Серия
Галактическа болница (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Major Operation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОПЕРАТИВНА НАМЕСА. 2002. Роман. Изд. Квазар, София. Кристална библиотека. Фантастика, No.31. Превод: Елена ПАВЛОВА [Major Operation / James WHITE]. Формат: 20 см. Страници: 221. Цена: 6.99 лв. ISBN: 954-8826-21-6.


НАШЕСТВЕНИК

Там далеч, на ръба на Галактиката, където звездните системи са нарядко и мракът е почти пълен, в пространството се носеше гигантско съоръжение — Централната болница на Сектор 12. На нейните триста осемдесет и четири нива бяха възпроизведени условията за живот на всички разумни същества, познати на Галактическата федерация — биологичен спектър, вариращ от свръхохладените метанови форми на живот през по-обичайните дишащи кислород и хлор разновидности и стигащ до екзотични създания, които съществуват чрез пряко поглъщане на твърдо лъчение. В допълнение към пациентите, чийто брой и физиологична класификация варираха постоянно, болницата бе обитавана и от медицински персонал и работници по поддръжка — над шейсет различни форми на живот с шейсет различни начина на поведение, телесни миризми и отношение към живота.

В галактическата болница работеше целеустремена, но не винаги сериозна група същества, фанатично толерантни към всички форми на разумния живот — в противен случай просто нямаше да са тук. Гордееха се, че за тях няма случай, който да е твърде тежък, незначителен или пък безнадежден. Уменията и професионалната им репутация нямаха равни. Немислимо беше някой от тях да носи вина, че поради чиста небрежност едва не е убил пациент.

— Очевидното не е чак немислимо — каза сухо О’Мара, главният психолог на болницата. — Аз си го мисля, колкото и да не ми се ще, пък и вие си мислите същото — поне тук и сега. И, което е по-лошото, самият Манън е убеден във вината си. Не ми остава друг избор, освен да…

— Не! — прекъсна го Конуей. Силните чувства надделяваха над присъщото му уважение към висшестоящите. — Манън е един от най-добрите Старши лекари, които имаме — знаете го! Той не би… Искам да кажа, не е такъв човек, че… Той…

— …ти е добър приятел — завърши О’Мара вместо него и се усмихна. След като Конуей не възрази, той продължи. — Може би привързаността ми към Манън не е равна на вашата, но имам много по-подробни и обективни професионални наблюдения над него. Само допреди два дни не бих повярвал, че е способен на подобно нещо. Сега, мътните го взели, това нехарактерно за него поведение ме притеснява…

Конуей го разбираше добре. Като главен психолог, основна грижа на О’Мара беше гладката и ефикасна дейност на болничния медицински персонал, но да се поддържа съвместната работа на толкова много различни и потенциално антагонистични форми на живот беше тежка задача, чиито граници, също като тези на властта на О’Мара, трудно можеха да се определят. Дори като се има предвид високото ниво на толерантност и учтивост сред персонала, все пак се случваха неприятни инциденти, дори сблъсъци.

Потенциално опасните ситуации възникваха поради пренебрежение към другите или несходства в мисленето, или пък защото дадено същество е склонно към ксенофобна невроза, която се отразява на ефикасността му, на умствената му стабилност, или и на двете. Един лекар-земянин например, ако подсъзнателно се страхува от паяци, няма да е в състояние да подходи към някой от инсектоидните цинруски пациенти с нужната степен на клинична обективност, за да го лекува. Задача на О’Мара беше да отбелязва и регулира такива проблеми — или да отстранява проблематичните индивиди. Бдението му срещу погрешното, нездраво или нетолерантно мислене бе задължение, което той изпълняваше с такава страст, че Конуей беше чул да го наричат „съвременния Торквемада“[1].

Сега обаче изглеждаше, че целият му щаб от психолози е лапал мухите. В психологията няма следствие без предварителна причина и О’Мара вероятно си мислеше, че е пропуснал някой дребен, но жизненоважен предупредителен сигнал — леко необичайна дума или изречение, изтърване на нервите може би — които би трябвало да го предупредят за проблема, възникнал у старши лекаря Манън.

Психологът се облегна назад и втренчи в Конуей сивите си проницателни очи, които, взети заедно с неговия тъй стриктно аналитичен ум, придаваха на О’Мара едва ли не телепатични способности. Каза:

— Без съмнение смятате, че съм поохлабил хватката напоследък. Убеден сте, че проблемът на Манън е психологичен в основата си и за случилото се трябва да има друго обяснение освен небрежност. Може дори да решите, че скорошната смърт на кучето му го е накарала да се изнерви от най-обикновена мъка, пък сигурно ще ви хрумнат и други също тъй прости и глупави идеи. По мое мнение обаче всяка секунда, прекарана в разглеждане на психологическите аспекти на случилото се, ще бъде хвърлена на вятъра. Доктор Манън беше подложен на възможно най-пълни тестове. Той е физически здрав и не повече луд от мен или вас. Поне толкова нормален, колкото съм аз, във всеки случай…

— Благодаря — каза сухо Конуей.

— Продължавам да ви повтарям, докторе — добави О’Мара кисело, — че работата ми тук е да се ровя в главите ви, не да ви давам повод да си вирите носовете. Задачата ви, ако може така да се нарече, е изцяло неофициална. След като няма извинение за грешката на Манън, поне не в областта на здравето и психопрофила му, бих искал да потърсите някаква друга причина — може би външно влияние, което да не е усетил. Доктор Приликла присъстваше на въпросния инцидент и би могъл да ви е от помощ.

О’Мара се надигна от стола си и приключи с думите:

— Имате странно съзнание, докторе. И странен начин да гледате на проблемите. Ние не искаме да изгубим доктор Манън, но вероятно ще умра от изненада, ако успеете да го измъкнете от неприятностите. Споменавам ви го, за да знаете каква награда ви очаква в случай на успех…

Конуей напусна кабинета намусен. О’Мара винаги натякваше за „странното“ му съзнание, а простата истина беше, че при пристигането си в болницата Конуей се показа толкова срамежлив — особено със сестрите от собствения си вид — че се чувстваше по-удобно в компанията на извънземни. Вече не беше толкова притеснителен, но все още имаше повече приятели сред чудатите и прелестни обитатели на Тралтан, Иленс и цял куп други системи, отколкото сред колегите си от Земята. Може и да беше странно, призна си Конуей, но на живеещ в многовидова болница лекар това даваше определени предимства.

Навън в коридора той се свърза с отделението на Приликла. Откри, че малкият емпат е свободен и си уреди среща на Четирийсет и шесто ниво, колкото се може по-скоро. Там се намираше хъдлърската операционна. После се посвети на проблема на Манън, докато се насочваше към четирийсет и шесто и внимаваше да не го премажат смъртоносно по пътя.

Лентата му на старши лекар автоматично разчистваше коридора пред него що се отнася до сестрите и нижестоящите лекари, но постоянно се натъкваше на царствените и разсеяни Диагностици, които си проправяха път през всекиго и всичко, без да си гледат в краката. Случваше се и някои от по-младшите членове на персонала да принадлежат към твърде масивни раси. Тралтаните с физиологична класификация ЕЖЛИ например — топлокръвни кислорододишащи същества, напомнящи донякъде на тежко прегърбени шестокраки слонове. Или келгианските ГБЛЕ, които бяха гигантски, обрасли със сребриста козина гъсеници и при сблъсък виеха като пожарна сирена, все едно дали са с по-висок ранг или не, а също и подобните на раци ЕЛНТ от Мелф IV…

Повечето разумни раси във федерацията дишаха кислород, макар че физиологичната им класификация се отличаваше доста. Много по-сложен проблем за придвижването обаче представляваха съществата, които в защитни костюми минаваха през нива с чужди за тях условия. ТЛТУ например дишаха пренагрята пара и изискванията им към гравитацията и атмосферното налягане бяха три пъти по-големи отколкото на кислородните нива. Нужната им защита представляваше голяма дрънчаща подводница, която трябваше да бъде избягвана на всяка цена.

На следващия междусекционен шлюз Конуей се преоблече в лек защитен костюм и се понесе през жълтия мъглив свят на хлордишащите иленсианци. Тук коридорите бяха препълнени с кокалестите, мембранести и грозновати обитатели на Иленс, а тралтаните, келгианците и земяните като него бяха принудени да носят — или в някои случаи да шофират — защитни костюми. Следващият участък от пътуването му го преведе през огромна цистерна, където трийсетфутовите вододишащи жители на Чалдърскол II лениво се носеха през топлия си зелен свят. Същият костюм му послужи и тук, и макар движението да беше доста оредяло, той се забави значително, понеже се налагаше да плува вместо да ходи. При все това, когато стигна до наблюдателната галерия на Четирийесет и шесто ниво, костюмът му още изпаряваше чалдърсколска вода и бяха минали точно петнайсет минути откакто напусна кабинета на О’Мара. Приликла скоро се присъедини към него.

— Добро утро, друже Конуей — каза малкият емпат, докато се наместваше пъргаво на тавана и увисваше на шестте си крехки крачета с вендузи. Музикалните му чуруликания и прищраквания на цинруски се получаваха от транслатора на Конуей, прехвърляха се до огромния компютър в центъра на болницата и се връщаха обратно в слушалките като равен, лишен от емоции английски. Леко потрепервайки, цинрусецът продължи:

— Чувствам, че се нуждаеш от помощ.

— Така е — съгласи се Конуей, а речта му минаваше през същия процес на транслация и стигаше до Приликла като също толкова безчувствен цинруски. — Става дума за Манън. Нямах време да ти обясня, когато се обадих, но…

— Няма и нужда, приятелю Конуей — отвърна Приликла. — По отношение инцидента на Манън и сам се досещам за какво става дума. Разбира се, ти би искал да знаеш какво съм видял и почувствал.

— Ако не възразяваш — кимна Конуей умолително.

