Люк Дилейни
Без милост (17)

17.

Бях я виждал и преди. Два пъти. И всеки път я проследявах до дома й. Живее в Шепърдс Буш в апартамент на първия етаж на стар жилищен блок. По външния вид на сградата може да се заключи, че е виждала и по-добри времена, но не е прекалено зле за този район.

Работи в малка рекламна фирма в Холбърн. Трябва да е на около трийсет. Достатъчно привлекателна, но нищо особено. Висока е около метър и шейсет и пет, изглежда силна, но не е в особено добра форма. Обаче има много хубава къса кестенява коса. Подстрижката й е необичайно къса за жена. Обаче онова, с което наистина ме привлече, което прикова очите ми, беше кожата й. Прекрасна кожа. Със съвсем лек загар. Направо безупречна.

Знае ли, че тя я отделя от другите? За това ли се подстригва толкова късо, че нищо да не отвлича вниманието от кожата й? Вероятно.

Обаче кожата й няма да остане такава още дълго. Тя работи твърде много. Винаги остава последна в службата. Опитва се да впечатли началника си — или самата себе си?

Онзиден прочетох една статия в „Ивнинг Стандарт“, че младите служители в Лондон съдят за нечий успех по липсата на свободно време. За по-успяващи се смятат онези, които нямат никакво време за себе си.

Жалка работа. Как може някой да се съмнява в правото ми да правя каквото си искам с вас? Вие вече не представлявате ценност. И сами го знаете. Безполезни малки животни, които живеят безсмислените си дребни животи. Само аз мога да ви придам известна стойност.

Двата пъти, когато я наблюдавах, тя не си тръгваше от работата преди осем. Тази вечер не беше по-различно.

Обмислях дали да не я посетя в офиса. Да оставя гадна изненада за шефа й, когато дойде сутринта. Например да й отрежа циците в стила на Джак Изкормвача заедно с молба за напускане, която щях да я накарам да напише просто така, за майтап.

Не. Не можех да съм сигурен за степента на самоконтрол, от който щях да се нуждая. Не можех да рискувам да ме прекъснат. Докато си вършех работата, можеше да влезе някой чистач. Или някой шибан охранител. Бих могъл лесно да се справя с тях, но щяха да ми развалят всичко. Така че реших да я последвам до дома й. За пореден път.

Пътят й е лесен. Девет поносими спирки по Централната линия на метрото до Шепърдс Буш. Този прост маршрут прави проследяването й лесно. Дори мога да я изчакам да се прибере. Зная къде живее от предишните проследявания, но ми харесва тръпката на преследването. Помага ми да изграждам своята връхна точка. Позволява на възбудата да нараства. Тя се носи из вените и артериите ми.

Кръвта пренася възбудата из цялото ми тяло като кислород. Сърцето ми бие толкова силно, че според мен хората не може да не виждат как се повдигат гърдите ми и да не чуват как сърцето ми блъска като зулуски барабан. Обаче същевременно знам, че не могат. Силата се прелива в мускулите ми. Кара ги да се стягат и свиват. Кара ме да се чувствам могъщ. Недосегаем. Жив. Мога да виждам повече, да чувам повече и да подушвам повече…

Почувствах трепкане в слабините. Трябваше да се успокоя и да го контролирам. Беше трудно, особено както седеше толкова близо. В същия вагон само на няколко седалки от мен. Мисля, че ме забеляза, но не изглеждаше загрижена. Вие също нямаше да се притесните. Просто си седях и четях — „Гардиан“.

Нашата станция е следващата. Тя става и отива до вратата. Аз също ставам и заставам на метър зад нея. Мога да я подуша. Миризмата й е почти съкрушително хубава.

Влакът спира и слизаме на платформата. Знам, че тук е пълно с камери за видеонаблюдение. Подчертано спирам и слагам крак на една дървена пейка, преструвам се, че си връзвам връзката на обувката. Ако полицията изобщо вземе да проверява записите, ще търсят човек, който я следва отблизо, а не бизнесмен, който се е загрижил за развързаната си обувка.

Тръгвам след нея, но вече съм доста назад — точно на мястото, където искам да съм.

Когато минавам през турникета и излизам на улицата, тя все още е извън полезрението ми. Зная маршрута й и се моля да няма изненади, с които да трябва да се оправям. Ако влезе в магазин или срещне някоя приятелка, може да я изгубя. Мога да я пресрещна при апартамента, но тази вечер за мен е важно да я следвам. Така си го представих, че се случва. Това е началото на превръщането на желанията ми в действителност. Ако дори частица се промени от начина, по който имам нужда да се случи, няма да има смисъл да продължавам.

В момента е към девет без петнайсет. Все още има малко дневна светлина. Крача бързо по Буш Грийн, движението по нея е още оживено. Грийн прилича на писта за НСКР и шофьорите се държат по съответния начин.

Минавам покрай група черни младежи, които се мотаят заплашително пред един пункт за залагания. Чувствам как очите им се спират на скъпия ми ръчен часовник. Настойчиво се вторачвам в тях и те отместват погледи. Страхопочитание.

Тя изскача неочаквано от малко магазинче за вестници и аз едва не се блъсвам в нея. Правя завой, за да я избягна, обаче тя ме е видяла. Определено. И сега съм пред нея. Искам да съм зад нея и да я следвам. Това не е хубаво. Не мога да спра и да изчакам да мине покрай мен. Трябва да направя нещо, и то веднага.

Правя най-доброто, което мога да измисля. Отивам на близката автобусна спирка и се преструвам, че чакам автобуса. На спирката има няколко души. Моля се единствено автобусът да не вземе да дойде. Тя минава покрай мен. Усещам бързия й поглед, но не изглежда паникьосана. Продължава да върви. Изчаквам няколко секунди и поемам след нея.

Сега трябва да съм много по-внимателен. Видя ме пред магазинчето и ме видя да заставам на автобусната спирка. Ако сега се обърне и ме види, може би ще хукне да бяга. Може да влезе в най-близкия магазин или кафене. Това няма да ми създаде дългосрочен проблем, но ще провали плановете ми за тази вечер.

