Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бархатный губернатор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Богомил Райнов

Заглавие: Инспекторът и нощта

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1964

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30.VIII.1964 година

Редактор: Светозар Златарев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3808

История

  1. — Добавяне

3.

При вида на първите къщички в Татарка нещо трепна в сърцето на майор Павел Голованов. За напрежението му имаше основателна причина.

Служителят на МУР беше идвал в Татарка два пъти. Първия — след Афганистан, когато дойде да съобщи на Настя за смъртта на мъжа й, а втория — след около четири години. Пристигна по някакъв повод в Ставропол, а вечерта взе такси и полетя за Татарка, като предварително се натовари с разнообразни мезета и пиене. Искаше да види Настя, да поговори с нея и да се върне обратно още вечерта, но не стана така. Дали Настя пийна доста, или болката от загубата на мъжа й се беше притъпила, но тя допусна до себе си Паша Голованов и майорът живя у тях цели десет дни. Тогава се запозна и със съседа Владимир Байбаков.

Голованов вече започваше да мисли за женитба, но Настя неочаквано заяви директно на майора да си отива още същия ден. Майорът не разбра защо жената го гони, нали миналата нощ всичко си беше наред, по-хубаво не можеше да бъде. Но това сякаш не беше същата Настя. Тя му забрани да идва повече, да пише, да й се обажда по телефона и да изпраща телеграми. Наложи се да си тръгне. Но не я забрави. Пишеше й писма, търсеше я по телефона, но отговор така и не получи, а като чуеше гласа му по телефона, Настя веднага затваряше. Така че имаше защо да се вълнува.

— Къде отиваме? — попита Демидич, който караше.

— Право при Байбака — нареди Голованов.

— Дали да не се огледаме първо, да преценим обстановката? — предложи предпазливият оперативник Филя.

— Ти не си на разузнаване — отсече майорът. — Попитай жената за адреса на Байбака — и посочи една млада минувачка.

— Ама не знаеш ли?! — възкликна жената след въпроса на Филя. — Целият край го знае, пък ти не!

— Ако знаех, нямаше да питам!

— Ще минеш пазара, завиваш наляво и ще видиш!

— Ти кажи адреса!

— Карай, карай, там ще ти го кажат! Така ще ти го кажат, че няма да си познаеш хората! — засмя се жената, погледна младежа и добави: — В Татарка има само една такава къща.

И наистина, отминаха пазара, свърнаха зад ъгъла и видяха красива къща, опасана с чугунена ограда. Къщата беше наполовина скрита зад лоза, до масивната порта се стигаше по пътечка от мраморни плочки.

— Възгордял се е Вова Байбака — пророни замислено Голованов.

— Пораснала му е работата!

— Накъде да карам? — попита Демидич.

— Към портата. И натисни клаксона.

Отпред излезе пазач.

— Е? — попита той и зорко огледа седналите в колата.

— Какво екаш? — усмихна се Голованов. — Още не си отворил.

— Кого търсиш?

— Шефа.

— Няма го.

— А ти го потърси и му кажи: дошъл е майор Голованов. Действай!

Пазачът огледа пристигналите гости.

— Много тежко го раздавате, братлета — озъби се той.

— На кое викаш тежко? — усмихна се Голованов и слезе от колата.

— Стой! — извика пазачът.

— А ето го и шефа! — усмихна се широко майорът, гледайки над рамото на пазача. — Вова! Вовик!

Пазачът се обърна машинално, което бе напълно достатъчно за Голованов и след няколко секунди младежът вече лежеше по очи на земята, забил нос в пръстта.

— Пусни ме… — изхриптя той.

— Братле — напомни майорът. — И той ще ми се пише братле. Моите братя са в колата.

Голованов измъкна от пазача пистолета, свали по навик пълнителя, опипа джобовете му и извади мобилния телефон.

— Обади се!

— На кого?

— На моя приятел, на Байбаков!

— Истината казвам, няма го!

— Ами какво се озърташ? — попита сърдито майорът.

— Ми така… То…

— Стани! И отсега нататък помни: да не викаш силно и да не посягаш към патлака! — Голованов го погледна и поклати глава. — Всичките ли хора на Володя са такива?

— Ти ме подлъга — изломоти пазачът. — Ако…

— Млъкни, братле — прекъсна го Голованов. — По-добре ми кажи къде да намеря домакина?

— За чий ви е? — настръхна младежът.

— Не чу ли? Приятели сме. Идваме му на гости.

— Приятели — не повярва пазачът. — С такива приятели врагове не ти трябват! Не знам какви сте, но е сигурно, че не сте тукашни.

— Обади се, мой човек — кимна към телефона Голованов.

