Джеймс Уайт
Галактическа болница (36)

VI

Когато Манън си отиде, Конуей се върна при пациента. Външно съществото все още приличаше на поничка, помисли си той, но поничка, която бе сбръчкана и изсъхнала като изкопаема вкаменелост. Трудно му беше да повярва, че от приемането на пациента бе изминала едва една седмица. Петте чифта пипала, които вече бяха обхванати от отока, стърчаха под различни ъгли от тялото и приличаха на изсъхнали клони от мъртво дърво. Осъзнавайки, че отокът ще покрие дихателните отвърстия, Конуей бе поставил в тях тръбички, които осигуряваха нормално дишане. Тръбичките успешно изпълняваха предназначението си, но въпреки това дишането бе станало по-бавно и повърхностно. Прослушването със стетоскопа показа, че ударите на сърцето са вече по-слаби, но са станали по-чести.

Обзе го нерешителност.

Защо това не бе обикновен пациент, помисли си с яд Конуей, пациент, когото открито можеш да лекуваш и свободно да обсъждаш курса на лечението му? Но положението се усложняваше и от това, че болният бе представител на напреднала и вероятно враждебна раса и Конуей не можеше да се довери на някого, без да рискува да го отстранят от случая, преди да докаже теорията си. Освен това току-виж се оказало, че теорията му е изцяло погрешна. Можеше да се окаже, че той бавно и сигурно убиваше пациента си.

Като нанесе пулса и честотата на дишането в картона на болния, Конуей реши, че е време да увеличи посещенията си при пациента, и ги насрочи в часове, когато Приликла, зает напоследък в Детско отделение, можеше да го съпровожда.

Кърсед го наблюдаваше внимателно, докато той напускаше отделението, и с козината й ставаха странни неща. Конуей не си направи труда да предупреди сестрата да държи в тайна заниманията му с пациента, защото това би означавало да я подтикне само към повече клюки. Той и без това се бе вече превърнал в злободневна тема за разговор сред медицинския персонал и бе забелязал известно охладняване в поведението на някои старши сестри от сектора. Но с малко повече късмет началниците му нямаше да разберат за заниманията му поне още няколко дни.

Три часа по-късно той се върна в 310 В заедно с д-р Приликла. Отново провери пулса и дишането, докато ЖЛНО се занимаваше с емоционалните реакции на пациента.

— Болният е много отпаднал — докладва Приликла замислено. — Все още дава признаци за живот, но толкова слаби, че можем да го смятаме в безсъзнание. Като се имат предвид почти недоловимото дишане и слабият учестен пулс… — Мисълта за смърт беше непоносима за един емпат и чувствителното малко същество не намери сили у себе си да довърши изречението.

— Само като си помисля на какви изпитания трябваше да го подложим — разсъждаваше на глас Конуей. — То не можеше да се храни и ние го принудихме да изразходва запасите си от сила, от които ще има огромна нужда. Но трябваше да се защищава…

— Но защо? Нали ние само се опитвахме да помогнем на пациента?

— Несъмнено — отвърна Конуей с хаплив саркастичен тон, за който предварително бе убеден, че няма да бъде предаден от транслатора. Той тъкмо се канеше да продължи прегледа, когато неочаквано го прекъснаха.

Съществото, чието огромно туловище с труд се провря през вратата на отделението, беше тралт, биологична класификация ЕЖЛИ. В очите на Конуей всички тралти поразително си приличаха, но този тралт той познаваше добре. Това не беше кой да е, а сам Торнастър, Главният диагностик на Патологията.

Диагностикът изви две от очите си по посока на Приликла и гласът му прогърмя:

— Моля ви да излезете. И вие също, сестра. — После насочи и четирите си очи към Конуей.

— Реших да поговоря с вас насаме — каза Торнастър, когато останаха само двамата, — защото някои от моите забележки ще засегнат професионалното ви поведение, а нямам намерение да ви карам да се чувствувате още по-неудобно, като ги направя в присъствието на свидетели. Ще започна с една добра новина. А именно че успяхме да получим препарат срещу нарастването на отока. Той не само ще преустанови процеса, но от него ще омекнат и засегнатите от отока участъци. Освен това препаратът ще възстанови тъканта и засегнатите кръвоносни съдове.

