Люк Дилейни
Без милост (6)

6.

Петък, късно сутринта

Шон караше в тежкото движение в Централен Лондон, а Донъли говореше — бележникът му беше отворен в скута:

— Човекът, когото търсим, работи в някаква международна финансова компания — „Бътлър и Мейсън“. След тазсутрешния брифинг се отбих в „Утопия“ във Воксхол. Почистваха след предната вечер, но шефът на охраната още беше там. Той е и фейсконтрол на клуба, когато работи. — Шон слушаше, без да го прекъсва. Донъли погледна в бележника си. — Казва се Стюарт Йънг. Да, твърди, че познавал жертвата; не били приятели, но се познавали достатъчно, за да разговарят; знае също така, че си е търсил клиенти в клуба.

— Нямал е нищо против? — полюбопитства Шон.

— Очевидно не. Според него така стоят нещата. Ако се опитва да попречи на всяка простъпка, клубът няма да оцелее дълго в бизнеса. — Шон направи неодобрителна гримаса. — А младият Даниъл очевидно е бил достатъчно умен, не е забърсвал много клиенти и най-важното — държал се е възпитано и не е вдигал шум около себе си.

— Ако бях циник, бих казал, че господин Йънг си е затварял очите, защото младият Даниъл му е плащал — подхвърли Шон.

Донъли продължи:

— Както и да е, важното е, че Йънг потвърди, че нашият човек е бил въпросната вечер в „Утопия“.

— Бил ли е с определен човек?

— Не. Поне според Йънг. Прекарал известно време с двама от редовните клиенти — мъже, които посещават клуба от години.

— Говорено ли е вече с тях?

— Лично говорих и с двамата. Дадох на Йънг телефона си и му казах да звънне на редовните клиенти на Даниъл. Между тези, които се свързаха с мен, бяха и двамата, които са били с него в четвъртък вечерта.

— Донъли отново започна да прелиства бележника си.

— Сам Милфорд и Бенджамин Бригс. И двамата изглеждаха много разстроени и веднага се съгласиха да дадат проби. Не представляват особен интерес като заподозрени.

— Други клиенти обадиха ли се?

— Да. Безжичният телефон на гейовете работи чудесно, но всички са един дол дренки — много разстроени и напълно готови да сътрудничат. Засега не са от интерес като заподозрени, но това може да се промени, когато се срещна с тях лице в лице.

— Обаче не мислиш така, нали? — Въпросът на Шон приличаше повече на заключение. Донъли само вдигна рамене.

— За какво тогава сме тук? Чий ден ще провалим? — полюбопитства Шон.

— Типът, на който ще се натресем, се казва Джеймс Хелиър.

Шон забеляза, че Донъли нямаше нужда да проверява в тефтерчето си, за да му каже името.

— И защо трябва да се интересувам от Джеймс Хелиър? — попита Шон, докато пробваше да прочисти съзнанието си от лавината административни задачи и протоколи, която го бе заринала, откакто беше започнало разследването. Съзнанието му трябваше да е чисто, ако искаше да мисли свободно и да използва въображението си.

— Ами, покажи ми лъжец и човек, който може да загуби много, и аз ще ти покажа един чудесен заподозрян. А Хелиър е и двете.

— Как така?

— Моят източник от „Утопия“, Стюарт Йънг, каза, че Даниъл по принцип обичал да играе на сигурно, да се държи за познати, редовни клиенти, така че винаги е нещо като малка изненада, когато на сцената се появи нов тип.

— Значи на сцената се с появил някой нов, така ли?

— Именно. Преди две-три седмици. Не се смесвал с другите, държал се резервирано, но и не причинявал неприятности. Според Йънг определено имал връзка с Даниъл, разбира се, срещу заплащане. След това Йънг ми каза още нещо, което събуди интереса ми.

— Продължавай — насърчи го Шон. Вече слушаше с по-голямо внимание, а в главата му започна да се оформя образът на мъжа, с когото отиваха да се срещнат. Не физически образ, а за психическото му състояние, възможния му мотив, способността да отнеме живот — и дали ще разбере веднага, щом се срещнат, че човекът е убиец. Дали още като го погледне в очите, или когато му стисне ръката, или от нещо казано не на място? Беше се случвало и преди, докато другите около него имаха само подозрения, а понякога дори не знаеха, но той вече беше разбрал. Без доказателства, без следи, без някаква особена причина, да, но знаеше извън всякакво съмнение — и после се оказваше прав. Осъзнаваше, че тази му способност може да е дразнеща за хората около него. Хората се страхуваха от онова, което не разбираха, така че Шон се бе научил да крие инстинктите си, насочваше разследването по неговия естествен път и предлагаше своите много по-раншни подозрения едва когато имаше събрани някакви доказателства, които да ги направят логични предположения. Тоест беше се научил да насочва разследването към онова, което вече знаеше.

— Първо, Йънг каза, че питал Даниъл за новодошлия, нищо конкретно, просто така, дружески разговор. Според него Даниъл му казал, че мъжът се казва Дейвид, не споменал фамилия, и че работи в града, а живее сам някъде в Западен Лондон. После обаче нещата стават малко по-заплетени. Няколко вечери по-късно, когато Йънг е на вратата, един редовен клиент влиза… — Донъли отново бързо погледна в тефтерчето си, — някой си Роджър Бенет. Та този Бенет, когото Йънг познава от години, вижда новодошлия Дейвид и бързо се насочва право към изхода. Йънг го пита има ли някакъв проблем и Бенет му казва, че има и че проблемът е, че познава въпросния Дейвид.

— Откъде? — попита Шон без нужда.

— Покрай работата си — обясни Донъли. — Бенет работел за голямо мъжко списание в Уест Енд, от онези лъскавите парцали, които са пълни само с коли и цици. Както и да е, новодошлият идвал няколко пъти в тяхната редакция, за да им води сметките.

— Е, и? — попита Шон. Започваше да губи търпение.

