Телефонните линии не бяха загрели: само няколко юношески дяволии и пет-шест приблизителни описания на мъже, забелязани в района на апартамента на Даниъл. Може би в нощта на убийството, но може би и не. Това беше твърде далече от информационен потоп.

Шон го беше очаквал: Хелиър беше прекалено предпазлив, за да позволи да го видят по това време на нощта. Но поне беше си получил обратно екипа за проследяване.

Потърсиха Донъли по телефона и той остави Шон и Сали и излезе в общото помещение. Млад полицай му подаде слушалката и той я взе, без да благодари.

— Дейвид Донъли.

— Детектив Донъли? Как я караш?

Донъли не разпозна гласа.

— Приятел съм на Радж Самра. Той ми каза, че искаш да ти се обадим, ако се случи нещо необикновено. Каза, че искаш да звъннем първо на теб.

— Да, такава беше молбата ми. — Донъли по природа беше подозрителен. Не познаваше човека, който му правеше услуга. Нямаше да се остави да му скроят шапка. — Извинявай, но не чух името ти?

— Сержант Джон Симпсън. Група за тежки престъпления „Запад“; Отдел „Убийства“.

— Мога ли да ти звънна след минутка? — попита Донъли.

— Разбира се. Имам мобилен. Искаш ли номера?

Донъли записа номера в бележника си и после се обади на Радж Самра, който потвърди, че Джон Симпсън действително съществува. Освен това гарантира за него. Това беше достатъчно и Донъли му звънна.

— Сержант Симпсън.

— Съжалявам за прекъсването, но точно бях в заседание — излъга Донъли. — Какво е това, което би ме заинтересувало?

След обезпокоителна пауза сержантът каза:

— Един труп. Обаче мисля, че е по-добре да дойдеш да видиш лично.

За няколко секунди Донъли се замисли напрегнато. Да отиде ли? Беше ли достатъчно сигурен? Вероятно не.

— Добре — отговори той. — Ще дойда да хвърля едно око. Засега неофициално.

— Разбирам — увери го Симпсън.

— Къде се намирате?

— Апартамент в Шепърдс Буш. Минфорд Гардънс 73Д.

Паркираха колкото беше възможно по-близо до номер 73Д — целият район от другата страна на улицата беше отцепен с полицейска лента. Виждаха се криминологичните и видео екипи, които вече бяха тук и горяха от нетърпение да се заловят за работа. Обаче досега ги бяха държали извън местопрестъплението.

— Ти изчакай тук — нареди Донъли на полицай Зуков, докато се измъкваше тромаво от цивилния „Мондео“. „Да свършвам с това“ — каза си. Искаше да закопае това копеле Хелиър и да се залавя със следващата задача.

Шон и Сали пътуваха към Федърстън, за да го осведомят за развитието на случая. Шон нямаше друг избор, освен да покаже последния си коз. Ако искаше да разследва убийствата като серийни, имаше нужда от ресурси и финансиране, което можеше да му осигури само Федърстън.

— Едно птиченце ми каза, че са ти върнали екипа за проследяване — каза Федърстън. Това беше вместо добър ден. Федърстън не вдигна очи от документите, които четеше.

— Предполагам, че трябва да благодаря за това на теб — отговори Шон.

Федърстън махна с ръка.

— Няма проблем. Главният инспектор в Дирекцията по разузнаване мие старо другарче. Какъв е резултатът от пресконференцията и „Криминално досие“? Някакви нови следи?

— Хелиър е прекалено умен, за да остави нещо набиващо се на очи. Апелите чрез медиите действат само чрез набиващи се на очи неща. Ние се обърнахме към медиите с единствената цел да се опитаме да го пораздрусаме малко. Да поддържаме натиска върху него — обясни Шон. Не знаеше как ще реагира Федърстън. Досега не му беше казал истинската причина да използва медиите. Обаче като се възползваше от медиите, се възползваше и от Федърстън.

— Даа, разбирам — отговори главният инспектор.

Шон реши да не му оставя време за размишления и продължи:

— Почти съм сигурен, че е убивал и преди. Избягало от къщи момиче в Източен Лондон. Отвлечено от Кингс Крос.

— Сигурен ли си, че са свързани? — попита Федърстън!

— Да.

— Обаче говориш за момиче, а не за друг хомосексуален.

— Полът няма значение — обясни Шон. — За него от значение е актът на убиването. Умен е и сменя методите и жертвите си в опит да ни попречи да установим някакви използваеми връзки между престъпленията. Това означава, че не иска да бъде заловен, което от своя страна значи, че не планира да спре. Ще продължава да убива и убива, докато не го хванем.

— Точно това трябва да направим, и то бързо — каза Федърстън. — Трябва да прибереш този Хелиър по-скоро рано, отколкото късно, защото иначе може ние да се окажем подсъдимите.

Донъли излезе от сградата и тръгна към полицай Зуков. Изглеждаше както винаги уверен, но и… леко пребледнял.

— Дай една цигара? — каза на Зуков, който пушеше.

Полицаят извади поомачкан пакет „Марлборо Лайтс“ от джоба на панталоните си и попита:

— Е? Свърши ли работа?

Донъли запали и дръпна дълбоко.

— Не.

Зуков го погледна озадачено.

— И защо не?

— Защото не съм сигурен. Затова.

— Не си сигурен, че са свързани?

— О, сигурен съм, че са свързани — каза за негова изненада Донъли. — И трите са свързани.

— Тогава какъв е проблемът? — Зуков искаше това да свърши. Искаше да е част от успешно разследване на убийство и не искаше да чака повече.

— Не съм сигурен, че Хелиър е нашият човек. Това е проблемът. — Донъли му върна цигарите. — Ти сам ли живееш?

— Защо?

— Просто ми отговори.

— Да, сам живея.

— Чудесно — каза Донъли. — Тогава няма защо да се тревожиш, че някой ще попадне на това. — И извади малък запечатан плик за улики от джоба си. Беше същият, който Зуков му беше дал преди почти седмица в Белгрейвия. — Писна ми да го разнасям. Занеси го у вас и не забравяй, че трябва да го държиш в хладилника. Трябва да изглеждат пресни. Ще ти кажа, когато ми потрябват.

Зуков прибра плика, без да каже нищо.

— А сега се размърдай и ни намери по едно кафе — нареди Донъли. — Аз трябва да проведа един телефонен разговор.

— Мина по-добре, отколкото очаквах — каза Сали, докато минаваха по Тауър Бридж.

— Федърстън е печен — отговори Шон. — В него има още от старата школа, затова е на наша страна.

Телефонът на Шон иззвъня. Беше Донъли. Шон не каза нищо, само слушаше. След няколко минути сгъна апарата и се обърна към Сали и нареди:

— Карай към Шепърдс Буш. Има ново убийство.

Шон извади от багажника криминологичен гащеризон, облече го и тръгна към полицейския кордон. Показа служебната си карта на една униформена полицайка със строго изражение и й каза, че е от отряд „Убийства“, но не уточни от кой. Усещаше как го гледат криминологичният екип и местните детективи: вероятно се бяха досетили, че той е причината още да не ги допускат вътре — важната им работа се бавеше и вината беше негова.

Тръгна към входната врата на Минфорд Гардънс 73, като съсредоточи сетивата си върху коридора зад нея. Усети как зрението му става тунелно — обичайното сюрреалистично усещане, което го обземаше, когато се приближаваше към място, където е извършено убийство.

Каза името и чина си на якия полицай, който охраняваше вратата. Той не попита защо му е на Шон да влиза в местопрестъплението. А би трябвало. Шон тръгна към апартамента на първия етаж, където предната нощ беше вилнял ужасът. Вече подушваше смъртта.

Любовта, омразата, ужасът бяха осезаеми неща. Истински неща, не прости чувства. Оставяха съкрушителни следи навсякъде, където се проявяваха. Ужасът и страхът от тази нощ се бяха просмукали извън апартамента и бяха опетнили всичко с непреодолимия си мирис. Беше се просмукал в тапетите, в евтиния изтъркан килим. Сега тази миризма изцяло обгърна Шон. Попи в дрехите, в косата му. Колкото по-дълго останеше, толкова по-дълбоко щеше да проникне в него. Нямаше да мине много време и щеше да проникне и в кръвта му. Тогава цял ден щеше да му е студено и да се чувства някак си не на място, докато не успее да се прибере вкъщи, да вземе душ и да бъде с Кейт и децата си. И дори тогава невинаги успяваше да се върне в удобния свят, в който живеят повечето хора.

Чуваше приглушените гласове в апартамент 73Д. Поне детективите показваха уважение към мъртвите. Това невинаги се случваше. Стигна до входната врата. Последен дълбок дъх и той почука по касата на вратата. Двамата мъже, които стояха в тесния коридор, се обърнаха към него. И двамата носеха криминологични гащеризони.

— Здравейте, господа. — Беше любезен: имаше чин, но беше външен човек. — Инспектор Кориган. Група за тежки престъпления „Юг“. Моят сержант ми каза, че имате престъпление, което може да е интересно за нас.

— Здравейте — отговори сержант Симпсън; изглеждаше достатъчно приветлив. — Заповядайте, влезте. — Шон се здрависа и с двамата. Другият детектив се представи като Зак Уотсън. Беше с телосложението на боксьор, а от белезите по двете му вежди си личеше, че наистина се е качвал на ринга.

— Прочетох вашето циркулярно писмо — продължи Симпсън. — Пишете, че се интересувате от всичко, което излиза извън обичайните рамки. Е, никога не съм виждал нещо подобно… — Замъчи се да намери подходящите думи, но се отказа. — Както и да е. В циркуляра пише да се свържем с вас, ако намерим нещо необикновено, а това със сигурност е.

Шон оглеждаше коридора. Всичко изглеждаше напълно нормално. Нямаше следи от безредие. Не се виждаха обърнати мебели или съборени украшения. Стените не бяха омазани или изпръскани с кръв. Детектив Симпсън забеляза какво прави и каза:

— В цялото жилище е така. Нищо не е разместено. Нищичко. С изключение на спалнята. Всичко се е разиграло там. — Кимна към вратата в дъното на коридора и Шон погледна натам.

Липсваше металическият мирис на кръв. Очевидно жертвата не беше намушкана или заклана. Беше нещо друго. Подуши леката миризма на урина. Предположи, че е на жертвата. Преди или след смъртта си се е изпуснала? Ако е станало преди, значи някой я е уплашил достатъчно силно, че да я накара да изгуби контрол над мехура си.

Не бързаше да зададе въпросите си на двамата детективи. Искаше му се по-бързо да стигне до края, но не биваше. Искаше да попита как е убита, но се сдържа. Да вкараш всичко в хронологически рамки беше важно, за да не изгубиш себе си. Следвай времевата линия. Тя ще ти помогне да си изградиш по-добра картина на това как ужасът е дошъл и си е отишъл.

— Как е влязъл?

— Засега не е сигурно — отговори детектив Симпсън. — Още не сме огледали както трябва. Както поискахте, не пуснахме никого вътре, така че криминологичният екип още не е открил това.

— Нещо очевидно? — попита отново Шон.

— Влизане с взлом? — попита Уотсън. — Нищо не можахме да видим. Вратата беше заключена, а прозорците затворени.

— Нощес беше топло — отбеляза Шон, — а тя е държала прозорците затворени?

Детектив Симпсън вдигна рамене.

— Това е първият етаж. И аз бих държал прозорците затворени.

Шон кимна. Това беше спорна точка, но той щеше да я обмисли. Трябваше да поставя всичко под съмнение. Повечето неща щяха да бъдат обяснени лесно, но някои точки щяха да останат неизяснени.