Приликла каза, че не възразява. Но освен най-приятното същество в цялата болница цинрусецът беше също и голям лъжец. Физиологична класификация ЖЛНО — на-секомоподобно, екзоскелетно същество с шест кухи крачета и чифт бляскави и не съвсем атрофирали криле, притежаващо високо развита емпатична способност. Раса от насекоми би могла да стигне такива размери само на Цинрус с неговата една осма от земната гравитация, навреме да развие интелект и да изгради цивилизация. Но в галактическата болница Приликла беше в смъртна опасност в течение на по-голямата част от работния си ден. Налагаше се навсякъде извън квартирата си да носи устройства за анулиране на гравитацията, понеже силата на тежестта, която повечето същества смятаха за нормална, незабавно би го премазала като палачинка, а когато водеше разговор, гледаше да стои по-далеч от обсега на събеседника си, пазейки се от евентуални необмислени жестове с крайник или пипало, които биха могли да строшат крехкото му тяло или да му откъснат някое краче. Когато се налагаше да съпровожда някого или да върви редом с него, за да избегне същата нещастна съдба, той обикновено поддържаше безопасна дистанция, ходейки по стените на коридора или по тавана.

Не че някой би пожелал нарочно да нарани Приликла — той беше прекалено харесван, за да му се случи подобно нещо. Емпатичната му способност караше дребното същество винаги да казва и прави това, което би било приятно за отсрещната страна — чувствителен към емоциите, ако постъпваше другояче, той би предизвикал с невнимателното си действие рикошет на изпитваните отсреща чувства на гняв или мъка, които буквално да го ударят в лицето. Тъй че на малкия емпат му се налагаше постоянно да лъже, винаги да е любезен и да премисля думите си, за да бъде емоционалното състояние на съществата около него колкото се може по-приятно. Е, освен в случаите, когато професионалните му задължения го излагаха на болка и яростни емоции у пациент, или пък искаше да помогне на приятел.

Точно преди Приликла да започне доклада си, Конуей уточни:

— И аз самият не съм сигурен какво точно търся, докторе. Но ако си спомниш каквото и да е необичайно около действията или чувствата на Манън, или тези на персонала в операционната…

С телце, треперещо под напора на спомените за емоционалната буря, развихрила се преди два дни в сега празната хъдлърска операционна, Приликла описа сцената както е била в началото на операцията. Дребничкият ЖЛНО не беше взимал хъдлърска информационна касета, тъй че не беше в състояние да съчувства прекомерно на пациента, който на всичко отгоре бе упоен и практически не излъчваше. Манън и екипът му се бяха съсредоточили върху задълженията си и само малка част от съзнанията им беше свободна да мисли или излъчва каквото и да е друго. А после със старши лекаря Манън стана… инцидент. По-точно — пет отделни и различни случая.

Тялото на Приликла затрепери толкова силно, че Конуей се извини:

— Аз… съжалявам.

— Знам, че е така — каза му емпатът и възобнови доклада си.

Пациентът бил частично декомпресиран, за да могат хирурзите да работят по-ефикасно. Съществувала известна опасност, като се имат предвид честотата на хъдлърския пулс и кръвното му налягане, но самият Манън бе изобретил тази процедура, тъй че безспорно беше и в състояние най-добре да прецени рисковете. Тъй като пациентът се намирал при по-ниско от нормалното за него външно атмосферно налягане, налагало се да се действа бързо и в началото изглеждало, че всичко върви прекрасно. Манън отворил триъгълен разрез в гъвкавата хитинова броня на хъдлъра и овладял подкожното кървене. Тогава направил първата грешка, незабавно последвана от още две. По наблюденията си Приликла не би могъл да съди, че са били грешки, макар че се получило значително кървене. Единствено емоционалните реакции на Манън, едни от най-ужасните, които емпатът бил изпитвал досега, му подсказали, че хирургът е допуснал сериозна и глупава издънка.

Следващите грешки се случили след продължителен интервал от време. Работата на Манън се забавила драстично, техниката му напомняла първите плахи опити на студент, а не тази на един от най-опитните хирурзи в болницата. Бил станал толкова муден, че било невъзможно да продължи операцията и едва щял да има време да се изтегли и да възстанови налягането, преди състоянието на пациента да премине точката, отвъд която няма завръщане.

— Беше много притеснително — обясни Приликла, все още треперейки силно. — Той искаше да работи бързо, но допуснатите грешки бяха разбили самоувереността му. Премисляше два пъти преди да предприеме дори и най-простите ходове, каквито хирург с неговия опит би трябвало да върши автоматично, без да се замисля.

Конуей помълча малко, задълбочен в ужасната ситуация, в която беше попаднал Манън. После попита:

— Имаше ли нещо друго необичайно около това усещане? Или тези на присъстващите в залата?

Приликла се поколеба, после отговори:

— Трудно е да се изолират леките нюанси на емоции, когато има толкова силно… и отчаяно излъчващ източник. Но получих впечатление за… ефектът трудно се поддава на описание… нещо като бледо емоционално ехо с непостоянна продължителност…

— Вероятно хъдлърската касета — заключи Конуей. — А на мен физиологичната касета ми раздвоява зрението.

— Може и този случай да е такъв — проточи Приликла. За същество, което задължително и ентусиазирано се съгласява с всичко, което му кажат, това беше толкова близо до отрицанието, колкото изобщо може да изрази един емпат. Конуей почувства, че е засегнал нещо важно.

— Ами другите?

— Две от сестрите — обясни колегата му, — излъчваха комбинацията изумление-притеснение-страх, подсказваща за леко травматично преживяване. Бях в галерията, когато се случиха и двата последни инцидента, а единият от тях направо ме потресе…

Едната от сестрите за малко да се осакати, докато вдигала поднос с инструменти. По неясни причини един от тях — дълъг, тежък скалпел тип Хъдлър 6, използван за разрязване на страховито дебелата кожа на този вид се изплъзнал от подноса. Дори малка пробивна или порезна рана представлява сериозен проблем за келгианците, тъй че келгианската сестра ужасно се изплашила, когато видяла зловещото острие да полита към незащитения й хълбок. Но то някак си успяло да я удари така — трудно е да се каже как точно, като се има предвид формата му и липсата на баланс — че не наранило кожата и дори не повредило козината. Келгианката се успокоила и благодарила на добрия си късмет, но все пак била малко притеснена.

— Мога да си представя — кимна Конуей. — Сигурно главната сестра й е прочела конско. Малките грешки за тях са големи престъпления, когато става дума за асистенция в операционна…

Крачетата на Приликла започнаха отново да треперят — знак, че притеснява самия себе си в усилието си да изкаже поне леко несъгласие. Обясни:

— Въпросното същество беше старша сестра. Точно затова, когато друга от сестрите сбърка при броенето на инструментите — имаше то ли един по-малко, то ли повече от необходимото — й се скараха относително меко. И по време на двата инцидента забелязах същото ехо като излъчваното от Манън, въпреки че в тези случаи то идваше от съответните сестри.

— Може би се натъкнахме на нещо! — възкликна Конуей възбудено. — Сестрите имали ли са някакъв физически контакт с Манън?

— Те му асистираха — отвърна Приликла, — но всички носеха защитни костюми. Не виждам как помежду им би могла да премине каквато и да е форма на паразитен живот или бактерия, ако тази е мисълта, която те възбужда толкова и те преизпълва с такава надежда. Много съжалявам, приятелю Конуей, но този ехо-ефект, макар и странен, не ми изглежда важен.

— Да, но е нещо общо помежду им — възрази Конуей.

— Да — съгласи се емпатът. — Но това нещо не е личност, не е и индивид. Просто съвсем слаб емоционален отглас на чувствата на засегнатите хора.

— Дори и тъй да е — не се предаде земянинът.

Трима бяха извършили грешки или бяха имали инциденти в тази операционна — само преди два дни — и те всички бяха излъчвали странно емоционално ехо, което Приликла не смяташе за важно. Конуей отхвърли възможността за някаква лична склонност към инциденти, понеже в това отношение изследователските методи на О’Мара бяха прекалено ефикасни. Но да предположим, че Приликла греши и нещо е успяло да се промъкне в операционната или в Болницата — някаква форма на живот, която трудно може да се открие и досега не е влизала в обсега им. Беше широко известно, че когато нещо се случва в Галактическата болница, причините за него твърде често се намират извън стените й. В момента обаче той нямаше достатъчно доказателства да формулира дори и смътна теория. Първата му работа бе да събере малко улики — пък макар и да се окаже неспособен да ги разпознае даже ако се спъне в тях с два крака.

— Гладен съм и е време да поговорим със самия потърпевш — реши внезапно Конуей. — Да го намерим и да го поканим на обяд.

* * *

„Трапезарията за дишащи кислород от Медицинския Персонал и Поддръжката“ заемаше едно цяло ниво. Ниски преградни въжета я разделяха на секции според физиологичните типове. Но тази идея не работеше особено добре, защото хранещите се твърде често искаха да поговорят с колеги от други видове или откриваха, че в собствения им район няма свободни места, докато в този на друг вид има повече от достатъчно пространство. Тъй че когато пристигнаха, не беше странно да открият, че изборът им да седнат е ограничен до две възможности — или на огромна тралтанска маса с поставени твърде далеч от ръба й пейки, или на друга свободна в мелфианската секция, която беше по-удобна, но пък столовете напомняха сюрреалистични кошчета за боклук. В крайна сметка се наместиха върху тях и пристъпиха към обичайната прелюдия преди поръчката.

В отговор на въпроса на Конуей, Приликла обясни:

— Днес съм самият себе си, тъй че ще искам обичайното, моля.

Конуей го поръча: с други думи, тройна порция земни спагети. После погледна въпросително Манън.

— Налегнали са ме ЕСОВ и МТХК — сърдито обяви колегата му. — Хъдлърите не са придирчиви относно храната, но проклетите МТХК се отвращават от всичко, което не им изглежда като коктейл за канарчета! Просто ми вземи нещо хранително, но не ми казвай какво е и го сложи, да речем, в три сандвича, тъй че да не виждам какво ям…

Докато чакаха пристигането на поръчката, Манън говореше кротко, но привидно нормалният му тон не можеше да прикрие емоционалното му състояние, което караше Приликла да трепери като листо.

