Люк Дилейни
Без милост (22)

22.

Сирената виеше, синята лампа, закрепена с магнит на покрива на колата, просветваше. Шон стискаше зъби. Ако катастрофираше, нямаше кой да отиде при Сали. Знаеше, че би трябвало да се свърже с местната полиция, но колко време щеше да отнеме, докато им обясни опасенията си? Колко време щеше да отнеме да накара властите да сложат допълнителна въоръжена охрана? Ами ако бъркаше? Ако това беше поредният опит на Хелиър да го направи на глупак? Да го изложи като детектив? Не, трябваше да отиде сам. Лично. Донъли щеше да дойде с подкрепление, но Шон трябваше да е пръв. Прав или не, трябваше да е пръв. Някак си знаеше, че всичко скоро ще свърши. Всичко.

Щом наближи болницата, изключи сирената и синята лампа. Инстинктът му подсказваше, че сега има нужда от прокрадване. Паркира при линейките, заряза колата с ключа в запалването и отвори вратата. След това изтича през люлеещите се врати и към асансьорите.

Докато чакаше асансьора, огледа схемата на болницата да види къде е интензивното отделение.

Щом слезе от асансьора, го обгърнаха тишина и топлина; механичните шумове и електронните писукания на различни апарати бяха едновременно успокояващи и тревожещи.

До вратата на стаята на Сали стоеше униформен полицай с нахлупена ниско, по военному фуражка, което правеше чертите му почти неразличими. Шон предположи, че вероятно е бивш войник. Предположение, което се потвърждаваше от мачисткия мустак.

Шон вдигна служебната си карта.

— Инспектор Кориган. Трябва да видя детектив Джоунс. — Униформеният кимна и Шон влезе и бавно тръгна към Сали: вече се страхуваше от най-лошото, сърцето му блъскаше, а стомахът му се беше свил на топка и го болеше. Обаче, когато се приближи, долови утешителните ритмични звуци, които издаваха машините, струпани около Сали. Монитори за сърдечния ритъм, за пулса, за кръвното налягане — всички те го уверяваха, че е жива. Дори грозната, невъзможно дебела тръба, натикана в гърлото на Сали, за да я захранва с кислород, някак си го накара да се отпусне.

Сложи ръка на челото на Сали и нежно приглади косата й. Отвори уста да каже нещо — и изведнъж усети нечие присъствие зад гърба си, някаква промяна в атмосферата. Завъртя се, сърцето му беше готово да изскочи, адреналинът вече подготвяше тялото му за сражение.

Беше Донъли.

— Мамка му! — възкликна Шон. — Много бързо дойде.

— Взеха ме на стоп момчетата от една патрулка, извикана на адрес. През цялото време сирена и светлини — нищо не беше спестено. Тя добре ли е? — попита с променен тон.

— Така мисля — отговори Шон.

— Би ли ми казал какво става? Защо сме тук? Защо освободихме Хелиър и го пуснахме да си върви?

Шон отвори уста да отговори, но вместо да обясни на помощника си, млъкна и попита:

— Къде е полицаят? Въоръжената охрана?

— Никакъв полицай няма — отговори Донъли. — Освен теб.

— Не. — Шон поклати глава и усети, че страхът го обзема отново. — Пред стаята имаше пост.

— Добре де — спокойно отговори Донъли. — Щом казваш. Може да е отишъл да пусне една вода.

— Тоалетната — промълви Шон. — Трябва да проверя тоалетната.

— Защо? — попита Донъли. — Какъв ти е проблемът?

— Зная кой е убиецът — отговори Шон, излезе и забърза по коридора. Донъли го последва. — Той е тук — почти изкрещя Шон. — Знам, че е тук.

— Хелиър е убиецът — възрази Донъли, — но ти го пусна да си върви.

В друго време думите на помощника му щяха да го жилнат, но сега Шон изобщо не му обърна внимание. Стигна до тоалетната и влезе.

От едната страна имаше мивки, от другата бяха кабинките. Само на една вратата беше затворена.

— Ало — подвикна Шон. — Аз съм инспектор Кориган и трябва да знам има ли някой тук?

Тишина. Шон отиде до кабинката със затворената врата. Малкият зелен квадрат под дръжката му съобщи, че вратата не е заключена, и той я отвори.

Не можа да се удържи да не направи две крачки назад при вида на полуголия мъж, рухнал върху тоалетната чиния. Очите му бяха изцъклени, подутият му розов език стърчеше от устата му и се беше извил настрана. Лицето му с цвят на бургундско рязко контрастираше с жално бледата, подобна на восъчна останала част на тялото му. Едната му ръка бе паднала в скута му, а другата още беше вдигната нагоре, отчаяно вкопчена в телта през гърлото.

Засъхваща кръв се беше стекла по ръцете и гърдите на мъжа — кръв от почти отрязаните пръсти.

Донъли надникна над рамото на Шон, готов да продължи спора, видя убития и възкликна:

— Мамка му! Какво става тук?

— Гибран е — каза Шон. — Себастиан Гибран е убил и този, и всички останали.

— Кой е този?

— Нашият въоръжен пост — обясни Шон. — Гибран е взел униформата му, а аз минах покрай това копеле! — кресна Шон, обърна се и забърза към асансьора. От една врата надникнаха две сестри, обезпокоени от високото говорене.

— Къде отиваш? — попита Донъли.

— Все още мога да го настигна — отговори Шон. — Вероятно е слязъл по стълбите, защото ти дойде с асансьора. Може да успея да наваксам преднината му. Ти остани да пазиш Сали.

— Шефе, това е глупаво — опита се да го спре Донъли. — Ако му е взел униформата, значи е взел и пистолета. Шефе, това е наистина тъпо! — Вече викаше. — Остави тази работа на въоръжен екип.