— Защо да звъня? Сега ще дойде. Обед е… Я ми върни пищова — помоли пазачът. — Байбака ще ми счупи главата.

— Няма да си играеш с него, нали?

— Да не съм луд. Я какви перки седят вътре — кимна към колата младежът. — Може да не носят пистолети, а автомати!

— Съобразителен си — усмихна се Голованов и му върна пистолета. — Върви да пазиш. А ние ще запалим по една, ще се поразтъпчем.

Пазачът не очакваше такава постъпка от непознатия и видимо се отпусна.

— Запалете — извади той пакет „Малборо“. — Откъде сте?

— Ще ти кажа, ама няма да повярваш.

— Полицаи, а? От Москва?

— Разчу ли се?

— Има нещо такова. Какво сте загубили в Татарка?

— Любопитно момче си… Казахме, дошли сме на гости.

— Добре, ако е на гости… — започна момчето, но изведнъж замълча, наостри слух и заяви уверено: — Байбака иде.

В малката уличка с голяма скорост изскочиха две коли — джип и БМВ.

От тях изхвърчаха неколцина младежи и професионално обкръжиха волгата. От джипа бавно излезе Байбака и се взря в Голованов.

— Павел…

— Същият.

Майорът и Владимир се прегърнаха леко.

— С теб ли са? — кимна към Демидич и Филя Байбака.

— От доста време вече.

— Разбрах. Влизайте. Веднага ли на масата или първо в банята?

— По-добре баня и маса едновременно — усмихна се Голованов.

— Няма проблеми.

— Оръжие носите ли? — попита един от охраната, явно главният на групата.

— А как без него в наше време?

— Моля да го предадете.

— Остави — рече Байбака, като погледна Голованов.

Банята се оказа просторна, но поддържаше висока температура. Майорът, Филя и Байбака, разгорещени до червено, вече няколко пъти скачаха в басейна със студената вода, само Демидич все още старателно се сапунисваше, поливаше и поглеждаше неодобрително другарите си.

— Демидич! — не издържа Байбака. — Какво, не обичаш ли?

— Че какво да правя в този студ? — измърмори в отговор Демидич.

— Как? — удиви се Байбака. — Смяташ, че не е достатъчно горещо?

— Вкусове всякакви. Играйте си, а аз след вас ще се напаря на воля.

— Давай сега — разпали се Байбака.

— Ще издържиш ли? — погледна го изпод вежди Демидич.

— Ще се пробвам!

— Тогава се омитайте — нареди Демидич. — Полейте се, попийте биричка, а аз ще поработя.

— И колко ще чакаме?

— Ще ви извикам.

Мъжете отидоха в съблекалнята, ако може да се нарече така разкошното помещение, облицовано с карелска бреза, където имаше маса с разнообразни мезета.

— Откъде е тоя? — попита Байбака и кимна към парилката[1].

— Архангелско биче — засмя се Филя.

— Бива си го… Павка, бира или нещо по-силно?

— Дай първо по една бира.

Демидич извика момчетата след двайсетина минути.

— Хайде, момчета! По един и бавничко. Мисля, че стоплих малко…

Демидич влезе пръв и се качи най-горе. След него искаше да влезе Филя, но излетя като куршум.

— Мирувайте. Не размахвайте метличките още — заповяда Демидич, като видя, че Голованов и Байбака влизат.

— А какво?! — изхриптя Голованов, задъхвайки се от нетърпимата жега.

— А ти, шефе, се качи тук! При мен!

Байбака погледна с удивление майора.

— Не му обръщай внимание — рече той. — Селянин…

Байбака се качи на второто стъпало и поседна.

— Какво спря? — попита Демидич.

— Ще постоя засега тук.

— И аз няма да остана по-назад — обади се Голованов, храбро се качи и седна до Демидич.

— Подишахте ли? Ех, Господи, благослови…

И с тези думи Демидич завъртя дъбовата метличка.

— Ах, ти! — закрещя Голованов и свит на кравай се изтърколи по стъпалата. — Това не е баня! Преизподня!

Байбака също се спусна мълчаливо надолу.

— Затворете вратата! — изрева отгоре Демидич.

Той се върна в съблекалнята след около половин час и от раз обърна двете халби бира, услужливо налети от Филя.

— Още?

— По-късно.

— Малко ли ти беше?

— Трябва да подредя.

— Ще подредят — рече Байбака.

— Вярно — съгласи се Демидич. — Имаш достатъчно прислуга.

— Слушай, Павка — не издържа Байбака, — той всички около теб ли нагрубява, или ги подбира?

— Защо около мен? — не схвана Голованов. — Той отговаря за себе си. Нали ти казах, селянин!

— Здрави ли са ви ръцете и краката? — ехидно се поинтересува Демидич, разкъсвайки голяма пушена платика.

