Люк Дилейни
Без милост (10)

10.

Неделя сутрин

Шон дойде на работа малко преди осем. Сали веднага се втурна към него.

— Шефе!

— Какво има, Сали?

— Главен инспектор Федърстън е тук. Търси те.

— Ох! Само това ми трябваше! Благодаря за предупреждението.

Влезе в кабинета си и още преди да седне, Федърстън цъфна на вратата.

— Добро утро, шефе. Не си ли на черква? — попита Шон и му посочи един от столовете за посетители.

Федърстън седна, изпъшка и изсумтя:

— Слава богу, не съм ходил на черква, откакто втората ми жена ме напусна. Как върви разследването? Някакъв напредък за мене?

— Все още чакаме криминологичните данни и отпечатъците.

— Други линии на разследване? Свидетелите?

— Разговаряхме с някои свидетели от клуба. Повечето дадоха проби за елиминиране. Засега нищо особено. Съсредоточаваме се върху хората, които са правили секс с него, и върху Джеймс Хелиър. Засега той изглежда най-вероятният извършител.

— Хелиър? Човекът, когото според теб момчето е изнудвало?

— Да.

— Някакви солидни доказателства? Можеш ли да докажеш изнудването?

— Не. Хелиър е умен. Добре е заличил следите си.

— А жертвата? — попита Федърстън. — Ако можеш да докажеш, че младежът се с опитвал да изнуди Хелиър, наполовина си спечелил. Някакви изнудвачески писма?

— Няма писма. Техниците взеха компютъра на момчето, но ще мине време, докато възстановят имейлите.

— Шон, вече няколко дни работим по този случай. Ще е добре да се появи нещо по-осезаемо. Може би вече е време да включим медиите.

На Шон не му се искаше, но каза:

— Може би. Ще накарам някой от моите да се заеме с това. Ще приготвим нещо за вестниците и ще се опитам да получа малко време в „Криминална хроника“. Ще се подготвим до ден-два. Ще поемеш ли телевизията за нас? — Надяваше се да е спечелил малко време.

— Все още те е страх от камерите, а? — усмихна се Федърстън. — Искаш ли моята секретарка да уреди всичко?

— Няма нужда. Аз ще го уредя и ще ти съобщя, когато хората от телевизията те поканят.

Федърстън стана.

— Чудесно. Звънни на секретарката ми, кажи времето и мястото и ще отида. Преди това можеш да ми направиш един пълен брифинг.

— Няма проблеми.

— Е, аз ще тръгвам за Скотланд Ярд. Комисарите са свикали извънредна среща. В неделя — представяш ли си?

— Намирисва на неприятности — подхвърли Шон.

— Тъпаците от Териториалната група за извънредни случаи са пребили някакъв студент по време на последния поход срещу увеличаване на семестриалните такси. Оказа се, че родителите на малкия имат яки връзки и затова сега на всички ще раздадат балони вместо палки. Чекиджии. — Федърстън въздъхна и излезе.

На вратата веднага цъфна Сали.

— Някакви проблеми?

— Не, още не — отвърна Шон.

 

 

Донъли ядеше сандвича си с наденички, най-добрата неделна закуска, за която можеше да мечтае при създалите се обстоятелства. Стоеше до малката дървена будка в средата на Блекхийт, откъдето си беше купил сандвича. Мястото беше известно, посещаваха го стотици гладни шофьори на таксита и полицаи, които търсеха местенце, където могат да хапнат и да си поговорят, без някой да ги подслушва.

Едно тъмносиньо „Мондео“ спря от другата страна на улицата и от него слязоха детективи Джими Досън и Радж Самра. От пръв поглед личеше, че са полицаи.

Досън и Самра работеха в двете други групи за тежки престъпления в южната част на Лондон и заемаха същата длъжност като Донъли в своите екипи. Редовните срещи им позволяваха да поддържат връзка и подхранваха чувството им, че тъкмо те са хората, които в действителност ръководят полицията и всичко, което се случва в нея.

Донъли се усмихна, лапна последната хапка от сандвича, изчака двамата да пресекат улицата и каза:

— За бога, Радж, ти си единственият индиец в лондонската полиция, който прилича повече на ченге от Джими.

— На мен ми харесва да приличам на ченге. Може и ти да се пробваш, вместо да приличаш на торба с лайна.

Размяната на обиди беше нещо обичайно. Джими също се включи.

— Дейв, какво правиш тук в неделя сутрин? Пак ли го вадиш да го показваш на момиченцата? Ако не е това, подозирам, че ще искаш услуга.

— Джими, Джими… — Донъли се направи на обиден. — Нима най-добрите сандвичи с наденички в града не са достатъчно добра причина да съм тук? — Досън не отговори. — А ти, Радж? И ти ли мислиш, че ще искам услуга? Аз, Дейвид Донъли?

