Шон проведе брифинга бързо и без да усложнява нещата. Щяха да отидат с колите до къщата на Хелиър в Излингтън. Шон щеше да го арестува. Сали щеше да ръководи второ претърсване на къщата.

Шон знаеше, че в шест сутринта публиката от детективи с мътни очи трудно възприема информация — повечето имаха такъв вид, сякаш са решили да пият по още едно последно, вместо да изберат най-ценното за един полицай — здравословния сън. Сега се чувстваха уморени, но по-късно положението им само щеше да се влоши.

Донъли почука на входната врата. Шон и Сали стояха зад него. Останалите от екипа бяха по-назад. Никой не очакваше Хелиър да окаже съпротива.

Джеймс Хелиър отвори. Беше почти готов да тръгне за работата си. Изглеждаше добре. В добра физическа форма и силен. Безупречно подстриган. Небрежно вдяваше златно копче в маншета на левия си ръкав.

Шон пристъпи напред и усети скъпия одеколон на Хелиър. Изглежда, на заподозрения му трябваше около секунда да го познае, и когато това стана, започна да се усмихва.

Шон вдигна служебната си карта към лицето му. Хелиър не се отдръпна.

— Джеймс Хелиър, аз съм инспектор Шон Кориган, а тези полицаи са с мен.

— Моля, инспекторе — прекъсна го Хелиър. — Не е нужно да се представяте. Мисля, че вече се познаваме.

На Шон му се прииска да го удари. И ако не беше млъкнал, вероятно щеше да го направи. Вместо това бутна Хелиър в къщата и го завъртя с лице към стената на коридора. Видя жена му да се спуска по стълбите.

— Джеймс, кой е? Какво става? — извика тя почти в паника.

— Не се тревожи, скъпа — подвикна той нагоре към нея. — Само се обади на Джонатан Темпълман. Кажи му, че отново ме арестуват. — Обърна се към Шон. — Инспекторе, нали ме арестувате?

Шон изви ръцете на Хелиър зад гърба му и щракна стегнато белезниците около китките му.

— Този път си мой — прошепна в ухото му. След това отстъпи назад и каза високо, така че всички да могат да чуят, особено съпругата на Хелиър: — Джеймс Хелиър, арестувам ви за убийството на Линда Котлър.

Хелиър още се усмихваше.

— Какво? — Дори не се опита да скрие презрението си. — Това е нелепо. Та аз дори не познавам тази жена.

— Няма нужда да казвате нищо, освен ако не пожелаете. — Шон продължи с процедурата въпреки възраженията на Хелиър. — Казаното може да навреди на вашата защита, ако нещо неспоменато по време на разпита по-късно бъде представено пред съда.

— Инспекторе! — Хелиър вече крещеше. — Нима ще ме арестувате за всяко престъпление, което не може да разкриете?

— Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас — продължи Шон.

Хелиър изви глава, за да може да погледне Шон.

— Вие сте глупак. Нямате нищо срещу мен. — От усмихнатото му лице и сладкия му дъх на Шон му се зави свят.

— Кой сте вие? — попита Шон. — Какво по дяволите сте?

Усмивката на Хелиър стана по-широка и той изсъска в лицето на полицая:

— Да ти го начукам!

Шон надникна през шпионката в килията на Хелиър. Той седеше на леглото си с изправен гръб. Изглеждаше като изпаднал в транс. Какво ли не би дал Шон, за да научи какво си мисли Хелиър? Дръпна се от вратата на килията и тръгна към кабинета си. Щеше да разпита Хелиър веднага щом дойдеше адвокатът му.

Влезе бавно в общата стая. Екипът долови настроението му и то се прехвърли на всички. Сега Шон имаше надмощие.

— Джими, някакви новини от лабораторията? — провикна се Шон към другия край.

— Три дни за ДНК тест — провикна се Джими в отговор. — Два, ако извадим късмет. Ще искат пробите от нашия заподозрян до обяд, ако искаме да свършат работата бързо, обаче това ще е само първоначалното сравнение, така че всяко съответствие ще е шанс само едно на четирийсет хиляди това да не е същото лице. Пълно сравнение, което ще елиминира всяко съмнение и ще намали шансовете до едно на четири милиона, ще отнеме около седмица. Най-малко.

— Това не е достатъчно — извика отново Шон. — Звънни в лабораторията и им кажи, че едно на четирийсет хиляди не е достатъчно. Имам нужда от по-сигурен резултат и ми трябва най-късно до утре по това време.

Влезе в кабинета си. Телефонът звънеше. Шон вдигна слушалката.

— Инспектор Кориган.

— Добро утро, инспекторе. Полицай Йънг от дирекция „Криминално разузнаване“. Преди няколко дни ми оставихте няколко кодирани телефонни номера и ви предложих да си поиграя с тях.

— Да? — подкани го Шон и в гласа му прозвуча интерес.

— Успях да разшифровам кода — каза полицаят. — Беше сравнително просто.

— Проверихте ли абонатите?

— Да. Някои са отвъдокеански и още нямаме отговор оттам. Ще ви пусна по имейла онова, с което разполагаме в момента. Обаче искам да ви предупредя, че има още доста, които трябва да бъдат проверени.

— Благодаря. Добра работа — похвали го Шон. — Звъннете, когато получите отговор за отвъдокеанските телефони.

— Разбира се — отговори полицай Йънг.

— Още веднъж благодарности.

Сали се появи на прага и каза:

— Дойде адвокатът на Хелиър. В момента разговарят.

— Добре. Когато свършат, ела да ми помогнеш да го разпитам. — Сали театрално си погледна часовника. — Трябва да ходиш някъде ли?

— В интерес на истината имам среща. Надявах се, че Дейв ще ти помогне за разпита.

— Среща на обяд? — Шон повдигна вежди.

— Не е това, което си мислиш. Трябва да се срещна с шефа на Хелиър Гибран. По негово желание. Предполагам, че иска да говорим за Хелиър.

Шон я изгледа изпитателно.

— Сали, не съм сигурен в това. Тези хора се поддържат. Съмнявам се, че иска да ни помогне. Освен ако няма някакъв друг мотив да се срещне с теб.

— Например?

— Знаеш какво имам предвид.

— Човек не знае откъде ще му излезе късметът.

Шон отново я погледна изпитателно.

— Добре. Срещни се с него. Чуй какво има да каже.

— Има и нещо друго — продължи Сали. — Нали помниш заподозрения от Индекса на методите. Стефан Корсаков.

Шон вдигна рамене. Смяташе, че с този малък проблем е свършено.

— Да. Какво?

— Опитах се да го отхвърля, но не е толкова лесно.

— Защо?

— Отпечатъците му след присъдата би трябвало да са в Ярд, но не са.

— Сигурно са взети от някого за проверка.

— Следователят, който е работил по случая, ми каза, че ги поискали от затвора, където е лежал Корсаков. Проверих и те казаха, че не са.

— Значи те е излъгал. Имаш ли представа защо?

— Не. — Сали поклати глава. — Още не.

— Искаш ли да включиш хората от Етика и стандарти? — Имаше предвид отдела за вътрешни разследвания на Лондонската полиция.

— Може би — отговори Сали. — Нека първо свършим с Хелиър, после ще оправя това.

— Добре.

Сали се обърна и тръгна да излиза.

— Между другото — подвикна Шон след нея, — приятен обяд.

Хелиър и Темпълман седяха в стаята за разпити, която в момента им служеше като място за частни консултации.

— Трябва да изляза от този шибан зандан най-късно до шест вечерта — заяви Хелиър. — Никакви извинения, Джонатан. Трябва да ме измъкнеш.

— Трудно е да дам подобно обещание — отговори Темпълман притеснено. — Полицията няма да иска да ми каже много. Докато не знам с какво разполагат, не мога да преценя нашето положение.

— Нашето положение? — Хелиър сложи ръка на бедрото на адвоката и стисна силно. Видя как лицето на Темпълтън се изкриви от болка. — Каквото и да стане, ти ще излезеш оттук. А аз? Те искат да ме заковат. Не го забравяй!

Пусна бедрото на Темпълман и нежно сложи ръка на рамото му. Знаеше, че адвокатът се страхува от него.

— Зная, че ще направиш всичко възможно — каза тихо. Това само усили заплахата, която излъчваше.

Темпълман преглътна страха си и каза:

— Преди да можем да мислим за излизане под гаранция, трябва да се подготвим за разпита. Щом са те арестували повторно, значи имат нещо. Ако знаеш какво може да е, трябва да ми кажеш. Те искат да започнат разпита колкото може по-скоро, но ми казват само минималното, което са задължени по закон. Трябва да ми помогнеш, за да ти помогна. Не искаме да попаднем в капан, нали? Трябва на всичко да отговаряш: „Без коментар“.

Хелиър едва успя да прикрие презрението си.

— Капан? Смяташ ли, че са достатъчно умни, за да ме вкарат в капан? Не разполагат с нищо и Кориган го знае. Не разбираш ли, че се опитва да ме накара да се паникьосам? Добре, да го оставим да се издъни. А що се отнася до теб, дръж си устата затворена и се опитай да изглеждаш като професионалист. Остави ме аз да говоря, а ти ме следвай. Ако Кориган иска да си играем, майната му, ще си поиграем. Кажи им, че сме готови за разпита.

Разпитът започна. Шон представи Хелиър за записа и Хелиър потвърди, когато Шон го попита дали разбира предупреждението и законните си права. Потвърди отново, когато Шон повтори защо е арестуван — за предполагаемото убийство на Линда Котлър. Лицето му беше безизразно. Темпълман нападна, опитвайки се да спечели точки в очите на Хелиър.

— Бих искал да бъде записано, че за мен беше направо невъзможно да дам указания на моя клиент, тъй като разследващите детективи не ми казаха нищо за обвинението. Не ми казаха нищо за доказателства, които да сочат, че моят клиент е замесен по някакъв начин в това престъпление.

Шон очакваше нещо подобно.

— Обвинението е за вероятно изнасилване и убийство. Извършено е преди по-малко от трийсет и шест часа. Сигурен съм, че клиентът ви ще може да отговори на въпросите ми, без да е бил предварително информиран.

Шон изчака за възможен протест, но такъв нямаше.

— Ще се постарая да съм колкото се може по-ясен и откровен. — Двамата с Хелиър кръстосаха погледи над масата. — Познавате ли Линда Котлър? — попита Шон рязко.

— Не — отговори Хелиър.

— Какво значи това? Отказвате да отговаряте или не сте я познавали?

— Не я познавам.

— Някога били ли сте на Минфорд Гардънс в Шепърдс Буш? — Шон се опитваше да го подмами.

— Не знам. Може би — отговори Хелиър.

— Може би?

— Ходил съм в Шепърдс Буш, така че може да съм бил и там.

— Минфорд Гардънс? — настоя Шон.

— И там.

— Някога били ли сте на Минфорд Гардънс седемдесет и три?

— Не.

— Сигурен ли сте? — попита Шон.

— Напълно. — Хелиър сякаш изпитваше досада.

— Напълно сигурен ли сте? — Шон трябваше да е съвсем точен. Всяко възможно двусмислие сега щеше да бъде използвано по-късно от защитата. Хелиър не си направи труда да отговори. — Приемам отговора ви като потвърждение, че сте напълно сигурен.

— Обаче лъжете. Били сте там — продължи Шон. Хелиър не реагира по никакъв начин, освен да вдигне леко лявата си вежда. Шон го забеляза. — Срещали сте се с Линда Котлър. Срещнали сте я същата вечер, когато сте я убили.

— Инспекторе, наистина прекалявате — намеси се Темпълман. — Ако имате доказателства, които подкрепят вашето обвинение, че моят клиент е замесен по някакъв начин, защо просто не го кажете и не ни посочите какви са? Иначе край на разпита.

Шон не му обърна внимание. Не откъсваше очи от Хелиър.

— Къде бяхте преди две нощи?

— Искате да кажете, че не знаете? — подигра му се Хелиър. — При всички тези полицаи, които ме следват, ме питате къде съм бил? Колко ли унизително е това за вас?

— Стига игрички. — Шон се опита да поддържа ритъма. — Къде бяхте?

— Това си е моя работа — озъби му се Хелиър.

Чудесно, самообладанието му започваше да се пропуква.

— Сега е моя. С кого сте били?

— Без коментар — отговори Хелиър. Въпросите и отговорите се сипеха бързо. Темпълман търсеше пролука, възможност да протестира, но знаеше, че нито Хелиър, нито инспекторът ще да го послушат. Това беше между тях двамата. Много лично.

— Ако имате алиби, по-добре го съобщете сега.

— Няма защо да доказвам каквото и да било — отвърна Хелиър.

— Не сте били в дома си.

— Какво значение има това?

— И не сте били в работата ви.

— Е, и?

— Е, и къде бяхте между седем вечерта и три часа следващата сутрин? През времето, когато Линда Котлър е била убита? — Шон беше повишил тон.

Хелиър отвърна на удара.

— А вие къде бяхте, инспекторе? Точно това ще искат да научат хората. Когато тя е била убита като животно, вие къде бяхте? — Беше доволен от въпроса си, защото видя как Шон се смути. — Как можахте да пуснете единствения ви заподозрян да избяга? Как онези, които го следяха, са допуснали да избяга? Дали нямаше още да е жива, ако си бяхте свършили работата както трябва? Вие сте отчаян и си личи. Смърдите от страх. С какво разполагате? Теории. Значи не знаете къде съм бил през нощта, когато тази жена е била убита. Това не доказва нищо. — Хелиър се облегна удобно. Доволен.

— Прав сте — отвърна Шон. — Това не доказва нищо — но за това съм сигурен, че ще промени нещата. — И плъзна по масата протокол за предаване в криминологичната лаборатория за изследване. — Вярвам, че точка четири ще е от особен интерес за вас.

Хелиър прегледа списъка с улики, изпратени е криминологичната лаборатория. Видя, че обект номер четири са два косъма, и поклати глава, сякаш не беше осъзнал тяхната важност.

