Люк Дилейни
Без милост (5)

5.

Петък сутрин

Беше толкова задушно, колкото може да е само в един огромен град. За̀духа, смесена с газовете на четири милиона автомобили и автобуси. Направо лепнеше по асфалта.

Беше петък и Шон закъсняваше. В десет трябваше да проведе брифинг и искаше да е в службата поне час и половина преди това. Това време му беше нужно, за да може да си подреди мислите. А сега, заради движението по Олд Кент Роуд и тригодишната му дъщеря Манди, която беше решила да направи сцена заради неизпълненото обещание да я заведе в „Леголанд“, щеше да има време само да прочете входящите имейли. Опита се да ги прочете на айфона си, докато движението ту тръгваше, ту спираше, но след като за трети път едва не се блъсна в колата отпред, реши, че е по-добре да не рискува повече.

Вчера екипът му беше получил първоначални задачи. Шон се надяваше, че тези задачи са придвижили разследването напред. Брифингът, който щеше да води, беше чудесна възможност хората да му разкажат какво са открили досега. Сержант Родис и неговият екип от криминолози вече бяха свършили с местопрестъплението и той щеше да присъства, за да даде подробности за заключенията. Заключения, които можеха да се окажат съдбоносни за разследването.

Звънна на Сали, за да й каже, че закъснява.

— Добро утро, шефе. Къде си?

— Закъснявам. Ще дойда след половин час, ако трафикът се раздвижи. Брифингът си остава за десет, освен ако не се обадя отново.

— В залата за брифинги ли? — попита Сали.

— Ъъъ… не — отговори Шон след кратко замисляне. — Ще го проведем в общото помещение, там има повече място.

— Няма проблеми — каза Сали. Но имаше да казва нещо и знаеше, че трябва да говори бързо, защото иначе Шон щеше да затвори.

— Шефе?

— Да?

— Някои шегаджии вече измислиха прякор на нашия убиец.

Шон знаеше, че прякорът няма да му хареса.

— Какъв?

— Трепачът на педали.

Шон мълчеше и се питаше какво ли ще каже семейството, ако научи, че полицията, която разследва убийството на техния син, нарича убиеца Трепача на педали.

След пет секунди успя да проговори.

— Кажи на всички, че от този миг всеки, който използва този прякор, ще бъде изхвърлен от екипа, ще облече отново униформата и ще иде като регулировчик в Сохо веднага щом успеят да му вземат мярка за нова каска. Сали, това е първото и последно предупреждение.

— Разбрано. Ще се погрижа да не го използват повече.

— Добре.

— Сър, за главния инспектор — смени темата Сали. — Кога ще му съобщим какво става? Ако го чуе от някой друг вместо от теб, няма да е доволен.

— Скоро ще му кажа — успокои я той. — В момента той е най-малкият ми проблем. До скоро.

Затвори и продължи мъчителното си пътуване през горещия като във фурна въздух. Преди убийството на Даниъл Грейдън беше планирал да си вземе един ден отпуска и да изкара дълъг уикенд със семейството. Още неизпълнени обещания пред жената и децата. Вдигна рамене. Нищо не можеше да направи. Такава беше природата на звяра. Такава му беше работата.

 

 

Общото помещение беше тяхната съвещателна зала и втори дом. Имаше бюра, разбира се, най-често на групи по четири. На повечето имаше стари компютърни монитори и евентуално телефон, ако собственикът е късметлия. Убийствата в Лондон продължаваха да бъдат разкривани въпреки оборудването на разположение, а не с негова помощ. Шон гледаше детективите през плексигласа: повечето седяха на ръба на бюрата и си приказваха на групички, останалите се движеха целеустремено, събираха някакви листове в последната минута или се опитваха да проведат бърз разговор преди идването на Шон, което щеше да изисква пазенето на тишина и внимателно слушане.