— Да. Но аз не ям свинско, така че по-добре да е някакъв друг сандвич.

— Не знаех, че си мюсюлманин.

— Не съм. Аз съм сикх — обясни Самра.

— Трябва да носиш тюрбан. Ако носеше, досега щеше да си станал шеф — разсмя се изкуствено Донъли.

— Аз сам съм си шеф.

Донъли се разсмя още по-изкуствено, после стана сериозен.

— Окей, господа, предполагам, че имате представа по какъв случай работи нашият екип. Искам да знам, ако се появи нещо подобно. Който екип се натъкне на него пръв — искам веднага да бъда уведомен. И веднага да бъда извикан на местопрестъплението. Разбрано?

— Ако изглежда свързано, така или иначе ще го прехвърлят на вашия екип. Защо е това бързане? — каза Досън.

— Не — озъби се Донъли. — Не казах, че искам моят екип да бъде уведомен веднага. Казах, че искам аз да бъда уведомен веднага. Искам да бъда повикан на мястото преди някой друг да бъде уведомен. Много е важно да разберете това. Да бъда повикан преди всички останали. Включително инспектор Кориган.

Наблюдаваше ги как се спогледаха. Бяха готови да помогнат, но не и ако това означаваше съзнателно да се оставят да бъдат въвлечени в опасно положение. Опасно за техните кариери. Разбираше притесненията им.

— Момчета, не гледайте толкова тревожно. — Опита се да го каже небрежно. — Просто трябва да хвърля око на всяко подобно местопрестъпление. Да усетя излъчването на непипнатото място. Нали разбирате, преди да пристигне циркът и да прогони това излъчване. Това е всичко. Честна дума.

— Аз пък чух, че случаят ви се обръща в изнудване — каза Досън.

— Знам как мисли Кориган — каза Донъли. — Смята, че в главния ни заподозрян се крие нещо повече, но не ми казва какво. Забравете елемента на изнудване. Ако попаднете на нещо по-гадно от обичайното, искам да науча веднага.

— Окей — каза Самра: — Ще се погрижа да ти се обадят веднага, ако попаднем на нещо необичайно.

— Чудесно, но не раздувайте. Кажете на екипите си да ви звъннат, а след това вие ми се обадете. Нека си остане между нас тримата.

— Щом искаш да ми облекчиш работата, нямам нищо против — каза Досън. — Но ако някой попита, никога не сме водили този разговор.

Донъли разпери ръце, за да покаже добрите си намерения.

— Ама разбира се. Няма нищо нечестно. Просто се опитвам да разреша едно убийство.

„Ти само направи каквото ти казах, Радж. Само го направи“, помисли си.

 

 

Шон излезе от кабинета си в общото помещение, където се беше събрал екипът му. Не беше в настроение да остави хората си да се съсредоточат по естествен път. Време беше да ги сръчка.

— Не разполагаме с цял ден. Колкото по-бързо млъкнете и ме изслушате, толкова по-бързо можем да се заемем с работата. — Помещението потъна в тишина. — Досега имаме само един приличен заподозрян — продължи Шон. — Джеймс Хелиър. Моето най-добро предположение все още е, че жертвата се е опитала да го изнудва. Други мотиви не изскочиха, а ние говорихме с всички негови приятели и със семейството. И последната вероятност, че това може да е било битово престъпление, се изпари. Жертвата не е имала връзка — нито сериозна, нито друга.

— Може би трябва да помислим за нападение на непознат? — подхвърли Донъли. — Случайно убийство.

— По вратата няма следи от влизане с взлом — припомни му Шон.

— Може би убиецът се е представил като клиент? — предположи сержантът. — И е успял е да го убеди да го пусне в жилището.

Шон започна да подозира, че Донъли знае, че неговата теория за изнудването е чисто и просто заблуда. Заблуда, която му печелеше време за мислене. Време да се постави на мястото на убиеца.

— От онова, което ни казаха за жертвата, излиза, че е бил прекалено предпазлив, за да направи такова нещо. — Опитваше се да отклони Донъли от тази възможност за още малко време, докато успее да подреди нещата в собствената си глава.

— Обаче това все пак е възможност — настоя помощникът му.

Трябваше да даде нещо на Дейв, така че се съгласи:

— Възможно е.

— Ако е възможно, тогава ние какво правим по въпроса? — попита Сали.

— Вече пуснахме меморандум в национален мащаб, предназначен само за полицията. Искаме проверка за подобни случаи — припомни им Шон.

— Може би трябва да се върнем много по-назад? — предложи Сали.