— Кой вдигна тревога? — попита Шон.

— От работата й — отговори детектив Симпсън. — Явно е била от ранобудните. Работохоличка. Отивала на работа в осем или дори преди това. Когато в девет и половина още не била дошла, започнали да й звънят. Не вдигала нито стационарния вкъщи, нито мобилния. Нямало съобщения за някакви проблеми с линията на метрото, която ползвала. Не била споменавала, че ще закъснее или че иска да си вземе отпуска, така че започнали да се притесняват. Била популярна в работата. Както и да е, шефът й изпраща един от колегите да дойде тук и да се увери, че всичко е наред. Предположили, че може да е на легло с грип. Нали сега има някакъв летен вирус. Колегата се казва Дарил Уилсън.

— Той наред ли е? — Шон не се интересуваше от здравето на Уилсън, просто искаше да разбере дали няма някакви подозрения срещу него.

— Да, наред е — отговори Симпсън. — Пристигнал тук към десет и нещо. На многократното му чукане няма отговор. Затова решава да заобиколи и да види дали не може да види нещо. Щорите били наполовина спуснати, а вътре се виждала слаба червеникава светлина. Той взел назаем стълба от съседа, опрял я на прозореца на спалнята й. Надникнал през щорите. И значи я вижда в леглото, посира се от страх и едва не пада от стълбата. След което прави онова, което е трябвало да направи веднага — звънва на нас.

— Влизал ли е в жилището? — попита Шон.

— Със сигурност не — отговори Уотсън. — Видял е предостатъчно през прозореца. И насила не можем да го вкараме тук.

— Съседите видели ли са я да се прибира с някого?

— Твърде рано е да се каже — отговори сега Симпсън.

— Кой е вашият инспектор? — зададе Шон въпроса, който вече трябваше да е задал.

— Вики Таунзенд — каза Симпсън.

Това беше добра новина. Шон кимна.

— Познавате ли я? — попита Симпсън.

— Работили сме заедно.

— Тя е екстра — усмихна се Симпсън. Това беше голям комплимент. Беше екстра и по времето, когато Шон работеше с нея. — Скоро ще дойде — продължи Симпсън. — Да влезем ли?

Шон искаше да го направи сам.

— Вижте — каза колкото можеше по-любезно, — вие вече сте влизали. Криминолозите няма да останат доволни, ако влезете отново само за да ми помогнете. Бих предпочел да не ви причинявам повече неприятности от тези, които вече ви създадох, така че най-добре да ме изчакате тук или навън, ако искате да глътнете малко чист въздух. Мога да се оправя и сам.

Двамата детективи кимнаха.

— Веднага щом инспектор Таунзенд дойде, ще я пратя при вас — каза Симпсън.

— Благодаря — каза Шон.

Влезе в хола и остави външния свят зад гърба си. Готвеше се да влезе в света на убиеца.

Хелиър се прибра малко след три сутринта. Жена му го чакаше. Имаше много въпроси, на които искаше да й отговори, обаче той настоя, че трябва да остане сам, че стресът заради разследването на полицията вече му се отразява. Каза й, че съжалява, че не се е обадил и че се прибира чак сега. Каза й, че я обича и че тя и децата са неговият живот. Тя заплака и по страните й потекоха сълзи, смесица от радост и страх.

Обаче го чакаше и някой друг. Полицията. Лесно ги усети. Сигурно бяха висели отвън цяла нощ, без да знаят къде е бил през последните девет часа. Дали Кориган бе успял да поспи? Хелиър имаше още неприятни изненади за инспектор Шон Кориган.

Стана почти обяд, а той още не беше отишъл на работа. Обади се, че сутринта ще работи вкъщи и ще отиде следобед. Гледаше на северозапад над Темза, към Парламента. Никога не си беше купувал политик. Един министър щеше да му свърши работа. Просто за да не се тревожи. Може би следващия път.

Обедното слънце проблясваше във водите на Темза. Беше много красиво. Отражението на Парламента изглеждаше толкова впечатляващо, колкото истинската постройка. По голямата част от архитектурата по бреговете на великата река му харесваше. Особено по северното крайбрежие. По южното бяха позволили появата на няколко неприятни чудовища, но въпреки това беше великолепна. Река, която нямаше равна в света. Отбеляза си наум, че където и да отиде, трябва да има река, която да минава през сърцето на града, или поне голямо пристанище. Да, можеше да приеме пристанище. Дори езеро, заобиколено от планини.

Мобилният му телефон във вътрешния джоб на сакото започна да звъни. Помисли си дали да не го запрати в Темза. Символичен жест, че напуска този град. Вместо това отговори на обаждането.

— Господин Хелиър? Джеймс Хелиър? — Беше същият нервен глас от вчера. Веднага го позна.

— Не обичам да ми губят времето — озъби се той.

— Следяха ме. — Гласът бе напрегнат. — Не можех да рискувам да ги доведа при вас.

— Кой ви следеше? Полицията? Пресата? — настойчиво попита Хелиър.

— Не знам, но трябва да ви видя. Скоро ще се свържа с вас.

— Почакайте. Защо трябва да се виждате с мен? Почакайте. — Гласът беше изчезнал.

Хелиър вече не се чувстваше уморен. Кой беше този мъж? Който му бе казал, че е приятел? Джеймс Хелиър нямаше приятели.

На Шон не му беше приятно да е сам, но безшумният покой бе необходим. Сега можеше да чува какво му казва местопрестъплението. Движеше се покрай стените на всекидневната, за да не стъпи на микроскопските улики. Докосваше колкото може по-малко и запомняше нещата, които пипа.

Помещението беше удобно, почти уютно, но имаше прекалено много мебели. И твърде много цветове. Истински хол. Годините наред импулсивно купуване и набутване на подаръците от семейството и приятелите в помещението бяха създали една разностилна история на обитателя. На Кейт нямаше да й хареса, но на него му хареса, дори много.

Дали убиецът бе влизал тук? Ако го беше направил, защо? За да е сред нейните неща? Да прекара време сред снимките на жертвата, които бяха накачени и сложени из цялото помещение? Дали беше запалил лампата? Шон се съмняваше. Може би беше използвал фенерче. Не, едва ли.

Обаче беше влизал тук. Шон беше сигурен. Оглеждаше помещението отново и отново. Тук ли се беше приготвил? Не за да си сложи ръкавиците и защитното облекло. Това сигурно го беше направил отвън, преди да влезе. Влязъл бе тук, за да се подготви умствено. Да е между нейните неща, в самата сърцевина на живота й. Да създаде връзка с нея. Колкото по-силна връзка, толкова повече удоволствие в мига, когато тръгне към спалнята й.

Хелиър имаше силна връзка с втората си жертва Даниъл Грейдън. Дали бе имал и с първата — Хедър Фрийман? Дали групата по убийства „Изток“ не бе пропуснала нещо? По-късно Шон щеше да се върне там, за да провери. Каква беше връзката между това престъпление и убиеца? Между Хелиър и третата жертва?

Дали убиецът бе докосвал нещо тук? Можеше ли да е свалил ръкавиците и да е докоснал нещо? Не. Твърде добре се контролираше, за да допусне подобно нещо. Винаги под самоконтрол. Никакви грешки. Само е гледал. Стоял е и само с гледал, точно както правеше Шон сега.

Шон излезе в коридора и отвори вратата вляво. Беше малка спалня, която по-скоро се използваше за склад, а не по предназначение. Напълнени и завързани торби за боклук бяха струпани на пода. Помещението не беше в хармония с останалата част от апартамента — беше хладно и безлично. Рядко използвано. Какво имаше в тези торби за боклук? Сякаш чакаха някого да дойде и да ги вземе. Шон забеляза от едната торба да стърчи дръжката на бухалка за бейзбол. Мъж, наскоро изнесъл се от жилището? С жертвата ли е живял? Вероятно. Зарязан любовник? Почти сигурно. Заподозрян? Би трябвало.

Ако в помещението почти нищо не напомняше за жертвата, то не би имало никаква стойност за убиеца. Шон не можеше да го усети тук.

Тръгна по коридора и бутна следващата врата вляво. Банята. Миришеше както миришат женските бани. Навсякъде се виждаха десетки шишенца и бурканчета с яркоцветно съдържание. Кремове, гримове, памук, лосиони и шампоани от всякакъв вид заемаха повечето равни повърхности. Шон си помисли как би изглеждала банята на ерген: гребен, самобръсначка, пяна, шампоан и може би гел за коса. Дезодорант. Очевидно беше, че жертвата е прекарвала доста време в това помещение. Банята му напомни за Кейт и той поклати глава, за да прогони тази мисъл. За жена му нямаше място тук.

Мястото обаче е било много важно за жертвата. Може би затова е било важно и за убиеца? Определено беше влизал тук, но дали бе останал повече? Какво би го при влякло? Нещо, което е било толкова лично за нея, че е трябвало да го докосне? Може би го е вдигнал до лицето си, до носа си, за да бъде колкото се може по-близо до нейния аромат? Може би е трябвало да я вкуси? Можеше ли да е облизал нещо? Ако го бе направил, щеше да е оставил своя ДНК.

Шон заоглежда напрегнато нещата в банята. Нищо не го развълнува особено. Четка за коса с няколко косъма по нея беше най-вероятният обект, но Шон не хранеше особени надежди. Въпреки това тя може би заслужаваше специално внимание. Да се изпрати в лабораторията за ДНК и пръстови отпечатъци, вместо само да я обработят на място с прах за отпечатъци.

Слънчев лъч улучи райбера на прозореца. Отражението беше неправилно. Неравно. От хромирания райбер би трябвало да излиза един лъч светлина, а Шон виждаше десетина отблясъка.

Прозорецът беше точно над ваната. Шон не искаше да стъпва в нея, за да се приближи до прозореца. Ако убиецът някак си бе влязъл или излязъл през него, със сигурност бе трябвало да стъпи във ваната. Шон не би рискувал да стъпи върху следа. Не можеше да я види с просто око, но това не означаваше, че не е там.

Огледа прозореца. Нямаше странични резета. Само един централен райбер. Лесен за отваряне. Ужасяващо лесно. Дори взломаджия новак би могъл да го отвори за секунди. Шон си помисли, че едно резе за десет паунда би могло да спаси живота на жертвата.

Представи си как убиецът влиза и излиза през прозореца. Къде беше най-малко вероятно да пипне? Реши, че е стената точно под средата на прозореца. Приведе се, протегна лявата си ръка в ръкавица над ваната и я опря в стената. След това се наклони напред, така че лицето му се озова на сантиметри от райбера.

Драскотини. Десетки малки тънки драскотини. Без съмнение скорошни. Пресните резки в метала винаги бяха очевадни. Грееха като бляскави нови рани, но за няколко дни губеха блясък и потъмняваха. Тези бяха съвсем пресни.

До прозореца сигурно минаваше водосточна тръба. Това беше банята, така че отвън беше задължително да има водосточна тръба. Щеше да провери, но вече знаеше какво ще намери.

Поредна смяна на метода. Този човек мислеше за съда. Вече мислеше за съда. Някой приличен адвокат щеше да спечели своите петнайсет минути слава със случая. Полицията се опитва да каже, че три съвсем различни случая са свързани? О, не! Шон избърса потта от челото си с ръкава на гащеризона.

Знаеше, че има нужда от нещо, с което да приклещи Хелиър. Някаква необорима улика. Ако успееше да докаже, че Хелиър е извършил поне едно убийство, той може би щеше да признае за останалите. Дали да не погъделичка егото му? Ако не признаеше, никой никога нямаше да узнае колко е умен. Как е надхитрил полицията. Ако успееше да докаже едно, Шон щеше да се задоволи с това. Нямаше да се стреми да доказва и останалите.