— Клюкарникът ми донесе, че вие двамата се опитвате да ме измъкнете от кашата, в която съм забъркан. Много мило, но си губите времето — заяви Манън.

— Ние не мислим така, О’Мара също — Конуей значително изкриви истината. — Той твърди, че сте здрав както физически, така и психически, но че поведението ви е извънредно нехарактерно. Сигурно има някакво обяснение — влияние на околната среда, навярно, или нещо, чието присъствие или пък отсъствие би ви накарало да се държите, макар и временно, по нетипичен начин и…

Конуей му разказа малкото, което знаеха за момента, като се опита да звучи по-обнадежден, отколкото в действителност се чувстваше. Манън не беше глупак да се хване на въдицата.

— Не знам дали да съм благодарен за усилията ви или съответно загрижен за вашето умствено състояние — каза Манън, когато колегата му приключи. — Тези странни и доста смътни ментални ефекти са… са… с риск да обидя нашият дългокрачко тук, бих предположил, че каквито и странности да има, те са в собствените ви съзнания — вашите опити да ми намерите извинение са направо идиотски!

— Да бе, и после казваш на мен, че съм имал странен ум! — ухили се Конуей.

Манън се засмя тихо, но Приликла се тресеше по-силно от всякога.

— Някакво обстоятелство, личност или вещ — повтори Конуей, — чието присъствие или отсъствие биха могли да засегнат…

— Мътните го взели! — избухна Манън. — За кучето става дума, нали?

Конуей действително си мислеше за него, но беше прекалено голям страхливец, за да си го признае веднага. Вместо това попита:

— То ли ви притесняваше по време на онази операция, докторе?

— Не! — изръмжа Манън.

Последва дълго, смутено мълчание, по време на което капаците на кухненските гнезда се отвориха и на бял свят се появиха поръчките им. Манън заговори пръв.

— Харесвах това куче — каза предпазливо. — Е, поне когато бях себе си… Но през последните четири години ми се налагаше постоянно да нося касети МТХК и ЛТХО, за да мога да работя като преподавател, а в последно време ми потрябваха и хъдлърска, и мелфианска касети заради проекта, в който Торнастър ме покани да участвам. Те също бяха постоянно в главата ми. А когато мозъкът ми се мисли за пет отделни личности от пет много различни раси… Е, знаете как е…

Конуей и Приликла знаеха — даже твърде добре.

Болницата беше подготвена да приеме и да лекува всяка една известна форма на разумен живот, но никой отделен човек не е в състояние да удържи в съзнанието си и един процент от физиологичните данни, необходими за тази цел. Хирургичните умения бяха въпрос на способности и обучение, но пълните физиологични познания за всеки пациент се придобиваха с помощта на Информационна касета. С други думи, запис от паметта на някое от големите медицински светила от вида на пациента или от сходен с неговия. Ако земен доктор трябваше да лекува келгиански пациент, взимаше касета ГБЛЕ докато лечението приключи, след което я изтриваше от съзнанието си. Единствено изключение на това правило бяха старшите лекари с преподавателски часове и Диагностиците.

Диагностикът беше доктор от елита, създание, чийто ум се смята за достатъчно стабилен да задържа за постоянно шест, седем или дори десет физиологични касети едновременно. На претрупаните им с данни съзнания беше присъдена задачата за оригинални изследвания в ксенологичната медицина и лечението на нови болести на досега неизвестни форми на живот.

Но касетите не съдържат само физиологични данни, прехвърлят се и пълната памет и личността на съществото, което е притежавало тези познания. В резултат на това Диагностикът доброволно се подлага на най-драстичната форма на шизофрения. Съществата, които си съжителстват в нечий ум в повечето случаи са неприятни, агресивни индивиди — гениите рядко са очарователни хора — с какви ли не мании и фобии. Проявяват се не само по време на храна. Всъщност най-лошия период за носителя на касетите е отпускането преди сън.

Чуждоземните кошмари са наистина кошмарни, а чуждите сексуални фантазии и мечтания са достатъчни да накарат носителя да поиска — стига в момента да е способен смислено да си пожелае нещо — да е вече умрял и разложен.

— Тъй че в рамките само на няколко минути — продължаваше Манън, — тя се променяше: от яростно, рошаво същество с намерение да ми откъсне перата от корема, ставаше безмозъчен вързоп козина, който лесно бих могъл да разплескам с някой от шестте си крака, ако не ми се махне мигом от пътя. После пък беше съвсем нормално куче, на което му се играе. Не беше честно спрямо горкото животно, честна дума. В края на краищата тя беше много старо и объркано куче, и аз по-скоро се радвам, че почина, отколкото да съжалявам за това. А сега нека поговорим и поизлъчваме на някоя друга тема — завърши решително Манън. — Инак напълно ще съсипем обяда на Приликла…

През остатъка от съвместното им хранене той с очевидна страст обсъди особено сочен слух, породен в метановите отделения на секцията СНЛУ. Конуей изобщо не беше в състояние да разбере как между две разумни кристални форми на живот, живеещи при минус сто и петдесет градуса, може да възникне нещо със скандално естество, да не говорим пък защо техните морални неудачи биха представлявали такъв интерес за топлокръвни кислорододишащи. Освен ако това не бе една от причините, поради които старши лекарят Манън беше така напреднал по пътя към превръщането си в Диагностик.

Или поне е било.

Торнастър, главен диагностик в Патологията (и с тази си позиция — и старши Диагностик в болницата) бе поканил Манън за асистент в някой от величествените му проекти, следователно лекарят трябва да е в отлично физическо и умствено състояние — Диагностиците са ужасно придирчиви по отношение на сътрудниците си. Всичко, казано от главния психолог, потвърждаваше това. Но тогава какво се беше вселило в Манън преди два дни, та да действа както беше постъпил?

Докато Конуей разговаряше с останалите, започна да осъзнава, че май ще е доста трудно да се съберат доказателства от рода на търсените. Въпросите, които трябваше да зададе, изискваха такт и поне някаква теория, която да обясни смисъла на разследването му. Съзнанието му все още беше на километри далеч, когато Манън и Приликла станаха да си ходят. Докато напускаха масата, Конуей се приближи до Приликла и попита меко:

— Някакво ехо, докторе?

— Нищо — отвърна ЖЛНО. — Нищичко.

След секунди местата им на масата заеха три келгианки, които обвиха дългите си, сребристи гъсенични тела около облегалките на столовете за ЕЛНТ. Предните им манипулатори увиснаха над масата на удобно за хранене разстояние. Една от трите беше Найдред, главната сестра в операционния екип на Манън. Конуей се извини на приятелите си и бързо се върна на масата.

Когато той свърши да говори, именно Найдред първа се взе в ръце.

— Много бихме искали да помогнем, сър — каза тя, — но това е необичайна молба. Включва, най-малкото, пълен отказ от конфиденциалност…

— Не ми трябват имена — отвърна настоятелно Конуей. — Информацията за грешките ни е нужна само за статистически цели и няма да последват дисциплинарни санкции. Това е неофициално разследване, по моя собствена идея. Единствената му цел е да помогна на доктор Манън.

Разбира се, всички те бяха склонни да помогнат на шефа си, тъй че Конуей продължи:

— Нека обобщим, като приемем, че старши лекарят Манън не е способен на големи професионални пропуски — мисля, всички сме на това мнение. В такъв случай се налага изводът, че неговата грешка е предизвикана от външно влияние. Има солидни доказателства, че докторът е умствено стабилен и не страда от заболявания и физически разстройства, значи търсим именно външно влияние — или, по-точно, показатели за присъствието на външно влияние, които може да не са от физично естество. Грешките на ръководните личности са по-забележими и сериозни от тези на подчинените, но ако те са предизвикани от външна намеса, надали са присъщи само на старшия персонал. Точно за това ни трябват данни. Грешките, особено сред специализантите, са нормално явление — това го знаем всички. Трябва да установим обаче дали има общо или местно увеличение в броя на тези дребни пропуски и, ако е така, точно къде и кога се е получило.

— Въпросът трябва ли да остане конфиденциален? — попита един от келгианците.

Конуей за малко да се задави при мисълта, че в това заведение нещо може да остане в тайна, но сарказмът, за щастие, беше пречистен от гласа му при процеса на транслация.

— Колкото повече хора събират сведения, толкова по-добре — каза той. — Просто бъдете дискретни…

Няколко минути по-късно се озова на друга маса, където каза горе-долу същото. После обиколи още няколко групи колеги. Щеше да закъснее за отделението си днес, но за щастие имаше неколцина много добри асистенти — точно от онзи тип индивиди, които обожаваха шанса да докажат колко добре се справят без надзора му.

Не научи нищо ново през остатъка от деня. Той и не очакваше особено бърза реакция, но от следващата сутрин сестрински персонал от всякаква раса и форма започна да го причаква и с преувеличена тайнственост да му разказва за инциденти, които неизменно са се случили на някое си трето лице. Конуей внимателно записваше времето и мястото, като показно не демонстрираше интерес към замесените същества и имената им. Накрая — сутринта на третия ден — Манън го издири по време на собствената му визитация.

— Наистина си се заел с тази работа, а, Конуей? — каза сурово лекарят и добави. — Благодарен съм ти. Верността ласкае, дори когато е зле разбрана. Но искам да престанеш. В страхотни проблеми ще нагазиш.

— Вие сте загазилият, докторе, не аз — отговори Конуей.

— Така си мислиш — отвърна рязко Манън. — Тъкмо идвам от кабинета на О’Мара. Иска да те види. Незабавно.