— По какъв начин ме засяга това?

— Искаме проби от вашата кръв и коса за сравнение на ДНК — каза Шон.

— Вече взехте проби от мен — припомни му Хелиър.

— Не мога да ги използвам. Това е различен случай. Трябват ни нови проби.

Хелиър погледна Темпълман, който кимна, че инспекторът казва истината.

— Добре — каза Хелиър. — Вземете пробите и ме пуснете. Ако остана тук още малко, никога няма да мога да измия вонята.

— Да ви пусна? — попита Шон. — Страхувам се, че това няма да е възможно. Ще останете зад решетките, докато не излязат резултатите от ДНК анализа.

— Майната ви — избухна Хелиър и скочи. — Не можете да ме държите в този шибан кафез!

Темпълман го дръпна да седне.

Шон заговори, за да завърши записа:

— Разпитът е прекратен в дванайсет часа и двайсет и три минути. — След това натисна бутона. — Ще пратя да вземат пробите. — Хелиър дишаше през стиснати зъби. — След това ще се върнеш в шибаната си килия и ще чакаш.

Излезе от стаята за разпити, като остави Донъли да се разправя с протестите на Темпълман. Усмихна се, докато крачеше и слушаше как повишените им гласове постепенно заглъхват зад него.

Федърстън чакаше пред блока с килиите. Знаеше, че Шон ще мине по този път. Отпиваше от чашка кафе и чакаше. Харесваше Шон, дори вярваше в него, но знаеше, че според други, по-високо в хранителната верига, той плава твърде близо до бездната. Шон беше от типа инспектори, които имат нужда някой да им прикрива гърба.

— Шон — изненада го Федърстън, щом инспекторът мина през летящите врати. — Имаш ли минутка? — И посочи едно празно помещение.

— Това не може ли да почака?

— По-добре не. — Федърстън поклати глава. — Няма да те бавя.

Шон го последва в помещението.

— Трябва да знаеш, че очевидно влиятелни хора са започнали да си пъхат носа в твоето разследване — започна Федърстън.

— Например?

— Приятели на хората от правния отдел на господин Хелиър.

— Откъде знаеш? — недоверчиво попита Шон.

— Да кажем, че си струва човек да има приятели. Моите ми казаха, че са звънели в Ярд и че някои хора са се изнервили. Аз ще държа кучетата под контрол, но ти имаш нужда от доказателства, за да се подсигуриш.

— На последното местопрестъпление намерихме косми — каза Шон. — Можем да извлечем ДНК от тях. Ще ги сравним с ДНК на Хелиър и всичко ще приключи.

— Това е начало — съгласи се Федърстън, — но не можем да държим заподозрян с дни зад решетките, докато излязат лабораторните резултати. В такъв случай какъв ти е планът?

— Трябва да го държа под напрежение. Да го извадя от равновесие… Нека го задържа за няколко часа — тихо каза Шон. — Когато се ядоса и не може да мисли трезво, ще го пусна под гаранция. Екипът за проследяване ще го поеме веднага щом излезе от управлението.

Федърстън въздъхна.

— Добре, Шон, ще го изиграем по твоя начин, но внимавай. Имал съм си работа с Джонатан Темпълман и друг път. Щом той защитава Хелиър, значи Хелиър има влиятелни приятели.

— Благодаря за предупреждението.

— Няма защо.

Шон се обърна да си върви.

— Един момент — каза Федърстън. — Каква е тази работа с жертвата от Шепърдс Буш, която казала, че те срещнала малко преди да бъде убита?

— Значи си чул? — попита Шон.

— Както споменах, струва си човек да има приятели.

— Хелиър играе — обясни Шон.

— Много внимавай — повтори Федърстън. — Много. Сега хората наблюдават този случай. Наблюдават и теб.

Сали влезе в „Че“ малко след един и видя Гибран, преди той да я забележи. Отпиваше от чаша кехлибарено вино. Щом я видя, той стана и я покани с жест и усмивка да седне.

— Детектив Джоунс, много съм ви благодарен, че ми отделяте време.

— Моля — отговори тя, — наричайте ме Сали.

— Разбира се, Сали. А ти ще ми казваш Себастиан. Съгласна?

— Съгласна.

— Мога ли да ти предложа питие, или е против правилата? Не искам да имаш неприятности заради мен. — И я стрелна с младежка усмивка на пакостник. Тя вече се чувстваше спокойна в негово присъствие.

— Защо не? Същото, което пиеш ти.

Гибран кимна на келнера и той веднага се завтече към тях.

— Тук правят великолепно еленско, макар че заведението е малко претрупано за моя вкус — продължи Гибран. — Аз съм обикновен човек с обикновени вкусове, но не и когато става дума за хора.

Тя си помисли, че малко се изтъква, за да я впечатли със скромността си, освен с очевидното си богатство и влияние. Харесваше й, но нямате да го покаже. Още не.

— Е, Себастиан, какво мога да направя за теб?

— Право на въпроса. — Той замълча, докато келнерът й наливаше виното. — Надявам се, че ще ти хареса. Доменико твърди, че е много добро, и тъй като нищо не разбирам от тези неща, съм напълно в ръцете му. — Гибран изчака сомелието да си тръгне и продължи: — Опитай го и ми кажи дали наистина е хубаво, или Доменико ме скубе през последните пет години.

Тя отпи и задържа погледа му малко по-дълго от нужното.

— Много е хубаво, благодаря. И така, за какво съм тук?

— Ще ми се да можех да кажа, че е само за удоволствие, но предполагам, вече си разбрала, че случаят не е такъв.

— Аз съм детектив и се опитвам да не правя предположения.

— О, разбира се. Извинявай. — Гибран се засмя обаятелно. — Тук сме, защото изпитваме интерес към един общ познат.

— Джеймс Хелиър?

— Да. — Вече беше сериозен, момчешката му флиртаджийска същност беше минала на втори план.

— Господин Гибран… Себастиан, ако сме тук, за да се опиташ по някакъв начин да повлияеш на мнението ми за участието на Хелиър в този случай, искам да те предупредя да не го правиш.

— Нямам такова намерение. Няма да обиждам интелигентността ти. Просто искам да научиш за чувствата ми по този въпрос.

— Чувствата ти по този въпрос биха били интересни, ако имат някакво отношение към разследването. Нали така?

— Честно казано, не знам. Просто реших, че някой от разследващите трябва да знае, и затова се обадих на теб — обясни Гибран.

— Защо не се свърза с инспектор Кориган?

— Защото имам усещането, че не ме харесва — честно си призна Гибран.

— Както и да е, ето ме тук — въздъхна Сали. — И какво смяташ, че трябва да знам?

— Как да го кажа… — започна Гибран. — Когато започна работа при нас, Джеймс беше еталон на служител. Няколко години служеше на фирмата над и отвъд очакванията. Обаче…

— Обаче? — окуражи го Сали.

— Съжалявам — отговори Гибран, — но ми е трудно да говоря зад гърба му. Мисля, че и във вашата работа правило номер едно е да си пазите гърба.

— Е, засега не си го нарушил, защото не си ми казал нищо.

— При други обстоятелства наистина не бих ти казал нищо. — Сините очи на Гибран се забиха в нейните и за миг в тях проблесна истинската му сила и положението му в обществото. Но това не го направи по-малко привлекателен. — Обаче напоследък държането му стана малко безотговорно. Непредсказуемо. Дори предизвикващо тревога. Половината време не го знам къде е, нито с кого. Пропусна няколко срещи на високо равнище — всичко това изобщо не е нормално. — Гибран изглеждаше истински загрижен, дори леко отчаян.

— Кога за пръв път се прояви тази очевидна промяна на личността? — попита Сали.

— Преди няколко месеца. А сега, с този последен епизод, полицията претърсва офиса ни и отмъква Джеймс като най-обикновен престъпник… Това не е имиджът, който се опитваме да изградим в „Бътлър и Мейсън“.

— Да, сигурна съм, че не е — съгласи се Сали.

Гибран опря лакти на масата и се наведе към нея, сякаш се готвеше да шепне. Сали също се наведе към него.

— Наистина ли вярвате, че е убил онзи младеж? Че Джеймс е способен на подобно нещо?

— А вие как смятате?

— Често казано, не съм сигурен. Объркан съм. Върху мен, също както предполагам и при вас, упражняват натиск отгоре да реша това положение.

— Случило ли се е нещо, заради което се чувствате така?

Гибран отпи от виното, преди да отговори.

— Вчера отидох в кабинета на Джеймс, за да говоря с него, да видя какво мога да науча. Нали разбираш?

— Надявам се, че не си си играл на детектив любител — предупреди го Сали. — Това може да ни създаде процедурни трудности, особено ако си го разпитвал.

— Не. — Гибран поклати глава. — Нищо подобно, но трябва да знаеш, че в „Бътлър и Мейсън“ отговарям за много неща. Така да се каже, аз съм вътрешната полиция на фирмата. Ще направя всичко нужно, за да защитя фирмата и хората в нея. Ако Джеймс излага нея или хората на риск, тогава…

— Тогава ще направиш каквото е нужно — каза Сали. — Само гледай да не навлезеш в територията на нашето разследване. Това ще ни вкара и двамата в рисковано положение.

— Разбрах — увери я Гибран. — Изрази се съвсем недвусмислено. Нямам желание да се карам с полицията, особено с теб.

— Добре — прекрати Сали обсъждането. — И какво каза Хелиър в своя защита по време на разговора, който сте провели?

— Нищо определено. Изглеждаше някак разсеян.

— Не е изненадващо — подхвърли Сали презрително.

— О, да. Обаче имах и друго усещане — продължи да обяснява Гибран. — Познавам Джеймс от години, но сега за първи път се усетих неловко в негово присъствие, дори заплашен.

— Продължавай — окуражи го отново Сали.

— Имах чувството, че за първи път срещам истинския Джеймс Хелиър и че другата личност, която познавам, всъщност не съществува. Кажи ми, Сали — продължи той вече малко по-весело, — запозната ли си с творчеството на Фридрих Ницше?

— Всъщност не — призна си тя.

— Малцина са запознати — заяви Гибран, оправдавайки незнанието на Сали, преди да се е почувствала неловко. — Той е философ, който вярвал, че хората трябва да бъдат управлявани от група благосклонни свръхчовеци. Разбира се, това са глупости. Говорих на Джеймс за него, за да го накарам да се отпусне, да го накарам да се почувства не като на разпит, но останах с усещането, че той вярва в това. Имам предвид, че наистина вярва в тази философия. Започна да говори, че човек трябва да живее живота си извън границите на доброто и злото, тоест както твърди Ницше. По принцип не бих обърнал внимание на това, но в светлината на случилото се то изведнъж прозвуча много, много по-зловещо.

— Това ли искаше да ми кажеш? — попита малко разочаровано Сали.

— Както вече казах — Гибран се облегна на удобния стол, — беше по-скоро усещане.

— Добре — каза Сали след дълга пауза. — Ако почувстваш или откриеш още нещо, знаеш как да се свържеш с мен.

— Разбира се. — Гибран като че ли се натъжи. — Взимаш някого под крилото си. Доверяваш му се, смяташ, че го познаваш. И изведнъж се случва всичко това… — Отпи глътка вино. — Това вече не е човекът, когото познавах. Може да изглежда същият, но е съвсем различен. За да отговоря на въпроса ти в началото, дали смятам, че Джеймс може да е забъркан в убийствата на тези хора? Истината е, че не знам, но фактът, че не мога да отхвърля подозрението категорично, е достатъчно красноречив.

— Е, скоро ще разберем — каза Сали.

— Моля?

— Нищо — отговори тя бързо. — Имам предвид, че в края на краищата ще разберем.

— О, да — съгласи се той. — Сега, след като изяснихме това, нека се насладим на обяда. Надявам се, че не бързаш за никъде. Ще е удоволствие да обядвам с човек, който няма да ми мъчи главата с последните идеи за бързо забогатяване.

— Не — успокои го тя. — Разполагам с малко свободно време. А и между нас казано, не смятам, че бих могла да издържа вида на още един сандвич.

— Тогава наздраве за теб, наздраве за нас — каза той и вдигна чашата си.

— За нас — повтори тя тоста и се усмихна.

— Сигурно е трудно — каза Гибран.

— Кое? — учуди се Сали.

— Да се научиш да използваш цялата власт, която имаш, без да злоупотребяваш. Срещам се с доста хора, които наистина вярват, че са могъщи, но властта чрез парите и влиянието си има своите граници. Но ако си полицай, можеш да лишиш човека от свобода, от човешките му права — това вече е истинска власт.

— Ние не отнемаме човешките права на хората, а само временно ги лишаваме от граждански права — обясни Сали.

— То си е същото — каза Гибран. — Сигурно е много трудно, нали?

— Може би в началото — каза Сали. — Но бързо свикваш и скоро не обръщаш внимание.

— Предполагам, че това може да направи връзката с мъжете доста трудна. Ние, мъжете, се плашим от силни жени. Харесва ни да мислим, че силата е винаги у нас, така че да имаш връзка с ченге вероятно е предизвикателство.

— Защо, ти чувстваш ли се заплашен?

— Не — отговори Гибран с толкова сериозно изражение, каквото Сали не беше виждала. — Но аз не съм като повечето мъже.

Сали го гледа толкова дълго, колкото можеше, без да заговори; опитваше се да прочете мислите му.

— Има нещо, което винаги ме е пленявало — наруши мълчанието Гибран. — Как двама души, които са родени да убиват, някак си се намират. Сякаш могат да разпознаят своя собствен вид, когато се срещнат. Хидли и Брейди^[1], Венабълс и Томсън^[2], Фред и Розмари Уест^[3] и бог знае колко други. Как се намират?

— Не знам — отговори Сали. — Това е по-скоро в областта на уменията на моя началник. Той е по-инстинктивен от повечето от нас.