„По дяволите!“ — помисли си Конуей, а на глас каза:

— Забележително постижение! — И това бе самата истина.

— Ние нямаше да успеем да го получим, ако не бяхме изпратили на катастрофиралия кораб наш лекар с поръчение да ни изпрати всичко, което може да хвърли светлина върху обмяната на веществата на пациента — продължи Диагностикът. — Очевидно вие напълно сте пренебрегнали този източник на информация, докторе, защото образците, които доставихте, бяха взети от единственото ви посещение, а това бе наистина само една частица от това, което се намираше там. Чисто ваш пропуск, докторе, и само доброто ви досие ви спаси от понижение и отстраняване от случая… Успяхме да синтезираме този препарат, защото там намерихме добре обзаведена аптечка — продължи Торнастър. — Като изследвахме внимателно съдържанието й, а така също и допълнителната информация от оборудването на кораба, ние стигнахме до извода, че това трябва да е била някаква космическа линейка. Тази новина развълнува особено много хората от Мониторния корпус…

— Кога им казахте това? — запита рязко Конуей. Кулата, която бе построил, изведнъж рухна. Конуей почувствува, че му става студено. Но може би все още имаше възможност да накара Скемптън да отложи установяването на контакта. — Кога им казахте, че това е космическа линейка?

— Подобна информация едва ли би ви заинтересувала особено — отвърна Торнастър, изваждайки от чантата си голяма колба. — Вашата основна грижа е и трябва да бъде пациентът. На вас ще ви е необходимо значително количество от този препарат и ние правим всичко възможно да ускорим синтезирането му. Това количество тук ще е достатъчно за освобождаването на главата и устата. Направете вливането според указанията. След около час ще имате резултат.

Конуей внимателно вдигна колбата. Като се стараеше да печели време, той попита:

— Какви са страничните ефекти? Не бих искал да рискувам…

— Докторе — прекъсна го Торнастър, — имам чувството, че вашата предпазливост се превръща в излишно и дори престъпно презастраховане. — Гласът на Диагностика, предаден по транслатора на Конуей, бе безизразен, но едва ли Конуей трябваше да е емпат, за да отгатне, че тралтът бе изключително сърдит. Начинът, по който Торнастър хлопна вратата, недвусмислено показа това.

Конуей изруга мрачно. Мониторите бяха на път да се свържат с колонистите, ако вече не са и сторили това. Много скоро чуждопланетните същества щяха да нахълтат в Болницата и да разпитват как той лекува пациента си. Ако дотогава болният не вървеше към подобрение, Конуей щеше да си има неприятности независимо от това какви хора щяха да се окажат колонистите. А преди идването им той щеше да си има неприятности в самата Болница, защото със своите професионални способности не бе успял да направи някакво впечатление на Торнастър.

В ръката си Конуей държеше колбата, чието съдържание по думите на Главния патолог щеше да излекува пациента. За миг Конуей се поколеба, но след това реши да се придържа към решението, което бе взел преди няколко дни. Той успя да скрие колбата преди завръщането на Приликла.

— Слушайте ме внимателно — каза с отчаяние Конуей — и не ме прекъсвайте, докторе. Не желая да слушам никакви коментари по курса на лечението на този пациент. Мисля, че знам какво правя, но ако аз греша и вие участвувате в лечението на болния, ще пострада професионалната ви репутация. Разбирате ли?

Когато Приликла заговори, шестте му тънки крачета трепереха. Но не думите вълнуваха дребното създание, а чувствата, които влагаше в тях. Конуей само се досещаше какво е емоционалното излъчване на Приликла в този миг.

— Разбирам — каза Приликла.

— Много добре — рече Конуей. — А сега да се заловим за работа. Ще ви помоля да проверите пулса и дишането, а също така и емоционалното състояние на пациента. Скоро в него трябва да настъпи промяна и не бих искал да я пропуснем.

