Люк Дилейни
Без милост (14)

14.

Вторник сутрин

Шон беше дошъл пръв. Докато общото помещение забръмчаваше като кошер с идването на детективите на работа, сянка на отворената врата го накара да вдигне поглед. Главен инспектор Федърстън очакваше да бъде поканен.

— Здравей, шефе — поздрави го Шон. — Как върви?

Федърстън носеше две кафета. Остави едното пред Шон, седна и каза:

— Не съм виждал инспектор да отказва безплатно кафе.

— Благодаря. — Докато вдигаше капачето на чашата, Шон осъзна защо е дошъл Федърстън. Не се беше посъветвал с него, преди да арестува Хелиър, а технически би трябвало да го направи.

— Трябва да ти докладвам за някои нови развития по случая…

— Сериозно? — подхвърли главният инспектор. — Като например за ареста на заподозрения?

— Да, между другото и това — призна Шон.

— Арест, за който научих от телевизията.

— Съжалявам — извини се Шон. — Това не биваше да се случва и повече няма.

— Да, зная, че от време на време нещата могат да станат малко маниакални — съгласи се Федърстън, — но аз съм тук, за да ти пазя гърба, така че да можеш да правиш нужното. Не мога да го правя, ако не знам какво се случва. Следващия път поне ми звънни. Разбрано?

— Разбира се — съгласи се Шон. Федърстън беше добър началник, за какъвто човек можеше само да си мечтае. Наистина трябваше да го държи в течение.

— Този тип Джеймс Хелиър — каза началникът му. — Сигурен ли си, че е нашият човек?

— Да. Но това не означава нищо без неопровержими доказателства.

— Ще ги намериш. Както и да решиш да действаш, ще получиш подкрепата ми.

— Благодаря.

— Няма защо — отговори Федърстън и стана. — Между другото този Хелиър… прилича на човек с връзки, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ще го имам предвид.

— Би било разумно — съгласи се главният инспектор. — Нещо друго?

— Можеш ли да организираш обръщението по медиите?

— Би трябвало да го направиш сам. Няма да ти навреди да повишиш малко популярността си. Ако някога решиш да станеш главен инспектор, това са нещата, които началниците обичат да виждат в досието ти.

— Не си падам по това — отвърна Шон.

— Както искаш — каза Федърстън. — Та каква е идеята ти?

— Мисля, че е време да организираме пресконференция. Аз ще я организирам и ще ти съобщя кога и къде.

— Ще дойда — отговори Федърстън без особено въодушевление. — Скоро трябва пак да си поговорим.

 

 

Хелиър седеше в тапицирания с кожа стол с права облегалка и слушаше буботенето на Себастиан Гибран. Старшият партньор седеше от другата страна на перверзно огромното дъбово писалище с красиво резбовани крака и зелена кожена тапицерия на плота. От двете страни на Гибран седяха двама възрастни мъже, които се мяркаха във фирмата много рядко. Хелиър предполагаше, че са двама от собствениците на „Бътлър и Мейсън“, за които се знаеше малко, дори сред служителите. И двамата бяха смугли и имаха проблеми с английския. Изглеждаха стари и слаби.

— Джеймс, много е важно да разбереш, че напълно те подкрепяме във време, което сигурно е много трудно за теб и твоето семейство. И говоря от името на цялата фирма, когато казвам, че никой не вярва в тези смешни обвинения.

За малко да го хванат, че се е унесъл в мисли. Хелиър обаче успя да се усети, че очакват да отговори.

— Точно така. И разбира се, благодарности за вашата подкрепа. Това наистина означава много за мен и семейството ми. — Успя да го каже подходящо искрено.

— Джеймс — натъртено продължи Гибран, — откакто се присъедини към нас, ти си един от най-ценните ни сътрудници. Няма нужда да ни благодариш, че сега те подкрепяме.

„Ах, ти, лицемерно копеле! Един от най-ценните ви сътрудници? Направих ви милиони, шибаняци такива! А на вас никога не ви е пукало как са спечелени парите. Стига да не спират да се изливат в касите. Подкрепяте ме в тези трудни времена? Че имате ли избор, глупаци такива? Вие имате много по-голяма нужда от мен, отколкото аз от вас“.

— Дори да е така, все пак се чувствам длъжник. Задължен съм на всички вас — излъга Хелиър. — Чувствам се част от това голямо семейство и не бих искал това да се промени.

— Аз също — отговори му Гибран. — И не само защото си важен за фирмата, а тъй като си важен за мен лично, Джеймс — като ценен приятел.

 

 

Сали беше прекарала цялата сутрин в държавния архив и вече беше отегчена и отчаяна. Чиновникът, който й помагаше да търсят документи, свързани със Стефан Корсаков, изглеждаше по-отегчен и от нея. Беше на не повече от двайсет и пет и по лицето му все още имаше следи от акне. Не беше впечатлен от препоръките на Сали, а тя не знаеше името му — просто не се беше представил.

Основната част от документите вече бяха цифровизирани и качени на сървър, но само чиновникът имаше достъп до системата. За Сали това беше добре дошло, стига да не се налагаше да чака още по-дълго в тъмното, подобното на пещера здание, в което милиони стари документи бяха струпани от пода до тавана.

Чу стъпки между стелажите и изпита облекчение, когато видя, че чиновникът държи някакъв лист. Не се усмихваше обаче.

— Открих лицето, което ви интересува — Стефан Корсаков, роден в Туикънам, Съри, на дванайсети ноември хиляда деветстотин шейсет и седма. — Сложи листа на бюрото и го изглади, за да може Сали да го види. — Актът за раждане на Стефан Корсаков. Това ли е лицето, което ви интересува?

— Да — отговори Сали. — Вече бях започнала да си мисля, че съм си го изфантазирала.

— Моля? — попита чиновникът.

— Няма значение. Не се притеснявайте.

— Не се притеснявам. — Гласът на момчето беше отегчен.

— Още ли е жив? — Тя вдигна поглед към младежа. — Ако е умрял, трябва да видя смъртния му акт.

— Знаете ли къде може да е умрял?

— Нямам представа — отговори Сали. — Това би ли помогнало?

— Да. — Сали усети, че досадата на момчето нараства. — Значи ще отнеме време. Дни, дори седмици. Трябва да изпратя циркуляр до регионалните архиви. След това ми остава само да чакам.

 

 

— Щом трябва. — Тя извади визитка от чантата си и му я подаде. — Обаче и аз трябва да науча веднага щом вие научите. Това е визитката ми. На нея е мобилният ми телефон. Звъннете ми веднага щом разберете нещо. Независимо от часа. Денем или нощем.

— Желаете ли нещо друго?

— Не — отговори Сали, но внезапно се сети за нещо. — Знаете ли, след като така и така съм тук, искам да проверя още нещо.

— Какво по-точно?

— Искам да намеря акт за раждане или смъртен акт, ако такива съществуват, за ето този човек. — Написа името и датата на раждане на един лист и го подаде на момчето.

То прочете името.

— Джеймс Хелиър. Ще проверя, но…

— Знам, ще отнеме време — довърши Сали вместо него.

 

 

Хелиър се извини и скоро след срещата си с Гибран си тръгна. Никой не попита защо си тръгва и къде отива. Той знаеше, че никой няма да го направи.

Адресникът му още беше в полицията. Дори не му бяха разрешили да си направи ксерокопие. Адвокатът му работеше по въпроса да издейства връщането му, ако не в оригинал, поне под формата на копие. Всъщност това нямаше значение. Ако инспектор Кориган искаше да го дава кораво копеле — така да е. Хелиър разполагаше с планове за непредвидени случаи.