— Проблемът бил, че Бенет е гей, но не искал никой в работата му да разбере. Очевидно в редакцията не биха го приели много добре. Затова дава на заден от клуба и моли Йънг да му звънне, когато Дейвид си тръгне. Не е кой знае какво, но щом този Дейвид е бил с жертвата, така или иначе трябва да говорим с него. И значи Йънг ми даде телефона на Бенет, аз му звъннах и го попитах къде мога да намеря този Дейвид. Той ми каза, че няма представа за какво говоря, но като му припомних вечерта, когато се е изпарил от клуба, си спомни и започна да приказва. Можеш ли да отгатнеш какво ми каза?

— Че не се казва Дейвид и не работи в Сити.

Донъли го зяпна. Беше малко разочарован, че Шон е улучил, без да се нуждае от някаква допълнителна информация.

— Божичко, шефе, много те бива. Улучи право десетката. Бенет ми каза, че истинското име на Дейв е Джеймс Хелиър и че работи за „Бътлър и Мейсън Интернешънъл Файнанс“. Обаче ти вече го знаеше, нали?

Шон не му отговори.

— Но, онова, което не знаеш — продължи Донъли и на лицето му изгря доволна усмивка, — е, че според Бенет, Хелиър има жена и деца. Интересно, нали?

— Аха — отговори Шон. Чутото го беше заинтересувало. — Ти го каза: „Покажи ми един лъжец и човек, който има да губи много, и аз ще ти покажа заподозрян“.

Спряха на улица „Овингтън“ 27 в Найтсбридж точно в мига, когато разговорът им беше свършил. Сградата беше красива. Стара господарска къща от времето на крал Джордж, преобразувана в скъпарски офиси. Подобни сгради се простираха от двете страни на улицата. Всички бяха боядисани в бяло и с черни прозорци, а на дървените входни врати имаше лъскави бронзови номера. Заострени метални решетки затваряха входовете към мазетата, а стъпалата към входните врати бяха оградени от метални перила. Безупречни метални табелки на вратите обявяваха компаниите, настанени в сградите. Само арабите и аристокрацията можеха да си позволят да живеят тук.

Двамата детективи слязоха от форда и се качиха до входа на сградата.

— „Бътлър и Мейсън Интернешънъл Файнанс“. Звънкам.

Донъли натисна бутона и след секунди женски глас попита през пукота на интеркома:

— „Бътлър и Мейсън“. Добро утро. С какво мога да ви помогна?

— Инспектор Кориган и детектив Донъли от Лондонската полиция. — Донъли не спомена, че са от групата за разследване на убийства. — Идваме да говорим с господин Джеймс Хелиър. — Каза го така, сякаш имат уговорена среща, но не проработи.

— Той очаква ли ви? — попита гласът от малкия метален високоговорител на уредбата. Донъли погледна Шон и вдигна рамене. Беше дошло време да упражнят малко натиск.

— Не, не ни очаква, но мога да ви уверя, че ще поиска да се види с нас.

Който и да седеше зад интеркома, не се предаваше лесно.

— Мога ли да попитам по какъв въпрос?

Донъли продължи да лъже.

— Личен въпрос, който засяга господин Хелиър. Смятаме, че някой може да е откраднал чекове от него. Трябва да разговаряме, преди да са му опразнили банковата сметка. — Заплахата, че може да бъдат изгубени пари, обикновено отваряше всички врати.

— Разбирам. Господин Хелиър ще ви приеме веднага.

Бравата издаде мелодичен тон и Донъли бутна вратата и я отвори. Минаха през втора охранителна врата и влязоха в приемната на „Бътлър и Мейсън“, където ги посрещна висока привлекателна млада жена със скъпи очила и не по-малко скъпо шито по поръчка костюмче. Косата й беше кестенява и вързана на съвършена опашка. Шон си помисли, че изглежда направо недействителна.

— Предполагам, гласът от интеркома? — попита Донъли. Жената пусна една съвършена и явно много употребявана усмивка, която не означаваше нищо.

— Добро утро, господа. Може ли да видя служебните ви карти?

Шон и Донъли не бяха извадили полицейските си карти, така че се наложи да бръкнат във вътрешните джобове на саката си за малките кожени калъфчета. Отвориха ги, за да може секретарката да ги види.

— Благодаря — кимна тя, след като ги огледа малко по-дълго, отколкото двамата бяха свикнали. — Моля, последвайте ме. Господин Хелиър се съгласи да ви приеме веднага. Кабинетът му е на последния етаж. Ще се качим с асансьора.

Очевидно Хелиър добре се грижеше за себе си. Последваха я до асансьора, където тя дръпна старата подобна на хармоника решетка и след това отвори вратата, влезе, изчака ги, затвори и натисна бутона за последния етаж. Асансьорът се заизкачва тихо нагоре, после с леко разтърсване спря. Младата жена отвори вратата и другата решетка. Шон вече губеше търпение заради цялата тази загадъчност. Излязоха от асансьора и закрачиха по пищни коридори. Мълчаха. Офисът се оказа много по-голям, отколкото изглеждаше отвън, и излъчваше богатство. Накрая стигнаха до голяма махагонова врата. На табелката, която беше завинтена на нея, пишеше: „Джеймс Хелиър, младши партньор“. Секретарката почука два пъти и изчака да чуе отговора, преди да отвори.

— Двамата господа от полицията, сър.

Джеймс Хелиър беше не по-малко елегантен от секретарката. Метър и осемдесет, на около четирийсет, с атлетично телосложение. Светлокестенява коса, безупречно подстригана. Изглеждаше здрав и във форма по начина, присъщ на богатите. Добра храна. Хубави почивки. Скъпи спортни зали и козметика за поддържане на кожата. Костюмът му вероятно струваше колкото месечната заплата на Шон. Може би дори две.

Хелиър протегна ръка.

— Джеймс Хелиър. Секретарката каза нещо за откраднати чекове, но не мисля, че това е вероятно…

Секретарката вече беше излязла и бе затворила вратата.

Шон го прекъсна:

— Всъщност не това е причината, поради която сме тук, господин Хелиър. Чековете ви са наред. Трябва да ви зададем няколко въпроса, но решихме, че е добре да сме дискретни, преди да имаме възможност да разговаряме с вас.

