към дивана Владимир. — Излишно е да ти казвам да не излизаш?

— Вече ме предупреди.

Привечер доложиха на Байбака, че Дима Саврасов и старши лейтенант Сидорчук са пристигнали в селото и са отседнали у чичото на Дима. Байбака не се поколеба и след няколко минути бялото волво спря край неговата къща. Бяха седнали в беседката под ябълките.

— С вас се познаваме, нали? — започна разговора Байбака, като се обърна към старши лейтенанта.

— По-точно, виждали сме се — поправи го Сидорчук.

— Ще ми припомните ли къде?

— Преди четири години. В Калининград. На състезанията.

— Самбо! — спомни си Байбака. — Стигна на финалите, нали? От казармата?

— За съжаление не спечелих.

Байбака го огледа с уважение.

— На криеница ли ще играем? Или?

— Зависи за какво ще говорим…

— Значи на криеница. А не бих искал.

— Може и по друг начин. Право в очите.

— Казвай!

— Ястреба при теб ли е?

— При мен. Но не те съветвам да докладваш на началството.

— Няма да ти искам съвет. Аз съм на държавна служба. Ти имаш едни началници, аз други.

— Вината е твоя, Викторе… Спомних си името ти, старши лейтенант, но не знам бащиното ти.

— Може и така. Щом е при теб, решавай какво ще правим.

— По заповед ли долетя?

— Без заповед никъде не ходим!

— И кой ви заповяда?

— Началството.

— А по-конкретно?

— Мога да ти кажа. Моят непосредствен началник майор Величко.

— Казвам ти, вината е твоя, Викторе.

— Знам. Това вече е моя грижа. Получих заповед да доставя Ястреба в управлението. И трябва да го изпълня.

— Дмитрий не ти ли е казвал, че сме приятели с Ястреба?

— Това не е мой проблем.

— Няма да ти дам Ястреба — рече Байбака след кратка пауза.

— Така ли да доложа?

— На майора може, на шефа е още рано…

— Какво предлагаш, Володя?

— Засега не съм решил. Времето ще покаже. Трябва да се изчака ден-два. Когато се появи Супрун, тогава ще действаме.

— Ами аз какво да правя? Началството чака.

— Живей тук, в Татарка. И звънкай на майора си. Търся го значи. Но засега безполезно.

— Съгласен — отговори след кратка пауза Сидорчук. — Но ти може да имаш неприятности.

— Не по-рано от вдругиден. Срокът не е малък. Ще измислим нещо.

— Тук има ли хотел?

— Ще се намери място. И то не лошо.

— Володя, аз съм официално лице, в служебна командировка. Не трябва да ме виждат с такива като теб.

— И много ли знаеш за мен?

— Достатъчно. Все пак някога бях оперативен работник.

— От един оперативен до друг има разлика…

— Аз съм от тия, които не харесваш.

— Значи ще живееш в хотела — реши Байбака и стана. — Довиждане.

— Със здраве.

Байбака никак не искаше да ходи при Кръстника, през месеците общуване с него беше успял да разбере, че най-големият авторитет на Русия не обича подобни молби, защото признава един закон: виновният трябва да отговаря. Но като поразмисли и изчака един ден, Байбака все пак се качи в колата и тръгна за Кисловодск, където вече от няколко месеца Кръстника живееше в бившите вили на ЦК. Мафиотският бос бе затрупан с работа. Всеки ден заедно с пресата, към която изпитваше слабост, особено към вестникарските статии на криминална тема, на масата му се донасяха голямо количество документи, съобщения за сблъсъци между групировки, убити приятели, сметки, преведени на чиновници в различни градове. Естествено, Кръстника само хвърляше по едно око на документите, с тях се занимаваха по-грамотни хора, но въпреки това той ги парафираше и подписът му беше по-стабилен от всякакъв печат.

След като изслуша Владимир, Кръстника каза:

— Твоят приятел ще живее. Правя го пряко волята си, в памет на сина на Ашот Захарян. А за другите двама приятели нека останалите сами помислят.

Още същия ден Леонид Гришчук бе уволнен със задна дата от редовете на милицията, а на следващия ден лично отиде в управлението и предаде автомата, който му се водеше. Номерът му съвпадаше с данните, записани в дневника.

— Е, приятелю — посрещна другаря си Байбака. — Не излезе от теб генерал. Ще работиш с мен.

Старши лейтенант Сидорчук пристигна в Ставропол да докладва на началника си. Той му каза, че не е получавал никакви заповеди за него, да си върви у дома и да чака по-нататъшни указания.

С Димка Саврасов-Митака — нещата също се уредиха повече от добре. Миша Мусолини, в чиято група беше, му извъртя един шамар и викна:

— Вън!

— Но къде?

— Нали ти казах: вън! — повтори озадачено Мусолини.

— Не може ли по-точно?

Кой знае защо отговорът на Митака се хареса на Мусолини, той се засмя и вече малко по-спокойно рече:

— Ако искаш у вас, ако искаш при мацка.

— По-добре при мацка — усмихна се широко Митака.

По такъв начин историята завърши повече от добре, ако не брои по-нататъшната намеса на отговорника по оръжието майор Богданов. Отначало майорът не обърна внимание на предадения автомат, но след излизането на Ястреба взе оръжието и започна внимателно да го оглежда. Нещо не му допадаше, но и сам не знаеше какво точно. Взе лупата и огледа номера. „Така-така — замислено повтори той. — Добре е работено… Но аз не съм вчерашен!“ Майорът отвори оръжейния сейф и скри автомата.