Но Шон не го слушаше. Вратите на асансьора се затвориха и той напусна света на Донъли и влезе в друг свят, който малцина хора биха разбрали и още по-малко биха оцелели в него.

 

 

Бързаше трескаво през фоайето на болницата и се озърташе за някаква следа от Гибран. За униформен полицай, който крачи между тълпящите се хора. В нарастващото си отчаяние започна буквално да ги сграбчва, да тика под носа им служебната си карта и да ги пита задъхано:

— Униформен полицай? Видяхте ли униформен полицай?

Докато най-накрая не чу онова, което очакваше, от един стреснат санитар.

— Д… да — заекна мъжът.

— Кога? — настоятелно попита Шон. — Къде?

— Преди няколко минути. При главния вход. Отиваше към паркинга.

Шон хукна натам, без да го е грижа кого блъска и без да осъзнава паниката, която предизвиква. Тичаше по-скоро със сляпа надежда, отколкото вяра, неспособен да приеме, че може би шансът да се изправи срещу Гибран е пропуснат.

Нямаше никаква следа от Гибран. Шон спря, наведе се и опря ръце на коленете си. Едва дишаше. След секунди се изправи и започна да оглежда огромния паркинг. Мобилният му телефон започна да вибрира. Беше Донъли.

— Изпуснах го.

— Къде си? — попита нетърпеливо помощникът му.

— В основния паркинг — отговори Шон задъхано. И в този момент на стотина метра видя мъж с полицейска униформа да се мярка между паркиралите коли. След миг виждаше само върха на фуражката му.

— Тук е — извика той в телефона. — Виждам го. — И затвори, преди да изчака Донъли да отговори.

Вълнението наелектризира тялото му. Болката в гърдите и краката беше забравена и той спринтира към крачещия полицай. Толкова бързо, че сигурно щеше да го настигне. Но ако това беше Гибран, защо не бягаше? Какво чакаше?

Когато го доближи, разбра: мъжът се завъртя и скочи като нападаща змия. Шон не видя нищо друго, освен ножа в ръката му. Блестящото, сияещо острие, на което щеше да се надене. Опита се да спре, но знаеше, че няма да успее навреме. Подготви се за непоносимата болка, която знаеше, че ще избухне в корема му, в черния дроб или гръдния кош.

Последното, което видя, бяха белите зъби на усмихнатия Гибран, който се готвеше да го прониже.

Обаче не изпита остра режеща болка. Вместо това получи невероятно силен удар в гърдите — все едно го беше ударила медицинска топка, изстреляна от оръдие. Ударът го повдигна от земята, запрати го назад и той се стовари върху предницата на някаква кола, претърколи се, изправи се и инстинктивно опипа гръдния си кош за кръв. Нямаше.

Докато очите му търсеха Гибран, умът му се опитваше да разбере какво го е ударило. А после, когато видя какво става, му беше трудно да повярва.

Джеймс Хелиър държеше Гибран с хватка, от която дори и той не можеше да се освободи. Ножът, който досега беше в ръката на Гибран, сега бе в неговата и той го притискаше в гърлото му, от което се стичаше тънка струйка кръв. С другата си ръка Хелиър измъкна пистолета от кобура на Гибран и го заби в бъбреците му. След това бързо го напъха под колана на кръста си и изви едната ръка на Гибран зад гърба му. Гибран се загърчи, за да се освободи.

— Кротко, кротко — предупреди го Хелиър и заби ножа малко по-дълбоко в шията му. Шон чу щракване и видя как Гибран потрепери. С лекота, придобита явно от практика, Хелиър изви другата му ръка и се чу второ щракване. Гибран вече беше с белезници на китките. Хелиър обаче продължаваше да притиска ножа в гърлото му. А после каза тихо и студено:

— Който ме измами, трябва да си плати. Скъпо.

— Недей, Джеймс — меко каза Шон, опитваше се да добие малко контрол върху положението. — Чуваш ли? — Над градските шумове се носеше воят на приближаващи се сирени. — Джеймс, зная, че не си убил никого. Но ако го убиеш, ще гниеш в затвора, независимо от всичко.

— Не мога да го оставя да живее — обясни спокойно Хелиър. — Той се опита да ме направи на глупак. Използва ме. — Гибран се заизвива в знак на протест и Хелиър го бодна пак, за да спре.

Шон се опитваше да намери думите, които биха повлияли на Хелиър. Знаеше, че обичайните заплахи или обещания не могат да помогнат.

— Знаеш ли, заведох децата в зоологическата градина — почна той. — Преди няколко седмици. Бях обещал на жената… — Хелиър го гледаше вторачено, но не продумваше. — Отидохме при тигъра. Това красиво животно — в клетка. Нали разбираш. А единственото, което правеше, беше да върви покрай решетката с наведена глава. Беше се предал. Сякаш единственото, което искаше, беше някой да го отърве от мъките му. Това беше единственото, за което си мислех дни наред. Беше едно… едно от най-тъжните неща, които съм виждал, а съм видял доста… Джеймс, също като тигъра ти не би могъл да живееш в клетка. Знаеш това. Пусни го.

Очите на Хелиър се присвиха за секунда, а после се отвориха широко и в тях закипя живот.

— Инспекторе, не се тревожи. Няма да го убия. Във всеки случай не още. Искам да вкуси страха. Да живее всеки ден в страх, докато не реша, че е живял достатъчно дълго, и тогава ще му направя онова, което някой трябва да направи на тигъра.

И блъсна Гибран към Шон, който го хвана, макар че ранената ръка му пречеше, а и се чувстваше застрашен от силата му. Как бе успял Хелиър да го съкруши толкова бързо?