— Вече поисках от Общия архив да ми изпратят няколко папки със стари случаи. — Шон усети недоволството на Донъли. — Поисках им всичко за уязвими жертви, срещу които е използвано прекомерно насилие през последните пет години. Но не се въодушевявайте прекалено — правим тези проверки, защото са предвидени по протокол, а не защото мисля, че си имаме работа с луд.

— Досиетата сигурно ще са много — каза му Донъли. — Ще имаш нужда от помощ, за да ги прегледаш.

— Не — отсече инспекторът. — Трябва да ги прегледам лично.

— А какво ще кажете за Индекса на методите? — попита Сали. — Те може да имат нещо, което липсва в Централния архив. Нещо по-старо или случай, който изобщо не е стигнал до съда?

— Добре — кимна Шон. — Заеми се с това. Вземи и хора, ако решиш, че ти трябва помощ.

— А Хелиър? — попита Донъли. — Какво правим с Хелиър?

— Наблюдението му е започнало тази сутрин — отвърна Шон. — Ти ще го ръководиш. — Донъли кимна; имаше все по-силното усещане, че Шон държи да го махне от пътя си. Шефът му леко повиши тон: — Всички: не се разсейвайте. Хелиър все още е нашият главен заподозрян, а изнудването — основен мотив. Ще проверим и други възможности, защото сме длъжни, но не искам никой да хукне по погрешна следа, докато имаме реален заподозрян. Всички си имаме работа, така че да почваме.

С това срещата свърши.

Донъли последва Шон в кабинета.

— Ще ми кажеш ли какво в действителност ти се върти из главата?

— Дейв, хайде да не драматизираме нещата.

— Откога знаеш, че не е защото Хелиър е бил изнудван?

Шон затвори вратата и каза:

— Не знам такова нещо.

— Стига, шефе — възкликна детективът. — Хайде да не се будалкаме. Ако си поискал стари случаи от Общия архив, значи търсиш нещо друго.

Шон въздъхна. Вече не виждаше никакъв смисъл да крие нещо от Донъли.

— Прав си. Хелиър не е бил изнудван, но той е нашият човек. Разбрах го, когато се срещнахме за втори път.

— Защо мислиш така?

— Грейдън не би се опитал да го изнудва. От всичко, което научихме за него, той е бил прекалено пасивен, за да опита изнудване. Да не говорим да изнудва човек като Хелиър. Той е прекалено заплашителен, твърде страховит.

— Тогава защо остави екипа да работи по теорията за изнудване?

— Трябва ми време да помисля. Щом сваля картите, нещата ще се усложнят. А не мога да мисля ясно, когато около мен цари суматоха.

— Тоест, ако съм те разбрал правилно, не смяташ, че Хелиър е бил изнудван, но мислиш, че е убил Грейдън.

— Точно така.

— И защо?

— Защото не вярвам в съвпадения. Хелиър е убиец. Това просто е в природата му. Бих ти обяснил защо съм толкова сигурен, ако смятах, че ще разбереш. — Шон се постара да не го каже снизходително. — И сега някой, който е бил свързан с Хелиър, е мъртъв. Хелиър е много рядка порода. Ако съм прав за него, мотивът му да убива, е самото убиване. Вероятността Грейдън да е попаднал на двама подобни типове е пренебрежимо малка.

Донъли се тръшна на един от столовете и каза раздразнено:

— По дяволите, шефе, това е малко несвързано. Няма да издържи в съда.

— Съгласен. Но има и друг начин да пипнем Хелиър. Той няма притеснения за този случай. Когато говоря с него за убийството, не мога да почувствам нищо. Няма паника, загриженост, съмнения — нищо. Той е абсолютно сигурен, че се е измъкнал. Говоренето за случая Грейдън го държи в неговата зона на уют. Самоуверен е. Което значи, че ни е оставил много малко, ако изобщо е останало нещо.

— Но? — попита Донъли.

— Но на моменти усещах безпокойството му.

— За какво?

— За нещо друго. Нещо, които би могло да го издаде. — Шон също седна. — Нещо в миналото му. Друго убийство.

— Смяташ, че е убивал и преди?

— Ако е от вида животно, за каквото го мисля, има много голяма вероятност да го е правил. Да се надяваме, че когато прочета старите случаи от Общата регистратура, ще изскочи нещо.

— Осъзнаваш ли какво говориш? — предупреди го Донъли. — Знаеш ли на какво ще сложиш начало?

— Разбира се, че знам. Затова всичко казано дотук трябва да си остане между нас. Засега. Ще информирам Сали при първа възможност.

— Бог да пази, ако големците разберат, че размишляваш за сериен убиец. Тук ще стане лудница от висши офицери, които искат да ги дават по телевизията.

— Значи е по-добре да не разбират.

— Правилно — съгласи се Донъли. — Но има едно нещо, в което не виждам смисъл.

— Да? — окуражи го Шон.

