Люк Дилейни
Без милост (11)

11.

И днес закъснях за работа. Няма значение.

Кабинетът ми е ъглов, в една стара сграда в центъра на Лондон. Имам приятна гледка към улицата долу. Обичам да гледам как минават хората. Кабинетът е изцяло на мое разположение. Богат съм, но мразя тази работа. Ще ми се да не се налагаше да работя. Всички останали работят, но аз съм твърде различен от „всички останали“. Не би трябвало да работя, но това е нужно за моята илюзия.

Седя на кожения си стол, преглеждам няколко жълти вестника и пия кафе с мляко. С две пакетчета захар. Вестниците са пълни с обичайния боклук. Глад заплашва милиони в някоя африканска страна. Наводнения заплашват милиони в някоя азиатска държава.

Обичайните апели за пари и дрехи. Някакви рок звезди по телевизията, изведнъж пълни с угризения поради богатството и известността си, реват колко виновни трябвало да се чувстваме.

Защо хората не могат да разберат? Тези хора са избрани от природата да умрат. Престанете да се бъркате. Природата си знае най-добре. Сега ще ги спасите, за да умрат след година от някоя болест, а ако излекувате болестта, ще умрат от глад. Вие освобождавате света от глада, а те се избиват с хиляди в междуплеменни войни. Тези творци на добро са невежи глупаци, които се опитват да си купят билети за Утопия. Хайде да оставим тези милиони на природата — оставете ги най-накрая да умрат.

Аз самият съм природа. Правя онова, за което съм роден, и не се чувствам виновен. Освободил съм се от оковите на съчувствието и милостта. Някои от вас са просто предопределени да умрат от моята ръка и така ще стане. Кой съм аз, че да споря с природата? Кои сте вие? Нищо не може да застане срещу предначертанията на природата.

Аз обаче не съм болен, не съм прикован към леглото, не съм от онези, които седят самотни по цяла нощ, режат си гърдите с бръснач и си бият чекии, докато гледат порнография с насилие. Не съм такъв. Аз не съм саморазрушителен психиатричен случай, който само чака или се надява да бъде хванат. Нито пък търся слава или искам да стана известен. Дори не искам да бъда прословут. Няма да ме видите да пращам на полицията следи, да си играя игрички, да им звъня с вкусни хапки информация. Никое от тези неща не ме интересува. Пет пари не давам за тях. Трябва да остана на свобода, за да продължа работата си. Това е единственото важно нещо.

Дори да ме хванат, никога нищо няма да докажат.

Третото ми посещение беше най-удовлетворителното преживяване в живота ми. Напредък. Още един знак за растящата ми сила и власт.

В известна степен беше състрадателно. Един новороден убиец може ужасно да оплеска нещата. Да удължи агонията на жертвата. А ефикасният убиец е точно това. Ефикасен. Това не значи, че от време на време не обичам да се позабавлявам.

Между другото, от време на време трябва да оплесквам нещата, за да държа полицията в неведение. Не мога да се придържам все към един и същ метод за изпращане на малцината избрани на оня свят. Това би направило нещата твърде леки. Те вече душат твърде близо до дома ми — не че това ме притеснява.

Наех друга кола. Този път голям „Воксхол“ с голям багажник, понеже щеше да ми трябва място. Напоследък фирмите за коли под наем в Лондон печелеха доста добре от мен. А аз печелех твърде добре от тях. Отново паркирах колата на паркинг за през нощта, този път пред търговския център в Брент Крос в северната част на Лондон. От търговския център си купих нов шлифер и нови обувки с пластмасови подметки. Купих найлонова тениска и ново черно долнище на анцуг „Найки“ — всичките тези неща ги оставих в колата, докато не ми потрябват.

Бях готов. Рано на следващата вечер се върнах на паркинга. Магазините още бяха отворени. Взех дрехите от багажника на колата и се преоблякох в една обществена тоалетна. Върнах се при колата и бързо покрих истинските номера с фалшиви. Грижливо бях подбрал мястото така, че да не влиза в обсега на камерите за видеонаблюдение.

Всичко мина гладко и подкарах към гара „Кингс Крос“ — чудовищна модерна сграда. Бях там около осем вечерта. Още не беше съвсем тъмно, затова паркирах колата в странична уличка. По това време там може свободно да се паркира. Това беше важно, защото не можех да рискувам глоба за неправилно паркиране или нежеланото внимание на някой скучаещ полицай.