Тази сутрин нямаше усещането, че го наблюдават. Странно. А може би инстинктите му бяха затлачени. Той също беше уморен. Вчера беше дълъг ден дори за него. Може би Кориган бе приел за истина онова, което бе казал на разпита — но се съмняваше. Тогава къде ги — дълбоко окопани или просто ги нямаше?

Мина по Найтсбридж, след това зави наляво по Слоун стрийт, крачеше бързо на юг. Внезапно се втурна да пресече улицата, лавираше между колите и техните разгневени шофьори.

Забърза по Понт стрийт, влезе в един деликатесен магазин и започна да разглежда студените меса. Поиска четвърт тоскански салам, огледа другите двама клиенти и веднага определи, че не са от полицията. Докато продавачът опаковаше колбаса, Хелиър изхвърча от магазина и побягна. След стотина метра забави ход, пресече платното до средата и застана на белите линии. Трафикът профучаваше покрай него в двете посоки. Той огледа целия район — всеки пешеходец, всеки автомобил и мотоциклет, — но никой не привлече вниманието му. Никой не го поглеждаше. Никоя кола не забави.

Вече не го следяха. Беше убеден в това. Дори да го бяха следили, вече се беше откачил от тях. Бяха го подценили. Сигурно бяха предположили, че няма представа от наблюдение и контранаблюдение, и сега бяха платили цената. Обаче той знаеше, че следващия път ще са по-подготвени. И че ще му е по-трудно да им се измъкне.

 

 

Шон проучваше доклада на доктор Канинг от аутопсията. Някои детективи смятаха за по-лесно да гледат снимките, отколкото да идат лично на местопрестъплението и в моргата. Той знаеше колко е полезно всичко да се запечата на снимки, но предпочиташе да види истинската сцена, отколкото да гледа тези студени жестоки изображения.

Както обикновено докладът беше отличен. Доктор Канинг не беше изпуснал нищо. Всяка рана бе проучена и описана.

На вратата се появи Зуков.

— Какво има? — попита инспекторът.

— Шефе, това току-що пристигна.

Носеше десетина папки.

Това бяха документите от криминалния архив, които Шон беше поискал. Във всяка папка се криеха подробностите за една насилствена смърт. Във всеки от тези случаи беше използвано прекомерно насилие. Това не бяха досиета като тези, които Сали беше проучвала в Индекса на методите, където се пазеха необикновени и единствени по рода си престъпления. Тук бяха свидетелствата на ежедневния ужас. Млади мъже, заклани пред кръчми. Деца, измъчвани до смърт от собствените си родители. Проститутки, пребити до смърт от сутеньорите. В тези досиета Шон щеше да намери точно това, но дали някое или може би няколко щяха да му помогнат? Дали от някое нямаше да го лъхне миризмата на убиеца, когото преследваше? На Хелиър?

Докато отваряше първата папка, дойде Донъли.

— Шефе, кофти новина. Хелиър е останал без опашка.

— Какво? — Шон направо не можеше да повярва на ушите си. — Веднага да покрият дома и офиса му. Все някога ще се появи и ще могат да го поемат отново.

— Съжалявам, но нещата не са толкова прости — обясни Донъли. — Всички екипи по проследяване са изтеглени за антитерористична операция. Такава е днешната действителност.

— Кажи ми някоя хубава новина, Дейв. Какво става с лабораторията? Някакво развитие?

— Всички веществени доказателства, взети от жертвата и жилището, са сравнени с пробите на хората, които са признали, че са имали сексуална връзка с Грейдън, но лабораторията не е успяла да намери нищо интересно. Няма следи от кръв по дрехите на тези хора. Само Хелиър е нещо подобно на истински заподозрян. Накратко казано, лабораторията не може да ни помогне. Още не са обработили дрехите на Хелиър, но аз не бих разчитал много на тях.

— Пръстови отпечатъци?

— Имат три комплекта, които не могат да свържат с никого. Останалите са на хората, които са оставили веществени доказателства на място.

— А трите несвързани с никого? Отговарят ли на хора с присъди?

— Не. — Донъли поклати глава. — Не ни вършат работа, докато не се появи нов заподозрян, с чиито да ги сравним.

— Мамка му — изруга Шон. — Добре тогава, ние сами ще поемем наблюдението на Хелиър. Кой от екипа е минал обучение за проследяване?

— Аз. И Джим, и може би Франк.

— Добре — одобри Шон, макар че положението не беше никак розово. — Ще се разделим на два екипа за по дванайсет часа всеки. Ти ще ръководиш екип едно, а Джим и Франк ще поемат другия.

— Шефе, чакай малко — възрази Донъли. — Говорим за два екипа от по около пет човека. От които почти никой не е обучен в проследяване. Само ще си изгубим времето, да не говорим, че той видя почти половината екип, когато го арестувахме.

— Затова няма да бъда с вас — обясни Шон. — Обзалагам се, че при ареста се беше съсредоточил върху мен. Ти също трябва много да внимаваш. Съмнявам се, че е забравил как изглеждаш.

— Шефе, това си е направо безнадеждно.

— Нямаме избор. — Шон бе почти отчаян. — Добре, да почваме. Вземете каквито коли и радиостанции ви трябват. Извини ме пред хората. Ще говоря с тях по-късно.

Шон виждаше неудоволствието на помощника си, но наистина нямаха избор. Трябваше да опитат нещо.

 

 

Хелиър влезе в малкия антикварен магазин на Кромуел Роуд в един часа. Собственикът — позна го веднага — забеляза капките пот по челото му. Беше поредният горещ ден и не би трябвало да се изненадва, но Хелиър някак си не беше от хората, които се потят, независимо какво е времето.

— Господин Сондърс, много вода изтече — каза той. — Как сте?

— Благодаря, добре — отговори Хелиър. — Дойдох да си взема нещата. Предполагам, че всичко е наред.

— Разбира се, сър. Един момент — и изчезна в задните помещения.

Хелиър закрачи из празния магазин. Плъзгаше ръка по фините дървени мебели. Огледа няколко китайски статуетки. Цената им би спряла много хора дори да ги докоснат. Хелиър обаче ги държеше, сякаш бяха рожби на масовото производство. Вдишваше аромата на магазина: кожа, дърво, богатство и време. Той заслужаваше всичко това.

Собственикът се появи с депозитна касетка в ръце.

— Господин Сондърс, потвърждавате ли, че вашата собственост се съхранява в касетка номер дванайсет?

— Да.

Собственикът извади малко ключе от джобчето на жилетката си и отключи касетата. Хелиър извади от нея два бели плика и бързо провери съдържанието им. В големия между останалите неща имаше и ирландски паспорт. Хелиър пъхна пликовете в джоба си и попита:

— Дължа ли ви нещо?

— Не. Предплатили сте всичко.

Въпреки това Хелиър извади петстотин паунда в банкноти от по петдесет и ги сложи на тезгяха до касата.

— Това е за вас.

Собственикът облиза устните си. Изгаряше от желание да грабне парите.

— Ще ползвате ли услугите ни и за в бъдеще, господине?

— Може би — отговори Хелиър, обърна се и излезе.

Магазинерът обичаше парите, но се надяваше, че това е последният път, когато вижда господин Сондърс. Страхуваше се от господин Сондърс. Всъщност се страхуваше от доста от хората, чиито незаконни депозити съхраняваше, обаче този господин Сондърс го плашеше най-много.

 

 

Сали караше към Пекам. Беше прекарала дълга скучна сутрин в държавния архив и освен че се чувстваше малко встрани от главното разследване, сега трябваше да се оправя и с разочарованието, че се налага да чака дни за резултатите. Което означаваше, че още не е елиминирала Корсаков. Знаеше, че Шон няма да се зарадва.

Мобилният й телефон иззвъня и тя наруши закона, като вдигна, докато шофираше.

