Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Кориган (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cold Killing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Люк Дилейни

Заглавие: Без милост

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 11.02.2013

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-374-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5152

История

  1. — Добавяне

9.

След два часа Джеймс Хелиър излезе от полицейското управление в Белгрейвия само леко раздразнен, че е бил задържан по-дълго от нужното. Чувстваше се доволен от себе си и се възнагради с лека усмивка. Надяваше се, че адвокатът му не го е забелязал. Но това нямаше значение. Нямаше нужда да казва на Темпълман. Нямаше нужда да казва на никого.

Полицията вече разполагаше с проби от неговото тяло. Полицаят се беше погрижил лекарят да действа изчерпателно. Всички проби за процеса на елиминиране. Всичките дадени доброволно. Кръв, слюнка, сперма, различни видове косми. Полицаят беше със странно име — Паоло Зуков. Хелиър се изкушаваше да го попита дали е повече бял, англосаксонец и протестант, отколкото славянин, или обратното. Беше успял да се сдържи.

С Темпълман си стиснаха ръцете и се разделиха. На Темпълман очевидно не му беше минало през главата нещо друго, освен че Хелиър е невинен човек, въвлечен в нечия объркана история. Бог да благослови адвокатите. В юридическите факултети ги напомпваха с шибано високо самомнение. Всички си мислеха, че са в роман на Джон Гришам и защитават невинните от техните потисници. Бог да благослови глупаците.

Бяха взели и пръстовите му отпечатъци. Знаеше, че Кориган лъже за някакви намерени отпечатъци върху пари, които били у жертвата, макар че адвокатът му не се беше усетил. Беше жалко, че трябваше да го направи, но го беше предвидил. Нямаше да създаде проблеми. Не биваше да е проблем. И не беше.

 

 

Шон и Донъли гледаха как Хелиър си тръгва, също както го бяха гледали да пристига. Гледаха как си стискат ръцете с Темпълман и се разделят. Хелиър се обърна и погледна през рамо към тях, после си продължи по пътя.

— Мисли, че го следим — каза Донъли.

— Не, не го следим — отговори Шон. — Току-що получих съобщение от Федърстън — денонощното наблюдение започва от утре. Кажи сега за другите, с които жертвата е правила секс. Говорихме ли вече с всички?

— Да. Те сами се обадиха. Не може да се каже, че им е приятно да признаят, че са плащали за секс, но и не се срамуват кой знае колко.

— Не колкото Хелиър — по-скоро отбеляза Шон, отколкото попита.

— Да. Изглеждат откровени. Предоставиха заявления, отпечатъци и проби. Нямаше никакви проблеми. Нито един от хората, които говориха с тях, не е усетил нищо нередно. Така или иначе ще ги прекараме през компютърната система, но никой от тях не изглежда интересен.

— Нещо за гадже? — задълба Шон. — Независимо какво мисля за Хелиър, трябва да взема под внимание и тази възможност.

— Според неговите приятели не е имал гадже. Нито сега, нито в недалечното минало.

— А по-далеч в миналото? Някой отхвърлен, който да е точил ножа?

— Очевидно няма. Излиза, че Даниъл е бил много по-внимателен в личния си живот, отколкото в професионалния.

— Нещо друго?

— Позволих си да изпратя до останалите полицейски сили в страната циркуляр, в който питам дали са попадали на убийства, подобни на нашето.

— И?

— Нищо. Нашият малък филм на ужасите, изглежда, е единствен по рода си.

— Значи — каза Шон — Хелиър продължава да е нашият главен заподозрян, докато не кажа нещо друго. Сега къде отиваш?

— При Паоло. Да се уверя, че всичко е минало както трябва.

— Не се тревожи за Паоло. Той си знае работата. — Шон имаше доверие на Паоло. Имаше доверие на целия екип.

— Няма значение. Ако не проверя, нощес няма да мога да мигна.

Шон не беше свикнал да вижда помощника си толкова загрижен.

— Добре, провери. Ще те изчакам. И го попитай иска ли да го закараме.

 

 

Полицай Зуков чакаше детектив Донъли в сутеренната тоалетна на полицейското управление. Изпита облекчение, когато го видя да влиза. Донъли застана пред голямото огледало и започна да оправя прошарената си коса с пръсти.

— Сами сме. Всичко е наред — успокои го Зуков.

— Тогава защо шепнеш, по дяволите?

Зуков заговори нормално:

— Не знам. Може би просто не съм свикнал да говоря с непознати в мъжката тоалетна.

— Надявам се, че не го правиш, младежо — ухили се детективът, но лицето му веднага отново стана сериозно. — Взе ли онова, което исках?

Зуков се усмихна, бръкна в джоба си и извади малък найлонов плик за доказателства. Донъли го взе, отвори метална табакера и внимателно сложи вътре пликчето, като внимаваше да не прегъне съдържанието му. Щракна капака, пъхна табакерата в джоба на блейзъра си и я потупа.

— За всеки случай. Човек никога не знае кога ще има нужда от малко помощ. — Обърна се към Зуков. — Остави нещата в лабораторията, след това изпрати пръстовите отпечатъци в Скотланд Ярд. Шефът иска веднага да се сравнят с тези в архива, така че не приемай отказ. Разбра ли?

— Няма проблеми. А ти какво ще правиш?

Донъли го изгледа отвисоко.

— Не че ти влиза в работата, но смятам да се върна в службата с шефа, за да се опитам да науча какво му се върти в главата.

— Проблеми? — полюбопитства полицаят.

— Още не съм сигурен — отговори Донъли. — Обаче определено имам усещането, че не ми казва всичко, което знае.

