Джеймс Уайт
Галактическа болница (35)

V

Конуей често се бе оплаквал от теснотата на стаята, в която спеше, държеше малкото си лични вещи и нарядко канеше на гости колегите си. Но сега именно тази теснота му действуваше успокоително. Той седна, защото нямаше как да се поразходи из малката стая. Опита се да сглоби и запълни белите петна в картината, която само за миг се бе мернала в съзнанието му там, в отделението.

Всичко е било така поразително ясно още от самото начало. На първо място решетките за изкуствена гравитация — той лекомислено бе пренебрегнал това, че не е задължително те да работят с пълния си капацитет, а можеха да се настройват на всяка степен от нула до пет g. На второ място въздушната инсталация изглеждаше противоречива, защото той не бе приел, че може да е предназначена за няколко различни форми на живот, а не само за една. Накрая трябваше да се прибави и физическото състояние на пациента, както и цветът на корпуса — наситено яркооранжев. Земните кораби от този тип по традиция се боядисват в бяло.

Катастрофиралият кораб беше космическа линейка.

Но междузвездните кораби са продукти на напреднала в техническо отношение цивилизация, която обхваща или се готви да обхване множество слънчеви системи. А когато една цивилизация достигне такава степен на развитие, при която корабите се строят със специално предназначение, тогава тя наистина е много напреднала. В Галактическата федерация такава степен на развитие са достигнали единствено цивилизациите на Иленса, Тралтън и Земята. Как тогава е могла тази толкова напреднала цивилизация да остане неизвестна?

Конуей имаше отговор и на този въпрос.

Съмърфийлд бе казал, че намерената половина е била по-зле пострадалата при катастрофата, а вероятно другата бе продължила на собствен ход до най-близката ремонтна база. В такъв случай секцията с пациента се е откъснала и е продължила в пространството по същия курс, по който е летял корабът преди възникването на катастрофата.

Следователно корабът е идвал от планета, която е регистрирана като необитаема. Но за сто години някой е могъл да основе на нея база или дори колония. А космическата линейка е излетяла от тази планета по посока на междугалактическото пространство…

Ако една цивилизация може да преодолее междугалактическото пространство и да основе колония в периферията на друга галактика, то към нея трябва да се отнасят с уважение. И с предпазливост. Особено като се има предвид, че единственият й представител, въпреки всичките им усилия, не можеше да се причисли към сговорчивите същества. А на неговите сънародници, които сигурно са напреднали значително в областта на медицината, никак не би им харесало това, че някой лекува през пръсти техния болен събрат. И изобщо при това положение те едва ли биха се отнесли добре към каквото и да било или когото и да било.

Конуей знаеше, че времето на междузвездните завоевателни войни е безвъзвратно отминало. Но все още на места, между отделни войнствени раси избухваха унищожителни войни, които сееха разруха и превръщаха планетите във вечни пустини, в които никога не можеше отново да възникне живот. Припомняйки си своя последен контакт с пациента, Конуей започна да се безпокои, че той може би принадлежи именно към една от тези свирепи и войнствени раси.

Неочаквано комуникаторът избръмча. Обаждаше се сестра Кърсед, която искаше да му съобщи, че пациентът е спокоен, но че отокът се разпространява бързо и заплашва да покрие едно от дихателните отверстия. Конуей отговори, че идва незабавно. Той се свърза с д-р Приликла и отново седна.

Конуей не смееше да съобщи никому за своето откритие. Направеше ли това, корабите на Мониторите щяха да плъзнат и да установят с колонистите преждевременен контакт — именно преждевременен от негова гледна точка. Беше твърде възможно първата среща между две цивилизации да свърши с някакъв сблъсък и ударът можеше да се смекчи само ако Федерацията успееше да докаже, че те са направили всичко, за да спасят и излекуват един от междугалактическите колонисти.