С напредването на разследването общото помещение се променяше — там, където до предната вечер имаше празни бели дъски и голи стени, сега се мъдреха снимки от местопрестъплението, на жертвата, първоначалните резултати от аутопсията, закачени без някакъв особен ред. Името на жертвата беше потвърдено: Даниъл Грейдън. То се виждаше на парче бял картон, закачено над снимките на осакатеното му тяло и оскверненото му жилище. Шон отбеляза, че са сложени само в единия ъгъл. Останалата част от стената беше оставена празна. Очевидно някой от екипа смяташе, че ще има още снимки. И още жертви. На белите дъски бяха изредени задачи и „акции“, които трябваше да се проведат, и на кой детектив коя е възложена. Всички бяха номерирани и щом някоя бъдеше изпълнена, щеше да бъде зачеркната. Така, ако разследването се провалеше, белите дъски щяха да разкажат историята му. Те никога не лъжеха. При липса на напредък по дъските се изписваха все по-малко и по-малко задачи, което караше началниците на Шон да се безпокоят и отчайват и накрая да се намесят; обаче тези грижи щяха да възникнат по-късно. През първите дни щеше да има достатъчно работа по събирането и запазването на доказателствата. Първите дни бяха особено важни. Доказателствата, които бъдеха пропуснати сега, можеше да бъдат изгубени завинаги.

Шон излезе от кабинета си и зачака детективите да млъкнат и да седнат по местата си — шумът намаля и спря, сякаш беше завъртял копчето на усилвател. Шон заговори:

— Колеги, преди да започнем, трябва да знаете, че ако някой използва прякора Трепач на педали по време на това разследване, си заминава. Ясно ли е? — Детективите и полицаите започнаха да кимат. — Чудесно. Сега, когато тази глупост е уредена, можем да се залавяме за работа.

— Първо — продължи той делово, — трябва да знаете, че след аутопсията вече не вярвам в битово убийство. Доктор Канинг каза, че жертвата е била обездвижена още с първия удар по главата, което означава, че изобщо не е имало побой.

— А строшените мебели и пръските кръв, които навеждат на мисълта за побой? — попита Сали.

— Изфабрикувани — обясни Шон. — Умно изфабрикувани, но това не ги прави по-малко фалшиви. Опитва се да ни отклони от вярната следа. Раните изглеждат като някакъв вид ритуално убийство, а не нападение от ярост. Сега по същество. Повечето от вас познават сержант Анди Родис, ръководителя на криминологичната група. Анди любезно жертва от времето си, за да ни информира за намереното на местопрестъплението.

— Мамка му, Анди, много мило от твоя страна — намеси се Донъли.

Няколко души се разхилиха.

— Дръжте се сериозно — каза Шон. — Приканвам ви да слушате внимателно. — Обърна се към Родис и с жест го покани да започва.

Сержант Родис отиде до снимките от местопрестъплението, закачени на таблото на стената.

— Благодаря, сър — Закрачи напред-назад, докато обясняваше. — Повечето доказателства от мястото са отнесени в криминологичната лаборатория, така че докато не бъдат проучени, няма да имам представа за цялата картина. Това ще отнеме няколко дни. Учените не работят в събота и неделя, така че ще знаем нещо повече най-рано във вторник.

В помещението се разнесе тих смях.

— В добавка на подправянето на местопрестъплението смятаме, че лицето има някакви криминологични познания. Няма видими следи от сперма, слюнка или нещо друго с произход от извършителя.

Екипът слушаше напрегнато, без да прекъсва. Родис знаеше за местопрестъплението всичко, което трябваше да се знае, а те — нищо. Сега беше моментът да слушат и да научат нещо, а не да задават въпроси или да изразяват несъгласие. Това щеше да стане по-късно, щом научеха онова, което знаеше Родис, но дотогава щяха да отдават дължимото на старото детективско правило: дръж си устата затворена, а очите и ушите отворени.

— Имаше много кръв, но се обзалагам, че е изцяло на жертвата. Първоначалните тестове показват, че става дума за една и съща кръвна група и тя отговаря на тази на жертвата. ДНК потвърждението ще отнеме няколко дни. Намерихме няколко косъма на мястото, но те също, изглежда, са от косата на убития. Преди да бъде отнесен, трупът беше обработен с тампони — човек никога не знае кога ще му излезе късметът. Може пък в лабораторни условия да попаднем на телесна течност от извършителя. Това е най-добрият начин да се доберем до ДНК-то на убиеца.