— Сали Джоунс.

— Колинс от базата с отпечатъци се обажда. Вчера направихте искане да се сравнят отпечатъците на осъдения Стефан Корсаков с отпечатъците, намерени в апартамента на убития Грейдън.

— Точно така — отговори тя и усети как стомахът й се свива от вълнение.

— Съжалявам, но това не е възможно — каза Колинс.

— Какво? Как така? — изненада се Сали.

— Нямаме отпечатъци от лице с това име.

— Трябва да имате — настоя Сали. — Той има криминална присъда и трябва да са му снели отпечатъците и да са ги изпратили в архива.

— Претърсих цялата база данни, но ги няма.

Различни възможности се застрелкаха из главата на Сали. Стефан Корсаков бързо започваше да става невидим. Първо снимките от досието му, а сега отпечатъците. Това не й харесваше. Изобщо. Спомни си какво беше казал Джарет — че Корсаков може би се е превърнал в призрак.

Гласът на Колинс прекъсна мислите й:

— Ало, сержанте, чуваш ли?

— Да — отговори Сали. — Всъщност знаеш ли какво? Мисля, че е най-добре да дойда да поговорим.

 

 

Хелиър махна на едно черно такси и нареди на шофьора да го откара в банка „Барклис“ на улица „Грейт Портланд“, точно зад ъгъла на Оксфорд Скуеър.

Тротоарите гъмжаха от туристи и пазаруващи. Червени автобуси и черни таксита задръстваха улиците. Цареше безбожна бъркотия. Димът от двигателите се смесваше с миризмата на пържен лук и евтино печено. Въздухът беше тежък от дневната жега.

Таксито спря точно пред банката. Хелиър слезе и хвърли банкнота от двайсет паунда на седалката.

Влезе, отиде при една от касиерките и й подаде по-големия плик, който съдържаше документи, доказващи, че държи депозитна кутия в банковия сейф и ирландския си паспорт.

Тя провери документите, сравни лицето му със снимката в паспорта, усмихна се и каза:

— Заповядайте в сепаре номер две, господин Макграт. Ей сега ще ви донеса касетката.

След няколко минути чиновничката донесе касетката в малката стаичка и я сложи на масичката.

— Сега ще ви оставя сам, сър. Моля, звъннете, когато свършите. — Излезе и затвори вратата с успокояващо щракване.

Хелиър извади от джоба си по-малкия плик и изтръска съдържанието му върху плота. Отвътре изпадна малко лъскаво ключе. Той не можа да се сдържи да не се огледа, докато го пъхаше в ключалката. Ключето заяде и това го накара да изпита лека паника, но накрая се превъртя и касетката се отвори.

Всичко беше така, както го бе оставил. Той бутна настрана диамантите и пачките долари, блъсна настрана брошка с петкаратов диамант, сякаш бе мъртво насекомо, докато не намери онова, което търсеше — малко пожълтяло листче. Вдигна го към светлината и впи поглед в написаните на него цифри. Усмихна се и през следващите десет минути се зае да вкара числото в паметта си завинаги… Пренебрегна първите три цифри, които бяха телефонният код на Лондон — нула — две — нула, число, което лесно можеше да си спомни, но започна да си повтаря остатъка от номера отново и отново, докато не беше сигурен, че няма да го забрави никога. Устните му леко помръдваха:

— Девет — девет едно — три. Две — нула — седем — четири. Девет — девет едно — три. Две — нула — седем — четири…

 

 

Шон четеше досиетата. Отначало му беше трудно, защото логистичните проблеми на разследването му пречеха, но с утихването на общата зала можа да се гмурне в досиетата.

Вече беше отхвърлил няколко, които не можеха да имат връзка с убийството на Грейдън. Всички бяха свързани с прекомерно насилие и още не бяха разкрити, но просто не му се струваха подходящи. Прекалено много подробности не се връзваха.

Взе следващото досие и го отвори. Първото, което видя, беше снимка от местопрестъплението. Изстена при гледката на младо момиче, на не повече от шестнайсет, проснато на студения бетонен под; мъртвите ръце стискаха гърлото. Лежеше в локва кръв и той предположи, че гърлото й е било прерязано.

Продължи нататък. Снимките му проговориха. Жертвата му проговори. Ноздрите му започнаха да трепкат. „Това е — каза си. — Това е“. Прескочи снимките и започна да чете.

Жертвата беше млада бегълка. Дошла в Лондон от Нюкасъл. Родителите й я обявили за изчезнала няколко дни преди да бъде намерен трупът. Никой от родителите не беше заподозрян. Нямаше замесено гадже. Нямаше заподозрян сутеньор. Казваше се Хедър Фрийман. Тялото бе намерено в неизползвана сграда в Дагънам. Не бяха установени свидетели.

Шон набързо прегледа страниците с доклада от криминологичната проверка. Той беше зловещо кратък. Никакви пръстови отпечатъци, нито ДНК, нито следи от друга кръв, освен тази на жертвата. Заподозреният не беше оставил никакви други следи, освен отпечатъци от стъпки в прахта на пода на местопрестъплението. Беше поразително именно с отсъствието на уникалност. Мъжки обувки с гладка подметка, номер четирийсет и две или четирийсет и три, очевидно съвсем нови, без следи от издраскване.

— Боже мили — прошепна Шон. Провери датата — убийството предшестваше смъртта на Грейдън с малко повече от две седмици. — Убивал си и преди. Със сигурност. Но колко пъти? — Главата му започна да пулсира, главоболието настъпваше застрашително. Потърси името на разследващия полицай и го откри — инспектор Рос Браун от Екипа за разследване на убийства при полицейското управление в Олд Илфърд. Събра си нещата, взе папката с досието и излезе. Щеше да се обади на Браун, когато вече беше на път към него.

 

 

Хелиър крачеше по улица „Грейт Тичфийлд“, все още в сърцето на шопинг района на Уест Енд, но тук беше много по-спокойно. Спря до една телефонна кабина и пусна три монети по един паунд. Чу сигнала и започна да набира номера с клавиатурата: нула — две — нула. Девет — девет — едно — три. Две — нула — седем — четири.

Сигналът за набиране се промени в сигнал за звънене. Само след две позвънявания някой вдигна. Явно човекът от другия край на линията очакваше обаждане.

— Ало, стари приятелю — каза подигравателно Хелиър. — Имаме да обсъждаме много неща.

— Очаквах обаждането ти — каза гласът. — Много по-рано.

— Твоите приятели ми взеха адресника — обясни Хелиър, — а не си включен в телефонния указател и телефонните справки. Това те прави трудно откриваем.

— Полицията е взела тефтерчето ти с моя телефон вътре? — Гласът звучеше напрегнато. — Как по дяволите си допуснал това?

— Успокой се. — Хелиър контролираше положението. — Всички номера в него са кодирани. Никой няма да разбере, че е твоят.

— Дано — отговори гласът. — Всъщност как изобщо се добра до номера ми?

— Ти ми го даде, не помниш ли? Когато първия път дойде при мен да ме молиш. Написа го на едно листче. Запазих го. Реших, че някой ден може да ми дотрябва.

— Трябва да се отървеш от него. Веднага — настоя гласът.

На Хелиър му се дощя той и гласът да са лице в лице. Щеше да го накара да страда за тази безочливост.

— Слушай, педал — кресна той в телефона и един минувач погледна към него, но бързо извърна поглед, когато зърна очите му, — не си ти този, който ще ми казва какво да правя. Разбра ли?

Настъпи мълчание. Нито един от двамата не продумваше. Тези няколко секунди позволиха на Хелиър да се успокои. Той извади носната си кърпа и попи блестящото си от пот чело. Гласът наруши мълчанието:

— Какво искаш да направя?