Шон го изучаваше. В разследване като това свидетелят за секунди можеше да се превърне в заподозрян. Дали пред очите му не беше убиецът на Даниъл Грейдън?

— Надявам се, че не сте дошли да се опитате да получите данни за някой клиент. Ако е така, трябва да носите съдебна заповед.

— Не, господин Хелиър. Става дума за вашите посещения в клуб „Утопия“.

Хелиър бавно се отпусна на стола си. Сърцето му блъскаше като крилцата на колибри. Какво знаеха? Какво бяха открили за него? За миг можа да чуе как собствената му кръв се носи по артериите, зрението му се замъгли, но външно не се промени нищо.

— Извинете, но не знам такъв клуб. Единственият клуб, в който членувам, е моят голф клуб „Хоум Хаус“ на площад „Портман“. Може би го знаете?

Шон се опитваше да го прецени. Беше сигурен, че Хелиър лъже, но пък изглеждаше много самоуверен.

— Сержант Донъли проведе някои проучвания в клуба. Били сте разпознат.

— От кого?

— В момента не мога да ви кажа това.

— Разбирам — отговори Хелиър с усмивка. — Неизвестен обвинител значи.

Шон знаеше, че Хелиър смята, че го лъже.

— Не. Просто засега иска да остане анонимен.

— Добре, който и да е той, лъже. Мога да ви уверя, че никога не съм чувал за клуб на име „Утопия“.

— Господин Хелиър, наредих всички записи от камерите за видеонаблюдение на клуба да бъдат иззети. В момента, докато разговаряме, хората ми преглеждат записите от миналата седмица. Ще извадят снимки на всички, които се виждат на записите. Сигурен ли сте, че докато ги преглеждам, няма да попадна и на ваша снимка? Защото, ако това стане, ще започна да се питам защо лъжете. Схващате ли?

Настъпи дълга пауза. После Хелиър попита:

— Кой ви насочи към това? Кой ви плати да ме следите? Жена ми? — Гласът му беше съвсем спокоен.

Шон и Донъли се спогледаха малко объркано.

— Господин Хелиър — започна Шон, — това е разследване на убийство. Ние сме полицаи, а не частни детективи. Разследвам убийството на Даниъл Грейдън. Убит в сряда срещу четвъртък в неговия апартамент. Господин Хелиър, мисля, че сте познавали Даниъл. Така ли е?

— Убит? — възкликна мъжът. — Боже мили! Как?

Шон наблюдаваше всяко трепкане по лицето на Хелиър, всяко движение на ръцете и пръстите му, всяко помръдване, всеки признак, който би му подсказал дали смайването му е истинско. Усещаше ли следа от съчувствие?

— Бил е намушкан в апартамента си — отговори му Шон и зачака реакцията и издайническите признаци, които щяха да я съпровождат.

— Господи! Кой го е извършил и защо? Разбрахте ли?

— Не — отговори Шон, докато съзнанието му обработваше изпълнението на Хелиър, защото беше сигурен, че е игра. Колкото и да беше отработена, колкото и да беше убедителна, все пак си оставаше театър. — Всъщност се надявахме, че вие можете да ни помогнете за „кой“ и „защо“.

— Съжалявам, но наистина не виждам как бих могъл да ви помогна. Познавах бегло Даниъл. Не зная нищо за живота му. Имахме кратка плътска връзка, нищо повече.

— Той знаеше ли, че сте женен? — попита Шон.

— Не, не мисля. Защо да знае?

— Вие сте богат. Той знаеше ли нещо за вашето финансово състояние? — Шон ловко налагаше ритъма на разпита.

— Доколкото знам, не. — Хелиър отговаряше бързо и уверено.

— Господин Хелиър, опитвал ли се е някога Даниъл Грейдън да ви изнудва за пари или за други услуги?

— Вижте, инспекторе… ъъъ… съжалявам, забравих ви името, зная защо го правите.

— Кориган. Шон Кориган.

— Добре, господин Кориган. Мисля, че моят адвокат трябва да е до мен, преди да кажа каквото и да било.

Даниъл се наведе към него.

— Разбира се, господин Хелиър. Ако питате мен, може да имате и цял съдебен състав, но в момента сте свидетел, а не заподозрян. За какво ви е тогава адвокат? Разбира се, не съм сигурен, но си мисля, че жена ви не знае за вечерните ви похождения. А другите партньори в тази прекрасна фирма? Дали знаят, че си падате по млади мъжки проститутки? Всичко зависи от това доколко вярвате, че вашият адвокат ще прояви пълна дискретност. Мен също трябва да включите в сметката. — И Донъли се подсмихна.

Хелиър мълчаливо се вторачи в двамата натрапници, нахлули в живота му. Малките му умни очи се стрелкаха между детективите.

— Добре де, добре. Моля, само говорете по-тихо. — Той нервно се изправи, после пак седна. — От време на време ходя там, но моля ви, жена ми не бива да научава. Ако разбере, това ще я съсипе. Децата ни ще се превърнат в обект на подигравки. Те не бива да бъдат наказвани за моите слабости. — Замълча за момент. — Може да ви е трудно да го разберете, но аз обичам жена си и децата. Обаче имам други нужди. Потисках ги повече от двайсет години, но наскоро започнах да посещавам нощния клуб. Просто не можех да се спра.

— Спомняте ли си кога за последен път видяхте Даниъл Грейдън?

— Не… не си спомням точно кога.

— Опитайте се — отсече Шон.

— Преди около седмица.

— Трябва да знаем точно кога и къде — настоя инспекторът.

— Вижте, аз…

Шон го сряза:

— Моля. Точно кога и къде.

— Проверете в бележника, календара, айфона или каквото използвате за планиране — подсказа му Донъли.

— Не е в седмичните ми планове. Предполагам, че сте наясно защо.

— Е, все нещо ще има — подхвърли Шон. — Фалшива бизнес среща, делова вечеря, която никога не се е състояла. Вкарали сте такава информация, за да се предпазите.

Хелиър изучаваше Шон, погледите им се бяха впили един в друг. Шон го изнервяше. Искаше да попита инспектора откъде знае, но вместо това с въздишка взе айпада си. Опитният му пръст се плъзна по екрана и след секунди намери онова, което търсеше — фалшива вечерна среща в Цюрих.

