Люк Дилейни
Без милост (16)

16.

Сряда сутрин

В 7:30 Шон вече беше в управлението. Няколкото часа сън, душът и чистите дрехи отчасти го бяха съживили. Скоро щеше да информира половината от екипа. Другата половина беше още из Лондон да наблюдава Хелиър. Останал в кабинета си цялата нощ. Очевидно готвеше нещо.

Телефонът иззвъня. Беше се почнало — първото от безкрайните телефонни обаждания всеки ден.

— Инспектор Кориган. — Опита се да прикрие умората.

— Добро утро, сър. Аз съм полицай Йънг от ДП. — Съкращението не говореше нищо на Шон. — Дирекция „Криминално разузнаване“. Изпратихте ни едни числа. Телефонни номера от адресника на някои си Джеймс Хелиър. Поискахте да проверим на чие име се водят.

— Да. Точно така. И какво стана?

— Всъщност обаждам се да ви осведомя, че това не са истински телефонни номера.

— Не са истински? Как така?

— Просто не са. Мисля, че накрая може и да излязат телефонни номера, но са кодирани.

Шон се намръщи. Беше очаквал подобно нещо. Точно затова Хелиър бе отрекъл, че има записан телефона на Даниъл Крейдън. Ако си беше признал, щеше да се наложи да разкрие кода си, а с него те можеха да дешифрират всеки телефонен номер в азбучника. Да проследят всяка негова тайна връзка. И да научат много неща. Хелиър беше предпазлив. Много предпазлив.

— Можете ли да дешифрирате кода? — попита Шон.

— В разузнаването не се занимаваме с дешифриране — отговори бодро Йънг.

— Някаква представа кой се занимава с подобно нещо?

— Не мога да ви посоча определено име или място. Трябва сами да си намерите специалист — от контраразузнаването или някой университетски преподавател.

— Шегувате се!

— Не се шегувам. Мога да опитам и аз, ако желаете.

— Много ще съм ви задължен. Звъннете ми веднага щом откриете нещо. — Шон остави слушалката на вилката и телефонът веднага започна пак да звъни. В същия миг на вратата се появи Сали. Шон вдигна показалец, за да й даде знак да мълчи, и вдигна слушалката.

— Шефе, обажда се Джими. — Беше полицай Джим О’Конър, началник на втория импровизиран екип за наблюдение. — Нямам представа какво се е случило снощи, но някой от другия екип е прецакал работата.

— Какво е станало?

— Казаха ми, че обектът цяла нощ не е напускал офиса.

— На мен ми казаха същото.

— Тогава защо видяхме обектът да влиза във фирмата?

Шон бавно се отпусна на стола.

— Невъзможно — беше всичко, което можа да каже.

— Невъзможно или не, току-що го видях. Беше потвърдено и от наблюдателни екипи едно и три. Освен това е с други дрехи. Съжалявам, шефе, но някой е прецакал работата.

Шон знаеше какво означава това. Хелиър отново действаше свободно. Цяла нощ е бил на свобода. Дали щяха да платят скъпо за грешката си? Дали някой не бе платил за нея с живота си?

Шон тресна слушалката в момента, когато на прага се показа Донъли.

— Проблем?

Шон въздъхна дълбоко.

— Онзи, който е наблюдавал Хелиър, го е изпуснал. — Стана и забърза към общото помещение. Сали и Донъли го последваха.

— Не може да бъде. Не и докато аз го наблюдавах. Той ни улесни, защото остана да работи цяла нощ. Прекалено е уплашен от медиите и не иска да си покаже лицето.

— Съжалявам, Дейв — отговори Шон, без да го поглежда, — но беше потвърдено. Няма грешка. Хелиър ви се е измъкнал. Искам да помислиш как и кога е могло да се случи.

— Мамка му, не го вярвам — възрази Донъли.

— Станало е, Дейв. — Шон продължаваше да не го поглежда. — Просто го приеми.

Сали се опита да помогне.

— Тази нощ няма убийства. Вече проверих.

— Искаш да кажеш, че няма открити убийства, извършени тази нощ — уточни Шон. — Има известна разлика — добави ненужно. — Да се надяваме, че днеска няма да има тесли.