Малко по малко покрай бирата и ледената водка разговорът стигна до сериозните неща.

— Много хора сте надошли от Москва — рече Байбака. — Свърши ли се работата в столицата?

— Ти знаеш ли къде работя? — отговори на въпроса с въпрос Голованов.

— Не знам къде си сега, но доскоро беше в частната детективска агенция „Глория“ И приятелите ти също.

— Добре работят твоите…

— И твоите. Милиция, ФСС, следователи — това ми е ясно, имат заповед, а вас, частниците, кой дявол ви докара тук?

— Вова, известно ли ти е кой ръководи разследването?

— И питаш…

— А ние сме приятели на Турецки. И то много близки.

— Ами защо дойдохте в Татарка?

— В Татарка ли? — повтори Голованов. — Вова, имаме заповед да закараме Льоня Гришчук в Ставропол.

— Не сте ли малко за цяла Татарка?

— Според мен достатъчно — отговори майорът и огледа другарите си.

— Няма да ви дам Ястреба — отсече твърдо Байбака.

— Запомни, Филя — обърна се към приятеля си майорът. — Байбаков, който е истинската местна власт, или както се изразява Демидич, шефът, знае къде се подвизава Ястреба.

— Това е първата му грешка, командире.

— Втората — поправи го майорът. — Първата беше пред портата, когато поради добрината си ни остави оръжието.

— А ще го използвате ли? — попита Байбака.

— Само в краен случай. Твоите хора също не носят играчки в джобовете си. — Голованов тъжно погледна Владимир. — А Ястреба, Вова, ще ни предадеш.

— За нищо на света!

— Знам, добър спортист си, майстор, не си страхливец, но имаш един недостатък.

— Какъв?

— Не си помирисвал барут, Вова. Не си гледал смъртта в очите. — И като забеляза усмивката на Байбака, майорът добави:

— Че си гръмнал някакъв глупак в тази къща, не се брои.

— Ето и ти започваш да нагрубяваш — рече хладно Байбака.

— Не е обида, а факт. А той, както се казва, не е реклама! Вова, не се дърпай. Стой си спокойно, мисли не със сърцето, а с главата. Хубаво мисли.

— Ако е пак за Ястреба, вече казах.

— И не бързай. Бърза се, когато се ловят бълхи… А аз не искам и няма да ти чета лекция какво добро момче беше и колко лош си станал. На теб ти харесва този живот, на мен — друг. Всеки с вкуса си. Животът ще покаже кой крив, кой прав, кой виновен…

— Именно! Животът ще покаже!

— И от теб не искам да слушам лекции, защото предварително знам какво ще кажеш.

— Само преди две години и аз бях такъв отнесен като вас — каза Байбака и огледа гостите един по един. — Намериха се добри хора, отвориха ми очите!

— За теб са добри, за нас бандити, престъпници, убийци. И един от престъпниците, както ти току-що потвърди, се намира в дома ти. Моля те, Вова, предай ни го с добро.

Известно време Байбака гледа Голованов, после се засмя весело. Гостите бяха сериозни.

— Стига — каза Байбака и изведнъж спря да се смее. — И довиждане.

— Благодаря за банята, за угощението — обади се тихо Голованов, извади от портфейла си сто долара и ги сложи на масата.

— Павка, какво правиш?! — смути се Байбака. — Не ме обиждай.

— Ние не пием на кьорсофра. Надявам се, че ще ни изпратиш?

Четиримата излязоха навън и под погледите на пазачите тръгнаха към портата.

— Вова, със здраве! — сбогува се с домакина майорът и влезе в колата.

— Със здраве — не отговори веднага Байбака.

— Бива ги момчетата — рече пазачът и изгледа волгата. — Смелчаги…

— Не са момчета — отрони Байбака и го измери с поглед от главата до петите. — Те са „вълци“[2].

— Приличат — отговори младежът и се сети, че майорът му върна пистолета празен, а патроните така и не му даде.

Ястреба наистина живееше на втория етаж на къщата, макар да имаше възможност да се премести. Но в началото Байбака не бързаше, а когато се пусна слуха, че пристига московската група, му забрани да излиза навън.

— Пак ли пиеш? — попита навъсено Байбака, щом влезе в стаята и кимна към сложената на малка масичка бутилка.

— А какво да правя?

— Помниш ли майора от Афганистан?

— Твой приятел, а аз бях деветата дупка на кавала. Но си го спомням — отговори Ястреба и си наля коняк в чашата. — Пак ли долетя? При Настя?

— За теб дойде.

— Така — изрече Ястреба. — Значи направихте си баня…

— Те разкриха делото за наркотиците във Воронеж.

