Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (8)

7.

Алексей Петрович Кротов караше бавно хондата си в крайната дясна лента и размишляваше дали да завие на булевард „Тверски“, а после по „Василиевска“, към Дома на киното, или да кара направо по „Паркова“, към Дома на писателите. В тези две бохемски места със сигурност можеше да намери дисидента и бивш депутат от Държавната Дума, писателя Станислав Станиславович Акимов. Разбира се, можеше да е и в ресторанта на Дома на журналистите или в Дома на композиторите, но Кроткия вече ходи там и не откри обекта, както се изразяват оперативните работници. Трябваше да се срещне с Акимов случайно, неочаквано, защото в щаба на конгреса лично бе видял документите, потвърждаващи назначаването на Станислав Станиславович за председател на новосъздаващата се партия. Разбира се, последната дума е на конгреса, но гласуването ще бъде само празна формалност. Добре са се сетили да предложат председателския пост именно на Акимов. Безпартиен в миналото, пострадал от съветската власт, при това писател, оратор и най-главното — беден човек. Не е крал, ограбвал и убивал, не е свързан нито с едно движение, говори както против комунистите, така и срещу демократите. Ще дойде време и вестниците, радиото, телевизията ще изработят от бившия политически затворник такъв образ на неподкупен, честен и чист лидер, че сам ще отидеш да гласуваш за него! Кроткия беше сигурен. Господарите правят това, което искат.

Все пак Алексей Петрович реши най-напред да провери в Дома на киното. И не сгреши. Станислав Станиславович седеше в ресторанта на една маса с млада блондинка. Кроткия го видя още от вратата, но Акимов, увлечен в разговор с госпожицата, не го забеляза. Затова пък сервитьорката дотича веднага:

— Здравейте, Алексей Петрович!

— Добър ден, Фаня.

— Ще обядвате ли?

— Нещо не съм гладен, предпочитам малко вино с някакво мезе. Но виждам, че любимата ми маса е заета.

— Предложих му друга, но отказа. Станал е много важен. Да не го закачи човек.

— Отдавна ли не е идвал тук?

— Близо половин година. Направи такава поръчка… Какво говоря! Сякаш е от „новите руснаци“!

— Значи е забогатял — усмихна се Кроткия, влезе в ресторанта и се насочи към масата на Акимов.

— Кого виждам! — възкликна радостно Акимов, щом видя Алексей Петрович. — Сядай!

— Благодаря — отказа служителят на секретните служби, погледна момичето и се усмихна. — Не смея да преча.

— Няма да попречите — блондинката показа белите си зъбчета. — С него не е интересно. Не пие.

— По малко! — прихна Станислав Станиславович.

— И аз не си падам по коняка. — Кроткия кимна към бутилката „Наполеон“. — Виж, да беше шампанско, вино — с удоволствие.

— Какви мъже се навъдиха — повдига ми се, като гледам! — Момичето сви устни. — Сядайте и наливайте. Соня — подаде ръка тя.

— Алексей.

— Вдигам тост — обади се Акимов, като разреждаше водката с тоник. — За депутата от бъдещия конгрес на Руската партия на демокрацията и реда! За теб, уважаеми Алексей Петрович!

— Депутати много, но председателят е един — усмихна се Кроткия и погледна в очите Станислав Станиславович.

— И коя птичка ти донесе новината?

— Достатъчно е да отидеш в щаба. И всичко става ясно.

— Акимов, нима те предлагат за председател? — учуди се Соня.

— По-лош ли съм от другите? — засегна се писателят.

— Голям човек ще станеш!

— Той и сега не е малък — застъпи се за него Кроткия. — Соня, нима не сте в течение?

— Не е — отговори Акимов. — Запознахме се едва днес.

— Това не е причина. Хората трябва да познават героите си.

Ласкателството, в каквато и форма да е изразено, винаги е приятно и бъдещият председател на партията се усмихна смутено.

— Алексей, ти си все същият шегаджия.

