Люк Дилейни
Без милост (23)

Епилог

Силни турбуленции разлюляха малкия двумоторен самолет и Хелиър се събуди и чу гласовете на разтревожените пътници, несвикнали с друсането, на което се подлагаха пътническите самолети, когато наближаваха летище „Куинстаун“ на новозеландския Южен остров. Погледна през илюминатора и видя на юг планинската верига Ремаркъбълс. Планината се отразяваше от върха до подножието в кристалночистите води на езеро Уакатипу. Беше заминал през лятото, което цареше в Северното полукълбо, и пристигаше в зимата, която владееше Южното. Планините бяха покрити със сняг — това беше причината по-голямата част от спътниците му да дойдат тук. Но не и той.

От високоговорителите се чу глас, който ги подкани да се подготвят за кацане след пет минути. Хелиър неохотно си сложи колана и с лека усмивка се загледа през илюминатора, без да усеща пропаданията и друсането, причинени от зимните ветрове, които се впускаха и обгръщаха машината.

Най-сетне подскочиха на пистата и двигателите зареваха в обратна тяга, за да забавят и спрат самолета. Спътниците му въздъхнаха като един от облекчение.

Преди трийсет и шест часа Хелиър се намираше на другия край на света, а сега съвсем скоро щеше да се озове в безопасност в отдавна подготвеното си убежище. Беше излетял от Лондон за Сингапур с британски паспорт, но не се качи на директен полет, а вместо това мина през паспортна и митническа проверка и влезе в Сингапур. Носеше само малка чанта, в която имаше бельо за смяна и тоалетни принадлежности. Спря такси и пое между блестящите небостъргачи, осеяли целия град, който се беше превърнал в бездушен азиатски бизнес център на новото време.

Стигна до стария Китайски град с неговата смесица от китайска, малайска и индийска архитектура. Улиците кипяха от мургави хора, които търгуваха, говореха, ядяха — живееха. Тези улици му вършеха много по-добра работа от стъклените планини, които изпълваха останалата част от града държава. Влезе в малък магазин за сувенири и украшения на улица „Темпъл“. Собственикът го позна веднага, донесе една кутия от депозитния сейф и му я даде. Хелиър смени британския си паспорт с австралийски, който извади от кутията — беше на името на Скот Търстън, — и веднага пое обратно към летището. След два часа летеше в бизнес класата на „Еър Ню Зилънд“ за Оукланд.

След единайсет часа полет кацнаха на окландското международно летище. Чувстваше се освежен и жив, защото беше спал през по-голямата част от полета. Отново не се качи на директен полет, а мина през граничната и митническа проверка и излезе от летището. Взе такси и един прекалено приказлив чернокож от Самоа го закара до Маунт Идън — район, популярен сред младите преуспели оукландци. Собственикът на антикварния магазин почти замръзна от страх, когато видя Хелиър да влиза. Нямаше защо толкова да се страхува, защото след няколко минути Хелиър беше отново на път за летището, за да хване полета си за Куинстаун, но този път с новозеландски паспорт с негова снимка, но на името на Филип Джонсън.

Мина през вратата за пристигащи с вътрешен полет на летище Куинстаун, без някой от охраната или полицаите да му обърне внимание. Хората идваха тук, за да прекарат весело — нямаше значение дали през лятото или зимата. Никой не очакваше неприятности. Никой не подозираше кой и какъв е той.

Кратко пътуване с такси го отведе до агенция за отдаване на жилища под наем и управление на имоти в центъра на града. Хелиър влезе в „Отаго Пропъртис“ АД и се огледа за позната физиономия. Мъжът на средна възраст го забеляза в същия миг, в който Хелиър го позна. Двамата размениха усмивки, мъжът веднага стана, прекоси офиса и протегна приятелски ръка. Хелиър я стисна.

— По дяволите, Филип! Къде се изгуби бе, човече? — попита управителят с носов новозеландски акцент. — Реших, че си умрял.

— Не още — отговори Хелиър. — Още мърдам.

След двайсет минути използва ключа, който му връчиха в „Отаго Пропъртис“, за да отключи тежката дървена врата на къщата, построена в подножието на планината. Влезе и прекара няколко минути в оглеждане, запаметяваше всеки предмет, който виждаха очите му. Беше доволен, че всичко е така, както трябва да бъде. Затвори вратата, пусна чантата на земята и тръгна към всекидневната с панорамните прозорци и големите плъзгащи се врати. Срещу прозорците стоеше дълга масичка за кафе, около нея имаше едновремешни кожени фотьойли. На средата на масата обаче имаше чисто нов лаптоп, включен, точно както беше заръчал Хелиър.