— Шефе, чакай малко — каза Донъли. — Казах, ти, че това импровизирано наблюдение е чиста загуба на време. Разполагах с петима уморени детективи, за да покрием обекта. Това изобщо не е достатъчно.

Шон осъзнаваше грешката си.

— Добре де, добре. Зная, че ти и екипът сте направили възможно най-доброто. Може би има друг изход от сградата?

— Има — озъби му се Донъли. — През подземния паркинг. Но го бяхме покрили.

— Значи има нещо друго. — Шон не искаше да обсъждат тази тема точно сега.

— Вероятно — отстъпи Донъли.

Влетяха в общото помещение. Вътре ги очакваха само петима детективи. Шон нямаше достатъчно хора. Импровизираното наблюдение поставяше ресурсите му на изпитание.

Разговорите секнаха и всички седнаха на местата си. Шон реши да не споменава, че Хелиър се е измъкнал от наблюдението им. По-късно щеше да нареди на Донъли да им каже. Вече знаеше къде се намира Хелиър в момента, така че нямаше смисъл повече да се разпростира върху това. Не можеше да си позволи разцепление в екипа.

Започна направо, защото времето ги притискаше.

— Може би успяхме да свържем нашия човек с друго убийство. — В помещението се чу сподавен шепот, но никой не изглеждаше изненадан. Шон го беше казал на Донъли още снощи и вероятно той беше разпространил новината.

— На какво основание? — попита помощникът му.

— Три неща — отговори Шон. — Специфичната липса на използваеми криминологични доказателства. Фактът, че следите са от обувки с гладки подметки приблизително същия номер, каквито бяха намерени на нашето местопрестъпление, и трето, същият тип жертва.

— Как така? Нали жертвата в източната част на града е тийнейджърка? Няма много прилики с нашата жертва.

Всички бяха впили очи в Шон; очакваха отговор.

— Според мен полът на жертвите е без значение. — Знаеше, че трябва да убеди екипа в правотата си. Трябваше да ги поведе. Ако изгубеше доверието им, щеше да се окаже сам. Изолиран.

— Добре — каза Донъли. — И как ще придвижим случая напред?

— Правим го обществено достояние — обясни Шон. — Това е инструмент, който още не сме използвали. Ще разпростре следствието по-широко чрез медиите. Надявам се да изскочи ключов свидетел, който да постави Хелиър в или близо до дома на жертвата в нощта на убийството. Може да е използвал такси. Кой знае, може да извадим късмет.

— Дейв, организирай пресконференция — продължи Шон, — но първо информирай нашата пресслужба. Не искам да си имам неприятности. Сали ще се погрижи за телевизионното предаване „Криминално досие“.

— Е, Сали, ще ставаш телевизионна звезда, а? — подкачи я Донъли. В отговор тя му показа среден пръст.

— Групата за разследване на сериозни престъпления, която работи по убийството в Източен Лондон, ще организира собствена пресконференция — продължи Шон. — Засега няма да споменаваме, че между двете убийства може да има връзка.

— Защо? — попита Донъли.

— За да не се паникьоса обществеността. Трябва да внимаваме с медиите. Не търсим сензационни заглавия. Второ, и то е по-важно, не искаме убиецът да разбере, че сме направили връзка. Ако е Хелиър, нека продължи да си мисли, че го разследваме само за убийството на мъжката проститутка. Целта е да продължим да му оказваме натиск за това убийство и може би ще се разсее и ще направи грешка при друго. Няма смисъл да му показваме нашите козове. Следващия път, когато го разпитвам, искам да имам доказателства, за да мога да го разглобя на части парче по парче. Ако намерим доказателствата, може би ще успея да го накарам да говори, а ако успея да го накарам да се разприказва, ще го погреба. Всъщност той сам ще се погребе.

Донъли инстинктивно разбра, че Шон е свършил, и каза високо:

— Я внимавай всички! Имате достатъчно задачи, така че се залавяйте бързо и веднага щом ги изпълните да ми се докладва. Не забравяйте: вие ми носите късчетата от пъзела, а аз го сглобявам.