— Приеми това като мой прощален подарък — каза Хелиър. — Не така си го представях, но е това, засега. И между другото, инспекторе, внимавай. Той е наистина опасен, знам го най-добре от всички.

— Ще се срещнем в ада! — изрева Гибран и се изплю към Хелиър.

— Ще те чакам — отговори той сухо.

Сирените вече бяха близо. Шон погледна през рамо и видя патрулките да спират в края на паркинга и от тях да се изсипват униформени полицаи.

— Джеймс, дай ми пистолета. Освен това ще ни трябват показанията ти. Ти ни помогна, така че можем да сключим сделка за оная история с Джарет.

— Не. Шон, не смятам така. — За пръв път Хелиър използва малкото име на инспектора. — Не всички от твоя вид ще проявят толкова разбиране, а и е време да сменя тапетите. Освен това ти вече уби Джеймс Хелиър.

И се обърна, за да се потопи в града, който беше толкова дълго негово игрище.

— Джеймс — провикна се Шон след него, — не можеш да си тръгнеш просто така.

— Не помниш ли какво ти казах: мога да съм, когото си поискам и да ходя, където си искам. Сбогом, Шон…

— Джеймс… — почна пак Шон.

Хелиър се обърна към него за последен път.

— Ако нямаш нищо против, ще задържа пистолета, в случай че някой вземе глупавото решение да ме последва. Сбогом, Шон. Пази се.

Махна с ръка и изчезна зад един микробус.

— Джеймс — викна Шон. — Стефан. Стефан! — Но Хелиър беше изчезнал.

Гибран видя униформените полицаи и предприе последен опит да избяга. Шон го бутна върху предния капак на една кола и се просна върху него. Въпреки белезниците му бяха нужни всички сили, за да го удържи.

— Нищо не можете да докажете — викна Гибран предизвикателно.

— Ей, лайно! Носиш униформата на убит полицай. Свършено е с тебе. Ще се погрижа за това.

 

 

Шон слезе от асансьора и бързо закрачи към стаята на Сали. В интензивното продължаваше да цари спокойствие. Вихрушката още не се беше извила на место престъплението, но скоро щеше да започне. Шон влезе в стаята. Донъли стоеше до Сали.

— Мамка му, шефе, не очаквах да те видя отново тук. Чух по радиото, че си пипнал твоя човек.

— Ще имаме достатъчно време да се оправяме с него — каза Шон. — Предполагам, на тебе трябва да благодаря за появата на патрулките?

Вместо отговор Донъли размаха мобилния си телефон, но Шон вече ровеше в малкия шкаф с чекмеджета до леглото на Сали.

— Какво търсиш?

— Личните й вещи — отговори Шон.

— Защо?

— Трябват ми. Искам да съм сигурен, че Гибран ще го отнесе заради онова, което й е причинил.

— Личните и вещи сигурно са регистрирани и под ключ.

— Може и да не са — обясни Шон. — Тя е приета по — спешност, забрави ли? Имали са по-важни задачи от това да записват и прибират вещи.

Отвори най-долното чекмедже и видя онова, което се беше надявал, че ще намери. Найлонов плик с личните вещи на Сали. Часовникът и, малко бижута, ластик за коса и онова, което Шон най-много търсеше — служебната й карта.

— Калъфката запечатана ли е? — попита Донъли приглушено.

— Не — прошепна Шон в отговор. — Служебната й карта е в калъфа, но не е запечатана.

Вдигна изцапаната с кръв полицейска карта със здравата си ръка. Знаеше какво трябва да направи.

— Тя трябва да бъде намерена в дома на Гибран, когато го претърсвате.

— Ясно — увери го Донъли.

— По-добре е да не я намираш лично. Остави я така, че да я намери някой от другите полицаи. Ясно?

— Напълно, шефе. Остави това на мен.

— Ти си добър полицай — каза Шон.

— Знам — отговори Донъли.

 

 

Гибран седеше невъзмутимо, ръцете му бяха отпуснати неестествено неподвижно на масата. Шон и Донъли седяха срещу него. В помещението за разпити нямаше други хора. Шон не се изненада, когато Гибран отказа адвокат. Беше твърде арогантен, за да повярва, че някой друг би го защитил по-добре от него самия.

Шон завърши с въведението и припомни на Гибран правата му. Гибран учтиво потвърди, че разбира всичко.

— Господин Гибран, знаете ли защо сте тук? — попита Шон.

— Никога досега не бях влизал в полицейско управление — каза Гибран. — Не е съвсем така, както си го представях. По-светло, по-чисто и не толкова заплашително, колкото смятах, че ще бъде.

— Знаете ли защо сте тук? — попита Шон малко по-настоятелно.

— Да — отвърна Гибран. — Разбирам много добре, благодаря ви. — И се усмихна кротко, в мир със самия себе си.

— Тогава знаете, че сте обвинен в няколко убийства, включително убийството на полицай и опит за убийство на друг?

— Инспекторе, осъзнавам положението си.

— Защо тогава не поговорим за положението ви, господин Гибран?

— Моля, наричайте ме Себастиан.

— Добре. Себастиан, искате ли да поговорим за нещата, които сте извършил?

— Имате предвид нещата, които ме обвиняват, че съм извършил?

— Нима отричате, че сте убили Даниъл Грейдън? Хедър Фрийман? Линда Котлър? Полицай Кевин О’Конър? Нима отричате, че се опитахте да убиете детектив Сали Джоунс?

— Какво искате, инспекторе? — попита Гибран. — Някое хубаво спретнато признание?

— Това би било прекрасно — усмихна се Шон.

— Защо?

— За да разбера защо тези хора е трябвало да умрат. За да разбера защо сте ги убили.

— И защо ви с да разберете тези неща?

— Защото това ми е работата.

— Не — каза Гибран и се усмихна. — Това е прекалено опростенческо обяснение.