Поддържам разумна дистанция — десетина метра. Бих искал да съм по-близо до нея, но не мога да рискувам. Сигурен съм, че дори от това разстояние може да почувства присъствието ми. За мен е важно да го усеща. Китайците се кълнат, че кучешкото месо е много по-крехко и сладко на вкус, ако преди да бъде заклано, кучето е било ужасено. Не мога да не се съглася с това.

Опитвам се да предугадя кога може да се обърне и ако го направи, над кое рамо ще погледне. Това е най-добрият начин, за да не попадна в нейното полезрение. Обаче тя не поглежда назад. Все още вървим по Буш Грийн и има много хора, които я карат да се чувства в безопасност…

Тя завива наляво. От двете страни на улицата се издигат пететажни сгради от времето на крал Джордж или може би викториански. Търсенето на евтини жилища и хотели в Лондон ги е превърнало в мръсни апартаменти и запуснати пансиони.

Тя пак завива наляво в Минфорд Гардънс. Тук живее. Общо взето това е по-приятна улица. По-малки къщи с повече дървета по двата тротоара, обаче къщите също са запуснати и разделени на апартаменти. Тук е много, много по-тихо.

Сега крача по-бързо. Възбудата се е издигнала до равнището на експлозия. Искам да вилнея върху тази жена. Искам да я разкъсам на парчета. Да я разпоря със зъби и нокти, но няма да го направя. Ще покажа своята сила. Своето самообладание. Аз не съм като другите. Научил съм се да контролирам силата, която притежавам.

Съкращавам разстоянието помежду ни. Сега крача още по-бързо, но толкова тихо, че шумът на ветреца удавя всички звуци. Улицата вече не е огрята от слънцето. Къщите са преградили пътя на избледняващите му лъчи. Вече съм съвсем близо. Уличните лампи започват да премигват.

Вече съм толкова близо, че мога да я докосна. Виждам косъмчетата по врата й. Тя ме усеща. Обръща се и поглежда в очите на моята маска. Скоро ще се запознае с моето истинско аз.

 

 

Линда Котлър беше на трийсет и две, неомъжена. Имаше връзка осем години, но когато настоя за женитба, колкото и да беше невероятно, той се уплаши и избяга. Боже мили, бяха живели заедно почти седем години, но дори само споменаването на думата „брак“ го беше накарало най-неочаквано да се почувства в „капан“. А може би това бе просто извинението, което беше чакал.

Скоро започна да разбира какво означава да си „ергенка“, когато всичките ти приятели са двойки. Осем години са дълго време да си с някого. Нейните приятели бяха и негови, неговите — и нейни. Мислеха за тях като за една личност. Когато я напусна, те бяха толкова мили, че чак започнаха да я дразнят. Сега приятелките й вече не изглеждаха съчувстващи, а по-скоро самодоволни. А тя се оказа необвързана. Това я превръщаше в заплаха за техните собствени крехки връзки. Вярно, беше пофлиртувала малко с мъжете на своите приятелки, но имаше нужда да се чувства желана. Сега повече от всякога. Да те отхвърлят беше болезнено.

Тази вечер отново работи до късно. Може би тайничко се надяваше, че някой от службата ще я покани на питие. Беше хубава вечер за подобно забавление, но покана така и не дочака. Време беше да се прибира в обичния си затвор.

Погледна се в огледалото на несесера. Косата й беше толкова къса, че нямаше защо да се тревожи за нея. Кожата й както винаги беше великолепна. Годините, през които беше живяла с него, не я бяха променили. Гордееше с кожата си. Капна малко овлажнител на върховете на пръстите и го втри в кожата на лицето. Всичко, от което се нуждаеше, беше малко червило. Човек никога не знае кого може да срещне в метрото.

Спирка „Хобърн“ не беше много оживена. На платформата имаше малко хора в сравнение с преди два или три часа. Пероните по време на върховите часове я плашеха. Беше израснала в малко градче в Девън и размерите и бързината на Лондон още я плашеха. Как тези хора можеха да стоят на ръба на перона, докато влаковете влетяваха с рев в спирката? Толкова ли беше важно да се прибереш няколко минути по-рано? Значи имаха повече от нея за какво да бързат за дома.

Видя го веднага щом плъзна тежката чанта за документи от рамото си. Стоеше на два-три метра вдясно и малко зад нея. Забеляза го, защото го беше виждала и преди, може би преди седмица или по-малко. Случваше се по-често, отколкото хората си мислеха. Щом почнеш да пътуваш всеки ден по един и същи маршрут, започваш да срещаш едни и същи хора.

Каза си, че е много привлекателен. Малко по-възрастен от обичайните й предпочитания — вероятно беше прехвърлил четирийсетака, но очевидно се грижеше за себе си. Освен това се обличаше добре. Опита се да долови лъх от парфюма му, обаче май не си слагаше.

Не гледаше към нея, но по някакъв начин тя усещаше, че я е забелязал. Не можеше да види добре, но беше почти сигурна, че не носи халка, само един хубав наглед часовник. Вероятно „Омега“. Значи имаше и пари. Това винаги беше от полза.

Влакчето дойде и двамата се озоваха в един и същи вагон. Тя четеше рекламите по стените на вагона и го поглеждаше крадешком. Не беше твърде сигурна, но й се стори, че в отговор я стрелна със странен поглед. През по-голямата част от времето той си четеше вестника. „Гардиан“. Значи също като нея имаше либерален мироглед.

Запита се къде ли ще слезе. Предположи, че на Нотинг Хил — не, Холанд Парк щеше да му подхожда повече. Обаче не слезе на нито една от двете спирки.

Влакчето започна да наближава Шепърдс Буш. Тя стрелна последен бърз поглед към мъжа и отиде до вратата. Не беше от онзи самоуверен вид, който става, за да слезе, едва след спирането на влака. Винаги се притесняваше, че вратите ще се затворят прекалено бързо и че ще пропусне спирката си. Или по-лошото — ще остане във влака с глупав вид. Върху нея щяха да се лепят неприятни погледи.

