Люк Дилейни
Без милост (3)

3.

Четвъртък, късно следобед

След срещата с родителите на жертвата Шон се запъти за аутопсията. Главата му още беше като изтръпнала. С Донъли крачеха по коридорите на болницата „Гай“ — огромен комплекс от медицински сгради. Основната беше на двайсет етажа и се извисяваше заплашително над района на Саутуърк и Лондонския мост — околности, които Шон познаваше много добре. Запита се дали случайно няма да срещне жена си. Кейт трябваше да е на работа сега — една от все по-малкото лекари, които се грижеха за никога несекващия поток пациенти през спешното отделение.

Ставаше му смешно, като гледаше как туристите се тълпят по Тауър Бридж, около Лондонската тъмница, а от другата страна на реката — около Тауър, без да съзнават, че са на хвърлей камък от Бъро — един от най-бедните и опасни райони на столицата. Четириетажни общински жилища, стари кафяви жилищни кооперации, бяха размесени с бетонни блокове, строени през шестдесетте — и цялата тази смесица се простираше до Бърмъндзи, Родърхайд и нататък: неспирни и безмилостни анклави на лондонската беднота, която раждаше престъпници така, както другите квартали държавни служители. Спомняше си как в началото на деветдесетте вестник „Таймс“ пусна статия за района със заглавието „Най-опасната квадратна миля в Британия“. Повече от четирийсет убийства за по-малко от година. Над десет процента от убийствата в цялата страна, извършени на територия по-малка от Хайд Парк.

Водеха и полицай Сам Мюр, който щеше да отговаря за веществените доказателства. Задачата му беше да вземе всяко доказателство, намерено от съдебния лекар на или в тялото на пациента по време на аутопсията.

Мислите на Шон още бяха при родителите на жертвата. Със Сали бяха отишли в малката еднофамилна къща в Пътни. Като цяло добър квартал, но в края на седмицата малко шумен. Сали пое по-голямата част от говоренето.

Даниъл бил единственото им дете. Майката беше съкрушена и се свлече на пода с писъци. Устата й зееше, отчаянието й беше като физическа болка. Когато успя да проговори, всичко, което успя да каже, беше името на сина й.

Бащата беше смазан. Не знаеше дали да помага на жена си, или да рухне. В края на краищата не направи нито едното от двете. Шон го отведе във всекидневната, Сали остана с майката.

Знаеха, че синът им е обратен. Отначало това притеснявало бащата, но постепенно го приел. Какво друго да направи — да отблъсне момчето? Никога не би го направил. Каза, че синът му работел като управител на нощен клуб. Не беше сигурен къде, но синът му се оправял добре и нямал проблеми като другите млади хора.

Никога не бил срещал някой от приятелите на сина си. Даниъл не поддържал връзки с приятелите си от училище. Идвал си вкъщи често — всяка неделя на обяд. И да бил имал гаджета, нито той, нито жена му ги познавали. Синът им бил казал, че няма сериозна връзка. А те не го притискали да споделя.

Бащата попита какво ще правят сега. Жена му нямало да издържи. Живеела за момчето, а не за него. Той го знаел, но нямал нищо против — но сега, когато момчето го няма?

Искаше да знае кой би могъл да направи това на момчето му. Кой би могъл да направи това на тях? Защо? Шон не можеше да му отговори.

В моргата доктор Саймън Канинг вече бе започнал аутопсията. Шон знаеше, че трупът под зелената покривка лежи на студената маса от неръждаема стомана. Докато патологът си вършеше работата, под тялото непрекъснато течеше вода и се стичаше в канала. Масата приличаше на голяма плитка вана. Някои детективи умееха да се откъсват от суровата действителност на аутопсията и да се потопят в изкуството на научната и процедурната й страна. За негово съжаление Шон не беше от тях. В близките дни щеше да си представя своята собствена аутопсия. Кошмарите във въображението му щяха да се смесят с действителността на неговото собствено тежко детство. Щеше да го мъчи безсъние.

Доктор Саймън Канинг се беше навел над инструментите си: блестящи лъскави метални инструменти за измъчване на мъртвите.

— Добре дошли.

— Радвам се да те видя, докторе — отговори Шон.

— Малко ме съмнява — отговори Канинг. Беше достатъчно мил, но делови, кратък и ясен. — Инспекторе, надявам се, нямаш нищо против, че почнах без теб, а?

Дръпна зелената покривка с едно рязко и бързо движение. Шон нямаше да се изненада, ако каже „Voila“, като келнер, който вдига капака на сребърното плато.

Мъртвецът на масата за аутопсии беше много различен от мъжа, когото беше видял на пода в апартамента. Вече не приличаше на човек. В смъртта характерните му черти го бяха напуснали — кожата му изглеждаше жълта и гумена. С мъртвите винаги се случваше едно и също — това бе убедило Шон, че хората имат душа и че тялото е не повече от груб съсъд. Сега Даниъл беше някъде другаде. Шон се молеше душата му да не пази спомен за това как е свършил животът му.

Косата на тила и отстрани на главата беше сплъстена от кръвта — изглеждаше лепкава и Шон можеше ясно да види вдлъбнатината отстрани на главата и малките рани по цялото голо тяло.

— Седемдесет и седем — каза Канинг.

Шон го погледна неразбиращо.

— Моля?

— Порезни и прободни рани. Общо седемдесет и седем. Гърбът е чист. Всичките са отпред. Нанесени са с някаква тънка кама или шиш за лед. Обаче го е убил първият удар по главата. Или почти.