— Защо Хелиър ще убива Грейдън, като знае, че можем да го свържем с него? Защо ще ни насочва към себе си? Да не би да се опитва да си играе игрички с нас? Или е от онези болни шибаняци, които искат да бъдат хванати?

— Не. — Шон поклати глава. — Хелиър изобщо не иска да бъде хващан. Повярвай ми. В Хелиър няма нищо саморазрушително.

— Тогава защо?

— Защото е искал, или защото е трябвало да го направи.

— Как така?

— Не знам — призна Шон. — Просто не знам. Премислям го отново и отново, но всеки път, когато си мисля, че съм близо до отговора, всичко се размива. Има нещо, което пропускам. Божичко, толкова е близо, че мога да го докосна, но все ми се изплъзва.

— Скоро ще разберем — успокои го Донъли.

— Честно казано, с Хелиър не съм толкова сигурен. — Съмнението беше нещо необичайно за Шон. — Затова тръгваме по стъпките на неговото минало. Да разкрием по-раншните му престъпления. Там той е уязвим. Сигурен съм.

— Ако изобщо е извършвал престъпления по-рано.

— Извършвал е — настоя Шон. — В това не може да има съмнение. Всичко, което ми трябва да знам, е кой, къде и кога. И защо, мамка му, отпечатъците му не са в базата.

 

 

Сали влезе в Ню Скотланд Ярд — огромна стъклена сграда веднага зад ъгъла на Парламент Скуеър. Стандартните търсения в базите на криминалното разузнаване и на присъдите не бяха дали резултат. Беше време да опита нещо различно, така че беше дошла да се възползва от Индекса на методите. В него се съхраняваха данни за сериозни престъпления с насилие, както и за необичайни престъпления. Ако престъпникът използва странен метод повече от един път, тук беше възможно да се определи самоличността му.

Сали влезе в офиса на Индекс на методите и огледа малката бежова стая. Дървените бюра се притискаха едно в друго. Стари компютри се трупаха по ъглите. Големи плакати, в които се обясняваше какво може да направи отделът за вас, красяха стените. Всичко тук изглеждаше старо. Двамата души в помещението изглеждаха изненадани, че имат посетител. Единият, слаб мъж на средна възраст и с очила на носа, нервно затвори досието, по което работеше нещо, и колебливо се обърна към Сали.

— Да, кажете?

Личеше си, че нямат много посетители.

— Детектив Сали Джоунс от Група за тежки престъпления „Юг“. — Сали протегна ръка; надяваше се, че споменаването на групата ще предизвика известен интерес. Нервният човек изглеждаше объркан. — Отдел убийства. ГТП е отдел убийства.

— О — възкликна мъжът. — Значи сега се наричате така? Непрекъснато сменят наименованията на отделите — просто не мога да ги следя. — Стисна ръката на Сали и се усмихна. — Аз съм детектив Харви Уилямс. Всички ме наричат Харв. Преди няколко години ме сложиха начело на този малък екип. Честно казано, мисля, че след това ни забравиха. — Посочи колегата си, млад мъж с дълга коса, който ровеше в огромен куп папки. — Това е Дъг. Той е цивилен. Останалата част от екипа днес почива. Всъщност единствената причина днес тук да има хора е, че качваме хартиения архив на сървър. Нямаме често възможност за извънредна работа, така че щом предлагат…

Значи това беше отговорът на Лондонската полиция на създадения от ФБР отдел „Поведенческа наука“. Застаряващ детектив, за когото светът е забравил, и шепа неквалифицирани цивилни служители. Може би беше направила грешка, като бе дошла тук, но от друга страна, какво можеше да загуби, освен следобеда си?

Детектив Уилямс попита:

— Детектив Джоунс, как можем да ти помогнем?

— Интересуват ме всички профили на убийци, които отговарят на нашия случай.

Уилямс прехапа устна.

— Съжалявам, но тук не се занимаваме с профили. Разполагаме с методи на престъплението, използвани от хората. Не с профили на извършителите.

Сали разбираше разликата. Профилът се отнасяше за психологически профил на извършителя и беше техника, която рядко се използваше от Лондонската полиция. Въпреки че психологическите профили бяха много нашумели в книгите и филмите, истината бе, че имат много ограничена стойност. Свързването на методите с престъпниците даваше много по-добри резултати.

— Съжалявам, грешка на езика.

— Няма нужда да се извиняваш — отговори весело Уилямс. — Сядай, където си избереш. Тук в отдела нямаме дребни империалисти. Разкажи ми какво търсиш. Не пропускай нито една подробност. Дяволът винаги се крие в подробностите. Абсолютно винаги в тях.

 

 

Лондон още вдигаше пара. Шон не можеше да си спомни друго подобно лято. Никакъв дъжд. Никакъв вятър. Никакво облекчение. Направо адско време.