Разбира се, не беше изключена и възможността пациентът да не е типичен за своята раса, да е умствено разстроен, както предполагаше О’Мара. Конуей обаче се съмняваше дали в очите на колонистите това ще бъде достатъчно оправдание, че той не е излекуван. Това предположение се оборваше и от факта, че пациентът имаше посвоему основателни причини да се страхува и ненавижда лицето, което се опитва да му помогне. За миг на Конуей му хрумна невероятната мисъл дали във Вселената не съществува някаква антиземна логика, по чиито закони помощта предизвиква не благодарност, а ненавист. Дори това, че бяха намерили пострадалия в космическа линейка, не можеше да докаже противното. За хората линейката бе символ на алтруизъм, милосърдие и така нататък. Но много раси, някои от които влизаха дори във Федерацията, гледаха на болестните състояния като на физическа непълноценност.

Напускайки стаята си, Конуей все още нямаше никаква представа по какъв начин ще излекува болния. Не знаеше също дали ще има и достатъчно време за това. Засега вниманието на капитан Съмърфийлд, Хендрикс и на останалите от екипажа на „Шелдън“ бе изцяло погълнато от разрешаването на множество загадки и те не можеха да мислят за нищо друго. Но след няколко дни или дори няколко часа те щяха да стигнат до онези заключения, до които бе стигнал и Конуей.

Без да губят време, Мониторите щяха да установят контакт с колонистите, които естествено ще поискат да узнаят за съдбата на своя болен брат, който дотогава би трябвало или да е оздравял, или да е в процес на оздравяване.

Или освен ако…

Мисълта, която Конуей се мъчеше отчаяно да прогони от съзнанието си, бе: „А какво ли, ако пациентът умре…?“

Преди да пристъпи към следващия преглед, той разпита Приликла за емоционалното състояние на пациента, но не научи нищо ново. Съществото лежеше неподвижно и очевидно се намираше в безсъзнание. Когато с помощта на транслатора Конуей се обърна към него, емоционалната му реакция бе страх, въпреки че според уверенията на Приликла то разбираше всяка дума, казана от Конуей.

— Аз няма да ви сторя нищо лошо — говореше бавно и отчетливо Конуей, приближавайки се към пациента. — Но трябва да ви докосна. Повярвайте ми, не искам да ви причиня нищо лошо… — Той погледна въпросително Приликла.

Емпатът каза:

— Страх и… безпомощност. Също и покорност, примесена със заплахи… не, с предупреждения. Очевидно той вярва на думите ви, но се опитва да ви предупреди за нещо.

Това вече бе обещаващо, помисли си Конуей. Съществото искаше да го предупреди и не възразяваше срещу евентуален физически контакт. Той се приближи още малко и със защитената си от ръкавицата ръка леко докосна съществото в един от участъците, необхванати от отока.

Той извика от жестокия удар, който отхвърли ръката му настрани. Отскочи бързо назад и разтривайки удареното място, изключи транслатора, за да даде изблик на чувствата си.

След като помълча известно време от приличие, Приликла се обади:

— Успяхме да получим много важни сведения, д-р Конуей. Въпреки физическата реакция чувствата на пациента към вас с нищо не са се променили. Те са същите, както и преди да го докоснете.

— И какво от това? — попита раздразнено Конуей.

— От това следва, че реакцията е инстинктивна.

След миг Конуей схвана мисълта на Приликла и каза с болка:

— Но това означава, че дори да разполагаме с подходяща наркоза, ние пак не можем да прибегнем до обща упойка, тъй като при това положение сърцето и белите дробове се ръководят от несъзнателно свиващи се мускули. Това е още едно усложнение. Ние не можем да му дадем упойка…

Той се приближи до контролния пулт и натисна няколко копчета. Скобите, които държаха мрежата, се разтвориха и самата мрежа се свлече настрани. Конуей продължи:

— Той непрекъснато си причинява травми, блъскайки се в тази мрежа. Както виждате, за малко не загуби още едно от пипалата си.