Няколко минути по-късно един от асистентите на главния психолог допусна Конуей в светая светих. Младежът много усърдно се опитваше да го предупреди за надвисналата над главата му буря, като мърдаше вежди и същевременно му съчувстваше, отпускайки надолу ъгълчетата на устата си. Комбинацията на изражения изглеждаше толкова забавно, че Конуей влезе в кабинета преди да се усети какво означават и с очевидно глупава усмивка на лицето се изправи пред извънредно ядосания О’Мара.

Психологът посочи с пръст най-малко удобното кресло и изрева:

— Какво по дяволите правиш, като разпространяваш из болницата слухове за безплътен интелект?

— Какво…? — поде Конуей.

— Да не се опитваш да се правиш на глупак? — продължи О’Мара без изобщо да му обърне внимание. — Или да правиш на глупак мен? Не ме прекъсвай! Със сигурност си най-младия старши лекар тук и колегите ти — нека спомена, че никой от тях не специализира приложна психология — имат високо мнение за теб. Но такова идиотско и безотговорно поведение е приемливо само за пациент от психиатричното отделение! Благодарение на теб дисциплината сред младшия състав отива на кино — продължи малко по-кротко. — Грешките вече са страшна работа! Практически всяка старша сестра наоколо ме дърпа за престилката — мен! — да я отърва от това чудо! А ти, ти нищо не си направил, само дето ти скимна да изобретиш това невидимо, неоткриваемо и безплътно чудовище. Очевидно задачата да го разкарат оттук е отговорност на главния психолог!

О’Мара спря да си поеме дъх и когато продължи, гласът му бе спокоен и тонът — почти любезен:

— И не си мисли, че може да ме измамиш. Най-просто казано, очевидно се надяваш, че ако бъдат направени достатъчно други грешки, тази на приятеля ти ще мине сравнително незабелязано. И спри да си отваряш и затваряш устата — ще ти дойде ред да говориш! Един от аспектите на цялата тази ситуация, който действително ме притеснява, е че деля с теб отговорността задето ти дадох неразрешим проблем с надеждата, че би могъл да го атакуваш от нов ъгъл — ъгъл, който да даде евентуално частично разрешение, достатъчно да свали приятеля ни от куката. Вместо това ти създаде нов и вероятно по-лош проблем! Може и да преувеличавам малко — от извинимо раздразнение, докторе — завърши О’Мара кротко. — Но фактът си остава факт — надробил си голяма каша. Не вярвам, че сестрите нарочно правят грешки — поне не и такива, които биха застрашили пациентите им. Но всяко отпускане по време на работа е опасно, то е ясно. Започваш ли да осъзнаваш какво си направил, докторе?

— Да, сър — каза Конуей.

— Виждам, че е така — рече О’Мара с нетипична мекота. — А сега бих искал да знам защо си го направил. Е, докторе?

Конуей се замисли дълбоко. Нямаше да е първия път, когато напуска кабинета на главния психолог с поостъргано по ръбовете его, но този път положението изглеждаше по-сериозно. Общоприето беше мнението, че когато О’Мара не е много загрижен или в някои случаи когато действително харесва определения човек, то се чувства способен да се отпусне с него и да покаже злонравния си, отвратителен характер. Но когато стане тих и любезен, когато изобщо не е саркастичен, с други думи, щом започне да се отнася с някого като с пациент, а не като с колега — това значеше, че човекът е стъпил и с двата крака в блатото.

Накрая Конуей каза:

— В началото беше просто измислица, която да обясни защо си пъхам носа насам-натам, сър. Сестрите не разказват врели-некипели, а можеше да изглежда, че изисквам от тях точно това. Но всъщност тръгнах от предположението, че доктор Манън е във всяко отношение здрав и прав, а външните физически влияния от рода на извънземни бактерии и паразити могат да се изключат, понеже минаваме през много добри асептични процедури. Вие, сър, вече ме бяхте убедили по отношение на умственото му състояние. Тъй че обособих… външна, нематериална причина, която може да е, а може и да не е съзнателно насочена. Не съм стигал чак до създаване на теория по въпроса — допълни Конуей бързо. — Нито пък съм споменавал на когото и да е за безплътни интелекти, но нещо странно е станало в онази зала и не само по време на операцията на Манън…

Той описа ехо-ефекта, който Приликла беше засякъл, докато е наблюдавал емоционалната реакция на Манън, както и сходния ефект, когато Нейдред изтървала скалпела. Беше имало и по-късен инцидент с мелфиански интернист, чийто спрей не искал да работи — техните мандибули не са предназначени за хирургически ръкавици, тъй че те ги покриват с пластмаса преди да влязат в операция. Когато интернистът се опитал да използва спрея, от него изтекло, както мелфианецът го описваше, нещо като металическа яхния. По-късно не могли да намерят въпросния флакон. Може би изобщо не е съществувал. А беше имало и други странни случки. Грешки, които изглеждат прекалено глупави, за да ги прави опитен персонал — пропуски при броенето на инструментите, изтървани предмети — и те всички като че ли включваха определена степен на умствено объркване и може би чисти халюцинации.

— Засега нямам необходимото количество сведения да си правя статистически смислени извадки — продължи Конуей, — но фактите са достатъчно, за да събудят любопитството ми. Бих ви дал имената, ако не се бях заклел да ги пазя тайна, понеже мисля, че вие бихте се заинтересували от начина, по който те описват някои от инцидентите.

— Вероятно, докторе — съгласи се О’Мара студено. — От друга страна, може пък да не искам да оказвам професионална подкрепа на фрагмент от въображението ви, като разследвам подобни глупости. Що се отнася до почти-катастрофите със скалпели и другите грешки, според мен някои хора просто имат късмет, други са малко глупави от време на време, а трети обожават да разправят измишльотини. Та, докторе?

Конуей стисна по-здраво подлакътниците на стола си и продължи упорито:

— Изтърваният скалпел е бил от типа ЕСОВ 6, много тежък и зле балансиран инструмент. Дори ако беше ударил с дръжката надолу, той би се завъртял и би съсякъл хълбока на Нейдред, предизвиквайки сериозна за келгианец рана, дълбока няколко пръста — ако острието изобщо е съществувало физически! Това е нещо, в което започвам да се съмнявам. Ето защо мисля, че трябва да разширим обхвата на разследването. Може ли да получа разрешението ви да се видя с полковник Скемптън и ако е необходимо, да се свържа с разузнавачите от Корпуса, за да проверим произхода на всички новопристигнали?

Очакваше експлозия, но не последва такава. Вместо това О’Мара звучеше почти сладко, когато произнесе:

— Не мога да реша дали наистина сте убеден, че сте открил нещо или просто сте стигнали прекалено далеч и вече няма начин да отстъпите, без да изглеждате смешен. Доколкото става дума за мен, не бихте могли да ми изглеждате по-смешен, отколкото в момента. Не би трябвало да се страхувате да признаете, че грешите, докторе, и да започнете да оправяте проблемите с дисциплината, които безотговорността ви е причинила. — О’Мара изчака точно десет секунди за отговора на Конуей, после каза: — Много добре, докторе. Вижте се с полковника. И кажете на Приликла, че променям графика му — може да е полезно вашият емоционален ехо-детектор да ви е под ръка през цялото време. След като настоявате да се правите на глупак, поне го правете както трябва. След това — е, ами, много ще съжаляваме, че се налага да освободим Манън и съвсем откровено ще предложа да постъпим по същия начин и с вас. Вие и двамата най-вероятно ще сте на борда на един и същ кораб, когато си тръгвате…

Няколко секунди по-късно Конуей бе пуснат да си ходи.

* * *

Самият Манън беше обвинил Конуей в зле разбрана лоялност, а сега и О’Мара предполагаше, че настоящото му положение е резултат от нежеланието да си признае грешката. Беше му даден изход, който той обаче отказа да приеме и сега представата за работа в по-малка многовидова болница или дори планетарна такава, където пристигането на извънземен пациент би било смятано за голямо събитие, започваше да го плаши. Създаваше му неприятно усещане за пристягане в коремната област. Може би беше базирал теорията си на твърде малко доказателства и отказваше да го признае. Може би странните гафове се явяваха част от съвсем различна загадка, без никаква връзка с проблема на Манън. Докато крачеше по коридорите, като на всеки няколко метра или избягваше някого, или някой избягваше него, нарастваше желанието му да се втурне обратно при О’Мара и да каже „да“ на всичко, да се извини окаяно и да обещае да бъде добро момче. Но когато вече беше готов да се предаде, се оказа, че е стигнал до вратата на полковник Скемптън.

Мониторният корпус — изпълнителната и законоподдържаща власт на федерацията — се грижеше за снабдяването и до голяма степен за поддръжката на Галактическата болница. Като старши офицер на Корпуса тук, полковник Скемптън се занимаваше с входящия и изходящ трафик в допълнение към цял куп други административни дейности. Твърдеше се, че от деня на пристигането му никой не е виждал плота на бюрото му. Когато Конуей влезе, полковникът погледна към него, промърмори „Добро утро“, отново сведе поглед към книжата на бюрото и допълни: „Десет минути.“

Отне доста повече от десет минути. Конуей се интересуваше от корабите със странни стартови точки, както и от кораби, извикани на такива места. Искаше сведения за нивото на технологиите, медицинската наука и физиологичната класификация на обитателите им — особено ако психологията или псиониката са добре развити или нивото на умствени заболявания е необичайно високо. Скемптън започна да рови сред хартиите по бюрото си.

Оказа се, че всички пристигали през последните седмици снабдителни кораби, линейки и временно привиканите по спешна работа съдове произхождаха от федеративни светове, които бяха добре изследвани и медицински безопасни. Е, всички без един — ставаше дума за „Декарт“, кораб от „Културни контакти и разузнаване“. Той беше кацал, съвсем за кратко, на наистина необикновена планета. Беше останал на повърхността — ако изобщо може да бъде наречена така — не повече от няколко минути. Никой от екипажа не беше напускал кораба, баричните шлюзове бяха останали запечатани. От въздуха, водата и повърхностния материал бяха взети проби, изследвани и обявени за интересни, но безопасни. „Патологията“ тук в болницата извършила по-прецизен анализ и стигнала до същото заключение. „Декарт“ беше минал оттук, само за да остави пробите и един пациент…

Пациент! — едва не изкрещя Конуей, когато полковникът стигна до тази част от доклада си. Скемптън не се нуждаеше от емпатични способности за да разбере какво си мисли той.