Той слезе след нея, но тя вече не го чувстваше наблизо: сякаш се беше изпарил нанякъде. Сигурно беше поел по друг коридор, водещ към друг изход.

Искаше да се държи на положение — ако по някакъв начин беше още зад нея, не искаше да я види, че се оглежда за него. Възползва се от възможността да погледне през рамо, докато се возеше с ескалатора. Не можа да го види. Ако беше поел в нейната посока, трябваше да е в обсега на зрението й. Сигурно беше тръгнал в друга посока. Трепкането в стомаха й изчезна. Замени го усещане за празнота и разочарование. Тя предпочиташе трепкането.

Когато излезе от станцията, вече беше забравила за неговото съществуване. Повърхността я върна в собствената й действителност и той не беше част от нея. Забърза по Буш Грийн. Тежката чанта я бавеше, ремъкът се впиваше в рамото й и тя привличаше вниманието на хората. Трябваше да се научи да пътува с малко багаж. Видя група млади чернокожи пред пункта за залагания, притисна чантата за документи към тялото си, вкопчи се по-здраво в дамската си чанта и с наведена глава се опита да мине колкото може по-бързо край тях. Усети втренчените им погледи все едно бяха удари. Почувства се расистка и изпита вина за това.

Влезе в малкото магазинче. Вътре миришеше като в повечето магазинчета за вестници и алкохол в Лондон: азиатска храна, подправки и пот. Миризмата й харесваше. Тя харесваше различните култури в Лондон. Поне през повечето време.

Отне й по-малко от минутка да купи пакет „Силк Кът Лайт“. Като всички останали в Лондон се беше опитала да пуши „Кемъл Лайт“ или „Марлборо Лайт“, но за нея имаха странен вкус. Не миришеха като цигарите, които възрастните бяха пушили около нея през детството й в Девън.

Излезе от магазина, без да гледа накъде върви, и едва не се блъсна в мъжа от метрото. Закова се на място. Той я заобиколи и продължи напред. Ако възнамеряваше да я заговори, сега му се беше отворила отлична възможност, но той не се възползва от нея. А може би просто си беше въобразила, че я е гледал? Самотата в град като Лондон беше започнала да й въздейства. Вече копнееше за вниманието на непознати.

Сега той крачеше пред нея по Буш Грийн. Спря на автобусната спирка. Нямаше вид на човек, комуто се налага да взима автобус в Шепърдс Буш. Опита се да си представи къде ли отива. Може би в Пътни или по-скоро в Барнс. Дори така да беше, все пак това си беше странен маршрут.

Отмина автобусната спирка и продължи в западна посока. Сви в Рокли Роуд. Шумът от Шепърдс Буш сякаш на минутата стихна. Веднага се почувства по-спокойна. Закрачи по-бавно, почти като че се наслаждава на вечерната разходка. Болката в рамото от ремъка на чантата й напомни, че не се разхожда. Замисли се дали да не спре и да запали цигара, но реши да изчака, докато се върне вкъщи. Може би щеше да изпие и чаша вино. Беше почти сигурна, че има неотваряна бутилка в хладилника.

Улицата беше празна и тиха. Виждаше и чуваше хора в техните домове, но самата улица беше безлюдна. Това усилваше усещането за нещо нередно. И тя наистина го усети. Някой я следеше. Беше сигурна. Дали не беше някой от негрите пред пункта за залагания? Що се отнасяше от нея, можеха да вземат и чантата за документи, и дамската й чанта, стига да я оставят на мира.

Ускори ход. Чуваше се как диша тежко. Опита да се ослуша за шум от стъпки, но чуваше само своите. Уличните лампи запремигваха и се събудиха за живот. Светлината хвърляше бледи сенки по плочките. Изведнъж шумът от шумоленето на листата по дърветата стана оглушителен.

Усети как някой се приближи. Искаше да се обърне, да се изправи лице в лице с тях, да бъде смела, но започна да я обзема страх. Облизваше кожата й като пламъците на огън. Всеки косъм на врата й беше настръхнал и сякаш трептеше. Стана й студено. Паниката вече не беше далеч.

Чу шума от стъпките твърде късно. Бяха точно зад нея. В последния момент се завъртя, готова да се разпиши, но не го направи. Беше той. Мъжът от метрото. Изглеждаше не по-малко стреснат от нея. Отскочи крачка назад.

— Извинявайте, не исках да ви уплаша. — Имаше приятен глас. Говореше културно.

— Боже — промълви тя, театрално притиснала ръка към гърдите си, — изкарахте ми акъла!

И двамата се засмяха.

Тя се отдръпна малко от него. Изражението й стана сериозно.

— Следите ли ме?

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади малка черна карта. Отвори я и я вдигна към очите й. Тя видя емблемата на столичната полиция върху металната значка и въздъхна от облекчение. Цялото й тяло се отпусна.

— Забелязах, че група младежи добре огледаха чантата ви. — И посочи назад над рамото си.

— Онези пред пункта за залагания?

— Да. Мразя да обвинявам хората напразно, но реших да ги понаблюдавам малко. Да ги държа под око.

— Затова ли спряхте на автобусната спирка?

— О — каза той. — Значи сте забелязали? Наблюдението никога не е било силната ми страна. — Двамата отново се засмяха. — Двама от тях като че ли се готвеха да ви последват или да ви пресрещнат някъде, затова реших да тръгна след вас. За всеки случай. Обаче, изглежда, съм се заблудил. Далече ли е до вас?

— Не — отговори тя. — Живея няколко къщи по-нататък.

— Чудесно — каза той. Тя не беше сигурна дали е искрен. — Оттук нататък нищо не може да ви се случи — допълни той. — Мисля, че днес успяхте да се измъкнете. — Намигна й. Тя беше сигурна, че се готви да си тръгне, а не й се искаше да го прави.

— Не говорите като полицай. — Това беше всичко, което успя да измисли.

— Наистина ли? — Той се усмихна. — Не всички говорим като по телевизията. Някои от нас дори могат да четат и пишат.