— Искам Кориган да си спре копоите.

— Не мога да го направя. Кълна се, нямам такова влияние… — Гласът почти се молеше.

— Ти си шибан глупак — отговори Хелиър. — Чакай да ти се обадя. Ще измисля нещо.

И затвори. Вече се чувстваше по-добре. Завъртя глава и започна да масажира тила си. Погледна си часовника. Времето летеше бързо. Трябваше да се връща на работа.

 

 

Сали седеше в офиса на Службата по пръстови отпечатъци в Ню Скотланд Ярд. Висок слаб мъж към петдесетте нервно влезе в помещението и Сали стана и протегна ръка.

— Благодаря, че ме прие толкова бързо.

— Няма проблеми — отговори специалист Колинс. — С какво мога да помогна?

Сали си пое дъх и започна да обяснява.

— Това е деликатен въпрос, нали разбираш?

— Естествено — увери я Колинс!

— По телефона ми каза, че не може да намериш пръстовите отпечатъци на Корсаков. Това, което искам да разбера, е как отпечатъците на осъден престъпник могат да изчезнат.

Колинс поклати глава и се усмихна.

— Невъзможно. Никой не може да изтрие файлове от базата данни.

— Преди това. Да предположим, че са изчезнали преди пръстовите отпечатъци да бъдат дигитализирани. От старата система с досиета. Възможно ли е?

— Всъщност да. — Колинс започна да гризе нокътя на палеца си. — Обаче само за определен период.

— Тоест? Не разбирам.

— Ами при старата система с досиетата понякога детективите или други служби искаха да работят с комплект отпечатъци. По принцип би трябвало да ги разглеждат тук, в Ярд, но понякога се налагаше да ги взимат със себе си. Например, за да бъдат сравнени с отпечатъците на човек, за когото имиграционните служби имат някакви съмнения, или с отпечатъците на някой затворник, ако Службата по затворите е заподозряла нещо нередно — някой, който се опитва да излежи присъда вместо някой друг. Защото и това се случва. Понякога за пари, друг път от страх.

— Или пък за да се отървеш от жената и децата? — пошегува се Сали.

— Може би. — Колинс се засмя. — Както и да е. Понякога отпечатъците се изнасят, но ако не бъдат върнати до няколко дни, започваме да ги търсим. Винаги си ги връщаме. Винаги. Просто не спираме тормоза, докато не си ги получим обратно. Прекалено важни са, за да им позволим да изчезнат.

— Тогава може би ще ми обясниш как този комплект е изчезнал? — Сали плъзна досието по бюрото. — Стефан Корсаков. Осъден за измама през хиляда деветстотин деветдесет и трета. Когато му е повдигнато обвинение, със сигурност са му снели отпечатъците. Не може да има съмнение. Отпечатъците, за които ти ми каза, че са изчезнали.

— Може би е станала грешка при търсенето. Ще отида да проверя пак.

— Добре. Ще те изчакам в кафето.

 

 

На старото местопрестъпление инспектор Рос Браун чакаше пристигането на Шон. Полицейската лента се полюшваше на лекия ветрец — вече мръсна и на места скъсана.

Вече ставаше късно, но той нямаше нищо против да почака. Разследването му не вървеше добре — беше много трудно бързо да се решат подобни нападения на непознати. Освен ако не искаш да си спечелиш име, те бяха сбъднатият кошмар на всеки детектив, а през оставащите му три години до пенсия Рос Браун нямаше никакво намерение да си спечелва име. Ако Шон можеше да му помогне за разрешаване на случая, щеше да чака и цяла нощ.

Шон отдалече видя високия добре сложен мъж до малката сграда. Паркира до колата на Браун и слезе.

— Шон Кориган. Говорихме по телефона.

Рос Браун обхвана с голямата си лапа ръката на Шон. Ръкостискането му беше изненадващо деликатно.

— Рос Браун. Приятно ми е.

— Надявам се, че не ви губя времето напразно.

Инспектор Браун посочи малката сграда.

— Умряла е там вътре. Само на петнайсет. — Изглеждаше покрусен. — Избягала от къщи. Обичайната история. Мама и татко се развеждат, мама има нов съпруг, детето не иска да го приеме и избягва в Лондон. Право в ръцете на някакво болно копеле.

— Беше трудно да накараме бездомниците да говорят — продължи той. — Трудно беше да спечелим доверието им, но някои от нейните приятели разговаряха с нас. Предоставиха ни малко подробности за последните й действия. Почти сме сигурни, че е била отвлечена в района на Кингс Крос през същата нощ, когато е била убита — преди двайсет и пет дни. Много интензивно работихме по района, но никой не е видял отвличането — нашият човек очевидно е крайно предпазлив и много бърз. Опитахме се да накараме медиите да се заинтересуват, но отразяването на случая беше минимално. Трудно е да се съревноваваш с атентатори самоубийци, а медиите обичат жертвите им да са приятни и ако е възможно богаташи, а не избягали от къщи деца. След това убиецът я е докарал до това запуснато място. Вкарал я е в тази изоставена сграда, съблякъл я и след това й прерязал гърлото. Един-единствен голям срез, който почти е отрязал главата на малката глупачка.

Шон виждаше, че Браун е разстроен. Беше сигурен, че има дъщери на същата възраст. Близката огромна автомобилна фабрика властваше над хоризонта. Всичко това допринасяше за усещането на ужас, останало на това място. Душата на Хедър все още беше тук. Усещаше я — наранена и изпълнена с болка.

— Горката малка глупачка — повтори Браун. — По дяволите, какво ли си е мислила? Сам-самичка. Накарана да се съблече. Няма следи от сексуално насилие, но не можем да знаем какво я е накарал да прави. Шибано животно.

— Убийството на Даниъл Грейдън беше извършено преди десет дни — каза Шон. — Главата му беше вдлъбната от удар с тежък тъп предмет, ненамерен. Също така беше прободен многократно с шило за лед или тясна кама — и това оръжие не е намерено. Убит е в собственото си жилище през нощта. Няма следи от взлом. Бил е хомосексуален. Мъжка проститутка.

Браун се намръщи. Не виждаше някаква особена връзка със своето разследване.

— Не прилича на моя случай. Различен тип жертва, местопрестъпление, използвано оръжие. Шон, съжалявам, но не виждам никакви прилики.

— Не. — Шон вдигна ръка. — Приликите не са в това.

— А в какво?

— Единствената използваема улика от нашето местопрестъпление бяха следи по пътеката в коридора. Оставени от мъж с обувки с гладки подметки, загърнати в найлонови пликове. Криминологичният доклад казва, че сте намерили следи.

— Да — потвърди Браун. — Вътре в сградата.

— И никакви други улики?

— Затова ли дойде? — попита Браун. — Защото никой от нас не е намерил други улики, освен безполезните следи от обувки? — Мълчанието на Шон отговори на въпроса му. — Тогава май и двамата сме в лайната до гуша — продължи Браун. — Защото ако си прав и тези убийства са свързани, си имаме работа с наистина гаден тип и той няма да спре, докато някой не го залови.

Телефонът на Шон иззвъня. Беше Донъли.

— Да, Дейв?

— Шефе, наблюдението отново е на мястото си пред офиса на Хелиър и познай какво?

— Върнал се е на работа?

— Точно така. Лично го видях през прозореца. Не се крие.

— Окей, не го изпускайте. Ще ти се обадя по-късно. — И затвори.

„Какво си намислил, по дяволите? И къде си ходил?“

— Проблеми? — попита Браун.

— Не. — Шон поклати глава. — Не е нещо, което да не може да почака.

 

 

Колинс влезе в кафето, седна срещу Сали и внимателно остави на масата стара регистрационна книга.