— Да, докторе, но не се обнадеждавайте особено — каза му сухо. — Страшно екзотично заболяване е прихванал — счупен крак. И при все факта, че извънземните бактерии считат за невъзможно да оцеляват в същества от други видове — факт, който опростява безкрайно практикуването на междувидова медицина — корабните медици постоянно са нащрек за някое изключение, което да докаже правилото. Накратко, човекът наистина страда от счупване на крака.

— Въпреки това бих искал да го видя — заяви Конуей.

— Ниво двеста осемдесет и три, четвърто отделение, казва се лейтенант Харисън — съобщи му Скемптън. — И не блъскайте вратата.

Но срещата с лейтенант Харисън трябваше да почака до по-късно същата вечер, понеже на Приликла му бе нужно време да пренареди графика си, а и самият Конуей имаше и други задължения освен търсенето на хипотетични безплътни нашественици. Отлагането всъщност им дойде добре, понеже той се сдоби с доста повече информация, събрана по време на обходите и в трапезарията, макар че данните бяха от такъв род, че не беше съвсем сигурен какво да прави с тях.

Броят на отклоненията и гафовете беше изненадващ, подозираше Конуей, само защото преди не се е интересувал от подобни неща. Но дори и при това положение глупавите безсмислени грешки, на които се натъкваше, особено сред добре подготвения и отговорен операционен персонал, определено бяха нетипични — поне така сметна той. И те не се подреждаха в някакъв мотив, както очакваше. Схемите по време и място би трябвало да покажат първоначалната точка на контакт с тази хипотетична умствена зараза, която се разпространява все повече с напредъка на болестта. Вместо това се виждаше един фокус, който се движеше в определен ограничен район — хъдлърската операционна и най-близките й околности. Каквото и да беше това нещо, ако изобщо имаше нещо, то се държеше като отделно същество, а не като заболяване.

— Което е безсмислено! — възрази си Конуей. — Дори аз не вярвам наистина в безплътния интелект — това беше само работна хипотеза. Не съм чак толкова глупав!

Точно в момента запознаваше Приликла с резултатите от разследването си през деня, докато се насочваха към отделението на лейтенанта. Емпатът мълчаливо продължи да върви редом с него по тавана, след което отбеляза неизбежното:

— Съгласен съм с теб.

Конуей би предпочел малко конструктивна критика за разнообразие, тъй че не проговори повече, докато не стигнаха двеста осемдесет и трето ниво. Отделение четвърто се оказа малка самостоятелна стая в рамките на по-голямото извънземно отделение и лейтенантът май се зарадва на посещението им. Изглеждаше — а Приликла каза, че и се чувства — отегчен.

— Като изключим дребните структурни повреди, изглеждате в отлична форма, лейтенант — поде Конуей за в случай, че Харисън се притеснява от присъствието на двама старши лекари до леглото му. — Ние бихме искали да поговорим за събитията, довели до вашия инцидент. Ако не възразявате, разбира се.

— Никак даже — каза лейтенантът. — Откъде искате за започна? От кацането или преди него?

— Добре би било отначало да ни кажете нещичко за тази планета — предложи му Конуей.

Лейтенантът кимна и намести възглавницата си в по-удобно за разговор положение, след което поде:

— Беше пълна шашавотия. Наблюдавахме я доста време от орбита…

Беше кръстена Кюфте, понеже капитан Уилямсън от кораба за културни проучвания и разузнаване „Декарт“ много решително беше отказал такава странна и неприятна планета да носи името му. Човек трябваше да я види, за да повярва — и дори тогава на откривателите й им беше трудно да не си потрият изумено очите.

Океаните й бяха гъста, гъмжаща от живот супа, а сушата на свой ред беше почти напълно покрита от бавнодвижещи се килими плътно сплетена флора и фауна. В много участъци имаше минерални находища и почва, които поддържаха растителния живот, а други растителни форми пускаха корени във водата, на морското дъно. Но повечето се вкореняваха в органичните напластявания, понеже по-голямата част от сушата беше покрита със слой жива плът, която на някои места бе половин миля дебела.

Този огромен органичен килим беше разделен на свой ред на участъци, които пълзяха, пързаляха се и си пробиваха път един през друг, за да се доберат до нужната повърхностна растителност или минералите под земята, или просто за да задушат и погълнат другите. По време на цикъла на тази бавна гаргантюанска битка живите килими се наместваха върху хълмове и долини, оформяха бреговете на езерата и моретата и променяха цялата топография на света си от месец на месец.

Специалистите на „Декарт“ като цяло се бяха съгласили, че ако на планетата има интелигентен живот, той би могъл да приеме една от две форми, като и двете бяха възможни. Първият тип би бил гигантски — онези същите изумителни живи килими, способни да се вкопаят в повърхността с централната си част, а периферията си да оставят свободна, за да дишат, поемат храна и да елиминират отпадъците. Би трябвало също да притежават някаква защитна линия по външния си периметър, за да възпират по-малко разумните си сродници от нападение върху себе си или от наместване между тях и почвата отдолу. Трябваше да се пазят и от плъзване на неразумните над тях, което би ги отрязало от достъпа до светлина, храна и въздух, както и да обезкуражават морските хищници, малки и големи, които като че ли постоянно ги нападаха по ръбовете.

Втората възможност биха били сравнително дребни форми на живот, с гладка кожа, гъвкави и достатъчно бързи, за да си позволяват да живеят във или между пластовете на килима и да избягват храносмилателните процеси на килимените зверове, чиито движения и метаболизъм бяха достатъчно мудни. Домовете им, които би трябвало да бъдат достатъчно стабилни да защитават поколението им и в тях да се развиват културата и науките им, вероятно биха се намирали в пещери или тунелни системи в по-плитките скални пластове.

Ако коя да е от двете форми на живот бе налице, слабо вероятно беше тя да притежава напредничава технология. На този ужасяващ свят без съмнение развитието на по-големи и сложни типове индустриални машини се изправяше пред невъзможни за преодоляване пречки. Сечивата, ако те изобщо изработваха такива, би трябвало да бъдат малки, лесни за употреба и конструктивно прости. Най-вероятно ставаше дума за много примитивно номадско общество.

— Може да са силни в областта на философията — намеси се Конуей в този момент. Приликла пристъпи по-наблизо, треперейки както поради възбудата на приятеля си, така и от своята собствена.

Харисън сви рамене.

— Водехме цинрусец с нас — каза и погледна Приликла. — Той не докладва наличие на по-фини емоции, обикновено излъчвани от интелигентни същества, а само за аура на глад и сурова животинска ярост, излъчвана от цялата планета с такава сила, че през повечето време трябваше да държим емпата упоен. Това фоново излъчване напълно би могло да скрие интелигентните чувства. В крайна сметка процентът на разумен живот на който и да е свят е само малка част от общата маса на живите същества там…

— Ясно — кимна Конуей, разочарован. — А какво стана при приземяването?

Капитанът беше избрал район, съставен от дебел, сух и кожест материал. Веществото изглеждаше мъртво и нечувствително, така че ракетните струи на кораба не биха могли да причинят болка на нищо живо в района, било то разумно или не. Кацнаха успешно и в продължение на може би десет минути нищо не се случи. После кожестата повърхност под тях постепенно започна да потъва, но бавно и равномерно, така че жироскопите на кораба лесно успяваха да поддържат равновесието. Започнаха да хлътват в първоначално плитката кухина, която в последствие прерастна в кратер с ниски стени, които подобно на устни се извиха навътре към тях, притискайки корабните опори, предназначени да се разтягат телескопично, но не и да се сгъват към центъра на кораба. Хидравличните механизми в гнездата на опорите започнаха да поддават с шум, сякаш някой късаше ламарина на дребни парченца.

После някой — или нещо — започна да хвърля камъни. Според Харисън звучало точно така, все едно „Декарт“ бил кацнал върху вулкан, който се кани да изригне. Шумът бил невероятен и единственият начин да се предават заповеди било увеличаване докрай мощността на радиостанциите в скафандрите. Харисън получил нареждане да извърши бърза проверка за повреди в кърмата преди старта.

— …бях между външната и вътрешна обшивка, близо до нивото на шлюзовете, когато открих дупката — продължи лейтенантът бързо. — Беше около три инча в диаметър и когато започнах да я запушвам, открих, че ръбовете са леко намагнетизирани. Преди да успея да приключа, капитанът реши да излитаме незабавно. Стените на кратера заплашваха да притиснат една от опорите. Той ни даде петсекундно броене…

Харисън замлъкна за момент, сякаш да изясни нещо в спомените си. Внимателно обясни:

— Няма особена опасност, нали разбирате. Излитахме при около едно и половина G, понеже не бяхме сигурни дали кратерът е израз на интелигентност, пък макар и враждебна, или е неволно движение на някакъв мръсен голям звяр, който ни пъха в устата си, тъй че искахме да избегнем нежелани разрушения в района. Ако бях успял да се вкопча в някоя от вътрешните конзоли и бих имал къде да си запъна краката, всичко щеше да е наред. Но костюмите за тежка защита са доста неудобни и пет секунди не са много време. Имах две добри опори за ръцете и търсех онази, която трябваше да е някъде до крака ми. Най-сетне я видях и съм сигурен, че усетих стъпалото ми да я докосва, но… но…

— Бил сте объркан и сте преценили зле разстоянието — завърши меко Конуей вместо него. — Или може би просто сте си въобразил, че има подпора.

От другата страна на лейтенанта Приликла започна да трепери отново. Каза:

— Съжалявам, докторе. Няма ехо.

— Не съм и очаквал да има — отвърна колегата му. — Сигурно вече се е преместило.