— Кои те? Засега чух само за един майор.

— „Руските вълци“. Чувал ли си за тях?

— Вълци ли? — повтори Ястреба. — Вълците ги оправят кучетата. Казват се вълкодави.

— Льоня, не се шегувай. Скоро няма да ти е до шегички…

— Я стига! Ще се измъкнем!

— Кръстника ми е говорил за тях. И забележи — с уважение. В Москва има частна детективска агенция, където шеф е бил полковник Грязнов. Сега е началник на МУР. Там са се окопали „вълците“, начело с Паша Голованов. Мисля, че са станали ченгета заедно с шефа си Грязнов.

— И много ли са?

— Може да не са много, но като свирнат, целият „Афганистан“[3] ще се събере. А с тях не трябва да се караме.

— И при тях бъркотии, сблъсъци.

— Засега.

— И какво реши? — попита Ястреба след кратка пауза.

— Налага се да изчезнеш. Жалко, но нищо не може да се направи.

— Кога?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Володя, не мога да те позная… — погледна приятеля си Ястреба. — Още нищо не е станало, а мартинките ти треперят.

— Заради теб. Не заради мен. Ще ти намеря сигурно място.

— И сам ще се оправя някак!

— Добре — лесно се съгласи Байбака.

Ястреба очакваше друг отговор и видимо се засегна.

— Сега да бягам ли?

— Твоя работа. Льоня, разбери, ако не беше дошъл Паша Голованов, щях да им покажа един гол…

— Какво, тия да не са безсмъртни?!

— Всички са смъртни, Льоня, но преди те да легнат, ще оплакват нас.

— Я камилата, я камиларя — не повярва Ястреба.

— Те ме притиснаха тук, в моя дом, където аз съм господар. Сякаш съм на разпит.

— И ти търпя?

— Изпратих ги да си вървят. Не много вежливо. Настояваха да те предам.

— И за какво плащаш на твоите диванета?! — подхилна се Ястреба. — Що не натисна копчето под масата!

— Льоня, живее ми се.

— Изпивам си чашата и изчезвам — реши Ястреба.

— Все пак те съветвам да се възползваш от моето местенце.

— Далече ли е?

— Не много. В планината. Ще те приемат царски.

— Проагитира ме — отвърна Ястреба, след като помисли.

— Ще тръгнеш през нощта.

В това време служителите на московската милиция Голованов, Демидич и Филя минаваха по тиха зелена уличка, от двете страни на която се издигаха масивни къщи, обрасли с лози и овощни дръвчета.

— Спри — рече майорът и отвори вратата. — Ще се върна след десетина минути.

Той отиде до портичката и спря, усети как сърцето му започна да бие бързо и неудържимо. Позвъни няколко пъти, бутна портичката и тя се отвори. Щом влезе в двора и се вгледа напред, Голованов видя възрастен мъж и момченце на две-три годинки.

— Здравейте, Николай Василиевич — поздрави майорът, когато наближи.

— Здрасти, здрасти! — отвърна старикът, подавайки ръка. — Отдавна не сме се виждали! Направи здрасти и ти, Максимка!

Момченцето гледаше непознатия чичко мълчаливо, под вежди.

— Максим ли? — повтори Голованов. — На Настя ли е?

— Че на кого да е? Имаше един Максим, сега се появи друг. Така си върви той, животът… Настя кръсти сина си в памет на загиналия си мъж.

— Значи се е омъжила… — пророни с мъка Голованов.

— Сам ли си?

— С приятели.

— Ми къде са твоите момчета?

— Чакат в колата.

— Викни ги — заповяда старецът.

— Аз само за малко, Николай Василиевич…

— Ще видим за колко — прекъсна го старецът. — Първо викни хората. Ще ви черпя с вино. Помниш ли моето вино?

— Може ли го забрави човек!

— Ще поседнем, ще поприказваме…

— Настя вкъщи ли е?

— Настя работи. Ще си дойде за обед. Викни ги.

Голованов послушно тръгна към портата.

— Елате да пием вино — смутено каза той, пристъпвайки към приятелите си.

— Май имахме други планове — обади се Филя, но замълча под погледа на командира. — Паша, какво ти е?

— Хайде — подкани ги майорът.

През това време Николай Василиевич беше успял да сложи на масата в градината голяма изпотена кана студено, извадено от мазето вино, ябълки, круши и грозде.

— Добре дошли, момчета! — рече старецът и вдигна чашата си. — А ти, Максимка, наблягай на гроздето!

Като видя момченцето, Филя дълго го разглежда, после премести поглед върху командира.

— Демидич — пошепна, без да се сдържи.

— А?

— Нищо ли не забелязващ?

Демидич се огледа.