— Инспектор Кориган? Интересно — отбеляза Гибран. — Какво имаш предвид, като казваш инстинктивен?

— Той сякаш знае — обясни Сали. — Вижда неща, които не вижда никой друг. — Изведнъж се почувства неловко, че обсъжда Шон с външен човек. Сякаш го предаваше. Гибран долови настроението й и каза:

— Интересен човек е твоят инспектор Кориган. Смяташ ли, че тъкмо тъмната му страна го прави толкова добър?

Сали беше впечатлена. Някак си изведнъж видя колко много общо има между Шон и Гибран. Каза си, че ако Шон успее да се отърси от предубежденията си за Гибран, вероятно ще го хареса.

— Инспектор Кориган е малко особен, но никога не съм видяла у него нещо, което да наречеш тъмна страна. Той просто е готов и способен да търси в тъмни места отговорите. Готов е да търси на тези тъмни места, където нас ни е страх да се спускаме, защото можем да научим за себе си нещо, което няма да ни хареса.

Гибран кимна разбиращо и одобрително.

— Така е, защото е готов да приеме отговорностите си. Изглежда, двамата имаме повече общо, отколкото сме разбрали. Може би когато всичко това свърши и той ме види такъв, какъвто съм, а не какъвто смята, че съм… може би ще можем да разговаряме по-приятелски?

— Не очаквай твърде много — подхвърли Сали.

— О — отговори Гибран. — Изобщо не очаквам.

Отново се загледаха мълчаливо. Накрая Гибран каза:

— Има нещо, което трябва да изясня — не мога и няма да позволя на никого да излага доброто име на „Бътлър и Мейсън“ на опасност. Разбира се, отчитам факта, че вашето полицейско разследване има предимство, но извън това ще направя всичко, за да приключа този въпрос с Джеймс по един или друг начин, за негово добро или зло.

Сали отклони поглед, сякаш й трябваше секунда, за да осъзнае какво е казал, после го погледна и каза:

— Разбирам. Направи каквото трябва, но не забравяй да ни кажеш всичко, което знаеш за него, и имаш думата ни, че няма да се бъркаме в решенията на вашата фирма относно него. Себастиан, бъди внимателен в името на двама ни.

Хелиър си погледна часовника. Беше почти пет и половина следобед. Полицията нарочно се беше забавила да го пусне под гаранция. Зад това стоеше инспектор Кориган, разбира се. Е, нищо. Все още имаше време. Почти.

Темпълман му беше донесъл други дрехи, защото полицията беше иззела онези, които носеше сутринта, и още веднъж бе изпразнила гардеробите и шкафовете му вкъщи. Този път нямаше какво толкова да вземат — той все още беше в процес на пълненето им след първия рейд, когато иззеха всичко. Да, Кориган му струваше цяло състояние.

Нямаше време първо да се прибере. Но това нямаше значение. Беше направил добре, че бе планирал нещата. Имаше дрехи за смяна, а телефонът и оръжието му го чакаха. Не че очакваше бой. Той беше майстор на моменталното добиване на контрол. Силата му рядко срещаше равна. Не се страхуваше от нищо и от никого, но пистолетът все пак беше добра застраховка.

Стоеше пред полицейското управление в Пекам. Вече си беше взел довиждане с Темпълман, който нямаше представа колко окончателно е това. Още една работа — и след това щеше да изчезне. Нямаше повече да се нуждае от услугите на Темпълман.

Огледа улицата. Бяха тук. Кориган нямаше ли да си научи урока? Чудесно. Ако искаха отново да ги направи на глупаци, с удоволствие щеше да изпълни желанието им. Огледа се за такси. Нямаше. Тръгна да намери стоянка. Привличаше повече внимание, отколкото му беше приятно.

Шон седеше зад бюрото си и преценяваше възможностите. Досега беше стигнал до поне десет „ами ако“, но нито едно от тях не помагаше на разследването. Нито на него. Отново трябваше да пусне Хелиър да излезе под полицейска гаранция. Търпение, каза си. Щом излезеха резултатите от ДНК анализа, щеше да го закопае. Сигурен беше.

Потърка изморените си очи с юмруци. За секунда виждаше всичко размазано. Когато зрението се върна, се оказа вторачен в екрана на компютъра.

Трябваше да провери електронната си поща. Сред десетината имейли имаше един от Криминалното разузнаване. Подробностите за телефоните от азбучника на Хелиър. Не беше в настроение да заоре сред имена и телефони — търпението му се беше изчерпало още преди часове. Погледна в общата стая и потърси с поглед някого, на когото да прехвърли тази задача, но всички изглеждаха заети. Съвестта го загриза и той започна да чете списъка.

Повечето номера сякаш бяха телефони на банки в Обединеното кралство и в чужбина. Други бяха на счетоводители, търговци на диаманти, на злато и на платина. Стотици имена, но много малко лични телефони. Четеше ги бавно и внимателно. Както беше очаквал, тук бяха и номерата на Даниъл Грейдън: домашният и мобилният. И какво от това? Това вече не означаваше нищо, след като Хелиър беше признал, че го познава. Провери за имената на двете други жертви: Хедър Фрийдмън и Линда Котлър. Не очакваше да попадне на телефона на бегълката — по-скоро на този на Линда. Обаче го нямаше. Беше разочарован, но не и изненадан.

Таксито остави Хелиър пред метро „Лъндън Бридж“ и той с удоволствие огледа хилядите хора, които се прибираха от работа. Не виждаше полицаите, но знаеше, че те го виждат. Устоя на изкушението да се опита да им се изплъзне веднага. Имаше да върши сериозна работа. Не беше време за забавления. Оставаха му няколко неща за оправяне и после изчезваше. Първото беше неговият тайнствен приятел.

Помисли си дали да не изчезне, без да се среща с човека, но не беше хазартен тип. Играеше само ако можеше да управлява рисковете, така че трябваше да разбере какво знае този човек за него — ако изобщо знаеше нещо. Би ли могъл да му навреди? Трябваше да разбере. Никакви недовършени работи, това бе девизът му. Щеше да остави нещата чисти и спретнати, точно както ги обичаше, обаче имаше още време за една последна тръпка. За едно последно угощение.

Влезе в един магазин от веригата „Смитс“ и иззад щанда за вестници започна да наблюдава главния вход. Бяха добри — само една привлече вниманието, докато се озърташе прекалено трескаво. Прибиращите се от работа никога не се оглеждаха. Те бяха на автопилот. Тя изпъкваше като аматьор, но останалите бяха невидими. Хелиър излезе от задния вход на магазина, пресече чакалнята и излезе през същата врата, през която беше влязъл. Опитваше се да запомни лицата на хората, с които се разминаваше. Ако ги видеше отново, щеше да предположи, че са полицаи. Пресече краткото разстояние до входа на метростанцията и изведнъж спря на най-горното стъпало и се заоглежда. Никой не реагира. На лицето му заигра усмивка. Наистина бяха добри.

Спусна се в метрото, което винаги му беше служило добре. Започна да изпълнява обичайната си тактика против проследяване, създадена да се изплъзва и на най-добрите: пътуване на кратки разстояния и слизане в последната секунда, бърз ход през тунелите покрай зомбираните хора, прибиращи се от работа. Скачаше в друг влак и отново потегляше. Повтаряше тази процедура отново и отново, но все още го следваха. Това го караше да се чувства едновременно раздразнен и впечатлен. Нямаше значение. Както винаги Джеймс Хелиър беше на крачка пред тях.

Най-накрая стигна Фарингдън и тръгна към бара, който беше избрал предния ден. Беше достатъчно оживен, но не прекалено. Направо идеално. Отиде право в тоалетната. Кабинката, която му трябваше, беше свободна. Двамата мъже пред писоарите не му обърнаха внимание. Нямаше време да ги чака да си тръгнат. Всъщност беше добре, че са тук. Скоро полицията щеше да дойде и да започне да го търси в бара.

Започна да се съблича.

Мобилният телефон на Шон започна да вибрира на бюрото пред него. Без да спира да чете имейла, той отговори разсеяно:

— Да?

— Шефе, обажда се Джийн Колвил. Вашият човек определено е запознат с мерките против проследяване.

— Забелязах — отвърна Шон. — Къде сте сега?

— Във Фарингдън. Опитваме се да не го изпуснем. В момента е в един бар. Добре ни разигра, но още сме по дирите му. Малко сме оредели на място, но другите правят всичко възможно, за да ни настигнат.

— Барът покрит ли е?

— Тъкмо приключихме. Една двойка е отзад, където е единственият друг изход.

— Чудесно. Внимавайте да не го изпуснете. Ако не виждате какво прави, предположете, че е нещо, което не бихме искали да видим.

— Разбрано — отговори детектив Колвил. — Ще ви звънна, ако положението се промени.

— Без съмнение ще се промени — отговори Шон. — Вие само бъдете готови за промяната. — И затвори.

— Проблеми? — попита Донъли от вратата.

— Още не. Проследили са Хелиър до Фарингдън. — В този момент видя Сали да влиза в общото помещение. От сутринта не беше говорил с нея, така че й махна да дойде.

— Как мина срещата ти с Гибран?

Сали седна.

— Доста интересно. Той определено не ми даде причина да подозирам Хелиър по-малко. Каза, че напоследък бил станал странен, пропускал срещи, изобщо — не бил предишният Джеймс Хелиър. Че другият Хелиър, когото познавал преди, е бил маска. Спомена и че Хелиър говорел, че живее отвъд границата на доброто и злото.

— Ницше — изпусна се Шон.

— Моля? — попита Донъли.

— Нищо — отговори Шон. — Не е важно. Нещо друго, Сали?

— Не. Вероятно се опитваше да разбере какво знаем.

— Щом е платил обяда — подхвърли Донъли. — Нали го плати?

— Да, в интерес на истината го направи. Което е много повече, отколкото някога си правил ти.

— Грубо, но вярно — ухили се Донъли.

— Какво прави през останалото време? — попита Шон, като се опита да не прозвучи все едно я проверява.

— Обядът продължи по-дълго, отколкото очаквах. След това проверих за резултати от някои запитвания в Централния архив, но още не бяха излезли. Чух, че Хелиър бил пуснат под гаранция.

— Не можем да го задържим до потвърждаване на резултатите от ДНК тестовете — обясни Шон.

— А ако се окаже, че ДНК-то не е неговото?

— Тогава аз ще се окажа в лайната — отговори той откровено. — Затова не стой твърде близо до мен, да не те изпръскам.

Хелиър се съблече за по-малко от минута. Чуваше влизането и излизането на хора. Бързаше. Не го беше грижа за шумовете. Беше само по гащи и чорапи.

Вдигна капака на казанчето и внимателно го сложи на капака на тоалетната дъска. Извади найлоновия плик и го развърза. Внимателно разгъна пакета и извади пистолета и резервния пълнител. Погледна си часовника. Шест и четирийсет и пет. Петнайсет минути — предостатъчно. Сложи батерията в телефона. Щеше да го включи, когато излезе.

Облече анцуга, тениската и маратонките. Пъхна пистолета на кръста си и стегна здраво шнура на долнището. Пъхна телефона в един от горните джобове на горнището, а резервния пълнител в другия.

Накрая разгъна другия пакет. Отви тубичката театрално лепило и мацна малко на обратната страна на фалшивия мустак. Залепи го на горната си устна и го притисна с ръка, за да се увери, че е залепнал добре. След това направи същото с пасващите вежди. Накрая си сложи перуката. Нямаше нужда от огледало, за да знае, че външният му вид се е променил. Усмихна се на себе си.

Сгъна съблечените дрехи и ги сложи заедно с обувките в найлоновата торба. След това я пъхна в казанчето. Можеха да му дотрябват. Човек никога не знае. Внимателно сложи капака. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и излезе от кабинката. Зърна за кратко изображението си в огледалото, докато излизаше. Усмихна се.

Излезе от тоалетната, а след това и от бара.

Детектив Колвил си погледна часовника. Вече бяха минали десет минути, а единствените новини, които получаваше по скритите радиостанции на екипа, бяха „без промяна“. Думите на Шон още кънтяха в главата й й тя заговори в микрофона.

— Това не ми харесва. Танго четири, провери в тоалетната.

Радиото й изпука два пъти — знак, че Танго четири е чул и разбрал нареждането й. Тя зачака новини. Минаха две минути. Сториха й се като два часа. Радиото й изведнъж оживя.

— Контрол, Контрол, Танго четири. Имаме проблем.

Колвил скръцна със зъби.

— Подробности. Край.

— Мишена едно не е в тоалетната. Край.

— Някой от екипите вижда ли Мишена едно? — извика тя в микрофона. Тишина. — Потърсете го. Някой вижда ли Мишена едно?

Тишина.

Тя погледна детектива, който караше колата, и продължи:

— Изгубихме мишената. Повтарям: изгубихме мишената. Всички екипи да се пръснат. Пешеходните екипи да претърсят бара. Всички останали да се пръснат из района. Намерете го. — С отвращение хвърли преносимата радиостанция върху арматурното табло, извади мобилния си телефон и набра Шон.

Шон слушаше онова, което се бе страхувал, че ще чуе. Хелиър отново се беше измъкнал.

— Как? — попита Шон.

— Не знаем — отговори Колвил. — Бяхме го, обградили в тоалетната, после изчезна. Никой не го е видял да излиза. Не сме пропуснали нищо. Просто изчезна. Ще продължаваме да претърсваме района, докато го намерим.

— Не си правете труда — каза Шон. — Няма да го намерите, докато сам не поиска да бъде намерен. Покрийте дома му и службата. Звънни ми, когато се появи отново.

— Моля те, кажи ми, че не е онова, което си мисля — обади се Сали.

— Ще ми се да можех.

— Как? — попита тя.

— Няма значение как.

— И сега какво? — намеси се Донъли.