Харисън ги оглеждаше внимателно, озадачен и очевидно малко разстроен. Отбеляза:

— Може и да съм си въобразил опората. Във всеки случай, тя не ме ударъжа и аз паднах. По време на излитането телескопичният крак от моята страна се откъсна и останките от гнездото му хлътнаха в пространството между обшивките — и то така плътно, че не можах да се измъкна. Резервното захранване на машинното минаваше прекалено близо, за да рискуват да режат наоколо, тъй че нашия доктор каза, че ще е най-добре да дойдем до тук и да оставим вашите по-добре подготвени спасителни групи да си проправят път. И без друго щяхме да се отбием насам с пробите.

Конуей бързо се спогледа с Приликла и отбеляза:

— Дали по някое време през пътуването насам вашият цинруски емпат е засичал някакво емоционално излъчване?

Харисън поклати глава.

— Не са опитвали — изпитвах болки въпреки лекарствата в скафандъра ми и щеше да е неприятно за емпата. Никой не би могъл да стигне на повече от няколко метра до мен и…

Лейтенантът се поколеба, после с тона на човек, който иска да промени неприятна тема, каза весело:

— Следващия път ще пратим долу автоматичен кораб, съоръжен с комуникационно оборудване. Ако това нещо е просто голяма безмозъчна уста, свързана с още по-голям корем, в най-лошия случай просто ще изгубим една сонда и то ще получи газове. Но ако е разумно или има по-дребни разумни същества на планетата, които може би използват или дори опитомяват големите зверове — а това е сериозна възможност, така казаха онези от културните контакти — тогава те сигурно ще се заинтригуват и ще се свържат с…

— Въображението е голяма работа — каза Конуей с усмивка. — Точно в момента се опитвам да не мисля за медицинските проблеми, които би имал звяр с размер на половин континент. Но да се върнем тук и сега. Лейтенант Харисън, и двамата сме много доволни от сведенията, които ни дадохте и се надяваме, че няма да възразите, ако пак ви навестим…

— Когато желаете — ухили се и Харисън. — Радвам се да помогна. Нали разбирате, повечето от сестрите тук имат мандибули или пипала, или прекалено много крака… Нищо лично, доктор Приликла…

— Разбира се — съгласи се Приликла.

— …а представата ми за сладки ангелчета е малко по-старомодна — завърши той, докато те се канеха да си тръгват. Наистина изглеждаше много злочест.

От коридора Конуей се обади в квартирата на Мърчисън. По времето, когато свърши да обяснява какво точно иска от нея, тя вече се беше събудила напълно.

— След два часа съм на дежурство и няма да бъда свободна през следващите шест — каза тя и се прозя. — Пък и по принцип не си хабя ценното време като играя ролята на Мата Хари за самотните пациенти. Но ако точно този има сведения, които биха могли да помогнат на доктор Манън, нямам нищо против. Ще направя всичко за него.

— А за мен?

— За теб, скъпи, съм готова почти на всичко. Чао.

Конуей окачи слушалката, позяпа комуникатора, тръсна глава и каза на Приликла:

— Нещо е съумяло да проникне в онзи кораб! Харисън е страдал от същия вид лека халюцинация или умствено объркване, както и хората в операционната. Но все си мисля за онази дупка във външната обшивка — безплътен интелект не би се нуждаел от отвор, за да проникне вътре. И всичките онези камъни, които са удряли кърмата… Да предположим, че това е само страничен ефект от голямо, нематериално влияние — разстройство, аналогично на явлението полтъргайст. И докъде ще стигнем в такъв случай?

Приликла не знаеше.

— Вероятно ще съжалявам — каза Конуей, — но мисля, че трябва да побеседвам с О’Мара…

Само че в началото главният психолог беше онзи, който поведе основния разговор. Манън тъкмо беше напуснал кабинета на О’Мара, след като бяха обсъдили състоянието на хъдлърския пациент, което се било влошило внезапно и болният се нуждаел от втора операция не по-късно от утре на обед. Главният лекар — очевидно беше — не хранеше особена надежда за оцеляването на пациента, но каза, че малкият шанс, който има, ще нарастне значително, ако го оперират бързо. О’Мара приключи:

— Това не ти оставя много време да докажеш теорията си, Конуей. Сега да видим, какво точно искаше да ми кажеш!

Новината за Манън беше изкарала Конуей от релси. Внезапно твърде ясно осъзна, че докладът му за случая на Кюфтето и идеите му по този повод изглеждат слаби и, което беше още по-зле, несвързани според О’Мара. Психологът не се отличаваше с особено търпение към хора, които не мислят ясно и не казват точно онова, което имат предвид.

— Цялата история е толкова странна — заключи той неловко, — и съм почти убеден, че случката на Кюфтето няма нищо общо с проблема на Манън, само дето…

— Конуей! — остро го прекъсна О’Мара. — Зациклил си. Държиш се като малко дете! Сигурно осъзнаваш, че ако две странни събития се случат в рамките на съвсем малък интервал, има голяма вероятност да са с обща причина. Не възразявам особено, ако теорията ти е направо абсурдна — но възразявам, ако изобщо спреш да мислиш! Да грешиш, докторе, е много пъти за предпочитане пред това да си идиот!

Конуей няколко секунди дишаше тежко през носа, като се опитваше да овладее гнева си достатъчно, за да отговори. Но О’Мара му спести проблема като прекъсна връзката.

— Не беше много любезен с теб, приятелю Конуей! — отбеляза Приликла. — Към края звучеше наистина ужасно. От тази сутрин насам има значително подобрение в чувствата му към теб…

Конуей не можа да сдържи смеха си. Каза след като се успокои:

— Някой ден ще забравиш да кажеш нещо приятно, докторе, и всички в болницата ще умрат от изумление!

Най-глупавото в цялата история бе, че те дори не знаеха какво точно търсят, а сега и времето им да го намерят беше намаляло драстично. Всичко, което можеха да сторят, бе да продължат да събират информация и да се надяват, че от купчината все ще изникне нещо. Но дори въпросите им звучаха тъпо — варианти на „Дали сте правили или предизвиквали нещо през изтеклите дни, което да ви накара да си мислите, че съществува външно влияние върху съзнанието ви?“ Бяха зле съставени, глупави, почти безсмислени, но те продължиха да ги задават, докато тънките като моливчета крака на Приликла не започнаха да се подгъват от умора — издръжливостта на емпата беше пропорционална на силата му, което ще рече, че бе практически несъществуваща — и той се принуди да се оттегли. Конуей упорито продължи да разпитва, като с отминаването на всеки час се чувстваше все по-изтощен, ядосан и глупав.

Много внимателно избягваше контакта с Манън — точно сега докторът щеше да му повлияе най-малкото деморализиращо. Свърза се със Скемптън да попита дали медицинският офицер на „Декарт“ е дал доклад и бе наруган яростно, понеже според дневния режим на полковника беше среднощ. Но все пак откри, че главният психолог се е обаждал да търси същата информация, като казал, че предпочита фактите да идват с официален рапорт, а не през емоционално обвързан лекар, който размахва безплътна брадва. После се случи нещо напълно неочаквано: източниците на информация на Конуей бързо започнаха да пресъхват.

Очевидно О’Мара привикваше определени операционни екипи за периодични проверки, преди да е настъпило обичайното време за психотестовете им, и повечето от тях бяха сред хората, оказали се особено полезни в признаването на грешките си пред Конуей. Не го казваха чак с толкова много думи, че са издали тайната и са проговорили пред О’Мара, но в същото време вече никой не искаше да обсъжда с Конуей каквото и да е по този повод.

Конуей се чувстваше изпразнен, обезкуражен и затъпял, но най-вече изтощен. Ала наближаваше време за закуска, за да ходи да си ляга.

* * *

След обхода си Конуей обядва рано заедно с Манън и Приликла, после съпроводи доктора до кабинета на О’Мара, а емпатът потегли за хъдлърската операционна да следи емоционалното излъчване на персонала по време на подготовката им. Главният психолог изглеждаше малко изморен, което беше необичайно — и доста груб, което обикновено беше добър знак.

— Ще асистирате ли на главния лекар Манън в тази операция, докторе?

— Не, сър, ще наблюдавам — отвърна Конуей. — Но ще бъда вътре в операционната. Ако започне да става нещо странно — ами, хъдлърската касета би ме объркала, а искам да съм колкото се може по-нащрек…

— Нащрек, казва той — подигра го О’Мара, сарказъм направо капеше от езика му. — Изглеждаш все едно спиш прав! — Сетне се обърна към Манън и каза: — Ще те облекчи да знаеш, че и аз започвам да подозирам, че става нещо странно и този път ще наблюдавам от галерията. А сега бъдете така любезен да легнете на кушетката, Манън, за да ви вкарам лично хъдлърската касета…

Докторът седеше на ръба на ниската кушетка. Коленете му бяха почти на едно ниво с брадичката му и беше скръстил ръце пред гърдите си, тъй че позата му напомняше седящ ембрион. Когато заговори, тонът му беше умолителен, дори отчаян:

— Вижте, работил съм с телепати и емпати и преди. Емпатите получават, но не излъчват емоции, а телепатите умеят да се свързват само с други телепати от собствения си вид — опитвали са доста често, но всичко, което постигат с мен е само лек вътрешен сърбеж. Онзи ден обаче, в операционната, напълно владеех умствените си процеси — напълно сигурен съм! При все това вие продължавате с опитите си да ме убедите, че нещо безплътно, невидимо и неоткриваемо е повлияло на действията ми. Би било много по-просто, ако признаете, че това което търсите е не само невидимо, но и несъществуващо, ама всички вие сте проклети…

— Извинете ме — каза О’Мара и го бутна назад, след което спусна масивния шлем в нужното положение. Няколко минути внимателно нагласяше електродите, после го включи. Очите на Манън започнаха да се замъгляват, докато съзнанието му нахлуваха спомените и опита на един от най-великите хъдлърски лекари, живяли някога.