Приликла възрази срещу свалянето на мрежата, като каза, че сега, когато пациентът ще се движи свободно из стаята, опасността от наранявания ще се увеличи. Конуей изтъкна, че така, както е захапал опашката си и насочил пипалата си навън, пациентът едва ли ще може да се движи много свободно. Сега му хрумна мисълта, че тази поза на болния прилича твърде много на отбранителна. Тя му напомняше за позата на котка, която при схватка ляга на едната си страна, така че и четирите й лапи да са готови за действие. Сега пред него лежеше една десетлапа котка, която можеше да се защищава от всички страни.

Вродените рефлекси бяха продукт на еволюцията. Но защо му бе необходимо на съществото да заема такава отбранителна поза и да не допуска никого до себе си дори тогава, когато най-много се нуждае от помощ…?

Изведнъж в съзнанието му просветля — Конуей бе намерил отговора на своя въпрос. Не, побърза да се поправи той — бе почти сигурен, че е намерил отговора.

Всички от самото начало бяха допуснали грешка в предположенията си за същността на заболяването. Неговата нова теория отчиташе, че бяха стигнали и до грешно заключение — просто и единствено, лежащо в основата на диагнозата. Тази теория обясняваше враждебността на пациента и неговото физическо и душевно състояние. Тя дори посочваше единствения възможен метод на лечение. Но най-хубавото в теорията бе онова, което даваше основание на Конуей да повярва, че пациентът не принадлежи към никоя жестока и войнствена раса.

Единствената слабост на тази нова теория, бе че тя също можеше да се окаже погрешна.

Първоначалният му ентусиазъм угасна, а увереността му чувствително намаля. Безпокоеше го и това, че не можеше да обсъди с никого набелязания нов курс на лечение. Ако разкриеше някому замисъла си, това би означавало понижение. Заемеше ли се с неговото изпълнение и болният умреше, това би означавало уволнение.

Конуей отново се приближи към пациента и включи транслатора. Той предварително знаеше каква ще бъде реакцията му и може би това, което се канеше да направи, бе акт на жестокост, но той трябваше да се убеди в правотата на теорията си. Той каза:

— Не се тревожете, млади приятелю, ей сега ще възвърнем предишния ви вид…

Реакцията на пациента бе толкова бурна, че д-р Приликла, комуто се предаваха с пълна сила чувствата на пациента, се видя принуден да напусне стаята.

Едва тогава Конуей взе окончателно решение.

През следващите три дни Конуей редовно посещаваше болния. Отбелязваше акуратно темповете на растежа на плътната влакнеста кора, която вече покриваше две трети от тялото на пациента. Нямаше съмнение, че тя не само се разпространяваше бързо, но ставаше все по-плътна. Той направи биопсия и изпрати материала в патологичната лаборатория, откъдето отговориха, че пациентът страда от особена и изключително злокачествена форма на рак на кожата и питаха какво ще предприемат — радиоактивна терапия или хирургическа интервенция. Конуей отговори, че и едното, и другото крият опасност за живота на пациента.

През тези три дни Конуей направи решителна крачка — издаде заповед никой, който се свързва с пациента посредством транслатора, да не утешава болния. Съществото бе вече пострадало достатъчно много от тази форма на доброжелателна глупост. Ако Конуей имаше право да забрани достъпа в отделението за всички освен за себе си, Кърсед и Приликла, той щеше да го стори без колебание.

През по-голямата част от времето Конуей убеждаваше само себе си, че постъпва правилно.

От деня на консилиума той съзнателно избягваше д-р Манън. Не искаше старият му приятел да обсъжда с него развитието на болестта, защото Манън бе достатъчно умен, за да се остави да го подведат, а Конуей дори и на него не можеше да каже истината. Най-доброто разрешение бе капитан Съмърфийлд да има достатъчно работа на кораба, за да не може да мисли за друго нещо, О’Мара и Скемптън да забравят за съществуването на Конуей, а Манън да не си пъха носа в чуждите работи.

Но толкова хубави неща не се случваха обикновено.