— А според вас защо ми е да знам?

— От страх — обясни Гибран. — Защото ние се страхуваме от това, което не разбираме. Поради тази причина лепим етикет на всичко — на врата на всеки убиец трябва да виси табелка. Този тук е убил от любов. Този от омраза. А този е убил, защото е шизофреник. Тези табелки отнемат страха.

— А какво трябва да напишем на вашата табелка? — попита Шон.

Усмивката на Гибран стана по-широка и той се настани по-удобно на стола.

— Защо да не я оставим празна? Така ще е много по-интересно. Не сте ли съгласен с мен?

— В съда това няма да ви помогне. Доживотната присъда не означава спокоен живот.

— Инспекторе, разбирам, че искате да ми помогнете, но доколкото мога да преценя, сте много далеч от това да ме осъдите. За каквото и да било.

— О, ще ви осъдят, бъдете спокоен — увери го Шон. — Не се съмнявайте.

— Изглеждате прекалено сигурен за нещо толкова несигурно — каза Гибран. — Но аз ще ви предложа сделка. Ако ме осъдят за тези престъпления, ще поговорим повече и може би по-подробно. Ако вашите доказателства се издънят и аз си тръгна като свободен човек, никога повече няма говорим за това.

— Признанието след осъждането няма никаква стойност — каза Шон.

— Може би за съда не, но мисля, че за вас ще бъде много ценно.

Шон усети, че Гибран се опитва да приключи с разпита. Уморен ли беше? Дали усилията да изглежда нормален и любезен не го бяха изтощили?

— Разкажете ми за вас — подкани го Шон. — Разкажете ми за Себастиан Гибран.

— Добре, съкратеното издание на историята на Себастиан Гибран. Роден съм преди четирийсет и една години в Оксфордшър. Аз съм второто от четири деца: две момчета и две момичета. Баща ми беше едър земеделец, а майка ни се грижеше за възпитанието ни. Бяхме доста заможни, но не богати. Посещавах много добро местно частно училище, където се справих толкова добре, че да получа място в Лондон Скул ъф Икономикс. Въоръжен с диплома за бизнес финанси се впуснах в големия зъл свят и станах ценен служител на „Бътлър и Мейсън Файнанс“. Изкачих се по кариерната стълбица до старши партньор. Женен съм, с две прекрасни деца. Страхувам се, че животът ми е твърде незабележителен.

— Докато наскоро — Шон го изучаваше напрегнато — не ви се е случило нещо много знаменателно. Променили сте се. Нещо у вас вече не е могло повече да бъде сдържано.

— Инспекторе, не съм психичноболен. Не чувам гласове, които ми казват да убивам. У мен няма нищо, което да не може да бъде овладяно. Няма нищо, което да не контролирам. Не съм чудовище, създадено от миналото си. Детството ми беше щастливо. Родителите ми любящи, брат ми и сестрите също, а приятелите ми бяха безброй. Когато бях малко момче, не съм късал краката на паяци. Не съм хапал съучениците си, нито съм измъчвал и убивал домашните ни любимци.

— Тогава защо?

— Какво защо?

Шон преглътна нарастващото си чувство на безсилие.

— Защо убихте тези хора? Даниъл Грейдън, Хедър Фрийман, Линда Котлър? Защо беше толкова важно за вас те да умрат?

— Искате да ви кажа, за да може да ме разберете? — попита Гибран. — Искате да ви освободя от страха?

— Да — отговори Шон.

— Наистина няма смисъл — каза Гибран. — Нямам отговор, който може да задоволи вашата нужда да знаете. Няма какво да ви кажа, няма нищо, което да ви помогне да разберете. В известна степен ми се иска да имаше, но за съжаление няма.

— Опитайте се — настоя Шон.

Гибран помълча, после заговори отново.

— Една жаба се приличала на брега на рекета и изведнъж я стреснал нечий глас. Жабата отворила очи и видяла един скорпион. Уплашила се и скочила встрани, но скорпионът й се примолил: „Моля ти се, пренеси ме на другия бряг, понеже не мога да плувам“. „Не мога — отговорила жабата. — Ти си скорпион и ще ме ужилиш“. „Няма — уверил я скорпионът. — Обещавам“. „Как да повярвам на думата на скорпион?“ — попитала жабата. „Нали ако те ужиля — обяснил скорпионът, — и двамата ще се удавим“. Жабата се замислила над думите на скорпиона и победена от логиката му, се съгласила да го пренесе на другия бряг. Обаче докато прекосявали реката, скорпионът наистина я ужилил. В предсмъртната си агония жабата го попитала: „Защо го направи? Сега и двамата ще умрем“. „Не можах да се сдържа — отговорил скорпионът. — Такава е природата ми“.

— Винаги съм изпитвал съжаление към скорпиона — завърши Гибран, — но никога към жабата.

Възцари се дълго мълчание. Накрая Шон попита:

— Да не искате да ми кажете, че сте убили четирима души напълно безпричинно само защото смятате, че вашата природа е такава?

— Това е само приказка — отговори Гибран. — Помислих си, че на вас особено много ще ви хареса.

— Позволете да ви кажа защо според мен сте убили тези хора — каза Шон. — Убили сте ги, защото това ви е накарало да се почувствате специален. Накарало ви е да се почувствате важен. Без това животът ви ви се е струвал безсмислен. Да правите пари за други хора: безсмислено. Чувствали сте се безсмислен. И не сте могли повече да понасяте това усещане за празнота — всеки ден да признавате пред себе си, че сте поредният никой, който живее живота на никой. Всеки ден все същото усещане за празнота, за пустота. Това ви е подлудило. Вие сте можели да бъдете какъвто поискате. Животът ви е дарил с всички привилегии и възможности, но не сте имали куража да направите нещо наистина специално. Да направите нещо, което да ви отличи от останалите. Вярвате, че всички трябва да ви се кланяме само заради онова, което смятате, че сте. Но никой не го е направил и това ви е ядосало, разгневило ви е срещу света.