Срещата свърши. Младите детективи се усмихваха на Донъли, докато си тръгваха. Донъли излезе последен. Крачеше бързо, но не толкова, че да се забележи. Отиде до задното стълбище, слезе два етажа надолу и излезе във фоайето на управлението, откъдето се насочи към малка стая, в която бяха подслонени две стари копирни машини. Вътре имаше и телефон. Донъли вдигна слушалката и набра един номер.

— Ало? — каза сержант Самра.

— Радж, Дейв се обажда.

— Здравей, Дейвид — каза Радж малко предпазливо.

— Какво искаш?

— Онова, което обсъдихме тримата с Джими Досън. — Остави казаното да увисне във въздуха и зачака отговора на Самра.

— Помня — потвърди Радж.

— Промяна в плана.

— Слушам те.

— Вече не ме интересуват само хомосексуални убийства. Искам да научавам за всичко отвратително, и то пръв.

— За колко отвратително говорим?

— Нападение от непознат. Липса на мотив, кървава каша. Както и за всичко сексуално. Не ме интересуват престъпления, свързани с банди, домашно насилие, наркотици и алкохол.

— Ще направя всичко възможно.

— Също както преди — продължи Донъли, — нека се разчуе, но да не се размахва много-много. И не забравяй — трябва да научавам пръв.

Радж погледа телефона известно време, а след това започна да се обажда насам-натам. Първо звънна на сержант Джим и Досън. Ако Джими беше готов да направи това, което искаше Донъли, той също щеше да участва.

 

 

Хелиър стоеше до прозореца в кабинета на един от младшите партньори. Разменяха женомразки вицове и пиеха кафе. Съвършената им секретарка беше причината за много от описваните пози и сексуалните хвалби. Добре, че не можеше да ги чуе.

Хелиър изобщо не мислеше онова, което казваше. Беше важно от време на време да взима участие в подобни социални контакти с колегите си. Особено сега, след като го бяха арестували. Инсинуацията, че е обратен, можеше да е много по-вредна, отколкото подозрението, че е убиец. Смешни типове.

Тази сутрин настроението му беше прекрасно. Би платил значителна сума, ако можеше да се превърне в муха на стената, когато Кориган е научил, че им се е измъкнал. Щеше да ги направи още няколко пъти на глупаци, преди да свърши с тях.

А като му дойдеше времето, щеше да напусне тази проклета от Бога страна и да започне отначало. Но първо Кориган трябваше да бъде сломен. Беше се заклел. Кориган го беше унизил и щеше да си плати скъпо. Италианците твърдяха, че отмъщението е ястие, което е най-вкусно, когато се сервира студено. Той не беше съгласен. Неговото щеше да бъде сервирано направо парещо.

Перфектната секретарка почука на отворената врата и той прогони мечтите от главата си.

— Какво има, Саманта? — попита колегата му.

Тя погледна Хелиър.

— Всъщност трябва да говоря с господин Хелиър.

Той се дръпна от перваза на прозореца и се усмихна мило.

— Да?

— Сър, някой ви търси на телефона, но не иска да си каже името и за какво.

Шибаните журналисти, шибаният Кориган.

— Тогава го разкарай.

Странно, но Саманта се поколеба, сякаш послушанието й се рушеше.

— Какво има?

— Сър, човекът изглежда почти отчаян. Твърди, че има много важна информация за вас. Но иска да говори с вас лично и насаме.

Хелиър присви очи.

— Прехвърли разговора в кабинета ми.

 

 

Сали влезе в офиса на Националната служба за криминално разузнаване, на улица „Спринг Гардънс“ в Ламбет. НСКР беше близо както до криминологичната лаборатория, така и до клуба, където Даниъл Грейдън беше прекарал последната си нощ, и изобщо не се набиваше на очи.

Сали беше оставила колата си на милостта на контрольорите по паркирането и на дребните автокрадци. Животът в Ламбет беше на принципа оцеляват най-здравите. Уважението и страхът, които местното население някога беше изпитвало към полицията, отдавна бяха изчезнали. Сега хората тук живееха по свои собствени закони.

Може би тъкмо заради това охраната в сградата на НСКР беше засилена. Сали натисна бутона на видео интеркома и зачака. След малко се обади бездушен женски глас:

— По какъв повод идвате? Представете се.