— От времето преди компютрите. Проверих два пъти в базата данни и проведох ръчно търсене. Също така проверих старите регистри, които са прехвърлени на микрофишове. Нямаме нищо под името Корсаков.

— Какво значи това? — попита Сали.

— Обикновено бих казал, че си сбъркала. Че отпечатъците на Корсаков не са ни били изпратени.

— Обаче?

— Обаче имам това. — Той потупа книгата за регистрация. — Тук са записани всички пръстови отпечатъци, които са изнесени от службата. Все още използваме записите като застраховка, ако нещо се случи с новия автоматизиран архив. Освен това така си осигуряваме подпис на лицето, което изнася отпечатъци, и гарантираме безпроблемното им връщане. Този регистър се връща чак до деветдесет и девета. Колин отвори на буквата К. Беше сравнително кратък списък — явно отпечатъци се изнасяха рядко.

— Ето. — Той посочи с пръст. — На 14 декември 1999 година пръстовите отпечатъци, принадлежащи на Стефан Корсаков, са били взети от полицай Греъм Райт от Звеното за криминални разследвания към ричмъндското управление.

— Значи са били тук? — попита Сали.

— Трябва да са били.

— И Райт така и не ги е върнал.

— Точно това не разбирам — призна Колинс. — Били са върнати от същия полицай, заедно с микрофиша с отпечатъците, който също е изнесъл.

— Къде са тогава?

— Нямам представа — призна Колинс.

Сали помълча малко, после попита:

— Възможно ли е някой просто да е влязъл тук и да е взел отпечатъците и микрофиша?

— Силно се съмнявам. В службата винаги има хора, а освен това всички отпечатъци и микрофишове са заключени. Само човек, който работи тук, в Службата по отпечатъци, има такова равнище на достъп.

Защо някой от Службата щеше да иска отпечатъците да изчезнат? Дали Корсаков бе подкупил някого? Обаче през деветдесет и девета той е бил все още в затвора, така че как би могъл да знае към кого точно да се обърне? Не, реши Сали. Трябваше да се е случило нещо друго.

— Когато се връщат отпечатъците, проверяват ли се? — попита тя.

— Не, само им се хвърля поглед — отвърна Колинс.

— А микрофишът?

— Не. Щом отпечатъците са наред, приема се, че и фишът е наред, и толкоз.

 

 

Шон и Браун влязоха в сградата. Навън беше все още светло, но тук вътре беше сумрачно и влажно. Шон огледа следите от онази ужасяваща нощ. Голямо кръгло кърваво петно в средата на пода. Вече беше станало ръждивокафяво. Неопитно око изобщо не би му обърнало внимание. Понякога той си мечтаеше очите му да са неопитни.

Петната от артериалните пръски вървяха от лявата страна на Шон в дясна посока през помещението. За малко не бяха изпръскали стената, която беше на три и половина метра от центъра.

Детективите крачеха бавно в сумрака. Мястото отдавна беше проучено и всички доказателства бяха отнесени, но въпреки това Шон оглеждаше внимателно. Знаеше, че нищо не е пропуснато, но той беше тук заради нещо друго. Тази вечер гледаше през очите на жертвата. И през очите на убиеца.

Браун наруши мълчанието:

— Знаем, че е била на колене, когато й е прерязал гърлото. От разстоянието, което е изминала кръвта, и от последната поза на тялото. Извил е главата й назад, преди да й пререже гърлото. — Не му беше приятно да преразказва онова, което бяха открили. Това го караше да се чувства като воайор. — Наистина ли мислиш, че тези убийства може да са свързани?

Шон не отговори. Вместо това клекна. Така Хедър за последен път бе видяла света.

— Имаме заподозрян — каза той внезапно на Браун.

— Заподозрян?

— Да. — Шон чувстваше как облаците около съзнанието му се вдигат. Можеше да вижда неща, които никога не беше обмислял. Да е на мястото, където беше умряла Хедър Фрийман, разпалваше, вдъхновяваше въображението му. Тъмната страна, която заравяше дълбоко в себе си, нещото, от което се страхуваше най-много — сега беше негов несъзнателен съюзник.

— Джеймс Хелиър — продължи Шон. — До този момент се е криел от нас. Криел се е зад маската на почтеност. Съпруга и деца. Кариера. Но сега се е отвързал. И ни показва себе си. За него полът на жертвите няма значение. Мъже, жени — няма разлика. Хелиър не се интересува и от секса. Единственото, което има значение за него, е властта. Измъчването. Полът е съвпадение. Две млади и уязвими жертви. Лесни мишени.

— Тогава защо не си е направил труда да не остави следи, след като е толкова внимателен за всичко останало? — попита Браун.

— Не — тихо отговори Шон. — Той е крайно внимателен по отношение на следите от стъпки. Вероятно е експериментирал с десетки методи, а може би и със стотици, и винаги е стигал до едно и също заключение. Независимо какво опитва, без значение какви обувки носи, винаги оставя някакъв вид следи. Дори да става дума за възможно най-слаб отпечатък както в апартамента Даниъл Грейдън. Затова се отказва от по-нататъшни опити. Знае, че почти сигурно ще остави следи от стъпки на местопрестъпленията, затова се отказва от опитите да не го прави. Вместо това ги маскира по най-добрия възможен според него начин. Носи меки обувки, вероятно всеки път чисто нови. Сменя номера на обувките, които носи. Не може да го промени много, но все пак се опитва.

— Защо просто не извършва престъпленията си на твърда повърхност? — попита Браун. — Така няма да оставя никакви следи.

Шон направо изстреля отговора:

— Твърде ограничаващо. Вероятно го е обмислял, но е отхвърлил подобно решение. Има нужда да прекарва време с тях. В техните собствени жилища или на място като това. Да прекара известно време с тях за него е по-важно от това, че ще остави следи. Според него рискът си заслужава. А какво всъщност ни оставя? На практика неподлежащи на идентифициране следи. Просто поема този риск.

— Освен това знае как свързваме различните местопрестъпления — продължи той. — Ние търсим точни съвпадения. Уникални предмети. Същото оръжие, същия метод. Същия тип жертва. Не търсим „почти“. Затова избира жертви от различен пол. Убива ги по различни начини и на различни видове места. Твоята жертва отвлича, нашата вече е познавал. Обича да смесва нещата.

Шон продължи да говори:

— Повечето серийни убийци използват един и същ шаблон. Така да се каже, да си оставят визитката. Когато намерят метод, който ги задоволява, се придържат към него. Много убиват само в своя квартал, където всичко им с познато и се чувстват в безопасност. Когато се опитват да маскират работата си, знаеш, че си имаш работа с убиец, чийто първичен инстинкт е да не бъде заловен. Вероятно.

— И вашият заподозрян отговаря на този профил? — попита Браун.

— Плащал е за секс с насилие и няма съмнение, че го е правил от години. Вероятно това е сдържало подтиците му, потискало е импулсите му известно време, но накрая е започнал да изпитва нужда от нещо повече. Видял е вашата жертва. Фантазирал си е за нея. Това е повече, отколкото може да понесе. Планира го грижливо. Той е крайно предпазлив. Намира планирането за вълнуващо, затова не бърза. Най-накрая я докопва. Използва голяма кола или може би бус. Вероятно открадва някой или може би го наема. Докарва я тук в пустошта. Бил е тук и преди. Не повече от ден или два по-рано. Иска сведенията му да са съвсем пресни. Вкарва я вътре. — Неочаквано Шон зададе въпрос на Браун: — Колко тежеше тя?

— Не знам точно — каза той и вдигна рамене.

— Едра ли беше, или дребна? — продължи Шон.