— Не се шегувам. Затворнически нарове, лагер, а после световна писателска слава, Държавна Дума, а сега току-виж партиен лидер… Нима има място за шеги?

— Наистина ли? — обърна се към Акимов жената.

— Каквото било — било…

— А, не — възрази Кроткия. — Твоето време едва сега настъпва. За теб, Станиславе!

— Ех! — извика писателят, махна отчаяно с ръка, наля си смело чашата с коняк и я изпи. — За втори път не се сдържах. Преди два дни също се почерпих. След визитата на Юрий Андреевич. Наистина, как да не пийне човек.

— Ама ти, Акимов, да не си алкохолик? — попита Соня.

Станислав Станиславович не удостои жената с отговор, изгледа я с присмех, наля си още малко и пак го изпи.

На свободното място се настани як брадат мъжага с дънки и сив пуловер.

— Здрасти, Стас!

— Привет. Господин Татаринцев. Режисьор — представи новодошлия Акимов.

Татаринцев взе бутилката с „Наполеон“, помириса коняка, напълни си догоре чашата, глътна го на един дъх и приближи към себе си чинията с есетрата.

— Как е? — попита той, като гледаше Акимов и дъвчеше парче риба.

— За кое питаш?

— Прочетох твоя роман.

Татаринцев натърти на буквата „о“ и произнесе фразата доста снизходително.

— Кой от всичките?

— А ти много ли имаш? Този бе… Как беше… забравих му заглавието. Я ми помогни…

Татаринцев беше доста известен режисьор, поставяше злободневни криминални историйки, които за времето си имаха успех, и се отличаваше с безцеремонността си. Алексей Петрович не можеше да понася подобни типове и обикновено веднага ги поставяше на мястото им, но този път направи изключение.

— Вероятно сте прочели „Дъскорезницата“? — предположи той. — Или „Седем лагерни години“?

— А така! — режисьорът вдигна палеца си. — Отлично заглавие! Аз съм съгласен, Стас.

— Обясни ми, моля ти се, с какво си съгласен? — произнесе с досада Акимов.

— Нима са ме изпързаляли? — смая се Татаринцев. — Преди една-две седмици ми се обадиха и ми предложиха да го филмирам.

— Никой не ми е звънял.

Татаринцев започна загрижено да рови из джобовете на сакото си, да изважда разни хартийки, изрезки от вестници, измачкани визитки.

— Намерих! — най-сетне възкликна радостно той. — Не може да са ме разиграли. Такива хора не се шегуват! И после, за какъв дявол му е да пътува на сто и петдесет километра, за да дойде при мен на село! Чети!

— Не познавам такъв — поклати глава Станислав Станиславович, след като видя визитката.

— Виж телефона! Адреса!

— Позволи ми, Станиславе! — Кроткия взе визитката, прочете фамилното име на собственика, погледна Акимов. — Човекът е сериозен. Помощник на Юрий Андреевич Потапов.

— Казах ли ви? Къде по-сериозно от това…

— Доколкото си спомням, Юрий Андреевич не ми е предлагал нищо подобно — неуверено призна Станислав Станиславович. — А и на теб са ти се обадили преди две седмици, а аз имах среща с Юрий Андреевич преди два дни.

— Каква е разликата? — намръщи се Татаринцев, като си сипваше още коняк. — Две седмици, два дни… Главното е, че дават кинти. И то какви! Така е сега! Има кинти — има кино. Няма ли — и кино няма. Така че, Стас, ние ще направим филма, И заглавието ще е един път. „Седем лагерни години“. Добре си го казал там за престъпниците. Този… как му беше името… Сенка Бика! Фигура!

— Повтарям, никой нищо не ми е казвал — сериозно заяви Акимов. — И не са ми предлагали пари.

— Ще ти позвънят и ще ти предложат — намеси се Соня.

— Ти пък откъде знаеш?!

— Щом ти го казва човек като режисьора Татаринцев, може ли да се съмняваш за нещо? — усмихна се чаровно Соня.