Мобилният му телефон започна да звъни. Той продължи да кара и отговори:

— Инспектор Кориган.

— Здрасти, шефе. — Беше Донъли. — Искам само да ти кажа, че съм с екипа за наблюдение. За да се погрижа да не следят цяла седмица някой друг.

— Добре. Някакво раздвижване на Хелиър?

— Не — отговори Донъли. — Все още си е вкъщи. Още не е излизал. Веднъж погледна през прозореца, но не мисля, че проверяваше за нас.

— Идвам да се присъединя към вас — отговори Шон. — Когато стигна в района, ще ви се обадя. Ако се раздвижи, звънни ми. — И затвори.

Донъли се обърна към Паоло Зуков и той попита:

— Какво, някакви проблеми ли?

— Не, но внимавай. Шефът идва насам.

 

 

— Защо мислиш, че Индекс на методите може да ти помогне в разследването на вашето убийство? — попита детектив Уилямс. — Необикновено ли е?

— Малко необичайно — отговори тя. — Жертвата е намушкана твърде много пъти, след като вече е била полумъртва от удар по главата. Оръдието на престъплението е шило за лед или някакъв вид кинжал. По-важното е, че жертвата е хомосексуалист. И почти сигурно мъжка проститутка. Не ме интересува човек с хомофобско поведение по принцип. По-скоро ме интересува нещо по-тежко. Истински нападения с насилие. Може би сексуални нападения или нападения със сексуален подтекст. Нещо подобно. Можеш ли да ми помогнеш?

— Можем да поработим по темата. А що се отнася до пиянски побоища над педали, ние така или иначе не бихме го включили в нашия архив. Не е достатъчно забележително.

Детектив Уилямс отиде до голямата сива кантонерка в ъгъла и докато прехвърляше досиетата вътре, продължи да говори:

— Някои от нашите досиета са отпреди петдесет години. Предпочитани методи на терористи, професионални убийци — такъв тип данни. Обаче повечето все пак се отнасят за сексуални престъпници, педофили и така нататък. Хора, които най-вероятно отново ще извършат престъпление. Нямаме много убийци. Повечето са тъпи — еднократни прояви на мрачна глупост. Обаче ти сигурно знаеш това не по-зле от мен.

Сали изпита облекчение. Не държеше да прекара цял ден в малък офис в четене на древни досиета.

— Имаме само стотина от тези, които те интересуват — добави Уилямс и се ухили, а Сали потръпна. — Няма да отнеме много време, ако ги прегледаме заедно.

Извади колкото папки можа и ги понесе към бюрото.

— Тези са интересните убийства на хомосексуални от последното десетилетие. За съжаление повечето от нашите досиета още не са качени на сървъра, така че, докато ти преглеждаш тази малка купчинка, аз ще проверя вече качените. — Детективът започна да си подсвирва, докато набираше нещо на клавиатурата.

Сали си свали якето, отвори първата папка и започна да чете.

 

 

Хелиър знаеше, че са тук. Усещаше присъствието им. От кабинета си не можеше да ги види, но това нямаше значение. Бяха дошли. Бяха добри. Умели. Търпеливи. Запита се колко ли души участват в екипа за проследяване. Наричаха офицерите на мотоциклети „солисти“. Трогателен полицейски жаргон. Въпреки това той имаше проблем. Всичко щеше да стане трудно, ако тези нещастници го следваха навсякъде. Без съмнение това беше работа на инспектор Кориган. Боже, колко досаден шибаняк! Как по най-добрия начин да се справи с инспектор Кориган?

Време беше да проведе още един телефонен разговор. Може би щеше да излезе да потича малко по-късно, да лъкатуши из неделната тълпа по Ъпър стрийт, преди да се качи на няколко автобуса и на метрото, за да се посмее на полицията, която се опитва да го следва и накрая се проваля. Каза на полицаите, които не можеше да види:

— Шибаняци, надявам се, че сте се приготвили за един дълъг ден. Трябва да си подобрите играта, ако искате да спечелите купата.

 

 

Сали прочете внимателно първите десет досиета. Беше ясно защо тези убийства са определени за достатъчно неповторими, за да попаднат в прословутия Индекс на методите. Някои бяха почти смешни, други просто странни, но повечето бяха само ужасяващи.

Замисли се за жертвите на тези потресаващи престъпления. Дали са имали представа какво ще им се случи? Дали са били уплашени, объркани или дори ядосани, когато са разбрали, че смъртта е надвиснала над тях? И защо са били избрани? Заради начина, по който са ходели, изглеждали или говорили? Или е било чисто и просто лош късмет? На погрешното място в неподходящо време? Вероятно от всичко по малко.