— Няма да се паникьосваме — каза Шон. — Надявам се, че ще се появи. Междувременно се свържете със спецотдела и им изпратете снимка на Хелиър. Погрижете се да я разпратят по всички пристанища, летища и гари. Навсякъде.

— Смяташ, че ще се опита да се измъкне от страната? — попита Сали.

— ДНК доказателства трудно се оборват и той го знае. Може би е решил, че няма друг избор, освен да избяга.

— Това в негов стил ли е? — усъмни се Сали.

— Той е от оцеляващите. Ще направи всичко нужно, за да оцелее. Ако това означава да избяга, ще избяга.

Хелиър седеше на една пейка в Риджънтс Парк и чакаше „приятелят“ да се обади. Беше казал, че ще звънне в седем, а вече минаваше и половина.

Каква беше тази шибана игра? Хелиър нямаше приятели. Истински приятели. Може би беше журналист, който душеше за история и вероятно се опитваше да му погоди номер. Вторачи се в телефона, който лежеше в дланта му. Трябваше да разбере кой е „приятелят“. Съкрушителната нужда да държи всичко под контрол означаваше, че просто трябва да научи. Щом научеше, щом решеше дали представляват опасност, или не, щеше да се разправи с тях както заслужават. След това у дома. Децата нямаше да закача, но жена му — тя щеше да е неговият подарък за сбогом за инспектор Кориган.

Обаче полицията щеше да наблюдава дома му. Трябваше да е внимателен. Сутринта щеше да остави жена си да заведе децата на училище. Щеше да се престори на болен. Когато тя се върнеше, той щеше да я чака. След като свършеше с нея, щеше да прекара остатъка от деня, разкарвайки полицията из целия град. Щеше да им пусне весела песен и да танцува с часове. Толкова време нямаше как да не го изпуснат. Той беше по-добър. Познаваше тактиката им идеално. И щом се увереше, че са го изпуснали, щеше да дойде времето да изчезне отново.

В момента, когато заподозряха нещо и влезеха в къщата, щеше да е твърде късно. Той вече щеше да е на десет хиляди метра в небето. Фалшивият паспорт вече го очакваше в магазина за китайски порцелан в Хамстед. Щом вземеше билетите, щеше да се качи на влака за Бирмингам. Полетът му за Рим беше в осем вечерта. На римското летище нямаше да се наложи да чака повече от два часа за полета до Сингапур. След още два полета щеше да пристигне в новия си дом. Устните му се наляха с кръв от възбуда. Той ги облиза. Приличаха на подути червеи.

Телефонът му започна да вибрира. Той го включи й каза спокойно:

— Джеймс Хелиър.

— Аз съм. Съжалявам, че закъснявам.

— Не обичам да ме карат да чакам. — Хелиър държеше да упражнява контрол. — Това е последната ти възможност да ме впечатлиш.

— О, сигурен съм, че ще бъдеш впечатлен. Мога да ти го гарантирам. — Хелиър долови промяна в гласа на „приятеля“. Помисли си, че за пръв път усеща следа от арогантност. От опасност. Това не му хареса.

— Сега ще ти задам един въпрос. — Хелиър имаше нужда да покаже силата си. — Ще отговаряш с „да“ и „не“. Разполагаш точно с три секунди за отговор. Ако отговориш „не“ или пропуснеш да отговориш за трите секунди, ще затворя и никога повече няма да се чуем. Разбра ли?

— Разбрах. — Гласът не почна да спори. Хелиър очакваше точно обратното.

— Ще се срещнем ли? Тази вечер? — попита Хелиър.

— Да. — Отговорът дойде при отброяването на „две“. — Ако обещаеш, че ще направиш едно нещо.

— Не давам обещания на хора, които не познавам.

— Стой настрана от други хора, докато не се срещнем. Никакви барове, ресторанти, кафета. И не си отивай вкъщи или в службата. Полицията ще те чака там. Стой сам. Скрий се.

И Хелиър разбра. Всичко му стана кристално ясно. Всичко се връзваше. Очите му се ококориха, когато осъзна с кого говори. Кой друг би могъл да е?

— Добре — отговори той. — Ще го направя.

— По-късно ще ти звънна пак и ще ти кажа в колко и къде. Съгласен ли си?

— Съгласен. — Хелиър прекъсна връзката.

Какво очакваше неговият „приятел“? Че ще се скрие зад някой храст в парка като ранено и изплашено животно? Не и той. Това беше Лондон, едно от любимите му игрища. А на него му оставаше толкова малко време да играе. Не. Имаше да свърши по-важни неща, отколкото да се крие и да чака.

— Приятелю, зная кой си — каза той на глас. — Когато се срещнем, ще ми кажеш едно-две неща. След това ще те накарам да си изядеш тестисите, преди да те изкормя като прасе.

Шон отново се прибра късно. Надяваше се, че Кейт си е легнала отдавна, но когато тихичко отвори вратата, видя, че не е. Беше в кухнята и пишеше на лаптопа си. Косата й беше вързана на опашка, очилата й бяха кацнали на финия й нос.

— Работиш до късно. — Това беше всичко, което можа да измисли.

— Не само ти работиш до късно. Аз също работя. Забрави ли? — Шон не искаше разговорът да започне така. За един ден беше изживял достатъчно сблъсъци. — Трябва да свърша с този план за преструктуриране на отделения А и Е или може да остана извън новите структури. — Шон пак не отговори. — Теб май не те интересува, нали?

— Кое?

— Няма значение — отговори тя и поклати неодобрително глава. — Следващата събота сме канени на вечеря у Джоуи Тим. Така че се погрижи да си свободен.

— Ъъъ…

— Направо съм смаяна от ентусиазма ти да прекараш малко време с мен — подхвърли тя саркастично.

— Не си виновна ти — опита се да я успокои Шон.

— Мислех, че харесваш Тим. Ще има и други хора.

— Не познавам Тим. Срещали сме се, но не го познавам.

— Стига Шон — помоли Кейт. — Просто си освободи деня.

— Не е толкова лесно.

— Защо? Не можеш ли да се откъснеш за малко от приятелите си полицаи?

— Не са ми приятели — отговори Шон прекалено бързо.

— Както и да е, скъпи, но и двамата знаем, че не можеш да понасяш да си сред хора, които не са свързани с полицията. Защото си толкова важен, мамка му, че ние, обикновените смъртни, можем и да не съществуваме. Нали?

Шон я погледна обидено и тя омекна.

— Стига, Шон. Аз не съм продавачка. Аз съм лекар в болница. Каквито и ужасни неща да си видял, аз съм ги видяла също, но успявам да се спусна на земята и да говоря с хора, които водят обикновен живот. Защо да не можеш и ти?

— Защото са… — Шон успя да спре и не отговори честно. Обаче беше твърде късно.

— Какви? — не се отказа Кейт. — Защото са скучни, защото ти досаждат?

— Божичко, Кейт! — възмути се Шон. — Дай ми малко почивка.

— Значи няма повече да говориш с хора, които не са ченгета?

— Това е смешно.

— Не, не е смешно. Това е истината.

Шон извади бутилка бърбън от кухненския шкаф, наля си и отпи.

— Знаеш за какво става дума. Веднага щом разберат с какво се занимавам, всички започват да ме питат за работата ми. И всички искат гадните подробности, без да имат и най-малка представа. Ако имаха, изобщо нямаше да питат.

— Шон, може ние да сме онези, които нямат и най-малка представа — каза Кейт. — Може ние да сме объркали всичко и да съсипваме живота си, като крачим до колене в гадостите му.

— Защо? Защото знаем истината? Че животът не е лъскава реклама? — възрази той. — Предпочитам да съм наясно и да живея в усамотение, отколкото да съм като тия тикви, които изобщо си нямат представа.

Кейт си пое дълбоко дъх. Беше се сблъсквала с това и преди и знаеше, че пак ще трябва да го направи.

— Това заради детството ти ли е, или защото си детектив?

— О, Кейт, моля те. Нека не говорим за това точно сега.

— Добре — съгласи се тя. — Обаче ако искаш да поговорим — насреща съм.

— Просто съм уморен, но иначе съм добре — успокои я той. — Много уморен.

— Как няма да си уморен, като спиш само по три часа на нощ, откакто почна този нов случай. Виж, аз отивам да си легна. Защо не дойдеш с мен?

— Трябва ми малко време да се отпусна — отвърна Шон. — Ще дойда след малко.

— Ела сега — помоли Кейт. — Ще ти масажирам раменете, докато заспиш.

— Ще дойда след минутка — излъга той. Мисълта да се мята и обръща, докато се бори с винаги наличните демони, беше непоносима.

— Не се бави много — предупреди го Кейт.

Стана и тръгна към стълбите, после погледна през рамо и му се усмихна. Суровите думи отпреди малко вече бяха забравени. Поне от нея.

Щом Кейт излезе, Шон взе бутилката и си сипа още една щедра доза.

Сали паркира пред апартамента си. Шон ги беше пратил да се прибират. Да поспят поне няколко часа, преди Хелиър да се появи отново. Ако изобщо имаше намерение да се върне.

Затърси ключовете от входната врата, заровени някъде дълбоко в чантата й, с което наруши едно от собствените си правила — никога не стой на входната врата и не рови в чантата за ключове.

— За бога — измърмори тя и в този миг дръжките й се изплъзнаха и чантата падна и съдържанието й се разсипа. — Мамка му! — Сали клекна и започна да събира нещата. Ако не друго, поне си намери ключовете.

Нещо я накара да спре и да се огледа. Улицата беше пуста. Тя се изсмя нервно и събра останалите си вещи.

Изправи се и пак огледа улицата. Беше неестествено тиха. Така както могат да са тихи през нощта само градските улици. Някъде все пак лаеше куче. Този звук я накара да се почувства донякъде по-добре. Отключи вратата на кооперацията, влезе и затвори. Натисна бутона за осветлението — то се изключваше автоматично след трийсет секунди.

Качи се до апартамента си на първия етаж и отново зарови в чантата за ключовете. Защо беше толкова нервна? „Успокой се“. Пъхна ключа в ключалката и отвори, влезе, затвори вратата и пусна двете резета.

Мразеше острата светлина на лампите на тавана, затова пресече тъмното помещение да светне малката лампа в ъгъла. Протегна ръка — и усети нещо меко. Плат. Може би коприна. Стресна се. Отдръпна ръка, сякаш беше докоснала паяжина, обаче любопитството надделя над страха й. Пак посегна в мрака и пак напипа плата. Отмести го и щракна ключето.

Светлината блесна през хвърления върху абажура червен копринен шал. Беше си го подарила за Коледа. Стаята беше заляна от червена светлина. Какво ставаше? Хладен въздух я лъхна откъм кухнята. Защо? Не беше отваряла прозореца.

Усети го зад гърба си. Беше достатъчно близо, за да чуе дишането му. За малко не припадна. След това за малко не повърна. Той я чакаше да направи нещо. Като змия, навила се, за да ухапе.

Сали най-сетне успя да накара тялото си да се размърда и започна да се обръща към него, като отчаяно се опитваше да си спомни техниките за самозащита. Да го удари с коляно в слабините? Бог да й е на помощ, ако не улучи. Коляно в слабините и след това — беж.

Насили се да говори.

— Моля… — Гласът й беше едва доловим. — Моля. Знаете коя съм. Вървете си и това няма да се разчуе. Обещавам. — Вече стояха лице в лице. Тя отново едва не припадна. Той сякаш се извисяваше над нея. Не беше висок, но изглеждаше като гигант.

Носеше черен анцуг и гумени ръкавици. Вълнена шапка със стегната плетка покриваше косата му. Всичките му мускули бяха напрегнати, макар ръцете му да висяха отпуснати отстрани. На червената светлина зъбите му блестяха като рубини.

Тя го гледаше в лицето, изкривено от светлината и напрегнатите му мускули. Виждаше го ясно. Позволяваше й да му види лицето. Тя знаеше кой е той. Знаеше, че няма да я остави жива. Сега щеше да умре, а никой друг на този свят не знаеше. Искаше да направи толкова неща. Искаше да каже толкова неща на хората — но сега щеше да умре.

Той се раздвижи толкова бързо, че й беше трудно да го види. Една ръка я стисна за шията и бавно започна да мачка гърлото й. Беше толкова силен… Така ли щеше да го направи? Да й строши трахеята? Другата ръка размаха пред лицето й нож. Май беше от нейните кухненски ножове. Той я придърпа толкова близо, че тя види фините бръчици край очите му.

— Ако извикаш, ще умреш. Ако се съпротивляваш, ще умреш. Ако правиш каквото ти кажа, ще живееш.

Беше лъжа. Тя не беше като другите. Те се бяха вкопчвали в надеждата, че може би казва истината, направили бяха всичко за възможността да живеят, обаче тя беше видяла лицето му. Знаеше, че никога няма да я остави жива. Въпреки това кимна.

— Знаеш ли колко си щастлива, че си избрана? — Говореше през стиснати зъби. Опря ножа в гърлото й и я пусна.

— Ще направя каквато поискаш — каза тя умолително.

Той се усмихна и облиза устните си. Тя усети как ножът се отдръпва от гърлото й. Само няколко милиметра, но това трябваше да е достатъчно.

И тя стовари с все сила десния си юмрук под ченето му. Ножът проблесна до гърлото й, но тя вече се беше отдръпнала. Острието изсъска във въздуха. Тя вдигна коляно и го заби в слабините му. Той започна да се превива. Тя се хвърли към входната врата. Щеше да живее.

И изведнъж спря и залитна назад. Беше я хванал за косата и я навиваше около юмрука си, теглеше я обратно. Усети как й потичат сълзи. Трябваше да извика.

Пое си дъх, докато той я завърташе с лице към себе си. Видя как ръката му се стрелва към нея. Въздухът от дробовете й изскочи още преди да е успяла да извика.