— Ето, винаги слушай жените — назидателно рече режисьорът. — Особено очарователните. Ти откъде се взе, гълъбче? Не съм те виждал тук.

— Отдалеч. От Нижгородска губерния — смело пое топката Соня. — Телчарка съм.

— Щом те видях, веднага разбрах — телчарка!

Кротов си погледна часовника. Вече нямаше работа в ресторанта. Научи това, което го интересуваше. Ветрецът духаше откъм президентското обкръжение, от кабинета на Потапов.

— Бързаш ли? — обърна се към Алексей Петрович Акимов.

— Трябва да вървя.

— С какво се занимаваш сега?

— Щом съм делегат на конгрес, на който се събират главно бизнесмени…

— Какъв бизнесмен си ти? — презрително го прекъсна Татаринцев. — Ти повече ми приличаш на полковник от „Лубянка“.

— Какво набито око! — възхити се Станислав Станиславович. — Ще направим с теб филма, Татаринцев! Имаш право — обърна се към Соня Акимов. — Бивш, наистина, но полковник. И то точно от „Лубянка“.

— Благодаря ви, че ми сложихте поне две звездички отгоре — усмихна се открито Кротов. — Нима бившите работници от „Лубянка“ не могат да бъдат бизнесмени?

— Могат, Алексей Петрович — избърза с отговора Соня.

— Всичко хубаво. Радвам се, че се започнах с вас, Герман Виталиевич — подаде ръка на режисьора Кроткия.

— И аз много се радвам — отвърна Татаринцев.

До този момент режисьорът като че ли не го забелязваше, само плъзгаше разсеян поглед по лицето на непознатия, но сега настойчиво го разглеждаше и Алексей Петрович забеляза в очите му някаква скрита печал.

— Герман Виталиевич, вие сте добър режисьор — отпусна се Кроткия, а това не му се случваше често.

— Знам — отговори Татаринцев.

Нямаше нищо фатално, че режисьорът така набързо го разконспирира, но констатацията бе направена в присъствието на русокосата Соня, а това вече намирисваше на неприятности, пък дори и дребни. Кроткия имаше лоши предчувствия. Беше убеден, че тя е подставено лице, но не бе сигурен точно на кого. Можеше да е изпратена от хората на Потапов, от криминалния свят или от спецслужбите от „Лубянка“. А може пък да работи и за едните, и за другите. Разбира се, ако известният режисьор не се беше тръснал на масата им, Кроткия със сигурност щеше да измъкне при какви обстоятелства са се запознали Акимов и госпожицата. За сметка на това Татаринцев улесни задачата, заради която обикаляше из кръчмите. Конците на новата партия дърпаше Юрий Андреевич Потапов, а пък къде е станал разговорът и за какво е бил, Кроткия ще разбере при най-близката си среща с Акимов.

Така размишляваше Алексей Петрович Кротов, служител на вътрешното разузнаване на МВР, докато пътуваше по улиците на Москва и не бързаше за никъде.

 

 

На Турецки не му отне кой знае колко време, за да научи на кого принадлежи вишневият мерцедес. Водеше се на Министерството на отбраната. Но като позвъни на полковника, който отговаряше за колите на министерството, разбра, че мерцедес с такъв номер не е напускал гаража. В момента не бил в движение, понеже генерал-полковник Реутов бил болен от грип и заповядал в негово отсъствие да не дават колата на никого.

Турецки избра телефонния номер на Слава Грязнов.

— Защо не се обаждаш? — попита той, след като чу гласа на приятеля си.

— Тъкмо влизам.

— Изпързаля ли го?

— Не му се размина. Взех му петдесетака.

— И с долари ли плати?

— За втори път ме смайваш! Ту с джипа, ту с доларите!

— Слушай, не погледна ли книжката на шофьора?

— Всичко записах. Мога да ти я прочета.

— Чакай. Пристигам — отговори Турецки и затвори телефона.

След двадесетина минути вече влизаше в кабинета на началника на МУР Грязнов.