— Засега не сме открили оръдия на убийството — продължи Родис. — Възможно е извършителят да ги е почистил след използването им и да ги сложил някъде из апартамента. Всички възможни оръжия бяха изпратени в лабораторията, за да се провери дали отговарят на раните на жертвата. Търсенето на пръстови отпечатъци беше извършено чрез химическа обработка. Затворихме херметически жилището и го напълнихме с газ. За незнаещите — използваме химикал, който кара пръстовите отпечатъци сами се разкриват. По-лесно е, отколкото да лазиш из помещението с четка и алуминиева пудра. Очаквахме отпечатъците на доста хора да „светнат“, което е обичайно при, подобен род търсене, но с изненада открихме само няколко различни отпечатъка. Сигурен съм, че отпечатъците на местопроизшествието не са почистени от убиеца. Основавам това си твърдение на факта, че намерихме много отпечатъци, но те са основно на жертвата.

Шон се обади:

— Има ли на местопрестъплението други отпечатъци, различни от тези на убития?

— Да — потвърди Родис. — Освен ако жертвата не е пълен отшелник, е редно да има и чужди отпечатъци. — Замълча за малко, после продължи: — Възможно ли е тези чужди отпечатъци да са на убиеца? Да, възможно е, но аз някак си се съмнявам в това. Убиецът е положил големи усилия да не остави доказателства на местопроизшествието, затова не мисля, че е бил толкова любезен да ни остави ясни пръстови отпечатъци.

Видя, че Шон е готов да се намеси пак, но още нямаше намерение да освободи терена.

— Въпреки това вече изпратихме намерените отпечатъци в отдел „Пръстови отпечатъци“ за проверка. Най-малкото можем да разберем с кого е била близка жертвата, а това винаги е полезно.

Шон кимна.

— Накрая, но не по важност, извадили сме късмет, че пътеката в коридора е нова и от добро качество. Тя е хубава и дебела и се явихме на мястото достатъчно бързо, за да успеем да възстановим няколко интересни отпечатъка от обувки, преди да са успели да изчезнат. — Родис извади от папката си снимки и ги закачи на дъската, като лекар, който подготвя рентгенови снимки за анализ. Отпечатъците от обувките приличаха на негативи.

— Този комплект — той посочи две от снимките — принадлежи на жертвата. Лесно ги сравнихме. Оставени са от рядък модел маратонки „Конвърс“ и уникалните белези по подметките, ако щете драскотините, отговарят на уникалните драскотини и белези по обувките на жертвата.

Шон слушаше напрегнато. Познаваше добре науката за следите от обувки, но въпреки това му беше интересно.

Родис направи крачка наляво и посочи друга снимка на отпечатък от обувка.

— Номер 44 „Доктор Мартън“^[1] е на полицая, който пръв е влязъл в жилището. За щастие си е спомнил какво са го учили и е вървял в края на коридора, който води до вратата на хола, така че не е унищожил онова, което ще ви покажа. — Сержантът отново направи крачка вляво и посочи дъската. — Този отпечатък — продължи той, докато потупваше с пръст снимката, — е оставен от друг човек, който е бил на местопрестъплението. Оставени са от кожени обувки с равна подметка, купени наскоро. По почти пълната липса на белези можем да кажем, че не са или са били носени малко. Дори да намерим обувките, които се оставили тези вдлъбнатини, няма да има достатъчно уникални белези, чрез които да докажем без съмнение, че са едни и същи.

— Нима искаш да кажеш, че този тип нарочно с носил нови обувки, за да не остави различими отпечатъци? — попита Сали.

— Сержант Джоунс, не съм тук, за да казвам каквото и да било. Тук съм, за да ви разкажа какво намерихме. Смятам, че предположенията са твоето поле на изява, нали?

Родис се премести пред последния комплект снимки. Изображенията изглеждаха странно дори на снимка. Дълги линии се стрелкаха във всички посоки по подметките и изглеждаха прекалено дебели. Родис докосна снимките с пръст и го плъзна по линиите.