Тя го хареса.

— Вижте, трябва да тръгвам. Някъде се извършва престъпление и така нататък.

Тя почувства как смущението й нараства, но си заслужаваше малко да пофлиртува.

— Извинете — усмихна му се, — но не разбрах как се казвате.

— Шон — усмихна се той в отговор. — Шон Кориган.

И си тръгна.

— Ако се обърне, значи го интересувам — прошепна си тя тихичко. — Ето сега.

Той се обърна и махна с ръка, придружавайки жеста с лека усмивка.

— Да — каза си тя. — Да.

 

 

Донъли мина през любимата си кръчма, но се прибра навреме, за да хване „Криминално досие“. Изпита съжаление към Сали, че Шон я беше накиснал по този начин, но поне така не се налагаше да го прави той. Винаги имаше начин да се измъкнеш от неприятните задачи като явяването в предаване, особено за хора с мъничко въображение и голям опит.

Закрачи по автомобилната алея към дома си — голяма еднофамилна къща в Суонли, Кент. Петте им деца растяха бързо. Трябваше да живее тук в предградията, за да може да им осигури покрив над главите. За лондонските цени и дума не можеше да става. Въпреки това пътуването с влака беше горе-долу поносимо, а и нямаше защо да се тревожи, че ще го хванат да кара подпийнал. Докато минаваше покрай гниещия „Рейндж Роувър“ — единствената им семейна кола, — го потупа с благодарност. От години не му беше струвал и стотинка за ремонти.

Карън му се озъби още щом отвори вратата.

— Пак закъсня!

Бяха женени вече повече от двайсет години.

— Извънредна работа, любов моя — оправда се той. — Нали няма нужда да те подсещам, че имаме нужда от всяка пара, която мога да изкарам? — В отговор жена му завъртя очи. — Като стана дума за финансовото бреме — къде са децата?

Карън сложи ръце на кръста си и започна да изрежда:

— Джени излезе с гаджето си. Ейдриън излезе с приятелката си. Ники и Реймънд са горе на игралната конзола, а Джош си е в кревата.

— Значи Джени още живее у нас? — попита той с привидна изненада.

— Забрави ли, че е едва на седемнайсет? Все още ходи на училище, чака я матура.

— Проклето безкрайно образование. Ще фалираме, докато някой от нашата глутница си намери работа и се изнесе от къщи. Когато аз бях на седемнайсет, вече работех в корабостроителницата в Дъмбартън. Печелех добре и изучавах почтен занаят.

— Да, докато не реши, че е прекалено тежък и не избяга, за да постъпиш в лондонската полиция.

— Да, така е — опъна се той, — но си плащах сам пътя в живота.

— Спести ми това, ако обичаш.

— Ако ме цункаш, ще помисля по въпроса — закачи я той.

— И през ум не ми минава. Майка ми беше права, като във връзка с теб казваше, че целувките водят до деца. Ето как родихме четири повече от това, което можем да си позволим. Така че ще трябва да паркираш устните си някъде другаде. Освен това мразя мустаците ти да миришат на бира.

— Капка не съм близвал — излъга той.

— Не на мене тия.

— Добре тогава, оттеглям се във всекидневната — отговори той гордо. — Днес така или иначе трябва да гледам „Криминално досие“.

— Божичко, не ти ли беше достатъчно цял ден в работата?

— Тази вечер предаването ще излъчи нашия случай. Ще е неприлично да го пропусна, защото утре в кафенето ще се говори само за това.

— А аз исках да гледам предаването за принцеса Даяна.

— Можеш да гледаш повторението — отговори той без капка съчувствие.

Телевизорът в хола работеше. Даваха някаква евтина продукция с тъп сценарий и лоша актьорска игра. Донъли насочи дистанционното и започна да прехвърля каналите, докато не намери този, който търсеше.

— Кога ще излъчат вашия случай? — попита Карън.

— Нямам представа. Сигурно трябва да изгледам цялото тъпо предаване. Шибаното „Криминално досие“ — оплака се той. — Ако питаш мене, това си е чисто пилеене на времето. — Тръшна едрото си тяло в креслото, запазено само за него. — Апели по медиите — чиста загуба на време. Трябва да си луд, ако очакваш обществеността да разкрие престъплението вместо нас. Едно време не работехме по този начин.

— Всички знаем как работехте — подметна Карън.

— Много добре даже работехме. Правехме каквото трябва, за да държим лошите далеч от улицата. Може и да се е случвало да пратим в затвора някой за чуждо престъпление, но така или иначе те всичките са престъпници. Нашата работа е да ги напъхаме в затвора. Няма значение как сме го направили, стига да сме си свършили работата. Хората, които затваряхме, никога не са се оплаквали. Знаеха правилата. За тях това бяха чисто и просто рисковете на професията.

— Безброй пъти съм ти казвал: на обществото не му пука как си вършим работата — продължи той разпалено. — Винаги ще се намери някой левичар, който ще кряка за шибаните граждански права на убийците и изнасилваните, но останалите пет пари не дават. Моята задача е да прочиствам града от отрепките. Как го правя си е моя работа. Останалите могат да си стоят в техните хубави удобни малки светове. И да не си цапат ръцете.

— Не забравяй, че онова време свърши — предупреди го Карън. — Така че внимавай.

— Знам аз — изръмжа той. — Не се тревожи за мен, скъпа. Мога да се грижа за себе си.

— Сигурна съм, че можеш. Но кой ще се грижи за мен и децата, ако те уволнят, защото си скроил капа някому?

— Убийствата са нещо различно. Никой не лепва убийство току-така. Може тук-там малко да подпомогнеш доказателствата, ако си абсолютно сигурен, че си пипнал точния човек, но никога не скрояваш капа.

— Твоят началник инспектор Кориган не ми прилича на човек, който би искал да „подпомагаш малко“ доказателствата.

— Не го подценявай — отговори той. — Кориган е печен. Не е от онези с ускореното повишение, доктор на науките или връзкар. Човекът е изкатерил стълбицата по трудния начин. Ако се наложи, ще направи каквото трябва.