— Детектив Сали Джоунс, Група за сериозни престъпления. Идвам да се срещна със сержант Греъм Райт. Доколкото знам, работи в отдел „Фалшифицирани валути“. — И вдигна служебната си карта пред камерата.

Вратата се отвори и Сали влезе. Охранителят й даде бадж с надпис ПОСЕТИТЕЛ и я упъти как да стигне до отдела. Тя кимна и закрачи към асансьорите.

Сержант Райт седеше на бюрото си. Беше на трийсет и няколко и изглеждаше в добра форма. Черната му коса подхождаше на мургавата му кожа. Сали реши, че е привлекателен.

— Сержант Греъм Райт?

Той вдигна поглед от бюрото.

— Да, аз съм.

— Аз съм детектив Сали Джоунс от ГСЗ. — Усети как очите на Райт я огледаха от горе до долу и обратно.

— Какво мога да направя за вас, детектив Джоунс?

— Моля, наричайте ме Сали.

— Добре. Е, Сали?

— Пръстови отпечатъци — отговори тя. — Липсващи пръстови отпечатъци. — Изучаваше лицето му за някаква реакция. Може би малко объркване, но нищо повече. — През деветдесет и девета сте изнесли комплект отпечатъци от Скотланд Ярд.

— Деветдесет и девета? — възкликна Райт. — Това е много отдавна и едва ли помня. Чии са били тези отпечатъци?

— На Стефан Корсаков — отговори тя. Той трепна и Сали го забеляза. — Помните ли?

— Разбира се, че помня.

— И как така? Нали е било много отдавна?

— Защото помогнах да приберат този тип на топло. Ако сте дошли да ми съобщите, че е мъртъв, ще ме зарадвате.

— Може и да е — отговори тя. — Точно това се опитваме да установим. Помните ли как сте изнесли отпечатъците от Ярд?

— Да. Също толкова добре си спомням и как ги върнах.

Сали ускори разпита.

— Защо изобщо сте ги изнесли?

— Направих услуга на колега. Отпечатъците не бяха за мен.

— А за кого?

— За Пол Джарет. По това време беше детектив в Ричмънд. Аз бях още полицай. Заедно работихме по случая Корсаков. Той ме помоли да изнеса отпечатъците и аз го направих. Ако искате да разберете защо са му трябвали, трябва да питате него.

— Знаете ли — отговори Сали, — възнамерявам да направя точно това.

 

 

Телефонът на бюрото на Хелиър иззвъня и той вдигна.

— Джеймс Хелиър.

— Господин Хелиър — започна гласът от другата страна на линията, — надявам се, не се сърдите, че ви търся в работата, но това е единственият начин да се свържа с вас, за който можах да се сетя.

Гласът беше мъжки, непознат, напрегнат, вероятно нарочно променен. Звучеше загрижено. Хелиър не долови никакви вредни намерения, но както винаги си остана предпазлив.

— Не сте журналист, нали? — попита сухо. — Защото ако сте, ще разбера къде работите и още тази вечер ще трябва да си търсите нова работа, но няма да намерите.

— Не, не. — Гласът на мъжа прозвуча леко умолително. Хелиър пак не усети никаква заплаха.

— Тогава кой сте? — попита Хелиър. — И какво искате?

— Приятел — отговори мъжът. — Приятел, който познаваше Даниъл Грейдън. А сега бих искал да стана ваш приятел. Приятел, който може да ви помогне.

Хелиър не каза нищо.

— Следвайте указанията ми — продължи гласът. — Следвайте ги съвсем точно, ако искате да се срещнете с мен, но бъдете предпазлив. Врагове ви дебнат отвсякъде.

Хелиър слушаше напрегнато указанията и запаметяваше всяка подробност. Когато гласът свърши с инструкциите, връзката прекъсна. Хелиър остана да седи мълчаливо с все още притисната до ухото слушалка. След минута или две почукване по вратата го върна в действителността.

— Влез — каза той с леко прегракнал глас.

Вратата се отвори и влезе Себастиан Гибран. Придърпа стол пред бюрото и седна. Хелиър се усети, че се обляга колкото може по-назад, за да се отдалечи от него.