В продължение на два часа те прислушваха и наблюдаваха внимателно болния, но в състоянието му не се забелязваше никаква промяна. По едно време Конуей остави пациента на грижите на Приликла и Кърсед, за да се опита да се свърже с полковник Скемптън. Отговориха му, че полковникът е напуснал Болницата спешно преди три дни, като е оставил координатите си, но че в надмеждузвездните разстояния е невъзможно да се установи връзка с кораб, докато той е в движение. Съжаляваха, но можеха да предадат съобщението на Конуей едва когато полковникът стигне до местоназначението си.

Беше вече много късно да предотврати установяването на контакт с колонистите. Единственото, което можеше да направи сега, бе да „излекува“ пациента.

Ако получеше разрешение…

Стенният говорител се окашля и заговори:

— Доктор Конуей, незабавно идете в кабинета на майор О’Мара.

Конуей си помисли с горчивина, че Торнастър не си е губил времето напразно и е успял да направи оплакване срещу него. В този момент Приликла каза:

— Дишането почти изчезна. Пулсът е неравномерен.

Конуей включи комуникатора и извика в микрофона:

— Обажда се Конуей. Кажете на О’Мара, че съм зает! — след това се обърна към Приликла: — Прав сте. Какво е емоционалното състояние?

— По време на колебанията в пулса емоционалното излъчване се усили. Сега отново е в рамките на нормалното. Организмът продължава да отслабва.

— Добре. Бъдете нащрек.

Конуей взе проба от въздуха от едно от дихателните отверстия и я пусна в анализатора. Дори като се вземеше под внимание повърхностното дишане на пациента, резултатът, както и другите, получени през последните дванадесет часа, не оставяше никакво съмнение. Конуей се почувствува малко по-уверен.

— Дишането почти изчезна — обади се Приликла. Преди Конуей да отговори, О’Мара нахлу в стаята.

Като се спря на шест инча от Конуей, той заговори със заплашително спокоен глас.

— И с какво по-точно сте зает, докторе?

Конуей едва го свърташе от нетърпение.

— Вашата работа не може ли да почака? — запита той умолително.

— Не.

Конуей знаеше, че няма да може да се отърве от психолога, без да му даде някакво обяснение за поведението си напоследък, а много му се искаше да не бъде обезпокояван през следващия час. Той отиде бързо при пациента и през рамо разказа с няколко думи на О’Мара за своите съображения относно чуждопланетната космическа линейка и колонизираната планета, от която бе излетяла. Накрая се обърна с молба към психолога да се свърже със Скемптън и да му нареди да отложи установяването на първия си контакт, докато не се изясни състоянието на болния.

— Значи от една седмица вие сте знаели всичко това и не сте ни казали — рече замислено О’Мара. — Сега разбирам кои са причините да искате да запазите всичко в тайна. Но Мониторите и друг път са установявали първоначален контакт и са се справяли с това съвсем прилично. Ние разполагаме с хора, които са специално обучени за тази цел. Вие обаче сте действували като щраус — скрили сте главата си с надеждата, че проблемът ще се разреши от само себе си. Но този проблем се отнася до една напреднала цивилизация, която е в състояние да преодолява междугалактическото пространство, а този факт е твърде значим, за да го пренебрегнем. Такъв проблем трябва да се реши бързо и положително. В идеалния случай ние можем да засвидетелствуваме добрите си чувства, като им върнем оцелелия жив и здрав…

Гласът на О’Мара премина в гневен шепот и той се приближи така близко, че Конуей почти усещаше дъха му в тила си.

— А това ни връща отново към въпроса за пациента, съществото, което вие би трябвало да лекувате. Погледнете ме, Конуей!

Конуей се обърна, за да се увери, че Приликла продължава да наблюдава внимателно пациента. Той гневно се учудваше защо нещата изведнъж се объркаха, вместо да се развият спокойно и последователно.

— При първия преглед — продължи спокойно О’Мара — вие избягахте в стаята си, преди да сте направили и крачка напред. Това ми изглеждаше като професионална уплаха, но бях склонен да ви оправдая. По-късно д-р Манън ви предложи курс на лечение, който макар и драстичен, бе не само единственият допустим, но и определено показаният за състоянието на пациента. Вие отказахте да предприемете каквото и да било. Патолозите разработиха препарат, който може да излекува пациента само за няколко часа, вие не пожелахте да използвате и това средство!