— Сигурен ли си?

— Напълно — отговори той. — Не се съмнявам. Изобщо.

 

 

Линда Котлър изгледа половината „Криминално досие“. Изслуша историята на убийството на Даниъл Грейдън, а също и следващия случай за убийството на шейсетгодишен пощенски служител в Хъмбърсайд за някакви си сто и двайсет паунда. Двете истории не допринесоха за подобряване на настроението й. Напротив. Така че тя смени канала и загледа някакво повторение. Това я накара да се замисли за полицая отпреди малко. Шон Кориган.

Телефонът прекъсна размислите й. Въпреки самотата си реши да го остави да звъни, докато телефонният секретар не разкрие личността на обаждащия се. След няколко позвънявания чу собствения си глас да моли обаждащия се да остави съобщение и телефон за връзка. Оказа се сестра й. В края на краищата Линда реши, че е в настроение да говори, защото имаше тайна за споделяне.

— Аз съм, аз съм — повтори тя в микрофона. — Не обръщай внимание на телефонния секретар. Аз съм, аз съм. Проклетото нещо сега ще ни запише.

— Пак ли проверяваш кой се обажда? — попита сестра й. — Много лош навик: Ама такива сте вие, лондончаните.

— Налага се — обясни Линда. — Иначе ще трябва да разговаряме и с хората, които въртят търговия по телефона, и с разни нежелани роднини.

— Че какви са тия хора, които въртят търговия по телефона? — Сестра й продължаваше да живее в Девън.

— Няма значение. Ти как си?

— Благодаря, всички сме добре — успокои я сестра й. Беше омъжена за свой съученик. Имаха три деца. Беше по-малка от Линда и някога малко й завиждаше. Сега й завиждаше Линда.

— А при теб как е положението? — попита тя. — Още ли не си срещнала някой добър красавец? За предпочитане и богат. — Същият въпрос, който й задаваше от месеци.

— Не — отговори Линда. — Е, не съвсем.

— Не съвсем? — В тона на сестра й прозвуча любопитство. — Какво точно значи „не съвсем“?

— Ами… срещнах един тип днес на връщане вкъщи и по един или друг начин се заговорихме. Наистина е мил и дори красив, но не сме си разменили телефоните или нещо подобно, макар че ако иска да ме намери, лесно може да го направи.

— Това пък какво значи?

— Защото е ченге — обясни Линда. — Детектив.

— Охо — каза сестра й. — Има ли си име този детектив?

— Шон. Шон Кориган.

 

 

След като се представих, я пуснах да си върви. Поне за известно време. Така си го представях да се случи. Сега е нужно да се измъкна за няколко часа. Да изчакам пристигането на моя стар приятел мрака. Написал съм си домашното и знам, че Изложението на лодки се провежда в изложбения център на Ърлс Корт. Изобщо не ме интересува, но е наблизо и работи до единайсет. Мястото е добро за скривалище. В тълпата, тоест насред стадото.

Въртя се между тях, а маската ми както винаги е сигурна. Мога да вмъкна, когото си искам в кенефа и да го заколя, но това би било липса на самоконтрол, която често погубва такива като мен. Ключът е в самоконтрола. Самообладанието е всичко.

Колко се възхищавам на мъжа с пушката в Германия, за когото новините съобщават от време на време. На всеки три месеца пръсва главата на някой господин или госпожа Никой и изчезва^[1]. Той наистина е от рядка порода. Повечето убийци снайперисти си избират някое хубаво място и трепят, докато не ги застрелят.

Защо? Защото им липсва самоконтрол. Щом вкусят от властта да убиваш, не могат да спрат. Тихо да отнемат един живот и после да приберат пушката и да се приберат у дома е свръх силите на повечето. Стават алчни, опиват се от убиването и преди да разберат какво се случва, се оказват заобиколени от полицейски снайперисти. Повечето взимат решение да загинат, сражавайки се, но не и този тип в Германия. Човек трябва да му се възхищава. И не мисля, че някога ще го спрат.

А аз? Аз предпочитам нож или собствените си ръце. С пушката не е достатъчно лично. Обичам да усещам последния им дъх върху лицето си.

Напускам изложбения център след единайсет. Тръгвам обратно към Шепърдс Буш. Пътят е дълъг, но се нуждая от раздвижването. Имам нужда от тази загрявка, но това е и начин да се избегнат възможни свидетели като шофьори на автобуси и таксита. В Лондон минувачите рядко се поглеждат. Нося малка раница. Вътре е всичко, от което имам нужда.

Когато стигам Минфорд Гардънс, вече е почти полунощ. Добро време. Достатъчно късно, та повечето хора да са си легнали, и достатъчно рано, за да не са нощните звуци прекалено тревожни.

Придвижвам се покрай къщата. Проверил съм прозореца снощи. Малък прозорец от две половини, плъзгащи се нагоре и надолу. Ключалката му е класическа. Прост райбер с кукичка. Може да се отвори за секунди дори с джобно ножче. Трябвало е да си сложи истински странични ключалки. Може и да го е направила вече, но се съмнявам. Вероятно е споделяла жилището с мъж. Това я е карало да се чувства в безопасност, докато спи. Сега е сама, но още не е имала време да се заеме с прозореца. В тези топли нощи спи на затворени прозорци. Очевидно осъзнава донякъде опасностите, които дебнат в големия град.

Повечето от горните прозорци не могат да бъдат достигнати, но не и прозорецът на банята. Покрай него минава водосточната тръба. Закрепена е към стената със здрави метални скоби, забити в зидарията. Ще издържи тежестта ми. Вече я изпробвах.

Започвам да търся почти отчаяно малкия прозорец. Зная точно къде е, но в тъмнината съм успял някак си да го изгубя. Накрая го виждам. Както очаквам — затворен.

Започвам да се събличам. Свалям ризата и вратовръзката. Панталоните. Чорапите и долните гащи. Сгъвам ги и ги оставям до водосточната тръба. Проходът покрай къщата е тих и тъмен. По това време на нощта никой няма причина да дойде тук. В тази тъмна ниша съм отлично скрит. Никой няма да намери дрехите ми.