— Аркадий Максимович Борзов… Нищо ли не ти говори фамилното име? — попита Александър, след като видя написаното.

— Борзов минава за първокласен майстор по колите. По крадените. Боядисва, лъска, пренабива номера и така нататък… Работи в Красногорск. В покрайнините на града има малка работилница.

— Да вървим. Вземи още някой със себе си.

— Моите хора винаги са готови.

Грязнов извади с въздишка заветната бутилка, сипа си в чашата коняк и го изпи.

— Какво правиш?! — учуди се Турецки. — А на мен?

— На теб ти стига. Вече си ударил няколко.

— Личи ли?

— Друг може да не забележи, но мен, братче, не можеш ме измами!

— Налей ми за кураж — усмихна се Александър. — Тръгваме в пълна бойна готовност.

— Тогава може — веднага се съгласи Слава. — Прецаках го спокойно, както винаги. Излизам и шофьорът изскача. Аркадий Максимович… И разбира се, започва да си търси правата. Гледам вдлъбнатината, още миналия път остана от аудито, почесвам се. Какво, питам, ще правим. В този момент Серьога пристига със служебната. Документът на Борзов се оказа в ред, проверката забранена. Но Серьога не е вчерашен катаджия, все пак има произшествие. Виновен е водачът на мерцедеса. Поиска му документите, преписа си данните, отдаде чест. Тогава аз се опънах. Значи така, казвам, капитане, заминаваш? Знаеш ли колко струва джипът? А той ми вика: погледни мерцедеса. Фарът му е счупен, бронята е смачкана… А после се получи тъпо, Саша.

— Да не са се обадили ония от задната седалка? — предположи Турецки.

— Единият от тях отвори малко прозореца, подаде стотачка и заговори. Аз, казва, винаги съм те уважавал, Грязнов.

— Позна ли го?

— Гласът уж познат, а през затъмнените прозорци лицето не може да се различи. Виждаше се, че е с черни очила…

Телефонът иззвъня.

— Още веднъж привет — отговори Слава, след като вдигна слушалката. — Готови ли сте? Отлично. Бързо при Петрович, в пълна бойна. Гранатомет… Ти, драги, да беше поискал и гаубица! Двеста и три милиметрова! Тръгваме след пет минути.

В покрайнините на Красногорск нямаше никаква работилница, макар че пристигнаха точно на посочения адрес. Затова пък зад оградата от лят чугун се виждаха две нови сгради в традиционен руски стил, а будката на охраната приличаше повече на къщичка от приказките, отколкото на караулка в обичайния смисъл на думата. Вратата бе разтворена и към сградите непрекъснато се движеха коли.

— Та това е „Аргус“! — кимна към табелката Слава. — Чугун, бронз, камъни, паметници, кахлени печки… Какво ли не правят! И все на най-високо равнище, трябва да признаем. Тук идват само богати хора.

— Вярно, не са бедни — потвърди Голованов. — Личи по колите.

— Ти с кого разговаря?

— С Панкратич.

— Значи адресът е верен — успокои се Турецки. — Да вървим в къщичката, Слава, да видим.

Отвътре приказната къщичка изглеждаше още по-добре, отколкото отвън. Вежлива млада жена посрещна посетителите, поинтересува се от причината за идването им. Като чу, че мъжете искат да видят проспекти с изделията на фирмата, тя ги покани да седнат и нареди на масичката пред тях прекрасно издадени, отлично илюстрирани диплянки.

— Познаваш ли се с директора? — попита шепнешком Турецки.

— Виждали сме се.

— Ще си спомни ли за теб?

— Със сигурност!

— Как смяташ, има ли смисъл да разговаряме с него?

— Зависи…

— Имаш ли документ, който да покажеш?

— Ще се намери, но е безполезно. Нямам намерение да се спъвам втори път в един и същи пън.

— Ами ако… — тъкмо започна Турецки, но Слава го прекъсна:

— Да излезем навън. Благодаря — обърна се той към жената и върна диплянките.

— Моля. Избрахте ли си вече нещо?