— Дребничка — отговори Браун. — Отидох на аутопсията. Беше съвсем мъничка.

— Значи я е внесъл вътре — заключи Шон. — Така е по-бързо и по-тихо от това да я влачи. — Зададе още един въпрос: — Беше ли вързана по някакъв начин?

— Смятаме, че е била вързана с широка лепенка — отговори Браун. — По глезените, китките и устата имаше следи от лепило. И около коленете. Лепилото отговаря на често срещана марка широка бояджийска лепенка. Не е нещо рядко.

— Щом я внася, той я хвърля на земята — продължи Шон. — Иска я отвързана, но се тревожи да не започне да се бори или да пиши. Как може да предотврати това?

— Сигурно я е заплашил — отговори Браун.

— Точно така. Сигурно я е заплашил — повтори Шон. — Вероятно й е показал ножа, с който накрая я е убил. Някакви следи от съпротива по момичето?

— Не.

— Значи й е казал, че няма да я нарани, и тя му е повярвала. Правила е, каквото й е нареждал. Ако си е мислела, че има намерение да я убие, е щяла да се бори с него или да се опита да избяга. Тя се съгласява да прави каквото й каже и той сваля лепенките от устата и крайниците. Обаче защо това е толкова важно за него? Не е била изнасилена, затова е можел да остави лепенката около коленете и глезените. Защо да рискува да сваля лепенките?

Шон спря, сякаш някой беше дръпнал пердето на прозорец, през който гледа. Закрачи из помещението, вторачен в пода. Движеше се като животно, затворено в клетка. Минаха няколко минути, преди да заговори отново.

— Трябвало е да махне лепенките, защото са му разваляли удоволствието. Били са нужни в началото, когато я е отвлякъл, но сега са му разваляли образа. Дълго си я е бил представял по определен начин, дълго си я е бил представял да умира по определен начин, така че не е можел да приеме нещо различно. Искал е животът да наподоби неговата фантазия. Негова движеща сила е зрителното възприятие и като ловенето мъже основният източник на сензорно възприятие е онова, което вижда. Да види, е свръхважно за него, затова той я кара да си свали дрехите. Всичко. Не й позволява да остане по бельо или тениска. Изцяло е лишен от милосърдие. Не изпитва никакво съчувствие към нея. Прави го само заради нас. Иска да мислим, че зад убийствата се крие сексуален мотив, но такъв няма. Той се наслаждава на властта, която има над нея — да я накара да се съблече, е силна демонстрация на неговата власт, но това е само заради нас. За да спрем да го свързваме с други убийства. Нищо повече. — Замълча за няколко секунди, позволявайки на въображението си отново да се превърне в паметта на убиеца. — Кара я да коленичи и й заповядва да прави орален секс с него, но той никога не би позволил това да се случи, никога не би й разрешил да се доближи толкова до него. Никога не би рискувал да остави улики. И тогава я сграбчва за косата и с един удар й прерязва гърлото. Той е силен и бърз. Ножът е много остър. Вероятно и той е чисто нов. Бил е достатъчен един удар. По кое време е била убита?

— Някъде между единайсет вечерта и три след полунощ. Това е най-точното време, до което можахме да стигнем.

— По това време е тъмно — отбеляза Шон. Огледа помещението за осветление. Нямаше. Вътре би било съвсем тъмно. — Трябвала му е светлина, за да вижда.

— Може би е използвал фенерче?

— Не — възрази Шон. — И двете му ръце е трябвало да са свободни, а и светлината от фенерче не би подхождала на онова, което е искал.

— А какво е искал?

— Да я гледа. Да види как умира. — Шон погледна през прозореца и видя колата си. Стъклата на фаровете проблясваха на ниското вечерно слънце.

— Използвал е фаровете на колата си — каза Шон. — Проверил е и това предварително. Във вечерта на убийството е потеглил насам и вече е знаел, че фаровете ще му осигурят нужната светлина… А когато вече е била мъртва, е останал при нея. За това също си е бил мечтал дълго, така че не е можел да си тръгне просто така. Стоял е тук и е гледал как изтича кръвта й. Гледал е, докато кръвта е престанала да тече.

— Не сте намерили следи, че тялото е местено или обезобразявано след смъртта, нали? — попита Шон. Беше повече твърдение, отколкото въпрос.

— Не — отговори Браун. — Умряла е на мястото, където е паднала, и не е била докосвана.

— Не е искал да развали съвършената картина, която е създал — обясни Шон. — Искал е просто да стои и да я гледа. — Помълча малко, разтревожен от въпроса, който се оформи в главата му. — Претърсихте ли околността за използвани презервативи?

— Доколкото знам — не — отговори Браун. — Не специално за презервативи и не си спомням да съм видял нещо подобно в списъка с улики, изпратени в лабораторията. Защо?

— Защото си мисля, че може да е мастурбирал, докато е гледал как умира, но не би рискувал да ни остави ДНК, затова сигурно е използвал презерватив. Може би го е изхвърлил отвъд границата, докъдето е смятал, че ще претърсваме — отговори Шон. Гледаше Браун право в очите.

— Господи! Това пък откъде ти дойде наум?

Шон продължи, без да отговори на въпроса.

— След това я е оставил. Не я е покрил дори частично. Това би било признак на вина. Угризения. Той няма психологическа нужда да търси прошка за престъпленията си. Нищо не е изпитвал. Тръгнал си е, изпитвайки чувство на облекчение или каквото там за него означава щастие.

— Какви са мотивите му? — попита Браун. — Сексуални? Само така ли може да се надърви?

— Не са сексуални — обясни Шон. — Власт. При този тип убийци мотивацията е една-единствена — властта.

— Обаче в неговите престъпления има толкова много сексуални обертонове. Кара я да се съблече, да коленичи пред него. Сам каза, че вероятно е онанирал на местопрестъплението.

— Защото властта го възбужда, кара го да се чувства жив. Сексуалните актове са само симптоми, начин, по който може да освободи силата, която се трупа в него.

Браун беше едновременно впечатлен и раздразнен от анализа на Шон.

— Работил си по такива типове и преди?

— Няколко пъти. — Шон се усмихна криво. — И правя доста проучвания.

— Ако мога да споделя едно мое наблюдение… — започна Браун.

— Да?

— Ако моят убиец — или нашият убиец, както казваш ти — е толкова умен, толкова добър в маскирането на методите си, колкото смяташ, че е, как можем да разберем дали не е убил и други хора? Можем ли някога да разберем това?

— Истината е — отговори Шон, — че ако не реши да ни каже за тях, никога няма да разберем.

 

 

Бяха се върнали. Хелиър ги почувства още преди да ги види. Само че тези бяха по-смотани от предишните. Защо инспектор Кориган ще изпраща аматьори да го следят? Нима беше толкова арогантен да смята, че и второкачествени полицаи ще свършат работа?

„Грешките на враговете ми са най-големите ми сполуки“.

Хелиър не беше в кабинета си — беше там по-рано, достатъчно дълго, за да им позволи да го видят, но сега незабелязан, използваше кабинета на един младши партньор. Пусна дума, че ще работи до късно, за да компенсира времето, през което е отсъствал. Истината беше, че трябваше да си осигури достъп до различните банкови сметки из цял свят. Не искаше да ползва компютъра в собствения си кабинет. Полицията вече го беше пипала. Може по някакъв начин да му бяха сложили проследяващо устройство, за да могат да следят онлайн дейността му. Съмняваше се, че са толкова умни, но защо да рискува?

Беше единственият човек, останал в сградата. Искаше да е сам и трябваше да действа бързо. Полицията беше иззела много от подробностите за неговите банкови сметки и знаеха къде са по-голямата част от парите — но не всичко, което притежаваше.