Оставих колата и тръгнах към Уест Енд по Юстън Роуд. От проучванията си знаех, че близо до спирката „Сейнт Панкрас“ има „Бъргър Кинг“. Въпреки че стомахът ми беше стегнат от вълнение, бях малко гладен, така че реших да си взема нещо за хапване. Това е добър начин да убиеш един час, докато се спусне нощта. „Ще видиш ти, когато дойде зимата — помислих си. — Шестнайсет часа мрак. Колко ще се забавляваме тогава!“

Изядох си бъргъра със сирене, сдъвках няколко пържени картофки и изсърбах едни диетичен „Севън Ъп“. Забавлявах се, като гледах хората, които се въртяха около мен и не осъзнаваха, че танцуват толкова близо до смъртта. Млади студенти, главно чужденци, дошли да ги обслужват млади неудачници.

Гледах три млади испанки, които ровичкаха храната си и се кикотеха. Привличаха вниманието на групичка тъмнокожи младежи. Не мислех, че младежите са испанци, бяха по-скоро италианци или още по-лошо — албанци. Вероятно повече ги интересуваше да откраднат чантите на момичетата, отколкото девствеността им.

Би ми харесало да вържа момичетата. Да прекарам дълго време с тях. Да гледам как текат сълзите им от болка и страх, да слушам приглушените им писъци от мъка и унижение, докато се забавлявам с тях една по една. А след това да ги накарам да гледат и видят моята власт, докато им прерязвам гърлата. Извратена кървава дан в името на красотата на насилствената смърт.

Трябваше да се успокоя. Въображението ми ме превъзбуждаше и стегнатостта в стомаха започна да става болезнена. Имах си обект за през нощта. Вече беше уредено. Грижливо планирано. Трябваше да се пазя от импулсивни действия. Испанките щяха да живеят, а някой друг — не.

Когато времето дойде, излязох от ресторанта. Минах покрай испанките. Вдишах ги дълбоко. Миришеха сладко. Като дъвка. Едната ме стрелна с поглед и се усмихна. Усмихнах й се и аз. Приятелките й забелязаха и трите се разкикотиха. Някой друг път. Може би.

Бях развълнуван от момичетата. Сърцето ми се разтупка. Бях на точката да се отчая. Молех се избраният обект да е на мястото, където би трябвало да е. Крачех по-бързо, отколкото би трябвало. Дали някой не ме беше забелязал? Да не си беше помислил, че не ми е тук мястото? Сега, като се замисля, смятам, че не.

Стигнах до избраното място за наблюдение в западния край на гара „Кингс Крос“. Бях толкова развълнуван, че едва не влязох в обхвата на няколко, камери за видеонаблюдение. Добре че успях да се спра навреме. Погледнах през петте ленти вечерно движение по Юстън Роуд и се съсредоточих върху малкото ярко осветено кафене. Виждах право вътре. Беше типично за кафенетата около гарата. Истинска лайняна дупка. Собственикът продаваше развалена храна и малолетни проститутки.

Игралните автомати при входната врата бяха знак. Фар за младите бездомници. Бегълците от Северна и Централна Англия често не стигаха по-далече от това кафене. Оттук се разпределяха по различните лондонски сводници. Такъв щеше да е техният живот. Проституция, престъпления, наркотици и ранна смърт.

Други ловци също посещаваха това място. Беше като оазис в пустинята. Повечето бяха на лов за незаконен секс с малолетни. Много рядко някои бяха на лов за убийство, но не като мен.

Тя беше точно там, където трябваше да е. Вкарваше пари в игралния автомат. Една изгубена кауза в преследване на изгубена кауза. Беше някъде между четиринайсет и шестнайсет, метър и петдесет и пет, дълга мръсна руса коса, бяла кожа, красива като мрамор. Слаба. На половината на килограмите ми.

От няколко седмици от време на време наблюдавах мястото. Нищо не разпали въображението ми, но аз продължих да постоянствам. След няколко дни се появи тя, с раница на гърба. От първия миг, когато я зърнах, беше моя.