— Затова сте решили да ни дадете урок. Нали така? — продължи той. — Решили сте да ни покажете колко сте специален, като направите единственото, което е успял да роди вашият немощен ум. Вашето изкривено усещане за собствената ви важност ви е убедило, че имате право да убивате и че това е вашата съдба. То е извинявало престъпленията ви — а това са престъпления, независимо от това какво си мислите. Обаче извършването на убийства не ви прави специален. Не ви прави нещо повече от поредния болен лузър — точно такъв, като всички останали болни лузъри, заключени в „Бродмур“. Може да си дрънкате за скорпиони и вашата природа и всяка друга глупост, която искате, но и двамата знаем, че дълбоко във вас, под тази излъскана фасада, тази фалшива заплаха, вие сте нищо. Нищичко.

— Ако ви доставя удоволствие да вярвате в това — отговори Гибран, — ако тази представа ви освобождава от страха — вярвайте в нея, колкото си искате.

И Шон разбра, не Гибран няма да проговори, че няма да признае и да обясни станалото. Трябваше да свикне с мисълта, че може никога да не узнаят защо. Усети, че Гибран го изучава.

— А Хелиър? Какво беше неговото участие във всичко това? Заедно ли действахте?

— Джеймс не би могъл никога да бъде нещо друго, освен мой служител — отговори Гибран. — Никога не бих си цапал ръцете да действам с него като с равен. Той беше просто инструмент, който използвах да постигна онова, което трябваше да постигна. Той не беше нещо повече от илюзия. Джеймс е плод на обстоятелствата, евтино копие. Наистина жалко. Аз съм роден, за да постигна всичко онова, което постигнах. Пътят, който бях призван да поема, е начертан още в майчината ми утроба.

— Вие го използвахте като примамка — обвини го Шон. — Извършихте убийствата така, че да изглежда сякаш ги е извършил той.

— Убийства? — Гибран се престори на изненадан. — Съжалявам. Помислих, че говорите за фирмено финансиране.

— Разбира се — отговори Шон. Изведнъж всичко придоби смисъл; трябваше да проучи това, преди необясненото откритие да потъне отново в тъмните ниши на съзнанието му. — Сега разбирам. Вие сте уредили на Хелиър работата в „Бътлър и Мейсън“, нали? Веднага щом сте го срещнали, когато и където и да е било, вие сте разбрали. Нали така? Че това е човекът, когото сте чакали толкова дълго. Човекът, зад когото може да се скриете. И сте се погрижили само вие да поемете отговорността за проверка на неговото минало, защото не сте могли да рискувате някой да разкрие, че Хелиър е измама. Направихте ли си изобщо труда да проверите препоръките му и къде е работил, или е било толкова маловажно, че не си е струвало усилието? Не неговите финансови умения сте искали, а него. Да го имате на място, където да може да го наблюдавате, да научите всичко за него, да го манипулирате. Така ли е?

— Хелиър беше подчинен, подчинен по всички линии, поставен на тази планета от сили, които не може да си — представите, за да бъде манипулиран от хора като мен — отговори Гибран. — Такива са природните закони.

— Така ли? — възкликна Шон. — Значи Хелиър е по-нискостоящ от вас? Не е умен колкото вас? — Гибран отговори с вдигане на рамене и усмивка. — Ако това е истина, как да си обясним, че накрая ви надцака? В този момент вероятно вече си изгражда нов живот в лукс и с привилегии, докато вие седите тук с нас и се готвите да гниете до края на дните си в затвора. Себастиан, кажете ми, кой сега от вас двамата в крайна сметка е по-умен?

Усмивката на Гибран се стопи, устните му се присвиха и побеляха, а досега спокойните му пръсти се извиха като ноктите на хищна птица. Шон най-накрая беше намерил начин да смъкне лъскавата му фасада.

— Искам да кажа, че на практика Хелиър ми поднесе главата ви на тепсия — продължи натиска Шон. — Прочел ви е като евтино романче, предсказвал е всеки ваш ход и когато е дошъл моментът, ви сервира на поднос като студено блюдо.

Дишането на Гибран се учести, лицето му се наля с кръв. „Продължавай да го притискаш. Ръчкай го, докато не избухне и не изпълни помещението с шрапнели от неопровержимата истина“.

— Направи ви на глупак — прободе го с думи Шон. — Накара ви да изглеждате като пълен глупак. Предсказуем идиот. И сега няма какво да направите. Той спечели. — Шон зачака изригването, защото беше сигурен, че е направил достатъчно, за да провокира Гибран да избълва истината, но не последва арогантен брътвеж за собствената му важност; нито заявление за гения, който изразяват престъпленията му. Вместо това, за ужас на Шон, усмивката отново цъфна на лицето на Гибран.

— Инспекторе, това е много самонадеяно от ваша страна. Да обявите победителя, преди играта да е свършила — каза Гибран, който отново се беше успокоил.

— Това не е игра — възрази Шон. — Всичко свърши. За вас поне всичко свърши.

Знаеше, че си губи времето, че така само осигурява на Гибран сцена да се изявява. Той никога нямаше да говори по друг начин, освен със загадки. Време беше да свършва с този разпит.

— Господин Гибран, има ли нещо, което искате да ми кажете?

— Зная какъв сте — внезапно каза Гибран.

— Моля? — попита Шон.