 

 

В пет следобед Шон седеше на бюрото си и ореше през имейли и различни документи, без да обръща внимание на разговорите и звъна на телефоните в общото помещение. Полицай Брус почука на вратата.

— Шефе, на телефона. За отпечатъците.

Шон излезе и взе слушалката.

— Инспектор Кориган. За резултатите.

— Още нямаме — каза нечий глас. — По случая работи специалистът по идентификация Колинс. Ще започне да провежда сравнения с данните от местопроизшествието и различните отпечатъци за елиминиране, който сте ни изпратили. Ако извадите късмет, резултат ще има в понеделник или вторник.

— Това е разследване на убийство — възрази Шон. — Трябват ми веднага.

— Съжалявам — отговори анонимният глас, — но ще са готови в понеделник или вторник — това е възможно най-ранният срок. Вижте, затрупани сме с работа. От Групата за борба с тероризма току-що ни стовариха спешна задача. Заповядаха ни да я обработим приоритетно. Съжалявам.

Шон въздъхна. Това беше неизбежният знак на съвремието.

— Окей, благодаря. Нека се свърже пряко с мен за резултатите. И още нещо — продължи бързо, преди другият да е затворил. — Можете ли да проверите дали има отпечатъци от осъждане на един тип?

— Разбира се — съгласи се анонимният глас. — Как се казва?

Шон не беше забелязал, че Донъли се е промъкнал съвсем близо до него.

— Джеймс Хелиър. Трябва ли ви датата на раждане?

— Не, името стига. Изчакайте минутка. — Шон зачака. Двете или три минути, които изминаха, му се сториха цяла вечност. Най-накрая гласът заговори отново: — Не. Няма отпечатъци на това име.

Шон нямаше с какво да запълни празнотата на разочарованието.

— Благодаря — каза и затвори.

— Интересна насока на разследването — подхвърли Донъли.

— Какво искаш да кажеш?

— Да питаш за пръстови отпечатъци на Хелиър в архива, след като знаем, че не е осъждан. Нали проверих!

— Реших да проверя пак просто за всеки случай — обясни Шон. — Може някой от съда да не е изпратил присъдата му или да не е качена в Националната полицейска база данни. Заслужаваше си да опитам.

— Да де, с два презерватива е по-сигурно. Поне извади ли късмет?

— Не. — Шон поклати глава. — Хелиър е чист.

 

 

Хелиър се беше втренчил в порнографските снимки на екрана на компютъра. Жена му подаде глава през вратата на кабинета, без да почука. Но той не се притесни, защото знаеше, че няма да влезе, без да попита. Тя знаеше кога да го остави сам и това беше част от ролята й на съвършената съпруга, която беше добре платена. Тя харесваше живота си. Хелиър вдигна поглед, без да смени картинките на екрана.

— Скъпи, добре ли си? — попита жена му.

— Добре съм, мила. Трябва да наваксам малко работа. Няма да се бавя. Обещавам. — И й се усмихна очарователно.

— Твърде много работиш. Вече е почти десет.

— Върви да си лягаш. Добре съм.

— Скъпи, не стой до късно.

— Няма.

Жена му му прати въздушна целувка и си тръгна.

Трябваше да крие истината от нея. Не можеше да й позволи да разбере, че полицията го е погнала. Време беше да проведе един телефонен разговор.

Плъзна ръка под писалището, отлепи безцветната лепенка от долната страна на плота, огледа двата ключа, залепени за нея, взе единия и тръгна към вградените шкафове. Ослуша се за шум пред вратата, преди да отвори една врата и да коленичи на пода. Дръпна килима и се видя подов сейф, вграден в бетонните основи на къщата. Хелиър го отключи и извади от него малък адресник. Заключи сейфа, затвори вратата на шкафа и се върна на бюрото. Намери номера, който търсеше, и го набра. След няколко позвънявания някой вдигна и сънено попита:

— Ало? Ало? Кой е?

— Аз съм.

Мълчание. След това гласът заговори настойчиво:

— Моля те, кажи ми, че се обаждаш от уличен телефон!

Хелиър долови страха в гласа.

— Не се тревожи за това. Имаме да обсъдим по-важни неща.

— Какви?

— Сигурен ли си, че се погрижи за всичко? Няма да ме излъжеш, нали?

— Господи! Защо питаш? Погрижих се, разбира се. Нали ти казах. Защо с тази паника? Да не си прецакал нещо?

— Не. Но твоите приятели ми създават неприятности. Важно е да знам, че си свършил онова, за което ти беше платено.

Гласът мълчеше. Хелиър му даде време да си помисли. След няколко секунди гласът се чу отново, нервен, почти шепот.

— Божичко, да не са те свързали с Корсаков, а? — Споменаването на това име накара Хелиър да се облегне в удобния стол и да се усмихне, сякаш се е сетил за хубав детски спомен. Стефан Корсаков. Име, което отдавна не беше чувал. — Да не би полицията да те е свързала с Корсаков? — настоя нетърпеливо гласът.

— Не — отговори Хелиър все така спокоен и усмихнат. — Още преди много време се оправих с него завинаги. Не помниш ли? А би трябвало. В края на краищата ти ми помогна да го погребем.

В отговор гласът му се озъби.

— Ако си се прецакал, сам си. Няма да ти помогна пак.

Хелиър трябваше да му напомни.

— Ако ме гепят, ще се погрижа да дойдеш с мен. Не го забравяй. — И прекъсна връзката преди гласът да успее да му отговори.

Гласът беше звучал достатъчно откровено. Времето щеше да покаже дали е казал истината. В името и на двамата Хелиър се надяваше да е така.