Той го отвори и компютърът незабавно заработи и показа сайта, който Хелиър го беше програмирал да покаже от другия край на света: банковите сметки на „Бътлър и Мейсън Интернешънъл Файнанс“. Въпросът, който премигваше на екрана, гласеше: Сигурен ли сте, че искате да продължите с прехвърлянето на средства? Хелиър спря за миг, защото не искаше да развали сладостта на момента с бързане. След минута натисна бутона „ентър“ и започна да гледа — само очите му издаваха някакви чувства — редиците и колоните от цифри, които след малко спаднаха до нула: десетки милиони бяха изтекли от основната сметка на „Бътлър и Мейсън“ и бяха потънали в сметки из цял свят. Никакви пари обаче не влязоха в неговите собствени сметки — вече имаше повече пари, отколкото можеше да похарчи. Парите се вляха в сметките на хора, от които можеше да има нужда в бъдеще — влиятелни хора, които биха могли да му предоставят неща, трудни за получаване. Под маската на анонимни благодетели още повече милиони се наляха в сметките на благотворителни организации, които не го интересуваха.

Когато трансакциите завършиха, той изключи компютъра и го откачи от мрежата. След като паднеше мрак, щеше да го хвърли в езерото. Все още не показваше никакви чувства. Само една въздишка издаде удоволствието, което изпитваше.

Отиде до огромните прозорци, отвори ги, после излезе на терасата, която беше с големината на игрище за тенис. Езерото и планината се простираха пред него. Сякаш на километри под него параходът „Ърнслоу“, на повече от сто години, оставяше плитък килватер, който се простираше от бряг до бряг.

Той отиде до края на терасата и стисна перилата. Затвори очи и позволи на студения планински въздух да блъска по тялото му и да отнася застоялата миризма на дългото пътуване. Животът му като Джеймс Хелиър се превъртя в главата му от самото начало до самия край тук, в отдавна приготвеното му убежище. Време беше да убие Джеймс Хелиър и да го погребе на място, където не може да бъде намерен, както беше направил със Стефан Корсаков преди толкова години. Джеймс Хелиър си беше отишъл завинаги заедно с всичко, което вървеше в комплект с него. Всичко, освен две имена: инспектор Шон Кориган и Себастиан Гибран. Тях нямаше да забрави никога. Хелиър отвори очи, протегна ръце, сякаш ще го разпъват на кръст, и започна да се смее.

Две седмици по-късно

Шон седеше в кабинета си и преглеждаше цяла планина искания от Кралската прокуратура, повечето напълно неразумни — чисто и просто списък с искания за веществени доказателства. Беше очевидно, че не са доволни от доказателствата срещу Себастиан Гибран. Той също не беше доволен.

Сети се за Сали. Липсваше му, защото беше свикнал да е тук. Липсваше на всички. Запита се дали някога ще я види отново да се носи из общото помещение, изпълвайки го с живот. Все още беше в интензивното, но вече се свестяваше от време на време и очакванията бяха, че ще живее. Беше потвърдила, че я е нападнал Гибран.

Почукване на касата на отворената врата го накара да вдигне поглед.

— Да?

Един полицай влезе и му подаде кафяв плик А4.

— Това пристигна долу в приемната. Адресирано е до вас.

Сигурно още искания от прокуратурата на Нейно Величество. Шон взе плика, а полицаят се обърна и си тръгна.

Щом обаче видя екзотичните пощенски марки, му стана ясно, че не са искания от прокуратурата или нещо подобно. Писмото беше изпратено от Сингапур. Шон сложи плика на бюрото и започна лекичко да го потупва, опипваше за малки твърди предмети — издайническите признаци на писмо бомба. Преди Корсаков и Гибран да влязат в живота му, никога не го беше правил.

В плика нямаше подозрителни бучки, но въпреки това Шон го отвори внимателно — отряза тънка ивица отстрани с ножицата. Избягваше предварително подготвените места, където се предполагаше да скъса плика. Просто за всеки случай.

За малко да забрави. Пусна писмото и отвори най-горното чекмедже на бюрото, където държеше кутия с латексови ръкавици. Нахлузи един чифт и ръцете му веднага овлажняха и започнаха да се потят. Взе плика и изсипа съдържанието му на плота.