Щяха да блокират сметките му, но за това им бяха нужни съдебни разпореждания, а освен това трябваше да дадат време на банките, за да ги изпълнят. Щеше да им отнеме няколко дни, а след това щеше да е пълно губене на време.

Биваше го с компютъра. Можеше много добре да прикрива електронните си следи. Свърза се с уебсайт в интернет. Беше го създал преди две години, но той не беше повече от илюзия, фасада, точно както можеха да бъдат ресторант или бар, и както при тях, имаше и заден вход. Трябваше само да знаеш как да го намериш. А Хелиър знаеше. Нали илюзията беше негов дизайн.

Интернет страницата беше озаглавена „Банките и дребният инвеститор“. На екрана имаше скрита командна икона. Хелиър внимателно постави стрелката на курсора върху опашката на символа на сайта — изправен на задните си крака кон, който много напомняше този от емблемата на „Ферари“.

Кликна два пъти иконката с курсора и в десния долен ъгъл на екрана изскочи поле за писане, което с примигване поиска парола.

Хелиър я набра: „Майната им на всички“.

 

 

Общото помещение в Пекамското управление беше пусто, ако не се броеше Сали. Беше пренебрегнала надписа „Пушенето забранено“ и беше запалила. Вдигна поглед от бумагите си, щом Шон влезе, вдигна и цигарата и попита:

— Нещо против?

— Не — отговори той, — но какво правиш още тук?

— Опитвам се да разбера някои неща.

— Като например?

— Например как пръстовите отпечатъци на Корсаков са получили крака и са се измъкнали от Скотланд Ярд.

Шон не я разбра, а и не беше в настроение да задава въпроси. Мислите му все още бяха при Хедър Фрийман.

— А ти защо идваш пак? — попита тя.

— Бях в източната част на града.

— Защо? — попита Сали почти подозрително.

— Мисля, че установих друго убийство, извършено от нашия човек.

— Какво? — Изненадата я накара почти да скочи. — Сигурен ли си?

— Почти съвсем.

— Друго момче?

— Не. Момиче. Избягала тийнейджърка. Отвлякъл я от Кингс Крос и я откарал в Дагънам. Накарал я да се съблече, после й прерязал гърлото.

— Не виждам връзка. И нея ли я е познавал?

— Съмнявам се — каза Шон. — Но сигурно я е наблюдавал, преди да я убие. След като я е избрал, е започнал да я наблюдава. Научил е къде ходи и какво прави. Планирал е всичко много грижливо. След това я е отвлякъл.

— Значи е била непозната, а Даниъл Грейдън е бил човек, когото е познавал.

— Хелиър си е фантазирал как убива Грейдън, откакто се е запознал с него, но се е сдържал, защото е бил човек, с когото е свързан. Но след като е убил момичето, фантазиите, които е имал за Грейдън, са се усилили толкова, че повече не е можел да се сдържа. Вече е бил отворил кутията на Пандора. Научил се е как да превръща фантазиите си в действителност. В мига, когато е заклал момичето, съдбата на Грейдън вече е била решена.

— Оставил ли е някакви улики на местопрестъплението?

— Не. Само безполезни следи от стъпки.

— Как тогава ще го обвиниш?

Шон помисли, после каза:

— Ако Хелиър има някаква слабост, ако има цепнатина в бронята му — това е неговият стремеж към съвършенство.

— Не разбирам — призна Сали.

— Не може да оставя нещата свършени наполовина, неизпипани. Виж му дрехите, косата, кабинета, дома. Всичко е безупречно. Няма нищо, което да не си е на мястото. Той не понася това. Същото е и когато убива. Всичко трябва да е съвършено. Точно както си го е представял. В мига, когато е убил момичето, Грейдън се е превърнал в недовършена работа. Ако го беше оставил да живее, това щеше да го преследва до края на дните му. Щом си изфантазира нещо, той трябва да го превърне в действителност.

Сали дръпна от цигарата.

— Откъде знаеш всичко това? Виждала съм те и преди да поглеждаш няколко снимки от местопрестъплението и изведнъж сякаш си бил там. Все едно че ти си… — Шон я погледна сърдито и тя млъкна.

— Просто гледам на нещата различно — обясни той. — Повечето хора разследват престъпленията двуизмерно. Забравят, че те са триизмерни. Търсят мотива, но не и причината за мотивацията. Трябва да си задаваш въпроси за всяко, дори и най-малкото действие на убиеца. Защо е избрал тази жертва? Защо това оръжие? Това място? Повечето разследващи са доволни като намерят оръжието и идентифицират местопроизшествието, обаче пропускат същественото. Ако искаш да хванеш бързо тези бедни копелета, трябва да се опиташ да мислиш като тях. Независимо колко неловко ще се почувстваш.

— Ти ги съжаляваш? — попита Сали.

— Съжалявам? — Шон не беше осъзнал, че е изразил съчувствие.

— Нарече ги „бедни копелета“, сякаш ги съжаляваш.

— Не ги съжалявам за това, което са сега — обясни той. — Съжалявам ги за онова, което ги е направило такива. Съжалявам ги за ада, който е бил тяхното детство. Самѝ. През повечето време уплашени до смърт. Ужасени от хората, които би трябвало да обичат. Изплашени от онези, към които би трябвало да могат да се обърнат за закрила. Понякога, когато ги разпитвам, не виждам чудовища. Виждам деца. Уплашени малки деца.

— Това ли виждаш, когато погледнеш Хелиър?

— Не — отговори той без колебание. — Още не. Прекалено е рано. Още не съм го пречупил, за да се види какъв е в действителност. Когато го направя, ще разбера дали е продукт на своето минало, или нещо друго.

— Нещо друго?

— Роден такъв. Дали е роден лош. Среща се рядко, но се среща.

— И ти подозираш, че такъв е случаят с Хелиър. — Това беше заключение, а не въпрос.

— Стига, Сали, прибирай се вкъщи — каза той. — Почини си. Аз ще звънна на Дейвид и ще насроча среща на екипа утре сутринта. Тогава ще поговорим още, но сега трябва да се прибереш. И аз също.

 

 

Хелиър набра паролата „Майната им на всички“ и фалшивата страница започна да се разпада, както беше програмирана. Когато изчезна, на екрана се появи страница със символите на двайсет и четири банки. Сред тях бяха едни от най-големите банки на развития свят и няколко по-малки специализирани институции. Във всички имаше сметки, принадлежащи на Хелиър: някои на това име, други на други измислени от него имена. Разполагаше с отлично фалшифицирани документи, скрити на различни места в Европа, Северна Америка, Карибите. Близкият изток и Югоизточна Азия.

Беше създал този сайт, за да предлага съвети на частни лица относно купуването на акции, особено акции от финансови институции, обаче основната му цел беше да скрие мрежата си от банкови сметки и местоположението на фалшивите самоличности, които биха му осигурили достъп. Колкото и да беше умен, те бяха прекалено много, но с този скрит пътеводител, независимо в кой край на света се намираше, ако имаше достъп до интернет, можеше да влезе в своя собствен гид през „Банките и дребният инвеститор“.

Трябваше да изпразни сметките си в Обединеното кралство и в САЩ. Останалите не можеха да бъдат блокирани от британските власти. „А шибаните американци — помисли си той — винаги са готови да треснат сметките ти и при най-слабото подозрение. Винаги горят от желание да помогнат на шибания Скотланд Ярд. Подмазвачи!“

Действаше бързо. Щеше да седи пред екрана часове, но когато свършеше, по-голямата част от огромното му богатство щеше да е прехвърлена по сметки в Югоизточна Азия и Карибите. Извън до̀сега на полицията. Ако се наложеше да избяга, нямаше нужда да бъде и беден. На света имаше много места, където желанията и необходимостите на един мъж се ограничаваха единствено от дебелината на портфейла.