— Обикновено аз не давам ухо на слухове и клюки в Болницата — продължи О’Мара вече по-силно, — но когато те станат настойчиви и се разпространяват нашироко, особено сред сестринския персонал, а сестрите обикновено знаят за какво говорят, тогава аз ги вземам под внимание. Стана ми напълно ясно, че въпреки постоянното наблюдение върху пациента, честите прегледи и многобройните образци, които изпращате в патологичната лаборатория, вие не сте направили абсолютно нищо повече за пациента. А той е умирал, докато вие сте се престрували, че го лекувате. Вие така много сте се страхували от провал, че не сте могли да вземете и най-простото решение…

— Не — възпротиви се Конуей. Обвинението на О’Мара го засегна, макар че бе изградено на неточна информация. А много по-неприятно от думите бе изражението на лицето на майора — изражение на гняв, презрение и болка от това, че някой, комуто си вярвал и като на специалист, и като на приятел, те е разочаровал така дълбоко. О’Мара обвиняваше за станалото и себе си наравно с Конуей.

— Предпазливостта може да доведе и до задънена улица, докторе — каза почти тъжно О’Мара. — Понякога човек трябва да бъде смел. Ако е необходимо да се вземе рисковано решение — трябва да го вземете и да го отстоявате независимо какво…

— А какво по дяволите — запита Конуей яростно — мислите, че правя?

— Нищо — изкрещя О’Мара. — Абсолютно нищо!

— Правилно! — извика Конуей в отговор.

— Дишането спря — каза тихо Приликла.

Конуей се обърна към пациента и натисна копчето на звънеца за Кърсед. После попита:

— Сърдечна дейност? Мозъчна?

— Пулсът се ускорява. Емоционалното излъчване постепенно се усилва.

Кърсед пристигна и Конуей започна да дава указания. Бяха му нужни инструменти от съседната операционна зала ГБЛЕ и той уточни какво точно му е необходимо. Нямаше да има никакви асептични процедури, нито упойка. Бяха му нужни само голям брой от режещи инструменти. Сестрата изчезна и Конуей се обади в Патологията. Попита какъв коагулант могат да препоръчат за пациента, в случай че е необходима по-продължителна хирургическа интервенция. Отговориха му, че разполагат с такъв и обещаха да му го изпратят след няколко минути. Когато се отстрани от комуникатора О’Мара заговори:

— Цялата тази бурна дейност и показност не доказват нищо. Пациентът престана да диша. Ако все още не е умрял, той всеки миг може да направи това. И за всичко сте виновен вие, докторе. Бог да ви е на помощ, защото тук няма кой да ви помогне.

Конуей поклати глава.

— За съжаление сте прав, но се надявам, че той няма да умре — каза той. — Сега не мога да ви обясня, но можете да ми помогнете, като се свържете със Скемптън и го помолите да не бърза в установяването на контакт с колонистите. Необходимо ми е време, но точно колко — и аз самият не зная.

— Не знаете кога точно ще вдигнете ръце от случая — рече ядосано О’Мара, но въпреки това отиде до комуникатора. Докато уреждаше връзката, Кърсед влезе в стаята, тикайки количка с инструменти. Конуей разположи количката близо до пациента и каза през рамо на О’Мара:

— Ето нещо, върху което можете да помислите. През последните дванадесет часа от дробовете на пациента излизаше съвсем чист въздух. Пациентът дишаше, но не променяше състава на въздуха в организма си…

Той се наведе бързо, нагласи стетоскопа си и се заслуша. Сърдечните тонове бяха малко учестени, помисли си той, и по-отчетливи. Пулсът обаче оставаше неравномерен. Звуците, които долитаха през дебелата почти непроницаема кора, бяха усилени и деформирани. Конуей не можеше да определи точно дали това беше биенето на сърцето, или се дължеше на други някакви органични движения. Това го тревожеше, защото не знаеше кое е нормално за пациент в такова положение. Освен това болният се е намирал на борда на космическа линейка, което означава, че е имал някакво заболяване в добавка към сегашното си състояние…

