Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (6)

5.

Същия ден, почти едновременно със Станислав Акимов, проектоустава на Руската партия на демокрацията и реда прочете друг човек, който едва ли не по всички медии говореше за безпощадна борба с мафията, корупцията и организираната престъпност — Василий Алексеевич Хвостов, секретарят на Съвета за сигурност на Русия. След като отгърна последната страница, той се облегна назад в креслото и затвори очи.

В отговор на специално създадената следствено-оперативна група „Пантера“ незабавно последва ответен удар от страна на криминалните структури. Секретарят не се съмняваше, че начело на създаващата се партия стои мафията, прикрита зад законни фирми и имената на известни политически дейци, богати бизнесмени и директори на частни банки. Ударът беше силен, Василий Алексеевич го усещаше много добре. Надигаше се голяма, страшна, невидима сила. И най-обидното беше, че не можеше да арестува никой, да го прати в затвора или на майната си! Според устава задачите са благородни, начело на партията стоят известни хора, при това в страната има демокрация!

„Пантера“ беше създадена един месец след назначаването на Хвостов за секретар на Съвета за сигурност. В групата влизаха тринайсет следователи от прокуратурата и МВР, шестнайсет оперативни работници, подбрани изключително внимателно след най-строга проверка, и тринайсет барети от МВР и ФСС. Секретарят възлагаше големи надежди на групата и постепенно те започнаха да се оправдават. Бяха арестувани около седемстотин милиционери, повечето от които хванати на местопрестъплението при получаване на подкупи. В Екатеринбург, Находка и Санкт Петербург беше нанесен силен удар на престъпните групировки, а в мафиотските структури успяха да се внедрят надеждни хора. С внимателно подхвърлена информация предизвикаха кървави сблъсъци между различните мафиотски структури. Но секретарят разбираше, че това са временни успехи. На мястото на седемстотинте корумпирани милиционери щяха да дойдат три хиляди, вместо една престъпна групировка, ще се появят две. „Рибата се вмирисва откъм главата“ — обичаше да повтаря Василий Алексеевич и започна внимателно да се взира в министрите, най-близкото обкръжение на президента и военните.

Секретарят натисна копчето на интеркома, за да повика секретаря си, подаде му устава и нареди:

— Да се размножи и връчи на членовете на „Пантера“. Утре в дванайсет нула-нула чакам всички тук.

В дванайсет на обяд служителите от „Пантера“ се събраха в кабинета на Хвостов. Сред тях бяха началникът на московската криминална милиция полковник Вячеслав Грязнов, Алексей Петрович Кротов, облечен както винаги елегантно и по последна мода, и Константин Дмитриевич Меркулов заедно с Александър Турецки — оперативните ръководители на „Пантера“. На Меркулов и Турецки им беше доста трудно да включат в групата Кротов. При първата среща той направи неприятно впечатление на Василий Алексеевич. И в това нямаше нищо чудно. Когато секретарят повиши и бездруго гръмогласния си глас, Алексей Петрович се намръщи и помоли вежливо:

— Не може ли по-тихо, уважаеми Василий Алексеевич?

За момент Хвостов изгуби дар слово и смаяно се втренчи в събеседника си, но се смути под простодушния поглед на Кротов.

— Няма да взема това конте! — заяви той на Меркулов и Турецки.

Наложи се Константин Дмитриевич да разкрие пред секретаря някои подробности от секретната агентурна дейност на Кротов, да обясни, че подполковник Кротов е служител на вътрешното разузнаване на МВР. И едва тогава Василий Алексеевич се съгласи.

Секретарят беше по военному кратък.

— Надявам се, че сте прочели устава на новата партия и сте обърнали внимание на организациите, под чиято егида се създава тя. Ясно е, че щом се създава подобна политическа структура, в страната ще бъдат създадени условия за завземане на властта от хората, стоящи зад нея. Мисля, че вече си представихте картинката. — Секретарят огледа присъстващите и премести към себе си един лист. — Предлагам следното: „Първо. Внасяне в Държавната Дума на закона за борба с организираната престъпност. За икономически престъпления в особено големи размери да бъде въведено смъртно наказание. Второ. Незабавно да се изземе огнестрелното оръжие от местните охранителни фирми, обслужващи търговските банки и техните хора да се заменят със служители на МВР. Трето. Да се внесе поправка в закона за изборните длъжности и да се забрани издигането на хора, лежали в затвора за криминални и икономически престъпления. Четвърто. Да се открият източниците на средства за фирмите и предприятията, финансиращи новата партия и ако те нарушават закона, да се образуват следствени дела.“ — Секретарят огледа присъстващите. — Текстът е пред вас. Има ли въпроси?

— Имам два въпроса — изправи се Алексей Петрович Кротов. — Къде ще отиде този несъмнено много важен и смел документ?

— На бюрото на президента.

— И второ. Какъв срок давате за установяване източниците на средствата?

— Трийсет дни.

— Благодаря — отговори служителят на вътрешния отдел.

— Има ли още въпроси? — Секретарят изчака една секунда. — Няма въпроси. Константин Дмитриевич — обърна се той към Меркулов, — може ли да ми отделите няколко минутки? Останалите са свободни.

— Саша, а защо не остави и теб? — поинтересува се Грязнов и погледна Турецки, когато излязоха навън.

— Защото бях седнал до теб.

— И до мен — добави Кроткия.

— Е, при теб ли отиваме? — обърна се Александър към Слава.

— Може и при мен.

— Тъкмо ще отворим английския джин от ЮАР! Имаш пълна бутилка в хладилника.

— Да не си станал ясновидец? Пълна бутилка от ЮАР! Но аз нищо не съм ти казвал… Как разбра?

— Нали твоите момчета върнаха на гражданина от ЮАР откраднатите вещи?

— А кой друг? Да не би твоите!

— И аз си помислих, че би било редно чернокожият милионер да се отблагодари на белия човек с някоя бутилка джин?

— О! Аз пък реших, че си ясновидец! — разочаровано поклати глава Грязнов. — А ти чисто и просто си бил обикновен Шерлок Холмс! Идвате ли с нас, Алексей Петрович?

— Само ако ще опитваме вкуса на джина…

— Тогава заповядайте — Грязнов гостоприемно отвори вратата на колата.

През целия път до „Петровка“ 38 Слава и Александър се поднасяха и шегуваха, но се чувстваше, че зад празните приказки в буйните им глави кипи напрегната работа. След пиперливите вицове и минали историйки разговорът постепенно ставаше сериозен и делови. Когато смехът от поредната шега стихна, Слава попита:

— Можеш ли да ми кажеш как за трийсет дни ще откриеш незаконните източници за финансиране?

— За трийсет денонощия — уточни Кротов.

— Секретарят праща събраната информация на ФСС и включва спецслужбите — добави Турецки.

— Щом е така… Пристигнахме. — Грязнов спря джипа си пред входа на главното управление на вътрешните работи. — Да те закарам ли в прокуратурата?