Излезе от банята. Преди спалнята трябваше да провери още едно помещение. Кухнята.

Отново застана отстрани, за да опази всяка възможна улика на пода. Внезапно осъзна, че е жаден; искаше и да измие лицето си със студена, пречистваща вода. Но не, нямаше да използва чешма на местопрестъплението, защото щеше да унищожи уликите, които можеше да се крият в сифона на мивката. Жаждата му трябваше да почака.

Кухнята беше малка и доста мръсна. Шкафовете бяха от началото на осемдесетте и спешно се нуждаеха от обновяване. Печката също беше стара, емайлирана, не вградена. На убиеца това помещение не би му се харесало, но вероятно бе влязъл тук. Може би, за да вземе нож, с който да заплаши жертвата? А може да е взел ножа, за да я убие с него, но после е променил намерението си? Ако се придържаше строго към промените, би искал да промени както метода, по който убива, така и начина, по който е влязъл. Всички ножове от кухнята щяха да бъдат иззети за рутинна проверка.

Шон не се бави много в кухнята. Също като убиеца. Излезе заднешком в коридора.

Цареше пълна тишина. Вратата на спалнята беше притворена, но не затворена. Дали сама се бе притворила заради неравни панти? Или сержант Симпсън я бе притворил, за да окаже на жертвата последно уважение?

Шон опря лявата си длан странично на мястото, където смяташе, че е най-малко вероятно убиецът да я е докоснал — в центъра между два изпъкнали продълговати дървени панела. Бутна лекичко. Вратата започна безшумно да се отваря.

Донъли и Сали стояха до колата и пушеха. Сали беше успяла да открие наблизо кафене, където продаваха свястно кафе, не като помията, която продаваха в Пекам.

Мобилният й телефон иззвъня и тя хвърли цигарата и отговори.

— Сали Джоунс.

— Сержант Джоунс?

— Кой се обажда?

— Вероятно не ме помните. Казвам се Себастиан Гибран. Видяхме се в моя офис, когато дойдохте да се срещнете с един мой служител, Джеймс Хелиър.

Тя си спомни. Гибран беше старшият партньор във финансовата фирма, където работеше Хелиър.

— Да, спомням си. Обаче не си спомням да съм ви давала номера на мобилния ми телефон.

— Много се извинявам, но първо звъннах в управлението. Понеже не бяхте там, един от детективите беше толкова любезен да ми го даде.

Едва ли. Раздаването на телефони на членове на екипа на непознати определено не беше прието.

— Какво мога да направя за вас, господин Гибран?

— Не е нещо, което бих искал да обсъждам по телефона, нали разбирате? Мисля, че ще е по-добре, ако се срещнем на някое дискретно място. Става дума за деликатен въпрос.

— Защо не дойдете в полицейското управление?

— По-добре да не ме виждат там.

— Тогава къде?

— Може ли утре да се срещнем на обяд? Знам едно място, където ще ми намерят маса дори да се обадя късно. Там ще можем да поговорим на спокойствие.

Прекалено самоуверено копеле. Но какво можеше да загуби?

— Добре, къде?

— Отлично — зарадва се Гибран. — В „Че“, веднага зад Пикадили. В един часа.

— Ще дойда.

— Очаквам ви с нетърпение. — И затвори.

Тя свъси вежди.

— Проблем? — попита Донъли.

— Не. Поне така мисля. Обади се Себастиан Гибран, шефът на Хелиър. Иска да се срещнем, за да поговорим.

— Виж ти. Изглежда, луксозните приятели на Хелиър се готвят да го изоставят на съдбата му.

— Прочутият ритуал „измиване на ръцете“ — подхвърли Сали. — Да не споменаваме безплатния обяд за тяхна сметка.

— Искаш ли компания за това малко празненство?

— Не. Имам чувството, че ще е по-добре да се срещна с него сама.

— Чудесно. Но не забравяй да го съгласуваш с шефа — предупреди я Донъли.

— Разбира се — отвърна тя. — Виж, трябва да свърша нещо в Сърбитън. Шефът ще се оправи тук и без мен. Ще ви звънна.

— Щом трябва. Ще докладвам на шефа, че си реквизирала колата му.

— Сигурна съм, че това много ще го зарадва. Почти толкова, колкото когато разбере, че още не съм изключила Корсаков като възможен заподозрян.

Вратата се отвори докрай.

Голямото легло беше точно пред Шон, жертвата лежеше на него, а помещението беше осветено от нежна червена светлина — тънък копринен пеньоар бе хвърлен върху абажура на лампата в десния ъгъл. Дали червеното импровизирано осветление беше дело на жертвата? Дали е будело някакъв детски спомен? Дали детската й стая е била осветена в червено и сега тази светлина й е помагала да заспи?

Не, осветлението бе дело на убиеца. Сигурен беше в това, но дали бе метнал пеньоара преди, или след като я е убил, и защо? Как е изглеждала жертвата, докато е умирала, обляна в червена светлина? Може ли червената светлина да е била заместител на кръвта й? Но ако кръвта е толкова важна за него, защо не я е намушкал като останалите? „Методите — напомни си Шон. — Отново сменя метода си. Никога не използва само един. Маскира работата си“.

Убиецът показваше своята интелигентност, своя самоконтрол и въображение. Беше крайно рядко убийци да имат способността да сменят толкова пълно методите си. Липсваше им самоконтрол. Убийствата бяха повторения. Някои се опитваха да замаскират следите си, обаче обикновено едва след убийството. Да изгорят трупа, да го сложат в кола и да я засилят от някоя скала, да я потопят някъде дълбоко. Обаче да планират това още от самото начало, да се погрижат всичко от избора на жертвата до оръжието на убийството да се променя всеки път — това беше невероятно рядко. И правеше убиеца още по-опасен.

Дали този убиец имаше достатъчно самоконтрол да спре? Да изчезне и никога повече да не убива? Това би било върховната проява на неговата сила. Дали беше извършил достатъчно убийства, за да може да живее от спомените си? Сети се за публичното лице на Хелиър. Напълно спокоен, пресметлив и умен — но той беше зърнал проблясъци на съществото, което се криеше зад неговата фасада за обществото. Зъбещият се арогантен Хелиър. Щеше ли да може този Хелиър да спре с убиването? Или трябваше да бъде спрян?

Приближи се бавно към трупа. Придържаше се колкото се може по-близко до стените и се приближаваше към Линда по посока на часовниковата стрелка.

Мина покрай гардероба и скрина. Изглеждаха скъпи. Едно от чекмеджетата на скрина беше отворено. Явно там жертвата беше съхранявала бельото и чорапогащниците си. Кой беше отворил чекмеджето? Убиецът или жертвата? Първият бегъл поглед към трупа разкри, че е бил убиецът. Не би рискувал да купи или да открадне чорапогащници. Мъж, който купува чорапогащници, лесно може да бъде запомнен от всяка продавачка. А пък съпругата може да започне да подозира нещо, ако й изчезнат чорапогащници или бельо. Може да прочете за убийството и да започне да подозира съпруг, гадже или син. Убиецът е можел да бъде почти сигурен, че ще намери нужното в дома на жертвата. Не е имало нужда да рискува и да носи чорапогащници.

Шон продължи да се придвижва из помещението, докато не се озова на около метър от жертвата. Спря. Нямаше да се доближава повече от страх да не замърси някоя възможна улика.

Огледа трупа. Бавно. Опитваше се да остане безстрастен, отдалечен, сякаш трупът не беше истински и всичко това беше само упражнение.

Младата жена лежеше на лявата си страна. Гола и вече бледа. Безжизнена. Въобще не изглеждаше омиротворена. Мъртъвците никога не изглеждат омиротворени, докато умелият погребален агент не си свърши работата. Едното око беше полуотворено. Другото беше затворено от подутина. Шон се опита да си представи как е изглеждала като жива. Доста привлекателна вероятно, но сега беше трудно да се определи.

Краката й бяха болезнено извити назад. Тънък опънат докрай чорапогащник стягаше глезените й. Беше се врязал в кожата. Беше вързан за друг, който по гърба стигаше до врата й. Той пък беше вързан за друг или може би за бикини, стегнати около шията. Плътта на шията се беше подула и преливаше над копринената тъкан. Китките й бяха вързани отделно, пак с чорапогащник. И те се бяха подули. Защо бяха вързани отделно? Толкова сложно. Приличаше на яхтен такелаж. Трябваше да се анализират възлите, които беше използвал убиецът. Използват ли се в мореплаването или друг спорт, или някое хоби?

Връзване? Безпомощност? Надмощие?

Сигурно е изпитвала ужасни болки. Вероятно е викала от болка. Крещяла е за помощ. Обаче убиецът едва ли е позволил това да се случи. Сигурно й е запушил устата. Сега обаче не беше запушена. Шон се наведе към лицето й. Кожата около устата изглеждаше леко зачервена. Възпалена. Дали убиецът е използвал лепенка и я е взел със себе си? Ако е така, беше го правил и преди. Устата на Хедър Фрийман е била запушена с широка лепенка, свалена и отнесена от местопрестъплението. Колкото повече убиваше, толкова повече прилики щяха да започнат да се появяват. Независимо колко много се опитваше да маскира методите си. При аутопсията трябваше да се вземе проба около устата за следи от лепило.

Лявата страна на лицето беше зле ударена и подута. Ако се съдеше по големината на подутината, раната бе нанесена поне час преди жертвата да умре. Шон предположи, че това е бил първият удар, ударът, който я е извадил от строя. Убиецът я е ударил, когато се е събудила и се надигнала, и я е повалил в безсъзнание. Нямаше срезове и кръв — сто на сто е бил с ръкавици.

Малко петно кръв под тила на жертвата привлече вниманието му и той внимателно заобиколи трупа, за да го огледа по-добре. Видя издайническите следи от кървяща рана на главата. Слепнатата коса. Не голяма, но определено рана.

Огледа се за някакво оръжие. И видя нещо на стената зад горния край на леглото. Кръв. Не беше много. Беше сигурен, че по-късно ще се потвърди, че е на жертвата. Блъснал е главата й в стената, за да е сигурен, че е в безсъзнание, защото му е било нужно време да намери чорапогащите и бельото, с които да я върже.

А после какво? Не я беше убил бързо. Раните по лицето, глезените, китките и шията — те всички свидетелстваха за бавна и мъчителна смърт. Затова ли е било нужно това сложно връзване? За да я измъчва, преди да я убие? Да прекарва време с тях, след като убийството вече му е станало недостатъчно? Да е стигнал дотам да иска да ги гледа, докато умират дълго и мъчително? Или това беше още един преднамерен опит да размъти водата? За да обърка преследвачите си?

За разлика от Хедър Фрийман, тази беше зряла жена. Съблечена и вързана. Дали е била сексуално насилена? Изнасилена, докато е била още жива? Шон беше сигурен, че е била изнасилена. Без съмнение криминологичните изследвания щяха да потвърдят хипотезата му. Колкото повече откриваше, толкова убийството ставаше по-реално и по-близко до него. Започна да се прожектира като филм в съзнанието му. Вече виждаше в ума си почти цялата сцена. Как убиецът влиза през прозореца на банята и се промъква през апартамента. Намира я в леглото и се извисява над нея. Тя се буди и го вижда. В лицето й се стоварва юмрук, той я вдига и блъсва главата й в стената. Тя губи съзнание. Свестява се. Не знае колко дълго не е била на себе си. Не може да помръдне. Усеща болката в завързаните си крайници. Нещо около врата й пречи да диша. Отчаяно се нуждае от въздух. Нещо върху устата й й пречи да крещи за помощ. Пречи й да моли за живота си. След това го усеща върху себе си. Той насила прониква в нея. Боли я както никога преди това. Тя пропъжда случващото се от ума си и се опитва да си спомни казаното от други жертви на изнасилване. Съзнанието й се отделя от тялото. Сега най-важното е да остане жива. Обаче, когато свършва, той не си тръгва. Остава, за да я измъчва. И накрая я удушава.