— Май че нищо…

— Погледни момченцето!

— Е…

— А сега командира.

— И какво?

— Момчета, какво си шушукате? — попита домакинът.

— По служба, Николай Василиевич! — Филя почука по часовника си.

— Втората чаша, скъпи гости, ще вдигнем за бащата на моя внук, загинал в чужбина.

— Те бяха там — кимна към приятелите си Голованов.

Пиха мълчаливо, изправени край масата.

— Слушай, Филя — изломоти Демидич. — Момчето май прилича на командира, а?

— Ами аз какво казах?

— Командире… — обърна се към майора Демидич.

— Тихо де… — прошепна Филя.

— Какво има?

— А третата чаша, момчета, е за Максим…

— Чакай малко — пусна баса си Демидич. — Командире!

Голованов погледна въпросително младежа.

— Оглеждал ли си се скоро в огледалото?

— Защо, какво има? — попита майорът, като машинално поглади бузите и брадичката си.

— Питам дали е било скоро?

— Стига, Демидич — навъси се Голованов.

Филя бутна силно другаря си в хълбока.

— Гледай го, пък се блъска — усмихна се Демидич и кимна към Филя. — Но аз ще кажа. Не знам какво ще стане, ама ще кажа…

— Не го усуквай — заповяда майорът. — Пак ли за огледалото?

— Командире, погледни по-внимателно детето! За какво ти е огледало? Твоето отражение едно към едно!

— Какви ги дрънкаш? — рече Голованов и пребледня, но погледът му неволно спря на момченцето.

Максим, ококорил бездруго големите си очи, също го гледаше напрегнато.

— Николай Василиевич… — прошепна изведнъж Голованов.

— Да пием, Павеле — отговори старецът след кратка пауза. — За здравето на моя внук Максим Павлович!

— Николай Василиевич… — повтори Голованов. — Истина ли е това?

— Приятелят ти каза: вгледай се! Максим, върви да се поразходиш — обърна се той към детето, а когато то се отдалечи, продължи: — Не знам какво ще каже Настя… Няма да ме похвали дъщеря ми, горда е тя. То се знае. Но аз ще изкарам каквото ми е накипяло на душата. Така ми заръча и покойната ми стопанка…

— Маря Фьодоровна е починала? — попита Голованов.

— Завчера й струвахме четиридесетте. Попитай, казва, Павел, за какво се скараха…

— Но аз писах, обаждах се по телефона. Безполезно — почти простена майорът.

— Тя те уважаваше, Маря Фьодоровна де. Караше се на Настя. Ама какво да правиш? Тя, моята дъщеря, от младини е такава. Обича само веднъж. А жената, царство й небесно, те уважаваше — повтори старецът.

— Филя! — погледна приятеля си Голованов.

— Разбрах, командире!

— Да отида и аз с него? — попита Демидич.

— Стой тук.

Похрупвайки ябълка, Филя закрачи бързо към портичката.

— Казвате, че Настя ще се върне за обяд? — попита Голованов.

— След десетина минути ще дойде.

— Помогнете ми, Николай Василиевич — изведнъж помоли Голованов с такъв жалостив глас, че Демидич спря да дъвче.

— С какво мога да ти помогна, Паша?

— Ами че имам син! И му е дала моето бащино име!

— Бащиното име, както се изисква по закон, е на бащата — рече строго старецът. — Че как иначе?

— Помогни ми, татко — повтори Голованов.

— Ти си момче на място. Орел! И ще кажа честно, харесвам те. Гледам, и другарите те уважават.

— Малко е да се каже уважават — усмихна се Демидич. — Той е командир. И това казва всичко.

— Ти, Павеле, не се ли ожени? — попита предпазливо старецът.

— Не съм.

— Как така? Време ти е — уж не повярва Николай Василиевич.

— Аз обичам Настя.

— Не го показваш както трябва. Не пишеш, не звъниш, а трябваше да идваш!

— Тя ми забрани!

— Жена с характер — съгласи се старецът. — А пък, от друга страна, сега не си чужд за нея. Максим понякога пита, къде е, вика, моят татко…

Филя се върна с пакети в ръцете — огромно количество бутилки, колбаси, кашкавал и филета.

При вида на такова богатство Николай Василиевич се намръщи. Нищо не каза, но си помисли, че нямаше да е лошо да се посъветват с него, преди да ходят в магазина, и в неговото мазе щеше да се намери нещо за мезе.

— Момчета, да не сте от „новите руснаци“? — попита той.

— Приличаме ли? — широко се засмя Филя.

— Сега, мили мой, не можеш ги разбра… Така се обърна всичко, че само можеш да вдигнеш рамене… Гледам, че си накупил за половин милион!

— Мама! — извика Максим.