— За джина ли ти досвидя?

— Нали имаш среща с хората от спецслужбите — уточни Слава.

— Първо ще обмислим нещата в твоя кабинет с помощта на джина и тогава ще решим.

По думите на Кроткия джинът се оказа от най-високо качество, макар на Турецки да се стори, че дъха на украинска домашна водка самогон.

— А документчето си го бива. Кратичко и ясно — мина на служебни теми Грязнов. — Впечатлява.

— Главното е да подейства на президента — рече Турецки.

— Но си мисля, че така и ще остане само на книга.

— С този доклад секретарят на Съвета за сигурност си е подписал присъдата — обади се Кроткия.

— Смъртната? — усмихна се Слава.

— В политически план — да.

— Не съм убеден. Секретарят е костелив орех!

— Беше орех с хубава ядка. Сега е празен. А празният орех може без особени усилия да бъде смачкан.

— Не говорете така, Алексей Петрович — възрази Грязнов.

— Зад секретаря стои голяма сила!

— Каква?

— Нима не са останали негови хора в армията?

— Той ги загуби. Веднага след подписването на унизителния мир с Чечня.

— Наистина — подкрепи Кроткия Турецки, — такъв мир може да подпише всеки!

— Затова пък не загиват хора.

— Отлагане на събитията. Заложена е мина със закъснител. Ще дойде време и тя ще гръмне — отсече Кроткия и извади от своите „Беломор“.

— Че не загиват хора, е хубаво, не ще и дума, но Алексей Петрович е прав: това е мина със забавено действие. Грязнов, сигурно си забравил Бея и Хана. Мога да ти припомня.

— И руснаците си имат „бейове“. Не само чеченците. Аз говоря за народа.

— Изтокът е нещо специално — обади се Турецки и след кратко мълчание извади устава и го отвори на масата. — Тук са посочени няколко московски фирми и банки. Не можем ли да минем без спецслужбите? Със свои сили? Поне тук, в столицата?

— Мога да поема банка „Финист“ и фирма „Север“. Между другото, директорът е честен човек. Всичко е постигнал благо дарение на ума и желязната си хватка — рече Кроткия. — С „Финист“ ще се заемат момчетата от моя отдел. Става ли?

— А ти, Слава? — попита Турецки.

— Никак не ми харесва „Восток“… Ще възложа разработката на моите юнаци от първи отдел.

— Започвай! „Восток“ с какво се занимава?

— Цветни метали. Но това е за пред хората. Всъщност търгуват с наркотици.

— А пък аз ще се заема с Фармацевта Рикалов — реши Турецки.

— Отдавна трябваше — измърмори Слава.

— Още днес хората от спецслужбите ще полетят из градовете и селата на нашата велика родина — завърши Турецки и погледна колегите си. — Приятно ми е да ви съобщя, че най-сетне е образувано следствено дело за историите в Ставрополския край и то е възложено на мен.

— Убийство ли? — попита Грязнов.

— Не се е стигнало до убийство. Кандидатът за губернатор Фьодор Степанович Супрун е успял да избяга и жив и здрав е пристигнал в кабинета на Меркулов. Така че ще ми се наложи скоро да замина на юг.

— За дълго ли? — поинтересува се Кроткия.

— Зависи от обстоятелствата.

— Надявам се, че ще успеете да отскочите на конгреса на РПДР. Ще се проведе в Кисловодск след две седмици.

— И кой ще ме пусне там?

— Като делегат на конгреса мога да ви уредя покана.

— Вий сте делегат на конгреса на РПДР?! — искрено се смая Турецки.

— Защо се изненадвате? Според легендата на МУР и ФСС аз съм акционер на фирма „Север“. И получавам хубави дивиденти, които за съжаление началството заприходява в държавния бюджет.

— Сега е ясно защо избрахте тъкмо нея — усмихна се Слава.

— Искам да докажа, че не всички фирми представляват нечии криминални интереси. Между другото, имам твърде любопитно предложение. За вас, уважаеми господин Грязнов.

— Слушам ви, Алексей Петрович.

— Какво ще кажете да проявите лоялност към новото движение? Ще смятаме това за начало на нова оперативна група.

— За кого ме вземаш?! — възмути се Слава. — Аз, ченгето, когото целият криминален свят уважава, да не кажа, че се страхува, да сложа подписа си под тези глупости? За нищо на света!

— Не бързайте — отговори спокойно Кроткия, сякаш незабелязал обръщението на „ти“, което не позволяваше на никого. — Първо помислете.

— Няма какво да мисля! — удари по масата Грязнов. — Всяка втора фирма има връзки с престъпния свят, а директорите са Признати бандити!

— Именно защото всяка втора, а не всички подред, ви съветвам да не бързате.

— Има някаква логика — замислено се намеси Турецки. — Слава, не се горещи…

— Хайде и ти — обади се укорително Грязнов.

— Не мога да разбера какво не позволява на главния да предаде на „Пантера“ делата за убийствата на тримата кандидати за губернаторския пост от Ставрополския край и на предишния губернатор Погаляев, но съм сигурен, че това време ще дойде. И тогава, Слава, ще има къде да се проявят твоите момчета!

— Те бездруго си имат работа — изръмжа Грязнов и запали цигара. — Аз не работя в търговска фирма, а в Московската криминална милиция! Те, имам предвид Признатите бандити, не са пълни идиоти, че да допускат до себе си ченгета. Прекрасно знаят кого преследвам и затварям, а кого изпращам при дядо Боже…

— При учредяването на партията не е възможна кой знае каква секретност. Е, и никой не шуми твърде много. Но повярвайте, след конгреса, когато се вземе решението за създаване на новата политическа сила, ще бъдат привлечени всички средства за масова информация. И не само нашите, но и от чужбина. Западът очаква от Русия дълбоки реформи както в политиката, така и в икономиката — Алексей Петрович Кротов неочаквано произнесе малка реч.

— Не ме интересува политиката — отбеляза Турецки.

— Много жалко.

— И на мен ми е мъчно, но имам друга професия. Възложено ми е да разследвам делото по отвличането на Супрун и аз ще го доведа докрай. Като ми възложат други, също ще се старая… Ти какво измисли, Слава?

— Не мога да те оставя сам на място, където убиват политическите лидери… И какво ме съветвате, Алексей Петрович? Да се включа ли във вашата секретна операция?

— Най-напред напишете заявление, че сте съгласен да поддържате благородното дело за създаване на партия.

— Това лесно, а после?

— Ще го занесете в хотел „Славянски“, където се намира организационният щаб на РПДР.

— В „Славянски“ ли? Да, тези благородни люде не са от най-бедните!

— Няма. Ще ви посрещнат ако не с радост, поне с голямо уважение. Не сте чели устава, Вячеслав Иванович. А там черно на бяло пише, че всеки гражданин или организация, подпомогнали делото според силите си, имат право да се подпишат под устава. По-точно под призива за включване в дейността на партията. С това, изглежда, се подчертава народностният характер на бъдещата партия — усмихна се Кроткия.