Усещането да стоиш гол в топлата нощ надхвърля въображението на повечето хора. Кръвта пулсира в мен, събужда ме за живот. Оставам в прохода по-дълго, отколкото съм възнамерявал, обаче сега не е моментът да бързам. Ще ми се да имам огледало в цял ръст, за да се оглеждам, и да вали дъжд. Тежки топли капки да бият по кожата ми, да оформят малки бързи поточета, които да се плъзгат по кожата ми и тя да блести като стомана на лунната светлина, а стичащата се по тялото ми вода да прилича на течен метал, по-точно живак. Както и да е.

Вадя от раницата долнище на анцуг и го обувам. Купил съм го преди месец от спортния магазин „Джей Ди“ на Оксфорд стрийт. Вадя и обличам горнището, купено по същото време от същото място. И двете са сини. Подхождат си. От раницата вадя ролка широка лепенка и грижливо завързвам с нея долнището на клина около глезените си и горната част на обувките. Трябва да запуша тази пролука. Вадя нови кожени ръкавици, купени от „Селфридж“, и си ги слагам. Латексовите ще се скъсат, докато се катеря по водосточната тръба. Използвам широката лепенка да увия и китките си. Нахлузвам на главата си дамски чорап. Той не скрива лицето ми — от това няма нужда, стига добре да скрива косата.

Накрая, но не по важност, обувам обувки с плоска гумена подметка, купени преди седмица от „Теско“. Всичките тези неща са чисто нови. Чакаха скрити в подземния паркинг на службата в една от вентилационните тръби, докато ми потрябват.

Обувките не осигуряват много сцепление, затова използвам силата на ръцете си, за да се катеря по водосточната тръба. Оставям краката си да се люшкат свободно. Ако ги използвам, за да се катеря, рискувам да оставя по стената твърде много следи от остъргване. Предпочитам за известно време полицията да се чуди как съм влязъл, макар че накрая искам да разберат.

Уверявам се, че раницата на гърдите ми е прехвърлена здраво през лявото ми рамо, и започвам да се катеря. Държа краката си кръстосани при глезените, така че да устоя на изкушението да си помагам с тях. Набирам се нагоре. Кожените ръкавици ми осигуряват добро сцепление. Не е много трудно, а и аз имам достатъчно самоконтрол, за да се катеря бързо и безшумно.

Первазът на прозореца е тесен и изгнил, но мога да опра коляно, без да ме е страх. Държа се за водосточната тръба с дясната ръка, а другата пъхам в раницата. Вадя малка метална линийка, като тези на архитектите и геодезистите. Пъхвам я в пролуката между горната и долната рамка и започвам да избутвам райбера.

Отнема ми няколко минути, за да го направя тихо. Изтиквам го милиметър по милиметър. Дясната ми ръка пари от усилието да се държа за водосточната тръба, а коляното ме боли от опирането в ръба на перваза. За съжаление сигурно ще ми остане синина.

Щом избутвам райбера, поставям лявата си ръка върху стъклото и лекичко го натискам. Усещам, че прозорецът е малко хлабав и че може да вдигне шум, ако не съм крайно внимателен и търпелив.

Бутвам горната половина на прозореца нагоре. Отначало не се случва нищо. Прозорецът заяжда. Прилагам малко повече сила. Той се плъзва нагоре твърде много и вдига шум. По дяволите! Замръзвам, притиснат до стената, вкопчен във водосточната тръба като гущер. Ослушвам се напрегнато. Изчаквам в това положение поне минута. Тя ми се струва цял час. Радвам се, че тренирам толкова много. Нищо не помръдва. Плъзвам лявата си ръка под прозореца. Сега ще мога да го бутна още по-силно нагоре. Най-тежкото е минало, но все още гледам да не бързам.

Прозорецът вече е напълно отворен. Прехвърлям левия си крак, после лявата ръка. Прозорецът е малък. Трябва да се извивам, за да мога да вкарам главата и раменете си. Десният ми крак и ръка ме следват през прозореца като пушек, който се измъква изпод врата.

Щом се озовавам в апартамента, я подушвам. Знам, че всяко помещение ще мирише на нея. В спалнята миризмата ще е най-силна.

В банята е тъмно, но очите ми вече са свикнали. Виждам, че съм стъпил във ваната й. Хромираният кран е вляво от мен. Банята не ме интересува. Твърде много други миризми, които замаскират нейния аромат. Виждам, че вратата е затворена. За съжаление. Още риск от шум. Едва полунощ е. Може още да не е заспала. Сега шумът е мой враг, макар понякога да е мой съюзник.

Тихо се промъквам през малката баня. Приличам на балетист, който изпълнява животински танц, всичките ми мускули се напрягат. Иска ми се да можех да съм гол, за да усетя присъствието й с кожата си, но не мога да поема такъв риск. Оставам си в криминологичния си пашкул. Завъртам топката на вратата. Тя не издава шум. Полека отварям вратата — търпеливо и самоконтролирано. Миризмата й нахлува в ноздрите ми. Вдишвам дълбоко. Може би малко прекалявам, главата ми се замайва. Кръвта ми тече толкова бързо, че усещам как тупти в слепоочията ми. Хладна капка пот е избила на горната ми устна. Избърсвам я. Няма да оставя нищо от себе си тук. Дори капка пот.

Ерекцията ми бързо нараства, но не искам да бързам. Трябва да приготвя някои неща. Тръгвам по коридора, който ме отдалечава от спалнята. Цялото жилище е потънало в мрак. Няма трепкаща светлина от телевизора. Не се чува никакъв шум. Заспала е — или се опитва да заспи.

Влизам във всекидневната. Прекалено е тъмно, за да се видят подробности, но е доста задръстена. Твърде много мебели. Прекалено много евтини графики по стените. Излишно много орнаменти. Стоя в средата на помещението, далеч от прозорците, и се наслаждавам, че съм тук сам. Онова, което е било нейно — сега е мое. Това ще е най-доброто. Толкова много научих. Няма да бързам и когато свърша, нейното същество ще ми принадлежи.