Първото, което видя, бяха снимки. Отлично качество. Цветни. Очевидно направени от професионалист. Разпозна двамата мъже на тях. Пол Джарет и Стефан Корсаков. Снимките покриваха отрязъци от по трийсет секунди всяка. На първата Корсаков подаваше на Джарет обикновен кафяв плик. На втората Джарет го отваряше и вадеше петдесетпаундови банкноти. На третата ги броеше. На следващата ги прибираше. На предпоследната двамата си стискаха ръцете, а на последната Джарет си тръгваше. Инспектор Райгър много щеше да се заинтересува от тези снимки.

Освен снимките имаше сгънат лист. Писмо. Разгъна го. Беше сгънато само веднъж. Синьо мастило, почеркът ситен, спретнат, но не натруфен. Четлив, но не чак като печатен. Нямаше име на изпращач или адрес. Можеше да е само от един човек. Шон почна да чете.

Помислих си, че могат да се окажат полезни.

Използвах ги, за да си осигуря верността му за известно време, но вече нямам нужда от него. Той ме предаде, а не биваше да го прави. Единственото, за което съжалявам, е, че няма да мога да свидетелствам на процеса срещу него.

Съжалявам, че духнах, но съм сигурен, че разбираш защо. Нямам намерение да се превръщам в труп за медийните лешояди. Това е изцяло твоя вина и аз няма да го забравя.

Представяш ли си, Гибран си е мислил, че може да ме надхитри! Чакам с нетърпение пак да се видим. Има малка изненада за този малък надут шибаняк.

Как са жена ми и децата? Сигурно плачат и се молят да се върна. Нямат представа за какво се молят, иначе не биха го правили.

Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Чувствам, че ти дължа още нещо.

Шон дълго седя, стиснал писмото. Беше се надявал, че няма да чуе повече за Стефан Корсаков, обаче в сърцето си знаеше, че не е така. Корсаков твърде много обичаше игричките.

Телефонът на бюрото иззвъня. Шон подскочи и пусна писмото.

Беше Кейт.

— Как я караш днес? — попита тя. Обаждаше се много по-често през последните две седмици.

— Добре съм — отговори той. — Знаеш ли, мисля, че няма да е лошо да се махнем от Лондон.

— И къде да отидем? — попита тя.

— Ами… — отговори Шон. — Тези дни получих имейл. В Нова Зеландия търсят да назначат британски ченгета. Мога дори да се прехвърля директно като инспектор. Ще получим гражданство. На децата ще им хареса.

— А на мен? — попита Кейт.

— Стига, Кейт — успокои я той. — Ти си лекарка. Няма страна, която да не търси лекари.

— Какво предизвика тази промяна? — попита Кейт весело.

Шон погледна писмото на бюрото си и излъга:

— Нищо. Може би просто са ми писнали задръстванията.

Когато бях свободен, бях в кошмарите ви. Сега, когато съм в клетка, съм обект на болезнения ви интерес. Вие ме затваряте в килия, за да затворите страховете си. Наблюдавате ме от безопасно разстояние. Вестниците и телевизията са вашият прозорец в килията ми. През решетките — през тях надничате.

И какво е онова, което най-много ви плаши? Да не би да е това, че малка частица от мен се крие във всеки от вас? Малкият къс лудост, който само чака да избухне? Когато човекът, застанал твърде близо до вас в метрото, ви настъпи, той се извинява, а вие казвате, че няма нищо. Това няма значение, защото всъщност искате да му скачате по главата, докато не ви изпръска с кръв и мозък от главата до петите. Обаче преглъщате насилието. Криете лудостта дълбоко в себе си.

Що се отнася до мен, още не съм свършен. Британската правна система ще ми осигури възможност. Човек никога не знае. В апартамента на оная кучка беше тъмно. Как може да се вярва на нейната служебна карта? И униформата на мъртвата свиня, която носех. Ужасно нещо. Чух какво се е случило с горката детектив Джоунс. Почти се бяхме сприятелили, затова отидох в болницата да я видя и един маскиран въоръжен човек ме завлече в тоалетната. Каза ми, че ще ме убие, ако не облека униформата, и аз го направих. След това побягнах, тичах да спася живота си, но бях нападнат в паркинга от онзи убиец Джеймс Хелиър, който се оказа, че дори не е онзи, за когото се представя. Да, на Кориган ще му трябва нещо повече от евтини номера, за да ме спре.

Съдията ще нарече моя арест и процес пародия. Полицията ще бъде нахокана здраво. Медиите ще подкрепят моята кауза. Ще ме покажат по телевизията. Ще изляза от съда като свободен човек. Дали отвън няма да ме чакат ликуващи тълпи? Ще вдигна ръцете си в знак на победа, докато крача към чакащите фотографи. Ще им извикам: „Невинен. Доказано невинен“.