Усети го като удар, сякаш са ти изкарали въздуха. Просто тъпа болка в гърдите. Той дръпна главата й надолу — искаше тя да види забития до дръжката нож в дясната част на гръдния й кош. Измъкна ножа, но не му се удаде лесно — гръдните й мускули се бяха вкопчили здраво в метала в опит да запушат пробойната. Чу свистене. Усещаше физически как въздухът от белия й дроб излиза от раната.

Той я придърпа по-близо.

— Кучка! Пачавра! Не трябваше да е така. Не така си го представях. Не трябваше да стане така.

Той я блъсна на една ръка разстояние и тя отново видя бързото движение на ръката му. Почувства същата тъпа болка, но и нещо друго — ножът беше ударил ребро. Той дръпна, за да го извади, но ножът не помръдна. Беше се заклещил.

Тя изгуби съзнание. Единственото, което й попречи да падне на земята, беше впитата му в косата й ръка и другата, която държеше ножа. Накрая той я пусна да се свлече на пода. Настъпи лявата част на гръдния й кош и дръпна ножа, но той не помръдна.

— Шибана курва! — изсъска той. Прииска му се да я заплюе, но нямаше да рискува да остави ДНК-то си в плюнката.

Стоеше изправен над нея и наблюдаваше как тъмночервеното петно върху бялата й блуза се разраства. Дишането й беше плитко, но още бе жива. Изведнъж той сякаш беше хипнотизиран от нея. Наклони глава настрана като хищна птица, която наблюдава жертвата й да се гърчи и извива в ноктите й.

Обаче всичко беше провалено. Не си го беше представял така. Нищо, нямаше значение. Щеше да я довърши и да си тръгне. „Всички велики мъже са имали своите разочарования“, утеши се той сам. Щеше да се учи от грешките си.

Дръпна ножа, който стърчеше от гърдите й, но той не помръдна. Тя беше почти мъртва, но той нямаше да рискува да я остави така. Погледна към кухнята и се опита да си припомни какви други ножове беше видял. Повечето му се бяха сторили тъпи. Внимателно беше прокарвал пръст по остриетата им — да, бяха тъпи. Не се беше грижила добре за тях. Не ги беше точила. Е, щеше да й пререже гърлото с тъп нож. Щеше да отнеме повече време. И нямаше да бъде чисто и спретнато. Но пък тя можеше да обвинява единствено себе си.

Огледа я изпитателно още веднъж. Въздухът, който излизаше от раната в гръдния кош, караше кръвта да се пени и съска. Спомни си как, когато беше момче, лепеше гумите на велосипеда си. Дали да не я завлече в кухнята, за да му е по-удобно? Не. Щеше да стане по-бързо, ако я остави тук.

Обърна се и тръгна към кухнята. Въпреки разочарованието се чувстваше великолепно. Могъщ. Недосегаем. Като бог. Знаеше кое чекмедже да отвори.

Ножовете не бяха подредени. Той ги запрехвърля с облечената си в ръкавица ръка, пренебрегваше големите ножове за месо. Търсеше нещо с десетсантиметрово острие. Гладко или назъбено, нямаше значение, но трябваше да е достатъчно дебело, за да не се огъва. Дебело и здраво. Малък нож за рязане би свършил чудесна работа. Вече беше използвал най-добрия възможен, но бързо откри заместител. Нож за плодове с черна дръжка. Вдигна го и го огледа. Щеше да свърши работа.

Обърна се към всекидневната. Очакваше да види Сали на пода. Вместо това я видя да отваря входната врата и да залита в коридора на етажа. Някак си беше успяла да се изправи. Видя кървави петна по горното резе на вратата. Беше подценил силата й. Волята й за живот. Желанието й да оцелее. Беше допуснал грешка.

Стрелна поглед към отворения кухненски прозорец. Дали да не избяга? Погледна обратно към Сали. Дали щеше да успее да стигне до нея, преди да е започнала да блъска по вратата на съседите? Дали тя щеше да стигне до вратата? Тя беше на по-малко от три метра, но на нея щеше да й се сторят като маратонско разстояние.

Не можеше да го допусне. Беше го видяла. Стисна по-здраво ножа. Видя я да залита — но не падна. Тръгна към нея с дълги уверени крачки.

Тя се свлече пред вратата на съседите и удари два пъти с все сили по нея. Той продължаваше да върви през сумрачната червена светлина, която се процеждаше от отворената врата. Тя трябваше да умре. Иначе можеше да го унищожи. Той не можеше да допусне това.

Малко след единайсет Джордж Фулър в апартамент четири чу как нещо се стовари върху вратата му, подскочи от изненада и си разля бирата. Студените капки паднаха върху лицето на жена му, която спеше в скута му, докато той гледаше някакъв кофти фантастичен филм.

— Джордж! — оплака се Сузи Фулър. — Поля ме с бира.

Той се подразни, че се е събудила. Сега щеше да почне да сменя каналите.

— Сигурно е оная гъска от съседния апартамент — изръмжа той. Вече беше станал и крачеше към входната врата. Беше едър мъж. Двете му любими места бяха спортната зала и кръчмата. Резултатите бяха плашещи. — Трябва да е проститутка, ако се съди по това кога се прибира.

Беше само на две крачки от вратата, когато чу двата удара. Дойдоха ниско долу. Сякаш някой седеше от другата страна. Може би някой имаше проблем? Някой пиян? Да, пиян.

— Джордж — подвикна жена му. — Кой е? Какво става?

— Стой там — отвърна й той и тя долови яда в гласа му. Той стигна до вратата и рязко я отвори, готов да почне да псува.

Сали се свлече в краката му. Той видя кръвта, но не видя ножа.

Усети опасността. Петте години в парашутния полк бяха изострили инстинктите му. Не се замисли. Не се поколеба. Бързо се наведе, сграбчи Сали и започна да я дърпа в антрето. Някакво движение привлече очите му. Нещо в апартамента на Сали отсреща. Той вдигна очи към сумрачната червена светлина. Нещото се движеше бързо. Прекалено бързо. Мъж ли беше? Черната сянка се промъкна през малкия кухненски прозорец и изчезна.

Фулър издърпа Сали през прага, блъсна вратата и я заключи. Жена му се показа на вратата на хола.

— Джордж? — В гласа й звучеше тревога.

— Извикай полицията — кресна той толкова силно, че Сузи подскочи. — След това повикай линейка. — Сякаш отново беше в Афганистан и крещеше заповеди на зелените новобранци.

Жена му — гледаше проснатата на земята Сали — се разплака от страх.

— Джордж, какво става?

Джордж си погледна ръцете. Бяха целите в кръв.

— Не знам. Не знам.

Огледа Сали по-внимателно. Спомни си обучението си за първа помощ на бойното поле, обърна Сали настрана, за да огледа раните й, и видя ножа.

— Господи! — прошепна тихичко. — Донеси лепенки и найлонови пликове! — Пак се беше разкрещял. — Хайде, хайде — обърна се към Сали. — Дръж се, момиче. Дръж се още малко. Още малко.

Мобилният телефон започна да звъни. Кейт се събуди първа. Шон спеше дълбоко, упоен от алкохола. Беше пийнал доста бърбън, след като Кейт беше отишла да си легне. Това беше единственият начин, по който успяваше да прогони караницата и Хелиър от съзнанието си и да поспи.

Кейт светна нощната лампа и погледна мъжа си. Искаше й се да може да го остави да спи, обаче обаждане в два през нощта сигурно беше важно. Тя го побутна колкото можа по-нежно, но достатъчно силно, за да го събуди.

— Шон — каза тихичко. Искаше да събуди него, не децата. — Шон.

Той изстена, обърна се и я погледна. Още не беше чул телефона. Все още се луташе между действителния свят и света на сънищата.

— Телефонът ти — прошепна Кейт.

— Колко е часът?

— Два. По-тихо! Ще събудиш децата.

Шон изстена, после сграбчи телефона.

— Да?

— Съжалявам, че се налага да ви звъня по това време — каза непознат глас. — Аз съм инспектор Диъри, нощният дежурен за Челси и Фулъм. Търся инспектор Шон Кориган.

— Аз съм — отговори Шон. Главата му пулсираше безмилостно. Гаденето се разпростря от стомаха до гърлото му.

— Работите ли с детектив Сали Джоунс? — Гласът на Диъри беше глух и някак сърдит.

Устата на Шон беше толкова суха, колкото трескаво блъскаше сърцето му. Успя някак си да отговори.

— Да. Тя е в моя екип. Какво се е случило?

— Била е нападната. В жилището й. Ранена е много тежко.

Кръвта се оттече от главата му, после изведнъж нахлу отново. Никога не беше изпитвал такъв студ.

— Но е жива, нали?

— Да.

— Господи! — възкликна Шон. — Къде е?

— В болница „Чаринг Крос“. В момента я оперират.

Шон си погледна часовника.

— Ще съм там до един час. — Стъпи на пода, изправи се и залитна. Кейт го забеляза.

— Какво е станало?

— Нападнали са Сали. В жилището й. Ранена е тежко. Трябва да отида в „Чаринг Крос“.

— О, боже! Кой ще нападне Сали? — Шон я гледаше безмълвно. — Да не би да е онзи, когото преследвате? Нали ми каза, че те никога не нападат полицаи.

— Този е различен.

— В какъв смисъл?

— Във всеки възможен — отговори Шон. — Трябва да тръгвам.

— Вземи си душ. Аз ще те закарам.

— Не, добре съм.

Кейт вече беше станала.

— Ще звънна на Кърсти. Може да гледа децата до сутринта.

— Не се притеснявай — възрази той. — Сам ще карам.

Тя сложи ръце на бузите му го погледна в очите…

— Последното, което й трябва на Сали, е да се навреш пиян под някой автобус. Аз ще те закарам. След като вземеш душ, за да се освестиш малко.

Шон знаеше, че е права. Тръгна мълчаливо към банята. Все още беше в шок. Трябваше да се обади на Донъли. Екипът трябваше да знае какво се е случило. Всеки от тях можеше да е следващият.

Докато Кейт го докара до болницата, въздействието на алкохола беше почти изветряло.

Униформеният инспектор ги чакаше в чакалнята на спешното отделение. С него имаше униформена полицайка. Шон се представи, но не представи Кейт. Колегата му пък не представи полицайката.

— Къде е тя? — попита Шон. — Мога ли да я видя?

— Не. Още е в операционната — отвърна инспекторът. — Ще минат поне няколко часа преди някой да може да я види.

— Какво е станало?

— Единственото, което знаем, е, че е била нападната в апартамента й. Съседът й оказал помощ. Има две опасни прободни рани в гърдите. И двете са от дясната страна. Животът й е в опасност, но засега се държи.

— Съседът?

Полицайката извади бележника си.

— Джордж Фулър. Бивш парашутист, капитан. Сега работи за местния общински съвет. В единайсет тя заблъскала по вратата и той я намерил свлечена на прага. Две рани в гърдите. Ножът още беше между ребрата й. — Тя вдигна очи и видя как Шон трепна. — В армията е получил медицинско обучение. Използвал е лепенки и найлонови пликчета, за да я превърже. Лекарят, който я прие, каза, че без съмнение й е спасил живота.

— Къде е той? — Шон държеше да види човека, спасил Сали.

— Прибра се — отговори инспекторът. — Настояваше да остане тук, но преди малко го пратих да си върви.

— А апартаментът й? — попита Шон.

— Запечатахме го — отговори полицаят.

— Добре. Поставете пост и никой да не влиза там без мое разрешение.

— Съжалявам, но това е въпрос на местната полиция. Нашият отдел за криминални разследвания ще се заеме със случая. Местопрестъплението е обезопасено. Няма нужда от пост.

— Бъркате. — Шон беше уморен и ядосан. Не искаше нарежданията му да бъдат поставяни под въпрос. — Аз водя това разследване. Ако имате някакви проблеми, звъннете на главен инспектор Федърстън от Група за тежки престъпления „Юг“. — Залагаше на това, че инспекторът няма да го направи. Не и посред нощ. — Ще се свържа с вашия отдел за криминални разследвания и ще им обясня за какво става въпрос.

Видя, че инспекторът иска още информация, и продължи:

— Това нападение е свързано със серия убийства, които разследвам. Детектив Джоунс е част от екипа. Сигурен съм, че я е нападнал човекът, извършил убийствата. Така че уредете ми пост пред апартамента — настоя той. — А тук какви мерки за безопасност сте взели?

— Сложих при нея униформен полицай — отговори инспекторът.

— Искам да я пазят поне двама — настоя Шон.

В коридора нахлу Донъли. Имаше вид на човек, готов да убива.

— Копелето е мъртво! — бяха първите му думи. — Казвам ти съвсем сериозно. Ще литне право през прозореца от петия етаж. Заклевам се!

Шон вдигна ръка, за да му каже да се успокои, но мобилният му телефон иззвъня.

— Шон Кориган.

— Обажда се детектив Колвил, сър. Извинете, че се обаждам по това време, но реших, че ще искате да знаете. Хелиър току-що се прибра.

Шон и Донъли наближаваха къщата на Хелиър. Нощният дежурен в отдел „Убийства“ също беше дошъл с хората си.

Спряха на петдесетина метра от къщата и щом слязоха. Шон попита:

— Само ние ли сме?

Беше се надявал, че местното управление ще прати повече хора.

— Има екип зад къщата — каза дежурният.

Донъли погледна Шон.

— Ти решаваш, шефе. Можем да почакаме за подкрепа.

Шон всъщност би предпочел да прибере Хелиър сам, за да прекара малко време насаме с него. Хелиър очевидно не беше достатъчно куражлия да се залови с него или Донъли, така че беше избрал Сали. Е, а сега те бяха дошли за него.

— Давайте да почваме — реши Шон. — Стига чакане.

Един млад детектив от Излингтън отвори багажника на колата и извади метален таран. На жаргон го наричаха „разрушител“.

— Донесохме това. За всеки случай.

— Ще е жалко, ако не го използваме — каза Шон. — Момчета, той може да не изглежда опасен, но вече е убил трима души. А днес се опита да убие един от нашите. Така че никакво сваляне на гарда.