Никога не бях стоял по-близо до нея, отколкото сега. Не я бях чул да говори, така че не знаех от коя част на страната е. Също така не знаех и какъв цвят са очите й. Надявах се да са кестеняви. Кестеняви очи на фона на тази кожа като мрамор — щеше да е удивително. Исках да видя кръвта й върху тази кожа. Започнах да получавам ерекция. Вдишах няколко пъти дълбоко, за да се успокоя.

Откакто я наблюдавах, никой не я беше отвеждал. Мисля, че още не се беше предала на проституцията като начин на живот. Чудесно. Колкото са по-невинни, толкова е по-голямо удоволствието. Има ли нещо по-сладко от насилената невинност?

Продължих да наблюдавам. Чаках я да направи смъртоносна грешка. Никой не ме забеляза. В гарата имаше хиляди хора. Един път и метеорологичната прогноза да е вярна — ръмеше. Така шлиферът ми изглеждаше напълно нормален дори по това време на годината.

Правеше го по няколко пъти на вечер. Излизаше от кафенето и след като го заобиколеше, влизаше в една странична уличка, близо, до която сега бях паркирал колата. Отначало се чудех какво ли прави. Пикае? Задоволява клиенти с ръце и уста? Наистина какво ли прави? После разбрах. Излизаше да пуши. Не искаше да си дели цигарите с останалите скапаняци бегълци. И защо да го прави? Пък и нали пушенето е вредно за здравето. Само ако знаеше…

Търпеливо я наблюдавах. Все още бях възбуден, но не толкова развълнуван. Имах по-голям самоконтрол. Можех да чакам. Беше само въпрос на време.

Търпението ми беше възнаградено. Видях я да говори с другите младежи, струпани около игралния автомат. Сигурно обясняваше, че й се налага да излезе. Другите май не ги интересуваше. Тя излезе от кафенето и огледа улицата. Знаеше, че е плячка. Беше нервна, не й се щеше да се отдалечи от сигурността на стадото. Но все пак изчезна в страничната уличка. Пресякох улицата по пешеходната пътека с бутон за светофарите. Лекият дъжд караше жълтото, червеното и зеленото да танцуват по лъскавото платно и колите.

Сега не се виждаше, но можех да я подуша. Да я усетя. Приближих се повече. Привлечен към нея. В джоба на шлифера носех полицейската служебна карта. В другия джоб носех малък кухненски нож, в случай че побегне или се разпиши. Бях го купил преди месеци и го скрих в кабинета си вкъщи. Беше възможно най-обикновената марка. Много добър за рязане на домати — поне така каза продавачът.

Виждах я достатъчно ясно. Стоеше във входа на изоставен магазин и пушеше. Наблюдаваше ме как се приближавам към нея. Усетих предпазливостта й, но засега нямаше страх. Нищо, което можеше да я накара да побегне. Внимавах да не гледам към нея, докато я приближавах. Използвах периферното си зрение да я наблюдавам. Стигнах на около пет метра. Ако беше побягнала, може би щеше да живее. Още малко и нямаше да може да избяга. Аз съм силен. Аз съм бърз. Много по-силен и бърз, отколкото изглеждам. Доста спортувам. Тайно.

Изравних се с нея и се обърнах, за да я погледна. Беше в капана на перилата от двете страни на входа. Имаше инстинкта за оцеляване на диво животно. Заговори веднага.

— Само да ме наближиш и ще се разкрещя. Ще крещя „изнасилват ме“ и ще кажа на ченгетата, че си ме опипал. — Говореше с нюкасълски акцент.

Усмихнах й се. Помислих си дали да не извадя ножа и да я заколя на място. Нямаше никого наоколо. Вместо това реших да се придържам към плана. Извадих полицейската значка и небрежно я показах.

— Мамка му — прошепна момичето.

— Име и възраст? — попитах аз. Тя изпухтя като разглезен юноша, когато слабоволни родители го карат да си оправи сам кревата. — Име и възраст? Нямам намерение да си губя нощта с теб! — излъгах аз.

— Хедър Фрийман — Най-накрая ме погледна в очите. Нейните бяха сини. Но това нямаше значение. — И съм на седемнайсет.

Аз се изсмях.

— Хедър, не мисля така. Родителите ти са те обявили за изчезнала преди повече от седмица. Ти си малолетна и затова идваш с мен — излъгах отново.

— Къде? — попита момичето. Беше леко паникьосана, но не уплашена. Наистина не беше уплашена от мен.

