Джеймс Уайт
Галактическа болница (19)

II

Те кацнаха леко близо до ръба на езерото. Аритапек каза на Конуей, че иска за няколко минути да съсредоточи мисловните си процеси, и го помоли да пази тишина и да не мърда. Няколко секунди по-късно Конуей усети сърбеж някъде навътре в ухото си. Той мъжествено се овладя да не се почеше с пръст и за да забрави за сърбежа, насочи цялото си внимание върху повърхността на езерото.

Изведнъж грамадно сиво-кафяво исполинско тяло разсече водната повърхност и една източена заострена шия и мощна опашка заудряха яростно по водата. За миг Конуей си помисли, че грамадното животно е изплувало като гумена топка на повърхността, но след това си каза, че на това място дъното на езерото сигурно рязко се скосява. Като продължаваше да вилнее бясно с шията, опашката и четирите си стълбовидни крака, гигантското влечуго стигна до ръба на езерото и излезе — или по-скоро влезе в калта, защото затъна в нея до коленните си стави. Конуей прецени, че въпросните коленни стави се намират най-малко на десет фута от земното ниво и че диаметърът в най-широката част на туловището е около осемнадесет фута. Разстоянието от главата до опашката на животното бе повече от сто фута. Допускаше, че теглото му е около 80 000 фунта. Тялото на динозавъра бе покрито с естествена броня, с изключение на върха на опашката, която за огромните си размери бе изненадващо гъвкава. Върху него се виждаше костена коруба, от която стърчаха зловещо два твърди, извити нагоре шипа.

Докато Конуей го наблюдаваше, огромното влечуго продължаваше да размесва калта с явно настървение. След това то рязко се отпусна на колене и дългата му шия се изви право настрани, после напред и се подви навътре, докато накрая главата му се завря под самия търбух. Това бе смешна, но странно трогателна поза.

— Много е уплашен — каза Аритапек. — Условията тук не възпроизвеждат точно околната среда на родната му планета.

Конуей разбираше и съчувствуваше на животното. Елементите на околната му среда бяха несъмнено точно възпроизведени, но вместо да бъдат подредени така, че да създават правдиво нейно копие, те бяха просто нахвърляни из лепкавата тинеста каша. Той си помисли, че сигурно има някаква повреда в решетките, за изкуствена гравитация, която бе причинила целия този безпорядък в пейзажа.

— От значение ли е душевното състояние на пациента за целта на вашата работа? — попита той.

— От голямо при това — отговори Аритапек.

— Тогава първата стъпка, която трябва да се предприеме, е да направим участта му по-поносима — каза Конуей и приклекна. Той взе проба от езерната вода, калта и от няколко растителни вида. Накрая се изправи и каза:

— Имаме ли някаква друга работа тук?

— В момента не съм в състояние да върша каквото и да било — отговори Аритапек. Гласът му, предаден от транслатора, бе безизразен и естествено не се долавяха абсолютно никакви чувства, но от интервалите между думите Конуей остана с убеждението, че д-р Аритапек бе дълбоко разочарован…

Щом се върна при входния люк, Конуей се отправи с решителна стъпка към трапезарията за топлокръвни, дишащи кислород форми на живот. Той бе огладнял.

Там завари много от колегите си — гъсеници ГБЛЕ, които бяха мудни навсякъде другаде, освен в операционната зала, земни хора ГБГЖ като самия него и огромния слоноподобен тралт — класификация ЕЖЛИ — заедно с дребната форма на живот ОУТБ, живееща в симбиоза с него, който бе на път да влезе в редиците на богоизбраните Диагностици. Но вместо да се включи в разговорите им, Конуей се замисли как да получи възможно най-пълна информация за родната планета на пациента-влечуго.

За по-голямо удобство при разговора той бе извадил Аритапек от пластмасовия му контейнер и го бе поставил на масата в една пролука между картофите и сосиерата. В края на обяда Конуей с изненада откри, че съществото бе издълбало двуинчова дупка в масата!

— Намираме ли се в дълбок размисъл — отговори Аритапек, когато Конуей твърде раздразнено поиска да узнае защо е направил това, — процесът на приемане и поглъщане на храната при нас е автоматичен и несъзнателен. Ние не си позволяваме лукса да се храним като вас за удоволствие — това само би разводнило качеството на нашето мислене. Ако аз обаче съм причинил някаква щета…?

Конуей веднага го успокои, че при дадените обстоятелства една пластмасова покривка не е голяма загуба, ала побърза да се измъкне от трапезарията. Той не се и опита да обясни как служителите на отдел „Обществено хранене“ щяха да се ядосват за тази своя „неголяма загуба“.

Оттам Конуей мина да вземе анализа от пробите, а след това се отправи към кабинета на началника на Техническа дирекция. Там завари едно от „мечетата-играчки“ от Нидия, което носеше обточена със златен ширит лента на ръката си, и един Монитор-полковник, на чийто ревер стоеше светкавицата — символа на инженерите. Конуей описа положението и това, което искаше да се направи, ако, разбира се, подобно нещо бе възможно.