— Нещо не виждам подписи на обикновени граждани — отвори устава Турецки.

— Нали ви казвам, че не се шуми много-много. И освен това членският внос може и да не е голям — зависи от възможностите ви, — но все пак е с шест нулички…

— Трябва и да плащам ли?! — възмути се Слава.

— Двеста долара — „зарадва“ го Кроткия. — Ще ги платя вместо вас.

— Подписвам се! Само че трябва да съгласувам участието си с министъра.

— Мисля, че министърът няма да възразява. Нали лихвите ще влязат в касата на МВР.

— Сега пък какви лихви? — стъписа се Слава.

— Които ще дойдат след приемането на устава.

— И кой ще ги плаща?

— Мисля, че организаторите на конгреса. Участието на МУР ще бъде оценено по достойнство.

— Значи МУР трябва да работи за тях? — попита Грязнов след кратка пауза. — За нищо на света!

— Ще работите, както сте работили и досега, за благото на родината — усмихна се изискано Кроткия.

— Отлична идея! — поде Турецки. — Заслужава си да се помисли по въпроса. Можем да се внедрим дълбоко в тази политико-криминална структура.

— Кой ще ме пусне там? Познават ме като петте си пръста!

— Познават те, но в МУР не си само ти — възрази Александър.

— Хората се променят. Особено в нашето напрегнато време — рече Кроткия. — Мога да поработя върху вашите артистични заложби.

— Не ставам за актьор.

— Ако е за много пари? Не за собствения джоб, а за държавния бюджет…

— Ако е за много, може и да помисля — усмихна се хитро Грязнов.

Запищя телефонът.

— Грязнов слуша! При мен е. Давам го — подаде слушалката на Турецки Слава. — Меркулов.

— Да, цял съм внимание! Веднага ли да хукна? Не може ли след час? Ясно. Тръгвам. — Александър затвори телефона и огледа приятелите си. — Константин Дмитриевич ме вика спешно.

— След като трябва да чуеш какво са си говорили с Хвостов, ще бързаш — усмихна се Грязнов. — Зарежи всичко и напред!

— Тръгвам.

— С кола ли си?

— Ще се оправя.

— Ще те закарам — стана от мястото си Кроткия.

— Нали щеше да ми преподаваш уроци по актьорско майсторство — напомни Слава.

— След като подпишеш устава.

Пред прокуратурата на Руската федерация, стискайки на сбогуване ръката на Турецки, Кроткия рече:

— Александър Борисович, обърнете внимание на зачестилите посещения на господин Потапов в Ставрополския край.

— Господин Потапов пътува доста често и из други области…

— Да, но там не са убивали кандидати за губернаторския пост.

— Убийствата след неговото пристигане ли са ставали?

— След няколко дни.

— Благодаря, Алексей Петрович.

— До скоро виждане.

— Довиждане.

Меркулов вече чакаше Турецки в кабинета си и веднага му подаде едно листче:

— Чети.

С постановление на главния прокурор на Русия Турецки се назначаваше за ръководител на следствено-оперативната група за разследване убийствата на губернатора Погаляев и другите трима политици. Пълномощията му бяха необичайно големи, под негово подчинение минаваха не само служителите на ФСС и МВР в Москва, но и от краевите управления, в това число и началниците им. Турецки имаше право да взема самостоятелни решения, дори да заповяда употребата на оръжие.

— Доволен ли си? — усмихна се Меркулов.

— На какво да се радвам, трябва да се работи — избягна отговора Турецки. — Виждам, че главният вече е узрял…

— Нямаше начин — усмихна се Константин Дмитриевич. — След такова конско може и да презрее. А презрелият плод пада.

— Конското му чете секретарят на Съвета за сигурност…

— Че кой друг? Зае се сериозно.

— Бяла врана в черното ято.

— Така-така — усмихна се Меркулов. — Станаха смели… нямат удържане! Та кой е в ятото?

— Ако взема да изброявам, ще ми изтръпне езикът!

— Ако беше казал такова нещо преди десетина години, щяха да те изпратят доста надалеч… Живеем в любопитни времена.

— Какво му е на времето? Вървиш и гледаш къде стъпваш. Ако пропуснеш нещо, не ти мърда куршум или тухла по главата!

— Е, и преди са стреляли по теб…

— Така е — съгласи се Турецки. — Но по-рано за убийството на един милиционер цялата банда щеше да отиде на бесилката! А сега ни гърмят като зайци и нищо — разминава им се.

— Невинаги. И ти го знаеш не по-лошо от мен.

— Спомням си, ти казваше, Костя, че основната спойка на обществото е законът…

— Именно. Но когато правилата не се спазват, влиза в сила друг закон.

— На джунглата ли?

— Законът на възмездието.

— Аха.

— С Краля на казиното ти го използва на практика — и не стана лошо. Къде са ония, шефовете на Краля? Много далеч. Там, където ще идем и ние, но по-късно.

— Не всички, Костя, не всички. Някои си пекат задниците из италианските курорти и не им пука за теб, за мен, нито за цялата страна!

— Почакай, Саша. И при тях ще дойде възмездието. А за черното ято ще ти кажа следното. Каквото прави Бог, все е за хубаво.

— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ! — усмихна се Турецки. — Тази пословица някак по ми харесва.

— Така да бъде, да се върнем на нашите си работи. Имаш задача, пълномощията ти са огромни. Работи!

— Нали все това правя, работя. Има убити, значи трябва да има и убийци. Ще ги търсим, но ми помни думата, Меркулов, ще си свършим работата, ще имаме късмет, ще стигнем до голяма птица, но тя ще хвръкне. По-точно, ще й помогнат да хвръкне.

— А ти направи така, че да не хвръкне. Сложи по-здрава примка.

— Мога да сложа и такава, че орел да не може я разкъса. Но пак ще се намерят помощници, ще я порнат с ножче и върви го търси!

— Докато в черното ято кръжи бяла врана, работи спокойно.

— Ще я изкълват и окото им няма да мигне.

— Ще видим. А ти побързай.

— Кога да тръгна?

— Какви задачи имаш в Москва?

— Достатъчно. Нали знаеш: седем следствени дела са в производство!

— Сега имаш едно дело — Ставрополският край. И те питам колко време ти трябва в Москва, за да предадеш делата на други следователи — вече съм се разпоредил за това.

— Между другото, Кроткия никак не харесва господин Потапов. Според мен не може да го понася дори от разстояние. Та служителят на отдел „Вътрешно разузнаване“ в МВР Кротов ми съобщи, че всичките убийства са извършвани след пристигането на господин Потапов в Ставропол.

— Нали знаеш, че Юрий Петрович Потапов, след като се озова в президентското обкръжение, официално се оттегли от бизнеса си, но всъщност се явява шеф на „Сибирско злато“. Освен това отдавна държи в ръцете си ССК, акционерното дружество на стокопроизводителите от Ставрополския край. И тук, в Москва, поддържа тесни връзки с представителя на ССК.