— Последният път, когато видях Дейвид, беше миналият вторник — преди осем дни.

— Къде? — попита Шон.

— В „Утопия“. Виждахме се само там.

Шон не му повярва.

— Не сте ходили в апартамента му, така ли?

— Не съм.

Шон имаше усещането, че е жесток.

— Плащахте ли му за секс в клуба или някъде другаде?

— Плащам си за секса, защото е по-просто. Нещата не се усложняват излишно. Не мога да рискувам да се забъркам във връзка. Това би ме направило уязвим. Инспекторе, няма защо да правите отвратени физиономии. Аз също не харесвам факта, че си плащам за секса. Гледам нещата да са колкото може по-прости.

— Напълно сигурен ли сте, че не сте били в апартамента му?

— Не съм — повтори Хелиър.

— А снощи. Къде бяхте снощи? — продължи Шон.

Хелиър присви очи.

— Вие нали… нали не мислите, че имам нещо общо със смъртта му?

— Просто трябва да знам къде сте били снощи — повтори Шон с почти приятелска усмивка.

— Добре, щом държите. Цяла вечер си бях у дома. Имах да наваксвам с цял куп документи. Тръгнах си оттук към шест, прибрах се направо вкъщи и прекарах по-гол ямата част от нощта в кабинета си.

— Някой може ли да потвърди това? — попита Шон.

— Жена ми — отговори Хелиър. — Вечеряхме заедно, но както казах, прекарах по-голямата част от нощта в работа. Сам.

— Тогава трябва да говорим с жена ви.

— Вижте — озъби се Хелиър, — заподозрян ли съм, или не?

— Вие сте все още свидетел, докато не кажа обратното. Обаче въпреки това трябва да говорим с жена ви.

— Не се притеснявайте — успокои финансиста Донъли. — Няма да й кажем какво разследваме.

— А какво ще й кажете?

— О, не знам. Може да й кажем, че разследваме кражба на самоличност, случай на сбъркана самоличност — отговори сержантът. — Колкото по-скоро потвърди, че сте си били вкъщи цялата вечер, толкова по-бързо ще ви оставим на мира. Така добре ли е?

— Господин Хелиър, нали искате да ни помогнете? — притисна го Шон.

Хелиър поседя известно време неподвижен, после взе един лист и бързо написа нещо на него.

— Ето ви името на жена ми и адреса ни. Мисля, че телефонно обаждане няма да ви задоволи.

— Много сме ви задължени — каза Донъли, докато прибираше листа в джоба на сакото си.

— Дали ще си е у дома сега? — попита Шон.

— Предполагам.

— Добре. — Шон кимна.

— След като жена ми потвърди, че съм си бил вкъщи, всичко ще свърши, нали?

Шон едва не се изсмя.

— Не, господин Хелиър, нещата са малко по-сложни. Утре или вдругиден трябва да дойдете в управлението. По което време ви е удобно. Ако искате, доведете и адвоката си.

— Но нали ви казах всичко, което знам? — възрази финансистът. — Съжалявам, но наистина не мога да ви помогна повече.

— Правили сте секс с млад мъж, който сега е мъртъв — обясни му Шон. — Убит. Взели сме проби от тялото на жертвата. Криминологични проби. Ако сте правили секс с него преди няколко дни, частици от вас може още да са по жертвата. Трябва да елиминираме всички проби, които може да сте оставили по тялото.

— Това няма да е нужно. Аз винаги използвах презерватив. Може да съм глупав, но не съм луд. Няма да намерите… — Хелиър спря, за да потърси подходящите думи — нищо мое по тялото му. Няма нужда да ме преглеждате.

Шон приближи лицето си до неговото.

— Напротив, господин Хелиър, напротив. И вие ще ми дадете онова, което искам. Ако не го направите, ще ви арестувам по подозрение в убийство и пак ще получа пробите, които ми трябват. Ще извадя съдебно постановление и ще претърся къщата ви. Ще претърся и този офис и няма да съм толкова дискретен за нашето разследване, както сега. — Шон не блъфираше. Колкото по-сериозно беше престъплението, толкова повече власт имаше и можеше да я използва до границите на възможното. Отвори портфейла си, извади визитка и я хвърли на писалището.

— Това са телефоните ми — служебният и мобилният. Разполагате с един ден да ми се обадите. Освен това ми трябват писмените ви показания. Трябва да ни напишете всичко за вашата връзка с Даниъл Грейдън. Един ден, за да ми се обадите, господин Хелиър, и после…

Неочаквано вратата на кабинета на Хелиър се отвори без почукване и влезе друг добре облечен мъж, трийсетинагодишен, с богаташко излъчване. Шон предположи, че трябва да е началникът на Хелиър. Огледа го несъзнателно, попиваше подробности, които може да забележи само ченге. Правеше го с всеки и почти винаги — професионален навик, който почти не осъзнаваше. Веднага забеляза, че мъжът излъчва власт не само с физическото си присъствие: беше висок, силен и в добра форма, ушитият по поръчка костюм подчертаваше широките му гърди и тънката талия. Но освен това около него имаше аура, едно усещане за власт и контрол. Шон знаеше, че този човек е от началниците, от които подчинените се страхуват и които обичат — рядка смесица у един необикновен човек.

— Джеймс — каза добре облеченият млад мъж, — току-що научих за кражбата. Предполагам, че си успял да се свържеш с банката, преди крадците да са успели да осребрят някой от чековете? — Гласът му напълно съответстваше на външния му вид — властен и налагащ се, но същевременно успокояващ и вдъхващ увереност. Шон усети, че е някак почти гравитационен — притегляше всеки, с когото говореше мъжът, като блестящ актьор на сцената.

— Да, да, свързах се. Край с паниката — отговори Хелиър.

Добре облеченият мъж се ръкува с Шон и Донъли и се представи:

— Себастиан Гибран. Старши партньорът във фирмата. Винаги е удоволствие да помогнем на полицията, с каквото можем. Имате ли някаква представа кого трябва да търсите?