След почти половин час отивам в кухнята и тихо търся в шкафовете и чекмеджетата, докато не намирам онова, което ми трябва. Нож. Не е много нов или остър, но има хубава плашеща форма. Леко извито острие и метална дръжка. Ще свърши работа.

Връщам се в коридора и тръгвам към спалнята й. Коридорът е много по-тъмен — светлината от уличните лампи не прониква толкова навътре в жилището. Топлата като пламък жълта светлина в спалнята ме привлича като молец. Движа се много бавно. Ето това е съвършенство. Точно както си го представях. Всяка крачка е хореографирана. Колко много ми се иска да съм гол. Членът ми е толкова корав, че се страхувам да не свърша още преди да стигна до спалнята. Но няма да бързам.

Стигам до открехнатата врата на спалнята. С лявата ръка започвам внимателно да я бутам. Тя тихо се отваря.

Виждам я. В леглото. С горнище на пижама. Единствената завивка е бял чаршаф. Все още е прекалено топло за повече. Чаршафът я покрива само до кръста. Подозирам, че носи бельо, за да не се чувства прекалено уязвима.

Не е затворила щорите както трябва. Докато пристъпвам към нея, хвърлям дълга сянка заради светлината от уличните лампи.

Стигам до нея и спирам до леглото. Още не ме е усетила. Наблюдавам я как диша. В тъмното кожата й изглежда метална. Като черно-сивия метал на пистолет. Гърдите й леко се вдигат и спускат, но мога да определя, че още не е заспала дълбоко. Изненадан съм, че още не се е събудила. Стоя и чакам.

Обръща се по гръб. Очите й започват да се отварят. Гледа ме и премигва няколко пъти. Изглежда, ме разпознава. Устата й леко се отваря от изненада, но тя не пищи и не ахка. Изненадата я е съкрушила.

Събужда се съвсем. Виждам как страхът плъзва по лицето й. Стоварвам десния си юмрук право в него. Тя леко се извърта преди удара, така че я улучвам в лявата буза. Усещам как някаква кост изхрущява. Тя издава кратък смешен звук.

Преди да се свести я стискам за гърлото с лявата си ръка, вдигам я и блъсвам тила й в стената. После я пускам да падне в безсъзнание на леглото. Наблюдавам я няколко секунди. Още е жива. Това е добре.

Пресичам стаята до скрина. Претърсвам го основно и намирам онова, което търся. Взимам няколко чорапогащника и ги занасям до леглото. От тила й тече кръв, но не много.

Вадя широката лепенка от раницата и откъсвам петнайсетсантиметрово парче. Залепвам го на устата й. Обръщам я по корем, като завъртам главата й така, че да може да диша.

Взимам един чорапогащник и го връзвам стегнато, но не прекалено, около врата й. Връзвам за него друг, който се спуска по гърба й. Вдигам краката й назад, така че да се кръстосат. Връзвам ги с втория чорапогащник.

С третия връзвам китките й зад гърба. Не го завързвам за другите два.

Взимам ножа и срязвам гърба на горнището на пижамата. Смъквам го от тялото й. Както подозирах, носи бельо. Срязвам го от двете страни и го издърпвам изпод тялото й. Отстъпвам назад, за да се полюбувам на работата си. Тя лежи гола и вързана.

Чакам търпеливо. Тя простенва. Започва да се свестява. Този път очите й не се отварят постепенно, а изведнъж и шокиращо широко. Сякаш се събужда от кошмар. Но не е така. Тя се събужда в кошмар.

 

 

Не знаеше от колко време е заспала, когато започна да го усеща. Някой в апартамента. Не. Сигурно още спеше. Остана със затворени очи, чакаше сънят да изчезне. И онзи, който стои над нея и я гледа как спи, също да изчезне.

Не можеше да се преструва повече. Вече беше будна. Обърна се по гръб. Страх я беше да отвори очи. Насили се и започна да примигва в мрака. Може да беше просто сянка. Не можеше някой наистина да стои над нея. Това просто не можеше да бъде. Не и на нея. Не можеше да се случва точно на нея.

Понечи да седне. Тялото й тежеше сякаш десет пъти повече от обикновено. Страхът се носеше около нея, вкопчи се в тялото й и го стисна. Беше й трудно да диша. Дали да не се разкрещи? Не. Може би беше просто ужасяващо реален кошмар. Отвори уста, за да каже нещо, но сянката се раздвижи. Бързо. Тя може би усети полъха, носещ се към лицето й, защото извърна глава от нещо, което я удари силно от лявата страна. Усети как костта се строши и как ослепява с лявото око.

Докато се люшкаше между съзнанието и безсъзнанието, невидима ръка я сграбчи за гърлото. С ужасяваща сила. Който и да беше това, с лекота можеше да й смаже трахеята, но не го направи. Вместо това я вдигна от леглото и тя се понесе във въздуха. Беше изгубила ориентация. А после тилът й се блъсна в нещо твърдо. В стената? Не знаеше. Изгуби съзнание, преди да падне на меко в леглото…

Нямаше представа колко време е била в безсъзнание. Съзнанието й се събуди част от секундата преди тялото й. Когато тялото настигна мозъка, очите й рязко се отвориха.

„Боже мили, помогни ми!“.

Имаше отчаяна нужда да напълни белите си дробове с въздух, но не можеше. Върху устата й имаше нещо. Отново опита да я отвори, но напразно. Задиша през носа, но беше невъзможно да вкара достатъчно въздух в дробовете си — сълзите и сополите бяха стеснили носните й канали. Ако се паникьосаше, щеше да се задуши.

Изнасилена ли беше? Защо я е оставил така? Чак сега усети болката в бузата си. Мъчителна, тъпа, пулсираща. Лявото й око вече се беше затворило от подутината. Болката беше толкова силна, че напълно заглушаваше болката в тила.