— С господин Гурген Акопович Асатрян — уточни Турецки. — Когато идва в Москва, Колесниченко най-напред бърза не в някой луксозен „Президент-хотел“, а право при Гурген Акопович.

— И къде се е окопал въпросният Акопович?

— На улица „Горковска“. Близо до Мечите езера има голяма къща. Естествено, с червени тухли и охрана. По документи в сградата се помещава представителството на ССК, но там не се провеждат никакви делови срещи. Някои хора си живеят царски!

— Бързо си събрал информация, Саша — похвали приятеля си Меркулов. — Завчера ти прошепнах за ССК, а ти вече си изровил толкова информация! Браво…

— Най-после ме похвали — усмихна се Александър. — Работим Костя. Ти заповяда, ние работим. Нали включих оперативните служби на градското управление на милицията, те разполагат с огромна информация.

— Смятам, че при такива темпове на работа пет дни в Москва са ти много! И за предаване на старите дела, и за събиране на информация за ставрополския губернатор.

— Достатъчни са — отвърна след малко Александър. — Наистина, искаше ми се да прислушам „фармацевта“ Рикалов…

— Да не бързаш да откриеш източника на огромното му богатство? — усмихна се Меркулов.

— Тъй вярно, Константин Дмитриевич!

— Мисля, че Лиля Федотова се занимаваше с Рикалов, нали?

— И още се занимава.

— Нека продължава в същия дух. Твоята задача е една — Ставрополския край. И да даде Господ да разплетеш поне едно убийство…

— Костя, обиждаш ме — усмихна се Турецки. — Защо да ходя на хиляди километри да гоня дивото!

— И от кого ще започнеш тук, в столицата?

— Нали каза, че Супрун бил тук. Сега ще му звънна и ще отида.

— Утре сутринта — реши Меркулов. — Остави човека да си почине. Той се държи, но личи, че е преживял доста.

— Ще разрешиш ли да взема автомата с мен в Ставропол?

— Вземай го.

— Като идвах при теб, срещнах в коридора Чирков. На него каза ли му за пълномощията ми?

— Нищо не съм му казвал, но виж, за командировката ти… впрочем не. Той пръв се поинтересува не мога ли да му съдействам да го вземеш в твоята група. Точно така беше.

— Откъде е научил?

— И аз това мисля — откъде? — пророни замислено заместник главният прокурор на страната. — Макар че като зонален прокурор отговаря за Ставрополския край и вероятно си има свои канали…

— Чрез кого?

— Малко ли началник-управления и помощници има главният…

— Секретарят покани ли главния при себе си, или му позвъни?

— Позвъни му. Разбира се, секретарят на Съвета за сигурност има такъв характер, че можеше да го извика при себе си, но не мисля, че просто така си е грабнал шапката и е хукнал. Но телефонният разговор е бил суров, дори груб.

— С една дума, секретарят натрил носа на главния прокурор?

— Може и така да се каже.

— И ти предполагаш, че след такъв остър разговор главният е плакал на рамото на помощниците си? Вятърът духа откъм кабинета на секретаря. Намерили са се доброжелатели. Нали ти казвам: бяла врана в черно ято!

— Винаги се намират доброжелатели. И не само около секретаря — съгласи се Меркулов.

— Прати ми Чирков — каза Александър.

— Добре ли си помисли?

— И за мен говорят, че вземам подкупи. Във валута.

— За теб не съм чувал, но с Чирков е по-сложно…

— Оправяй му заповедта — повтори Турецки. — Ще взема Чирков не само проформа, но и ще го направя най-близкия си помощник, гълъбчето.

— Надалече гледаш — отговори Меркулов след кратък размисъл. — Но внимавай, това е опасно!… Грязнов няма ли да ти прати някой от неговите барети?

— И той самият ще дойде, ако стане горещо. Виж, Алексей Петрович Кротов със сигурност ще дойде. На конгреса. За да изпълни указанията на министъра.

— На конгреса на РПДР ли?

— Именно.

— Той пък каква работа има там?

— Делегат е. Нали ти казвам, по заповед на министъра.

— Хубаво си живее Алексей Петрович!

— Направо му завиждам! Щом кацна в Ставропол, всяко куче ще знае, че е пристигнал старши следовател от столицата. А като се появи Кроткия, всичко е скрито-покрито. Навсякъде има приятели, не в нашите среди, а там, където ние нямаме достъп. Веднъж ми разказа, че е пил на брудершафт със самия Кръстник!

— Да не си измисля? — не повярва Константин Дмитриевич.

— Кроткия не говори излишни работи. Щом казва, че е пил, значи така е било.

— До утре, Саша — сбогува се Меркулов. — Намини след разговора със Супрун.

— Ще се отбия.

По пътя към кабинета си Турецки срещна зоналния прокурор Валерий Викторович Чирков, който сякаш го чакаше, запалил цигара до прозореца.

— Всичко е наред, Валера. Ще дойдеш. Върви при сътрудника на Меркулов, а после в счетоводството да си оправиш командировъчното.

— Благодаря, Александър Борисович!

— Няма за какво. Не те вземам на разходка. И виж какво, приготви ми статистически отчет за ставрополските дела. Убийства, бандитски сбивания, други тежки престъпления… Мисля, че няма нужда да те уча. Нали си зонален — трябва да ги чаткаш тези работи.

— Слушам.

— Валера, да не си военен?

— Преди работех в разузнаването.

— И си завършил военната академия?

— Военно-юридическия институт.

— Ще заминем след четири-пет дни. Със здраве! — завърши Александър.

 

 

Из прокуратурата на Русия се разнасяха всякакви слухове за старши прокурора от следственото управление Валерий Викторович Чирков. Имаше подозрения, че взима подкупи и е замесен в изтичането на секретни материали, че поддържа тесни контакти с хора от подземния свят, но без никакви доказателства. А що се отнася до връзките му с криминалния контингент, може да се каже само едно: няма прокурор или следовател без подобни познанства, работата е такава. Наистина, от познанство до познанство има разлика. Едно е да разговаряш в служебния си кабинет и съвсем друго — да седиш на маса в скъп ресторант със заподозрян в особено опасно престъпление. А Чирков беше ходил, и то неведнъж. От друга страна, мигар Турецки не е седял с такива хора? Случвало се е, и то не един или два пъти. Отново заради работата, тя е такава. Не че бе разпитвал специално, но до слуха му беше достигнало, че Чирков има разкошен апартамент в Крилатское, хубава вила и две коли.

В кабинета си Александър намери следователя Лилия Федотова. Някога бяха доста близки, но отношенията им много отдавна станаха чисто професионални. Връзката им бе прекратена след едно на пръв поглед незначително събитие. Веднъж Лилия срещна Турецки на „Тверски“. Той се разхождаше с дъщеря си.

— Тате! — извика Нина. — Виж какви цветенца! Може и да си откъсна?