— Какво си бъбрите? — намеси се грубо О’Мара и Конуей разбра, че е разсъждавал на глас. — Да не би да искате да кажете, че пациентът не е болен!…

Конуей разсеяно отговори:

— Преди раждане една майка може да страда, но това не значи, че е болна…

 

 

Искаше му се да знае повече за процесите в организма на пациента. Ако ушите на съществото не бяха напълно покрити от отока, той би могъл отново да опита с транслатора. Всичките тези шумове сигурно означаваха нещо.

— Конуей! — започна О’Мара и пое така шумно въздух, че това можеше да се чуе из цялото отделение. После се опита да заговори с нормален тон. — Свързах се с кораба на Скемптън. Те вече са стигнали планетата и са установили контакт с колонистите. Отидоха да повикат полковника… — Той направи пауза и добави: — Ще увелича звука, че да можете да чувате какво казва.

— Да не е много силно — каза Конуей и се обърна към Приликла: — Какво е емоционалното излъчване?

— Много по-силно. Отново долавям отделни чувства. Нетърпение, объркване и страх — вероятно клаустрофобия — близко до паника.

Конуей внимателно и продължително огледа пациента. У него не се забелязваше никакво движение. Изведнъж Конуей каза:

— Не мога да рискувам повече. Сигурно е много слаб, за да се справи сам. Параван, сестра.

Параванът бе необходим, за да бъде изолиран О’Мара. Ако психологът видеше какво върши Конуей, той можеше да стигне до още по-неправилни изводи и да отиде още по-далеч, като попречи със сила на Конуей да извърши операцията.

— Безпокойството му нараства — обади се внезапно Приликла. — Болка липсва, но започнаха интензивни контракции…

Конуей кимна. Той взе скалпел и започна да реже отока, опитвайки се да установи дебелината му. Отокът бе станал мек като корк и не оказваше никакво съпротивление на острието. На дълбочина осем инча той разкри нещо подобно на сивкава маслена податлива мембрана, но в операционното поле не се появи никаква течност. Конуей въздъхна с облекчение, отдръпна скалпела и повтори разреза в друг участък. Този път мембраната бе зеленикава на цвят и слабо вибрираше. Той продължи да реже.

Очевидно средната дебелина на отока бе осем инча. Като работеше с трескава бързина, Конуей направи девет разреза в отока, на еднакви интервали около пръстеновидното тяло, след което погледна въпросително Приликла.

— Сега е много по-зле — рече ЖЛНО. — Силно душевно объркване и страх от… от задушаване. Пулсът се учестява и става неравномерен — съществено натоварване на сърцето. Пациентът отново губи съзнание…

Преди емпатът да се доизкаже, Конуей грабна скалпела. С решителен замах той съедини разрезите, които бе направил. Всичко се принасяше в жертва на бързината. Нямаше въображение, което да си представи, че това е хирургическа операция — всеки месар с тъп сатър би могъл да извърши тази операция по-внимателно.

Като свърши, той впери поглед в пациента за две-три секунди, но у него не се забелязваха никакви признаци на движение. Конуей остави скалпела и започна да разкъсва отока с ръце.

Изведнъж гласът на Скемптън изпълни отделението. Той оживено описваше кацането на колонизираната планета и установяването на контакт с колонистите. След това продължи:

— … И чуйте, О’Мара, социалната им структура е направо невероятна — никога не съм виждал подобно нещо. При тях има две различни форми на живот…

— Но и двете принадлежат към един и същ биологичен вид — вметна Конуей, без да прекъсва работата си. Сега пациентът показваше явни признаци на живот и започна сам да си помага. На Конуей му се искаше да изкрещи от възбуда, но продължи спокойно:

— Едната форма е нашият десетокрак приятел тук, но, разбира се, без да е захапал опашката си с уста, защото това е само преходно състояние…