Голованов се обърна и видя как момчето с всички сили тича към майка си, изправена до портата.

— Дръж се, командире — рече Филя.

Максим стигна до майка си, скри се в полата й и зашепна нещо, като се оглеждаше към чичковците.

Настя бе снажна черноока жена с дълга плитка, преметната пред високите й гърди.

— Имаш вкус, командире — обади се Демидич.

— Замълчи — просъска Голованов.

— Върви, Павеле — обади се Николай Василиевич. — Посрещай. Какво стоиш като закован?

Майорът се приближи бавно към жената.

— Здравей, Настя…

— Здравей, Паша — напевно отвърна жената. — Какво те води насам?

Голованов дълго я гледа, после попита с треперещ глас:

— Настенка, защо направи така?

— Върви, Николай Василиевич, върви — забоботи Демидич. — Иди спасявай положението. Виж, той нещо говори, а тя нито дума не обелва. Върви.

Старецът тръгна на помощ.

— Тате… — обади се укорително Настя.

— Аз какво? Аз нищо. Ей го онзи с орловия поглед. Щом погледна Максимка, веднага позна. А вторият, здравенякът, също позна и го изръси!

— Наистина ли? — усъмни се жената. — Наистина ли така беше?

— Честен кръст! — прекръсти се старецът.

Настя гледа известно време ту сина си, ту Голованов и изведнъж се усмихна.

— Наистина си приличате… Ама ти, тате, как посрещаш гостите навън? Кани ги вкъщи.

Николай Василиевич намигна хитро на Голованов:

— Ти стой по-близо до синчето. Разбра ли? Докато свикне, Паша, тежко ще бъде. Усещам аз…

— Трябва да се обадя — рече с пресипнал глас майорът.

— Звъни. Нали не си забравил къде е телефонът!

Голованов се обади в хотела на Турецки, но не се надяваше да го намери там. Но някой веднага вдигна слушалката.

— Слушам — разнесе се познатият, малко дрезгав глас на Слава Грязнов.

— Какво правите там, шефе? — удиви се Голованов.

— Охо! — разсмя се Грязнов. — И ние обожаваме грозденцето! Ами ти къде си?

— Наблизо. В едно село, Татарка.

— Знам го.

— Ходил ли си там?

— По-добре питай къде не е ходил Грязнов! С какво се занимавате?

— Действаме съгласно получената заповед.

— Чувам. Гласчето ти весело, майоре. С винце ли се веселите?

— Трябва ми кола, командире.

— Ама вие пеша ли стигнахте до Татарка?

— Сега нищо повече не мога да ти кажа — понижи глас Голованов. — Тук, братле, стана една… Постарай се, командире.

— Кажи адреса.

— „Нагорна“ 17.

— Чакайте.

Грязнов пристигна след около половин час с микробус, не беше сам. В двора влязоха служителите на МУР, ухилени до уши — Шура Дяконов, Льоня Удачин, Николай Орлов, цялата компания.

— Настя, всички те са приятели на Максим — поясни Голованов в отговор на смутения поглед на стопанката. — Бяхме в една рота.

— Моля, заповядайте — покани ги вкъщи жената.

Грязнов галантно целуна ръката й.

— Майоре, защо не ни предупреди?

В това време на верандата излезе малкият Максим. Грязнов погледна момченцето, после премести поглед към майора, към смутената Настя, която тръгна бързо към къщи и взе детето със себе си.

— Да не е твое? — попита неуверено Грязнов.

— Мое е — усмихна се широко Голованов.

— Добре си поработил. И много потайно. На колко е?

— Кара третата.

— Какво ли не прави човек по заповед на Турецки! — хихикна някой.

— Защо си мълчал? — попита строго Грязнов.

И младежите забръмчаха като кошер: не е хубаво, командире, да се крие такова нещо от приятелите, никак даже не е хубаво.

— Не знаех, братлета! — въздишаше Голованов. — Ей, Богу, не знаех. Сякаш сънувам!

— А Турецки откъде е разбрал? — попита Слава.

— Какво общо има той?

— Нали е наредил да дойдете в Татарка…

— Командире, времето върви — почука по часовника си Филя.

— Без теб няма да гръмнат! — обади се Голованов.

— Кой? — Грязнов наостри слух и огледа Филя и майора.

— Казвам по принцип.

— Майоре, нещо го усукваш. Хайде докладвай!

— Трябва да арестуваме един бандит и да го доставим на Турецки — каза Голованов.

— И какъв е планът?

— Скрил се е в една къща — усмихна се майорът. — На местния бос Володя Байбака.

— Не съм го чувал — отвърна Слава, след като помисли.

— Нов е, но вече на почит.

— Питах за плана.