Шон чуваше гласа й в ушите си. Как се моли на убиеца да я остави на мира. Как го моли да не я наранява. След това как се моли за живота си. Всичко напразно. Лепенката на устата означава, че не я е чул. Сигурно му се е искало да слуша молбите й, но не е можел да рискува заради шума.

Почукване по рамката на вратата го накара да подскочи й той инстинктивно посегна към, телескопичната метална палка на колана си.

Беше инспектор Вики Таунзенд; беше се намръщила.

— Казаха ми, че е кофти работа — каза тя. — Май не са преувеличили.

— Не са — потвърди Шон.

Инспектор Таунзенд понечи да влезе, но Шон вдигна ръка.

— Недей. Не и както си облечена.

Тя огледа костюмчето си — тъмносиньо, шито по поръчка, с подхождащи обувки с петсантиметрови токчета — и се престори на обидена.

— Че това е най-хубавият ми костюм.

— Значи не би искала да ти го сваля и да го напъхам в кафяв плик за веществени доказателства, нали?

— Ох, изобщо не си се променил!

— Не би искала, нали? — повтори Шон.

— Да, със сигурност не бих.

Инспектор Таунзенд изчака Шон на улицата. Гледаше го как внимателно свали криминологичния гащеризон и калцуните и пак така внимателно ги пъхна в кафяви пликове за доказателства, които запечата. Как написа номерата на веществените доказателства. „Винаги професионалист“, помисли си. Той беше най-педантичният детектив, с когото беше работила.

— Как си, Вики? — попита Шон, когато дойде при нея.

— Добре, Шон. Добре. Децата ме подлудяват, но ти знаеш как е.

— Да. Имам две. Момиченца.

— Значи си още с Кейт? — попита Вики. Беше срещала Кейт само един-два пъти. Повечето полицаи предпочитаха работата и домовете им да са ясно разграничени.

— Да — отговори Шон. — Тя е добра. Добра майка.

— Радвам се за теб.

И двамата избягваха очевидния въпрос. Това беше територия на Вики. Тя трябваше да се изправи срещу Шон и да попита приятел ли е, или противник.

— Е, Шон, какво правиш тук? Защо инспектор от друга група за тежки престъпления пристига на мой случай още преди да съм научила за него?

Шон я погледна, поколеба се. После каза:

— Смятам, че това убийство е свързано с други.

— По какъв начин? Нарковойна? Разчистване на сметки?

— Де да беше така. Това е нещо различно. Вероятно многократен извършител. — Мразеше да използва определението сериен убиец. Имаше чувството, че с него някак си романтизира трагедията.

— Като в случая с Йоркширския изкормвач^[1]?

— Мисля, че да.

— И са ти възложили да ръководиш спецотряд?

— Моят главен инспектор иска да се заема с всички случаи, за които подозираме, че са свързани. Той ще уреди въпроса с твоя началник. Междувременно ще се нуждая от цялата помощ, която бих могъл да получа.

— Каква по-точно?

— Искам няколко неща да бъдат свършени веднага.

— Казвай.

— Проверете устата на жертвата за остатъци от лепило. Мисля, че е била залепена с лепенка и че убиецът я е взел. Проверете водосточната тръба от външната страна на къщата и прозореца на банята. Оттам е влязъл и излязъл. Бих искал да използвате моя патолог. Той е най-добрият в Лондон и е работил по една от другите жертви. Мога да му звънна да дойде да огледа тялото, докато е още в апартамента. След това вероятно ще поиска трупът да бъде закаран в неговата морга в болницата „Гай“.

— Всички жертви от Западен Лондон трябва да бъдат карани в „Чаринг Крос“ — каза Вики. — Аутопсията трябва да бъде извършена от патолога за този район. Има си правилник.

— Така е — съгласи се Шон. — Обаче човекът, който е извършил това, е още на свобода и пет пари не дава за правилниците. Не му дреме в коя част на Лондон убива. Той просто убива и ще направи всичко възможно, за да не бъде заловен. Защо не спрем да му помагаме, като ние нарушим няколко вътрешни правилника? Защото ако не го направим, предполагам, че до една-две седмици отново ще се озова пред някой апартамент в някоя друга част на Лондон и ще водя същия разговор с някой друг инспектор. — Завърши с молба: — Моля те, хайде да не позволяваме това да се случи.

Няколко секунди Вики го гледа изучаващо.

— Окей — каза накрая. — Аз съм в много добри отношения с тукашния патолог. Ще му обясня, че става дума за извънреден случай.

— Благодаря — каза Шон. — Дай сега да започваме, защото в този случай времето не е на наша страна.

— То никога не е и никога няма да бъде — въздъхна тя.

— Детектив Джоунс? — изненадано попита Пол Джарет.

— Съжалявам, че ви безпокоя пак — извини се тя, — но случайно се озовах в района и се сетих, че трябва да уточня нещо с вас.

— Какво по-точно? — попита той. — Моля, влезте.

Сали влезе и го последва във всекидневната.

— Говорих с един ваш бивш колега — полицай Греъм Уайт. Всъщност вече е детектив.

— Греъм Уайт? — повтори Джарет. — А, да, Греъм.

— Ровех в тази история с Корсаков, защото се надявах, че ще мога да сравня отпечатъците му след осъдителната присъда с тези от нашето местопрестъпление.

— И?

— Ами оказа се, че са изчезнали. Неизвестно как.

— Не е възможно.

— И аз мисля така — съгласи се Сали. — Полицай Уайт ми каза, че е изнесъл отпечатъците от Скотланд Ярд по ваша молба. Защо ви с било нужно да ги изнасяте?

— Доколкото си спомням, затворът, където Корсаков излежаваше присъдата си, ги искаше за нещо, но вече не помня подробностите. Обаче си спомням, че дадох отпечатъците на Греъм, за да ги върне.

— Точно това е направил. Поне според Регистъра на отпечатъците.

— Тогава не виждам как мога да ви помогна.

— Въпросът е, че сте ги поискали през деветдесет и девета — каза Сали. — Само няколко месеца преди Корсаков да бъде освободен от затвора. Това е доста необичайно.

Джарет се позасмя.

— Детектив Джоунс, всичко свързано с Корсаков беше доста необичайно. А, спомних си. Отпечатъците бяха нужни на затвора, за да ги прекопират за архива си. Искаха да съхраняват отпечатъците на затворници, които им се струваха по-опасни от останалите. Предполагам, че гледат на това като един вид предпазна мярка.

— Защо ще чакат почти до освобождаването на Корсаков, преди да решат, че той заслужава подобна мярка?

— Това не знам — каза Джарет. — Ще трябва да говорите с управата на затвора.

— О, не мисля, че ще е нужно — излъга Сали. — В края на краищата това пак няма да обясни как са изчезнали отпечатъците. Вероятно някаква административна грешка в архива. Извинете, че ви изгубих времето.

— Няма нищо — успокои я Джарет.

Сали подкара колата и след няколко преки спря и извади досието на Корсаков от чантата си. Запрелиства го, докато не намери телефона, който търсеше. Спомни си, че Шон не знае нищо за нейното разследване. Може би трябваше да му се обади. Обаче той имаше толкова много други неща на главата… по-добре да говори с него по-късно. Набра номера и един глас отговори:

— Затвор „Уондзуърт“.

Кабинетът на инспектор Таунзенд беше три пъти по-голям от кабинета на Шон и изглеждаше десет пъти по-чист и подреден. Сали вече ги чакаше. Шон я представи на Вики и обратното. Двете се огледаха с известно подозрение. Шон го усети.

Вики погледна оставения на бюрото й доклад и каза:

— Твоят патолог, някой си доктор Канинг, е пристигнал на местопрестъплението.

— Добре — каза Шон.

— Освен това имаме сестра. Свързали са се с нея и вече е в бързия влак от Девън. Кола на отряда ще я посрещне на гарата и ще я докара право тук.

— Родители? — попита Сали.

Вики погледна доклада.

— Да. Живеят в Испания. Пенсионери. Ще пристигнат, когато успеят да си купят билети за самолета. По това време на годината няма да е много лесно. Искаш ли да се срещнеш със сестрата, Шон?

— Да, защо не?

— Добре, ще го уредя. Междувременно защо не ми разкажете за вашия заподозрян? Какво имате досега срещу него?

— Джеймс Хелиър. Богато копеле. Работи във финансова компания в Найтсбридж. Признава, че е садомазохист. Снощи накара нашия екип за проследяване да потича. Измъкнал им се около осемнайсет часа. Не е бил забелязан, докато не се прибрал у дома след три сутринта.

Вики вдигна вежди.

— Тоест знае, че е под наблюдение, и въпреки това отива в Шепърдс Буш и извършва убийство?

— Не може да се спре — обясни Шон. — Фактът, че знае за наблюдението, вероятно само увеличава удоволствието му.

— Ако си толкова сигурен, дай да го арестуваме и да оставим на криминолозите да свършат останалото — предложи Вики.

— Вече опитахме — отговори Шон. — След първото убийство. Намерихме улики, поставящи го на местопрестъплението, но той имаше отговор за всичко. Заяви, че е имал дълга сексуална връзка с жертвата. Оказа се загуба на време. Твърде прибързано си изиграхме коза. Позволихме му да вземе инициативата в свои ръце.

— Второто местопрестъпление беше различно — продължи той. — Младо момиче, Хедър Фрийман. Избягала от къщи. Отвлечена и убита в запусната местност близо до Дагънам. Прерязал й гърлото, но мястото беше оставено чисто като ново. Нищо, освен обикновен отпечатък от обувка.

— Затова ще чакаме. Ако намерим веществени доказателства на местопрестъплението, ще арестуваме Хелиър, но иначе ще чакаме. — Видя, че Вики се размърда в стола си. Знаеше какво мисли и вдигна ръка да я спре. — Знам — увери я. — Обаче трябва да ми се довериш. По Хелиър няма да има никакви улики. Всички дрехи, които е използвал, вече са унищожени.

— Напълно ли си сигурен в това? — попита Вики.

— Не напълно, но достатъчно. Имам нужда от нещо необоримо. Дали ще е нещо от някое от местопрестъпленията, или ще е нещо, до което Хелиър ще ни отведе — няма значение, но няма да му позволя да се изплъзне на следващия разпит. Имам нужда от нещо изобличаващо.

— Шон, решението е твое, но не забравяй разследването на Стивън Лорънс. На тези момчета им отрязаха главите, защото не бяха провели ранни арести и не бяха иззели дрехи за лабораторни изследвания. Ако се провалиш, ще го отнеса и аз.

— Не, няма — успокои я Шон. — Напиши официална докладна с твоите възражения. Аз ще направя същото и тогава ще си защитена.

— Чакай малко — възрази Вики. — Не това исках.

— Зная — отговори Шон. — Обаче клонът, на който седя, е прекалено тънък за двама. Регистрирай възраженията си. Те ще бъдат включени в регистъра на моите решения.

Вики се отказа да възразява повече и Шон смени темата.

— Искам да дам днес нещо на медиите. Вики, ти ще го направиш. Не споменавай името ми и връзката с други убийства. Отправи апел за сътрудничество от страна на обществеността. Искам да го видя довечера в „Ивнинг Стандарт“.

— Няма проблем — увери го Вики. — Техният криминален репортер ми дължи няколко услуги.