— Не. Още не — отговори Шон, докато му стискаше ръката; чувстваше се малко изваден от равновесие. Ръкостискането на Гибран беше здраво, но не болезнено, макар Шон да беше сигурен, че Гибран би могъл да му смаже ръката, ако поиска.

— Ако можем да направим нещо, за да помогнем — само кажете.

— Благодаря, ако трябва, ще се възползвам от предложението ви — отговори Шон. — Господин Хелиър, няма нужда да ставате. Ще намерим пътя и сами. Благодаря за времето, което ни отделихте.

Двамата детективи се надигнаха да си вървят.

— Ще ви изпратя — каза Гибран.

— Ще се оправим — каза Шон, който искаше колкото може по-скоро да се махне от Хелиър и всичко свързано с него, за да могат с Донъли да започнат да говорят свободно.

— Настоявам — възрази Гибран.

Излязоха и тръгнаха по коридора. Гибран се усмихваше и кимаше на служителите, с които се разминаваха. Когато стигнаха до асансьора, Гибран попита:

— Откъде казахте, че сте?

— Обяснихме на господин Хелиър откъде сме — отвърна Шон.

— Сигурен съм, че сте го направили — озъби се Гибран. — Но не сте казали на мен.

— Нашата работа с господин Хелиър е поверителна — отсече Шон. — Ако той иска да ви каже повече — това си е негова работа. Но за нас, полицията, въпросът е поверителен. — Започваше да не харесва Гибран.

— Инспекторе, ако Хелиър е замесен в нещо, което може да навреди на доброто име на тази институция, трябва да ми кажете. — Гибран заговори с примирителен тон: — Вижте, в днешните несигурни времена много хора разчитат на мен за своето благополучие и сигурност. Моето задължение е да защитавам интересите им. Нуждите на мнозинството имат предимство пред нуждите на отделния човек.

— В прав текст това значи, че ако Хелиър се окаже затруднение за вас, ще го хвърлите на вълците — подхвърли с обвинителен тон Донъли.

Гибран го изгледа строго, после каза:

— Джеймс има голям късмет един инспектор и един детектив да разследват нещо, което изглежда като дребна кражба. — Забеляза как Шон и Донъли се спогледаха. Беше само за миг, но все пак го забеляза. — Нали не сте си помислили, че съм толкова тъп?

Шон нямаше какво да отговори. Почувства, че трябва да контрира, за да извади Гибран от равновесие поне малко, и попита:

— С какво казахте, че се занимавате тук? Международни финанси — какво точно означава това?

— Нищо, за което полицията да се притеснява — отговори Гибран. — Помагаме на хора и организации да набират капитал за различни делови проекти. Нищо повече. Нали разбирате, хора от петролния бизнес искат да навлязат в строителния и имотен пазар. Хора от тези пазари искат да навлязат в бизнеса с техника. От време на време се появява и някой с блестяща идея, но без капитал. Ние им помагаме да намерят нужните средства.

— Чудесно. И звучи много благородно — подхвърли Донъли.

— Ние не сме част от банковата система — увери ги Гибран. — Няма нужда от враждебност.

Шон го изгледа от горе до долу. Нямаше какво повече да каже, освен:

— Довиждане, господин Гибран. Беше ми приятно да се запознаем.

Донъли не каза нищо, но и двамата усещаха как очите на Гибран ги следят, докато влизаха в асансьора. Улицата долу, която беше тяхна територия, ги викаше.

Шон трябваше да измъкне Хелиър от неговия удобен свят в своя, да го откъсне от защитниците му като Себастиан Гибран. Едва тогава щяха да видят истинското му лице.

 

 

Джеймс Хелиър стоеше до прозореца на кабинета си и гледаше детективите, които вече бяха долу на улицата. Едва ли можеха да го видят. Обърна специално внимание на Шон. Изпитваше неприязън към него, усещаше опасността, която излъчва, и изпита гняв и към двамата. Смятаха се за умни, но нямаше да му съсипят нещата. Щеше да се погрижи за това.

Изруга под нос — в края на краищата бе разпознат в шибания нощен клуб и се запита от кого ли. Трябваше да е по-внимателен. Беше злополучно, но не напълно непредсказуемо. Трябваше да запази спокойствие. Нямаха нищо срещу него. Полицейските приказки и заплахи не означаваха нищо. Щеше да чака и да види дали и как ще се развият нещата. Нямаше да се паникьоса и да побегне. Нямаше нужда. Поне засега.

Обаче трябваше да внимава и с Гибран. Как пристигна и си навря носа в неща, които не са негова работа. Мислеше се за невероятно умен — старши партньор в „Бътлър и Мейсън“, едва ли не шериф на фирмата. Ако станеше беля, той щеше да е офейкал много преди Гибран да е разбрал нещо. Гибран би трябвало да помни, че тъкмо той му бе осигурил работа в „Бътлър и Мейсън“. Лично беше проверил препоръките му, чудесните характеристики на бившите му работодатели в Съединените щати и Близкия изток. Нито една от тях обаче не беше истинска. Ако Гибран се беше метнал на самолета и бе проверил миналото му както трябва, щеше да открие, че историята на предишните му назначения е мит, но Хелиър знаеше, че няма да го направи. Беше сигурен, че Гибран ще се довери на телефонни обаждания и електронни писма, а те бяха толкова лесни за подправяне, особено за човек като Хелиър, който разполагаше с приятели в низините и знаеше греховете на някои във висините. Не беше по-трудно да заблуди Гибран, отколкото останалите. Макар Хелиър никога да не беше учил счетоводство и финанси, онова, което беше научил на улицата, което беше усвоил, за да оцелее, го бе направило повече от квалифициран да работи, където си поиска.

Дръпна се от прозореца и седна на бюрото. Харесваше живота си, обичаше всички привилегии, които му носеше това, че е Джеймс Хелиър, и прикритието, което това осигуряваше на другите му дейности в миналото, настоящето и бъдещето. Нямаше да позволи нито на инспектор Кориган, нито на Гибран да му прецакат живота — не и след толкова години. Обичаше играта, обичаше и парите, но все пак повече обичаше играта, а тази още не беше загубена.