Точно преди да изгуби съзнание напълно, той промърмори:

— Проблемът ми е, че каквото и да правя или казвам, вие вярвате само в доброто в мен…

Два часа по-късно вече бяха в операционната. Манън носеше тежък хирургически костюм, а Конуей — по-лек, разчитащ за защита само на гравитационните си неутрализатори. Гравитационните решетки под пода бяха нагласени за притегляне от пет G, нормално за Хъдлър, но налягането беше съвсем малко по-високо от земната норма — хъдлърите не се притесняват особено от ниското налягане и на практика могат да работят спокойно и без защита дори във вакуума на открития космос. Ако обаче сега нещо ужасно се объркаше и се наложеше на пациента да бъде въздействано с пълното налягане на родната му планета, Конуей щеше да бъде принуден да се оттегли бежешком. Той имаше пряка връзка с Приликла и О’Мара в наблюдателната галерия и друг, напълно отделен канал, който го свързваше с Манън и хирургическия екип.

Гласът на О’Мара изскърца внезапно в слушалките му.

— Приликла получава емоционално ехо, докторе. Също и излъчване, което доказва, че е била направена малка грешка — ниско ниво на раздразнение и объркване…

— Йехуди е тук — каза Конуей меко.

— Какво?

— Дребното човече, което не е тук — отвърна Конуей и продължи, цитирайки леко погрешно. — Малкото човече на стълбището. Той пак не е тук и днес, о Боже, бих искал да си иде…[2]

О’Мара изсумтя и отбеляза:

— При все онова, което казах на Манън в кабинета си, все още не разполагам с истинско доказателство, че ще се случи нещо необичайно. Забележките ми бяха предназначени да помогнат и на лекаря, и на пациента, като подсилим отслабената самоувереност на Манън — нещо, което очевидно не постигнахме. Тъй че и за двама ви ще е най-добре, ако вашето малко човече дойде и ни се представи.

Точно в този момент внесоха пациента и го преместиха на масата. Ръцете на Манън стърчаха от тежкия костюм, облечени само в тънка, прозрачна пластмаса, но ако се наложеше да въведат пълно хъдлърско налягане, той можеше да нахлузи дебелите ръкавици за броени секунди. Ала и да се оперира хъдлър в условия на ниско за него налягане бе рисковано заради опасността от незабавна декомпресия, тъй че последващите процедури трябваше да бъдат приложени бързо.

Физиологична класификация ЕСОВ, хъдлърите бяха ниски, набити, извънредно мощни създания, напомнящи донякъде на октопод с гъвкава броня вместо кожа. И отвън, и отвътре хъдлърите бяха здрави — дотам, че медицина им почти не познаваше хирургията като такава. Ако един пациент не може да бъде излекуван чрез лекарства, твърде често не може да бъде лекуван изобщо, понеже опертивната намеса на онази планета бе неприложима, ако не и направо невъзможна. Но в Галактическата болница, където налягането и гравитацията можеха да се променят във всяка желана комбинация само за няколко минути, Манън и неколцина други смело пристъпваха в неизучени преди области на медицинската практика.

Конуей го наблюдаваше как прави триъгълен разрез в невероятно дебелата кожа и я защипва назад. Незабавно над операционната маса пръсна яркожълт, преобърнат конус ситна мъглица — фин облак кръв под налягане, която тече от разкъсаните капиляри. Една сестра бързо постави пластмасов лист между отвора и визьора на Манън, докато друга нагласи огледало, което да му дава непряк поглед върху операционното поле. За четири и половина минути той успя да овладее кървенето. Би трябвало да го постигне за две.

Манън като че ли четеше мислите на Конуей, понеже каза:

— Първия път бях по-бърз — мислех два-три хода напред, знаете как става. Но открих, че правя сега разрези, които не би трябвало да извърша поне още няколко секунди. Ако се беше случило само веднъж, щеше да е достатъчно неприятно, но пет пъти! Трябваше да се оттегля преди да съм убил пациента на място. А сега — допълни с натежал от самообвинения глас, — се опитвам да внимавам и резултатът ще е същият.

Конуей запази мълчание.

— Пък и туморът е дребен — продължи Манън, — и толкова близо до повърхността, че е чудесен като за първи опити в хъдлърската хирургия. Просто го изрежи, протезирай трите повредени кръвоносни съда в района с пластмасови тръбички и тогава кръвното налягане на пациента и собствените ни специални клампи ще ги запечатат идеално, докато вените регенерират след няколко месеца. Но това!… Да си виждал някога подобна отвратителна бъркотия…!

Поне половината от тумора — сивкава, гъбеста маса, която изглеждаше поне отчасти от растителен произход, беше останала на място. Пет големи кръвоносни съда в областта бяха разкъсани — два по необходимост, останалите „случайно“ — и протезирани с тръбички. Но тези парчета изкуствена вена бяха прекалено къси или несигурно прихванати — или може би тласъците на сърцето бяха издърпали отчасти един от кръвоносните съдове от тръбичката му. Живота си пациентът дължеше на настоятелността на Манън да не му се позволява да се връща в съзнание след първата операция. И най-лекото физическо усилие би освободило някой от тези кръвоносни съдове от протезата му и би предизвикало масивен вътрешен кръвоизлив, което при невероятния сърдечен пулс и вътрешно налягане на хъдлърите би убило болния за няколко минути.

По канала на О’Мара Конуей попита грубо:

— Някакво ехо? Каквото и да е?

— Нищо — отвърна му психологът.

— Това е идиотско! — избухна лекарят. — Ако съществува разумно същество, безплътно или не, то би трябвало да притежава качества като любопитство, способност да използва инструменти и тъй нататък. Е, тази болница е голямо и интересно място, където доколкото знаем няма какво да ограничава движенията на съществото, което се опитваме да открием. Защо тогава е останало на едно място? Защо не е хукнало да обикаля „Декарт“? Какво го кара да остане тук? Дали е изплашено или глупаво, или дори безтелесно? Съмнително е да намерим сложни технологии на Кюфтето — продължи бързо. — Но има нелош шанс обитателите да са напреднали във философските науки. Ако нещо от физическо естество е попаднало на „Декарт“, при условие, че има долната граница за масата на едно интелигентно същество…

— Ако искате да задавате въпроси на когото и да е, докторе — обади се кротко О’Мара, — с радост ще ги подплатя с част от авторитета си. Но нямаме много време.

Конуей се замисли за миг и се реши:

— Благодаря, сър. Бих искал да се свържа с Мърчисън. Тя е в…

— В подобен момент — изръмжа заплашително О’Мара, — той иска да се обади на своята…

— Тя е с Харисън в момента — настоя Конуей. — Бих искал да установя физическа връзка между лейтенанта и тази операционна, при все че той не е идвал по-близо от петдесет нива от тук. Бихте ли я помолили да го попита…

Въпросът беше дълъг, сложен и многостранен, предназначен да му обясни как малка, разумна форма на живот би достигнала това място, без да бъде открита. Беше също и глупав въпрос, понеже какъвто и да е ум, който влияе на съзнанията на земяните и извънземните, не би могъл да остане неоткрит от емпат като Приликла. Което го връщаше на стартовата позиция с нещо нематериално в ръце, което отказва или е неспособно да се премести извън околностите на операционната.

— Харисън казва, че е имал много халюцинации по време на обратното пътуване — обади се внезапно О’Мара. — Твърди, че корабният доктор сметнал това за нормално, като се имат предвид всичките лекарства, с които са го тъпкали. Казва също, че бил напълно изключил, когато са го докарали тук и не знае как или откъде са го вкарали. А сега бих предложил да се свържем с рецепцията, докторе. Включвам ви директно — да не би случайно аз да задам неправилните въпроси…

Секунди по-късно бавен, равен, транслиран глас, който би могъл да принадлежи на каквото и да е същество, се обади в слушалките:

— Лейтенант Харисън не е бил вкаран по нормалния път. Тъй като е Монитор, чиято медицинска история е напълно ясна, бил е допуснат през сервизен шлюз петнайсет по време на смяната на майор Едуардс…

Едуардс не беше на линия, но от кабинета му обещаха на О’Мара да го намерят до няколко минути.

И изведнъж Конуей се почувства готов да се предаде. Шлюз петнайсет беше прекалено далеч — трудно, сложно пътуване, включващо три големи промени на околната среда. За да може хипотетичният им нашественик, който е напълно незапознат с Болницата, да намери пътя към тази операционна той трябваше да вземе под мислен контрол някой, който да го пренесе до тук. Но в такъв случай Приликла би трябвало да открие присъствието му. Той би трябвало да е в състояние да засече всичко, което мисли — от най-малкото насекомо до бавните излъчвания на ум, потопен в дълбоко и пълно безсъзнание. Нищо живо не би могло да прикрие емоциите си така добре и все още да живее.

Което означаваше, че нашественикът може да не е жив!

На няколко фута от него Манън даде сигнал на една сестра да застане до пулта за налягането. Внезапно завръщане към хъдлърското нормално налягане би намалило силата на каквото и да е появило се кървене, но щеше да направи и невъзможно да се оперира без тежки ръкавици. Не само това — увеличаването на налягането би накарало и оперативното поле да се свие около отвора, а сътресенията от най-близкото сърце биха напълно осуетили деликатната работа. В момента, при все опасността от погрешен разрез, сложните кръвоносни съдове бяха обезопасени, отделени и относително неподвижни.

И внезапно се случи. Бликна яркожълта кръв — толкова силно, че удари визьора на Манън с ясно доловим плясък. Разкъсаната вена се завъртя като миниатюрна свободна дюза, подхранвана от огромното кръвно налягане на пациента и ускорения му пулс. Манън я хвана, изтърва я, опита отново. Струята се превърна в лека, трепкаща мъглица и секна. Сестрата при пулта за налягането видимо се отпусна, докато другата почистваше визьора на хирурга.