— Доста се чудихме за това — започна той. — Проведохме много опити, за да се опитаме да повторим тези линии — и нищо. И тогава поради липса на по-блестящи идеи опитахме нещо старо. Увихме около обувките найлонови пазарски торби и — бинго! — точно същите линии. Не си падам по залагането, но се обзалагам на пенсията си, че тези следи са оставени от същите обувки… — И посочи предишните снимки, които бяха обсъждали. — Сега обаче подметките са били завити с найлонови торбички. Обаче въпреки това се вижда формата на подметката и тя със сигурност отговаря и по размер на другата.

Сали се обади отново:

— Защо ще си слага найлонови торби на обувките? Вече се е движил из апартамента без торби, защо да си прави труда да крие следите си на излизане?

Въпросът беше озадачаващ. Всички потънаха в замислено мълчание.

„Мисли простичко — каза си Шон. — Раздели всичко на по-малки парчета“. Прибързваха — опитваха се да предположат убиеца като в телевизионна игра, но заровете още не бяха хвърлени. „Съсредоточи се върху основното“. Нямаше смисъл да влезеш в жилището, без да си покриеш краката, и след това да ги покриеш, за да си тръгнеш. Ако не го е направил, за да скрие отпечатъците на подметките си, защо го е направил после? Отговорът измъчваше Шон: носеше се толкова наблизо, но след това се изплъзваше, отказваше да остане в съзнанието му достатъчно дълго, за да може да го изкаже с думи. И изведнъж, без никакво предизвестие, отговорът се появи в главата му.

— Опитваме се да бъдем прекалено умни — възкликна той. — Не се е опитвал да скрие отпечатъците от обувките си, но въпреки това си е сложил торбите. Причината? Не е искал да изцапа с кръв хубавите си нови обущета.

Сали подхвана нишката на мисълта му.

— Ако си е направил труда да си предпази обувките, вероятно е предпазил всичко, цялото си тяло.

С Шон се вторачиха един в друг. Всички в помещението си мислеха същото. Убиецът беше предпазливо копеле. Убиецът знаеше за криминологичните доказателства. Знаеше какво ще търси полицията. Мислеше като ченге!

— Добре, значи е предпазлив — каза Шон. — Много предпазлив. Обаче сигурно някъде е допуснал грешка. Засега нямаме лабораторните резултати, така че е твърде рано да приемаме, че убиецът е оставил чисто местопроизшествие. Да не му даваме толкова голям бонус. Вероятно ще се окаже поредният маниак, който живее при мама, гледа порно и бие чекии, когато не следи разни звезди. Вероятно е гледал твърде много полицейски риалити по „Дискавъри“ и сега иска да приложи всичко научено.

Атмосферата в помещението сякаш поолекна. Шон изпита облекчение. Не искаше напрегнат екип. Не биваше да се страхуват, че разследването може да забуксува, разследване, което продължава безкрайно, но не стига доникъде. Проваленото разследване е като заразна болест и влияе с години на всички, участвали в него, ограничава възможностите за кариера, за преместване в по-престижни части на Лондонската полиция като Летящия отряд или антитерористичните екипи.

Той се съсредоточи и заговори отново:

— Сали, екипът ти свърши ли с „от врата на врата“?

— Почти, шефе. Няма какво повече да добавя в сравнение с последния път. Никой не си спомня много движение от и към апартамента му, което отговаря на липсата на чужди отпечатъци там, установена от криминологичния екип. От време на време е имал гост, но със сигурност не е вдигал купони. — Сали вдигна рамене. — Съжалявам, шефе, но няма нищо повече.

Шон продължи нататък. Щом Сали не беше намерила свидетели, значи такива наистина нямаше — Шон не се съмняваше в това.

— Дейв? — обърна се той към Донъли.