 

 

Шон и Донъли се качиха в колата и Донъли попита:

— Е? Какво мислиш за господин Джеймс Хелиър? Имаш ли някакво усещане за него?

— Хлъзгав тип — отговори инспекторът. — В интерес на истината, и началникът му е същият. Трябва да внимаваме за Гибран. Прилича на човек, който иска да си навре носа в нашето разследване. А що се отнася до Хелиър, под костюма и скъпата подстрижка се крие един гневен човек. — Обаче не каза на Донъли за животинската миризма, излъчвана от Хелиър. Тежка миризма, почти воня. Същата миризма беше подушвал и при други. При други убийци. Знаеше, че Донъли не я е усетил. Само онези, които са се докосвали до ада, можеха да я подушат. — Защо ли е толкова ядосан на света?

— Ядосан на света? — повтори колегата му. — Мисля, че беше ядосан само на нас.

Шон осъзна, че отново напредва твърде бързо за хората около себе си, че обсъжда с тях неща, които няма как да са усетили и почувствали.

— Прав си — престори се той, че е съгласен с Донъли, на когото трябваше да представи нещо по-логично и осезаемо. — Обаче той вече има два възможни мотива. Първо, имал е интимна връзка с Грейдън и в един момент нещо се е объркало.

— И какво, отново се връщаме на скарване между любовници?

— Или — продължи Шон, без да му отговори. — Грейдън го е изнудвал и Хелиър си е помислил, при това с основание, че единственият начин да го спре, е да го убие. Той си е благодатен обект за изнудване, а Грейдън си е падал по хубавите неща — нали видя апартамента му?

— А седемдесет и седемте рани? — попита Донъли. Те наистина се нуждаеха от обяснение. — Ако просто е искал да го премахне, защо не го е направил набързо и спретнато? Изстрел, удар с нож в сърцето, удушаване? Това ме кара да си мисля за битово насилие.

— Не. — Шон поклати глава. — Спомни си какво ни каза доктор Канинг — раните са разположени по тялото почти ритуално, сякаш убиецът е искал да ни накара да си мислим за нападение в пристъп на ярост и да ни накара да хукнем по погрешна следа, като търсим някое ревниво бивше гадже. И дори нападение без повод от непознат. Това, както и липсата на следи на местопроизшествието, ме кара да мисля, че е предумишлено, което означава, че най-вероятната причина за убийството е изнудване. Или някаква друга причина, за която още не сме се сетили. Иначе всичко останало е театър.

Донъли не изглеждаше твърде убеден.

— Добре, поради липса на нещо по-добро, можем да преспим с тази мисъл, стига да си убеден, че Хелиър има достатъчно кураж, за да убие.

— Нека кажем така: имам много лошо усещане за него — отговори Шон. — От опита му да разиграе състрадание направо ми прилоша, а той самият е напълно фалшив. Целият му живот е една лъжа.

— Защо си толкова сигурен, че е разигравал сценка? — попита сержантът. — Аз мисля, че беше искрено изненадан от убийството на Даниъл.

— Фалшива искреност — отвърна Шон остро. — Много пъти съм виждал подобно нещо.

Донъли работеше с Шон от достатъчно време, за да знае, че понякога просто трябва да приема някои неща, така че каза:

— Понякога си направо плашещ. Значи сега единственото, от което се нуждаем, са доказателства, които да докажат теорията ти.

— Да. Както винаги това е най-трудната част.

— Ами арестувай го още сега. Претърси кабинета му, къщата, колата. Провери банковите му сметки. Сравни неговите отпечатъци и намазки с всичко намерено на местопрестъплението.

— Не — каза Шон. — Не усетих паника, когато го попитахме дали е бил в апартамента. Знае, че не е оставил следи. Хайде за известно време да го поставим под наблюдение.

— Денонощно наблюдение?

— И да започне колкото се може по-скоро — потвърди началникът му. — Може да е направил някакъв пропуск. Нещо, което би могло да го издаде. Ако извадим късмет, ще ни отведе при доказателството, което ще го окачи на въжето.

— Ако извадим късмет — натърти Донъли.

— В момента не разполагаме с нищо друго. Да поровим в миналото му. Човек като Хелиър не се появява просто така. Накарай да проверят криминалните й разузнавателните архиви. Провери дали господин Хелиър не крие някакъв скелет в гардероба.

— А данъчната служба, архивът на трудовите досиета, обща информация за произхода му?

— Още не — отговори му Шон. — Още нямаме достатъчно материал за съдебно разпореждане. Нека първо си свършим работата в нашите собствени архиви и да видим какво ще изскочи.

— Разбрано. Нещо друго?

— Да — каза Шон. — Ще вземеш колата и ще се върнеш в службата. Съсредоточи се върху намирането на останалите клиенти на жертвата и ми кажи, щом намериш някого или нещо интересно.

— Добре. А ти?

— Какво друго, ако не да си побъбря с жена му.

 

 

Шон взе метрото от Найтсбридж до Кингс Крос. Отбелязваше си всички места с камери за видеонаблюдение, откъдето можеше да е минал Хелиър, включително камерата, която гледаше към стоянката на такситата пред метростанцията. Оттук начинът им на придвижване стана различен, защото Шон измина останалата част от пътя с автобус — черните таксита бяха скъп лукс за него, нереалистично средство за транспорт. Но не и за Хелиър.

Не му отне много време да стигне до дома на Хелиър на Девония Руод в Излингтън, близо до Ъпър стрийт и спирката на метрото „Ейнджъл“. Беше красива еднофамилна къща и приличаше на по-малка разновидност на фирменото седалище на „Бътлър и Мейсън“. Шон се почувства недооценяван и ниско платен. Качи се по стълбите и почука два пъти с хромираното чукало. След приемливо забавяне вратата се отвори.

— Здравейте — каза жената. Шон беше очаквал, че ще е по-многословна. Показа й служебната си карта и се опита да изглежда колкото може по-неофициален.

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоя. Аз съм инспектор Шон Кориган от Лондонската полиция.