— Реших да видя как си. Да разбера как вървят нещата с полицията. Да се уверя, че си добре. Че не позволяваш случилото се да ти се повлияе.

— Благодаря, Себастиан, добре съм. Въпреки всичко, което ми се струпа. — Беше му по-трудно от обикновено да участва в корпоративната игра. Гласът по телефона го беше обезпокоил.

— Радвам се. Знаех си, че е нужно нещо повече от завистливи обвинения, за да се разстрои човек като теб.

— Завистливи обвинения? — повтори като ехо Хелиър.

— Разбира се — продължи Гибран. — Хората винаги ще завиждат на такива като нас. Те искат онова, което имаме ние, но никога няма да го получат. Не става дума само за богатството, а за всичко останало. Могат колкото искат да си печелят милионите в лотарията на живота, но никога няма да бъдат като нас. Никога няма да крачат сред другите хора, както можем ние — на безопасно място в разтухата на нашето собствено превъзходство. То е наше право. Нали разбираш това, Джеймс?

— Естествено — отговори Хелиър. — Кралят винаги ще си остане крал. Селянинът винаги ще си остане селянин.

— Точно така! — Гибран засия. — Точно затова те доведох във фирмата. Джеймс, защото знаех, че го притежаваш. Знаех, че притежаваш онова, което е нужно. Когато преди години говорих с теб на онази конференция, го разбрах. През онази седмица бях срещнал стотици финансови суперзвезди, но знаех, че си различен. Знаех, че мястото ти е тук, в „Бътлър и Мейсън“, и се погрижих да те имаме.

— Ще съм ти благодарен до гроб — успя да каже Хелиър, леко разтревожен от тази страна на Гибран, която не беше виждал никога — съвършеният корпоративен мениджър и визионер, изместен от арогантен самовлюбен сноб. Дали най-накрая пред него се бе изправил истинският Гибран, или Себастиан просто се опитваше да го подмами да си свали гарда, за да намери причина да го премести на някое не толкова тучно пасище?

— Ти вече си издължил благодарността си — отговори Гибран.

— Все пак благодаря още веднъж. — Хелиър трудно намираше верния тон.

— Джеймс, трябва да знаеш, че никой от нас не е застрахован срещу грешки. Самата същност на нашия бизнес е насочена към поемането на рискове. Приемаме, че от време на време хората взимат лоши решения и че тези решения понякога ни струват много пари — но го приемаме.

Хелиър слушаше и се опитваше да предугади момента, когато разговорът ще бъде насочен към него.

— Обаче други грешки, неточни преценки, несвързани с бизнеса, не са толкова толерирани. Хората, които притежават „Бътлър и Мейсън“, искат да има съвсем точно определен образ: те искат от служителите си да бъдат женени, установени, и ги окуражават да имат деца чрез създаването на структура на заплащането, която възнаграждава семейния живот. Образът на фирмата е създаден специално, а неслучайно, и те ревниво го пазят. Ако някой служител има в живота си моменти, които не се вписват в нашата фирмена етика, те ще очакват от него да ги… — той се спря, за да налучка подходящата дума — да ги спотаи на място, където никой никога няма да ги види. Ако не успее да го направи, тогава позицията му тук може би няма да е защитима. Ако някой привлече нежелано внимание към нашия бизнес, дори да е било неволно, и ако по-късно се разбере, че не е било по вина на този човек, фирмата ще очаква от него бързо да приключи с тази ситуация. Джеймс, ти също споделяш тази философия, нали?

— Абсолютно — отговори Хелиър.

— Чуй ме, Джеймс. — Изведнъж гласът и тонът му прозвучаха повече като на онзи човек, когото Хелиър познаваше. — Това дотук беше корпоративната политика, но сега чуй мен: пази си гърба. Мога да те защитя само толкова.

Джеймс го гледа известно време, после каза:

— Да, ще си го пазя. Благодаря.

— Както казва Ницше: „Свръхчовекът е смисълът на земята. Нека вашата воля да каже: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята!“ От нас се очаква да бъдем свръхчовеци, Джеймс. Провалите на обикновените хора са лукс, който не ни е позволен.