Те закимаха, че са разбрали, и закрачиха бързо и безшумно към къщата. Внимателно отвориха черната врата на оградата от ковано желязо, приближиха се към вратата на къщата и се качиха по трите мраморни стъпала. По-възрастният детектив се свърза с униформените зад къщата по радиостанцията. Разговорът протече шепнешком.

— Внимание, група зад къщата. Влизаме през предния вход.

Радиото изпука, но всички чуха отговора.

— Разбрано. Готови сме.

Младият детектив с тарана погледна на Шон. Той му показа три пръста и започна да ги сгъва един по един. Три, две, едно. Детективът стовари тарана върху ключалката в центъра на вратата. Тя се пръсна, но вратата издържа. Вероятно долу и горе имаше резета. Детективът стовари тарана върху мястото, където трябваше да е горното. Вратата се килна и зейна отгоре. Той се приведе, строши и второто резе и тежката врата рухна навътре.

Всички се втурнаха през вратата. Стискаха разтегаемите стоманени палки и крещяха:

— Полиция! Полиция!

Шон и Донъли се втурнаха към стълбището. Детективите от Излингтън заляха приземния етаж.

Когато Шон наближи горната площадка, се появи Хелиър. Шон го видя точно навреме и отчасти избегна ритника, прицелен в главата му. Ударът се плъзна по скулата му и го запрати към стената, но той успя да се отърси от лекото замайване и скочи към Хелиър още преди Донъли да успее да го задмине.

Хелиър побягна някъде нагоре и изчезна. Шон се спусна след него, но когато наближи площадката, забави ход. Не искаше да бъде изненадан повторно. Махна на Донъли да забави крачка. Чуваше как детективите се качват след тях.

Качи се на втория етаж. Хелиър беше някъде тук. Намери ключа на стената и светна. На стажа имаше пет помещения.

Някой се появи на вратата до него. Той замахна с палката, но навреме осъзна, че е жената на Хелиър и спря. Сграбчи я за ръката, дръпна я на земята и кресна:

— Стой тук и не мърдай!

Тя беше прекалено уплашена, за да възрази. Твърде уплашена дори да говори.

Шон тръгна предпазливо, притиснал гръб до стената. Моментът на изненадата беше загубен. Сега трябваше да се прокрадват.

Запали лампата в помещението, откъдето беше излязла жената на Хелиър. Бутна вратата да се отвори широко и надникна вътре. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Донъли го следва.

Вмъкна се в помещението все така с гръб до стената. Донъли го последва. Шон се хвърли на земята и надникна под леглото. Нищо. Изправи се и протегна ръка да отвори гардероба — стоеше встрани, за да не се изложи на фронтално нападение. Започна да отваря вратите. Дрехи, още в пликовете от химическото чистене. Нищо друго.

Кимна на Донъли да провери зад пердетата. Той го направи. И там нищо. Шон кимна към вратата и двамата излязоха и се заеха със следващото помещение.

Чу дете да вика от долната площадка. Майката го гледаше умолително. Той вдигна пръст пред устните си. Само това му липсваше — ревящо дете в цялата тази суматоха.

Разсейването беше само за миг, но Хелиър се възползва. Шон почувства невероятен натиск върху дясната си китка. Опита се да задържи палката, но натискът го принуди да отвори пръсти. Палката падна на пода. Хелиър го дръпна през прага, рязко го завъртя и изви ръката му зад гърба.

Студен метал се опря в гърлото му. Някакъв инстинкт му прошепна да не мърда.

Усети небръснатата брада на Хелиър да се отърква в ухото му. Подуши сладкия му дъх. Доповръща му се и му се прииска да се дръпне. Хелиър притисна острието малко по-силно.

— Здрасти, инспекторе.

Някой светна лампата. Донъли, кой друг. Замръзна, щом ги видя.

Хелиър се усмихна. Донъли успя да се съвземе и каза:

— Пусни ножа.

Прозвуча повече като молба, отколкото като заповед. Хелиър се изсмя. Обърна се отново към Шон, но държеше Донъли под око. Езикът му бавно и преднамерено облиза бузата на инспектора. Тялото му се тресеше от тръпката да вкусва страха на Шон. Захапа мекото на ухото му със зъби, стисна и замря в екстаз. Пусна го и престана да се усмихва. Вече беше съвсем сериозен. Прошепна в ухото на Шон:

— Не забравяй кой те остави да живееш.

Пусна ножа на пода, отстъпи настрана и сложи ръце зад тила си. Шон се извъртя и му стовари едно ляво кроше в зъбите.

Дните му като боксьор аматьор му помогнаха много.

Хелиър падна назад върху една тоалетка. Падна тежко. Рамкираните снимки на нея се строшиха, също и огледалото. Хелиър се стовари на земята, после се изправи на четири крака пред Шон, усмихваше му се с кървава усмивка. Шон го гледаше вторачено, но не виждаше лицето му, а лицето на баща си. На своя мъчител.

Изрита го в ребрата и силата на удара повдигна Хелиър от пода и го повали по гръб. Той продължаваше да се усмихва. Шон се наведе над него и започна да стоварва юмруци в лицето му. С всичка сила. И крещеше: „Копеле!“ при всеки удар. Не усети, че си е счупил пръстите и че кокалчетата му са се обелили в зъбите на Хелиър.

Накрая Донъли успя да го спре.

Трябваше му известно време да се върне в действителността. Отърси ръката на Донъли от рамото си и погледна кървавата каша, в която беше превърнал лицето на Хелиър. Той лежеше по гръб, почти изгубил съзнание, и храчеше кръв.

Двама от излингтънските детективи се втурнаха в помещението. Видяха Хелиър проснат в собствената си кръв. Видяха ножа на пода. Видяха Шон — задъхан като луд. Ръцете му — кървави и подути. Не попитаха нищо.

В десет сутринта в петък новината за случилото се през нощта вече се беше разпространила из управлението. Общата стая бръмчеше като кошер. Хелиър беше нападнал един от техните.

Шон седеше в кабинета си и притискаше плик с лед, увит в стара тениска, в подутата си от ритника на Хелиър скула. Другата му ръка също беше много подута. Кутрето и безименният пръст бяха бинтовани заедно. Показалецът и средният пръст също. Отказа да отиде в болница, за да ги шинират. Полицейската лекарка беше направила всичко възможно.

От болницата му съобщиха най-новото за състоянието на Сали.

Беше оцеляла при първата от множество операции. Още била в интензивното. Не се била свестила. Щели да я държат в изкуствена кома с лекарства.

Позната фигура се появи в рамката на вратата. Федърстън идваше да го види — и да видят и него. Влезе без церемонии.

— Изглеждаш зле.

— Благодаря — отговори Шон.

Изражението на Федърстън изведнъж стана много сериозно.

— Как е тя?

— Рано е да се каже. Още е в интензивното.

— Ако има нещо, което мога да направя… — Шон не каза нищо. — А ти? Сигурен ли си, че трябва да си на работа?

— Добре съм.

— Ако ти трябва някой, който да управлява кораба, докато се наспиш, просто кажи.

— Ще се оправя.

— Разбира се. — Федърстън направи съвсем кратка пауза. — А доказателства? Имаме ли достатъчно, за да заковем Хелиър?

— Един екип претърсва жилището на Сали, а друг къщата на Хелиър.

— А фирмата, където работи?

— Няма нужда. — Шон отговаряше лаконично. — Проследяването потвърди, че не е ходил в работата си, преди да се прибере. Съсредоточаваме се върху жилището на Сали.

Прекъсна ги Донъли, който почука на вратата.

— Шефе, търсят те от лабораторията. — Шон видя, че Донъли е развълнуван, и вълнението му сякаш прелетя през кабинета и се вля в гърдите му. Сърцето му започна да бие ускорено и неравномерно. — Успели са да сравнят космите, намерени в апартамента на Линда Котлър. — Донъли спря, за да се наслади на драматичния ефект. — На Хелиър са.

Шон си пое дъх, а Федърстън се плесна по бедрата и се усмихна. Край. Беше свършило. Шон разполагаше с важните улики.

На вратата се появи униформена полицайка.

— Някой търси детектив Джоунс.

— Прехвърли разговора на моя телефон — нареди Шон и след секунди каза в слушалката:

— Инспектор Кориган слуша. В момента детектив Джоунс не е тук. Кажете.

— Обаждам се от архива в „Ричмънд“ — обясни женски глас. — Детектив Джоунс отправи няколко запитвания. Обаждаме се за резултатите.

— Кажете ги на мен и ще се погрижа детектив Сали Джоунс да ги получи.

— Тя искаше свидетелството за раждане и за смърт на двама души. Стефан Корсаков и Джеймс Хелиър. — Шон почувства как сърцето му прескача. — И така, разполагам със свидетелство за раждането на Стефан Корсаков, но не и със свидетелство смърт. Така че, ако е още в страната, е жив.

— А за Хелиър?

— Свидетелство за раждане и свидетелство за смърт. Горкото момченце е починало още преди да стане на годинка.

— Какво?

— Чухте ме.

Възможностите нахлуха в главата на Шон като порой.

— Кога е роден Корсаков?

— Хиляда деветстотин шейсет и седма.

— А Хелиър кога е починал?

— Интересно — отбеляза чиновничката, — също през шейсет и седма.

Шон вече го знаеше. Инстинктивно.

— Благодаря — успя да каже той. — Ще пратя някой да вземе копията. — Затвори и погледна Донъли. — Спомняш ли си заподозрения, върху когото работеше Сали?

— Онзи тип от Индекса на методите?

— Да, Стефан Корсаков. Имаш ли представа къде държи досието му?

— Предполагам в бюрото си.

Шон бързо отиде до бюрото на Сали, разрови чекмеджетата и намери кафява папка с надпис „Корсаков“. Отвори я и започна да чете.

— Ще ми кажеш ли какво става? — не се сдържа Донъли.

— Сали обсъждала ли е с теб това разследване?

— Не подробно.

— А какво по-точно?

— Единственото, което ми каза, беше, че някои я бил излъгал.

Шон продължи да прелиства досието, все едно напълно беше забравил за Донъли. Най-сетне вдигна очи.

— Копелето е получавало помощ.

— Моля?

— Сали каза, че отпечатъците му в Ярд били изчезнали. Снимката от досието му в криминалното разузнаване също. Казала ти е, че някой я е излъгал. Но кой?

— Шефе — попита Донъли тихо, — за какво говориш?

— Не разбираш ли? Хелиър е Стефан Корсаков, когото Сали откри чрез Индекса на методите като възможен заподозрян за нашето убийство. Стефан Корсаков е Хелиър, но всичко нужно, за да се открие това, е изчезнало. Но тя се е доближавала все повече и повече до разкриването на истината, макар че не го е знаела.

— Чакай малко. Значи Стефан Корсаков е Джеймс Хелиър?

— Животът си бих заложил на това — избухна Шон. — Когато е излязъл от затвора, Корсаков е трябвало да се измисли отново, защото иначе би бил свършен в тази страна. Трябвало е да си вземе парите и да бяга. Обаче това не е в негов стил. Нуждаел се е само от нова самоличност и от човек в полицията, който да изтрие миналото му. С нова самоличност може да се сдобиеш лесно. Отиваш в някое гробище, избираш име на човек, роден в същата година като теб, но починал още като бебе. Колкото по-малък, толкова по-добре. По малко история.

— След това намира корумпирано ченге, за да скрие отпечатъците и снимките му — завърши Донъли вместо него. — И затова е нападнал Сали. Тя е стигнала твърде близо до разкриването на тайната му.

— Хелиър не е единственият, който би искал да спре Сали. Онзи, който му е помогнал, е имал не по-малко за губене от него.

— Нашият колега, корумпираният полицай — довърши Донъли.

— Така излиза — призна Шон.

— Тогава нападението срещу Сали не е свързано с останалите?

— Напротив, свързано е — отсече Шон. — Всички са свързани по някакъв начин. Просто трябва да свържем отделните събития, за да затворим кръга. Щом го направим, ще разберем всичко.

— Откъде ще започнем?

— С намирането на корумпираното ченге.

— Как?

Шон отново запрелиства папката и намери онова, което търсеше — името на полицая, разследвал случая. Сержант Пол Джарет.

— Това име ми е познато.

— Какво? — попита Донъли.

— Пол Джарет. Човекът, който е разследвал Стефан Корсаков.

— Работил си с него, така ли?

— Не. Не, нещо по-скорошно. Нещо, което съм видял.

Шон огледа внимателно мъжа, който отвори вратата на спретнатото жилище в Сърбитън. Двамата с Донъли показаха служебните си карти и се представиха.

— Предполагам, че познавате една моя колежка — започна Шон. — Сали Джоунс?

— Да — отговори Джарет. — Идва при мен, за да ме пита за един мой стар случай.

— Знам — потвърди Шон. — За съжаление имам лоши новини, които се отнасят до нея.

— Лоши новини?

— Била е нападната снощи и тежко ранена. Състоянието й е стабилно, но критично. Сметнах, че като човек, който й е помагал, трябва да знаете.

— Благодаря ви. Благодаря, че сте се сетили за мен. Как е станало?

— Ще ви обясним — каза Донъли и кимна към вътрешността на жилището.

— Да, разбира се — засуети се Джарет. — Моля, заповядайте.

Заведе ги в кухнята и седна. Шон и Донъли останаха прави.

— Не знаем подробности — каза Шон. — Знаем само, че е била нападната с нож в жилището й. Нанесени са й две сериозни рани. Успяла е да избяга и да стигне до вратата на съседите. Извадила е късмет, че още е жива.

— Боже! — възкликна Джарет. — Кой би нападнал ченге в собствения му дом?

— Може би вие ще ни помогнете по въпроса? — попита Шон.

Джарет трепна и той го забеляза.

— Разбира се — забързано отговори бившият полицай. — Разбира се, че ще ви помогна, само че не знам как.