Четеше вече от три часа. На няколко пъти нещо привличаше вниманието й, обаче всеки път тя отново се отпускаше, след като откриваше подробности, които не съответстваха на онова, което търсеше. В един момент гласът на детектив Уилямс наруши тишината:

— Детектив Джоунс?

— Да?

— Елате да видите това. Мисля, че намерих нещо.

 

 

Шон се беше присъединил към Донъли и Зуков и сега тримата седяха неподвижно, в мондеото. Шон беше отзад; беше се вторачил през прозореца, преоценяваше доказателствата и търсеше нещо, което може да е пропуснал.

Радиостанцията изпука и се чу глас:

— Обектът все още неподвижен в синьо.

— Лима две, прекъсване за по нужда.

— Прието, Лима две.

— Лима три ще поеме.

— Лима три поема.

Донъли се обади:

— Искрено се надявам, когато Хелиър излезе, да спрат да говорят на този техен език, от който не се разбира нищо.

Мобилният телефон на Шон звънна и той вдигна.

— Инспектор Кориган.

— Шефе? Сали се обажда.

Шон усети вълнението в гласа й.

— Май имаш нещо за мен, така ли?

— Мисля, че да.

Шон си погледна часовника. Вече беше почти един. Беше се надявал да прекара по-голямата част от деня в следене на Хелиър — да го наблюдава, сякаш колкото по-дълго е близо до него, толкова повече би могъл да мисли като него.

— Може ли да изчака до утре?

— Би могло — отговори Сали.

Обаче това не беше хубаво и той го знаеше. Ако не научеше какво е намерила, цял ден нямаше да се успокои.

— Можеш ли да ми го пуснеш по телефона?

— Съжалявам, шефе, но шофирам. Освен това е досие. Старо. Смятам, че трябва да го видиш.

— Добре — отговори той. — С Дейв ще се срещнем с теб в Пекам след четирийсетина минути.

— Ще ви чакам.

— Някакво развитие? — полюбопитства Донъли.

— Може би — отговори Шон. — Трябва да се върнем в службата и да се видим със Сали. Момчетата от проследяването могат да се справят и сами.

Колата им се отдели от бордюра и се вля в натовареното движение.

 

 

Шон се облегна на касата на прозореца. Сали седеше на стола от стандартното оборудване на полицейското управление — дървен и разхлопан. Донъли също стоеше прав.

Сали — беше сложила папката с документи в скута си — приличаше на учителка, която се готви да започне урока си.

— Днес сутринта рових в досиетата на Индекс на методите. Вкарахме подробностите от нашето убийство в системата, за да потърсим подобни престъпления или методи. Накрая машината изплю ето това.

Отвори папката и измъкна криминално досие.

— Това е досието на някой си Стефан Корсаков. — Подаде ксерокопието на Шон и той бързо го прегледа, включително присъдите. После попита:

— Защо? Този Корсаков е получил само две присъди за измама. При това преди почти десет години. — Шон беше озадачен. Поклати глава и даде ксерокопието на Донъли.

Сали продължи:

— Да, две присъди, но Индексът на методите не е само за присъди. Ето. — Тя извади от папката дебел куп листа. — Това е досието му. През 1996 година Стефан Корсаков е обвинен за изнасилването на седемнайсетгодишно момче, което било леко дементно. Нищо сериозно, но било малко наивно. Корсаков се запознал с момчето, докато то карало колело в парк „Ричмънд“, сприятелил се с него, дал му кутийка бира, смесена с друг по-силен алкохол, след това го завлякъл в уединена част на парка, завързал го, запушил му устата и злоупотребил сексуално с него по всякакви възможни начини. Фактът, че това е насилствено нападение от по-възрастен мъж, не е единствената прилика. Използвал е стилет или нож за писма, за да заплаши момчето.

— Същото или подобно оръжие, използвано срещу нашата жертва — отбеляза Шон.

— Ясно — обади се Донъли.

Сали имаше още.

— Обаче на Корсаков му изневерил късметът. Прекарал твърде дълго време с момчето и един полицай от охраната на парка, който обикалял, за да търси ексхибиционисти — изглежда, това е било фиксидея за управата на парка, ги вижда. В досието пише, че отначало полицаят сметнал, че е попаднал на любовници, но после видял въжето на китките на момчето. Корсаков побягнал, но го пипнали почти веднага.

— В доклада си следователят обяснява защо смята, че става дума за планирано нападение — продължи тя. — Първо, смесената с твърд алкохол бира. Следователят подозира, че Корсаков си е набелязал момчето предварително заради умствените му проблеми. И още нещо, което особено ще ви хареса. Следователят отбелязва, че Корсаков е направо параноик на тема криминологични доказателства.

— Нашият тип е същият — подхвърли Донъли.