— Не бива, зайче. Нека си растат. Ти ще откъсне, друг също ще поиска и какво ще стане? — Турецки търпеливо й нежно внушаваше на дъщеря си.

— Няма да има цветенца — отговори детето.

— Правилно, зайче. Няма да има.

Александър забеляза Федотова и Лилия въздъхна облекчено. Тя се скри зад едно дърво и дълго гледа как се отдалечават и изведнъж нещо я убоде право в сърцето. За първи път помисли, че Турецки е семеен човек, че си има свой живот и грижи, че в края на краищата е женен и неведнъж беше казвал, че обича жена си. Лилия нямаше никакви планове по отношение на ръководителя на следствената група, в състава на която влизаше някога. Не, тя беше жена със свободни нрави, без предразсъдъци, но сега, като гледаше момиченцето, изведнъж си помисли, че и за нея е време да има деца, скоро щеше да стане на трийсет, време е да миряса.

— Лиля, кажи ми, моля ти се, с какви средства зоналният прокурор Чирков е получил апартамента, вилата и двете западни коли? — попита Турецки още от вратата.

— Всички го знаят. Освен теб, естествено.

— И?

— От заплатата на жена си.

— Каква трябва да е тази заплата, като една кола струва към двайсет хиляди долара?

— Нагоре — към трийсет и пет. Чирков има и джип.

— Още повече… И къде работи жена му?

— Не е важно къде, а при кого.

— Изплюй камъчето де!

— При Гурген Акопович Асатрян.

— Значи в ССК. Любопитно… И като каква?

— Елисавета Максимовна, както и мъжът й, е с юридическо образование. Води се юрисконсулт на фирмата.

— Какво значи „води се“?

— Не получава твърда заплата, а й плащат процент от договорените сделки. И взема прилично.

— Е, чак за джип!

— Кой знае? Зависи от сделката.

— Най-вероятно незаконна.

— Добър следовател си, Александър Борисович, отвътре ти иде, но все се обажда в теб съветският човек — усмихна се Лилия. — Не се сърди. При най-малкото нещо — криминална история. Тогава прати на подсъдимата скамейка и шефа! Нали знаеш само колко данъци е платил.

— С удоволствие, но са ми къси ръцете!

— А какво така те заинтересува Чирков?

— Вземам го в моята група, в Ставропол. А, още не знаеш…

— Щом е за Ставропол, не е трудно да се досети човек за какво става дума. По политическите убийства ли?

— Да, Лилечка, да! Заминавам. Казват, че казачките там били бонбонче!

— Жените ще ти изядат главата някой ден. Помни ми думата!

— Пепел ти на езика!

— И не те съветвам да вземаш Чирков!

— Защо?

— Шесто чувство. Усещам неприятност. Гледам те и усещам — няма да се размине без нещастие.

— Завчера почина съседът ми във входа. Ако ти кажа от какво, няма да повярваш — каза изведнъж Турецки, след като помълча малко.

— Защо пък? — възрази Лиля. — Ще повярвам.

— Излязъл на улицата да разхожда кучето си. Наоколо чирикат врабчета, летят гълъби. Съседът се зазяпал по гълъбите, отворил си устата и… се задавил, започнал да се задушава, паднал и умрял.

— И какво му е паднало в устата?

— Нали ти казвам, летели гълъби! Какво, не се ли сещаш?

— И в нашата градинка летят.

— Можеш да гледаш гълъбите, Лиля, но не си отваряй устата — каза сериозно Турецки. — Съседът се задавил от курешка на гълъб, влязла му в кривото гърло. И се задушил.

— Лъжеш! — засмя се Лилия.

Тя погледна внимателно Турецки, като се стараеше да познае дали говори сериозно, или все пак се шегува.

— И защо ми разказа всичко това?

— За да усмиря шестото ти чувство. Човек може да умре и от изпражнение на гълъб, особено ако стои с отворена уста. А пък аз, Лилечка, ще се постарая да си държа моята заключена.

— Турецки, ти се безсмъртен — въздъхна Лилия.

— Така вече е по-добре — усмихна се Александър. — И още нещо, скъпа. Ще се наложи да водиш самостоятелно делото на „фармацевта“ Рикалов. Напускам те и минавам в ставрополската група.

— Какво точно ти трябва?

— От фирмата на Рикалов се интересува секретарят на Съвета за сигурност Хвостов, а не аз. При него тя е в първата десетка за изясняване източниците на доходи.

— Доходите — а те са огромни — зависят от търговията. Друг въпрос как се разпределят. Още не сме си изяснили всичко, но Рикалов си плаща добросъвестно данъците.

— Фармацевтиката е фина работа. Бурканчета, прахчета, хапчета… А не може ли вместо аспирин, в пакетчето да има нещо бяло, но със специфичен вкус и мирис?

— Доколкото знам, Рикалов не си играе с наркотици.

— Може и да е така, но малките „рикалчета“ из цяла майчица Русия могат да се поддадат на изкушението.

— Няма да ми стигнат силите, Александър Борисович — усмихна се Лилия. — Огромна е майчица Русия!

— Ще ти помогнат, Лиля.

— Кой?

— Ще ти се обадят. И много е възможно дори още днес да ти звъннат.

 

 

В десет сутринта Турецки спря пред кооперацията в „Лаврушински переулок“, където бе отседнал Фьодор Степанович-Супрун.

— Фьодор Степанович? — попита Александър мъжа, който му отвори.

— Същият. А вие сте Александър Борисович? Костя ли ви изпраща?

— Познахте. Здравейте.

— Здравейте. Заповядайте.

Апартаментът беше тристаен, имаше просторен, съвременно обзаведен хол, с дървена ламперия по стените, мека и уютна мебел, музикална апаратура.

— Отдавна исках да дойда тук — призна Турецки. — И ето че ми излезе късметът.

— Знаете ли, в този квартал са живели почти всички известни писатели — Фадеев, Паустовски, Федин, Асеев. Точно в този апартамент е живял Александър Фадеев! Поне така ми каза Юрий Игоревич… Приятел, земляк — поясни Супрун, като видя въпросителния поглед на госта си. — Директорът на „Машук“. Костя не ви ли разказа?

— Аз обичам да получавам информация от първа ръка — усмихна се Александър.

— Тогава заповядайте на масата! — покани го Супрун.

— Кого още чакаме — попита Турецки, като видя масата, отрупана с блюда с всевъзможни деликатеси. — Десет души?

— Защо? — учуди се Супрун. — Обикновена казашка храна. За двама.

— Богато живеят казаците.

— Не умират от глад. Но работата не е в това. Винаги можеш да се натъпчеш, но виж, с душата е по-сложно… Какво сме се разприказвали! Сядайте. Вино, ликьор, коняк? От нашия, ставрополски?

— Може — съгласи се Александър.

Постепенно се разприказваха. Александър научи, че Супрун има две деца, жена, брат Иван, при когото сега живее семейството му. Фьодор Степанович разказа подробно за отвличането, бягството и разговора с Меркулов. Супрун говореше стегнато, чувстваше се, че е силен мъж и никак не е от страхливите. Незабелязано минаха на „ти“.