— Подушвам го у вас, както го подуших у Джеймс Хелиър. Може да го скривате от другите, но не и от мен. Вие сте станали това, което сте, заради обстоятелствата. Точно като Джеймс. Само че не сте като него. Той контролира природата си, своите неприемливи инстинкти, а вие ги потискате. Вие живеете в страх от тях и никога не сте ги приемали.

— Не знам за какво говорите — изръмжа Шон.

— Тренирали си ви като диво животно в плен — продължи Гибран, гласът му вече бе по-агресивен, уверен, но все още контролиран. — Научили са ви да се приспособявате. Подчинявали са ви с безкрайно съветване и лекарства за потискане на определено поведение. А бихте могли да сте много повече от това, което сте.

— Вие не знаете нищо за мен — отговори Шон.

— Знам, че всеки път, когато погледнете децата си, си спомняте за собственото си детство. Баща ви е бил, нали? Вашият мъчител. Баща ви е бил този, който ви е докосвал по онези тайни места и ви е казвал, че това е само ваша тайна — между него и вас. И когато сте пораснали и вече не сте искали да ви пипат, баща ви е бил онзи, който ви е насилвал и ви е биел, когато сте отказвали.

Шон усети как кръвта се отича от лицето му. Как можеше Гибран да знае? Откъде можеше да е научил?

— Свършено е с вас — изръмжа той.

— Аз бях роден такъв, какъвто съм — озъби се Гибран в отговор. — А вие сте направен такъв от обстоятелствата. Но сте направен. Колко дълго ще може да отричате природата си? Колко дълго, докато един ден собствените ви ръце не посегнат на децата ви? Колко дълго преди вие и те да имате ваша обща тайна, за която не бива да казват на мама?

Шон скочи да го удари, но една тежка ръка го натисна на стола — ръката на Донъли.

— Играйте си игричките, щом ви харесва — изръмжа Шон. — Но ще ви е нужно нещо повече от игрички, за да не умрете зад решетките.

— Не мисля.

— Вашата арогантност ще ви окачи на въжето — продължи Шон. — Смятахте, че не можете да направите грешка, но направихте. Детектив Джоунс е жива и ще се оправи. Когато това стане, ще потвърди, че вие сте нейният нападател. Защо? Защото е видяла лицето ви. Искали сте да види, че сте вие. Искали сте да види своя убиец. Искали сте всички да виждат лицето ви. Искали сте то да е последното, което са видели на този свят. Били сте прекалено горд със себе си, за да се скриете зад маска. В мига, когато сте допуснали Джоунс да избяга, за вас всичко свърши.

— Съмнявам се, че детектив Джоунс е успяла да види много ясно своя нападател — възрази Гибран. — Разбрах, че е била нападната през нощта, вероятно при лошо осветление. Как би могла да е сигурна в каквото и да било? Нейното разпознаване е безполезно.

— Освен това имаме записите от видео наблюдението в метрото — продължи Шон. — На тях ще се види как следвате Линда Котлър. Сега, когато знаем кого да търсим, е само въпрос на време, докато попаднем на вас.

— Може и да успеете да докажете, че съм бил в Хамърсмит. Това едва ли ще е достатъчно, за да осъдят човек за убийство.

— Ще има и записи от клуба, където е бил Даниъл Грейдън в нощта, когато е бил убит. Ами биячите там? Ако ви разпознаят сред други мъже?

— И какво, ако ме разпознаят, инспекторе? — подразни го Гибран. — Вие не разполагате с нищо.

— Забравяте за посещението ви при Сали Джоунс в интензивното. За полицая, когото убихте там. Все още носехте неговата униформа, когато ви арестувахме. Това са грешки, Себастиан. Прекалено много грешки. Прекалено много доказателства, за да бъдат отслабени с приказки. Да не говорим за спринцовката, закрепена с лепенки на гърдите ви.

— Безобидна празна спринцовка — обясни Гибран.

— Ако бяхте вкарали въздух в кръвообращението на Сали, почти със сигурност щеше да получи сърдечен удар или инсулт. Щеше да умре и никой нямаше да разбере, че е убийство. Ако детектив Джоунс беше умряла, вие можехте да се скриете зад гърба на Хелиър и да го оставите да опере пешкира.

— Теории и надежди. Инспекторе, това е всичко, с което разполагате.

— А униформата, която носехте?

Може да ме обвините, че съм се представял за полицай.

— Вие сте убили човека и сте му взели униформата.

— Можете ли да го докажете? Че съм го убил? Разполагате ли с неопровержими доказателства за това? Отпечатъците ми върху оръдието на убийството? Моята ДНК по неговото тяло? Може би видеокамери, които са ме заснели? Обаче нямате. Нали така?

Шон седеше мълчаливо и разсъждаваше как най-добре да изиграе последния си коз и как ще реагира Гибран. Дали ще се ядоса и ще разкрие истинската си същност? Дали ще се смири и ще признае? Или ще продължи със спокойното си отричане? Преднамерено бавно започна да вади плик за веществени улики от джоба на сакото, което беше преметнал на облегалката на стола. След това небрежно го плъзна по масата.

Гибран погледна плика и за пръв път Шон успя да види на лицето му нещо като объркване.

— Служебната карта на детектив Джоунс — обясни Шон. — Скрита под подложката на чекмедже в кабинета ви вкъщи. Как така служебната й карта се е озовала у вас?

Гибран вдигна плика и започна да оглежда съдържанието му. После каза:

— Изглежда, съм подценил решителността ви.

— Как е попаднала там? — повтори Шон въпроса, на който знаеше, че Гибран и при най-добро желание не може да отговори.

— И двамата знаем, че това не е важно — каза Гибран. — Вие ще се опитате да убедите съдебните заседатели, че съм я отнесъл като трофей. Че съм я взел, защото съм имал нужда да поддържам връзка с жертвата си. Че съм я взел, за да мога отново да преживявам нощта, когато тя е трябвало да умре. Може би ще ви повярват, а може би не.