 

 

Донъли и полицай Зуков бяха скрити в офис сградата, разположена срещу тази на Хелиър, но леко встрани. Бяха дошли рано следобед. Донъли — дремеше на дивана — почувства вибрацията на мобилния телефон, закачен за колана му. На дисплея беше изписано името на Шон.

— Да?

— Къде е Хелиър? — попита Шон.

— Като нас — още на работа.

— Намислил е нещо.

— Сто на сто — отговори Донъли.

— Открих друго убийство, което може да е извършил. Думите му избухнаха като бомба в съзнанието на Донъли и той стреснато седна.

— Какво?!

— Преди двайсет и пет дни. Тийнейджърка, избягала от вкъщи, пребивавала в Източен Лондон. Намерена е мъртва близо до завода на „Форд“.

Донъли присви очи.

— Спомням си. Даваха го по новините, нали?

— Да, но още не е разкрито. Няма заподозрени. Срещнах се с инспектора, който води разследването. Нямат никакви улики.

— Щом като нямат… — Донъли още беше леко объркан. — След като нямат улики, как го свърза с нашето?

— Това е дълга история, а сега не му е времето — отговори Шон. — Звънни на хората и организирай среща на екипа утре сутринта. Тогава ще ви съобщя новото.

— И затвори преди помощникът му да успее да зададе въпрос.

— Мамка му! — изруга Донъли.

Полицай Зуков свали бинокъла от очите си и се обърна към него.

— Проблеми?

— Да — отвърна Донъли. — Но можем да се справим.

 

 

Хелиър седеше в дълбокия кожен стол. Беше свършил с прехвърлянето. Беше му отнело по-малко от три часа да изтегли и премести парите от сметките си в Обединеното кралство и Америка. Беше оставил по няколко хиляди във всяка, за да не се налага да ги закрива.

Скри данните за сметките във фалшивата интернет страница и излезе от Мрежата. Беше доволен от свършеното. Дори щастлив. Не можа да се сдържи и се засмя. Боже, ако го видеха сега, седнал в тъмното да се смее сам, непременно щяха да го сметнат за луд. Той обаче беше всичко друго, но не и луд.

Сега трябваше да се прибере вкъщи. Почисти бюрото и огледа за последен път кабинета, за да се увери, че не е забравил нищо. След това се върна в своя кабинет, отиде до прозореца и надникна иззад венецианските щори, които изтракаха на пластмаса.

Виждаше идеално улицата долу. Тя беше винаги оживена, независимо дали беше ден или нощ.

Все още усещаше, че полицията е наблизо. Тази вечер това нямаше значение, но пък имаше други, които му създаваха повече грижи от нея. Пресата. Гадните медии. Те разполагаха с властта да го съсипят само по слухове. Тях доказателствата не ги интересуваха. Те търсеха сензацията, за да гъделичкат масите. За да имат хората над какво да се лигавят на закуска. Искаха да го пипнат. Не можеше да си позволи да им даде възможност да го снимат дори веднъж. Не можеше да си позволи да бъде разпознат.

 

 

Щом се прибра, Сали запали стоящата лампа в ъгъла — предпочиташе нейната мека светлина пред тази на полилея. След това пусна телевизора за компания, после отиде в кухнята, отвори хладилника и започна да оглежда съдържанието му, преди да го затвори. Може би щеше да извади по-голям късмет с фризера. Права беше. Отстрани лежеше замръзнала бутилка малинова водка. Тя я извади и започна да се оглежда за чиста чаша. Откри една в сушилнята до мивката. Наля си порядъчно количество от леещата се като масло водка и я пъхна отново във фризера.

Седна до кухненската маса, наклони стола назад и изрита обувките от краката си. Питието стоеше пред нея. Извади цигарите от чантата си и запали. Вероятно беше трийсетата за днес. Изкуши се да я загаси — днес цигарите струваха цяло състояние. Изплащането на ипотека за апартамент в този край на Лондон не оставяше много сребро за дребни луксове в кесията.

Вторачването в стената изведнъж предизвика пристъп на самота. Над трийсет и все още сама — това не беше част от нейните планове за живота. Но пък никога не беше случвала на партньор. Беше имала любовници, двама, от които бяха близо да изпълнят изискванията, но отпаднаха, когато залозите се повишиха.

Истината беше, че повечето мъже просто бяха уплашени. Че беше полицайка бе достатъчно лошо, но детектив и сержант — това направо ги караше да се стряскат. Единствените, които не се стряскаха, бяха полицаи, обаче представата, че никога няма да може да избяга от Службата, беше направо непоносима. Не, те не трябваше да са свързани с полицията по никакъв начин, иначе по-добре да си остане сама. Между другото, последните няколко години бяха толкова натоварени, че не оставаше много време за връзки.

Естествено, родителите й бяха разочаровани, като виждаха как възможността да станат баба и дядо все повече се отдалечава. Как не можеха да разберат, че модерните жени избират първо да направят кариера, а чак по-късно да имат деца? Все още имаше надежда да стане майка. В края на краищата не е нужно да имаш постоянен партньор, за да имаш деца, нали? Улови се, че е започнала да фантазира за възможните донори на сперма. Поклати глава, за да прогони образите.

— Майната им, ще си взема котка — каза високо.

 

 

Хелиър виждаше двама от тях пред сградата. Единият имаше фотоапарат, а другият — не. Журналист и фотограф. Но сигурно имаше още. Жертвата не представляваше интерес за медиите. В нея нямаше история. Мъжка курва умира — на кой му пука? Той беше историята. Богат и уважаван бизнесмен, разследван за убийство. При това мръснишко. Тази история щеше да се разраства и разраства. Беше само въпрос на време да я подемат и националните медии. Щом лицето му се покажеше по първите страници и на телевизионните екрани, животът щеше да стане непоносим. Той имаше нужда от своята анонимност. Даниъл Грейдън беше грешка. Обаче беше грешка, която Хелиър щеше да преживее.

Сигурно имаше още журналисти, които пазеха задния изход през подемния гараж. Имаше само един начин да излезе. Беше го открил няколко дни след като почна работа за „Бътлър и Мейсън“. Винаги търсиш алтернативни пътища за излизане от дадена сграда. Просто за всеки случай.

Извади ключовете от дома си и портфейла от чантата си за документи — тя само щеше да му пречи. Плъзна я под бюрото си, излезе, отиде при противопожарното стълбище и се качи на последния етаж. Вдигна глава към капака, през който се излизаше на покрива. Нямаше ключалка, а само резе.

Следващата част беше най-трудната. Трябваше да се качи на перилата на стълбището и да запази равновесие достатъчно дълго, за да може да се протегне към тавана и да се хване за касата, за да не падне. Можеше да се справи.

Стъпи на тънкото перило и се олюля, но запази равновесие. Протегна към резето дясната си ръка, докато с лявата се крепеше за касата.

Резето излезе след няколко силни дърпания, които едва не го накараха да изгуби равновесие. Ако паднеше, щеше да е или напред и от метър и нещо на площадката, или назад и покрай стълбището шест етажа надолу.

Успя да отмести капака лесно — жлебовете бяха добре смазани.

Пое си дъх, подскочи и се хвана за горния ръб на квадратния отвор. Тялото му увисна на метър и половина от пода. Почти без усилия се набра и се измъкна през отвора. Беше в превъзходна физическа форма. Като цирков акробат.

Върна капака на мястото му и си каза, че сутринта трябва да сложи и резето, преди някой да е забелязал.

За момент се наслади на гледката от покрива. Чувстваше се сам и силен. Вдишваше топлия нощен въздух — тежък и влажен.

Време беше да тръгва.