— По време на нападението е използвал презерватив — продължи Сали. — Също така чисто нови кожени ръкавици, както и водонепромокаеми панталони и яке. В джоба си имал празен чувал за смет.

Шон знаеше, че водонепроницаемите дрехи са направени от гъсто изплетени найлонови нишки и са много ефикасни в предотвратяването на прехвърлянето на криминологичен материал от заподозрения на жертвата и обратно.

Сали продължи:

— Запазила съм най-хубавото за накрая. Когато в управлението го съблекли и го прегледали, открили, че е обръснал пубисните си косми. Заявил, че имал срамни въшки и затова е трябвало да се обръсне.

— Обръснал си е оная работа? — Донъли поклати глава. — На това му се вика подготовка.

— Не са ли го осъдили? — попита Шон.

— Не — отговори Сали. — Не е бил осъден за изнасилването, а за измама. Във връзка с изнасилването претърсили жилището му и намерили купища документи за пенсионен фонд, който бил основал. Следователят го взел на мушка…

— Чудя се защо ли — подметна Донъли.

— … и решил да вдигне колкото може по-голям шум. Започнал да се обажда на хората, крито се били включили в този пенсионен фонд. Провел разследване къде Корсаков е вложил парите им. Излязло измама. Пенсионният фонд бил само на хартия. Корсаков харчел парите за себе си: хубава къща, беемве и „Рейндж Роувър“, вила в Умбрия. Той е измамник. При това добър. Освен това много добър фалшификатор. Подправял почерците на клиенти и увеличавал вноските им, без те да знаят. Също така подправил безброй документи за себе си. Паспорти. Шофьорски книжки. Всички за различни държави. Изглежда, талантите му са безбройни. Откраднал повече от два милиона паунда. Най-вече от възрастни хора. Накрая след тримесечен съдебен процес бил осъден на четири години затвор. Парите така и не били намерени. Бил на двайсет и осем. Освободен е от затвора в Уондзуърт на 24 август 1996 година. След освобождаването му повече нищо не се чуло за него. Нищичко. Нито арести, нито присъди. Нищо.

— Защо не е бил осъден за изнасилването на момчето? — попита Шон. — Всичко е било напълно ясно.

— Защото оттеглили обвинението. Родителите на момчето не искали да се стига до съд. Притеснявали се от медиите, които щели да превърнат живота на момчето в обществено достояние и шоу — обясни Сали. — И така Корсаков се отървава от обвинение в изнасилване, но следователите правят всичко възможно, за да го насадят, и го вкарват за измама.

— Престъпници, които извършват подобни престъпления, не го правят само веднъж — отбеляза Шон. — Независимо какви са рисковете, той ще го направи отново. Не може да остане бездеен толкова дълго.

— Съгласна съм — каза Сали. — Което означава, че или е мъртъв, или е напуснал страната, а може би е открил Бог и се е променил… или…

— Или? — повтори Шон.

— Или е станал някой друг. Използвал е фалшификаторските си умения да си създаде нова самоличност и да започне нов живот.

— Как изглежда Корсаков? — попита инспекторът.

— Не знам — отговори Сали. — В досието няма снимка, а само описание.

— Какво пише?

Сали отвори досието.

— Слаб, атлетично телосложение, никакви особени белези, рани или татуировки.

Шон и Донъли се спогледаха.

— Прозвуча ми така, сякаш го познаваме — каза Донъли.

Шон поклати глава.

— Зная какво си мислиш, но не може да бъде. Този тип е осъден, значи отпечатъците му са в базата. Хелиър няма отпечатъци в базата, така че не е бил осъждан, иначе щяха да са там независимо под какво име е бил осъден.

— Жалко.

— Обаче — продължи Шон — няма да навреди, ако можем да покажем, че сме насочили вниманието си и към други заподозрени. Това се очаква от нас. Сали, продължаваш да се занимаваш с това. Утре сутринта се опитай да изровиш всичко за Корсаков. Провери какво имат за него в Ричмънд и виж дали можеш да откриеш следователя.

Обърна се към Донъли.

— У теб ли е снимката, която направи на Хелиър?

— Да — отговори Донъли, извади я от вътрешния джоб на сакото си и я подаде на Шон, който я даде на Сали.

— Ако намериш полицая, който е водил следствието, покажи му я. Виж дали ще го разпознае.

— Нали каза, че не може да е Хелиър — обади се Донъли.

— Няма лошо човек да се застрахова. Да премахнем веднъж завинаги това съмнение — обясни Шон. — Съсредоточи се върху този Корсаков, докато не решиш, че имаме достатъчно данни, за да го елиминираме като възможен заподозрян.

— А ако не успея?

— Ще успееш.