— „Да живее отвъд доброто и злото“^[1] — продължи Хелиър цитатите от Ницше.

Гибран бавно се наведе към него.

— Знаех си, че се разбираме. Трябва да знаеш, Джеймс, че онова, което истински ни отличава, е нашето въображение. Без него ние ще сме като всички останали тъжни глупаци, които кретат наоколо бездушно, безцелно, безсмислено. Годни единствено да бъдат управлявани от онези, които са годни да управляват. Може да звучи арогантно, но не е. Такава е действителността. Това е истината.

 

 

Шон влезе в залата за пресконференции в Ню Скотланд Ярд. Крачеше след главен инспектор Федърстън, който щеше да води пресконференцията. Шон беше тук, за да отговаря на конкретни въпроси, а не да представи положението.

Освен хората от телевизиите имаше и десетина журналисти от печатните медии. Много по-малко, отколкото ако ставаше дума за някоя ВИП персона или убийството на дете, но все пак повече, отколкото ако ставаше дума за някое съвсем обикновено убийство. Повечето бяха следили случая още от арестуването на Хелиър, за което Донъли беше оставил да изтече информация в медиите чрез свой познат.

Федърстън очерта подробностите около убийството на Даниъл Грейдън и започна да обяснява какво иска полицията от обществеността. По-късно тази вечер Сали щеше да го повтори пред камерите на „Криминално досие“.

— Обръщаме се към всеки, който може би е видял Даниъл да се среща с някого въпросната вечер пред нощния клуб „Утопия“. Може би някой шофьор на такси, който го е откарал у дома. Приятел или познат, който го е закарал до вкъщи — обясни Федърстън. — Интересуваме се и от всичко, което някой може да е чул или видял в близост до апартамента на Даниъл в Ню Крос. Например мъж, който се е държал странно. Може би мъжът, отговорен за това ужасно престъпление, е взел такси, за да напусне района. Спомня ли си някой да е взимал пътник оттам в късните часове на нощта? Някой, който да е събудил подозрение?

Шон слушаше разсеяно. Федърстън си вършеше работата професионално, придържаше се към сценария, но имаше една точка, която Шон не беше обсъдил с него преди пресконференцията.

Въпрос, зададен от един от журналистите, накара Шон да трепне.

— Имате ли описание на заподозрения?

Федърстън отвори уста да отговори с „не“, но Шон се намеси.

— Да — каза той. Това беше първият път, когато се обади. Федърстън го зяпна изненадано.

— Какво е описанието? — продължи журналистът.

— Смятаме, че търсим бял мъж на четирийсетина години. Слаб, русокос и добре облечен. — Шон всъщност описа Хелиър.

— Откъде е дошло това описание? — попита друг журналист.

— На този етап от разследването не мога да ви кажа — отговори Шон.

Вълнението сред журналистите нарастваше.

— Инспекторе… — надвика една журналистка нарастващия шум и конкуриращите се въпроси — инспекторе! — Улови погледа на Шон. — Не описахте ли току-що Джеймс Хелиър.

— Без коментар.

Друг журналист продължи темата:

— Това значи ли, че господин Хелиър вече не е заподозрян за това убийство?

— Поради правни ограничения не мога да отговоря на този въпрос.

— Защо господин Хелиър не беше обвинен?

— В момента тече разследване, което означава, че не мога да отговоря на този въпрос.

— В такъв случай Хелиър свидетел ли е?

Журналистите бяха разбрали защо са тук. Хелиър беше сензацията. Шон го знаеше още от началото. Усещаше, че Федърстън иска да се върне в първоначалното русло, и нямаше нищо против. Беше постигнал целта си. Хелиър щеше да научи за случилото се и да започне да чете между редовете. Натискът щеше да се засили. Това беше отмъщение за измъкването на Хелиър от наблюдението и неловкото положение, в което се бяха озовали екипите. За опита му да предизвика разцепление в неговия екип. Една от фигурите на шахматната дъска беше преместена и Хелиър трябваше да отговори на хода.

От залата се чу поредният въпрос за Хелиър:

— Връзката на господин Хелиър с жертвата сексуална ли е била?