— Прекрасно.

Почукване на вратата прекъсна разговора им. Шон се обърна и видя непознат детектив.

— Шефе, сестрата е тук.

Ръката на Шон се поколеба върху дръжката на вратата на помещението за свидетели. Вътре чакаше сестрата на Линда Котлър. Сали беше с него, но той реши, че днес ще говори той.

Да кажеш на някого, че негов любим човек е умрял, е едно. Колкото и съкрушителна да е новината, тя е нищо в сравнение е това, че този някой е бил убит. Подобна новина съсипва хората. Завинаги ще бъдат преследвани от мисълта за последните мигове на мъртвеца. Най-лошото е да съобщиш на родители, че детето им е убито — много малко бракове оцеляват под това бреме. Всеки път, когато се погледнат, родителите виждат своето мъртво дете. Накрая не могат да понасят да си спомнят и да се измъчват и започват взаимно да се отблъскват.

Шон влезе и Деби Страйър вдигна поглед. Изглеждаше по-млада, отколкото си беше представял, със здрав вид и лек тен. Селският й външен вид подсети Шон за призрачно бялата му кожа на градски жител. Беше плакала много. Бялото на очите й беше розово, а клепачите зачервени. Кожата под очите изглеждаше възпалена. Сега не плачеше. Пътуването от Девън е дълго и вероятно беше изплакала сълзите си.

Тя се изправи. Зачервените й очи се стрелкаха от Шон към Сали и обратно. Шон вече беше виждал това изражение върху лицата на роднините на жертвите: страх, неверие, отчаяна нужда от информация.

Тя заговори първа:

— Здравейте. Аз съм Деби Страйър. Сестрата на Линда. Страйър съм по съпруг.

Шон кимна. Сали протегна ръка и когато Деби Страйър я пое, нежно я стисна с длани.

— Казвам се Сали Джоунс. Детектив. Помагам да хванем онзи, който е направил това на сестра ви. Дълбоко съжалявам за вашата загуба. Всички казват, че Линда е била много добър човек. — Зачака някаква реакция. Тежки сълзи започнаха да се търкалят по бузите на Деби. Сълзи като на дете, което изпитва болка. — Бъдете сигурна, че ще хванем този, който е направил това на сестра ви — обеща Сали.

Шон я гледаше възхитено. Дори малките й лъжи бяха пълни със съчувствие. Неговият план да вземе нещата в свои ръце просто не сработи. Ако се опиташе да подражава на Сали, щеше да се получи много дебелашки. Щеше да се представи и да помогне в обяснението на процедурните подробности, които Деби можеше да поиска да научи — нищо повече.

Изчака, докато Деби Страйър измъкна ръката си от дланите на Сали, и се представи:

— Аз съм инспектор Шон Кориган. Натоварен съм с това разследване. — Искаше да каже още нещо, но не намираше точните думи.

Деби спря да плаче почти на секундата. Гледаше го странно. Защо? Казал беше единствено името си.

— Тя ми каза за вас. Деби погледна ръката на Шон, видя брачната халка и почти успя да се усмихне. — Не ми каза, че сте женен обаче. Типично за Линда.

Шон и Сали се спогледаха объркано.

Шон разказа на инспектор Таунзенд за срещата със сестрата на Линда. Тя го изслуша мълчаливо. Каза единствено, че сигурно има някаква грешка. Шон обаче знаеше по-добре от нея. С него си играеха. Хелиър му се подиграваше.

С това обаче Хелиър беше поел излишен риск. Фукането си има цена. Хелиър бе спрял Линда близо до дома й някъде между осем и девет. Божичко, беше я спрял и бе разговарял с нея насред улицата. Започнал бе да си мисли, че е недосегаем. Социопатичната му арогантност беше равна единствено на склонността му към насилие.

Шон и Сали облякоха криминологични гащеризони и влязоха в апартамента на Минфорд Гардънс в Шепърдс Буш. Сега той изглеждаше съвсем различен — работещите в него криминолози го правеха да изглежда пълен с живот.

Двамата отидоха право във всекидневната при стойката на безжичния домашен телефон на Линда Котлър. Шон го огледа, без да го докосва, и видя по него следи от алуминиев прах.

— Телефонът проверен ли е вече за отпечатъци? — попита той една жена на средна възраст, безформена в хартиения си гащеризон. Всъщност всички приличаха на работници в ядрена електроцентрала.

— Да — отговори тя. — Аз го обработих.

— Изслушахте ли съобщенията? — попита Сали.

— Не. Ще го направят в аудио лабораторията за цялостна проверка.

Обаче на Шон му беше дошло до гуша от чакане, така че натисна бутона за прослушване на съобщенията и включи високоговорителя.

— Не мисля, че е редно да правите това — подхвърли жената.

— Аз съм инспектор Кориган. Ръководя това разследване.

Машинката издаде дълъг пронизителен сигнал. Чу се звънене. Гласът на Линда Котлър изпълни помещението. Всички спряха и се заслушаха в гласа на жената, която сега лежеше убита зад два тънки паравана. Гласът й се смени с този на сестра й и преди тя да успее да каже много, се чу тракането от вдигането на телефона. Отново се чу гласът на Линда, която каза на сестра си да не обръща внимание на телефонния секретар. Смях.

Заговориха за това, че Линда е лондончанка, за проверка на обажданията, за досадни търговци по телефона. Линда попита за децата на Деби. Тя на свой ред попита Линда за мъже. Това беше. Сърцето на Шон заби ускорено. Знаеше какво ще последва и хем искаше, хем не искаше да го чуе.

— Има ли си име този детектив? — попита Деби.

Шон видя как Сали го гледа с крайчеца на окото си.

— Шон — отговори Линда. — Шон Кориган.

Криминоложката зяпна и се вторачи в него.

— Нямате ли си работа? — озъби й се той и тя бързо се обърна.

Шон чу гласа на Донъли откъм спалнята и тръгна натам. Сали го последва.

Донъли стоеше до Канинг, който се бе навел над безжизненото тяло на Линда. На пода бяха подредени етикетирани бурканчета за проби и пликове за веществени доказателства. Полицай Зуков също беше тук и помагаше на Канинг.

— Нещо интересно досега? — попита Шон.

Доктор Канинг вдигна глава и го изгледа сърдито.

— А, инспектор Кориган. Предполагам, че ти си причината да се довлека чак тук, нали?

— Съжалявам, но реших, че е нужно.

— Вероятно защото имате две свързани убийства? Сержант Донъли ми разказа подробностите.

— Три убийства — поправи го Шон и патологът го изгледа изненадано. — Има още едно. Първото от серията. Извършено е преди около месец. Аутопсията вече е направена, но бих искал и вие да хвърлите едно око.

— Добре — отговори патологът и отново се зае с работата си. Докато правеше оглед на трупа, говореше: — Толкова сложно. Вероятно това е най-сложното връзване, което съм виждал.

— Защо? — попита Шон. — Каква е била целта?

Канинг посочи възела на чорапогащника, който минаваше по гръбнака на жертвата.

— Това е плъзгащ се възел. Моето предположение дотук е, че това е някакъв вид сбруя. Убиецът слага жертвата по корем и с плъзгането на възела нагоре-надолу може да контролира стегнатостта на примките около гърлото и краката едновременно. Съвършен уред за мъчения.

— Нещо друго? — попита Шон.

Канинг огледа тялото, сякаш се чудеше откъде да започне.

— Ще трябва да изчакаш аутопсията да го потвърди, но съм почти сигурен, че причината за смъртта е удушаване. — Посочи шията на жертвата. — Виждате, че платът е потънал доста дълбоко в плътта. Много по-дълбоко, отколкото е било нужно, за да я убие. Изненадващо е, че не е разкъсал кожата. Има и други сериозни натъртвания. — Канинг смръщи вежди. — Инспекторе, човекът, когото търсите, е много силен.

— Какво е предизвикало другите натъртвания по врата?

— Предполагам, че убиецът многократно е стягал примката, но я е разхлабвал, преди жертвата да умре.

— И преди да изгуби съзнание — добави Шон.

— Не бих могъл да кажа това — отвърна Канинг.

— Не би допуснал да изгуби съзнание — увери го Шон. — Не би й позволил да избяга в безсъзнанието. Дори за секунда.

Канинг го изгледа втренчено и продължи:

— Изглежда, има познания за автоеротичната асфиксия. Много е популярна сред садомазохистите.

Лицето на Хелиър изскочи в съзнанието на Шон.

— Тя е била нападната и сексуално — обясни Канинг. — Така както изглеждат нещата, изнасилена е вагинално и анално. Няма видими следи от сперма или лубрикант. Предполагам, че е използвал сух презерватив.

— Сигурно — каза Шон. Реши да се опита да не се обажда повече.

Канинг се обърна към полицай Зуков.

— Подай ми халогенната лампа, ако обичаш?

Зуков му я подаде и Канинг я включи. Тя хвърляше по-малко ярка светлина, отколкото би очаквал човек, но не това беше предназначението и. Държана под подходящ ъгъл, тя позволяваше на невъоръженото око да види иначе почти незабележими следи. Отпечатъци от пръсти, следи от стъпки, косми, малки метални частици.

Канинг започна бавно да движи лампата над тялото, като започна от най-ниската точка, в този случай коленете — краката на жертвата бяха все още вързани и извити толкова назад, че петите й почти докосваха задните части. Светлината започна да се плъзга по гърба й.

— Виж ти. — Канинг беше намерил нещо. Задържа лампата над гърба на жертвата. Шон пристъпи крачка напред.

— Внимателно — предупреди го патологът. — Още не сме проучили целия район около трупа.

Шон спря, наведе се и проточи врат, за да види по-добре гърба на жертвата.

— Какво е това?

— Ако не греша — каза Канинг, — това е отпечатък от крак — Извъртя лампата под друг ъгъл. — Да, ето това.

— Натъртването с формата на следа се видя по-ясно.

— Съвсем определено е следа от обувка. Обаче твърде проста. Няма следи от грайфери или увреждания.

— Следа от мъжка обувка с гладка подметка — каза Шон. — Между четирийсет и втори и четирийсет и пети номер.

— Да, това би било и моето предположение. В моргата ще го фотографирам. Ще излезе достатъчно ясно.

— Защо го е направил? — попита полицай Зуков, на лицето му ясно се беше изписало отвращение.

Шон се вторачи в следата. Защо наистина? Шон знаеше защо, но нямаше да каже. Беше сигурен, че Канинг ще се досети.

— Защото — обясни Канинг — в даден момент убиецът, е стъпвал на гърба й и е стягал чорапогащите. Вероятно тогава са причинени другите натъртвания.

— Болно копеле — избухна Зуков. — Зло болно копеле!

Никой не му възрази.

Сали вече не издържаше на местопрестъплението и излезе на улицата да изпуши една цигара.

Виждаше сцената в апартамента с очите на жена. Съмняваше се, че полицаите мъже изпитват към жертвата същото като нея. Чувствали ли са се някога уязвими и изплашени, както всяка жена може да се почувства? Замисляли ли са се някога колко заплашителен може да се стори на жена някой едър мъжага, застанал малко по-близо до нея? Например на някоя автобусна спирка? Вероятно не.

Какво ли е било за Линда Котлър? Тези последни минути или, не дай си боже, часове? Напълно подчинена на този мъж, на това животно. Имаха ли представа мъжете полицаи как ще се почувстват милиони жени в Лондон, когато пресата научи подробностите около това престъпление?

Много щяха да престанат да излизат вечер, докато убиецът не бъде хванат. Други щяха да се втурнат да купуват аларми, а трети да започнат да носят оръжие. Всички щяха да проверят ключалките на вратите и прозорците си. Да настояват мъжете им да се прибират вкъщи по-рано.