— Прегледахме адресника на жертвата и открихме повечето от най-близките му приятели. Скоро ще намерим и останалите приятели и познати. Всички казват едно и също — жертвата била мило момче. Наистина е бил хомосексуалист. Един от приятелите му, Робин Пийк, е бил особено близък с него. В миналото са имали връзка и той ми каза, че е почти сигурен, че Даниъл е работил като мъжка проститутка. Обаче не висял пред обществените тоалетни на Кингс Крос. Очевидно е бил от скъпите проститутки, което си личи по вещите в жилището му. Обаче този Робин твърди, че Даниъл почти никога не водел клиенти в дома си. Само неколцина избраници, които били готови да платят за тази привилегия допълнително стотарка. Обикновено ходел в дома на клиента или в някой приличен хотел. Случвало се да обслужи някой мераклия в тоалетна, но перверзията е, че онзи, който искал подобно бедняшко преживяване, трябвало да си плати допълнително. Поне така ми обясни Робин.

— Апартаментът му до голяма степен е изпълнявал ролята на тайно убежище — продължи Дейв. — Малцина знаели къде живее, а ние говорихме с повечето от тях. Никой от тях не прилича на маниак, готов да размаха нож. Така или иначе разполагаме с данните им. Господин Пийк ми разказа, че жертвата си падала по клубовете. Клубовете за педерасти. Така се запознавал с повечето от клиентите си. Предполага, че Даниъл е бил добре познат в няколко нощни клуба за обратни. Записал съм си имената им и ще започнем да ги проверяваме.

— Колко са? — попита Шон.

— Пет. Не, шест.

— Някой от неговите приятели успя ли да ни каже къде е била жертвата в четвъртък вечерта или петък сутринта?

— Не — отвърна Донъли. — Но повечето са единодушни, че вероятно е бил в клуб „Утопия“ във Воксхол. Под арките на железопътния надлез. В четвъртък обикновено хотел там.

— Добре — каза Шон и започна да дава нареждания по обичайния си задъхано забързан начин. — Анди, ти продължаваш да натискаш лабораторията. Искам резултатите колкото може по-бързо. С две думи, много бързо. — Сержант Родис кимна.

— Дейв. Вземи, когото искаш и почни да търсиш свидетели, които са били в „Утопия“ в четвъртък. Започни от служителите. — Донъли си записваше в бележника.

— Сали. С хората, които са останали, започни проверка в архива на хора, които в миналото са нападали хомосексуалисти. Не някакви стари глупости — имам предвид сериозни нападения, включително сексуални. Започни от Лондонската полиция, след това се свържи със съседните полицейски сили и ако се наложи, и в национален мащаб. — Сали, която също си водеше бележки, кимна, че е разбрала. — Започни с имената от адресника на жертвата. Човек никога не знае откъде може да изскочи заекът.

Обърна се към всички, което пресече тихото шумолене от разменяните шепнешком реплики.

— Някой може ли да се сети за нещо друго? Дали не сме изпуснали нещо? Нещо, което не е толкова очевидно? Кажете, колеги. — Никой не се обади. — В такъв случай следващото събиране ще е в понеделник по същото време. Тогава ще са ми нужни някакви резултати. От горе искат прости отговори, така че нека им ги намерим и да свършим с тая работа, преди да се е превърнала в легенда.

Събранието се разтури не по-малко шумно от клас, пуснат да си ходи в петък вечер. Шон се върна в кабинета си и затвори вратата. Взе големия плик, който лежеше на писалището му, и без много да му мисли, изсипа съдържанието на плота. Копия от снимките на жертвата се посипаха пред него — той се вторачи в тях, без да ги докосва. Завъртя стола си и се загледа през прозореца — слънцето блестеше в небето. Снимките го бяха сварили неподготвен. Ако знаеше, че са в плика, щеше да отдели време, за да подготви мислите си — целия си начин на мислене, преди да пръсне ада върху бюрото си.

Искаше му се да се оттегли от служебния свят. Да се обади на жена си Кейт, да бъде в допир с една по-нежна действителност — искаше да чуе нейния глас, нейния смях. Искаше да му разказва маловажни неща за техните деца — Манди и Луиз. Кейт сигурно ги приготвяше за пътуване до парка. Имаше нужда от моментална снимка на своя друг, по-добър живот, но се забави малко и грозни мисли нахлуха в съзнанието му. Затвори очи, когато юмрукът на баща му се стовари в лицето му — лицето на неговото детство. Притисна с ръце слепоочията си и пропъди миналото. Щом главата му се прочисти, вече не му се щеше да звънне у дома.