— Интересуваме се от камини — рече Турецки.

— И на коя се спряхте?

— Ще запалим по една навън, ще се посъветваме и ще отговорим — приключи разговора Грязнов, като теглеше след себе си приятеля си към вратата. — „Ако, ако…“ Може да има микрофони под масата, а ти „ако“…

— Добре де, Слава!

— Нали казваш, че Панкратич няма да се изпусне току-тъй. Тук има цяло предприятие… Трябва да отидем в Илинское, то е на десетина километра оттук.

— Кого познаваш в Илинское?

— Имам един човек. Ако тук чистят, лъскат и пренабиват номерата на откраднатите коли, то е ясно, че Аркадий Максимович не се трепе сам с всичко това. Моят човек има златни ръце! И не може да не са го забелязали. Може и той да получава заплата оттук.

— И той просто така ще си признае! — не повярва Турецки.

— Няма нужда да си признава. Просто ще ни разкаже къде работи и откъде му е издадена трудовата книжка.

— Като че ли ще я носи в джоба си. На кого са притрябвали сега трудовите книжки? Но ако разкаже…

— Отиваме ли или не? Решавай бързо.

— Ще отидем — сви рамене Турецки.

Но не стигнаха далеч.

— Погледни наляво, Саша — възкликна Грязнов. — На площадката, близо до магазина, не е ли твоят мерцедес?

— По-бавно, Слава. Номерът е друг.

— Ти гледай фара! Калника!

— По-бавно, Слава, по-бавно… Не виждам!

— Счупен е десният фар и калникът е смачкан — изведнъж се обади наблюдателният Филя.

— Вече намирисва на нещо — изломоти майор Голованов.

— Седиш, потиш се, чакаш, мама му стара!

— Пристигнахме — каза Грязнов.

— Не забеляза ли двама в купето? — Турецки се обърна към Филя.

— Стъклата са тъмни!

— Какво ще правим? Решавай! — разбърза се Слава.

— Обръщай. И спри до дървото.

Нарушавайки всички правила, Грязнов рязко обърна колата, отиде до магазина и спря.

— А ето го и Аркадий Максимович — усмихна се Грязнов.

— Добре се е натоварил. Едва си носи покупките.

— Наистина за трима — измърмори Демидич. — Ако него чакат двамата в колата. Те какви са, Александър Борисович?

— Де да знаех!

— След тях ли? — попита Слава.

— Пристрой се зад оня камион. И напред!

— Ако момчетата са в колата, рано или късно ще ни забележат. А може вече да са ни засекли… Гласът познат, а не мога да си спомня!

Мерцедесът отмина и започна бързо да се отдалечава.

— Няма да стане — констатира Слава. — Камионът кара юнашки, минава деветдесет, но мерцедесът ще избяга.

— Нямаме избор — отговори Александър. — Давай.

Показа се караулката на входа на „Аргус“ и мерцедесът намали. Десният мигач замига бързо-бързо. Между джипа и мерцедеса се вклини бял форд.

— Засега ни върви — погледна към Турецки Слава.

Фордът зави наляво и спря, а мерцедесът продължи бавно напред, заобикаляйки една от сградите. От нея започваше покрита с асфалт алея, обрасла от двете страни с храсти, които свършиха толкова неочаквано, както и започнаха. И пред напрегнатите погледи на преследвачите се издигна глуха бетонна ограда с тежка желязна врата. Шофьорът на мерцедеса натисна три пъти клаксона, изчака няколко секунди и даде още един сигнал. Вратата започна бавно да се отваря.

Внезапно мерцедесът се обърна рязко, бибипкайки неистово. Вратата спря да се движи.

— Най-после ни забеляза! Набито око! — насмешливо отбеляза Слава.

— След него — нареди Александър. — Ясно ли е, момчета, къде е работилницата? — обърна се той към бойците от спецчастите.

— А пък аз мислех, че ще връхлетим след него, току-виж започнало нещо веселичко — със съжаление произнесе майор Голованов.