— А вие какво ще кажете на съда? — попита Шон. — Какво ще им кажете, за да ги убедите, че не сте такъв, какъвто аз твърдя, че сте?

Гибран се наведе към него, усмихваше се самоуверено. На Шон му се стори, че подушва същата животинска миризма, каквато излъчваше Хелиър.

— За това, инспекторе, всички трябва да почакаме и ще видим — каза Гибран. — Нали така?

 

 

Шон седеше в кабинета си с Донъли и слушаха записа от разпита на Гибран. Когато свърши, Донъли заговори пръв.

— Всъщност ни каза да си го начукаме.

— Никога няма да се предаде — каза Шон. — Обаче имах нужда за малко да съм близо до него. Да го наблюдавам и да го слушам.

— Е, и?

— Той е нашият човек. Този път нямам никакви съмнения. Хелиър е бил само негов инструмент.

— Божичко! — възкликна Донъли. — Сигурно е прекарал години в планиране на всичко това. Какъв човек трябва да си, за да прекараш години в планиране как да убиваш непознати?

— Човек, който няма намерение да спре — поясни Шон. — Знаел е, че накрая ще го хванем, освен ако изобщо не го търсим, и че ще спрем да го търсим само ако приберем някой друг. Някой, за когото сме убедени, че е виновен за убийствата. И това едва не сработи! Аз като пълен глупак налапах въдицата! Позволих на чувствата ми срещу Хелиър да помрачат преценката ми. За малко не пратих в затвора погрешния човек!

— Никой нямаше чак толкова да плаче за Хелиър — успокои го Донъли.

— Не това ме притеснява — отговори Шон. — Мястото на Хелиър е зад решетките, но аз за малко не изпуснах Гибран, за малко не му подарих победата. Ако Сали не беше оцеляла, кой знае? Може би никога нямаше да го пипнем!

— Да, ама го пипнахме — каза Донъли. — Пипнахме го!

— Знам. Но колко хора можеха още да са живи, ако не си бях губил времето да преследвам Хелиър?

— Никой от тях — отговори Донъли уверено. — Гибран е като светкавица. Появява се отникъде. Не можехме да го заловим по-рано. Не би било възможно. Направихме каквото правим винаги. Вървяхме по доказателствата и се съсредоточихме върху най-вероятния заподозрян. Клатихме дърветата и чакахме да видим какво ще падне от тях. И най-накрая падна човекът, който търсехме. Ако начело на разследването беше някой друг, Гибран още щеше да е на свобода и Сали щеше да е мъртва. Знаеш това.

— Просто не го чувствам като успех. — Шон поклати глава.

— А нима някога имаш такова чувство?

— Не. Всъщност не.

— Откъде разбра, че Гибран ще иска да убие Сали?

— От нещо, което каза Хелиър: че може да е само един човек. Че само един човек знае толкова много за него. Тогава си спомних, че Сали ми каза за срещата си с Гибран. Как са си говорили за Хелиър и той нарочно е увеличил подозренията й срещу него. Изведнъж всичко ми се изясни. Разбрах кой е убиецът и още по-ясно, че ще се опита да стигне до Сали дори с риск да се разбере, че Хелиър не е истинският убиец. Поне щеше да ни спре да не открием, че е той. Ако Сали не беше оцеляла, Гибран още щеше да е на свобода и ние нямаше да имаме и най-малката представа какво е станало. Грешката да остави Сали жива срути основите на всичко, което е бил изградил.

— Как мислиш, защо е избрал Хелиър?

— По някакъв начин е знаел какъв е Хелиър. В момента, когато се са срещнали, е разбрал. Не би могъл просто ей така да лепне престъпленията си на човек с чисто минало. Имал е нужда от човек, за когото бихме повярвали. Хелиър е бил идеален. Може дори по някакъв начин да е разбрал за миналото, истинското минало, на Хелиър. Кой знае? Обаче щом го е намерил, е проявил търпение, запазил е самообладание. Прекарал е години да го наблюдава и да научи всичко за него. Дори се е погрижил да го назначат в „Бътлър и Мейсън“, така че да го държи под око. А Хелиър не е заподозрял нищо почти до самия край. Още не мога да го докажа, но съм почти сигурен, че адвокатът му ще излезе също човек на фирмата. Може би „Бътлър и Мейсън“ са му пълнили джоба, така че той с готовност е разказвал на Гибран за хода на следствието.

— Да, това би му било полезно — съгласи се Донъли.

— И то много. А сега единственото, което трябва да направим, е да го докажем по някакъв начин. Всъщност какво стана с космите от апартамента на Линда Котлър? Все още чакам някой да обясни как космите на Хелиър са се озовали на местопрестъплението.

— О — възкликна Донъли виновно, — тъкмо се готвех да ти кажа. Страхувам се, че е административна грешка. Изглежда, младият Зуков е объркал доказателствата. Изпратил по погрешка първата проба на Хелиър до лабораторията, като смятал, че са веществените доказателства от апартамента. Не е изненада, че резултатите съвпаднаха.

Шон не повярва и дума.

— И къде са сега космите от местопрестъплението?

— Не знам. Не можем да ги намерим.

— Щом адвокатите на Гибран научат за тези липсващи косми, няма да можем да го осъдим за убийството на Котлър.

— На мен ми се струва, че така или иначе нямаме големи шансове — измърмори Донъли.

— Сигурно и полицай Зуков е на същото мнение — подхвърли Шон. — Надявам се да е наясно, че трябва да обясни грешката си в съда по време на процеса?

— Наясно е — отвърна Донъли. — Няма друг избор.

— Научил ли си е урока?

Донъли разбра какво има предвид Шон.