— Фьодор Степанович, не ти ли омекнаха коленете? — попита Турецки.

— От къде на къде?

— Те няма да мирясат. Това са чакали.

— Там, в моя край, няма да ме закачат. Пък и моето братче вече е вдигнало скандал. Той още не знае нищо конкретно, а когато научи… Ела виж! Как ти се вижда моят юмрук? — Супрун поклати огромния си юмрук.

— Страхотен!

— А на Иван е като ковашки чук!

— Но куршумът не пита…

— Няма да посмеят. А ако го направят, после казаците ще ги натръшкат като снопи.

— А има ли с какво?

— Ще се намери. Отначало и аз се съмнявах, но след разговора с Костя разбрах, че сега вече ще си траят. И наистина ще ме пазят. Те са чакали, страхливи зверове.

— Не се заблуждавай. Станали са нагли. Чакалите са много упорити. Четири убийства. Нагли, откровени и професионални.

— Знаеш само за четирите. За тези, за които пишат във вестниците, а всъщност са повече. Премахват и свидетелите. Пък и изпълнителите също. Соколов — убиецът на Погаляев, беше намерен в реката. И всичко е скрито-покрито. Такива ми ти работи, Александър Борисович…

— Точно затова ще дойда при вас. Ще търсим.

— Защо не дойде по-рано? Аз не съм професионалист, но и глупакът разбира, че разследване се прави веднага след убийствата, по горещите следи!

— Във вашия край УВР и ФСС се ползват с добра репутация. Още повече че началниците им са получили най-строги заповеди.

— Президентът също нарежда незабавно да се изплатят заплатите на миньорите!

— И нима не го правят?

— Пускат им по нещо. Като на кучета! А откъде ги вземат? Да не мислиш, че от собствения си джоб? Вземат от пенсионерите, учителите, инженерите, учените! Лоши работи стават в държавата, в нашата Русия.

— Говорил ли си за това с хората?

— Разбира се!

— И какво?

— Нищо. Хората мълчат. Кузбас е далеч, Воркута още повече, там е студено, а при нас топло, земята е такава, че суха пръчка да боднеш, след година ще порасте дърво! А може и да не вярват. Помня, един старец хубаво го каза. Не е допрял още ножът до кокала, казва, гладният човек е звяр. Търпят, значи не са озверели. Аз, вика, ще повярвам, когато чуя, че същите тия миньори са разкъсали на парчета началниците-милионери!

— Може и да се опитат, ама човекът с пушка пречи…

— За какво говориш?! Какъв човек с пушка… Всичките ще смачкат.

— Искаше да ми кажеш нещо, или така ми се е сторило? — попита Турецки и като улови въпросителния поглед на събеседника си, добави: — По въпроса за получените заповеди?

— Чувал съм за заповедите на министъра до ФСС и УВР — отвърна неохотно Супрун. — Пили сме по някоя друга чашка с местните началници, а и със самия Колесниченко. Че и прокурорът не изоставаше… Гледам, искаш да измъкнеш нещо от мен, ама и аз не знам какво. По-добре задавай конкретни въпроси — ще отговоря. Между другото, чел съм преписките по убийството на Василиев.

— В Ставропол ще прегледам документите по четирите случая. Повече ме интересуват личните качества на жертвите. Ти познаваше ли се с тях?

— И с четиримата. С Погаляев съм имал само служебни взаимоотношения. Губернатор… Най-близко познавах Григорий Ефремович Василиев. Той май беше най-силният конкурент на Колесниченко. Доктор на техническите науки. Шеф на катедра в университета. Пък и по хората на погребението може да се съди. Много хора дойдоха на гробището…

— На колко години беше?

— Минаваше петдесет и четири.

— Значи е оставил деца…

— Три. Двама синове и дъщеря. Синовете са големи, Григорий и Артьом. Работят във Федералната служба за сигурност.

— Офицери ли са?

— Григорий скоро стана подполковник, Артьом е капитан.

— А дъщерята?

— Тя е ученичка. В осми клас. Дашенка се казва. Приятелки са с моята Оля.

— Какво казват синовете? Или и те мълчат?

— Говорих с тях. Живеем в една кооперация, подръка са ми. На вид са спокойни, но усещам нещо, не мога да го изразя с думи. Синовете няма да простят.

— Участваха ли в разследването? — попита след кратко мълчание Турецки.

— Олег Владимирович не разреши.

— Макеев? Началникът на ФСС?

— Той. Включи единия в групата по убийството на Скачко, втория по случая Приходко.

— Формално е прав. Наказателният кодекс не позволява. Не е редно. А в чисто човешки план… Само Бог знае — рече Александър. — Какви хора бяха Скачко и Приходко?

— За Приходко казах на Меркулов…

— Застрелял го бодигардът му. В басейна на вилата. Разказвай.

— Какъв бодигард? — втренчи се въпросително в Турецки Супрун. — За пръв път чувам.

Разбрал, че е казал нещо излишно, Александър се постара да се измъкне.

— А не се ли носеха такива слухове из града?

Супрун погледна предпазливо следователя, запали цигара и пусна едно кълбенце.

Турецки беше получил сведенията за участието на бодигарда в убийството от Кроткия, но той не му каза откъде е получил информацията.

— Това е една от работните версии — поясни Александър. — Наистина, кой може да го застреля в собствения му дом? Изводът се налага от само себе си. Приближен човек, на когото домакинът вярва…

— Бодигардът Пьотър ли се е казвал? — прекъсна го Фьодор Степанович.

— Да — забави се с отговора си Турецки.

— Пьотър Ворончук?

— Точно така.

— Този Пьотър Ворончук загина. В Чечня.

— Не знаех — поклати глава Турецки. — Как е станало?

— Носеха се разни слухове…

— Преди да стигне Чечня ли?

— Стигнал. И дори успял да повоюва. Но не загинал в бой! Отишъл си от този свят безславно. В пиянско сбиване. За останалото ще питаш Гриша, по-големия син на Григорий Ефремович. Бог да го прости…

— Непременно ще попитам — обеща Турецки. — Скачко е бил бизнесмен, нали?

— Бизнесмен, но не от бившите престъпници! Всичко, което имаше, беше постигнал с ума си. А беше умен. Държеше Железноводск, това беше негова територия. Там го намериха, в родния му град, в покрайнините. Прострелян в корема и с куршум в главата, с контролен изстрел, както вие се изразявате.

— Голям бизнесмен ли беше?

— За нашите мащаби — голям.

— Значи не се е движел без охрана?

— И аз се движа с охрана, а пък на, паднах им в капана.

— Ти, Степанич, си направил грешка.

— Каква?

— У нас в Москва охраната придружава чак до входната врата на жилището.

— Но нашата кооперация не е хан, а за началници, така да се каже. Във фоайето има дежурен с униформа.

— Сигурно е от общинската охрана.