— Възможно е — каза червеникавото мече-играчка, след като известно време си шушукаха с полковника над таблиците на Конуей, — но…

— О’Мара ми каза, че разходите са без значение — прекъсна го Конуей, кимайки към дребното същество, увиснало на рамото му. — Максимално сътрудничество — ето какво каза той.

— В такъв случай можем да го направим — намеси се оживено в разговора Мониторът-полковник. Той гледаше Аритапек едва ли не със страхопочитание. — Нека да пресметнем — ще ни трябва транспорт за превозването на материалите от родната му планета — курсът наистина е дълъг, но ще ни излезе по-бързо и по-евтино, отколкото ако синтезираме храната му тук. Освен това ще са ни нужни две роти от инженерната дивизия заедно с техните роботи, които да превърнат бърлогата му в един уютен дом.

Умът му трескаво изчисляваше.

— Три дни — каза накрая полковникът. Макар че свръхсветлинните кораби развиваха изумителни скорости, Конуей си помисли, че Техническа дирекция работи наистина експедитивно. И бе доблестен да го каже. Полковникът прие комплимента с тънка усмивка.

— Все още не сте ни казали какъв е смисълът на всичко това? — рече той.

Конуей изчака една минута, за да даде на Аритапек достатъчно време да отговори на този въпрос, но дребничкият ХФЧЖ, си замълча.

— И аз самият не знам — успя само да смотолеви Конуей и бързо излезе.

На следващата врата, към която се отправиха, се мъдреше табела с нескромен надпис: „Главен диетик — биологични видове ГБГЖ, ГБЛЕ и ЕЖЛИ, д-р К. У. ХАРДИН.“. Щом влязоха, белокосата знаменита глава, на д-р Хардин се вдигна от някакви диаграми, които разглеждаше, и той изкрещя:

— На вас пък какво ви е притрябвало…?

Макар че харесваше и уважаваше много д-р Хардин, Конуей не се страхуваше вече от него. Той бе научил, че Главният диетик бе твърде любезен с непознати, с познатите си той бе склонен да бъде рязък понякога, а с приятелите си бе направо груб. Конуей се опита да обясни съвсем накратко какво точно му е притрябвало.

— Искате да кажете, че аз трябва да посадя отново всичките боклуци, които животното е изяло, без то да разбере, че не са пораснали по естествен път? — Тук той направи пауза. — За какъв по дяволите ме вземате? И колко изяжда тази мръсна тлъста крава?

Конуей му връчи изчисленията си.

— Три и половина тона палмови листа на ден! — изрева Хардин и буквално се покатери на бюрото си. — И нежни зелени филизи от… Милостиви боже! И ще ми разправят, че диетиката била точна наука. Три и половина тона шубраци! И това ми бяло точно, а?

В този момент те оставиха Хардин, Конуей знаеше, че всичко ще бъде наред, тъй като в поведението на Диетика нямаше и следа от любезност.

Конуей обясни на лекаря ХФЧЖ, че Хардин не е отказал да сътрудничи, но че просто характерът му е такъв. Той не по-малко от другите двама желае да помогне. В отговор на това Аритапек заяви, че подобно налудничаво поведение е естествено за представителите на такава, недоразвита и млада раса.

Последва второ посещение при пациента. Този път Конуей взе със себе си гравитационен колан, за да бъде независим от свръхестествените способности на Аритапек. Те облетяха надлъж и нашир огромната подвижна планина от плът и кости, но Аритапек нито веднъж не пожела да докосне динозавъра. Не се случи абсолютно нищо освен това, че пациентът още веднъж показа признаци на възбуда, а Конуей страдаше от периодичен сърбеж дълбоко навътре в ухото си. Той хвърли, бърз поглед към миникомпютъра, имплантиран отвътре над китката му, за да провери дали в кръвта му няма някакво чуждо тяло, но всичко бе нормално. Може би той просто бе алергичен към динозаври.

Когато се върна в Болницата, Конуей установи, че честотата и силата на прозявките му заплашваха да изместят долната му челюст, и осъзна, че е прекарал тежък ден. Понятието сън бе напълно чуждо за Аритапек, но той изобщо не възрази срещу идеята Конуей да поспи, щом това е необходимо за доброто му физическо състояние. Конуей мрачно го увери, че нещата стоят именно така, и по най-краткия път се отправи към стаята си.

Въпросът какво да прави с д-р Аритапек го разтревожи, но не за дълго. Съществото ХФЧЖ бе важна личност — той не можеше просто да го захвърли в килера или в някой ъгъл, макар че то бе достатъчно устойчива форма на живот и можеше да се чувствува удобно и при много по-сурови условия. Нито пък можеше да го остави навън за през нощта, без жестоко да го оскърби — поне ако с него постъпеха така, той сигурно щеше да се почувствува оскърбен. Искаше му се О’Мара да му бе дал указания как да действува в такива непредвидени случаи. Накрая той настани съществото върху писалището си и там го заряза.

През нощта Аритапек сигурно бе размишлявал много задълбочено, защото на следващата сутрин върху плота на бюрото зееше триинчова дупка.