Люк Дилейни
Без милост (7)

7.

Преди малкия педал имаше трима други. Вече ви разказах за типа, който приличаше на адвокат и когото пронизах в сърцето. Това означава, че има още двама, за които не съм говорил.

Първата беше младо момиче. На седемнайсет или осемнайсет. Бях паркирал на четирийсетина метра от една клиника за аборти и чаках. Не беше нужно да чакам твърде дълго. Тия заведения въртят добра търговия. Тази клиника беше в, ха-ха, Батърси. Доста далече от мястото, където живея. Ниска модерна сграда от пясъчник. Нали разбирате, много дискретна. Недалеч от улица „Батърси Райз“ и близо до Клапам Комън. През лятото е много приятно. Обаче има прекалено много коли и твърде много мургави емигранти, избягали от бедността, войните и гладната смърт.

Знаех точно какво чакам и в един момент ето ти я и нея. Беше преди няколко седмици и не така топло, както сега. Тя бързаше по тротоара. С вдигната яка, за да се предпази от лекия студ, както и да скрие лицето си. Влезе в клиниката с наведена глава. Ха, какво ли щеше да прави там вътре?

Започнах да я чакам. Минаха няколко часа и ето ти я и нея. Отново забърза по тротоара. Подуших срама й. Вероятно беше католичка. Поне така се надявах.

Скоро я настигнах, следвах я на пет-шест метра, като се стараех да вървя в крак с нея. Тя беше твърде дълбоко в капана на своя собствен малък свят от пъкъл и небе, за да усети присъствието ми. Ако някога се е нуждаела от представа какво става около нея — моментът беше настъпил. Това беше единственото, което можеше да я спаси.

Бях достатъчно близо, за да мога да я разгледам добре. Както вече казах, беше млада. Също така слабичка. Чудесно. Освен това плачеше открито. Чудесно. Беше и сама. Какъв тип младо момиче би дошло тук само? Много просто: такова, което не е казало никому за своя малък проблем. Така че мама и татко още не знаеха. Тя беше най-подходящата.

Всичко, което трябваше да прави, бе да продължи да крачи в посоката, в която се движехме. Вече бях проверил няколко маршрута на изтегляне от клиниката и всички те предлагаха възможности. Но в тази посока имаше прекрасна потайна железопътна линия, която минаваше под мост, скрита от пътя, който минаваше по него. Близо до мястото на Клапамската железопътна катастрофа^[1].

Носех шлифер от „Маркс и Спенсър“ на Оксфорд. Бях го купил преди няколко месеца срещу пари в брой и не го бях обличал. Най-обикновена дреха. Нищо специално. Бях го избрал такъв преднамерено. Също така носех чисто нови обувки с гьонени подметки, а в джоба на шлифера кожени ръкавици. В другия джоб бях напъхал голям чувал за боклук.

Трябваше да направя следващата стъпка точно както трябва, защото иначе всичко щеше да свърши още преди да е започнало. Стигнахме до отвора в парапета над железопътната линия долу. Сложих ръкавиците. Сега трябваше да съм корав и бърз. Ако имаше някой наоколо, това приключваше.

Изтичах зад нея и я ударих с все сили в центъра на гърба. Усетих как гръбнакът й поддава под юмрука ми. Чух как въздухът излиза от дробовете й. Не можеше да издаде звук. Рухна на колене.

Сграбчих я изотзад и я задърпах през отвора в парапета. Достатъчно силен съм, но не можех да рискувам да ми одере лицето. Ако ме одраскаше, щях да отрежа пръстите и да ги взема с мен, вместо да направя на полицията подарък моята кожа с моята ДНК.

Пътят надолу към железопътните релси беше точно онова, което ми трябваше. Бях го открил преди време, когато оглеждах за удобни места. Насипът се спускаше стръмно, но не толкова, че да не можеш да слезеш по него. Най-хубавото беше, че под арката на моста имаше бетонна площадка, широка около метър. Земята и прахолякът започваха под нея. Което означаваше, че можех да накарам момичето да мине по прахта, оставяйки отпечатъци, докато аз крача по бетона с гладките си подметки и не оставям следи. Щеше да изглежда така, сякаш е изминала последните крачки от нещастния си живот сама.

На половината път надолу тя започна да възстановява дишането си. Не можех да позволя това, затова я ударих в корема. Може би заради аборта. Както и да е, това я изкара от строя.

Завлякох я под моста и я притиснах здраво в него. Вторачих се сурово в очите й. Бяха зелени и красиви. Тя беше ужасена. По начина, когато видиш кошмарите ти да се превръщат в действителност. Реших, че няма да ми причинява неприятности. Заговорих кротко.

— Ако се развикаш или се опиташ да побегнеш, ще ти причиня болка. Разбра ли? — Бях спокоен.

Тя трескаво закима. След това изписука прочувствено:

— Моля, не ме изнасилвайте. Моля. Току-що ме оперираха. Моля. На никого няма да кажа. Моля ви!

— Не бой се, няма — обещах. — Просто стой спокойно. — Чух как железопътните релси започнаха да свирят: влакът се приближаваше. Надникнах иззад ъгъла и го видях как лети към нас. Бях пресметнал времето предварително. Щом минеше покрай съборетината при кръстовището, разполагах с пет секунди, преди да профучи покрай мен.

Хванах момичето с две ръце за дясната ръка. Пет. Четири. Три. Две — и я запратих иззад арката на моста.

Все едно беше изтичала на релсите. Дори прескочи първата, за да не се спъне.

Влакът сигурно й е изглеждал огромен. Видях я как се стяга, преди да я изтрие от лицето на земята. Чудя се какво ли си е мислила, ако изобщо е имала време да мисли.

Не изчаках да видя резултата. Бързо се обърнах и хукнах нагоре по железопътния насип. Бях добре защитен от погледи от прозорците на вагоните. Бях си доставил забавление, но му липсваше всякаква поезия. Насилието беше прекалено механично. Не можах да видя очите й или да чуя последния й дъх, когато влакът изкорми живота от нея. На произведението му липсваше чувство. Нямаше текстура, нито цвят. Следващия път щях да се справя по-добре.

Жалко, че не стигнах до нея преди аборта. Тогава щеше да е много по-добре.

Понякога се чудя за къде ли пътуваше влакът?

Когато потеглих с колата, чух да се приближават първите сирени. След два дни в „Ивнинг Стандарт“ имаше кратка тъжна статия за момиче, което направило аборт и минути по-късно се самоубило, като скочило под влака. Очевидно всички заинтересувани бяха решили, че не е могла да понесе вината. Срама. В джоба й била сметката за аборта. Последният ред гласеше: „Полицията не издирва никого във връзка с нейната смърт“.