Опита се да стане, но нещо я държеше за врата и глезените. Опита се да раздвижи ръце. Нещо беше стегнато около китките й. Опипа колкото можа с пръсти. Осъзна, че докосва собствените си крака. Беше овързана като умряло животно. Изведнъж осъзна, че е гола. Паниката, която можеше толкова лесно да я убие, започна да се надига до нови висоти, когато я обзе ужасът от онова, което можеше да се е случило, докато с била в безсъзнание.

Чу щракването на лампата. Мека червена светлина заля спалнята. Червена? Тя нямаше червена лампа. Ръка в ръкавица се пъхна под брадичката й и извъртя главата й. Към него. Тя стисна очи. Не можеше да понесе да го погледне. Не искаше да го вижда.

Той мълчеше. Просто я държеше и чакаше. Дишането й беше ужасно бързо и неравномерно, все едно имаше астматичен пристъп. Бавно отвори очи. Имаше достатъчно светлина, за да вижда.

Погледна го. Трябваха й няколко секунди, за да го познае. Сега изглеждаше различно и имаше нещо върху косата си. Той беше. Полицаят. Шон. Тя спря да диша. Опитваше се да разбере какво става. Почти изпита облекчение. Познаваше този мъж.

А после видя искрица светлина да се отразява в острието на ножа.

Той се движеше толкова бързо и уверено. Тя още лежеше по корем. Той насочи ножа към подутото й око. Тя с все сили се опита да не заплаче, но не беше достатъчно силна, за да спре сълзите, които започнаха да се стичат по лицето й. От тях увреденото й око започна да смъди и да пари.

Той доближи лицето си до нейното и тихо каза:

— Ако правиш каквото ти кажа, ще живееш. Ако не — ще умреш.

 

 

След като я вързах и й запуших устата, известно време я измъчвах. След това си нахлузих два екстра здрави презерватива и я изнасилих, отпред и отзад. Вече си бях обръснал пубисните косми, така че нямаше опасност да им оставя косъм за улика. На жена си обясних, че може би имам херния и лекарят ми е казал да се обръсна, преди да ме прегледа. Тъпата кучка ще повярва всичко, което й кажа.

Беше най-изтънченото преживяване в живота ми. И другите бяха прекрасни, но това беше много по-добро. Да прекарам толкова дълго време с нея, преди да умре. Да я гледам как се гърчи гола пред мен, как се бори с връзките от чорапогащници. Отначало само плачеше. Чувах приглушените й молби, но не им обръщах внимание. Не чувах добре какво казва. Жалко. Много бих искал да чуя какво казва.

Когато проникнах в нея, изглеждаше шокирана. Сякаш не можеше да повярва, че й причинявам това. Ако ме познаваше по-добре, нямаше да се изненада чак толкова. Колкото повече се бореше, толкова по-силно дърпах чорапогащите на гърба й. Връзките се стягаха едновременно й издърпваха краката й още назад, докато тънкият найлон се впиваше в гърлото й. Заради продължителния плач носът й беше пълен със сополи и тя издаваше отвратителни звуци, докато се опитваше да си поеме дъх. Това разваляше преживяването ми. Не си бях и помислял, че ще е толкова отвратителна. Казах й да спре да подсмърча, защото иначе ще умре. Щом спря, продължих.

Следващия път ще претърся къщата за овлажнител. Беше по-трудно, отколкото си представях, да проникна в нея. Особено когато й го вкарах отзад. Това можеше да спука презервативите, което би било катастрофално, но въпреки това никога не се бях чувствал толкова могъщ. Бях великолепен над нея, докато опъвах сбруята, направена от собствените й дрехи, а лицето й бе притиснато в матрака. Когато стигнах до оргазма, дръпнах връзките с всичка сила. Очите ми бяха затворени в екстаз. Когато ги отворих, беше мъртва. Урината й се стичаше по вътрешността на бедрата — дори в смъртта си тази кучка се опитваше да ми развали преживяването.

Оставих пениса ми да спадне, докато още бях в нея, преди грижливо да притисна краищата на презервативите и да го извадя. Тя се свлече на една страна. Много внимателно свалих презервативите, а увисналият ми пенис падна в очакващата го ръка, топъл и хлъзгав от сперма и спермицид. Усещането му в ръката ми накара възбудата да се върне, но нямаше време за още забавления. Поставих презервативите в самозалепващ се фризерен плик за храна и ги прибрах в раницата. Свалих широката лента от устата й и я сложих в друг самозалепващ плик. Толкова ми се искаше и аз да съм гол, но беше прекалено опасно. Трябва да измисля как следващия път и аз да съм гол, без да оставя съкровищница от улики.

Вдигнах долнището на анцуга, взех раницата, проверих помещението и видях, че пеньоарът все още е върху лампата. Беше ми дарил толкова прекрасна светлина — бе направил бледата й кожа да изглежда кървавочервена. Нямаше защо да го махам. Чекмеджето, от което бях извадил чорапогащниците, още беше отворено. Нямаше нужда да го затварям. На стената зад леглото имаше малко кърваво петно — и него нямаше защо да почиствам.

Тихо отидох в банята и излязох по същия път, по който бях влязъл — през прозореца. Исках полицията да го открие, така че се замислих дали да не го оставя отворен, но реших, че това ще е прекалено очевидно. Мускулите ми вече се бяха поуморили, обаче все още имах достатъчно сили да се задържа с едната ръка за водосточната тръба, докато връщах райбера в положение „затворено“. Оставих по него достатъчно драскотини, за да може дори полицията да ги забележи.

Спускам се надолу по водосточната тръба тихо като паяк по нишката си. Събличам дрехите, които съм носил в апартамента, и ги слагам в големи торби за боклук. После ги слагам в раницата. Другите ми дрехи ме очакват на спретната купчинка. Обличам се, без да бързам. Няма защо да бързам. Наслаждавам се на спокойствието, което красиво се разпространява из тялото и съзнанието ми. Сега се чувствам стотици пъти по-могъщ. Прехвърлям раницата през рамо и тръгвам към Шепърдс Буш.

Скоро пак ще отида на посещение и този път то ще е най-великото.