Манън отстъпи леко, докато асистентите почистваха и подсушаваха операционното поле. През визьора очите му бляскаха странно върху потната бяла маска на лицето му. Сега вече времето беше от съществено значение. Хъдлърите бяха здрави, но все пак си имаха ограничения — не биха могли да издържат безкрайно дълго на декомпресия. Щеше да има постепенно движение на телесните флуиди към отвора в кожата, напън на вътрешните органи в полето на видимост и още по-голямо увеличение на кръвното налягане. За да бъде успешна, операцията не биваше да трае повече от трийсет минути и поне половината време беше минало само за разкриване на проблемното място. Дори ако Манън премахнеше тумора, отстраняването му заплашваше да увреди разположените под него кръвоносни съдове, които трябваше да бъдат зашити с голямо внимание и преди да се изтече фаталният срок.

Те всички знаеха, че бързината е от голямо значение, но на Конуей внезапно взе да му се струва, че гледа филм, който непрекъснато се ускорява. Ръцете на Манън се движеха по-бързо, отколкото приятелят му някога го беше виждал. И още по-бързо…

— Това не ми харесва — каза сухо О’Мара. — На пръв поглед сякаш си е възвърнал самоувереността, но е по-вероятно вече да не го е грижа — за него, искам да кажа. Все още се вълнува за пациента, очевидно, макар да знае, че шансът не е голям. И трагичното в случая е, че той никога не е имал голям шанс, както ми каза Торнастър. Ако не беше намесата на хипотетичния ви приятел, Манън не би се и притеснявал чак толкова, че ще загуби пациента си — просто един от малобройните му провали, нищо повече. Когато е направил онази първа грешка, това е разбило самочувствието му и сега той…

— Нещо го е накарало да сбърка — твърдо заяви Конуей.

— Опитахте се да го убедите, а какъв е резултатът? — изсумтя психологът. — Приликла сериозно се вълнува и треперенето му се влошава непрекъснато. Но Манън е или поне беше сравнително стабилен — не мисля, че ще се огъне преди края на операцията. Макар че именно за сериозните и целеустремени личности, за които работата е смисълът на живота им, трудно може да се каже какво ще стане.

— Едуардс на линия — намеси се нов глас. — Какво има?

— Давай, Конуей — позволи психологът. — Ти задаваш въпросите. Точно сега имам да мисля за други неща.

Гъбестият тумор беше изваден чисто, но за изпълнението на това се наложи да бъдат отрязани множество малки кръвоносни съдове и дейността по зашиването им щеше да е по-трудна от всичко направено до момента. Да се пъхнат увредените краища в тръбичка — достатъчно навътре, така че да не могат просто да се измъкнат отново, когато се възстанови кръвообращението — беше тежка, монотонна и късаща нервите процедура.

До изтичането на съдбоносния половин час оставаха едва осемнайсет минути.

— Добре си спомням Харисън — прозвуча далечният глас на Едуардс, когато Конуей му обясни какво би искал да знае. — Скафандърът му беше повреден само в участъка на крачола, тъй че не бихме могли да го бракуваме — тези чудеса са снабдени с пълен комплект инструменти, животоспасяващо оборудване и са скъпи. И, естествено, обеззаразихме го! Правилата изрично посочват, че…

— И все пак би могъл да е някакъв носител, майоре — бързо го прекъсна Конуей. — Колко внимателно проведохте обеззара…

— Много внимателно — отсече майорът, наистина раздразнен. — Ако пренасяше каквото и да е насекомо или паразит, вече са мъртви. На практика скафандърът заедно с всичките му допълнения минава през същата стерилизационна процедура, както и хирургическите ви инструменти. Това удовлетворява ли ви, докторе?

— Да — каза Конуей меко. — Наистина.

Сега вече беше установил връзката между Кюфтето и операционната зала, чрез скафандъра на Харисън и стерилизацинното отделение. Но разполагаше и с още нещо. Беше спипал Йехуди!

До него Манън се спря. Ръцете на хирурга трепереха, когато той каза отчаяно:

— Трябват ми осем чифта крайници или инструменти, които могат да правят осем различни вида операции едновременно. Не върви на добре, Конуей. Изобщо не върви на…

— Не правете нищо за момент, докторе — каза колегата му настоятелно, после се зае да раздава инструкции на сестрите — да минат покрай него с подносите си с инструменти. О’Мара започна да крещи, че иска да знае какво става, но Конуей се бе съсредоточил прекалено силно, за да му отговори. После една от келгианските сестри издаде звук като носово издишване, което при ГБЛЕ беше еквивалент на изненадано възклицание, понеже внезапно сред форцепсите на подноса й се озова среден размер гаечен ключ.

— Няма да повярвате — рече Конуей радостно, докато носеше, ъъъ, нещото на Манън и го поставяше в ръката на хирурга, — но ако просто ме изслушате и после правите каквото ви препоръчам…

Колегата му се върна към работата си след по-малко от минута.

Колебливо в началото, но с нарастваща увереност и скорост, той възобнови деликатната дейност по кръвоносните съдове. От време на време си подсвиркваше през зъби или кълнеше под носа си, но това беше нещо нормално за Манън по време на трудна операция, която обещава да приключи добре. В наблюдателната галерия Конуей можеше да види щастливо ухилената, но и озадачена физиономия на главния психолог и крехкото, паешко телце на емпата. Приликла още трепереше, но много бавно. Беше реакция, каквато рядко се наблюдава при цинрусец далеч от родната му планета и показваше близък източник на емоционално излъчване, което е едновременно силно и много приятно.

* * *

След операцията те всички настояваха да разпитат Харисън за Кюфтето, но преди да успеят да го сторят, Конуей първо трябваше да обясни на лейтенанта какво точно се е случило.

— …и макар че все още нямаме представа как изглеждат те — тъкмо казваше Конуей, — вече знаем, че са много развити интелектуално и че цивилизацията им е извънредно напреднала технически. С това искам да кажа, че уменията им да изработват и използват инструменти…

— Така си е — каза сухо Манън и нещото в ръката му се превърна последователно в метална сфера, миниатюрен бюст на Бетовен и след това — в тралтанска изкуствена челюст. След като се беше уверил, че хъдлърът ще бъде един от успехите му, а не в списъка на провалите, Манън бе започнал да възвръща чувството си за хумор.

— Но уменията за изработването на инструменти вероятно са се развили много след философските науки — продължи Конуей. — Въображението е безсилно пред условията, в които те са еволюирали. Тези инструменти не са предназначени за употреба с ръце, местните може би дори не притежават еквивалента на това, което смятаме за ръка. Те обаче имат мозъци!

Под умствения контрол на своя собственик, „инструментът“ си беше проправил път на „Декарт“, близо до Харисън, но по време на внезапното излитане се бе оказал неспособен да се върне обратно и в крайна сметка е бил овладян от нов източник на умствено влияние, от лейтенанта. Беше се превърнал в крачната опора, от която Харисън се нуждаеше толкова силно, но тя не издържа на теглото му, понеже в действителност не бе част от структурата на кораба. Когато скафандърът минавал обеззаразяване в същата зала, където се намирали и хирургическите инструменти и една сестра е надникнала да търси определен инструмент, нещото отново се превърнало в онова, което било нужно.

Оттогава нататък и започнали грешките при броенето на инструментите, падания на скалпели, които не режат, и спрейове, които наистина се държат странно, а горкият Манън беше използвал нож, който е следвал съзнанието, а не ръцете му, с едва ли не фатален резултат за пациента. Но втория път хирургът вече знаеше, че държи малък универсален инструмент, който се поддава както на ръчен, тъй и на умствен контрол и някои от формите, които го беше накарал да приеме, и нещата, които беше вършил с него, щяха да накарат колегите му да помнят тази операция до края на живота си.

— Това… устройство… вероятно е много ценно за собственика си — завърши сериозно Конуей. — Редно е да му го върнем. Но то ни е нужно тук, даже искаме да имаме колкото се може повече от тях! Вие, хора, трябва да установите контакт и да сключите търговски споразумения. Непременно ще се намери нещо, което ние притежаваме или можем да сторим, за да ги…

— Ще си дам дясната ръка за едно такова — намеси се Манън, но тутакси се поправи ухилено. — Поне десния крак във всеки случай.

Лейтенантът отвърна на усмивката му. Каза:

— Доколкото си спомням онова място, докторе, там не страдат от липса на сурово месо.

О’Мара, който досега бе необичайно тих, се намеси много сериозно:

— Не съм търговец по душа. Но помислете какво би могла да постигне Болницата само с десетина от тези неща, дори само с пет. Имаме едно, и ако се каним да действаме правилно, трябва да го върнем където сме го намерили — очевидно инструмент като този е извънредно ценен. Това означава, че ще трябва да купуваме или поне да установим някаква форма на търговия, за да се сдобиваме с такива, а за целта първо трябва да се научим да общуваме със собствениците им.

Той огледа всеки от присъстващите по ред, после продължи саркастично.

— Трудно е да се обсъждат такива користолюбиви търговски проблеми с възвишени, целеустремени лекари като вас, но трябва да го сторя, за да обясня защо държа Конуей и още някой по негов избор да разследват медицинската ситуация на Кюфтето, когато „Декарт“ в крайна сметка се свърже със съществата, които използват Инструментите — рече и бързо добави: — Интересът ни няма да е изцяло търговски, но ми се струва, че ако ще ни се наложи да приложим на практика някакъв бартер или обмяна, единственото, което можем да изтъргуваме, са медицинските ни познания и умения.

Бележки

[1] Торквемада (ок.1420-1498 гг.) е оглавявал през 80-те години на XV в. испанската инквизиция — Бел.ред.

[2] Неточен цитат от поема на Хю Мерне (Hughes Mearns), на която се позовал физикът Стивън Уайнбърг, за да изрази разочарованието на учените от поредицата неуспехи при изучаването на свойствата на вакуума. От друга страна този откъс присъства в разказа на Фредерик Браун „Принципът на Йехуди“, за първи път публикуван през 1944 г. Бел.ред.