— Другата форма е… е… — Конуей замълча, за да разгледа по-задълбочено появилото се на бял свят същество. Останките от отока, който го покриваше, лежаха на пода. Част от тях бе отрязал й захвърлил там Конуей, а от останалите се бе освободило само новороденото. Той продължи: — Да, дишащо кислород, разбира се. Яйценосно. Дълго, но гъвкаво тяло, което притежава четири насекомоподобни крака, манипулатори, обичайните сетивни органи и три чифта крила. Класификация ЖКНМ. По външен вид прилича на водно конче. Съдейки по грубите пипала, бих казал, че първата форма върши по-тежкия труд. Докато не премине през стадия на „какавида“, за да се превърне в по-подвижното и красиво като водно конче същество, не може да се смята, че тя е достигнала своята зрелост и е способна да върши отговорна работа. Предполагам, че именно в резултат на това се е стигнало до създаването на сложно общество…

— Тъкмо се канех да кажа — намеси се полковник Скемптън, а в гласа му се долавяше разочарованието на човек, комуто са отнели възможността да направи сензация, — че две такива същества ще дойдат с нас, за да се погрижат за пациента. Те настояват нищо да не се предприема, докато…

В този миг О’Мара се напъха зад паравана. С широко отворени очи той наблюдаваше пациента, който бе зает с опъване на крилата си, и на психолога му бе малко трудно да дойде на себе си.

— Предполагам, че ще приемете извиненията ми, докторе. Но защо не казахте никому за това?…

— Нямах сигурно доказателство, че теорията ми е правилна — отвърна сериозно Конуей. — Когато пациента на няколко пъти го обземаше паника винаги, щом му предложех своята помощ, тогава започнах да подозирам, че отокът му е някакво нормално състояние. Една гъсеница би се възпротивила всекиму, който реши да махне преждевременно обвивката на нейната какавида, по простата причина че това би я убило. Имах и други съображения. Липсата на хранителни органи, пръстеновидното положение с издадени навън пипала — очевидно защитен механизъм, съхранен от онези времена, когато естествените врагове са заплашвали новото същество, скрито под бавно втвърдяващата се обвивка. Накрая фактът, че в последните стадии въздухът, издишван от дробовете, не беше видоизменен, доказва, че дробовете и сърцето, които прослушвахме, нямат вече пряка връзка с организма.

Конуей продължи да обяснява, че в първоначалните стадии на лечението не е бил уверен в своята теория, но не бил и достатъчно разколебан, за да се вслушва в съветите на Манън или Торнастър. Той бил вече решил, че състоянието на пациента е нормално или поне сравнително нормално и най-добрият курс на лечение бил да не се предприема нищо. Както и бе постъпил.

— Но нашата Болница се гордее с това, че в нея се върши всичко възможно за доброто на пациента — продължи Конуей — и аз не можех да си представя, че д-р Манън, вие или който и да било друг ще стои със скръстени ръце, докато пациентът очевидно умира. Може би някой щеше да приеме теорията ми и да се съгласи с прилагането й, но как можех да бъда сигурен в това? А ние трябваше да излекуваме този пациент, защото не знаехме към каква раса принадлежи…

— Добре, добре — намеси се О’Мара, като вдигна ръце. — Вие сте гений, докторе, или нещо от този род. А сега какво?

Конуей потри брадичката си и каза замислено:

— Трябва да си припомним, че пациентът се е намирал на борда на космическа линейка, така че вероятно нещо с него не е било в ред. Той беше твърде отпаднал, за да излезе сам от какавидата си, и трябваше да му се помогне. Може именно тази слабост да е била заболяването му. Но ако е било нещо друго, Торнастър и неговите сътрудници ще успеят да го излекуват сега, когато успяхме да установим връзка с планетата му и можем да получим съдействие.

— Ако само — продължи той внезапно разтревожен — нашите предишни опити да го успокоим не са му причинили някакво душевно разстройство. — Той включи транслатора, прехапа устни и се обърна към пациента:

— Как се чувствувате?

Отговорът бе кратък, но конкретен. Такъв отговор можеше да стопли всяко лекарско сърце:

— Гладен съм — каза пациентът.