Сали не беше по-различна. Когато си мислеше за Линда Котлър и за начина, по който е умряла, виждаше на трупа своето лице вместо нейното. Потрепери. Цигарата малко й помогна да се съвземе.

Боже, щеше й се да има любовник. Човек, с когото да споделя живота си — лош или добър, няма значение. Своите постижения и своите провали. Своите надежди и своите страхове. Работата й беше тежка и не можеше да се справи сама.

Мислите й се насочиха към Себастиан Гибран. Това ли искаше да бъде той? Неин любовник? Когато се срещнаха за пръв път, очите му определено я изучаваха. Беше почти сигурна, че е женен, но може би това нямаше значение за него. Как би се чувствала като любовница на богат благодетел? Дали цялата история с „нещо деликатно“ беше уловка, за да може да я покани на обяд? Да я нахрани и напои и да я прелъсти? Не можеше да отрече, че беше привлекателен: излъчваше власт и сила — истински афродизиак. Така или иначе скоро щеше да разбере.

Цигарата опари пръстите й и я върна в действителността. Тя я хвърли и тръгна към апартамента. Всички мисли за по-приятни преживявания трябваше да почакат.

Доктор Канинг премести халогенната лампа над главата на жертвата. В другата си ръка държеше гребен, за да среши косата на жертвата, преди да я отнесат. Някоя малка, но важна улика можеше лесно да се изгуби при изнасянето на тялото.

С полицай Зуков внимателно повдигнаха главата и пъхнаха под нея лист хартия формат А3. После Канинг започна бавно да реши косата от темето навън.

Няколко косъма от косата на мъртвата паднаха на листа…

Тогава го видя, как пада бавно на бялата хартия. Кацна леко. Канинг не смееше да диша. Остави гребена и лампата и взе пликче за веществени доказателства и тънка метална пинсета. Внимателно посегна с пинсетата и го хвана. Едва тогава си позволи да издиша.

Шон го гледаше напрегнато.

— На жертвата?

— Определено не — отговори патологът. — Твърде дълъг и светъл е, за да е неин. И още има корен. Няма да е много трудно за вашата лаборатория да извлекат ДНК от него.

Шон едва сдържаше вълнението си.

— Какви са шансовете да е на убиеца?

— Ако снощи не е имало друго лице с жертвата, бих казал, че косъмът с голяма доза сигурност е на убиеца — отговори Канинг. — Не беше заровен дълбоко сред нейните косми, а лежеше на повърхността и просто чакаше да бъде намерен.

Шон още се тревожеше. Всичко трябваше да е сигурно. А в съда — съвсем сигурно.

— Как е възможно това? Косъм с корен и си лежи тук просто така?

— Най-вероятно е паднал, когато убиецът е свалил нещо, което е носел на главата си — обясни Канинг. — Когато сваляш шапка или нещо подобно, е много вероятно да отскубнеш косъм заедно с корена.

— Значи смяташ, че е свалил нещо?

— Да, така мисля, защото косми като този — с корен, не падат просто така.

— Защо по дяволите ще сваля онова, което е носил на главата си? — Шон зададе въпроса по-скоро на себе си.

— На това не мога да отговоря. Обаче ако е свалил нещо от главата си, има голяма вероятност да намерим още косми върху трупа или около него. Това би намалило вероятността от случайно прехвърляне на косми от тяло на тяло в някакъв друг момент от деня и на друго място.

Шон разбираше важността да се елиминира тази възможност. Адвокатите вече бяха станали изкусни в маневрирането между криминологичните доказателства.

Патологът подаде пликчето за веществени доказателства на полицай Зуков и той го взе така, сякаш вътре имаше нитроглицерин. Канинг вдигна лампата и отново започна да оглежда района около трупа. Шон не беше примигвал от цяла минута, толкова напрегнато гледаше. Видя как изведнъж очите на патолога се присвиха. Гледаше го как протяга пинсетите и сграбчва нещо невидимо за него.

— Инспекторе, изглежда, боговете на криминологията днес са на наша страна — каза Канинг.

— Същият? — попита Кориган.

— Така смятам — отговори Канинг. — И също е с корен. ДНК-то ще потвърди, че идват от едно и също лице. Инспекторе, ако вашият убиец е в националната ДНК база данни, случаят е приключил.

— Мъжът, който е извършил това, не е в базата данни — каза Шон. — Обаче това няма значение, защото знам къде да намеря неговата ДНК.

Канинг го погледна объркано.

— И къде по-точно?

— В кръвта му.

Вече цели два дни не бяха карали Хелиър да се среща с клиенти. Обаче на него вече не му пукаше. Само преди седмица щеше да предприеме стъпки, за да се подсигури, че фирмата няма да го отстрани. Сега това вече нямаше значение. Фирмата беше изпълнила предназначението си. Вече нямаше нужда от нея.

Вече беше почти шест. Във фирмата бяха останали само Себастиан Гибран, съвършената секретарка и той. Жалко, че не можеше да остане насаме със секретарката. Щеше да уреди красивата кучка с подарък за сбогом, който нямаше да може да забрави. Обаче не можеше да рискува, докато Гибран беше в кабинета си. Е, може би в бъдеще пътищата им отново щяха да се пресекат.

Мобилният му телефон започна да звъни. Това беше първото обаждане за целия ден. Номерът беше непознат. Някакъв вътрешен глас му каза да вдигне.

— Джеймс Хелиър.

— Господин Хелиър, вие сте в голяма опасност. — Пак беше онзи.

— Трябваше да се срещнете с мен снощи. — Хелиър говореше властно. Знаеше как да се налага. — Мразя да се ебават с мен.

— Просто искам да ви помогна. Трябва да ми повярвате.

— Защо? — попита Хелиър настоятелно. — Защо искате да ми помогнете? Та вие не ме познавате.

— Сигурен ли сте?

Хелиър не отговори, мислеше. Събеседникът му усети съмнението му.

— Кориган. Мога да ви дам нещо, да ви покажа нещо, което ще го държи настрана от вас. Да ги държи настрана от вас.

— Не се притеснявам от полицията. — В гласа на Хелиър се долавяше обида. — С пръст не могат да ме пипнат.

— Могат — възрази гласът. — Кориган няма намерение да ви изправи пред съда. Няма да рискува.

— За какво говорите? — Сега в гласа му се долови известна загриженост. — Какво искате да кажете?

— Да се срещнем утре вечер, ако цените врата си толкова, колкото си мисля.

— Къде? — попита Хелиър.

— Някъде в центъра — каза мъжът. — Утре ще ви се обадя пак. Някъде около седем. И да не доведете полицията! Още ви следят.

— Почакайте малко… — почна Хелиър, обаче закъсня: връзката вече беше прекъснала.

Трите цивилни коли се движеха в средата на Бейуотър Роуд. Трафикът в двете ленти отстъпваше пред воя на сирените и диво въртящите се сини лампи. Летяха към Найтсбридж. Към Хелиър.

Шон разполагаше с уликите, за които се беше молил. Убиецът беше направил сериозна грешка, но още беше твърде рано да се каже нещо повече, освен че космите, изглежда, бяха със същия цвят като косата на Хелиър. Пясъчноруси.

Сали шофираше, а Шон седеше на пътническата седалка.

— Шефе, може би трябва първо да обработим космите — каза Сали. — Да извлечем ДНК профила и да го сравним с базата данни? — Трябваше почти да крещи, та Шон да я чуе сред воя на сирените.

— Не забравяй, че Хелиър не е в базата данни, защото не е осъждан — възрази той.

— Може би космите не са негови.

— Негови са. Сигурен съм.

— Тогава защо не ги сравним с пробите, които вече имаме от него? — Имаше предвид пробите, взети в полицейското управление в Белгрейвия, когато бе започнало разследването на убийството на Даниъл Грейдън.

— Знаеш, че не можем да ги използваме. — Сега беше ред на Шон да надвика шума. — Онова е друго убийство. Ще ни унищожат, ако се разбере. — Вярно беше. Не можеха да използват проби, взети с цел елиминиране на заподозрян или свидетел по едно престъпление, за да докажат участието му в друго. Заподозреният трябваше да бъде осведомен в кое разследване ще бъдат използвани пробите му, защото иначе щеше да бъде прието, че са взети незаконно.

— Може да го направим така, че никой да не разбере — продължи да настоява Сали. — Нека го направим, за да знаем със сигурност, че е Хелиър. Няма да казваме на никого. Няма да го споменаваме при разпита. Ще си мълчим и после ще го направим законно. Ще го разпитаме и ще го оставим сам да се накисне с лъжите си.

— Не — възрази Шон. — Не мога да рискувам така. Ще го направим като по учебник. Хелиър е нашият човек. Знам го. Така че няма нужда да търсим вратички.

Сали стисна волана по-здраво и не каза нищо.

Шон натисна бутона за бързо избиране на телефона на водача на екипа за проследяване и сержант Дон Ханди вдигна.

— Сержант Ханди. — Шон чу гласовете по включената радиостанция.

— Дон. Шон се обажда. Къде е моят човек?

— В движение е. Току-що излезе от фирмата. Пеша.

— Накъде?

— Към станцията на метрото.

— Ние сме на път към вас. Ще го приберем.

— Чакай малко — прекъсна го Дон. — Да, маха на такси. — Настъпи пауза. — Искате ли да го приберем ние?

— Не — отказа Шон. — Можете ли да тръгнете след таксито?

— Няма да е много трудно — засмя се Дон. — Като се има предвид, че е с цвета на зелен лимон, а на вратите му е изрисуван огромен „Сникърс“.

— Тръгнете след него — нареди Шон. — Но ме дръжте в течение. Вие ще го следвате, а ние ще следваме вас.

— Разбрано.

— Надявам се, знаеш какво правиш — подхвърли Сали.

— В това може да се крие нещо повече за нас — отвърна той. — Това може да е последната ни възможност да оставим Хелиър да ни заведе до нещо.

— Какво повече ни трябва? Имаме космите му. ДНК-то му ще съвпадне. — Беше изнервена. Шон поемаше риск, който може би не се налагаше.

— Имаме косми — каза Шон, — които може и да не са на Хелиър. Това ме смущава. Прекалено лесно е. Изведнъж пуска два косъма с корен точно там, където можем да ги намерим. Хелиър е умен. Достатъчно, че да остави на местопрестъплението нечии чужди косми. Представи си какво може да причини това на делото срещу него. Защитата му ще триумфира. Няма дори да успеем да вкараме делото в съда. Смятам, че мога да получа нещо повече — и тъкмо затова поемам този риск.

— Това, че е било лесно, не значи, че е нищо.

Шон не отговори. Сали почна отново:

— Законът казва, че когато имаме доказателства, трябва да извършим арест.

Беше права и Шон го знаеше.

— Само докато се прибере вкъщи — успокои я Шон. — Ако не ни заведе при нещо, щом се прибере вкъщи, ще го приберем.

Сали изсумтя и се опита да се съсредоточи върху пътя.

— Улица „Брайънстън“ и Мраморната арка в Хайд Парк — спокойно нареди Хелиър на шофьора. Мъжът кимна и потегли. Хелиър се опита да се отпусне на задната седалка, но знаеше, че го следят — и този път бяха повече. Вече беше преброил четиринайсет. Можеше да опита пак да избяга с помощта на метрото, но те може би разполагаха с достатъчно хора, за да не го изпуснат. Затова щеше да опита нещо друго.

Таксито зави в улица „Брайънстън“.