— О — възкликна тя, опитваше се да разиграе изненада. Значи Хелиър се беше обадил и я беше предупредил. Това нямаше значение. Шон беше предположил, че ще го направи — но не за това беше тук. Беше дошъл за моментална снимка на живота на Хелиър, която никога не би пропуснал.

— Госпожа Хелиър? — попита с усмивка.

— Да. Елизабет. Какво има?

Шон я вдиша цялата, поразен колко много прилича и звучи като женска разновидност на Джеймс Хелиър: висока, слаба, привлекателна, възпитана — продукт на частен пансион и две ски отпуски на година; през целия си живот беше получавала най-доброто; обаче, за разлика от общуването си с Хелиър, той усети нейния наивитет. Дали Хелиър не се беше оженил за нея заради това?

— Нищо тревожно — излъга Шон. — Занимавам се със случай на открадната самоличност. Смятаме, че някой се опитва да мине за вашия съпруг Джеймс.

— Наистина ли?

— Да — излъга Шон отново. — Снощи са се опитали да направят значителна покупка в „Хародс“. Вече разговарях със съпруга ви и той каза, че е бил цялата вечер с вас вкъщи. Ако можете да потвърдите това, ще знам със сигурност, че задържаният лъже.

— Щом вече сте разговаряли със съпруга ми, защо искате и аз да потвърдя, че си е бил вкъщи?

Наивна, но не и глупава, отбеляза Шон.

— Защото съм педант. Може би можем да обсъдим това вътре — предложи той, защото отчаяно му се искаше да види дома на Хелиър, да се поразходи в кожата на Джеймс Хелиър, та ако ще би само за няколко минути.

— В момента не е удобно. Всеки момент децата ще се върнат от урока си по тенис. Не искам да започнат да се тревожат. Сигурна съм, че разбирате. Мога да потвърдя, че вчера Джеймс си беше вкъщи, макар че не го виждах много-много, защото работи в кабинета си почти през цялата нощ.

Шон не можа да се сдържи да не погледне покрай нея в къщата и усети как тя сякаш порасна, за да му попречи. Тя толкова искаше да стои настрана от семейния й живот, колкото той знаеше, че няма да го направи.

— Естествено — каза той. — Разбирам и ви благодаря. Много ми помогнахте. Ще ви оставя на спокойствие. — Обърна се да си върви, но рязко се извърна и заговори бързо, преди вратата да се затвори: — Още нещо. Дреболия. — Устоя на раздразнението, което се изписа на лицето й, лекото зачервяване, което се видя само за миг под тена й. Посочи с пръст напосоки към къщата и попита:

— Всъщност в кое помещение е кабинетът на съпруга ви?

Тя почти залитна, неподготвена за въпроса. Очевидно мъжът й не й беше казал да очаква подобен въпрос.

— Има ли значение?

— Не — отговори Шон с усмивка. — Почти никакво. — И зачака, без да помръдва: знаеше, че тя ще отстъпи пред мълчанието.

— Ето там — накрая отговори тя и посочи двата предни партерни прозореца; нямаше търпение да се отърве от него.

— Аха — отговори той. — Ако имах подобна къща, аз също щях да разположа кабинета си там. — Знаеше, че вече е време да си тръгне. Беше посял семената на съмнението в нея и тя щеше да посее семената на страха у Хелиър. Представи си паническия разговор, който щеше да проведе със съпруга си по-късно, как двамата ще се разпитват един друг и как ще се съмняват един в друг. — Ами… вече ви отнех доста време. Довиждане, госпожо Хелиър. Поздравете Джеймс от мен.

Тя не отговори. Преди да стигне най-долното стъпало, Шон чу как вратата се блъсна.

 

 

Измина дългото разстояние от Излингтън до Пекам с градския транспорт. Гледаше със завист другите пътници, които вероятно се връщаха уморени у дома за края на седмицата, докато той отново отиваше в службата. Всичките му мисли за дома и почивка бяха само далечна надежда. През последните две нощи не беше спал повече от шест часа и знаеше, че и следващите няколко няма да е по-добре. Напомни си да си купи хапчета кофеин.

Влезе през главния вход на полицейското управление и се качи по стълбището до общото помещение, без да поздрави никого. Докато вървеше към кабинета си, небрежно отбелязваше кой е тук и кой го няма. Предположи, че онези, които ги няма, сигурно водят проучванията, които им е възложил Донъли.

Влезе в кабинета си и тежко се отпусна на стола. След секунди Донъли се появи на прага на отворената врата, прегърнал тежък куп свидетелски заявления и изпълнени задачи. Изглежда, не усещаше тежестта.

— Как мина срещата с половинката на Хелиър?

— Тя лъже — отговори инспекторът. — Каза, че си бил вкъщи цялата нощ. Останах с чувството, че не го прикрива за първи път.

— Аха. А знае ли какво разследваме?

— Не. Освен ако Хелиър не й е казал, в което силно се съмнявам.

— Значи технически погледнато той има алиби — отбеляза сержантът.

— Да. Но е толкова рехаво, че можеш да прекараш през него цял автобус. Тя каза, че цяла нощ си бил в кабинета. Сам. Кабинетът е на партерния етаж до входната врата. Можел е лесно да се измъкне и да се прибере.

— Обаче ти смяташ, че изобщо не се е прибирал у дома, така ли? — попита Донъли.

— Да — потвърди началникът му. — И като стана дума за Джеймс Хелиър, какво изкопахте?

— От гледна точка на криминалните досиета, той е чист като сълза. Доколкото мога да кажа, няма дори глоба за паркиране. От няколко години работи за „Бътлър и Мейсъи“. Преди това е работил за някаква американска фирма в Ню Йорк, а още по-отдавна е работил в Хонконг и Сингапур.

— Откъде изрови всичко това? — Шон беше впечатлен.

— От Гугъл. — Донъли се усмихна хитро. — Технически прогрес. Нашият най-голям приятел и най-голям враг. Освен това звъннах на един приятел в данъчното и нахално помолих за услуга. Що се отнася до тях, той е в рамките на закона. Откакто се е върнал в Обединеното кралство, си плаща данъците навреме и в пълен размер. Не са имали проблеми.