— Имаме време, ще връхлетим — намигна му Турецки. — Слава, натискай педала!

Мерцедесът изскочи на шосето и веднага набра скорост. Джипът не изоставаше.

— Ще избяга — забеляза Слава.

— Ти давай газ, давай!

— Край Дедовск има КАТ. Ще ги спрат — обади се Филя.

— Пука им от твоя КАТ!

Грязнов натисна няколко копчета на телефона си.

— Капитан Зобов слуша!

— Полковник Грязнов. Преследвам вишнев мерцедес. Спрете го.

— Къде се намирате?

— На около пет километра от вас.

— Ще бъде изпълнено, другарю полковник!

Мерцедесът рязко намали.

— Спират всички — обади се Филя, след като погледна през прозореца. — А ето и вашият капитан лети, другарю полковник!

Водачът на мерцедеса рязко зави по горския път.

— Сега, драги, си наш — усмихна се Грязнов.

Мерцедесът караше доста бързо, но джипът, специално пригоден за неравни пътища, видимо съкращаваше разстоянието.

— Накъде летим? — сви рамене Слава. — Защо? Песента му е изпята. Пригответе се, момчета!

— Дали да не пукнем за профилактика? — предложи Голованов. — Какво ще се тръскаме?

— Давай! — разреши Грязнов.

Прозвуча автоматичен откос, куршумите вдигнаха дребните камъчета точно край мерцедеса.

— Отдавна трябваше така — обади се удовлетворено Голованов, като гледаше замрелия мерцедес.

Джипът още не бе успял да спре, когато служителите на МУР майор Голованов, Филя и Демидич изскочиха от него с готови за стрелба автомати и притичаха до колата.

— Излизай, храбрецо! — заповяда Голованов. — Не бързай много! Така… До колата! Ръцете на капака!

— Няма оръжие — рече Филя, след като прекара длан по тялото и краката на шофьора.

В това време Демидич вече тършуваше в купето и тихичко псуваше под носа си.

— От какво си недоволен? — усмихна се Грязнов.

— Да тръгнем в пълна бойна… А то работа за новобранци…

— Отвори багажника!

В багажника видяха снетите от колата номера.

— Те ли са? — обърна се към Турецки Слава.

Пристигна и автомобилът на КАТ.

— Капитан Зобов — представи се висок младеж, който дойде при Турецки — Здраве желая, Александър Борисович!

— Здравей, капитане.

— Нужна ли ви е помощ?

— Познавате ли шофьора?

— Я си обърни главата, приятелче — заповяда тихо на шофьора Голованов.

— Трудно можеш да се запознаеш с него — отвърна капитанът, след като се взря в шофьора. — Колата е на шефа. Проверих документите. В ред са.

— Свободен сте, капитане. Благодаря.

Зобов отдаде чест и тръгна към останалите.

— Ще си поговорим ли, Аркадий Максимович? — попита Турецки, след като отиде при задържания. — Свалете си ръцете. И изобщо се отпуснете.

— За какво да говорим? — усмихна се шофьорът, кимайки към номерата. — Веществените доказателства са във ваши ръце.

— Професионален жаргон. Да не сте бивш оперативен работник, Аркадий Максимович?

— Какво ли не научаваш, докато търкаш наровете…

— И за какво сте били в затвора, ако не е тайна?

— Заради тях — разтърси ръцете си Аркадий Максимович.

— Не сте завинтили там, където трябва?

— Уцелихте, Александър Борисович.

— Май не сме се запознавали…

— Който трябва, ви познава.

— Приятелите ви може да са ви подсказали. Ония, с които бяхте в мерцедеса?

— Би трябвало да говоря, на няма да го направя. А за приятелите грешите. Познаваме се.

— Знаете ли от чия кола са номерата?

— Откъде да знам? Каквито са ми дали, такива съм сложил. Ако ми наредят да сложа от вашия джип, с такива ще бъде.

— Значи някой ви нарежда?

— Началници много — отвърна уклончиво Борзов.