Доктор Канинг посочи раната на главата. Шон се насили да се наведе още към тялото.

— Вижда се ясно, че ухото липсва. Не е отрязано, а по-скоро ударът е бил толкова силен, че след като е разбил черепа, е притежавал още достатъчно сила, за да откъсне ухото.

— Ясно — каза Шон.

— Жертвата е била на колене, когато е нанесен първият удар — продължи лекарят. — Виждаме, че срезът в скалпа е наклонен надолу, а не нагоре. Убиецът е замахнал надолу, а не нагоре.

— Или е ударен отзад? — предположи Шон.

— Не — каза Канинг. — Паднал е назад, а не напред. Виж петната от кръвотечението. Кръвта е текла към тила, а не към лицето.

Погледна детективите, за да се увери, че са се съсредоточили върху онова, което казва, а не върху това, което виждат. Беше привлякъл вниманието им.

— Всичко това е ясно. Интересното е ъгълът на раните. Като отчитам, че жертвата е пронизвана от гърлото до пръстите на краката, мога да кажа с почти пълна сигурност, че е мушкана, когато вече е лежала на пода. Само по себе си това не е необикновено. — Лекарят спря, за да си поеме дъх. — Интересното е това, че повечето рани са с неправилен ъгъл на проникване. Виждате ли?

Шон не виждаше нищо особено.

— Докторе, не те разбирам.

— Става дума за следното. — Лекарят се огледа за нещо тънко и погледът му се спря на пинсетите. — Първо, ясно е, че убиецът е десняк. Ъгълът. Това ми казва ъгълът на порезните рани, както и фактът, че жертвата е ударена в лявата част на главата. Сега си представете, че аз съм убиецът. Жертвата ще играе сама себе си. За да може да намушка някого от главата до пръстите на краката, убиецът трябва да е до тялото. Не отгоре, както би предположил човек. Ако е бил яхнал тялото, щеше му бъде трудно да пронизва бедрата и пищялите.

— Лекарят изви тялото си назад към краката на жертвата, за да покаже на практика какво има предвид. Обяснението му беше разбираемо и точно.

— По цялото тяло има рани. Няма достатъчно голям незасегнат участък, който да ни накара да заключим, че убиецът е бил възседнал жертвата.

— Значи убиецът е коленичил до жертвата, докато я е мушкал? Това не ми помага с нищо — каза Шон.

Доктор Канинг продължи:

— Това, което искам да кажа, е, че убиецът не е клекнал до жертвата и е започнал да я мушка яростно, както човек би очаквал при повечето престъпления от страст. Този убиец се е движил около тялото и е пробождал различни участъци. Сякаш не е искал да му е неудобно. Не е искал да се протяга прекалено. Сякаш е нанасял ритуални рани или нещо подобно. Изобщо — странна работа. Ако питате мен, ще кажа, че най-вероятно това не е било яростно нападение. Тези рани са нанасяни преднамерено. Контролирано. Защо? Това трябва да го откриете вие.

Шон бавно прокара пръсти през късата си кестенява коса. Можеше да отхвърли много неща, но не можеше да отхвърли детективския си инстинкт. Той му нашепваше, че нещата ще станат трудни. Сложни. Теорията за домашното насилие беше получила пробойна и той знаеше, че вече не търсят вбесен любовник. Нямаше да има плачлив заподозрян, който да се предаде сам, защото не може да се справи с чувството за вина. Вече бяха по следите на нещо различно. Сигурен беше. Издиша дълбоко. Главата му бъкаше от въпроси. Усети началото на мигренозен пристъп.

Какъв с бил мотивът на убиеца? Имал ли е изобщо мотив? Дали мотивът му е самото убиване, или е тласкан от нещо друго: изнасилване или измъчване? А е убил само за да прикрие престъплението си? Какъв тип убиец трябваше да преследва?

— Трябва да се връщаме в управлението. Докторе, свърши ли вече?

— Почти. Още нещо. — Патологът посочи китките на жертвата. — Много е бледо, но се вижда. На двете китки.

Шон се вгледа внимателно. Различи известно обезцветяване на кожата на жертвата. Тънки ивици от малко по-тъмна тъкан. Канинг продължи с анализа си.

— Това са стари наранявания. Вероятно е бил вързан с нещо. Ще трябва да проверя с ултравиолетова светлина и така ще изскочат всички стари наранявания. Ще проверя цялото тяло. Всичко, което открия, ще бъде включено в окончателния ми доклад.

— Чудесно — каза Шон; а в гласа му ясно се доловяха нотки на нетърпение.

— О, инспекторе, не се чувствайте задължен да стоите тук. Ще ви държа в течение.

В този момент се обади Донъли:

— Шефе, да прекратя ли търсенето на гаджето?

Шон поклати глава.

— Не. Нека продължат да търсят. Може би гаджето е убиецът. Даниъл може да се свързал с някой луд, без изобщо да подозира. Нали не си забравил — влязъл е в апартамента без взлом. — Всъщност сам не си вярваше. Между другото, ако наистина имаше приятел, той имаше право да знае за Даниъл. Така или иначе трябваше да го намерят.

— По-добре да се връщаме и да докладвам.

— На наблюдаващия?

— На кой друг? — Шон си погледна часовника. — Става късно. Не искам да му развалям вечерта. По-добре да му кажа утре сутринта, преди да се вдигне шумотевица. Не искам да съм част от нея.

— А останалите от екипа?

— Имат повече от достатъчно задачи за тази вечер. Уреди брифинг за утре сутринта. Тогава ще ги информирам.