Когато на петия ден Конуей направи второто си сутрешно посещение в отделението, той завари д-р Манън, който го очакваше. По всички правила Манън го помоли за разрешение да види пациента. Когато приключи с тази формалност, той каза:

— Вижте какво, нагли младежо, дойде ми до гуша всеки път, когато ме срещнете, да ви виждам как си забивате носа в земята или го вдигате към тавана. Ако нямах кожа, дебела като на тралт, сигурно щях да се засегна от това. Знам, че новоизлюпените Старши терапевти малко се престарават през първите няколко седмици, но вашето поведение минава границите на приличието.

Той вдигна ръка и преди Конуей да успее да заговори, продължи:

— Приемам вашите извинения. А сега да преминем към работа. Разговарях с Приликла и с момчетата от Патологията. Те ми казаха, че образуванието вече е покрило цялото тяло, че то не пропуска рентгеновите лъчи, така че за разположението и функционирането на вътрешните органи сега можем само да гадаем. Оказва се, че не можете да прибегнете и до упойка при една евентуална операция, защото ще парализирате пипалата, а това може да спре сърцето. От друга страна, ако тези пипала непрекъснато се размахват, вие няма да сте в състояние да оперирате. В същото време пациентът слабее и ще продължава да слабее, ако не го нахраните, но вие не можете да направите това, докато не освободите устата му. И за да бъдем изчерпателни, последните изследвания показват, че отокът не само че се разпростира много бързо, но и става все по-плътен, а от това следва, че ако не оперирате незабавно, устата напълно ще се срасне с опашката. В общи линии това е положението, нали така?

Конуей кимна. Манън си пое дълбоко въздух и продължи:

— Да допуснем, че вие ампутирате пипалата и отстраните отока от главата и опашката, като замените кожата с подходящ синтетичен материал. Когато пациентът започне да се храни и укрепне достатъчно, можете да повторите операцията и върху останалите участъци от тялото. Признавам, че начинът е твърде драстичен, но при създалите си обстоятелства той е единственият, по който можете да спасите живота на пациента. Освен това винаги има възможност за успешно присаждане или протезиране…

— Не! — извика Конуей и по начина, по който го погледна Манън, разбра, че е пребледнял. Ако теорията му бе правилна, то всяка операция на този стадий щеше да бъде съдбоносна. Ако ли не, ако пациентът се окажеше такъв, какъвто изглеждаше на пръв поглед — злобен, крив и непреодолимо враждебен, — и ако другарите му дойдеха да го потърсят…

Конуей се поуспокои и каза:

— Да допуснем, че ваш приятел с тежко кожно заболяване попадне в ръцете на някакъв чуждопланетен лекар и единственото нещо, което този доктор може да измисли, е да го одере жив и да му отреже ръцете и краката. Когато го намерите в такова състояние, вие ще се ядосате. Дори да предположим, че сте цивилизован, търпелив и склонен към компромиси — качества, които още не можем да припишем на нашия пациент, — осмелявам се да предположа, че това ще ви накара да излезете от кожата си.

— Не можете да правите такива сравнения — разпалено възрази Манън. — В някои случаи се налага и да рискуваме. Това е един от тези случаи.

— Не! — повтори още веднъж Конуей.

— Може би имате някакво по-добро предложение?

Забавяйки отговора си, Конуей внимателно подбираше думите си:

— Имам една идея, но засега не искам да я обсъждаме. Ако успея с нея, вие ще бъдете първият, който ще узнае това. Ако не успея, вие и без друго ще узнаете. Всички ще узнаят.

Манън помръдна рамене и си тръгна. Спря се на вратата и каза:

— Независимо от това какво правите, то сигурно е нещо много сериозно, щом го държите в тайна. Но запомнете едно, ако се заемем двамата със случая и се провалим, ще делим вината наполовина…

„Това се казва истински приятел“ — помисли си Конуей. За миг се изкуши да му разкаже всичко. Но д-р Манън бе любопитен, добър и много способен Старши терапевт, който винаги бе гледал и винаги щеше да гледа много сериозно на професията си на лечител, макар че често се шегуваше на тази тема. Той едва ли можеше да направи това, за което щеше да го помоли Конуей, и едва ли щеше да го запази в тайна, ако Конуей се заловеше да го направи.

Конуей със съжаление поклати глава.