 

 

През целия ден Хелиър излезе само два пъти. Първия път до близката будка за неделните вестници, а след това за следобедна разходка по сенчестите улици заедно с десетки други щастливи родители и деца. Двете му деца се държаха за ръцете на майка си, а Хелиър ги следваше на крачка по-назад.

Не можеше да го направи по-лесно за екипа за проследяване — придвижваше се бавно и пеша. Помисли, че е видял неколцина от екипа. Трудно беше да се каже — засега бе по-добре да си остане параноичен. Винаги очаквай най-лошото. По такъв начин никога няма да те сварят неподготвен.

Сега седеше в кремаво стоманената си кухня и наблюдаваше как жена му раздига вечерята. Избута настрана чинията с недоядената храна и отпи глътка „Полиак де Латур“.

— Нямаш апетит? — попита усмихната Елизабет. Хелиър не я чу. — Скъпи, не си ли гладен? — каза тя малко по-високо.

— Съжалявам, не — отговори Хелиър. — Беше превъзходно, но просто не съм гладен. — Беше при нея само телесно. Съзнанието му беше навън при екипа за наблюдение около къщата: бяха го заобиколили като глутница хиени откъснат от прайда лъв.

— Тревожи ли те нещо?

— Не, какво да ме тревожи? — Хелиър не обичаше да го разпитват.

— Онази измама със самоличност, за която ме разпитва полицията — обясни тя.

— Няма нищо — отсече Хелиър. — Както ти обясних, беше грешка. Полицията е направила грешка. То пък една изненада!

— Разбира се — отстъпи тя.

— Ти им каза, че цяла вечер съм си бил у дома, нали? — попита Хелиър небрежно.

— Казах им точно това, което ми каза да им кажа.

— Чудесно — каза Хелиър с усмивка, но видя, че жена му се нуждае от нещо повече. — Виж, бях на много деликатна среща. Фирмата поиска да се срещна с неколцина потенциални клиенти, много важни клиенти, но малко, хм, подозрителни. Бог да пази от африканци, които носят големи суми в брой, както се казва напоследък. Поискаха да ги преценя, това е всичко. Да проверя дали богатството им не е спечелено по втория начин. Ако беше така, нямаше да се занимаваме с тях. Обаче същевременно не можем да позволим на полицията да души около нашия бизнес — това би ни се отразило много зле. Нашите клиенти очакват пълна сигурност и анонимност. Не можех да кажа истината на полицията. Скъпа, съжалявам, че те въвлякох в това, но наистина нямах избор.

Елизабет беше доволна от това обяснение. Въпреки че не му вярваше напълно, беше поне приемливо.

— Трябваше да ми кажеш. Щях да те разбера.

— Грешката е моя — излъга Хелиър с възможно най-безучастната си усмивка.

— На твое място бих внимавала с този инспектор Кориган — предупреди го тя. — Не прилича на тъпо ченге. Честно казано, в него има нещо дразнещо. Нещо подобно на животинска хитрост.

Хелиър усети как изведнъж гневът издува гърдите му, слепоочията му запулсираха, тялото му потрепваше… но изражението му се запази същото — спокойно и доволно. Елизабет не забеляза нищо. Кориган беше досаден глупак, муха, която трябва да се смачка — нищо повече. Не можеше да понася неговият враг да бъде хвален. Макар жена му да го беше казала като обида, в ушите му не беше прозвучало така. Това придаде на Кориган един вид правдоподобност в неговите очи, дори му внуши, че до известна степен трябва да го уважава. Юмруците му се свиха под масата, когато си представи разкървавеното лице на Елизабет и как кокалчетата на пръстите му са изподрани от зъбите й. Изчака яростта да отшуми и да затихне.

После стана от масата, благодари на Елизабет за вкусната вечеря и я целуна по бузата.

— Скъпа, съжалявам, но трябва да ме извиниш. Трябва да поработя.

Отиде в кабинета си, мина отново през ритуала, с който вадеше ключа за сейфа, и го отключи. Запрелиства малкия адресник, докато намери онова, което търсеше. Набра номера.

— Ало? — обади се гласът.

— По-добре свирни на тъпите ти кучета да се прибират — изсъска Хелиър.

— Няма начин. Нямам такова влияние.

На Хелиър това не му хареса.

— Чуй ме, шибан глупако! Колкото и да ме забавлява тези некадърници да ме преследват, може случайно да се натъкнат на нещо, което и двамата не бихме желали да се разбере. Така че по-добре измисли нещо, и то бързо.

— Вече направих повече, отколкото трябваше — възрази гласът. — Излязох на показ. Нищо повече не мога да направя. И няма да направя.

— Пак бъркаш. Надявам се да не ти стане навик да правиш грешки. Знаеш колко скъпо може да ти излезе.

Не изчака да му отговорят и затвори. Чу жена му да го вика. Питаше го дали иска кафе.