— С униформа. И пистолет. Но ако тия чакали намерят начин да минат край него? Та измислихме светлинния сигнал. Аз, Саша, година и половина се движа с охрана, а все не мога да свикна. Понякога забравям да светна и моите момчета за броени минути са пред вратата!

— Не е много сложно да се мине покрай пазача. Още повече че те е арестувал милиционер, старши лейтенант. А за младежа с пистолета той е началник.

— Не беше сам. Имаше още двама милиционери и едно момиче. Симпатично между другото. Казваше се Маша, като жена ми. Старши лейтенантът, както и да е, ами останалите как са минали?

— Какво толкова — махна с ръка Турецки. — Не само ти живееш в тази кооперация. Да кажем, дошли на гости при дъщерята на началника на УВР или ФСС!

— При нас е прието гостите да се представят на дежурния. С документи.

— Значи са влезли с редовни документи и покана. Сигурно са ги проверявали?

— Ще питаш по-малкия син Артьом.

— Поинтересувах се за делата при зоналния прокурор на вашия край. Следственото управление на прокуратурата е стигнало до извода, че убийството е резултат от сблъсъци между групировки. Оказва се, че Скачко е бил преследван за дългове…

— Какви дългове, по дяволите?! Скачко никога и на никого не е бил длъжник! Зная със сигурност — прекъсна го Супрун. — Разбира се, най-лесно е вината да се стовари на покойника. Нямат срам от мъртвите… Преди Скачко да се кандидатира за изборите, всичко беше тихо и мирно. Нито сблъсъци, нито неизплатени дългове!

— Ами ти, Степанич, какво мислиш по въпроса? — попита след малко Турецки.

— Същото ме пита и Костя. Поразмърдай си мозъка и виж на кого е изгодно това. Ако убиват съперниците на губернатора, значи той ще има полза. Така и му казах.

— И какво отговори Константин Дмитриевич?

— Почакай — отговори след малко Супрун. — Костя твърди, че пряката полза от убийствата е за губернатора, макар, естествено, да не ги убива лично той. Според мен виновни са неговите хора.

— Това вече е обвинение, Фьодор Степанович. И то твърде сериозно. Аз на ваше място нямаше да избързвам с изводите, докато не се съберат железни улики — поясни Турецки.

— Колесниченко може и да не изпраща лично убийците, но е сигурно, че той е в нечии много здрави лапи.

— Вече ми става по-ясно — оживи се Александър. — Да си призная, успях да се запозная с биографията на Колесниченко само в общи линии, но там нищо не се споменаваше за неговите приятели. Какво можеш да ми кажеш?

— Според мен хора от типа на Колесниченко не могат да имат приятели.

— И от какъв тип е Колесниченко?

— Саша, виж каква кариера направи! И то само за пет години! От началник на строеж се издигна до кмет на Пятигорск… Ходил ли си там?

— Няколко пъти.

— Истинска златна мина! А Николай Михайлович е умен. Една годинка поцарува, а се награби толкова, колкото други за десет години няма да успеят. Я се опитай да отидеш на санаториум! Друг път ще отидеш! Няма вече санаториуми! Кръчми, казина, офиси, банки. И всичко е частно, а не на трудовия народ. От кмет направо кацна в Държавната Дума в Москва! А там, изглежда, е завързал връзки — и пак към родния край. Като дойдеш, ще видиш.

— Представям си. Кръчми, казина, офиси, банки… На какво се чудиш, Степанич? Картинката е такава не само в Ставрополския край. Във всички големи градове е така.

След кратко мълчание Турецки попита:

— И кое му е хубавото? Ако сега, Фьодор Степанич, ти предложат да се озовеш в онова време, съветското, ще се съгласиш ли?

— Не.

— Защо?

— Така изведнъж не мога да отговоря…

— И аз няма да се съглася.

— През последните години по високите етажи на властта започна да смърди — изрече Супрун.

— На какво?

— На умряло. Защо се смееш? Истина ти казвам. Например отиваш при първия. Седнал. По правило, в края на дълга-предълга маса. Изглежда мъничък, крехък, макар всъщност да е обикновен човек. А масата е километрична, наоколо са строени десетки еднакви столове. И той, мръсникът, дори не става! Махва ти с ръка, влизай. И пак повтарям: в кабинета мирише на труп. Пък човекът седи там година, две, десет, че и няколко десетки. И да не искаш, ще се вмиришеш. Злато да ми дават, пак няма да се върна в ония години! Той си седи, а по полето се разхождат прасета! И то не из голо поле. Пускали сме, Саша, свинете в доматените градини. Няма транспорт, не говоря за хладилници, такова нещо изобщо не сме имали, а жега до Бога, доматите се разкапват. И ние пускахме свинете вътре. Все някаква полза ще има. Ами да вземем сливите, зарзалите! С булдозери ги наривахме в ямите! А на тоя, дето седи в кабинета, закачат орден „Герой на социалистическия труд“! Нали реколтата наистина е нечувана!

— Ами сега как е?

— Сега, Саша, колите чакат на опашка за домати. И не какви да е коли. Почти всички са с хладилници.

— Значи вървим по правилния път!

— Виж цените. Аз надникнах по московските сергии и ахнах. Седем-осем хиляди! А при нас от полето ги вземат по хиляда и двеста!

— Хора с кавказка националност — уточни Турецки.

— Те. Опасен народ са.

— И от твоето стопанство ли карат?

— Караха. Поразвързахме кесиите, потънахме в дългове, но си купихме собствени камиони с хладилни камери. Сега сами си ги караме. В това число и тук, в Москва.

— Знам — „Машук“ — рече Турецки.

— Този апартамент също се води на фирмата.

— А как гледа на това ССК? Особено генералният директор господин Юсин, Миша Мусолини?

— Под вежди.

— Ами Колесниченко?

— Колесниченко ме поддържа. Ако не беше той, смятай, че съм отишъл по дяволите!

— Степанич, отклонихме се от темата. Значи Николай Михайлович няма приятели. Но нали прекарва с някого свободното си време?

— Преди да се кандидатирам, често се виждахме.

— Интересуват ме отношенията му с прокурора Власенко, началника на местната ФСС Маркуша и на краевото УВР Макеев — направо започна Турецки.

— Много бих искал да те зарадвам, да извадя веществените доказателства на масата, както се казва, но за съжаление ги няма.

— А аз дори не съм те молил за такова нещо — усмихна се Александър.

— Иначе отношенията им са приятелски. Поне така ми се струва.

— Забележката ти за доказателствата ме заинтересува…

— Губернаторът, прокурорът, двамата началници — това е местната власт. И ако тя не може да разкрие нито едно убийство, съгласи се, идват ти разни мрачни мисли…

— Да погледнем на нещата от другата страна — предложи Турецки и извади от джоба си снимка.

— Не знам кой е този — отвърна Супрун, втренчен в снимката.

— И нито веднъж ли не си го виждал? Хубаво го виж, Степанич.