— А знаеш ли, Борзов, чий номер виси, по-точно висеше до неотдавна на твоя мерцедес? — попита Турецки, като мина на „ти“.

— Не е моя работа. Дадат ми — окачам.

— Ще ти кажа. Номерът е от колата на генерал-полковник Реутов.

— Ако ще да е маршал. Какво общо имам аз?

— Твоите познати са сбъркали — усмихна се Турецки. — За какъв дявол им трябваше да ме преследват с кола, на която са сложени генералски номера? Да ме убиеш, не мога да разбера!

— Че кой да знае? — изпусна се Борзов. — Чак после загряхме, че на кормилото е самият Турецки! След като Грязнов ни спря! Много смело се движиш, без охрана.

— Разказвай, Борзов. Все едно, ще те заставим да говориш.

— Отдавна да съм пропял, но ми се живее.

— Какво пък — отговори Турецки след кратък размисъл. — Сядай на волана. Или ще седнеш ти? — обърна се той към Голованов.

— По-добре аз — усмихна се майорът.

— Да вървим — измърмори Демидич, като хвана Борзов за ръкава.

Усетил мечешката лапа, Аркадий Максимович се развълнува:

— Къде ще ходим?

— Откъдето сме дошли — отговори Турецки.

— Какво, в Москва ли?

— По-наблизо. Там, където заваряваш и слагаш номерата.

— Върви, човече, върви — навъси се Демидич.

До колата Борзов се опъна.

— Няма да дойда.

— Значи ще те закараме — обади се Демидич и обгърна тялото на Борзов.

— Александър Борисович! — ревна Борзов.

— Какво крещиш? — обади се Турецки. — Ще отидем, ще погледнем работата ти, може да научим нещо!

— Искам да си поговорим!

— Добре — съгласи се Александър и отиде до мерцедеса. — Хайде, пусни го — обърна се той към Демидич, — ще го задушиш!

— Разговорът ще е на четири очи — постави условие Борзов.

— И така може.

Те се отместиха настрани, запалиха по цигара.

— Александър Борисович, ако дойда с вас, свършено е с мен.

— Ще има неприятности, не се съмнявам — съгласи се Турецки.

— Свършено е, казвам! Погребение най-низш разряд!

— И как?

— Така. Ще ме закопаят… „И никой няма да научи къде е моят гроб…“ Чувал съм, Александър Борисович, че държите на думата си?

— Старая се.

— При едно условие…

— Условията поставям аз. Поне допреди теб беше така. Мога да те изслушам, после ще решавам.

— Ако кажа едно-друго за познатите, ще прекратите ли делото?

— Кое?

— Какво, да нямам милион дела? — измърмори Борзов.

— Ако ме удовлетворява разказа ти, ще забравя за следенето и номерата — отвърна Александър след кратко мълчание.

— Познавам момчетата, които бяха с мен. Женя Самохин, преди беше милиционер, и Олег Серов.

— Серов… Сивия ли?

— Той.

— За кого работи?

— Не знам, но ги закарах на Мечите езера.

— Фирма ССК.

— Всичко знаеш — подхилна се Борзов.

— Ти защо обърна пред вратата?

— Питай някой друг.

— Ще попитам, ако кажеш някое име.

— Заедно със званието ли?

— Искаш ли да ти кажа каква е онази работилничка зад оградата?

— Знаеш, пък питаш… Доволен ли си?

— А ти защо пропя толкова бързо?

— Горилите на Грязнов нямаше да ме докарат и до вратата! Или щяха да ме направят инвалид!

— Ще пускаме слухове значи? Да не те е страх от нашите барети?

— Сивия ме научи. Пък и Женята помогна.

— Заминавай — рече след малка пауза Турецки. — И чуй какво те съветвам. Казват, че си имал златни ръце. По-добре си потърси някое друго занимание. Докато не е станало късно.

— Ще се опариш, Александър Борисович. Мнозина се опитваха и всичките изгоряха.