— В полицейското управление — отговорих. — След това ще се обадим на родителите ти. Да видим дали ще дойдат да те вземат.

Тя поспори още малко, но аз й казах, че няма друг избор, освен да дойде с мен. В управлението. Трябваше да я накарам да се размърда, докато улицата беше още тиха. Хванах я за под мишницата и я стиснах здраво. Тя изстена.

— Боли…

— Не можем да те оставим пак да избягаш, нали? — обясних аз. Тя отново изпухтя. Кожата й беше мека като топла вода. Сигурно лесно й ставаха синини. Затова освободих малко хватката. Не исках да остане отпечатък от ръката ми върху нежната й кожа. — Хайде, колата ми е зад ъгъла.

— Нямате ли по-важна работа от това да ме тормозите? — тросна се тя.

— Спасяваме те от теб самата, млада госпожице — отговорих аз. — Тези улици не са безопасно място за малки момичета. Има много лоши хора наоколо.

Тя отново изпухтя.

Стигнахме до наетата кола без премеждия. Никой не ни видя. Бях проверил маршрута предварително няколко пъти. Никакви жилищни сгради не гледаха към уличката. Независимо колко са оживени Кингс Крос и Юстън Роуд, страничните улици обикновено са пусти. Мяркат се само случайни клиенти, които търсят курви.

Изправих я до багажника на колата, така че се озова малко странично от мен. Отворих го — той вече беше покрит с листове полиетиленово фолио. Бях ги купил преди няколко дни от „Практикер“. От онези, които се използват при боядисване.

През тялото й премина страх. Наелектризира всеки неин мускул, всеки нерв. Очите й се ококориха и почти изскочиха. Тя започна да се извива като змиорка.

— Какво…? — започна умолително.

Стоварих десния си юмрук в челюстта й, като много внимавах да не я улуча в устата. Не исках да оставя кожа по зъбите й. Тя залитна и започна да пада. Хванах я. Тялото й се беше отпуснало.

Почти без усилие я хвърлих в багажника, взех ролката с широка лепенка, също закупена от „Практикер“, и завързах ръцете й на гърба. Вързах и глезените и коленете и запуших малката й красива уста. След това спокойно се огледах. Все още нямаше жива душа. Погалих бледата и кожа на шията. Бога ми, исках да я заколя веднага. Преди да изгубя самоконтрол, блъснах капака на багажника да се затвори. Всичко си има време, казах си. Всичко си има време.

Подкарах на изток по Пентънвил Роуд. През богатия Излингтън, залятия от имигранти Шордич, скапващия се Майл Енд и подлежащия на мигновено забравяне Плейстоу. Най-накрая стигнах до избраното място. Голям парцел запусната земя в Южен Хорнчърч, недалеч от Дагънамския завод на „Форд“. Подходящо мрачно и тъмно място, на което малката Хедър Фрийман да срещне своя край.

Поех по чистия чакълест път към малката тухлена сграда, която се издигаше в средата на пустошта, и паркирах близо до нея. Сложих си латексови ръкавици и проверих дали шлиферът ми е напълно закопчан. После отворих багажника. Тя лежеше на една страна. Сълзи се стичаха по лицето и по широката лепенка върху устата й. Мокрите й очи блестяха като най-чисти диаманти. Запитах се дали някога е изглеждала по-хубава. Беше прекалено изплашена, за да издаде нещо повече от стенание.

Натиснах лицето й върху найлона и я обърнах по корем. Плачът й стана още по-отчаян. Сграбчих я за врата и за широката лента през коленете и без никакво затруднение я извадих от багажника. Беше много по-лека, отколкото си бях представял. Внесох я като стар куфар в сградата и я хвърлих върху твърдия студен под. Ако не й беше запушена устата, сигурно щеше да извика от болка.

Сграбчих я за косата и повдигнах главата й към лицето си. Хубавите й очи се вторачиха напрегнато в моите.

— Сега ще те освободя. Прави каквото ти казвам и ще останеш жива. Ако се опиташ да прецакаш работата или да викаш — мъртва си. Но ще умреш бавно. Разбра ли?

Тя затвори очи и трескаво закима.

Извадих ножа и се погрижих да го види. Тя застена иззад широката лепенка и се отдръпна. Рязко и болезнено я върнах на място и тя разбра посланието.