— Мисля, че главен инспектор Федърстън може най-добре да отговори на вашия въпрос. — Шон се облегна удобно, давайки знак, че участието му в пресконференцията е приключило.

— Господин главен инспектор — зададе въпрос един от журналистите, — господин Хелиър заподозрян ли е?

Федърстън отговори без колебание — обучението за поведение пред камерите си каза своето:

— Господин Хелиър ни помага в разследването. В момента не мога да разкрия повече подробности, може би по-късно. Но искам да ви уверя, че нашето намерение е да водим колкото се може по-прозрачно разследване на смъртта на Даниъл Грейдън и, разбира се, медиите ще бъдат държани в течение.

Шон вече не слушаше. Журналистите отново бяха започнали да насочват въпросите си към Федърстън, който ги дирижираше като диригент оркестър. Шон не можеше да не се възхити на начина, по който главният инспектор показваше приятелското лице на полицията. Чистата риза върху неумитото тяло.

Седеше кротко и чакаше представлението да стигне до своя естествен край.

 

 

Хелиър изпълни точно указанията, които му бяха дадени по телефона. Свърши работа в 18:00 и излезе от предната врата, за да може екипът за наблюдение да го види. Махна на първото такси, което видя, и нареди на шофьора да го закара на гара „Виктория“.

Щом слезе в подземната железница, започна маневрата: минаваше през лабиринта от тунели пеша, качваше се на влакове в една посока, после неочаквано слизаше и се връщаше обратно, което правеше проследяването му почти невъзможно.

След час беше в Хайд Парк и гледаше нагоре към статуята на Ахил. Дърветата му осигуряваха добро прикритие. От мястото си виждаше добре естрадата за оркестър в парка — беше на трийсетина метра от него. Мъжът по телефона бе казал, че ще е там в седем и половина. Щял да носи малка синя раница „Рийбок“ и жълта риза.

Хелиър стоеше и чакаше. Искаше да има време да проучи мъжа, преди да го доближи. Приятел на Даниъл Грейдън. Какво знаеше? Какво му бе казал Даниъл? Какво знаеше този човек за самия него?

Мобилният му телефон започна да звъни. На дисплея вместо номер се изписа „задържан“. Въпреки това той отговори.

— Джеймс Хелиър.

— Ужасно съжалявам. Опасявам се, че ще закъснея. Ще успея да дойда чак към осем. Трябва да ме изчакате. Жизненоважно е да ме изчакате. — Беше същият глас. На мъжа, който му се беше обадил в службата. Който му беше дал указания, които той бе изпълнил толкова точно.

Погледна си часовника. Това означаваше да чака почти час.

— Дано си заслужава.

— Заслужава си — увери го мъжът. — Моля, повярвайте ми. Много по-важно е, отколкото може да си представите.

— Кой сте вие? — попита Хелиър.

— Човек, който се интересува от сегашното ви затруднено положение. Човек, който иска да помогне. Просто ме изчакайте.

— Ще ви изчакам — отговори Хелиър, без да направи опит да скрие раздразнението си. Сгъна телефона си. Изглежда, щеше да има достатъчно време да изучава любимата си лондонска статуя.

 

 

За пръв път от много дни Шон се прибра в нормален час. Дори на Кейт й се стори малко странно. Беше свикнала да го няма.

Тази вечер Сали щеше да участва в „криминално досие“. Неколцина от екипа щяха да останат в Пекамското управление, за да поемат телефонните обаждания в отговор на апела за помощ. Шон не хранеше особени надежди. Надяваше се единствено, че Хелиър ще гледа. Беше наредил на Сали да използва описанието на Хелиър като това на възможния убиец, точно както той беше направил на пресконференцията.

Искаше да гледа и представянето на убийството на Хедър Фрийман. Инспектор Браун също щеше да участва в предаването, но нямаше да спомене връзката между двете престъпления. Какво влияние щеше да окаже това върху поведението на Хелиър? Шон си представи как Хелиър се смее на некадърността им. Чудесно. Нека се смее.

Мобилният му телефон започна да звъни. Шон изстена. Кейт го изгледа от другия край на всекидневната.

— Ало?