— Да, научил си е урока.

— Хубаво — каза Шон. — Сам ще се оправя с това, преди някой да успее да раздуе работата.

— Дължа ти едно питие.

— Не, не ми дължиш нищо.

— А какво ще правим с Гибран?

— Вкарай го в прокуратурата. Кажи им, че смятаме, че имаме достатъчно да го обвиним в две престъпления. Опитът за убийство на Сали и убийството на полицай О’Конър. За тях има голяма вероятност да получи присъда. Докато е зад решетките, ще продължим да ровим за другите убийства. Може пък да извадим късмет!

— А ако не стане?

— Моли се да попаднем на приятелски настроен съдия, който има достатъчно мозък да чете между редовете. Ако това се случи, Гибран ще прекара остатъка от дните си зад решетките. Кажи сега: погрижихте ли се за семейството на полицай О’Конър?

— Възможно най-добре. Психологическата помощ е вече там.

— Деца?

— Три.

— Господи… — Шон изведнъж си представи своето семейство, как са седнали хванати за ръце и не могат да повярват, че никога вече няма да влезе през входната врата. Почувства огромна тъга. — Това, че имат мъртъв герой за баща, няма да им е от голяма полза, нали?

В отговор Донъли само вдигна рамене. После попита:

— И накрая, но не по важност. Какво ще правим с Хелиър-Корсаков?

— Остави го на инспектор Райгър от вътрешни разследвания. Може да получи Хелиър и Джарет в комплект. Желая му късмет, за да го намери.

— Ето това не му разбирам на Хелиър — каза Донъли. — През цялото време е имал възможността и парите просто да изчезне. Защо не избяга още първия път, когато започнахме да душим около него? Защо просто не духна някъде в тропиците? Не е имал нужда от парите, защото вече беше натрупал цяло богатство в сейфа си. Можеше да вдигне крака на някой плаж, където жените са евтини, а къркането студено, и да прекара там до края на живота си. Какво е правил в Лондон, преструвайки се на финансист? Може и да е измамник, но е продължавал да работи, за да се прехранва. Не виждам смисъл в това.

Но Шон виждаше. Колкото повече научаваше за Хелиър, толкова повече го разбираше и осъзнаваше, че другите хора няма да могат.

— При Хелиър не става дума за парите — обясни той. — Важното е играта, винаги и само играта: да докаже, че е по-умен от всички.

— На кого да докаже?

— На себе си — отговори Шон. — Винаги и само на себе си. Да докаже на себе си, че всичко, което са говорили за него, е лъжа.

— Кои да са говорили? — възкликна Донъли. — Кои?

Шон беше казал достатъчно.

— Няма значение. Не е важно.

— Както и да е — съгласи се Донъли. — Като стана дума за Хелиър или Корсаков, или който е там в действителност, имаш ли представа как е стигнал толкова бързо в болницата?

— Не. Но когато става дума за Хелиър, нищо не може да ме изненада. Може би трябва да проверим дали някоя от нашите патрулки не липсва? — Успя да пусне лека усмивка.

— Прав си. — Донъли се изправи да си върви, но на вратата спря. — Какво беше това, когато по време на разпита Гибран започна да говори нещо за детството ти? За децата ти и как вие с Хелиър сте еднакви?

— Нищо. Глупости — отклони въпроса Шон. — Глупости на отчаян човек.

— И аз си помислих същото — каза Донъли, обърна се да излезе и едва не се сблъска с Федърстън.

— Здравей, шефе.

Федърстън му кимна, изчака го да излезе, затвори вратата и седна, без да продума. Шон нямаше представа дали ще го похвали, или ще го прикове на позорния стълб.

Най-накрая главният инспектор заговори:

— Обикновено казвам „поздравления“, но сега смятам, че това ще прозвучи малко кухо.

— Точно така — съгласи се Шон.

— Никой друг не би могъл да свърши по-добра работа — увери го Федърстън. — Ти показа, трябва да призная, необичайна проницателност. Без нея Гибран още щеше да е на свобода. Шон, убеден съм, че си спасил живота на поне няколко души. — Шон не отговори. — Както и да е — продължи Федърстън. — Сега започва наистина трудната работа. Нали така? Оставям те да се заловиш с нея, но не се самоубивай. Сега е подходящ момент да се възползваш от изкуството на делегирането. Екипът ти е способен. Трябва да отидеш да ти прегледат ръката и да си починеш. Да прекараш малко време у дома. След това ще се почувстваш по-добре.

— Ще видя какво мога да направя — отговори Шон.

Федърстън стана да си върви, но изведнъж отново се отпусна на неудобния стол. Думите му накараха Шон да се дръпне назад.

— Как да го кажа… специалните ти таланти бяха забелязани. Някои хора започнаха да се интересуват от теб. — Федърстън беше съвсем сериозен.

— Кои по-точно?

— Главно хора от полицията. Нашите началници, седнали в кулите си от слонова кост в Ярд.

— Главно?

— Моля? — не разбра Федърстън.

— Каза „главно хора от полицията“. Кой извън нея би се интересувал от мен?

— Никой, който би искал да ти навреди — успокои го Федърстън. — Сега всички работим заедно. Нали помниш — партньорски подход. Моят съвет, ако го искаш, е: просто играй играта, когато се налага, и не се изненадвай, ако все по-важни случаи започнат да намират пътя към бюрото ти. Добре, ще те оставя да работиш, но не забравяй какво ти казах за почивката.

И излезе.

Шон знаеше какво иска да му каже Федърстън — че се е превърнал в инструмент, който повече няма да бъде прахосван за разследване на обикновени всекидневни убийства — мъж убил съпругата, търговец на наркотици, гътнал конкурента си. Щяха да се възползват от него. Ненормалник, който ще лови ненормалници.