— Чу съвета ми — завърши разговора Турецки. — Всичко хубаво!

— Ще ти дам малък джокер — рече Борзов, след като поразмисли. — Званието е генералско, от „Огарьов“.

— На „Огарьов“ е пълно с генерали…

— Този не разнася книжа, занимава се със сериозни работи… Виждам какво искаш да попиташ. Да. Присвива ме стомахът от страх.

— Според мен никой не забеляза как обърна пред вратата.

— Ама според теб. Момчетата имат очи и на гърба. Ако не се спазаря, ще заминат и те. По-приятно е да си мисля, че в цялата работа има известна полза и от мен.

Борзов тръгна към колата си.

— Толкова приготовления, да се обуем, облечем… И за какъв ни беше? — измърмори Голованов, като гледаше как мерцедесът тръгва.

— Грязнов, много ли им стягаш юздите? — обърна се Турецки към Слава. — Ще ми ги отстъпиш ли за две седмици?

— Демидич е семеен, роди му се отроче. Филя също си намери булка. Сватба стяга. Къде да ходят… Виж, майорът е ерген.

— Турецки, с теб мога и на оня край да отида! — Голованов намигна на Александър.

— Какво пречи отрочето? — разсърди се Демидич. — Никак не пречи.

— А далеч ли ще ходим — поинтересува се Филя.

— П6 на юг.

— Чудо! Тъкмо има грозде!

И тримата изпитателно погледнаха Грязнов.

— Какво ме зяпнахте? — усмихна се Слава. — Няма да се ходи днес.

— След три дни — каза Турецки.

Вечерта той седеше в кабинета си и както винаги, правеше равносметка на деня. Получаваше се красива картинка. Когато съобщи на Грязнов за бившия милиционер Женя Самохин, Слава веднага си го спомни. „Нали ти казвам, познат глас. Точно така. Самохин. Жалко. Беше добър оперативен работник.“ По-късно Слава позвъни на Турецки и му съобщи данни за Самохин. Работи в системата на ССК, началник на охраната, виждали са го, и то неведнъж, в компанията на едри бизнесмени по приеми, където е присъствал и Юрий Андреевич Потапов. Напоследък всеки ден е в хотел „Славянски“ в организационния комитет за бъдещия конгрес на РПДР Относно Олег Серов, Сивия, въпросът е ясен. Каквото мекере си беше, такова си е останало, за пари е готов да ликвидира всекиго.

Кроткия, с когото Турецки се срещна на тиха уличка в Замоскворечието, разказа накратко за срещата с Акимов и също отвори дума за Потапов.

— Александър Борисович, съветвам ви да се срещнете с него — предложи той неочаквано.

— И какво ще си говорим?

— Мисля, че е свързан с губернатора Колесниченко. Смятам, дори съм убеден, че е замесен и в политическите убийства.

— Това са несериозни неща, Алексей Петрович — възрази Турецки. — Ще отида при него в кабинета с високия таван и ще изтърся думите ти. И какво ще стане?

— Ами ако тези дни се появи някоя статия във вестника?

— За какво?

— За бившите машинации на важен чиновник от президентското обкръжение?

— А те не знаят ли?

— Някои може и да знаят, но президентът едва ли.

— А ще има ли такава статия?

— Хващам се на бас.

— Тогава може и да се отбия… — не обеща веднага Турецки.

Пак изплува фигурата на Потапов. Ако първоначално мисълта за срещата с помощника на президента не го вдъхновяваше много, то след като размисли, стигна до извода, че идеята е напълно приемлива. Спомни си думите на Кроткия за честите пътувания на Потапов до Ставропол, след които ставаха убийствата, и още повече се убеди, че подобна визита е необходима. След статията, а Турецки не се съмняваше, че ще се появи, щом Кроткия бе обещал, вече щеше да има причина за среща. Александър знаеше, че Потапов ще намери причина да избегне срещата, значи е необходимо да направи така, че да не му откаже. И в това отношение можеше да помогне само един човек — секретарят на Съвета за сигурност.