— Шефе, кофти новини. — Беше полицай Джим О’Конър. — Излезе от работа към шест, но го изгубихме в метрото. Определено се опитваше да се отърве от нас. Нямахме късмет. Съжалявам.

— Защо не се обади по-рано? — попита Шон. Беше почти осем и половина.

— Тичахме насам-натам и се опитвахме да го намерим. Изпратих две от момчетата на домашния му адрес, но или ги е изпреварил, или още не се е прибрал.

— Добре, Джими — каза Шон. — Направил си каквото си могъл. Трябва да внимавате обаче. Съсредоточете се върху дома му. Утре ще се опитам отново да получа специализиран екип за наблюдение.

— Съжалявам — повтори Джим.

Шон прекъсна връзката. Зачуди се дали няма да заспи, преди да почне „Криминално досие“.

 

 

Хелиър отново погледна колко е часът. Бяха минали само три минути от последния път. Осем и десет. Мъжът беше казал, че ще е тук в осем. Закъсняваше, а не се беше обадил. По дяволите! Къде беше този глупак? Хелиър отново си погледна часовника.

Какво всъщност искаше този тип? Беше казал, че може да му помогне. Кой би могъл да му помогне? И защо ще иска да му помага? Дали нямаше да се опитат да го изнудват? Това поне щеше да е забавно. Провери телефона си. Нямаше пропуснати обаждания.

Нямаше да стои тук цяла нощ. Имаше по-важни задачи. Беше се отървал от опашката, но трябваше да внимава. Журналистите още можеха да са проблем, макар че полицията вече не беше. Почувства как у него като стар приятел се надига възбудата. Беше време за угощение. Заслужаваше го.

 

 

Кейт наблюдаваше как Шон се бори да не заспи. Бутилката „Стела Артоа“ на гърдите му се повдигаше и спускаше. Ако заспеше, щеше да разлее бирата. Е, това поне щеше да го събуди. Надяваше се това да се случи. Това щеше да я накара да се засмее, защото Шон напоследък изобщо не я караше да смее.

Наблюдаваше го как губи битката с оборващия го сън. Чу говорителят да споменава убийство в Южен Лондон и разтърси мъжа си за рамото.

— Мисля, че вие сте наред.

— Какво?

— Вие сте наред — повтори тя. — Вашият случай.

Шон се надигна, потърка лицето си и разтърси глава.

— Благодаря.

Гледаше и слушаше как водещият очертава случая. Предполагаше се, че изложението трябва да е просто информативно — медиите помагат на полицията да хване убиец, но говорителят беше професионално увреден и непрекъснато използваше фразеологията на жълтите вестници. Опита се да си придаде прекалено ужасен вид, когато описа убийството като „дивашко“. Направи драматична пауза, след като каза на нацията как Даниъл бил намушкан „седемдесет и седем пъти“. От устата му продължиха да се леят думички от жълтата преса: „кървав“, „ужасяващ“, „обезобразен“. Не пропусна нищо. Тази програма съществуваше само по една-единствена причина — рейтинга. Британското общество най-много обичаше да гледа страданията на другите от безопасно разстояние.

Камерата се насочи към Сали. Тя изглеждаше малко нервна, но човек не можеше да го забележи, освен ако не я познаваше толкова добре, колкото Шон. Държеше се абсолютно професионално: информативна, точна, делова, но същевременно и съчувстваща.

Както я беше помолил, тя даде описанието на Хелиър. Шон изпита удовлетворение при мисълта, че Хелиър гледа и слуша как го описват по националната телевизия. Шон знаеше, че трябва да се отнася към него като към отровна змия. Този тип беше опасен. Трябваше да го държи здраво за врата, защото, иначе рискуваше да бъде ухапан.

Водещият се опита да постави Сали натясно. Попита дали вече има арестуван. И дали полицията има главен заподозрян. Сали обаче очакваше нещо подобно и отговорът й бе готов: няколко души помагали на полицията в разследването. Водещият се отказа да пита повече и завърши предаването с обичайния прочувствен апел за помощ. После прочете двата телефонни номера, които същевременно бяха изписани в долната част на екрана. Единият беше на предаването, а другият на Групата за тежки престъпления в Пекамското управление. След това продължи със следващата трагедия за вечерта.