Първо срязах лентата около глезените. След това свалих лепенката от устата й. Тя зяпна за въздух. Усетих, че се готви да заговори. Придърпах лицето й по-близо.

— Заговориш ли — ще умреш.

Срязах лентите около китките. Тя започна да търка кожата си там, където я бяха разранили. Пуснах косата й и отстъпих пет крачки назад. Исках да я видя цялата. Беше точно така, както го бях предвидил. Както си бях представял, че ще бъде.

— Свали горнището.

Лицето й се загърчи от страх и срам. Тя започна да разкопчава мръсната си риза. Правеше го бавно, което не ми пречеше. Когато я разкопча, й казах да я свали. Тя бавно я смъкна от раменете и ръцете си и я пусна на пода. Не носеше сутиен. Младите й цици нямаха нужда. Бяха малки и непривлекателни. Зърната бяха розови и щръкнали.

— Свали панталоните.

Отново усетих, че се готви да каже нещо. Сложих пръст на устните си:

— Шшшт.

Тя разбра и с труд се измъкна от маратонките си, преди да свали панталона.

— И останалото — казах тихо.

Риданията й се усилиха. Тя свали бикините си с една ръка. С другата бе покрила незадоволителните си гърди. Обърна се странично към мен. Фаровете на колата осветяваха съвършено вътрешността на сградата. Тя също беше съвършена. Пубисните й косми бяха още меки и подобни на пух. Щях да се погрижа никога да не бъде нещо различно от съвършена.

Приближих се до нея.

— Застани на колене и ме вземи в устата си.

Тя изстена едно: „моля“.

Посочих слабините си с ножа. Лицето й се разкриви още повече от страх и отвращение.

Сложих ръце на раменете й и я натиснах да коленичи.

Тя започна да развързва предницата на долнището на анцуга. Докато го правеше, аз сграбчих косата на тила й и извих главата й назад. Тънката й шия лъсна под мен. С едно движение отстъпих назад и прекарах острието през гърлото й. Срязах яремната й вена и трахеята. Продължих да отстъпвам, докато тя стискаше шията си с две ръце.

Кръвта бързо се просмукваше през пръстите й и капеше по голите гърди. Стичаше се по малките й цици и надолу по корема. Тя рухна на една страна още преди кръвта да стигне до половите й органи. Колко жалко. Помислих си дали да не я вдигна, за да може да стигне дотам, но реших да не го правя.

Наблюдавах последните няколко секунди от безполезния й живот. Сега поне щеше да бъде запомнена за нещо. Смъртта й имаше много по-голямо значение, отколкото би имал някога животът й. Беше се превърнала в чисто произведение на изкуството. Устоях на изкушението да мастурбирам над топлото й тяло.

Умря, като продължаваше да стиска гърлото си. Тънки струйки яркочервена кръв се спускаха по лицето й. Очите й бяха безжизнени. Диаманти. Съвършенство.

Стоях и я гледах повече от два часа. Бях напълно обаян. Убийството беше толкова по-задоволяващо от първото. Ножът. Интимността. Да наблюдаваш как животът гасне. Цветовете. Текстурите.

Да, бях поел повече рискове отпреди, но си заслужаваше. Беше необходимо, а рисковете бяха управляеми. Оставих я гола, та полицията да предположи, че става дума за сексуално нападение. Не беше. Няма да се преструвам, че не ми направи удоволствие да я гледам гола. Направи ми, но не се интересувах от секса с нея. Той беше без значение.

Оставих я там. Нека полицията вземе трупа. Исках да го намерят. Исках да си мислят, че търсят маниакален убиец. Спонтанен убиец. Дързък убиец. Не такъв като мен.

Върнах се при колата и се преоблякох. Използваните дрехи завързах в найлонов чувал. Утре щях да ги закарам до общественото сметище при Брент Крос заедно с разни стари боклуци, които жената отдавна ми мърмореше да разкарам. След това щях да върна наетата кола — разбира се, след като сваля фалшивите номера. В бюрото щяха да я почистят идеално.

Потеглих назад към Северен Лондон. Вече напълно спокоен. Държащ всичко под контрол. Започнах да осъзнавам своя потенциал. Моята сила и самоконтрол нямаха равни. Беше най-хубавото преживяване в живота ми.

Вече нямаше връщане.