— Моля, тук — каза Хелиър на шофьора и щом колата спря до бордюра, пъхна една десетпаундова банкнота през отвора на преградата, поставена, за да държи лудите и пияниците в шах. Слезе, без да изчака рестото, и влезе в офиса за коли под наем на „Ейвис“. Знаеше, че още го следят.

Телефонът на Шон иззвъня и го стресна. Той балансираше по тънко въже и това го правеше нервен.

— Сержант Ханди, шефе. Твоят човек, изглежда, ще наеме кола.

— Това проблем ли е?

— Напротив. Предпочитам го в кола, отколкото да обикаля пеша.

— Чудесно. Ще останем по петите му, докато не реша нещо друго. — И Шон затвори.

Сали мълчеше.

Хелиър нае най-голямата и бърза кола, с която разполагаха. Използва шофьорската книжка на името на Джеймс Хелиър и плати с черна дебитна карта на „Американ Експрес“ на същото име. Да, Джеймс Хелиър щеше да му липсва.

Черният „Воксхол“ се плъзна по улица „Брайънстън“. Двигателят ръмжеше успокояващо. Хелиър се почувства по-спокоен, докато слушаше как шестте цилиндъра нежно бръмчат малко над най-ниските обороти.

Излезе на Глостър Скуеър и се вля в трите редици коли, насочили се на север. Поддържаше скоростта на колоната, не изпреварваше. Спираше внимателно на светофарите и не потегляше със свирещи гуми. Нямаше нужда да проверява в огледалата. Знаеше, че го следват по успоредната улица, че завиват в кръстовищата пред него и че сменят колкото може по-често колите.

Зави в Мерилебън Роуд и пое на запад. Движението не беше толкова натоварено, колкото очакваше. Това не беше хубаво. Караше като човек без никакви грижи. Продължи до надлеза „Мерилебън“ и влезе в Уест Уей — малка магистрала, извисяваща се над сърцето на Западен Лондон, чието предназначение беше да закара пътуващите по-бързо до задръстванията на магистралите М4 и М40.

Наблюдаваше огледалата. Тук не можеха да карат успоредно. Докато минаваше над Падингтън и Нотинг Хил, те имаха само един начин да останат с него — да го следват по магистралата.

Отбелязваше си наум всички коли зад неговата. Във всяка можеха да са полицаите: най-добре беше да запомни всички и да предполага най-лошото. Резултатното контра проследяване се основава на това мишената да предполага най-лошото.

След петнайсетина километра стигна до своя изход. На знака пишеше „Шепърдс Буш“ и „Хамърсмит“. Той погледна в огледалото. Няколко коли също бяха включили мигачите, че ще слязат от Уест Уей. Всички полицейски коли, които можеше да са били пред него, вече бяха отпаднали от преследването — трябваше да останат на магистралата, преди да могат да я напуснат след още шест километра при Актън. Когато успееха да се съберат с колегите си, него вече щеше да го няма.

Подкара по широкия изход Уест Крос Роуд, който го отведе до голямо кръгово движение. Едва тук, на кръговото, взе решение накъде ще потегли. Можеше да завие наляво към Холанд Парк и отново обратно към Централен Лондон. Или да поеме направо към Ърлс Корт по Холанд Роуд. Не. Имаше нужда от по-натоварено движение. Зави надясно и мина покрай Шепърдс Буш Грийн от дясната му страна. После зави наляво по Шепърдс Буш Роуд и пое към Хамърсмит.

Трите коли от екипа за арест чакаха в Хайд Парк. Шон и Сали седяха сами в средната и слушаха по радиото кодирания разговор на екипа за проследяване. Не разбираха този професионален говор. Опитваха се да определят къде може да е екипът, но не успяваха.

Телефонът на Шон иззвъня.

— Шон Кориган.

— Умно е вашето момче — чу се гласът на сержант Ханди. — Тръгна по единствения маршрут, по който се надявах, че няма да поеме. По магистралата „Уест Уей“. Излезе от нея при Шепърдс. Вече изгубихме двете водещи коли. Опитват се да се върнат от изхода при Актън.

— Още ли го следвате? — попита Шон напрегнато.

— Да — успокои го Ханди. — Разполагаме с достатъчно покритие. — За разлика от Шон, говореше спокойно.

— Къде е сега?

— Наближава Хамърсмит.

— Идваме — каза Шон. — Само внимавайте да не го изпуснете.

Хелиър се носеше към хаотичната система от еднопосочни улици в Хамърсмит, Която силно напомняше на голямо кръгово движение. Четири платна се виеха около разположения в средата търговски център. Тук винаги имаше задръствания.

Светофарът пред него светеше зелено, но той още не беше готов да влезе в еднопосочните ленти. Спря пред зеления светофар и започна да изучава централното и страничните си огледала. Белият бус зад него учтиво натисна клаксона два пъти и когато той не помръдна го натисна продължително и гневно. Светофарът още беше зелен, но Хелиър пак не помръдна.

Видя как шофьорът на микробуса се показа от прозореца и започна да крещи мръсотии. Още един продължителен рев от клаксона. Бусът щеше да е полезна преграда между него и преследвачите му, но само той нямаше да е достатъчен.

Светофарът светна червено точно когато шофьорът на буса вече слизаше с изписани на лицето зли намерения. Хелиър не изчака пролука в движението пред него, а натисна газта до пода. Задните гуми на голямата кола почти веднага намериха сцепление и я изстреляха към минаващите през кръстовището автомобили.

— Давай, давай! — изрева сержант Ханди на шофьора. — Не го изпускай. Мамка му, не го изпускай! Мамка му! — Видя, че Хелиър се е отдалечил още. — Изпусна го.

— Какъв е смисълът? — озъби се шофьорът в отговор. — Изгоряхме. Той ни изхвърли от играта. Не можем да гоним така и да не ни забележи.

— Майната му на прикритието — изкрещя Ханди. — Настигни го тоя шибаняк! Настигни го!

Хелиър вече беше завил надясно по Хамърсмит Роуд. Подкара на изток към Кенсингтън. Объркани шофьори задръстваха пътя пред колите на екипа за проследяване. Не можеха да помръднат, защото бяха попаднали в капана на трафика.

Хелиър им беше избягал.

Шон говореше по телефона. Повече слушаше, а когато казваше нещо, беше едносричен.

— Как? Къде? Избягал? — Колкото повече слушаше, толкова повече пребледняваше. — Върнете се в Найтсбридж. Може би ще се върне там. Покрийте и дома му.

Догади му се. Отново бяха изпуснали Хелиър. Беше взел погрешно решение и сега трябваше да се примири с него. Разтърка очи. Изтощението заплашваше да го победи.

— Ще го намерим — опита се да го успокои Сали.

— Само ако иска да го намерим — отговори Шон. — Само ако още си играе игрички с нас. С мен.

Хелиър заряза колата и преди да тръгне към близката метростанция на Хай стрийт в Кенсингтън, изчака, за да се увери, че наистина е сам. Спусна се спокойно към пероните. Взе първото влакче от Районната линия за две спирки до Южен Кенсингтън. След като излезе от станцията, тръгна бързо по Ексхибишън Роуд, като се оглеждаше за полиция. Нямаше ченгета. Излезе на Търлоу Скуеър и тръгна покрай редицата магазини. Знаеше много добре къде отива.

Погледна през витрините на „Търлоу Артс“, преди да влезе в магазина, и огледа с погледа на познавач картините по стените. Беше по-скоро минигалерия, отколкото магазин, макар че повечето неща бяха боклук.

Старомодната камбанка на вратата звънна, когато я отвори. Собственикът благоволи да се появи от задната част на магазина чак след минута. На лицето му се изписа усмивка, когато видя Хелиър.

— Господин Маклемън, каква приятна изненада! Как сте?

— Благодаря, добре — отговори Хелиър. — А как се отнесе животът към вас през тези няколко години?

— Не мога да се оплача — отговори собственикът. — Бизнесът е малко непредсказуем, но можеше да е и по-лошо.

— Надявам се, че нашето споразумение е оказало известна финансова помощ?

— Да, сър, наистина оказа. Предполагам, че тъкмо то е причина за посещението ви, нали?

— Точно така.

— Ще ви помоля да изчакате минутка.

Хелиър кимна. Собственикът изчезна в задната част на магазина, след няколко минути се върна и каза:

— Заповядайте.

Хелиър мина зад тезгяха и собственикът го отведе в помещение без прозорци, осветено от една-единствена гола електрическа крушка. В средата на помещението имаше маса и стол. На масата лежеше метална кутия трийсет на двайсет сантиметра, заключена с катинар с шифър.

Хелиър огледа помещението. Беше точно каквото го помнеше от последното си посещение преди три години. Собственикът на магазина му посочи кутията и излезе.

Хелиър седна на стола и огледа кутията. Изглеждаше наред. Внимателно проучи катинара. Не беше пипан. Не се виждаха издайнически метални драскотини. Шайбите още показваха цифрите, на които ги беше оставил преди три години. Той извади от джоба си тънки кожени ръкавици и вмъкна ръцете си в копринената им подплата.

Нагласи комбинацията и дръпна катинара. Три години бяха много време и той заяде, но все пак накрая щракна и се отвори. Хелиър го извади и внимателно го сложи на масата.

Вдигна капака сякаш отваряше кутия със скъпоценни бижута. Извади нещо увито в бял плат и го остави до катинара. После щеше да му хвърли един поглед. Първо обаче трябваше да провери нещо друго.

Извади от кутията друго нещо, тежко. Увито в няколко жълти кърпи за прах. Бутна кутията настрана и разгъна трите кърпи все едно късаше листенца от тропическо цвете.

Черно-сивият метал блестеше от масло. Беше направил добре, че бе смазал 9-милиметровия автоматичен „Браунинг“, преди да го прибере за деня, когато и ако му дотрябва. С годините си беше спечелил много врагове. Съмняваше се, че може да го намерят, но се беше погрижил в случай че го направят, да има застраховка.

Провери двата пълнителя. Те побираха по тринайсет високоскоростни патрона. С тях се беше сдобил по-трудно, отколкото с пистолета. Войниците с готовност продаваха задигнати от лошо пазени оръжейни складове оръжия, но странно защо неохотно доставяха и патроните, които вървяха към тях.

Хелиър изпробва пистолета на празно и чу успокояващо металическо щракване. Усмихна се доволно, зареди единия пълнител, а другия прибра във вътрешния джоб на сакото си. Пистолетът пъхна под колана на кръста си.

Отвори другия пакет. Засмя се при вида на нещата в него: тъмнокестенява перука и подхождащи вежди. Мустаци. Очила. Сложи си ги за опит. Бяха неудобни, но можеше да вижда. Погледна датата на тубичката театрално лепило. Още беше годно. Уви пакета и го прибра.

Затвори кутията и я заключи с катинара, като нагласи шайбите на същите цифри. После се върна в магазина.

— Всичко наред ли е? — попита собственикът.

— Да, всичко е наред — отговори Хелиър. — Кажете, има ли наблизо спортен магазин?

Сали седеше с неколцина колеги в единствената кръчма, в която понякога влизаха и която беше близо до полицейското управление. Собственикът беше доволен, че заведението му се ползва с репутацията на полицейска кръчма — това му осигуряваше спокойствие от неприятности, като се изключеха възникващите понякога сблъсъци между самите ченгета. Обаче те винаги се оправяха помежду си приятелски, без да му създават проблеми.

Телефонът на Сали иззвъня.

— Сали Джоунс.

— Детектив Джоунс, обажда се надзирател Инглиш от затвора „Уондзуърт“.

Сали не беше очаквала, че ще се свържат толкова бързо с нея.

— Имате ли нещо за мен?

— Вие питахте за затворник на име Стефан Корсаков, освободен през деветдесет и девета. Искахте да разберете кой е поискал неговите пръстови отпечатъци, нали?