— Детектив Джоунс се опитваше да открие един мъж, с когото преди години вие сте си имали работа. Стефан Корсаков.

— Да. Помня.

— Само че й е било трудно да намери пръстовите му отпечатъци.

— Да, говорихме за това.

— Разследването й разкрива, че вие сте поискали отпечатъците да бъдат изнесени от Архива на отпечатъците. Били нужни на затвора в Уондзуърт, за да си направят копия.

— Да. Казах това на детектив Джоунс.

— Сигурен ли сте, че са ги поискали от затвора?

— Да. Мой колега по това време ги взе от мое име и после ги е върнал. Може би той ще успее да ви помогне.

— Познавате ли лице на име Джеймс Хелиър? — попита Шон неочаквано.

Джарет се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Не, не мисля.

— Сигурен ли сте?

— Това име не ми говори нищо.

Шон извади от джоба на сакото си един плик.

— Моля, разгледайте тези снимки и ми кажете дали разпознавате човека на тях. — И изсипа снимки от проследяването на Хелиър върху масата пред Джарет.

Той се наведе и започна да рови снимките, но без всъщност да ги гледа.

— Не. — Поклати глава. — Не познавам този човек. Вече го казах на детектив Джоунс, когато ми показа снимка на същия човек още първия път, когато дойде при мен.

— Сигурен ли сте? — попита Шон. — Напълно ли сте сигурен, че мъжът на снимката не е Стефан Корсаков?

— Стефан Корсаков? — попита Джарет учудено. — Това не е Стефан Корсаков.

— Ако не е Корсаков, тогава какво ще кажете за Джеймс Хелиър? Човекът на снимката Джеймс Хелиър ли е? — настоя Шон.

— Не познавам Джеймс Хелиър, така че не мога да кажа дали това е той, или не — отговори Джарет, но в гласа му се долавяше нарастващо безпокойство.

Шон хвърли на масата пред него разпечатан имейл.

— Какво е това? — попита Джарет.

— Ами вижте — отговори Шон.

Джарет вдигна листа и започна да чете списъка с имена и телефонни номера, който им бяха изпратили от криминалното разузнаване.

— Не разбирам — каза Джарет.

— Какво има за неразбиране? — попита Шон. — Не разпознавате ли собственото си име, телефонен номер и адрес? Ето тук. Джарет, Пол. Телефон и адрес.

— Какво е това? — попита Джарет.

— Това е списък на телефонните номера, извадени от азбучник, собственост на Джеймс Хелиър, който в момента е разследван за убийство. Господин Джарет, какво прави вашият телефон в неговия азбучник?

— Нямам представа — отговори Джарет. — Той има телефона ми, но това не значи нищо. Може да има много причини да има телефона ми.

Шон издиша през нос, после седна.

— Ако беше само телефонният номер, може би щях да ви повярвам. Но вие сам паднахте в капана. Детектив Джоунс е проверила в затвора, но са й отговорили, че те никога не са искали отпечатъците на Корсаков. Вие сте излъгали. — Джарет мълчеше. — Освен това имаме и това. — Той почука с пръст по снимките на Хелиър. — Трябва да знаете, че преди да дойдем при вас, се обадихме на един стар ваш колега, сержант Греъм Райт, и аз му показах същите тези снимки. И знаете ли какво ми каза той, без да се поколебае и за миг? Каза, че мъжът на снимките е Стефан Корсаков. Същото лице, което сега се подвизава под името Джеймс Хелиър. Но вие вече сте знаели това. Нали, господин Джарет?

— Аз… аз… — заекна мъжът, попаднал в капана на собствените си лъжи.

— Край — каза му Шон. — Били сте детектив и знаете кога свършва представлението. Време е да се спасявате. Кажете честно. Хелиър ли нападна Сали? Казали сте му, че е започнала да се рови в миналото му, и той се е разтревожил, че е стигнала толкова близо до истината, така че се е опитал да я спре по единствения начин, който е имал: като я убие.

— Не — каза Джарет. — Той не я е нападал.

— Значи признавате, че го познавате? — попита Донъли.

— Да… исках да кажа — не.

— Какво означава това? — притисна го Донъли.

— За бога, да. Контактувал съм с него — призна Джарет. — Но нямам нищо общо с нападението срещу детектив Джоунс.

— Но вие сте прибрали снимките и отпечатъците на Корсаков, нали? — попита Шон.

Раменете на Джарет се смъкнаха.

— Ако говоря, вие ще се погрижите за мен, нали? Ако ми гарантирате, че няма да лежа в затвора, ще говоря.

— Не мога да давам подобни обещания, но ще направя каквото мога. Говорете.

— Малко преди Стефан Корсаков да излезе от затвора реших да го посетя.

— Защо? — попита Шон.

— Защото така и не можахме да открием парите от измамите му. Милиони. Изчезнали просто ей така.

— И сте решили да си направите ранен подарък за пенсионирането — подхвърли Донъли.

— Не — отрече Джарет. — Не беше така. Или поне не в началото. Често е полезно да се посещават хората преди тяхното освобождаване, за да им кажеш, че ги държиш под око. Да ги предупредиш, че ако започнат да харчат незаконните си печалби, идваме и конфискуваме всичко. — Шон знаеше за тази практика. — Понякога се случва да успееш да сключиш сделка с тях, да ги накараш да върнат повечето пари, но им позволяваш да задържат известна сума като награда, че са се съгласили. Неофициално, но всички печелят. Ние можем да покажем върнати пари, жертвите получават известна компенсация, а крадецът получава малка награда. Обаче Корсаков не искаше да участва в подобна сделка. Нямало да върне нищо. Обаче виждаше смисъл да се подсигури и да разкара полицията от дирите си.

— И? — каза Шон.

— Предложи ми дял. Аз трябваше само да се погрижа някои неща да изчезнат.

— Тоест снимките и пръстовите отпечатъци.

Джарет кимна.

— Колко ви плати? — попита Донъли.

— Първоначално десет хиляди, след което трябваше да има допълнителни вноски, но…

— Продължавайте — подкани го Шон.

— Следващия път, когато се срещнахме, ми показа снимки. На някои бяхме двамата, докато аз броя парите.

— Значи ви е прекарал?

— Да. Но имаше и други снимки. Снимки на децата ми училище, в парка, в градината. Божичко!

— Заплашил ги е? — попита Шон.

— Нямаше нужда — обясни Джарет. — Знаеше, че знам на какво е способен. Не исках да прекарам остатъка от живота си в озъртане и в чакане на неизбежното.

— Щом е постъпил така, вие е трябвало да се откажете — каза Шон.

— И да вляза в затвора? Ченгетата не прекарват добре зад решетките. Реших да чакам Корсаков да се махне и да забрави за мен. А после цъфва детектив Джоунс да души и започва да задава опасни въпроси. И сякаш това не беше достатъчно, Корсаков ми се обади да го отърва от вас. Направо оживял кошмар.

— Вие ли му казахте за детектив Джоунс? Че търси Корсаков?

— Не — отсече Джарет. — Защо да го правя? Ако му бях казал, щеше да иска да направя нещо. Нещата и така бяха зле, нямаше нужда да ги влошавам допълнително.

— Искате да кажете, че Хелиър не е знаел, че Сали търси Корсаков?

— Доколкото знам, нямаше представа. Беше убеден, че съм изтрил миналото му, както и направих. Обаче, когато дойде детектив Джоунс, осъзнах, че съм пропуснал нещо. В неговото досие имаше номер от Индекс на метода. Не знаех, че подробности за него са изпратени там. Греъм вероятно е решил, че Корсаков ще им е интересен, и е изпратил подробностите за неговото престъпление. Но не ми беше казал, така че аз нямах представа.

— Така е — потвърди Шон. — И аз предположих, че не сте знаели, иначе там нямаше да има данни. Питах Райт и той потвърди, че е изпратил досието му.

— А пръстовите отпечатъци? — намеси се Донъли. — Как изчезнаха?

Джарет се усмихна за първи път, откакто бяха дошли.

— Беше идея на Корсаков. Аз трябваше да накарам Греъм да ги изиска за мен, но той знаеше, че от Архива на отпечатъците ще си ги искат обратно, затова ме накара да ги унищожа и да ги сменя с друг комплект със спретнато попълнени форми и всичко, каквото трябва. Само че използвахме някакво мастило, което Корсаков купи от магазин за смешки. След два дни мастилото избледнява и оставаш с празен лист хартия, в случая с празна бланка за отпечатъци. Когато Греъм ги е върнал, са изглеждали наред и без проблеми са ги прибрали в архива. След това просто са избледнели до празен лист. Корсаков смяташе, че това е страшен номер.

Шон и Донъли се спогледаха. Не можеха да повярват.

— Шегувате ли се? — попита Донъли.

— Познавате ли Корсаков? Или може би трябваше да кажа Хелиър. Той е колкото интелигентен, толкова и зъл. С богато въображение и опасен, но не мисля, че е нападнал детектив Джоунс, и се съмнявам, че е убил другите хора, които споменахте.

— Защо? — попита Шон.

— Защото щеше да ми каже.

— Защо да ви казва?

— За да ми напомни в какво съм се превърнал. Да ми напомни, че му принадлежа.

Шон и Донъли се спогледаха. За известно време в кухнята се възцари мълчание. Накрая Шон каза:

— Господин Джарет, време е да се запознаете с един мой приятел.

Нисък набит мъж е черен костюм влезе в кухнята.

— Това е инспектор Райгър от отдел „Вътрешни разследвания“, или както може би го помните вие, отдел „Оплаквания“.

Райгър небрежно показа на Джарет служебната си карта.

— Пол Джарет, арестувам ви за кражба и оказване помощ на престъпник. Вземете си каквото ви е нужно и елате с мен.

Двете касети в касетофона се въртяха едновременно. Хелиър седеше безмълвен. Лицето му беше жестоко насинено, счупеният му нос беше бинтован така, че да може да диша. Отказа да потвърди името си. Вместо него щеше да говори Темпълман.

Шон искаше в разпита да вземе участие жена, за да види как ще реагира Хелиър на обвинението, че е нападнал Сали. Ако очите му се стрелнеха към полицайката, това щеше да е знак, че изпитва известна вина. Но можеше ли Хелиър изобщо да изпитва вина?

Детектив Фиона Кейхил седеше до него. Шон вече знаеше за Джарет и че Хелиър е Корсаков. За пръв път от много време чакаше разпита с нетърпение.

Завърши предразпитните формалности и почна по същество:

— Господин Хелиър, Джеймс, дойде време да говорите с нас. Всичко свърши. — Хелиър не каза нищо. — За вас ще е много по-добре, ако говорите с нас. Ако ми помогнете да разбера защо сте извършили тези деяния.

Нищо.

— Защо убихте Даниъл Грейдън? — продължи Шон. — Защо убихте Хедър Фрийман? Защо убихте Линда Котлър? Защо се опитахте да убиете детектив Сали Джоунс?

Знаеше, че трябва да продължава. Хелиър не можеше да мълчи още дълго. Егото нямаше да му позволи.

— Какво означаваха тези хора за вас? — упорстваше той. — Дали изобщо нещо? Познавахте ли ги? Направили ли са нещо, с което са ви ядосали? Заслужаваха ли тези хора да умрат?

— Нищо не знаете! — озъби се Хелиър.

— Защо убихте тези хора — настоя Шон и повиши тон.

Хелиър си възвърна самообладанието.

— Без коментар.

— Трябва да знаете, че тя е жива — каза Шон. — Детектив Джоунс е жива. И ще потвърди, че сте я нападнали.

— Наистина ли?

— Да, наистина — отвърна Шон.

— Ха! — изсмя се Хелиър. — Вие сте пълен глупак!

— А вие сте обречен — отвърна Шон.

— Вероятно. — Хелиър изглеждаше доволен от тази перспектива. — Но сега съм просто отегчен.

— Може би ще успея да събудя интереса ви? Последния път, когато ви разпитвах, вие дадохте проби от кръв и косми. Помните ли?

— Без коментар.

— Може да отговориш на този въпрос — каза Темпълман. Хелиър се обърна към него и се вторачи в лицето му с присвити очи.

— Без коментар.

— За протокола — обясни Шон. — Господин Хелиър беше арестуван само преди дни като заподозрян за изнасилването и убийството на Линда Котлър. По този повод той предостави проби от кръв и косми за сравнение с косми, намерени в апартамента на Линда Котлър. Сега спомнихте ли си? — Хелиър гледаше отегчено. — Тези проби вече бяха сравнени в нашата криминологична лаборатория. Потвърдено е, че уликите, взети от местопрестъплението, съвпадат с ДНК на пробите, предоставени от вас.

Хелиър впи поглед в Шон и леко наклони глава. Шон забеляза реакцията му и каза:

— Всичко свърши. Край на игричките. Не можете да оспорите доказателства на основата на ДНК. И както казах преди малко, за вас ще е по-добре, ако ни кажете всичко.

Хелиър не отговори. Шон продължи почти съчувствено:

— Хайде, разкажете ни нещата, които сте направили. Искам да чуя разказа ви за изключителните неща, които сте извършили.

— Без коментар.

— Какъв е смисълът да извършиш такива неща и да не разкажеш на света за тях? — Шон се опитваше да смушка егото му.

— Инспекторе, и двамата знаем, че лъжете. Вие не може да сте намерили ДНК-то ми в жилището на Котлър, защото аз никога не съм я виждал.

Отговорът му изненада Шон. Не беше очаквал подобно нещо. Не беше очаквал такова решително отрицание. Предполагаше, че Хелиър ще се опита с приказки да обезсили ДНК уликите, както беше направил в случая с Даниъл Грейдън. Но това нямаше значение, защото ДНК доказателствата щяха да го закопаят.

— Смятате, че лъжа? — попита Шон. — Господин Темпълман ще потвърди, че не ми е позволено да лъжа за доказателства. Само на заподозрените е разрешено да лъжат.