— Не. Не съм го виждал. Не се оплаквам от зрителната си памет. Може да съм го зърнал бегло, но ако трябва, ще си спомня къде и при какви обстоятелства.

— А Колесниченко и останалите трима са се срещали с него неведнъж. И не къде да е, а в Ставропол. Това е Юрий Андреевич Потапов — почука по снимката Турецки.

— Почакай! Значи това е господин Потапов…

— Самият той.

— Чувал съм за посещенията му. Но не съм имал честта да го срещна.

— Не са те запознали, Степанич! Не си бил нужен на губернатора и на началниците, нито на самия Потапов, за тях си чужд човек. И дори опасен.

— Та той е от президентския екип…

Турецки искаше да каже на Супрун, че по-рано господин Потапов е лежал в затвора, но погледна събеседника си и реши да не го разочарова. Явно човекът вярваше в хората на президента, нека си вярва, то ще е до време. Александър прибра снимката в джоба си.

— Александър Борисович, а защо носиш снимката му със себе си? Нима… — започна Фьодор Степанович, но Турецки го прекъсна:

— Знаеш ли, че моят бивш шеф, който две години бе главен прокурор на Русия, лежи в лефортовския затвор?

— Чета вестници, гледам телевизия — усмихна се Супрун.

— А и той беше виден представител на президентския екип, да не говорим за бившия шеф на охраната на президента, директора на ФСС, уволненият вицепремиер и останалите правителствени чиновници с по-нисък ранг. — Турецки погледна Супрун и се усмихна. — Не се вълнувай, Степанич. Ще се справим. — Той си погледна часовника. — Меркулов помоли да се отбиеш при него. Мога да те закарам.

— С кола ли си?

— Да.

— Но как така? — Супрун изразително прекара пръст по гърлото си. — Пил си…

— Разбирам. Не е правилно. Но какво да правя сега?

— Да тръгваме.

— Трябваше да пооправим — кимна към масата Александър.

— Няма проблем. Съседката, вдовица на писател, почиства. Нали разбираш, пенсията е мизерна. Ние й помагаме.

— Тя има ли ключ от апартамента? — поинтересува се Турецки.

— Да, Галина Николаевна си има ключ.

— Предполагах, че външни хора нямат достъп, а то било хан — измърмори недоволно Александър.

— Тя е приветлива, добра жена. Ако подозираш всички, по-добре да не живееш!

— Добротата и простотата ни погубват — все така недоволен продължаваше Турецки. — По-добре тази вдовица да е някоя хиена! Баба Яга! Не попитах дали твоят Юрий Игоревич често кани гости тук?

— Той е затворен човек. Заклет ерген. Не се занимава с жени.

— Това не е хубаво — рече назидателно Александър. — Жените трябва да се обичат. Господ затова ги е създал…

 

 

Докато отключваше вратата на колата си, Александър по навик незабелязано огледа спрелите наоколо автомобили. Набитото му око се плъзна по затъмнените прозорци на вишнев мерцедес. През предното стъкло неясно се виждаше фигурата на шофьора и главите на двамата седнали отзад мъже. Турецки потегли и след известно разстояние забеляза в страничното огледало движещия се след него мерцедес. Професионалната интуиция му подсказваше, че и дума не можеше да става за някаква случайност. И той реши да провери. След Полянка излезе на „Садовое“, мина по моста, зави надясно и се засили покрай реката по посока на стадион „Лужники“. Мерцедесът не изоставаше.

— Саша, ама ти не караш към прокуратурата — обади се Супрун. — Може да не познавам добре столицата, но мисля, че се движим в друга посока.

— Обърни се. Виждаш ли мерцедеса?

— Е?

— Не се отделя от нас. Още от апартамента ти.

— И какво ще правим сега? — попита Фьодор Степанович.

Вместо отговор Турецки зави в най-близката уличка, мерцедесът бързо ги настигаше.

— Саша, носиш ли си пистолета? — неизвестно защо започна да шепне Фьодор Степанович.

— И какво ще направиш с него? — потупа по джоба си Турецки. — Те може да имат стингър^[1]. Или са твоите приятели?

— Какво говориш?!

— Гледай, напират ли, напират! Как мислиш, какво искат?

— Изглежда са решили да доведат работата докрай. В Ставропол не успяха да ме ликвидират, сега ще се пробват тук.

— Не, Степанич, работата е друга — възрази Турецки. — Ако сериозно са решили да те премахнат, отдавна да са го сторили.

— А откъде знаят, че съм хукнал за Москва?

— Как иначе, проверили са за всеки случай. Нали виждаш, вървят по петите ни… Предполагам, че отдавна познават апартамента, където би могъл да отседнеш в Москва. Така че, Степанич, днес ще спиш на друго място. А след три-четири дни ще заминем с теб на юг, към твоя роден край!

— След нас са. Не изостават — убеди се и Супрун, като погледна назад.

— Любопитно им е къде сме се разбързали. Интересно кой ли е в мерцедеса?

— Ами съобщи на най-близкия пост на КАТ. Нека ги спрат.

— Безполезно е.

— Защо?

— По номера се вижда, че колата е от гаража на някой голям шеф. Така че на бърза ръка ще разкарат катаджиите!

— Длъжни са да спрат — настояваше Супрун.

— Степанич, мисля да направим друго — каза Александър и извади мобилния си телефона. — Слава! Привет. Карам по проспект „Комсомолски“. След около пет минути съм при теб. Някакви безделници са по петите ми. Вишнев мерцедес… Край. Сега ще видим какво ще стане — усмихна се той на Фьодор Степанович.

Излязоха на „Пречистенка“. Турецки намали. Отпред мигнаха стоповете на джипа на Грязнов. Като минаваше край него, Турецки помаха на Слава с ръка. Джипът изпревари мерцедеса и почти плътно се пристрои до ладата на Турецки. Тя неочаквано набра скорост и се шмугна в най-близката уличка. Джипът се засили след тях, но след няколко метра рязко наби спирачки: пред него, напречно на пътя, бе спрял фургон. Шофьорът на мерцедеса успя да реагира, но все пак леко блъсна джипа. Грязнов слезе, без да бърза.

— Това беше — каза Турецки.

— Даа — въздъхна Фьодор Степанович. — Страхотно! Отработен трик.

— Слава ще огледа задната броня на джипа си много внимателно — засмя се Турецки. — И сигурно ще намери малка драскотина. Интересен разговор се води сега с типовете от мерцедеса! И Слава като нищо ще ги одере с половин хилядарка!

— Нали колата е на голям началник — напомни Супрун.

— Джипът е собственост на друг началник. На никого не е позволено да поврежда кола за трийсет и пет хиляди долара — отвърна Александър. — Още повече, ако е от гаража на МВР.

— Твой приятел ли е?

— Да — отвърна сериозно Турецки. — Приятел до гроб. Временно изпълняващ длъжността началник на МУР.

Ладата пак изскочи на „Садовое“ и скоро се изгуби в потока коли.