— Да — потвърди Сали.

— Не сме отправяли искане до Скотланд Ярд за пръстовите му отпечатъци.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. В нашите архиви не може да има грешка.

— Да, не може — каза Сали по-скоро на себе си, отколкото на събеседника си. — Благодаря ви.

И затвори телефона.

— Проблем? — попита Донъли.

— Един човек ме излъга и не мога да разбера защо — отвърна тя.

— За какво?

— Няма значение. — Тя махна с ръка. — Утре ще говорим за това. В момента имам нужда от още едно питие.

Хелиър лесно намери спортния магазин. Купи един тъмносин анцуг „Найки“ — най-простия, който успя да намери. Купи и бяла тениска, бели маратонки „Пума“ и бели чорапи. Помоли вещите да бъдат сложени в отделни найлонови торбички. Беше лесен клиент, който освен това плати в брой. Взе и още няколко плика.

Излезе от магазина и отиде с метрото до Фарингдън. Нямаше нужда да търси дълго, докато намери онова, което му беше нужно. Бар, в който мъже и жени с костюми с лекота се смесваха с хора с неофициално облекло, включително анцузи.

Поръча си джин с тоник на бара. С много лед и лайм. Барманът беше добър. Напитката не само освежаваше, но даде и приятен алкохолен тласък на мозъка му.

Седя толкова време, колкото му трябваше, за да се запознае с разположението на бара. После отиде в мъжката тоалетна, влезе в една от кабинките и затвори вратата. Беше доста солидна. Това беше добре. Вдигна очи към прозореца. Беше твърде високо. Ако се опиташе да излезе оттам, щяха да го видят. А и без това сигурно беше заключен.

Огледа казанчето. То беше монтирано ниско. Това беше добре. Вдигна капака. Изпразни съдържанието на найлоновите пликове върху капака на тоалетната чиния. Измъкна пистолета изпод колана и резервния пълнител от вътрешния си джоб. Сложи ги върху анцуга. След това извади маратонките от кутията, загърна ги в анцуга, тениската и чорапите, напъха ги в една от по-малките найлонови торби и завърза горния край на възел. Сложи торбата в друга и направи още един здрав възел.

Мъжът, който се бе нарекъл приятел, щеше да му звънне по телефона утре в седем. Той извади телефона си и го погледна замислено. Ако полицията го чакаше, със сигурност щяха да му изземат телефона. Винаги го правеха. Обаче това беше единственият начин, по който онзи можеше да се свърже с него. Реши, че не може да поеме такъв риск. Извади батерията на телефона, развърза найлоновите торби и го пусна вътре. След това отново стегна възлите.

Приготви се да пусне торбата в казанчето, но спря. Пистолетът беше прекалено ценен, за да го рискува. Може би беше по-добре да си вземе стая в някой хотел за през нощта, отколкото да се прибира вкъщи. Можеше да се покрие, докато не стане време да се срещне с мъжа от телефонните обаждания. Пропъди съмненията си. Щеше да се прибере вкъщи. Със сигурност полицията щеше да го чака там, но едва ли щяха да го арестуват. С какво разполагаха? С нищо. Ако имаха нещо, вече щяха да са го арестували, вместо да се опитват да го следят. И ако го арестуват, какво от това? Щеше да излезе навреме, за да отиде на срещата, а освен това щеше да научи какво мисли полицията. Мачът беше неравен. Всеки път, когато полицията предприемеше нещо срещу него, трябваше да му кажат с какво разполагат. Така го изискваше законът в тази страна. Това беше справедлива и честна страна. Той, от своя страна, не беше задължен да им казва нищо и ако те бяха толкова глупави да продължават да го следят и след станалото днес, на което напълно вярваше, че се способни, той беше направил планове и за този случай.

След като отпъди съмненията, внимателно пъхна торбата с дрехите и пистолета в тоалетното казанче, като гледаше да не блокира движещите се части. Пусна водата, за да се убеди, че работи, и загледа как казанчето бавно се пълни. Доволен излезе от бара, като носеше само най-голямата от найлоновите торби, в която бе празната кутия от маратонките. Щеше да я изхвърли в някоя кофа за боклук на път за метрото.

Наближаваше десет вечерта. Шон седеше сам в кабинета си. Общото помещение беше тъмно и тихо. Останалата част от екипа беше отишла в близката кръчма и сигурно вече бяха затънали в дълбок анализ на онова, което се бе объркало. Щяха да спорят дали Хелиър е трябвало да бъде арестуван, че е било неправилно да се рискува да бъде следен из Лондон със слабата надежда, че ще ги отведе при някакво инкриминиращо доказателство. Липсата на Шон в кръчмата щеше да бъде отбелязана, но и посрещната с облекчение. Можеха по-свободно да изкажат мненията си, ако той не беше там.

Той отключи най-долното чекмедже на бюрото и извади бутилка черен ром и тежка ниска чаша. Ромът лежеше там от месеци. Държеше го в бюрото от чувство за традиция. До днес не беше изпитал нужда да го отвори.

Наля два пръста ром в чашата и я завъртя, за да огледа цвета. Вдигна я предпазливо до устните си и глътна една трета от съдържанието наведнъж. Това беше много за него и гърлото му запари, но Шон се наслаждаваше на топлината, която му дари напитката.

Посегна към телефона на писалището. Имаше нужда да чуе Кейт. Звънът на мобилния му телефон го спря и той отговори с уморен и потиснат глас:

— Шон Кориган.

— Шефе, обажда се Джийн Колвил. — Сержант Колвил ръководеше резервния екип за проследяване, повикан на работа, докато екипът на Ханди се прегрупира и си ближе колективните рани. — Вашият човек току-що се прибра у дома, сякаш нищо не се е случило.

Шон скочи, сякаш се готвеше да застане мирно.

— Как е облечен?

— Костюм и вратовръзка — отговори Джийн.

— Как изглежда?

— Предполагам, нормално.

— Добре — отговори Шон и си погледна часовника. По дяволите, половината от екипа му вече сигурно бяха полупияни, а останалите се бяха пръснали по всички краища на Лондон и домовете си. Беше ли имал Хелиър време да се отърве от екипа за проследяване, да намери жертва, да я убие и да се прибере вкъщи сякаш нищо не е станало? Съмняваше се. Не, този път причината беше друга. По-добре да даде малко почивка на екипа. Какво би могъл да загуби?

— Искам да го държите под око тази нощ — каза той на сержант Колвил. — Сутринта ще дойда да го прибера. Дано дотогава да не мърда оттам.

— Шефе, няма проблем. Ако се размърда, ще ти се обадя.

— Благодаря — каза той и прекъсна връзката. Изчака няколко секунди и се обади на Сали. По шума разбра, че е още в кръчмата.

— Сали, Шон се обажда.

— Кажи, че не си още в работата. — Изглеждаше достатъчно трезва.

— Свържи се с Донъли и останалите от екипа. — Знаеше, че поне Донъли ще е някъде наоколо. — Утре в шест сутринта брифинг в управлението. Ще приберем Хелиър, преди да тръгне за работа.

Долови объркването в гласа на Сали.

— Преди да излезе за работа? Значи се е прибрал вкъщи?

— Не ме питай защо — отговори Шон. — Не знам какво е намислил, но утре ще приключим с това.

Светлината в прозорчето на входната врата не беше добър знак. Минаваше единайсет и той очакваше вътре да е тъмно и утихнало. Завъртя ключа колкото може по-тихо и внимателно отвори. Миришеше на семейство — неговото семейство. Чу телевизора във всекидневната — работеше съвсем тихичко — и тръгна натам.

Кейт лежеше на дивана, а на гърдите й лежеше малкото: спеше неспокойно.

— Защо не си е в креватчето? — попита Шон.

Жена му изшътка да говори по-тихо, после каза:

— Има температура. Някаква инфекция от детската градина. Дадох й „Калпол“. Само се моля да не зарази Манди. Не ми се ще да гледам едновременно две болни деца.

Луиз, дъщеря им на една година, се размърда върху гърдите на Кейт.

— Ако се стигне дотам, ще си взема няколко дни отпуска и ще помагам.

— Няколко дни? — прошепна тя. — И как точно възнамеряваш да го направиш.

— Имаме напредък в случая. Сега нещата ще започнат да се развиват бързо. С малко късмет ще успеем да обвиним нашия заподозрян и да приключим със случая до два-три дни.

— А след това, както винаги, ще ти дадат друг случай.

— Виж, вече е късно, а утре трябва да стана много рано. Сега не е най-подходящото време да обсъждаме това. Ти си уморена и стресирана. Ако говорим сега, това няма да помогне.

— Да, прав си. Аз съм уморена и стресирана, какъвто щеше да си и ти, ако беше сам с две малки деца, от които едното е болно. — Въпреки раздразнението си успя да не повиши тон.

— Кейт, какво искаш да направя? Тръгвам си от работата веднага щом мога, но понякога е невъзможно да си тръгнеш в пет. Не разполагам с такъв лукс. Не работя нормална работа.

— Работиш в шибания отряд „Убийства“. Всичко е непредсказуемо и никога не знам кога ще те видя. Децата не знаят кога ще те видят. Не мога нищо да планирам, както правят нормалните хора. Кога за последен път имахме прилична ваканция? Шон, кога за последен път си ми помагал да изкъпем децата? Знам, Шон, аз също работя. Аз също работя. Понякога имам нужда да си тук, за да ми помагаш.

— И аз искам — отговори той, — но не зная как да направя нещата по-лесни. Кейт, аз не продавам обувки. Аз разкривам убийства. Спирам хора, които убиват хора. Не мога да си върша работата с една ръка, вързана на гърба.

— Това ли сме за теб? Манди, Луиз и аз? Нещо като пречка, без която би бил по-добре?

— Не, не — настоя той. — Нямах това предвид. Знаеш добре, че не исках да кажа това, но съзнанието ми трябва да е чисто, ако искам да имам някакъв шанс да заловя тези хора бързо. Ако трябва непрекъснато да се притеснявам да се прибера навреме за къпането или вечерята. Няма да мога да мисля спокойно. Няма да мога да мисля така, както трябва да го правя. Ти и децата нямате място в този свят. Повярвай ми!

— Обаче ги изпускаш. Преди да се усетиш и ще си излязат от вкъщи и няма да можеш да върнеш времето. То ще е изчезнало.

— Искаш да напусна полицията? Това ли ми казваш?

— Не — увери го тя, — това е последното нещо, което бих поискала. Това, което вършиш, те прави такъв, какъвто си. Трябва да си ченге. За теб това е призвание, а не работа. Обаче може би е време да започнеш да вършиш нещо друго в полицията. Нещо, което можеш да контролираш по-добре. Което е по-предсказуемо. Да се махнеш от цялата тази… смърт.

— Но в това съм най-добър. Тук мога да върша неща, които другите не могат.

— Шон, изпълнил си своя дълг там. Дал си достатъчно от себе си. Никой няма да те погледне накриво, ако поискаш промяна.

Шон си погледна часовника и въздъхна.

— Може би си права. Ще започна да се ослушвам, за да видя какво се предлага, но това ще отнеме време. Няма да ме пуснат да си отида, докато не ми намерят заместник.

— Разбирам това — отговори Кейт. — И не искам да прибързваш за каквото и да било. Просто помисли по въпроса. Само това искам.

Бележки

[1] Питър Сътклиф, осъден през 1981 г. за убийството на 13 и нападения срещу други 7 жени. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Люк Дилейни Без милост (18)

Метаданни

Данни

Без милост

Информация

История

Сваляне / Връзки

18.

Люк Дилейни
Без милост (18)