— Мисля, че настъпи моментът, когато трябва да бъдете конкретен за доказателствата, с които разполагате — намеси се адвокатът.

— Два косъма — отговори уверено Шон. — И двата намерени в апартамента на Линда Котлър. Единият върху тялото, а другият до него. Поради разположението им можахме да определим, че са попаднали там наскоро. И двата са ваши, господин Хелиър.

Хелиър не трепна.

— Без коментар.

— Може ли да обясните как космите ви са попаднали в апартамента на Линда Котлър? — попита Шон.

Хелиър го изгледа презрително.

— Без коментар.

— Това са физически доказателства от местопрестъплението. Искам да ви напомня, че ако не успеете или откажете сега и тук да обясните как вашите косми са се оказали в апартамента на Линда Котлър, съдът може да се повлияе от вашия отказ. Разбирате ли?

— Без коментар.

Шон се наведе над масата към Хелиър.

— Не ви виня, че не искате да отговорите. И знам защо не искате. Защото има само едно обяснение, нали? Защото сте отишли в нейния апартамент и сте я убили.

— Без коментар — пак отговори Хелиър.

— Изнасилили сте я и сте я убили.

— Без коментар.

— Изнасилили сте я, измъчвали сте я и сте я убили. — Гневът на Шон нарастваше.

— Без коментар. — Хелиър повиши тон, също като Шон.

— Направете едно почтено нещо в живота си — почти викна Шон. — Ако можете да намерите зрънце човечност у себе си, помогнете на хората, чийто живот сте съсипали. Дайте възможност на семействата на жертвите да приключат със станалото и да продължат с живота си. Признайте, че сте извършили тези престъпления.

— Ако вие разполагате с доказателства, тогава вие ще им дадете тази възможност — отговори предизвикателно Хелиър. — Обвинете ме, кажете им, че сте пъхнали човека, който е убил любимата им дъщеря или син, зад решетките. Защо ви е да признавам? Инспекторе, нима ви липсва вяра?

— Джеймс, вярата няма нищо общо с това. Или трябва да ви наричам с истинското ви име, господин Корсаков? Стефан Корсаков?

Зачака да види реакцията на Хелиър. Лека усмивка, нищо повече.

— Както вече казах, не става дума в какво вярвам, а какво мога да докажа. А аз мога да докажа кой сте в действителност и че бившият детектив Джарет ви е помагал години наред да прикривате престъпленията си.

— Значи свинята най-накрая се е разквичала — засмя се Хелиър. — Колко удобно!

— Точно това е причината, поради която сте се опитали да убиете детектив Джоунс. Налагало се е. Знаели сте, че се доближава до истината. Джарет ви е казал и вие не сте имали избор. Тя е щяла да срути цялата ви къщичка от карти, затова сте се промъкнали с взлом в жилището й и сте се опитали да я убиете.

— Вие сте луд. Смятате, че бих убил, за да защитя Джарет?

— Не. За да защитите себе си.

Хелиър се наведе към Шон.

— Не ми пука дали си мислите, че знаете кой съм, не ми пука и ако наистина знаете кой съм. Мога да съм, когото си искам. Мога да ходя, където си искам. Мога да правя каквото си искам. Джарет е просто едно корумпираното ченге — такива ги има с хиляди. Той не е достатъчно сериозна причина, за да убия вашата малка любимка.

— Мисля, че този разпит продължи прекалено дълго — намеси се Темпълман, притеснен от новите разкрития. — Като се имат предвид раните, които господин Хелиър е получил при ареста, смятам, че разпитът трябва да бъде прекъснат дотогава, докато клиентът ми не получи необходимите медицински грижи.

Счупената ръка на Шон пулсираше и го разсейваше. Действието на двойната доза обезболяващи, които беше глътнал преди два часа, вече беше започнало да отслабва. Той обаче не бързаше. Щяха да получат почивка. Погледна си часовника.

— В момента е един и трийсет и шест и прекъсвам разпита, за да може лекар да погледне раните на господин Хелиър. Разпитът ще продължи по-късно. — Посегна да изключи касетофона, но Хелиър го спря.

— Почакайте — настоя той. — Почакайте една секунда.

И какво сега? Сега пък какво искаше Хелиър? Нима най-накрая бе готов да прекрати с театъра?

— Не ми пука какво казва или не казва вашата лаборатория — каза Хелиър. — Не съм убил никого от тези хора и не съм нападал скъпоценната ви Джоунс.

— Така няма да стигнем доникъде — прекъсна го Шон. — Този разпит завърши.

— Инспекторе, и двамата ни използват — озъби се Хелиър. — Снощи, когато вашият сержант е бил нападнат, към седем и половина един мъж ми се обади по телефона. Беше същият, който ми се обади, когато е била убита Котлър, към седем. С изключение на първия път всеки път ми звънеше на мобилния телефон. Първият път беше в ранния следобед, в деня на убийството на Котлър. Тогава ми се обади в работата. Секретарката може да го потвърди.

— Който и да се е обаждал, е искал да нямам алиби — продължи той. — Всеки път предлагаше да се срещнем на места, където нямаше никой, който би могъл да си спомни за мен. Обаче така и не се появи. Искаше от мен да полагам големи усилия, за да се отърва от полицейското наблюдение. Настояваше да се отърва от опашката си — и вече знам защо.

— И ще ми кажете, че същият този тайнствен мъж е подхвърлил космите ви в жилището на Линда Котлър? — попита Шон. Хелиър вдигна рамене. — Нямам време да слушам тези глупости — отсече инспекторът.

— Нямате избор — напомни му Хелиър. — Ваше задължение е да разследвате изявлението в моя защита. Сигурен съм, че господин Темпълман ще ви го напомни. Нямате друг избор, освен да откриете кой ми се е обаждал през тези дни в посоченото време. Независимо дали смятате, че това е загуба на време, или не. Ако не го направите, няма съдия, който да не прекрати делото срещу мен.

Шон знаеше, че Хелиър е прав. Колкото и нелепо да звучеше алибито, той трябваше да го разследва. Трябваше да докаже, че е фалшиво.

— Добре — каза Шон. — Трябва ми номерът на събеседника ви.

— Нямам го.

— Казахте, че ви е звънял на мобилния телефон. Значи номерът се е изписвал на екрана.

— Всеки път, когато ми се обаждаше, номерът беше блокиран. На екранчето не се изписваше нищо.

— Опитахте ли да се свържете с едно-четири-седем-едно?

— Да. Номерът бил скрит.

— Тогава не мога да направя нищо.

— Стига, инспекторе! И двамата знаем, че номерът на онзи, който ми се обаждаше, може да бъде открит. Вече ми взехте мобилния, така че предлагам вашите лабораторни плъхове да го проучат.

— Ще бъде направено — отговори Шон. — Обаче ще ви трябва повече от това, за да се отървете. Този разпит завърши. — Шон протегна ръка към копчето, но гласът на Хелиър пак го спря.

— Усещам вашето съмнение — каза Хелиър. — Въпреки решимостта ви да докажете, че съм виновен за престъпления, които не съм извършил, зная, че в действителност не сте сигурен, нали? Нещо ви гризе, дърпа ви в посока, в която не искате да вървите, дърпа ви към мисълта, че може би, само може би, сте хванали погрешния човек. И макар че няма да давате пет пари, че гния в затвора, тази мисъл винаги ще е с вас. Че някой се е измъкнал, макар че е извършил убийство.

Шон поклати глава и се позасмя.

— Знаете ли, по някакъв странен начин очаквах от вас повече. Не зная точно какво, но нещо. А излиза, че вие сте поредният лузър, който се опитва да си спаси безполезния врат. Във вас няма нищо специално. Голям глупак бях да мисля, че във вас трябва да има нещо. Вие сте си мислили, че не можем да ви хванем, че никога не сте правили грешки, но направихте. И не са само космите в апартамента на Линда Котлър, но и в апартамента на Даниъл Грейдън.

— Не мисля — възрази Хелиър. — Както вече ви казах, познавах Грейдън. Бил съм в неговия апартамент. Всичко, което сте намерили там, не означава нищо.

— Това е така — съгласи се Шон. — Обаче откакто намерихме вашия пръстов отпечатък в апартамента, нещо ме гризе. И това е, че намерихме само един отпечатък, и то долната страна на дръжката на вратата за банята.

— Е, и? — попита Хелиър.

— Само един? В това няма смисъл — обясни Шон. — Ако не сте имали основание да скриете факта, че сте били там, защо не намерихме повече ваши отпечатъци? Трябваше да намерим десетина. Знаете ли какво ми подсказва това? Че сте почистили местопрестъплението, избърсали сте всичко, до което сте се докоснали, но сте пропуснали едно място — дръжката на вратата на банята.

— Даниъл беше голям чистник — каза Хелиър. — Сигурно е избърсал другите ми отпечатъци, когато е чистил жилището.

— Не — възрази Шон. — Няма начин. Защото намерихме множество отпечатъци от други хора, които са били в апартамента след датата, когато вие сте ходили там. Не Даниъл е избърсал отпечатъците ви, вие сте го направили. И защо ще го правите, ако не сте го убили? Защо. Джеймс?

— Защото така трябва да живея живота си — отговори Хелиър. — Грижа се за себе си. Винаги е трябвало да го правя. Никой никога нищо не е направил за мен. Никога.

Това беше първото сваляне на гарда, което Шон видя в Хелиър. Първата пукнатина в неговата личност, която позволи на инспектора за секунда да надникне в душата му. И в тази секунда видя, че Хелиър е станал това, което е, заради някакви ужасни обстоятелства в миналото си. Шон никога нямаше да разбере какви са били те, но вече знаеше, че Хелиър не е бил роден такъв — някой друг го беше направил това, което беше сега. Изпита съчувствие към него, но сега не беше време да си мисли за момчето, което някога е бил Хелиър. Момче, чието детство може да е било също като неговото.

— Аз съм параноичен — продължи Хелиър, връщайки Шон в настоящето. — Това ми позволява да съм начело в играта. Докосвах някои неща в апартамента му и ги избърсах. На човек като Грейдън не може да се има доверие. Той можеше да ми създаде проблеми.

— Например като ви изнудва? — попита Шон. — Затова сте го убили. А и защо не? Вече сте били убили Хедър Фрийман.

— Не! — кресна Хелиър. — Не съм ги убил. Грешите! Страшно грешите!

— Така няма да стигнем доникъде. — В гласа на Шон ясно се долавяха нотки на разочарование. Беше толкова уморен, че се съмняваше в способността си да състави още разобличителни въпроси. — Ще направим едночасова почивка и след това ще опитаме отново. — Той пак посегна към бутона, но Хелиър пак го спря.

— Има ли охрана? — попита бързо той. — Вашата Джоунс. Има ли охрана в болницата?

— Това не е ваша работа — тросна се Шон.

— Разбира се, че е моя! — възкликна Хелиър. — А въоръжена ли е охраната? Въоръжена е, нали? Прав ли съм инспекторе? Това обстоятелство направо плаче за въпроса, инспекторе: ако смятате, че аз съм онзи, който е искал да я убие, защо ще слагате въоръжена охрана, щом съм на сигурно място зад решетките? Не мога да го разбера. Вие разбирате ли го?

— Стандартна процедура — обясни Шон безизразно.

— О, не мисля — възрази Хелиър. — Сериозно. Сложили сте й охрана, защото знаете, че не съм аз. Нейният кандидат-убиец още е някъде навън. И вие го знаете, инспекторе. Знаете го, нали?

— Няма време за подобни неща. — Шон се опита да прогони мъглата на съмнението от съзнанието си.

— Инспекторе, зная кой е. Зная кой е убил тези хора и се е опитал да убие детектив Джоунс. Осъзнаването се спусна върху мен като откровение. Миг на пълна яснота. Само той може да е. Само той може да знае толкова много за мен. Само той може да ме наблюдава толкова отблизо.

— Кой? — повиши тон Шон. — Хайде да поиграем малката ви игричка. Кажете ми кой е.

— Вие вече знаете кой е — отговори Хелиър, като също повиши тон.

— Кажете, по дяволите — настоя Шон. — Трябва само да ми кажете и трябва да го направите сега, защото иначе ще завърша разпита и ще гниете зад решетките за нечие чуждо престъпление.

— Вече знаете — повтори Хелиър. — Щом аз знам, значи и вие знаете. Използвайте въображението си. Мислете като него.

Шон отвори уста… и изведнъж милионите частици от пъзела паднаха по местата си.

— Господи! — викна той, щом пъзелът се сглоби в ума му. — Трябва да отида в болницата! Веднага!

Скочи и хукна навън. Смехът на Хелиър разкъсваше ушите му.

— Тичайте при нея, инспекторе — викаше Хелиър. — Тичайте при нея, защото той ще ви изпревари.

Шон изскочи от помещението за разпити и едва не събори Донъли.

— Какво става? — попита озадачено помощникът му.

— Трябва да отида при Сали. Веднага!

— Ами Хелиър? И Джарет?

— Ако на Вътрешни разследвания им трябва, лесно могат да го намерят.

— И ще оставиш Хелиър ей така?

Шон погледна подутата си ръка и пред очите му се появи разкървавеното лице на Хелиър.

— Бих казал, че сме квит — заяви той. — Пусни го и му кажи, че не искам да го видя никога повече. След това ела колкото можеш по-бързо в болницата.

— И изхвърча през вратата.

Бележки

[1] Иън Брейди и Майра Хидли — осъдени през 1966 детеубийци. — Б.пр. ↑

[2] Джон Венабълс и Том Робъртс — като десетгодишни отвличат, измъчват и убиват тригодишния Джеймс Бълджър с камъни и желязна пръчка. — Б.пр. ↑

[3] Семейство серийни убийци и изнасилвачи на млади жени. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Люк Дилейни Без милост (20)

Метаданни

Данни

Без милост

Информация

История

Сваляне / Връзки

20.

Люк Дилейни
Без милост (20)