Шон въздъхна разочаровано, макар да не бе очаквал нещо различно. После отбеляза:

— Като се има предвид вкусът му към забавления след работно време, едва ли ще е склонен да пусне лицето си в интернет — отбеляза Шон.

— Няма снимки — обясни Донъли. — Купища информация, но никакви снимки.

— Предпазлив е — каза Шон. — Точно като типа, който е убил Грейдън. Много, много предпазлив.

— След началото на банковата криза много хора си свалиха снимките от интернет — припомни му Донъли.

— Да, но Хелиър е финансист, а не банкер.

— Шефе — възрази детективът, — живеем в страна, в която седемдесет процента от населението не знае разликата между педофил и педиатър.

Шон въздъхна.

— Добър довод и навреме казан. — Потърка очи достатъчно силно, за да се насълзят, и още преди да започне да рови в чекмеджетата на бюрото за болкоуспокояващи, наближаващото главоболие му прати първото предупреждение.

— А останалите, които са били с него в нощта на убийството? — попита Шон, без да поглежда Донъли.

— Повечето се обадиха или ги търсим — докладва Донъли, — обаче няма нищо интересно. Един-двама са познати на полицията, но за дребни работи. Събрахме цял куп намазки и пръстови отпечатъци. Все пак човек не знае откъде ще изскочи късметът.

— Да, възможно е. Но точно сега изобщо не се чувствам късметлия.

— Е, може би това ще те развесели — ухили се сержантът и стовари дебелата купчина хартия на бюрото му.

Шон разпери протестиращо ръце.

— Какво е това?

— Заявления на свидетели, завършени действия и най-различни глупости, които трябва да прочетеш. Главен инспектор Федърстън иска утре сутринта пълен брифинг.

Шон въздъхна тежко. Всички мисли за домашни удобства отплуваха още по-надалеко. Това щеше да е поредната дълга и самотна вечер, а компания щеше да му прави единствено картината на обезобразеното тяло на Даниъл Грейдън.

 

 

След часове се прибра изтощен, но напълно разсънен — възможно най-лошото съчетание. След срещата с Хелиър имаше хиляди неща, които трябваше да навакса. Заявления от свидетелите от клуба, охраната, съседите, приятелите и колегите — всичко това трябваше да бъде изчетено. Криминоложки доклади, разузнавателни архиви, списъци с веществени доказателства, документи за брифинга и доклади за извършени престъпления — всичко това трябваше да се проучи подробно. Нищо не можеше да чака до утре. Имаше нужда от силно питие — такова, което веднага щеше да забави оборотите на съзнанието му, без да препълва пикочния мехур. Ако сънят дойдеше, не искаше да го прогони отново, защото му се е допикало.

Кейт го чакаше. Щеше му се да не го бе правила. Не искаше да разговаря. Искаше питие, сандвич и да гледа нещо тъпо по телевизията. Мина покрай всекидневната, където седеше жена му, и пътьом каза:

— Прибрах се.

След секунди Кейт дойде в кухнята и отбеляза ненужно:

— Закъсня.

— Съжалявам — отговори Шон: думи, които сякаш казваше все по-често и по-често. — Знаеш как е, когато имаме нов случай — първите няколко дни винаги са кошмарни.

— Кошмарни за кого? — попита тя по-предизвикателно, отколкото беше възнамерявала.

— Не знам — отговори Шон. — За теб? За мен? За момчето, на което са смазали черепа и е умряло още преди животът му да започне? За неговите родители, които трябва да се оправят с факта, че тяхното момче си е отишло завинаги и никога няма да се върне?

Грозно, потискащо и хладно мълчание изпълни помещението. Кейт си пое дъх.

— Добре ли си?

— Аха — прие той маслиненото клонче. — Разбира се, малко съм уморен и кисел. Извинявай. Децата спят вече, нали?

— Минава единайсет. Каква майка ще съм, ако не съм ги сложила да спят? — Приближи се зад него, докато той се оглеждаше за чаша, и го прегърна през кръста. Беше в добра форма за мъж, наближаващ четирийсетте. Имаше физиката на боксьор от средна категория — наследство от юношеските му години. Спортът беше едно от нещата, които го бяха държали настрана от неприятностите, докато твърде много от юношеските му приятели се бяха отдали на криминална кариера. — Радвам се, че се прибра.

Той се притисна в нея.

— Аз също. Съжалявам, трябваше да звънна. Изгубих представа за времето. Как е Манди? Ще ми прости ли?

— Ами тя е само на три. Имаш достатъчно време да оправиш нещата, но проблемът не е малката госпожица Манди. Ами аз? Как ще оправиш нещата с мен?

Шон се усмихна.

— Ще ти купя цветя.

— Не, инспекторе, не е достатъчно. Аз си мислех за нещо по-скорошно и доставящо много по-голямо удоволствие.

И го поведе към стълбището към спалнята. Щом обаче стигнаха горната площадка, от стаята на Манди чу тънко гласче:

— Тате?

Той погледна извинително жена си и прошепна:

— По-добре да надникна за миг.

Кейт издърпа ризата през главата си. Мургавата й кожа проблесна на лунната светлина.

— Не се бави много, защото може да заспя.

Шон тихичко влезе в стаята на Манди; нощното осветление очертаваше малка фигурка в пижама. Щом го видя, тя се усмихна широко.

— Тате!

— Здравей, съкровище. Вече трябва да спиш.

— Чаках те да се прибереш, тате.

— Не бива да ме чакаш. Понякога татко се прибира много късно.

— Защо се прибираш много късно, тате?

— Скъпа, сега не е време за разговори. Ще говорим утре.

— Мама казва, че ловиш лоши хора.

— Така ли? — отговори Шон, като гледаше да не прозвучи като въпрос.

— Тате, какво правят лошите хора?

— Нищо, заради което трябва да се тревожиш — излъга Шон. — Хайде сега да спиш. Татко е тук. Татко винаги ще е тук.

Погали я по косата. Видя как очите й потрепнаха и се затвориха. Но дори когато заспа, не можеше да се отдели от нея. Кейт щеше да разбере.