— Трябва да отидем и да го арестуваме.

— Защо не го арестувахте?

— Щяхме да търсим помощ от местните органи, но се отказахме. Байбака сигурно ги е купил.

— Голяма ли е охраната?

— Хлапетии…

На верандата се показа Николай Василиевич.

— Момчета, масата е готова. Влизайте!

— Идваме! — обади се Слава. — Филимон, ти защо си почукваше по часовника? — обърна се той към Филя. — Притеснява ли те нещо?

— Масата е прекалено богата — усмихна се Филя. — След такова ядене ще ни изловят по бели гащи.

— Добре, по сто грама и поемаме — реши Грязнов.

— Разбирам, майоре, не е удобно. Поемам всичко в свои ръце. По пътя ще ми обрисуваш обстановката.

Грязнов направи всичко по силите си, за да успокои домакините. Разказваше вицове, смееше се заразително, а после, като видя, че те не могат да се отпуснат, съобщи, че се оттеглят по служба за един-два часа и ще се върнат.

— А ти, майоре, остани — предложи Грязнов, забелязал премрежените очи на Настя.

— Остани, командире — подкрепи го Филя.

— Защо? — измърмори Голованов и стана от масата. — Да тръгваме.

По средата на пътеката към портичката се обърна: на верандата, скръстила ръце на гърдите, стоеше Настя. Завладян от чувства, майорът се втурна към жената.

— Настя — прошепна той и хвана ръцете й.

Очите й се напълниха със сълзи и тя изведнъж отривисто го прегърна.

Мъжете деликатно се обърнаха и тръгнаха към колите.

— Командире, аз ще отида — каза Филя, щом волгата спря пред будката на къщата.

— Аз ще отида — отговори майорът и подаде пистолет на Грязнов.

— Командире…

— Чакай сигнала, Филимон — намигна Голованов.

— О! Здравейте отново! — усмихна се широко пазачът, като видя майора.

— Обади се!

— И какво да кажа?

— Напъни си тиквата де!

— Голям си веселяк! — засмя се младежът и извади мобилния телефон. — Ало! Пак пристигна. Да. Същият…

Голованов взе мълчаливо телефона от ръцете му.

— Владимир, искам да говорим. Заповядай да ни пусне… — после се обърна към пазача: — Обискирай ни.

Пред входа на къщата се появи бодигардът и вежливо го покани:

— Моля, след мен.

Те се качиха на втория етаж и мъжът отвори една от вратите. В стаята бяха Байбака и Ястреба.

— Седни, Павка — покани го Байбака.

— Благодаря. Бързам.

— Запознайте се — кимна към Ястреба Владимир.

— Е, какво реши? — попита майорът, без да обръща внимание на думите на Байбака.

— Павка, сбъркал си адреса — усмихна се Байбака.

— Може — съгласи се майорът. — Льоня, ще тръгваме ли?

— Къде?

— Засега в Ставропол. Друга заповед нямам.

— Имам си планове.

— Ще се наложи да ги промениш.

— Тази история започва да ми омръзва — обърна се към Байбаков Ястреба.

— И на мен — кимна Голованов.

— Майоре, върни се там, откъдето си дошъл — навъсено рече Ястреба. — И благодари на Бога, че те пускаме жив!

— Звънни на твоя човек отпред — предложи след кратко мълчание Голованов. — Нека да даде телефона.

— На кого?

— Той ще види.

— Павеле, какво си намислил?

— Володя, поговорихме си добре, но изглежда не е било от полза. Хората ми са отпред.

— Руските вълци? — попита Байбака.

— Къщата е обкръжена. А след като поговоря по телефона, от нея едва ли ще остане нещо…

— Не те разбрах. Обясни.

— В къщата, Володя, дремят две радиоуправляеми ракети. Едната е на двора.

— Майтапиш се… — не повярва Байбака.

— Какви ти шеги — поклати глава майорът. — Имам заповед.

— Но, Паша, нали и ти ще хвръкнеш — отвърна Байбака след дълго мълчание.

— Вече хвръкнах, Володя. Както виждаш, нищо ми няма, живея. Обади се.

— Ами ако откажа?

— Ако откажеш — погледна часовника си Голованов, — остават ни три минути и двайсет и шест секунди.

— Какво се разправяш с него? — закрещя Ястреба и подскочи. — Не виждаш ли, че те поднася!

Байбака натисна копчето на телефона.

— Има ли някой покрай теб? — попита.

— Стои един…

— Дай да се обади — заповяда Байбака и предаде телефона на майора.

— Не вярва. Така че действай.

— Тъй вярно, командире.

— След две минути и четирийсет секунди.

— Разбрано.

— Наливай, Владимире — усмихна се Голованов.

Байбака напълни чашките, изпи своята, погледна часовника, отиде настрана и започна да набира някакъв номер по телефона.

— Байбаков. Свържи ме с шефа.

Без да откъсва поглед от часовника, той нервно почукваше с пръсти по апарата. Най-после оттатък се обадиха.

— Имам гости. Руските вълци. Старата история… Остава по-малко от минута. Разбрах.

След като прекъсна разговора, Байбака се обади на пазача:

— Извикай го… Как кого? Този, който стоеше до теб! — изкрещя той. — Бързо.

Байбака подаде телефона на майора.

— Отбой — каза Голованов. — Сега ще излезем.

И майорът въпросително, но настоятелно погледна Ястреба.

— Ти няма да излезеш — рече спокойно Ястреба, — теб ще те изнесат.

Не успя да извади своя макаров: страшен удар с крак се стовари върху главата му. Беше Байбака.

— Колко жалко, че не си с нас, Володя — поклати глава Голованов. — Да не го уби?

— Ще му мине.

— На Кръстника ли се обади? — усмихна се майорът.

Байбака не отговори, наля си мълчаливо коняк и го изпи, без да предлага на госта.

— Питам, защото в колата е старият му познат полковник Грязнов от МУР. Два пъти го е залавял.

— По-добре кажи къде са скрити ракетите — обади се навъсеният Байбаков.

— След като той се качи в колата — кимна към Ястреба майорът. — Размърда се…

Владимир се надвеси над Ястреба, побутна го по бузите:

— Льоня, ставай.

Ястреба седна, потърка силно лицето си с длан.

— Предаде ме ти, Володя…

— Пийни — подаде му чашата.

А Грязнов негодуваше в колата край будката:

— Криете вие нещо от мен! Какво мълчиш, Филимоне?

— Ами какво да кажа?

— Какво сте намислили? Хайде казвай.

— Нищо.

— Къде е той? Защо не идва?

— Ще дойдат…

— Не мога да разбера какво става, но усещам, че работата намирисва на гнило.

— Недей да мислиш толкова, не се притеснявай… Идат!

По пътечката от къщата към будката се показаха Голованов, Байбака и Ястреба. Филя подсвирна тихо и от храстите веднага се появи Шура Дяконов.

След като Байбака съобщи, че заповедта за предаването му е получена от Кръстника, Ястреба се примири със съдбата си. Реши, че по-добре в затвора, стига Кръстника да забрави за съществуването му.

— Върви си прибери играчките — каза Голованов, след като натовариха Ястреба в колата. — Или ще извикаш сапьорите, Володя?

— Ясно — обади се навъсено Грязнов.

— Нека ги вземе — рече Байбака.

До тях спря микробусът, от който изскочиха „вълците“ и бързо обкръжиха волгата.

— Върви, Филя. А ти, Володя, постой с нас, запали една.

Филя не се бави много, бяха изпушили по две цигари.

— Готово, командире.

— Покажи на господин Байбаков, защото дълго не вярваше.

— Аз и сега не вярвам много — каза Байбака.

— Можем да гръмнем на изпроводяк — усмихна се Филя. — Едната я оставих. В ей онази леха. — Жалко за розите.

— Давай — каза Байбака, след кратко мълчание.

— Предупреди си хората. Да не напълнят гащите от страх!

— Давай! — повтори твърдоглаво Байбака.

— Остави! — обади се Грязнов.

— Човекът те моли — усмихна се майорът. — Шефе, защо да не уважим молбата му?

Грязнов също бе любопитен да разбере дали са сложили истински ракети, или момчетата разиграват местния бос.

— Добре. Пиши — заповяда Грязнов и подаде лист и писалка на Байбака. — Аз, този и този, живущ еди-къде си, при невнимателна работа с газовата бутилка… Защо не пишеш?

— Отказах се.

— И правилно — похвали го Грязнов. — Филя, прибери я. Ще потрябва.

— Всичко хубаво, Володя — сбогува се с Байбаков майор Голованов.

Байбака не отговори нищо и закрачи към дома си.

Приблизително след час Демидич, Шура Дяконов и Коля Орлов закараха Ястреба в следствения арест на УВР на Ставрополския край и забързаха към Татарка, в дома на Николай Василиевич и Настя, където ги очакваха останалите.

През нощта Льоня Гришчук-Ястреба бе удушен в килията на следствения арест.

Бележки

[1] Малко помещение в руската баня, където се вкарва много горещ сух въздух, а хората лежат на дървени стъпала, шибат се с брезови метлички и пр., за да се изпотят по-силно. — Б.пр.

[2] Виж романа „Кралят на казиното“. — Б.пр.

[3] Имат се предвид воювалите в Афганистан. — Б.пр.